Майте Каранса
Проклятието на Оди (9)

Глава девета
Не следвай русия мъж

Селене зареди и се забави да плати на служителя от бензиностанцията. Направи го нарочно, за да спечели време и да го разпита.

— Рус и много висок.

Не беше трудно да завърже разговор. Човекът бе добродушен и словоохотлив по природа.

— За умника с пасата ли говорите?

На Селене коленете й се разтрепериха.

— Сив пасат — поясни, за да го подсети.

Не беше нужно, служителят не успя да скрие раздразнението си.

— Голям досадник беше, отрови ми деня.

Селене продължи да му подава една по една банкнотите, като ги вдигаше срещу светлината и ги оглеждаше, сякаш проверяваше да не са фалшиви. От дни обикаляше по бензиностанциите, докато най-после бе попаднала където трябва.

— Някакъв проблем ли ви създаде? — попита нехайно, все едно изобщо не я интересуваше.

На бензинджията малко му трябваше да си развърже езика.

— Вдигна голям скандал, твърдеше, че машините са пренастроени и таблото не отчита вярното количество. Заинати се, че го лъжем и му искаме повече от дължимото.

Селене се изненада. Служителят, нисък, с къси дебели крачета, бръщолевеше:

— И ме накара да му сваля от цената. Голям фукльо беше този швед.

Гунар — фукльо? Твърде силно казано. Обикновено беше тактичен и благоразумен човек.

— А момичето?

— Какво момиче?

— Ами това, дето пътува с него.

— Не, нямаше никого с него…

— Сигурен ли сте?

Човечецът се почеса по плешивата си, лъснала от пот глава.

— Ами всъщност на задната седалка имаше някакви пакети, покрити с одеяло. Даже ми хрумна — гледай само колко ми е акълът, че се занимава с нелегална търговия с компютри.

Служителят от бензиностанцията определено имаше доста странни схващания за клиентите. Класифицираше ги на категории, по стил.

— Имаше вид на компютърен специалист. А те, компютърджиите, са странни птици.

Селене нетърпеливо го прекъсна:

— Колко беше часът, когато мина?

Внезапно оня стана подозрителен.

— А вие какво току ме подпитвате?

Селене можеше да измисли някоя плитка лъжа, като например че са се ударили и той е избягал или че й дължи пари, но имаше нужда да сподели с някого истинското си положение.

— Отвлече дъщеря ми.

Мъжът, който имаше готов отговор за всичко, този път онемя.

— Ама че работа. Здравата сте закъсали.

Селене се видя принудена да смекчи нещата:

— Той й е баща, тя никога не го беше виждала, а я убеди да избяга с него. Момичето е непълнолетно и на всяка цена трябва да го намеря.

— Съобщихте ли на полицията?

Селене поклати глава.

— Нямам такова намерение. Полицията само усложнява нещата. Момичето би могло да каже, че е с него по собствена воля.

— Да, госпожо, спомням си го. Беше много префърцунен, един такъв важен-важен, от онези, дето изглеждат едно, а всъщност са съвсем друго.

— В колко часа тръгна? — не спираше с въпросите Селене, надявайки се да го е трогнала и да е откровен с нея, без да увърта и премълчава.

И наистина, беше го спечелила на своя страна. Добрият човечец си погледна часовника и пресметна наум.

— Трябва да е било преди около три часа. Ама и вие сте си родена с късмет.

— Защо?

— Защото ще мога да съм ви полезен. Спомена, че бърза и до утре сутринта трябва да бъде в Алхесирас, за да хване ферибота за Мароко. С това, което зареди, ще му стигне за около четиристотин километра, но вече се мръква. Трябва да е спрял някъде да вечеря и да преспи.

— Много благодаря — промълви Селене и му подаде една банкнота в повече, която мъжът не прие.

— Горе главата, госпожо, и не се тревожете. Момичетата са си на майките, каквото и да приказват хората. Рано или късно ще се върне при вас.

Селене се почувства значително по-добре. Простичките и искрени думи я ободриха. Съпричастието на служителя от бензиностанцията й вдъхна сили да продължи напред, да навърти километри и да съкрати дистанцията с Гунар.

Седна отново зад волана, сложи си колана, а ръцете й вече не трепереха, когато превключи от първа на втора скорост, а после от втора на трета, демонстрирайки добрите си рефлекси. Би й се искало и живота си да управлява така — без много да се замисля, като на автопилот, но, за съжаление, вече не беше възможно.

Единствената й дъщеря Анаид, избраницата, беше избягала с Гунар, и то във възможно най-неподходящия момент, точно когато се нуждаеше от нейната помощ, за да надвие жените Одиш. Как ще поеме по Пътя на Ом? Как ще открие скиптъра? Как ще се бори срещу Баалат?

Боеше се, че е стигнала до повратната точка, от която няма връщане назад. Човек не може да се върне там, откъдето е тръгнал. Където и да иде, след пътуването си с Гунар Анаид никога повече няма да е момичето, което тя познаваше.

Дали пророчеството на Оди ще се сбъдне? Дали ще се поддаде на властта на скиптъра? Дали вече не е тръгнала по опасния път? Непрестанно я измъчваха въпроси. Опитваше се да не мисли за най-лошото. А проклятието на Оди? Никога не беше говорила на Анаид за него. Дали от суеверие или от страх, но беше избягвала темата и дори не бе й го намеквала. Беше предполагала, че винаги ще е до нея, за да я предупреди и да я посъветва, когато трябва.

Ами ако грешеше? Ако задължението й на майка и на настойник беше да я научи да не се поддава на изкушенията, които могат да я тласнат към грешките и да я застигне проклятието? Правилно ли беше постъпила? Или беше сбъркала? Не беше ли действала твърде неблагоразумно?

Вече беше наясно, че животът не е прав гладък път, по който всичко може да се предвиди. Беше разбрала, че е неравен, криволичещ, изпълнен с опасности, по него няма как да включиш директно на пета скорост, да натиснеш педала на газта и да си караш спокойно, без да ти пука. В този момент животът й беше невероятно напрегнат, след всеки завой я дебнеше пропаст.

Чувстваше се объркана и уплашена.

Години наред бе живяла в летаргия, подобна на рутинното действие да караш по широка магистрала, по която не минават коли. Всеки ден приличаше на предходния и нищо не нарушаваше бавния ход на времето в студените Пиренеи, където гледаше дъщеря си как расте, наслаждаваше се на обсипаното със звезди небе, отдаваше се на любимото си занимание да рисува комикси и се чувстваше приятно защитена от безусловната обич на приятелките си и от желязната воля на майка си Деметер.

Бе грубо изтръгната от състоянието на блажено спокойствие след убийството на Деметер от ръцете на жените Одиш и трябваше да превъзмогне болката от неочакваната загуба. Никога не бе мислила, че осиротяването на трийсетгодишна възраст може да бъде толкова жесток удар, и се почувства безпомощна и объркана без гласа и очите на майка си. Бе принудена да чертае сама своя стратегия, без да се доверява на никого, без правото да си позволи и най-малката проява на слабост, без да се осланя на съпричастието и помощта на никое друго живо същество. Трябваше да си измисли своя роля в живота и иска или не, да я изиграе. Трябваше да мами, да лъже и дори да стане враг на приятелите си. Беше сама във всичко и за всичко, принудена да разчита единствено на себе си, готова да стигне до края. И абсолютната самота, и пълната обреченост в крайна сметка я калиха. Характерът й стана железен, израсна силна, непоклатима.

Трябваше да признае, че след дългата безмилостна борба, в която доброволно избра да послужи като примамка за Одишките, за да отвлече вниманието им от Анаид и да я предпази, силите й се бяха изчерпали напълно. Стигна дотам да поиска сама да се погуби, слизайки в света на мрака, за да не страда повече. При все това Анаид я спаси от остракизма^[1] и я принуди да се върне отново към реалността.

И така постепенно си бе възвърнала любовта към живота, която у нея беше много силна, дори на моменти прекалено. Пак се изпълни с надежди и въжделения и се отдаде на дъщеря си с цялото си същество, с присъщия си плам, както обикновено поривисто и възторжено и, също както винаги — забравила за всяка предпазливост.

Беше се хвърлила в играта открито и дръзко, решена да изиграе възможно най-добре картите си. Заложи всичко — силите, ентусиазма и цялата си жар, на картата на Анаид. До деня, в който Гунар не седна на масата, извади своя туз и отмъкна дъщеря й най-безцеремонно.

Бягството на Анаид бе извънредно тежък удар за нея.

По-тежък от загубата на майка й.

Деметер беше нейна опора, докато Анаид — смисълът на живота й. Единственото, за което си струваше всяка сутрин да става през последните петнайсет години. Заради нея се скри в Урт. Заради нея се помири с майка си. Заради нея избра свободна професия, без ангажименти, без обвързване. Заради нея се отказа от любовта. Заради нея се върна в племето и в клана. Заради нея си боядисваше косата и й смени цвета, за да заблуди жените Одиш и да я объркат с избраницата, и най-накрая пак заради нея бе готова да отдаде живота си, ако се наложи.

А сега Анаид я бе изоставила, без да осъзнава, че изхвърля зад борда петнайсет години на себеотдаване, на надежди, на неразцъфнали блянове и неосъществени очаквания. Анаид беше попарила мечтите й и я бе хвърлила в хаоса на несигурността и неизвестното.

Дали и другите майки изпитваха същото, когато децата им ги напуснат, за да заживеят свой живот? Вероятно всички майки имат същото основание като нея да очакват децата да са им вечно признателни. Животът на една майка обикновено се свежда до горчивия залък, до безсънните нощи и доброволния отказ да си позволи някое дребно развлечение.

Селене стисна зъби и си прехапа устните до кръв.

Едно нещо не можеше да й прости. Анаид беше избягала с човека, от когото я бе пазила цял живот — Гунар. Беше се забил в съзнанието и в сърцето й от дълго време. Той все още бе там, беше неимоверно силен, представителен, интелигентен, все така привлекателен, очарователно съблазнителен и отново бе събудил заспали и противоречиви чувства. Гунар бе отворил отново някои незаздравели рани и болезнени спомени, и накрая бе подмамил собствената си дъщеря.

Не беше справедливо.

Селене постепенно отпадаше силом и духом. Защитната броня, изкована от гняв и покрита със стоманена воля, която си бе навлякла, постепенно подгизна от сълзи и се разяде от безнадеждност. Не че се отдаваше на самосъжаление. Не се правеше на мъченица, като други майки, но този път наистина беше стигнала дъното на отчаянието.

Нима Анаид не я обичаше?

Не, не можеше да го приеме. Не можеше да понесе тази несправедливост в разпределението на любовта — тази торта за награда, от която не й бе оставено нито едно парченце, за да я възнагради за цялата й всеотдайност, за цялото й великодушие, за усилията й през всичките тези години.

А племето? А кланът? Беше скъсала с тях с гръм и трясък.

Селене въздъхна и включи мигача, за да изпревари камион пред нея. Не понасяше да се влачи зад тежките и мудни чудовища. Натисна докрай педала на газта и го задмина.

Чувстваше се като всички останали майки от всяко кътче на света, от всички времена на човечеството и се бореше с болезнената си чувствителност, понеже не можеше да забрави как ревеше като бебе, когато искаше да суче, спомняше си сладкото й гукане, как я гушкаше, обвила ръчички около врата й, първото й зъбче под възглавницата, първите й произнесени думички и първите стъпчици при прохождането й. Беше винаги до нея, пред нея, протягаща ръце към нея, луда от любов по нея. В гърлото й заседна буца, макар и да не заплака.

Болеше я. Болеше я много. Чувстваше как болката раздира гърдите й.

Пое дълбоко въздух, отново и отново. Превключи и намали скоростта, докато се мъчеше да овладее прекалено силното си вълнение. Представи си бяла степ, затрупана от сняг, шума на шейните, които се плъзгаха по заледената повърхност, ритмичното тупкане на кучешките лапи и техния лай. Беше картина от далечното й минало, която й навяваше усещане за душевен мир.

Успокои се.

Ако имаше нещо, което бе научила със сигурност, то това беше, че времето действа като балсам и за най-страшните рани.

Предателството на Гунар, смъртта на Деметер. Всичко накрая се размиваше и преминаваше в притъпено чувство на тъга, която я навестяваше от време на време, в най-неочаквания момент.

Дали някой ден и бягството на Анаид щеше да стане поносимо?

В малко неща Селене беше напълно сигурна. Едно от тях бе, че разумът е на нейна страна, а второто — че би преминала през всичко, ако се наложи, за да следва неотклонно онова, което разумът й диктуваше.

Една вълчица никога не изоставя малките си.