Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на вещиците (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La maldicion de Odi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Майте Каранса

Заглавие: Проклятието на Оди

Преводач: Боряна Цонева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Унискорп“ ООД

Излязла от печат: 07.12.2015 г.

Редактор: Теменужка Петрова

Художник: Ралица Димитрова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-334-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9593

История

  1. — Добавяне

Глава трета
Предателствата

Анаид се събуди, когато колата спря. Чувстваше се мъничка, като зрънце леща, стиснато в човешка длан, може би понеже беше спала в скута на майка си, на задната седалка, и още усещаше пръстите й, които шареха по гърба й и рисуваха по него букви с чертички и извити ченгелчета. Буквите съставяха думи, неизказани на глас, които тя трябваше да познае. Беше игра, на която със Селене открай време обичаха да играят, като вид бягство от желязната дисциплина, наложена им от Деметер. Засмя се, като си спомни как Селене я изкушаваше с шоколадов бонбон с ужасно вкусен пълнеж от пралине[1], който двете си поделяха в плевника, използван понякога за гараж. Там, защитени от тъмнината, тайно от всички, като палави непослушни момиченца, се разполагаха на седалките на стария автомобил и с огромно удоволствие се тъпчеха със сладкишите, които им бяха забранени. После тя се изтягаше на прашната тапицерия, а Селене пишеше на гърба й така, както правеше сега.

Съсредоточи цялото си внимание, за да разбере посланието на Селене. Какво й пишеше? „Малката ми“ — стори й се, че разчита.

Най-много от всичко обичаше, когато Селене я галеше по косите и правеше кръгчета по тила й. Беше толкова приятно, че се преструваше на заспала, за да продължи по-дълго блаженството и майка й да не спира тъй милата игра.

За съжаление, Селене я събуди.

— Събуди се, Анаид, пристигнахме.

Дори не попита къде. Вече нямаше дом, водеше чергарски живот и последното й убежище, караваната, която бяха наели, беше хвръкнала във въздуха от експлозията, провокирана от Баалат. Сега бяха бегълци без багаж, без лични вещи. С изумление установи каква сигурност й вдъхваше съзнанието, че не притежава нищо. И какво спокойствие. Всичко беше възстановимо, заменяемо и поправимо. И започна да усвоява урок, за който не подозираше досега. Най-ценното са хората и спомените. С една дума — животът. Е, беше си запазила резервен коз — имаше къща в Урт, в която можеше да се върне винаги, щом пожелае. Там пазеше играчките, книгите, снимките, уханията и мелодиите от детството си.

 

 

Преди да отвори очи, подуши въздуха, както баба й Деметер я беше учила. Като вълчиците. Миризмата на селитра я върна към Гунар. Точно така, беше в колата на баща си. И си спомни за варварина, за дивия смелчага, който беше обезглавил преобразилата се в змия Баалат. Отвори очи и скочи, решена да провери и да се увери, че наистина Гунар беше този човек, но видя само един елегантен, представителен и улегнал мъж, глава на семейство, който мило се усмихваше на жена си и на дъщеря си след дългото изтощително пътуване с кола.

— Как спа? — попита благо той.

— Чудесно, като бебе — отговори вместо нея Селене.

И Анаид забеляза, че за първи път в гласа й не се долови агресивност. Може би родителите й се бяха помирили? Може би страшната битка ги бе сближила? Може би обичта към нея се бе оказала обединителната вълшебна спойка, въпреки центробежните им сили и проклятието, изречено от магьосницата Бриджет на планината Домен? Всичките безкрайни „може би“ — те я изпълниха с надежда и я възпряха да каже нещо и да наруши вълшебната тишина, прекъсвана единствено от движенията на Гунар, който завъртя ключа, за да изключи двигателя, отвори предната врата и слезе от колата.

— Ще попитам има ли свободни стаи. Ще ме изчакате, нали?

— Добре — съгласи се Селене, отстъпчива, мила, толерантна.

На Анаид й идваше да закрещи от радост. Най-сетне родителите й се бяха вразумили! Проследи с поглед баща си и загледана през прозореца, се порадва на уверената му походка и представителния му вид. Внезапно изпита желание да му каже, че го обича, че му е благодарна за проявената смелост. Хвана вратата да я отвори и… изпищя от болка. Ръката й бе зачервена и отекла. Анаид с изненада я огледа. Беше изгорена, кожата се бе обелила и дланта й бе жива рана.

— Какво ми става?

Селене внимателно я огледа, угрижена и сериозна.

— Скиптърът. Белязал те е. Ето знака.

— Какъв знак?

— Знакът от пророчеството на Оди — тихо рече Селене с тъга.

Анаид си спомни стиховете от пророчеството:

Тя ще изпъква сред всички останали,

ще бъде кралица и ще се поддаде на изкушението.

 

Ще се борят да спечелят нейното благоволение

и ще й поднесат скиптъра,

скиптър на унищожението за жените Одиш,

скиптър на мрака за жените Омар.

Така беше. Беше станала жертва на скиптъра, но въпреки болката от раната само при споменаването му и при спомена за това колко приятно се бе почувствала, когато го държеше, поиска отново да го има.

— Къде е той? — попита тя с тревога в гласа.

— Изчезна — не скри истината помръкналата Селене. Анаид почувства, че се задушава.

— Не може да бъде.

— Но е факт.

— Не е ли в теб? — настоя Анаид, убедена, че майка й го е скрила някъде, както предния път.

Селене не отговори веднага.

— Какво чувстваш? Изпитваш ли желание да си го върнеш?

Анаид се смути, но си беше самата истина.

— Това лошо ли е?

— Опасно е — призна откровено Селене. — Още не беше готова.

Анаид се нуждаеше от ясен отговор. Това ужасно я тревожеше.

— Кажи ми, къде е скиптърът?

Селене обаче не отговори директно на въпроса.

— Предупредих те. Вместо ти да го подчиниш, той те държи в своята власт.

— Ти ли го взе?

— Той изчезна, Анаид. Няма го.

— Как така изчезна?

— Изпари се.

Анаид остана без дъх. Не можеше да повярва. Значи наистина онази жена, обгърната от ослепително сияние, онази, която унищожи Баалат, си е присвоила скиптъра. Коя беше тя? И какво? Одиш? Селене? Призрак? Трябваше да разбере.

— Той е мой.

— Анаид, плашиш ме.

— Защо?

— Скиптърът се подчинява на по-силна, желязна воля, макар ти да си избраницата. Сега ти му принадлежиш. Уязвима си, Анаид.

— И какво трябва да направя?

— Да го забравиш, докато не унищожим напълно и окончателно Баалат.

Анаид примигна, слисана.

— Не я ли унищожихме вече?

Тя вярваше или поне си правеше илюзии, че са я победили. Беше я видяла мъртва, като обезглавена змия. После бяха пронизали сърцето й и изпепелили тялото й, точно както го изискваше ритуалът. Това тяло не можеше вече да послужи за нищо.

— Баалат нали изчезна? Нали я няма вече… — упорстваше, но мълчанието на майка й я разколеба. — Или не е така?

— Не, Анаид. Баалат е победена само за момента. Ще й бъде доста трудно да се възстанови, но ще се върне. Ламти за скиптъра и ще го вземе рано или късно.

— Но…

— Чуй ме, Анаид — тихо заговори Селене. — Слушай ме внимателно, понеже, когато Гунар се върне, трябва да се преструваме.

Анаид се поколеба. Никак не й харесваше тонът на майка й. Беше подозрителен и заговорнически. Чак космите на врата й настръхнаха, алармирайки я, че много скоро ще чуе неща, които не би искала. И наистина ги чу.

— Трябва да използваме, докато Гунар спи, за да избягаме. Във всеки един момент трябва да имаш пълна готовност.

— Да избягаме? — повтори тя, изтръпнала от страх. — А аз мислех, че…

Млъкна. Беше повече от очевидно, че майка й изобщо не се интересува какво тя мисли или не мисли.

— Гунар е много опасен, трябва да сме предпазливи.

Разгневена, Анаид скочи.

— Татко ми спаси живота.

— Разбира се.

— Ами тогава?…

Селене, с пълна увереност в гласа, й каза нещо, което направо я втрещи:

— Не си ли даваш сметка, че именно той открадна скиптъра?

Анаид запелтечи:

— Кккакво?…

— Той си е такъв, Анаид, човек с извратена психика… Изобщо не му вярвай, нито на думите, нито на постъпките.

Анаид успя да се съвземе от изумлението си пред подобно безсрамно обвинение.

— Той уби Баалат с риск за живота си!

— О, да, разбира се! Аз самата бях свидетел, но това не означава, че не е било добре премислен хитър ход.

— Кое?

— Нападението.

— Нападението на Баалат? Искаш да кажеш, че е било планирано от Гунар?

Стори й се направо абсурдно, но Селене яростно защитаваше твърдението си:

— Винаги, когато стане нещо, трябва да си задаваш въпроса кой има изгода от подобен развой на събитията и защо. Понякога кризите са предизвикани съзнателно. Прекрасно знам, че Гунар е способен нарочно да остави следи за нашето местонахождение, като създаде впечатлението, че сме беззащитни, подканяйки неприятеля да ни нападне, и то с цел междувременно да отмъкне скиптъра и да го скрие.

Анаид си запуши ушите с ръце, за да не чува повече клеветите, които сипеше Селене. Не можеше да проумее нещо толкова злонамерено, увъртяно и безумно сложно. И все пак в обвиненията й имаше поне зрънце истина.

Обичаше Гунар и това беше толкова вярно, колкото и че Селене я ревнува от него и не може да приеме, че баща й я обича.

— Татко ме обича.

— Нищо подобно. Използва те, полезна си му.

Анаид не желаеше повече да понася инатенето и злонамереното късогледство на майка си.

— Какво искаш да кажеш, че мен никой не може да ме обича?! Рок също ме обича, колкото и да не ти се ще!

Неочаквано Селене млъкна. Не възрази с присъщата си безцеремонност и светкавична реакция. Незнайно как Анаид бе успяла да улучи право в целта и без да иска, бе разкрила болното й място. Дали защото спомена Рок? Всъщност какво става с него? Дали на Селене не й е известно нещо, което тя не знае? Крие ли го от нея?

— Мамо, какво става с Рок?

Селене извърна глава към прозорчето, избегна погледа й. Нервно разтърка безименния си пръст, все едно още носеше на него изумрудения пръстен и сякаш искаше да извика на помощ някой дух, за да я спаси от притеснението. Това още повече разтревожи Анаид.

— Отговори ми, мамо… Какво е станало?

— Работата е там, че сега не му е времето да го чуеш.

— Кое да чуя? — настоя Анаид с изтънял от вълнението глас. — Случило ли му се е нещо? Добре ли е?

Селене въздъхна и стисна ръката й.

— Добре е, но…

— Но какво?

— Върна се при Марион — изрече Селене и сведе очи от неудобство.

Само за една секунда Анаид беше прехвърлила през главата си безброй възможни варианти: че е станал жертва на някоя Одиш, че е претърпял злополука и дори, че е загубил разсъдъка си, но идеята да ходи отново с Марион дори не й бе хрумнала. Заболя я така, както когато в детството си падаше от колелото, разкървавяваше краката и ръцете си и цялото тяло я болеше от удара. Изпитваше физическа болка. Чак свитки й излязоха пред очите, все едно някой я бе фраснал по челото.

— Защо, кажи ми, защо?

И без да дочака отговор, избухна в плач, заплака искрено и безутешно, с горчиви сълзи, които Селене се помъчи да успокои, макар усилията й да бяха безполезни, защото любовните мъки са неутешими.

 

 

След няколко часа, след като си взе горещ душ и след леката закуска, която им сервираха студена с недоволни физиономии, понеже по това време кухнята не работеше, Анаид се просна на леглото в стаята, която делеше с майка си, и се опита да поспи.

Тялото й плачеше за сън, но мислите не й даваха мира. Вече не беше просто унила от тъжната равносметка, че не може да помири родителите си. Надеждите й се оказаха напразни и се спукаха като балон. Сега едно изречение оглушително и непрестанно кънтеше в главата й: „Върна се при Марион, Рок се върна, пак е с Марион, пак е с Марион…“ Чуваше го отново и отново, като рефрен, повтарящ се до побъркване. Идваше и си отиваше и като махало се завръщаше неизбежно в ушите й, набиваше като с чук ненавистната фраза.

Тя скочи от леглото и излезе на пръсти на тераската пред стаята. Седна на люлеещия се стол и залюля тъгата си, но не успя да пропъди въпроса, който яростно ръфаше съзнанието й: „Защо? Защо?“

В изблик на гняв призова Юсуф. Духовете знаят всичко или поне се перчеха, че е така.

— Господарке?

— Кажи ми, Юсуф, защо ме изостави Рок? Не ме ли харесваше?

— О, разбира се, че ви харесваше, господарке, беше луд по вас, но това бе, преди да изпие билето.

— Какво биле?

— Отварата на забравата, господарке.

— Рок е изпил биле, за да ме забрави?

— Точно така.

— И защо? Защо му е притрябвало да прибегне до подобно средство?

— Не беше негово решение…

— А на кого тогава?

— Майка му го даде.

— Елена? — не можеше да повярва на ушите си Анаид. — Елена е забъркала отвара на забравата за Рок и го е накарала да го изпие?

— Точно така.

— И защо?

— Защото така се бе договорила със Селене.

Анаид мигом се вцепени. Побиха я тръпки и парализираха гръбнака й. Правилно ли беше чула? Юсуф току-що бе казал, че Селене е съучастник и се е споразумяла с Елена Рок да я забрави. Всичко започваше да придобива смисъл, но от боязън едва ли не бе готова да спре с въпросите.

— А майка ми защо реши така?

— Майка ви смята, че любовните вълнения само ви разсейват и излишно ще отнемат от силата ви. Мислите по Рок ще пречат на мисията ви и ще отвличат вниманието ви от изпълнението на дълга.

Анаид почувства кръвта й да кипва.

Такива ли били правилата и законите на жените Омар, които с такива старания се бяха мъчили да й втълпят?! Селене използваше магията на Омар за лични цели. Бъркаше се в живота на хората, въздействаше на чувствата им с разни билета и отвари. Така бе сторила като млада с Гунар и може би бе продължила да го прави с типове като Макс. Нямаше и капчица срам. Поведението й бе непростимо. Не можеше да има оправдание за него. Беше просто низко и недостойно.

— А моят скиптър? Скиптърът на властта?

— Той… той е в нея.

— Къде?

— Държи го на място, което двете познавате.

— Кое е това място?

— Не ми е позволено да ви го кажа, но вие можете да ГО ВИДИТЕ. Сега ръката ви е огледало на желанията ви.

— Ръката ми?

Втренчи се изумена в дланта си. Излъчваше странно сияние, раната я изгаряше, но под нея струеше светлината на истината.

— Значи ръката ми позволява да виждам през огледалата?

— Да, господарке моя. Скиптърът е ваш и във ваша власт е да научите къде е скрит.

За известно време Анаид остана замислена.

— Благодаря ти, Юсуф, представи се много добре, прояви храброст и си заслужи вечен покой.

Искрица надежда блесна в помръкналите очи на воина.

— А моите хора?

Анаид почувства, че й се предоставя възможност да прояви великодушие.

— Твоите хора също.

Пред слисания поглед на закаления алморавид, живял хилядолетия в несигурност, Анаид произнесе магическите думи, с които даряваше мир на душите им.

— И тъй, почивайте в мир, Юсуф ибн Ташфин, ти и твоите хора. И нека се сложи край на вашето безцелно скитане в света на живите. Преселете се в царството на мъртвите и намерете своя път към вечността. Аз, Анаид Цинулис, така повелявам. Такава е моята заповед.

Юсуф едва успя да й се усмихне в знак на признателност за благородния жест. За частица от мига от него остана само бегъл спомен.

 

 

Анаид си избърса сълзите, изправи се решително, запъти се към банята, влезе, затвори вратата и вдигна ръка към огледалото. Търсените думи излязоха сами, без да ги знае.

Алм ну олплемп.

Огледалото й върна искания образ. Видя скиптъра, скрит сред скали. Блестеше с ослепително сияние и разпалваше в нея неустоимо желание. Жадно протегна ръка, но напразно. Скиптърът беше само илюзия, можеше да го види, но не и да го пипне. Къде ли беше? По думите на Юсуф беше скрит на познато място. Не можеше да разпитва алморавида за повече подробности. Постара се да съсредоточи вниманието си върху мястото — от стените капеше вода, а зад скиптъра се издигаше изящна колона от варовик, изваяна от природата в продължение на хилядолетия. Вгледа се по-внимателно. Беше образувана от един сталактит и един сталакмит, които с времето се бяха съединили. От тавана над тях, в окръжности с различен радиус, се спускаха висулки, напомнящи на морска звезда. Това беше нейната пещера. Пещерата в Урт. Ами да, разбира се! Място, което Селене познаваше. Пещерата в гората, насред дъбравата, където често ходеше с Деметер. Пещерата, където потърси убежище след смъртта на баба си и след изчезването на майка си и на входа на която зарови сълзите, издялани от лунен камък. Пещерата, където й се беше явила вълчицата майка, за да й покаже пътя към света на мрака.

Защо го бе направила? Защо я беше излъгала? Селене съзнателно искаше да я отдалечи от скиптъра. Беше завършена егоистка. Отдалечаваше я също и от Рок, и от баща й. От завист.

Протегна ръка към скиптъра, представи си, че го хваща, и по тялото й протече електричество, като токов удар, толкова мощен, че й причини силна болка. Анаид формулира наум желанието си и се освободи от магията на огледалото. Утешаваше я мисълта, че желанието й ще се сбъдне скоро, много скоро.

Преди да се пъхне отново в леглото, излезе за малко на терасата. Лек приятен ветрец помилва лицето й и пропъди последните й жални въздишки. Беше спряла да плаче и си обеща повече никога да не пролива сълзи. Отсега нататък ще действа.

 

 

В далечината два силуета вървяха в мрака, но Анаид не им обърна никакво внимание. А по-добре да го беше направила, понеже те разговаряха за нея и решаваха съдбата й. След малко една от тайнствените фигури потъна между сенките и свърна към мотела.

Беше Гунар.

Бележки

[1] Пралине — смес от натрошена карамелизирана захар и счукани ядки. Използва се за пълнеж на сладкиши и като съставка за кремове. — Б.пр.