Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на вещиците (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La maldicion de Odi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Майте Каранса

Заглавие: Проклятието на Оди

Преводач: Боряна Цонева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Унискорп“ ООД

Излязла от печат: 07.12.2015 г.

Редактор: Теменужка Петрова

Художник: Ралица Димитрова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-334-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9593

История

  1. — Добавяне

Глава тридесета
Carpe diem

Анаид се разкашля, задушавана от пушека от колите. Не беше свикнала с трафика на задръстената от автомобили и хора улица в центъра на Манхатън.

— Сигурна ли си, че е тук? — попита тя Дасил, която отчаяно се оглеждаше на всички страни.

— Каза ми, че ще ме чака тук, на този ъгъл, срещу някаква будка с безалкохолни напитки.

Рок, здраво стиснал ръката на Анаид, посочи павилиона, но на ъгъла нямаше никой, който да прилича на майка, чакаща дъщеря си. Само някаква девойка в много къса пола, която крачеше на възвисоките си токчета, с балон в ръката, кукла под мишницата и чанта, купена от разпродажбите, преливаща от какви ли не джунджурии. Ближеше огромен облак от захарен памук и нахално се заглеждаше в лицата на минувачите с деца.

Ужасно притеснена, Дасил плахо се приближи до нея.

— Мамо? — предпазливо произнесе тя.

Младата жена замръзна, като вкаменена, оглупяла от вълнение. Плъзна поглед по Дасил, тръгвайки от краката и после продължи нагоре и все нагоре, затаила дъх, докато стигна до очите на момичето, което беше високо почти колкото нея.

— Не може да бъде!!! — извика ужасена. — Не е възможно да си ти! Дасил?

Вместо да я прегърне, направи крачка назад и притисна с ръка сърцето си. Дасил почувства как на гърлото й засяда буца и изпита неистово желание да си плюе на петите. Искаше да избяга от тази жена, която й бе дала живот, а сега не можеше да я познае.

— Това съм аз, мамо.

— Не ти вярвам — извика младата Омар, като захвърли куклата на земята със сърдито изражение. — Очаквах да си малко момиче…

Дасил се смути, а на Анаид й се прииска да притича до нея, за да я утеши, но Рок не й позволи. Беше твърде лично и не биваше да се намесват.

Клодия, няколко метра зад тях, снимаше сцената с мобилния си телефон и запамети момента, в който майката на Дасил плахо докосна тънката ръчица на дъщеря си и бавно я погали по бузата, мека като кадифе.

— Не вярвах, че имам толкова прекрасна дъщеря, толкова висока и очарователна… не, това не е истина. Вероятно сънувам. Ощипи ме, Дасил, ощипи ме. Хубавицата на мама, красивата ми гуанчита, лакомата ми ревличка.

Дасил широко отвори уста, а после я затвори, като риба на сухо. Отчаяно търсеше думите, с които трябваше да се обърне към майка си… но не ги намираше. За щастие, майка й бърбореше и за двете, та и повече:

— И какво стоя и те зяпам като малоумна? Хайде, ела тук да те прегърна. Толкова години мечтая за този момент, а сега стоим като пълни глупачки. Не ме гледай, все едно съм атомна бомба, аз съм майка ти. Ела при мен.

Анаид направо се изуми как се вкопчиха една в друга, така силно се стиснаха, само дето не им изпукаха костите. Приличаха си като две капки вода във всичко — в жестовете, в искреността, в ужасния си вкус при съчетаването на дрехите, в невероятната си спонтанност. Бяха очарователни, създадени една за друга и предопределени да се обичат.

Клодия ги снима безброй пъти, докато в един момент мобилният й телефон иззвъня.

— Мауро? — усмихна се тя и смигна на Анаид и Рок.

— Къде си? — попита я гаджето й.

— В Ню Йорк. Най-сетне фиестата свърши. Вече край, връщам се.

— Сега ли?

— Вече можеш да ми потърсиш местенце в твоята стая, за да сънуваме заедно.

— Ами… всъщност точно за това исках да говоря с теб, мисля, че няма да мога да те вместя.

— Защо, нали леглото ти е голямо?

— Да, но ще станем трима.

— Трима ли? — гласът й изтрещя. — Ти и аз, това прави двама. Знам да смятам, издържах си изпита по математика.

— С Хулия ставаме трима.

Лицето на Клодия стана мораво, после синьо, после зелено. Смени цветовете само за секунди.

— Хулия? Моята добра приятелка Хулия, която бях помолила да ти прави компания?

— Точно така. Наистина ми прави компания, а сега е мое гадже.

— Твое какво? — заекна невярваща Клодия, макар да го бе чула съвсем ясно.

— Гадже.

Клодия избухна, разрази се като тропически ураган:

— За каква се мисли тази нещастница, тази крадла, похитителка на чужди гаджета? Да не е по-различна от мен, да не прави нещо, което аз да не умея?

— Да, утешава ме. Така добре ме утешаваше, че накрая взехме да сънуваме заедно.

Клодия направо побесня.

— Какво си се разбързал? Не си ли чувал за търпение? Не можа ли малко да изчакаш?

— Клодия, пропилях цялото лято да те чакам.

— Нали ти харесваше да те измъчвам… — театрално изхленчи тя, по-скоро обидена, отколкото дълбоко наранена. Не бе разбил сърцето й, беше засегнал самолюбието й.

— И аз съм ти благодарен за това, наистина ти благодаря, маце, хубавичко ме измъчи и прекарах страхотно лято… Въпросът е там, че…

— Чао! — Клодия прекъсна, ужасно сърдита.

Не й беше приятно, но все пак беше доволна, че последната дума е била нейна. „Чао“ беше любимата й.

Анаид се приближи до нея с явното намерение да я прегърне.

— А, не! Не понасям съчувствието! — спря я Клодия.

— Но…

— И още по-малко от приятелка, която си има гадже. Не понасям щастливите приятелки с гаджета.

Срязана като кисела краставичка, Анаид замръзна. Май Клодия говореше сериозно. Досега тя беше една нещастна приятелка без гадже, но нещата се бяха променили. Дали не изглеждаше глупаво? Нищо чудно. Въпреки всичко случило се, макар Кристине вече да я нямаше, беше невероятно щастлива и сигурно много й личеше.

И Сармик беше оставила след себе си светла диря. Сред девойките Омар беше станало на мода да носят щамповани фланелки с образа на Сармик и кучето й, със златния скиптър и с надпис Proud of you[1]. Тя определено се гордееше, че е била млечна сестра и съучастничка в подвига на малката инуитка, която щеше да пази в света на мъртвите за вечни времена скиптъра на майката О и да управлява благоразумно и мъдро съдбините на Омар до края на света.

Сармик беше истинската героиня, кралицата на магьосниците. Анаид се беше превърнала чисто и просто в едно обикновено, нормално и… щастливо момиче.

Щастието й се състоеше в новото й семейство, в бъдещата й сестричка Роса и в ново-новеничкото й гадже. Струваше й се толкова хубав, че чак я болеше да го гледа.

Селене, с очарователния си корем на бъдеща майка, пристигна, спорейки нещо с Гунар, с чанта, пълна с бебешки дрешки.

Клодия позеленя от завист.

— Не понасям също и щастливите майки с гаджета!

— Виж я, та тя е надебеляла.

— Но е страхотно красива. От чуждото щастие ми се повдига.

Анаид се помъчи да измисли нещо за свое оправдание. Изпитваше известно неудобство от това, че е част от семейство, видимо тъй съвършено, сплотено и прекрасно.

— По цял ден спорят — добави и посочи родителите си.

Клодия изстена отчаяно.

— Още по-зле, много по-зле. Това означава, че се обичат — ревна с пълен глас. — А мен никой не ме обича.

Анаид се отказа. Нямаше смисъл. Освен това Селене, взела много присърце новите си отговорности, я викаше да й покаже удивително мъничка блузка, а зад нея вървеше Гунар, мърморейки сърдито:

— Виж, Анаид, погледни я. Не е ли истинска прелест?

— Голяма е — възрази Гунар.

— Ти да мълчиш, какво разбираш, ти, който не си имал деца от хиляда години.

— А Анаид?

— Никога не си й купувал дрешки.

Анаид се направи, че не чува разправиите им, и си представи Роса, пухкаво и дебело ревливо бебче, натъпкано в миниатюрната блуза на зелени и сини райета.

— Ще влезе ли в това? Прилича на кукленска.

Рок я изтръгна от ръцете й и си каза тежкото мнение:

— Голяма е. Много е голяма, това е за тримесечно бебе. А за Урт, за времето, когато ще се роди, не става, прекалено е тънка материята.

— Казах ти — натякна й Гунар.

Анаид и Селене се предадоха. Рок беше експерт. Ненапразно имаше седем невръстни братчета и сестричета и Елена, майка му, пак беше бременна.

Безпомощна, Селене остави чантата на земята.

— Не ставам за това.

Анаид я окуражи.

— Разбира се, че ставаш, мамо. Ще си страхотна майка.

— Пълна скръб съм.

— Няма такова нещо, ти си чудесна. Ако искаш, аз ще ти помагам.

— Още по-зле, Анаид. Нас не ни бива за това. Децата не са нашата сила.

— Но затова пък ми харесва и се надявам да се справя — защити се Анаид.

Селене й се усмихна с очарователна усмивка.

— Наистина ли?

— Ами разбира се. Струва ми се забавно да имаме бебе у дома.

Рок си позволи да се намеси:

— Кандидатирам се за помощник-съветник, ако, разбира се, ми позволиш.

— Еее, не позволявам на никого да ми отнеме поста! Аз, ще съм бащата — даде ясно да се разбере Гунар.

— А аз какво ще съм? Измамената и малко чалната лелка? — прекъсна ги Клодия, която не можеше да понесе да й отнемат главната роля за повече от половин минута.

— Ако предпочиташ, можеш да бъдеш лелята свалячка — предложи чистосърдечно Анаид.

Клодия направи обидена физиономия.

— Така значи. И се бъзикаш отгоре на всичко. Как можеш да се подиграваш на едно нещастно, изоставено момиче?

Анаид обожаваше лекотата, с която Клодия умееше да се измъква от всяка ситуация.

— Не задълго. Около теб има седем милиона души, от които, изчислено по теорията на вероятностите, трябва да има поне сто хиляди момчета, с които бихте си паснали идеално.

Клодия се озърна театрално.

— Нима? И къде са, щото не виждам наоколо нито едно. — Вдигна ръце към небето и извика, като се въртеше на всички страни: — Ехо! Къде си? Къде е момчето на мечтите ми? Чакам те. Няма нужда да ми паднат всичките сто хиляди едновременно, едно ми е напълно достатъчно.

Анаид се отдалечи на няколко крачки и незабелязано от всички зашепна нещо, мърдайки устни.

Тогава под краката на Клодия капакът на уличната канализация пропадна и тя се срути с гръм и трясък в зейналия търбух на големия град.

— Аааууу! — викаше Клодия, изчезвайки… като по някаква магия.

Гунар погледна укорително Селене, а Селене — към Анаид.

— И сега какво? Кой ще я измъкне оттам?

Анаид гузно сведе очи.

— Исках само да й помогна.

Рок остана с отворена уста.

— Ти ли го направи?

Анаид поиска да излъже, но не успя:

— Исках само да подбутна малко нещата.

Гунар се беше надвесил над огромната черна дупка, която отвеждаше до митичните помийни ями на Ню Йорк, за които се разказваха какви ли не легенди, населени с каймани, змии боа и плъхове мутанти.

— Клодия! — извика Гунар.

Дасил и майка й дотичаха, готови да помогнат. Шестимата се надвесиха над канализационната шахта и пак шестимата едновременно зяпнаха от изумление.

Клодия, като някоя актриса, горда, все едно е открила Америка, и ужасяваща като изригване на вулкан, се издигаше нагоре към повърхността на метрополията, носена на ръце от як каналджия, нюйоркчанин, който се катереше по стълбичка. Поздрави ги, махайки им с ръка, като кралица на карнавал от високото на каляска.

Стъпи пак на земята, хвана ръката на здравеняка, с луничаво лице, от ирландски произход, и го представи:

He is Jim, my new boyfriend.[2]

И пред изумените погледи на приятелите си го целуна. После се усмихна, гледайки с друг поглед на чуждото щастие около нея. Вече нямаше желание да плаче.

Карпе дием! Да се насладим на мига!

Бележки

[1] Proud of you (англ.) — „Гордея (гордеем) се с теб“. — Б.пр.

[2] He is Jim, my new boyfriend (англ.) — „Това е Джим, новото ми гадже“. — Б.пр.

Край