Майте Каранса
Проклятието на Оди (26)

Глава двадесет и шеста
В полите на Истаксиуатл

Анаид се почувства чудесно от топлото посрещане. Добрите, даряващи любов ръце, свикнали да израждат бебета и да разтриват крехките им телца, видели белия свят за първи път, месеха уморените й мускули един по един с професионално умение и с такава лекота, сякаш тялото й беше мекото пухкаво тесто на ябълков пай, готов за пъхане във фурната. Възвърнаха й чувствителността, осезанието и усещането за гъдел.

— Не, моля те, тук не.

Имаше невероятен гъдел по ходилата и вълшебните длани, които старателно обхождаха всяка гънка от петата и свода на стъпалото, предизвикваха у нея неудържим кикот.

— О, не! Не, не мога, ще умра!

Ръцете мигом спряха.

— Не, душко, не умирай. Току-що се върна от отвъдното, нали те видях — беше ни жива, ни умряла.

Топлият глас, собственият й смях, гъделът, студените тръпки, които пълзяха по краката й, и още слабото, но упорито глождещо усещане за глад й позволиха да стигне до простия извод: жива е. Какво прекрасно чувство!

Отвори очи и погледна възхитителната жена, която я люлееше в скута си, все едно беше малко момиченце. И наистина, Анаид се чувстваше точно така, свряла лице в топлата пищна гръд на възрастна жена с бакърен цвят на кожата и черти на индианка, нагиздена със странен накит под формата на лунен сърп от сребро, който висеше от мембраната на носа й.

— Къде съм?

— Добре дошла в света на живите, момичето ми. Намираш се в пещерата Мипулко, в клисурата Мипулко, в полите на Росита.

Анаид не разбра много добре.

— Росита ли се казваш?

Жената прихна и смехът й се сипна тъй безгрижен и звънлив, че не остави никакво съмнение у Анаид — индианката също беше от жива по-жива.

— Името ми е Коатликуе Якамецтли, дъщеря на Ксочилтл и внучка на Куаухтли, от клана на змията, от племето на ацтеките. Росита е името на нашата планина, „бялата жена“, красивата Истаксиуатл.

Беше Омар. Дали я бе познала?

— А Попокатепетл?

— А, Попо ли? Ами ей го къде е. Тук е Дон Гойо, на завоя, пази Росита.

Я виж ти! Това означаваше, че е попаднала точно където трябва. Дали Омар я чакат? Дали не е клопка? А може би не знаят коя е.

Анаид искаше да се представи, но устата й бе пресъхнала и думите засядаха на гърлото й:

— Аз съм Ана… нулис…

— Не говори, дъще, и пий, че гърлото ти е пресъхнало. И хапни нещичко, да възстановиш силите си. После имам нещо сериозно да ти кажа.

Поднесе глинена паница с бяла течност към устните й, за да й помогне да отпие. Оказа се алкохолна напитка и Анаид се задави, но добрата жена настоя:

— Пий, дъще, това е пулке, ферментирал сок от магей — вълшебен лек за всички болни.

Анаид се подчини и усети приятно гъделичкане, което връщаше топлината в тялото й.

— А сега, дъще, с теб насаме хубавичко ще си поговорим.

Анаид я заслуша внимателно.

— Трябва да знаеш, че всички напълно са се побъркали, а на твоята ръка открих знака на здравия разум на вълчиците, белега от зъбите на великата вълчица майка. И по дланите си усетих енергията, която излъчваш. Щом си тъй могъща, дъще, то помогни ми, та дано акълът им да си дойде на мястото.

Анаид не я разбираше.

— Кои са се побъркали?

— Ягуарките, колибрите, пернатите змии… Ходят наперено като свадливи петли, дуят се, сипят заплахи и дават бойни команди, подкокоросват се едни други, въобразявайки си, че ще победят Одишките.

Анаид все така не проумяваше за какво говори. Клановете на ягуарките, на колибрите… Нима Омар се въоръжават? Анаид се усмихна. Възможно ли е? Нима най-после жените Омар са загърбили пораженческите си настроения и им е писнало да се примиряват с ролята си на вечни жертви?

Едрогърдестата жена внимателно взе с два пръста малко пържени паститас^[1], тънки колкото кутрето й, сложи ги в хлебче, за да стане като питка с пълнеж, поръси я с чили и я подаде на Анаид.

— Яж, момичето ми, че си доста слабичка. Откъде идваш? Дълго ли пътува?

Анаид кимна и понечи да обясни, че наистина пътят й е бил дълъг и уморителен, но жената сякаш не я виждаше. Анаид дъвчеше с охота, беше много вкусно.

— Когато си възвърнеш силите, ще ми помогнеш да сложим малко ред в тая бъркотия. Изглеждаш ми доста млада, но с тоя знак, дето го носиш на ръката си, и с твоята харизма със сигурност ще спечелиш всеобщо уважение. Моята племенница вече не ме слуша, ама никак. Хванала се е да учи бойни изкуства с някаква етруска змия, много нахално същество с късо подстригана коса, което се раздвоява пред противниците си Одиш и подскача като бълха. — Жената вдигна глава към тавана на пещерата и сплете молитвено пръсти. — Не си отивай, майчице О, не ни изоставяй!

— Аурелия? — подскочи от изненада Анаид.

— Познаваш ли я?

— Чувала съм за нея. Тя е внучка на Лукреция.

Жената Омар от змиите се натъжи:

— Великата змия Лукреция, матриарша на етруското племе, беше много уважавана дама, но внучката й е истинско куку.

Анаид се оживи.

— Тук ли е Аурелия?

— Ами да, разбира се, момичето ми, тук са змиите, вълчиците, костенурките, орлиците, мечките… Пристигнаха тук, изсипаха се от въздуха, изляха се от търбусите на самолетите и наводниха клисурата като истинско нашествие.

Странно. Колко време бе минало, откакто Анаид се впусна в дълбините на Пътя на Ом?

— Кой ден сме?

— Щом питаш… днес сме двайсети.

— Кой месец?

— Септември.

Анаид се задави. Бяха изминали три дълги месеца, откакто изчезна в недрата на Тейде. Какво ли се бе случило междувременно? Лакомо отхапа голямо парче от вкусната питка. Отпи още малко от пулкето и погълна последните залъци от вкуснотията, като си облиза пръстите. Омарките бяха решили да действат и тази жена, очевидно не коя да е, не я бе разпознала. Беше я помислила за една от всичките, за обикновена Омар. Толкова ли е мръсна косата й, та червеният цвят не личи?

— И къде са всички те?

— Обкръжават безсмъртните, а аз дойдох да помисля малко и да се допитам до моята Росита. Мъдра е и ще ме чуе. И ето, дойде ти, тук, в моята пещера, без да съм те очаквала. Намерихте полумъртва. Беше като знак, изпратен ми от огъня. И така, сега храня теб — пратеничката на клана на вълчицата, за да сложиш ред в този курник.

— Лельо Коатликуе, какво шепнеш на ушенце на тази вълчица?

Анаид извърна глава. В контражур тъмнокосо момиче, облечено в дънки и полар, със същия накит под форма на полумесец, като този на леля си, стоеше на входа на пещерата, с атаме в ръка.

— Нищо, което ти да не знаеш. И да вземеш да прибереш атамето си в мое присъствие. Да влизаш в пещерата така въоръжена, е признак на лошо възпитание.

Девойката се изненада:

— И как така я видя? Нали си сляпа или нещо послъгваш?

Ужасена, Анаид махна с ръка пред втренчения поглед на Коатликуе. Очите й не последваха движението и тя си даде сметка, че Коатликуе не беше видяла червената й коса, понеже е сляпа. Притесни се и потърси нещо, с което да се прикрие. Мярна хубав бродиран шал, който щеше да й свърши работа. Наметна го на главата и раменете си и се усмихна, прикривайки смущението си, на новодошлата, която, заслепена от светлината, постепенно се мъчеше да привикне към тъмнината в пещерата. И като си придаде нехаен вид, се приготви да си изиграе ролята…

— Виждам, че решението да се поведе открита борба не се приема добре от матриаршата на ацтекския клан на змията.

Момичето прибра оръжието си.

— Матриаршите поначало са настроени отрицателно към промените.

В очите и в цялото й държание Анаид прочете решителност и нещо, което отдавна не беше виждала в поведението на Омар — смелост. Съжали, че не може да й разкрие истинската си самоличност. Представи й се под фалшиво име:

— Диана Долц, дъщеря на Алисия, внучка на Марта, от клана на вълчицата.

Момичето се приближи до Анаид и като я погледна открито и ясно, също се представи, коленичейки пред нея.

— Мецтли Талпалан, дъщеря на Ицпапалотл и внучка на Омесиуатл, от клана на змията — и сърдечно я прегърна.

На Анаид й стана много приятно, а Мецтли подуши паницата до леля си.

— Гледай ти, значи скъпата ми леля Коатликуе искаше да купи благоразположението ти с шепа червейчета от магей.

После гребна, напълни шепата си и лакомо изсипа съдържанието в устата си.

— Ммммм — облиза се Мецтли, — ужасно вкусно.

На Анаид й стана гадно. Вгледа се внимателно в паницата, мислейки, че това за червейчетата е може би само образно казано^[2]. Но не би. Наистина бяха отвратителни червеи, с очички, с пръстенчета и с характерната им форма. И беше яла от тях! Почувства, че й се повдига, но знаеше, че не бива да го показва. Бяха вкусни, питателни, а и в крайна сметка, докато ги ядеше, нямаше представа, че са червеи.

Коатликуе стана от камъка, като си мърмореше нещо под носа, протегна се и пипнешком взе лулата, напълни я с тютюн и се зае да я запали. Мецтли сръчка с лакът Анаид.

— Ужасно е ядосана. Направо е бясна на онези, дето са се настроили войнствено.

Анаид се развълнува.

— Значи е вярно? Ще поведем битка срещу жените Одиш?

— Заклевам се в луната Мецтли, която осветява нощите и на която съм кръстена, толкова е вярно, колкото и това, че ако излезеш и се огледаш внимателно, на всеки хълм, на всяко бърдо, под всяко хвойново дърво ще откриеш по една Омар, въоръжена до зъби в очакване на великия момент.

От вълнение на Анаид й заседна топка в гърлото.

— Великият момент?

Мецтли отпи голяма глътка и си избърса устните, дори премлясна от удоволствие.

— Твоята вълчица ни ръководи. Тя ни обучи на стратегията. — И й подаде пулкето.

— Коя вълчица?

Девойката я погледна изненадана.

— Селене, коя друга? Избраницата!

Анаид почувства, че коленете й омекват. Отпи глътка и недоверчиво попита:

— Избраницата?

— Да, Селене, избраницата. Тя ще отнеме скиптъра на властта от ръцете на Ледената дама и ще я унищожи.

Анаид повтори механично, като робот:

— Ледената дама вече е тук.

— От небето ли падаш? Разбира се, че е тук, заедно с всичките си Одишки, които дойдоха след нея от Веракрус. Тя е тяхната велика кралица. Може би не знаеш, но Баалат най-сетне бе унищожена.

Анаид се престори, че нищо не знае, за да разбере какви слухове се носят в редиците на жените Омар, придобили нова физиономия, най-сетне готови да се сражават.

— И кой унищожи Баалат?

Мецтли се учуди:

— Избраницата, естествено. Селене е вълчица от скитското племе, която живее в планините в северната част на Испания.

— Чух нещо такова.

Мецтли въздъхна замечтано, изпълнена с възхищение.

— Трябва да я видиш. Селене е висока, смела, косите й са огненочервени и е страхотно пряма, нарича нещата с истинските им имена. Не се страхува от нищо и от никого, и ако е необходимо, дори ще жертва и живота си, за да избави жените Омар.

На Анаид й прилоша. Хвалебствията за величие, за честност и храброст, които тя би искала да притежава и да излъчва, се приписваха на майка й. Мецтли беше изключително въодушевена, говореше с такова възхищение, а нейният ентусиазъм, вместо да я радва, я огорчаваше. Ревнуваше ли? Или завиждаше? А може би си беше чиста злоба?

— А знаете ли какви са плановете на Одиш?

Мецтли кимна:

— Бялата дама и кръвожадните й посестрими Одиш подготвят голяма церемония за утре сутринта, за освещаване на скиптъра на властта в „Тецакуалко“ на Попо, при първия слънчев лъч в деня на равноденствието. — Забеляза недоумяващата физиономия на Анаид и си позволи да поясни: — „Тецакуалко“ е храм, който се огрява от първия слънчев лъч. Жените Одиш провеждат в него кървавите си ритуали още от най-древни времена и принасят в жертва момичета Омар.

Анаид потрепери от ужас.

— Бялата дама ли ще носи скиптъра?

Мецтли потвърди:

— Но нямат представа, че сме ги обкръжили.

— Не може да не са ви забелязали. Те са много опитни и силни.

— Така сме се маскирали, че не могат да ни видят. За първи път използваме бойни стратегии. Жените Одиш дотолкова са свикнали да се смятат за всемогъщи и недосегаеми, че изобщо не се замислят и дори не допускат, че бихме могли да представляваме някаква опасност за тях. Взеха ни за шепа недоволстващи Омар.

Анаид почувства как сърцето заби учестено от вълнение.

— И какво ще направите утре?

— Ще атакуваме, а избраницата ще си вземе скиптъра, който й принадлежи.

— Избраницата?

Мецтли кимна:

— Да, Селене. И така пророчеството на О ще се сбъдне.

Анаид стана бледа като платно. Идеше й да закрещи.

В миг цялата й благосклонност и доброжелателност към Омар се изпариха. Бяха непочтени измамници, бяха я приели уж сърдечно, за да приспят бдителността й с ласкателства, но много се лъжеха, ако си въобразяваха, че само задето бе отсъствала дълго, могат да я заменят. Скиптърът беше неин. Тя беше избраницата и нямаше да позволи на Кристине и на Селене да си оспорват нещо, което бе нейно и само нейно. Тутакси почувства как дланта на ръката й започна да пари и горещото желание да притежава скиптъра отново я облада. Беше недостойно, егоистично и отмъстително чувство, което внезапно я връхлетя. Помъчи се да овладее гнева си и се сети за Деметер. Тогава си спомни за обещанието, което бе дала пред мъртвите и пред баба си, както и за последната си мисия, която трябваше да изпълни, преди да умре.

Мецтли забеляза промяната, настъпила в гостенката.

— Зле ли ти е? Какво има? Нещо на ръката ли?

И посегна да я хване, но Анаид рязко я дръпна.

— Остави ме! — кресна раздразнена и бързо скри зад гърба си ръката, която бе грейнала в лъчисто сияние.

Хукна към дъното на пещерата, за да потърси местенце, където да се усамоти. Там, в тъмен ъгъл, се сви запъхтяна и изплашена. Какво й става? Какъв е този бяс в нея? Това безумно желание за мъст? Защо е като обсебена от скиптъра точно в моментите, когато загуби контрол над чувствата си? Може би не се усеща обичана от най-близките и скъпи същества? Да, вероятно е това. Мисълта, че Селене или Кристине са способни да я предадат, подклаждаше у нея омразата и изключваше всяко разкаяние.

Тогава се сети да потърси помощ от млечната си сестра Сармик. Помъчи се да установи телепатична връзка с нея и я призова, но вместо отговор се разнесе оглушително боботене, което разтърси пещерата. Анаид подскочи. Стените се бяха разлюлели. Излезе от скривалището си и отиде навън при двете Омар. Коатликуе бавно, като в ритуал, пушеше лулата си и изпускаше бели кръгчета дим.

— Съжалявам — извини се Анаид. — Понякога ме обзема безпричинен страх.

Мецтли и Коатликуе с разбиране я хванаха за ръцете. Анаид усети как отново се изпълва с положителната им енергия.

Грохотът пак отекна в дефилето. Мецтли кимна към планината. Там, съвсем близо до тях, като колос в пламъци, величественият вулкан Попокатепетл, със заснежени върхове, бушуваше и бълваше мощен стълб дим.

— Сърдит е. Трябва да го умилостивим, като му принесем жертва — рече Коатликуе.

— От много време е такъв — добави племенницата й.

Леля й поясни:

— Това е причината. Нетърпелив е да получи жертвата си.

— Тези времена вече отминаха, лельо.

— Има неща, които никога не отминават, Мецтли, има вечни неща и едно от тях е ненаситният глад на Дон Гойо. Знам какво иска.

Мецтли замълча, без да й противоречи, погледна леля си с дълбоко уважение и обясни на Анаид:

— Тя е жрица — пазителка на огъня, и е пророчица.

— Каква е?

— Удари я гръм и оттогава е сляпа. Ето защо може да си говори с вулкана.

Анаид потръпна и това не остана незабелязано от Коатликуе.

— Уплаши ли се, дъще?

Анаид не отрече.

— Какво казва Попо?

— Дон Гойо рече, че ще чака още само един ден, не повече, след което мъртвите ще си вземат дължимото.

Един ден. Само един ден да си получи отново скиптъра, да унищожи Кристине, да елиминира жените Одиш, а после да се пожертва, за да изпълни обещанието си. Нямаше време за губене.

Измъкна се тайничко, без никоя от двете змии да забележи отсъствието й. Нямаше защо да се тревожи в коя посока да поеме. Изгарящата й ръка й служеше като компас.

* * *

Синеокото хъски се носеше като вихър нагоре по планинския склон. Беше разкъсало със зъби ремъка си, той се оплете в храсталака и внезапно го спря. Кучето обаче не се поколеба. Дръпна се рязко, освободи се и решително продължи по склона на вулкана.

Докато накрая я намери.

Тя вървеше бавно, свела глава, задъхана. Изглеждаше мъничка и крехка като порцеланова фигурка, но външността й лъжеше. Краката й бяха силни, гърдите широки, а зъбите — стоманени. Въпреки това започваше да усеща недостиг на кислород. Намираше се на почти пет хиляди метра надморска височина и към усилията, които се изискваха за изкачването, се прибавяха и трудностите от височината, от ледения вятър и острите вулканични камъни, които се врязваха и разраняваха краката й, дори през подметките на спортните й обувки.

Вече почти беше стигнала Лас Крусес, когато кучето се хвърли върху нея със скок.

Паднаха на земята, вкопчени един в друг, подобно на гигантско чудовище, което се търкаляше като кълбо в неравна битка със самото себе си. Виковете на младата жена бяха заглушени от силния лай на животното, което, следвайки инстинкта на свирепите си предци — вълците, я затисна с четирите си лапи и застрашително доближи муцуна до шията й.

— Неееееее! — изпищя от страх тя.

Хъскито обаче изобщо не й обърна внимание и с грапавия си език започна да я лиже по ушите, по изящното носле, по порцелановото лице и дръпнатите й очи, като не спираше да върти радостно опашка.

— Остави ме, Тео. Казах, остави ме — заповяда Сармик, в напразни усилия да се изправи и да се освободи от тежестта му. — Хук^[3], Тео! Долу лапите! — заповяда тя авторитетно, като опитен водач на кучешки впряг.

Тео реагира на заповедта, дръпна се кротко встрани и я остави да стане.

Сармик се загледа в намръщените му очи. Беше ядосана.

— Лошо, Тео, много лошо. Нали знаеш, че не биваше да идваш. Знаеш го, нали?

Кучето изскимтя и наведе глава, докато накрая я свря между предните си лапи. Беше се проявило като непослушно куче.

— Завързах те с каиша, за да не ме последваш, а ти си го прегризал. Това е лошо.

Хъскито я слушаше, долепило глава до земята.

— Заслужаваш да те накажа…

Разбрал, че е сбъркал, Тео я погледна с откритата невинност, на която са способни единствено кучетата, конете и децата. Неговата преданост беше извън всякакво съмнение и Сармик протегна ръка и го хвана за муцуната, но вместо да го удари, нежно го погали.

— Ех, Тео, Тео, невъзможен си…

Тео й близна ръката и пак замаха с опашка.

— Не искам да се излагаш на опасност. Трябва да се връщаш. Чу ли ме? Трябва.

Тео я чуваше, но не искаше да се отделя от нея.

— Ще бъде много трудно, Тео. Това е последното ми изпитание и не знам дали ще мога да се справя.

Тео я слушаше с нямо обожание. Сармик го почеса зад ушите и посочи наниза си от мечи зъби.

— Мечката майка ме закриля и с нейната помощ не се страхувам. Ти не си ми необходим.

Сякаш разбрал думите й, Тео се натъжи.

Сармик се изправи, отвори торбата и се разрови за последните си останали провизии. Извади парче осолена риба, хъскито беше лудо за това лакомство. Вдигна го във въздуха и го размаха под носа му, даде му да го подуши, а после замахна силно и го хвърли надалеч, чак в урвата.

— Хайде, върви. Намери го. Търси, Тео.

Тео се поколеба за секунда и Сармик го подкани:

— Върви, Тео. Върви за рибата…

Хъскито се спусна към плячката, следвайки инстинкта, повиците на стомаха си и навика да се подчинява на господарката си. Но импулсът му бе краткотраен. Измина няколко метра и спря. Нещо по-дълбоко, навярно любов, го накара да спре, да се обърне и отново да тръгне след фигурката, която се изкачваше към върха.

Този път на Сармик сърце не й даде да се раздели с вярното си хъски.