Майте Каранса
Проклятието на Оди (6)

Глава шеста
Селене става за срам

Чувстваше се отпаднала, като обзета от безкрайна и някак лепкава леност. Опитваше се да реши дали да продължи да спи, макар да бе наясно, че е крайно време да става, или да отвори очи. Клепачите й бяха натежали, а устните й потрепваха от напористото желание да се разтегнат в широка прозявка.

В крайна сметка Селене изпъшка, бавно разкърши тяло, протегна се и след нечовешко усилие на волята стана и се огледа наоколо. Светлината беше приглушена, в слаби меки оттенъци, а в стаята нямаше никого. Встрани от нея леглото, в което бе спала Анаид, беше оправено. Сети се за нея и вътрешно се усмихна. Беше много добро, възпитано дете.

Беше в чудесно разположение на духа и в странно оптимистично настроение. Беше сънувала нещо и изживяването бе толкова живо и истинско, така осезаемо, че го бе усетила като приятен гъдел по кожата си. Гунар я беше взел ръце и я бе пренесъл изключително внимателно на някакво място, топло и меко. После я беше целунал и й бе прошепнал на ухото да заспива. И тя беше спала сладко, със съзнанието, че нищо и никой не може да я обезпокои. От много време, още отпреди смъртта на Деметер, не се беше чувствала толкова сигурна, толкова защитена. Отдавна не беше спала така добре.

И тогава неочаквано, току до главата си, откри рус косъм. Хвана го изненадана с два пръста и го подуши като вълчица. Беше на Гунар. Значи е бил тук, с нея. Забеляза, че покривката на спалнята, малко измачкана, беше хлътнала от тежестта и бе запазила формите на тялото му. Но тогава… значи може би не е сънувала? Колкото и да напрягаше паметта си, нищо не можеше да си спомни. Абсолютно нищичко. Знаеше само, че прелива от сили и жизненост и умира от глад.

Стана и установи, че вместо с нощница беше само по бельо. Ама че странна работа! Запъти се към банята да си вземе душ, но не устоя на изкушението да надникне в куфара си и да се порадва на новите си дрехи. Беше ги купила предния ден, можеше да си избере хубав тоалет и да се накипри, както й се харесва. Всичко бе ново-новеничко, с още несвалени етикети.

Дали да не си облече пола? Защо не? Имаше хубави крака. Отдели пола и потърси подходяща блуза. Спря се на черна, с голямо деколте. Гунар обичаше черния цвят. Винаги беше казвал, че много й отива. Докато тя в него харесваше посребрелите му слепоочия и премрежения поглед. Правеха го по-интересен, по-представителен.

В момента не изпитваше никаква неприязън към Гунар. Сега, в отсъствието на Анаид, можеше да признае, че наистина беше остарял като всеки смъртен и вече не прибягваше към магията. Беше го доказал в схватката с Баалат. Беше се убедила в правотата на думите му, когато видя как водата го повлече. Истина бе също и това, че ги беше защитил с цената на собствения си живот и бе обезглавил Баалат. Понякога беше несправедлива. Понякога беше капризна и непоследователна, лесно променяше настроенията и мнението си.

И докато си търкаше тялото с ръкавица от влакна от магей^[1] под освежителната студена вода на душа, мъглата пред очите й най-сетне се разсея и тя прогледна. Колко глупаво бе постъпила снощи!

Беше сипала на Гунар отвара за сън по време на вечерята и бе подготвила всичко, за да го измами и да избяга с Анаид. Тогава какво прави в стаята си и защо се излежава до късно? Предположи, че сънят я е надвил, че е била съсипана от умора дотолкова, та дори не помнеше кога и как се е озовала в леглото. Но сега, на дневна светлина, след ободрителния сън виждаше нещата другояче. Беше се събудила с желанието да сключи примирие — и с живота, и с Гунар.

Грешката й беше, че е ужасно импулсивна. Понякога се хвърляше да действа прибързано и необмислено. После, разбира се, съжаляваше.

Горкият Гунар, виж той наистина трябва да е заспал много дълбоко след конската доза, която му сипа във виното, също както когато изпи отварата, която му бе забъркала кобилата Омар Холмфридюр в Исландия.

Прииска й се да отиде в стаята му незабелязано и да го погледа, докато спи, с неизути обувки и с разперени ръце. Гунар често заспиваше така. Обикновено така правеше, когато, съсипан от умора, се просваше до нея в шатрата от кожа на северен елен или в колибата в Гренландия. Сънят му беше спокоен и дълбок, като на дете.

„Само мъдрите имат смелостта да поправят грешката“ — често повтаряше Деметер. И ето, в главата й се загнезди една мисъл. Защо да не поправи нещата? Защо да не промени развоя на събитията? Беше стигнала твърде далеч с ненавистта си. Анаид беше права да я упреква. А Анаид? Къде ли се е дянала? Забравила си е пръстена с изумрудения камък в банята и вероятно е слязла на закуска.

Облече се набързо и щом си сложи часовника, се успокои. Беше само седем часът. Въпреки това имаше чувството, че си е отпочинала изключително добре. Чудесно. Гунар ще спи до вечерта и така тя ще има време да обмисли кое ще е най-добре за тримата.

Излезе от стаята и слезе в ресторанта, но за нейно разочарование Анаид не беше там. Седна на свободна маса, със самотно пластмасово цвете, поставено във ваза без вода, и се изненада, че не вижда богато подредената за закуска „шведска маса“ като вчера сутринта. Сервитьорът любезно се приближи с менюто в ръка.

— Сама ли ще вечеря госпожата?

Селене помисли, че се шегува.

— Искате да кажете, ще закусвам.

— В седем часа вечерта?

Селене остана като гръмната. Ако сега някой я убодеше, сигурно нямаше да намери и капчица кръв в нея, толкова бе пребледняла. Значи тази мека светлина е вечерен здрач?

Затова няма никого в ресторанта. Затова леглото на Анаид е оправено. Какво става?

Бързо се изправи, силно притеснена.

— После ще сляза да вечерям със съпруга и с дъщеря си — извини се тя и грабна сакото и чантата си.

Сервитьорът обаче се изкашля малко смутено:

— Струва ми се… ако не се лъжа, те напуснаха хотела снощи.

Дойде й като шамар. Селене се олюля.

— Моля?

— След вечеря платиха сметката и си тръгнаха.

— С колата?

— Предполагам, да.

— Сигурен ли сте, че си взеха багажа?

Сервитьорът се почувства като в небрано лозе. Чуждото нещастие те кара да изпитваш неловкост, а тази клета женица, толкова красива и така несретна, изоставена от съпруга и дъщеря си, предизвика у него искрено съжаление. Дожаля му.

— Най-добре проверете на рецепцията. Аз лично не издавам фактурите за приключване на сметките и не мога да кажа със сигурност.

Всъщност прекрасно знаеше, и то с абсолютна сигурност. Случаят беше дал храна за много одумки и целият хотел приказваше само за това. Заспалата жена, която споделяше една стая с дъщеря си, а не със съпруга си, и скорострелният начин, по който двамата се бяха изнесли, докато тя спеше вероятно под въздействието на силно сънотворно, беше сензацията на деня.

На Селене също й беше ясно. Парчетата от пъзела лека-полека си идваха по местата и се подреждаха, за да оформят картинката на грозната измама. И въпреки това, когато опасенията й се потвърдиха на рецепцията, краката й се подкосиха и тя се почувства толкова засрамена, че дори се изчерви. Не й се беше случвало от детските години. В момента беше убедена, че всички са вперили поглед в нея, сочат я с пръст и й се надсмиват.

Скри се в стаята си и щателно претърси гардероба, чекмеджетата и шкафовете. Анаид си беше взела всичко. Всъщност беше избягала с Гунар.

А скиптърът? Къде е скиптърът? Дали е в Гунар, както подозираше? Или е в ръцете на някоя Одиш? Нямаше как да разбере. Пред Анаид се бе престорила, че темата не я вълнува, но всъщност ужасно се тревожеше. Който държеше скиптъра, щеше да има власт и над Анаид.

Не можеше да се отърве от чувството за вина, задето не беше опазила скиптъра. Беше изключително сериозно провинение, което можеше да доведе до опасни последици. Трябваше да намери дъщеря си, преди да е станало прекалено късно.

В момента, в който приключи с багажа, затвори куфара и се видя в огледалото, сама, с новата си пола и дълбоко деколтираната черна блуза, която си бе облякла, за да се хареса на Гунар, тя се почувства глупава и изоставена. Тогава рухна изведнъж и се хвърли върху неоправеното легло, разтърсвана от ридания, обляна в сълзи.

Всичко правеше не както трябва. Всичко проваляше. Разваляше и осакатяваше всичко, до което се докоснеше. Гунар отново я бе предал и този път й беше отнел единственото и най-скъпо нещо, което й бе останало в живота. Дъщеря й Анаид. Вината си беше нейна. Беше се държала толкова идиотски, че ги бе тласнала един към друг, баща и дъщеря се бяха преоткрили в прегръдката си.

И сега беше сама, по-самотна от всякога.

Можеше да поръча такси от хотела, но предпочете да излъже. Излезе с изкуствена усмивка на лицето, заяви, че случилото се е просто недоразумение и ще минат да я вземат на шосето.

Дали й бяха повярвали, или не, си беше тяхна работа, но тя предпочете да се преструва, отколкото да признае, че е била изоставена. Би означавало публично да се съгласи, че е ненужна, че другите могат да минат и без нея, та дори предпочитат да си гледат своя живот, отколкото да понасят нейната компания.

Отдалечи се, влачейки куфара си и гордо изложила на показ пръстена с изумруда на безименния си пръст. Не се обърна, ревниво пазеше достойнството си, но само до първия ъгъл. Щом сви и се скри от хорските очи, рухна, разпадна се на парченца.

Вече се беше стъмнило. Нямаше никаква представа накъде да поеме. Къде да отиде? Седна върху куфара и захлупи лице в шепи, зарови пръсти в косата си, напълно отчаяна. Беше толкова самотна, чувстваше се толкова объркана…

Неочаквано почувства топъл и грапав език да близва ръката й и познат близък глас я накара да отвори очи, изумена.

— Не се предавай, Селене.

— Деметер! — възкликна тя.

Наистина, майка й Деметер, преобразена като вълчица, беше тук, до нея, и й говореше:

— Анаид се нуждае от теб, не можеш да я изоставиш.

— А какво да направя?

— Потърси я.

Деметер й предаде своята сила и вътрешната си убеденост и това й помогна да се изправи.

— О, мамо, толкова ми липсваш, толкова ми е трудно и тежко.

— Знам, дъще, знам.

— Ако беше тук, щеше да ми е по-леко.

— Сега е твоето време, Селене, моето свърши.

Селене се смая от думите. Тя е права. Безсмислено е да се оплаква и да иска невъзможното. Всичко в живота е трудно. Моментите на благополучие ти се изплъзват между пръстите, изтичат, без да забележиш, и отминават безвъзвратно. Беше изживяла щастливи мигове с Гунар, голямата й любов, с майка си Деметер и най-вече с дъщеря си Анаид. Сега трябва да я намери, където и да се намира. Ще иде накрай света, ако се налага.

Стана, стисна дръжката на куфара и се запъти към шосето с твърдото намерение да спре първата кола, която мине. Вдигна ръка решително, когато съзря фаровете отдалеч, и се обърна към майка си Деметер:

— А сега накъде?

В тъмното не видя да проблясват тесните дръпнати очи на вълчицата. Деметер беше изчезнала. Селене отчаяно потърка пръстена, но той вече не вършеше работа. Разгневена и разочарована, тя го свали от пръста си и го запокити надалеч, за да се отърве от безполезната и ненужна вещ.