Майте Каранса
Проклятието на Оди (18)

Глава осемнадесета
Не произнасяй заклинание за връщане към живот

В тъмната студена пещера се процеждаше светлина, мека и жълтеникава като зрял пъпеш. Тялото на Анаид се бе схванало. Влагата, която се стичаше от сталактитите и варовиковите стени, бе просмукала дрехите й, а като се разкърши, забеляза, че всичко я боли, дори и душата. Ако, разбира се, Одишките имаха душа.

Чувстваше се ужасно. И тогава в съзнанието й изплува споменът за кошмара. Сънят беше толкова жив, сякаш бе реалност. Беше сънувала Дасил — клетото момиче, разделено от майка си, тичаше разплакано през дъбовата гора и се отдалечаваше от вълшебното й скривалище, сетне потъваше в друга, още по-гъста. Сълзите й мокреха лишеите, а риданията й се губеха сред веселите червени плодове на офиката, с накацали по клоните й грабливи птици. Дасил се провираше между сенките на липите, докато накрая се строполи под отровно тисово дърво. В плача си малката Омар я викаше, но тя не искаше да я вижда повече, беше я отблъснала и изоставила сам-самичка. Измръзнала и уплашена, Дасил се измъчваше от болезнената мисъл, че избраницата не я обича. Викаше името й пак и пак. „Анаид! Анаид!“ — повтаряше отчаяно. Но тя не се отзоваваше на горещата й молба. Запушваше си ушите, за да не я чува. Дасил остана така с часове, в сълзи и ридания, докато накрая към момичето допълзя неканена гостенка. Пепелянката.

Тръпки побиха Анаид, когато си спомни за съня. Баалат, финикийската змия, пропълзя по тялото на Дасил, наближи хубавото й вратле и заби дългите си жълтеникави зъби в розовата й плът. Дасил прие смъртта примирено, без да се съпротивлява. Животът й изтичаше бавно, на капки, също както ненаситната Баалат бе изсмуквала кръвта на клетата Дориска.

Споменът я накара да потрепери от ужас, но това беше само сън. Вътрешен глас й нашепваше, че не е само сън. Предчувствието й я предупреждаваше, че този глас казва истината.

Изправи се и с треперещи крака излезе навън. Беше пладне и топлото слънце сгряваше короните на дъбовите дървета. Цвърченето на врабчетата и песента на косовете разсеяха мъката й, а полетът на белокрилите яребици я успокои. Денят беше слънчев, хубав, изпълващ с надежди. Потърси знак, който да разпръсне страховете й, макар и да знаеше, че е истина. Чинките подеха траурна песен. Брадатият лешояд величествено кръжеше в небето, като зловещо знамение, с което свикваше хищните си събратя на гощавка и ги насочваше къде да търсят безжизненото тяло на плячката, скрито от тисовото дърво. Ястребът я бе съзрял от високото и оплакваше смъртта й, спомняйки си как бе вървяла, крехка и слабичка, през гората. Червеноглавият черноперест кълвач си спомни за пеещото й гласче и се натъжи, понеже сега тя беше мъртва.

Анаид ускори крачка и попита мармота, но подплашен, той избяга, без да й отговори. Обезумяла от тревога, попита и къртицата, а още и златисточервеникавата жаба. Накрая една буболечка, затрогната от искрената й мъка, прояви съчувствие и й показа точното място, където беше тялото на момичето.

Анаид си разрани ръцете и краката, като си проправяше път сред храсталака, за да стигне под клоните на тиса. Коленичи, разчисти окапалите листа и се хвана за сърцето. Там, восъчнобледа и бездиханна, лежеше малката Дасил. Беше мъртва.

На шията й, подута и посиняла, се виждаха две дупчици — знакът на Баалат.

Прегърна безжизненото й тяло и усети, че е студено.

Тогава Анаид разбра, че и Одиш изпитват болка и са способни да страдат. Тя беше Одиш, а мъката я задушаваше. Или чувството за вина, или терзанието, или покрусата? Не беше подготвена за смъртта, а още по-малко за смъртта на някой толкова чист и невинен като Дасил. Това я издигаше в собствените й очи. Способността й да тъгува и дори да плаче над бледите страни на мъртвото момиче я изпълни с гордост. Значи не е бездушно същество, не е нечовешки жестока, не е безчувствена.

Постепенно се зарази от собствения си ентусиазъм. Дасил беше жертва на егоизма й и не бива да умре. Заслужаваше втори шанс. Самовнушението за силата и невероятните й възможности я накараха да забрави, че е Анаид. Тя беше избраницата, онази, за която се говореше в пророчествата. И Омар, и Одиш се страхуваха от нея. Беше безсмъртна. Беше всемогъща. Можеше да си позволи привилегията да дарява живот, също като майките, като семената, като самата природа.

Вдигна поглед и в далечината съзря долините, покрити с момини сълзи, с нарциси, орхидеи и хенсиани. Чудна гледка, която Дасил никога повече няма да види. Не е справедливо. Не може да го позволи.

Взе на ръце тялото на момичето, леко като перце, и го вдигна към слънцето. Призова небесното светило за цялата му сила и могъщество и горещо го помоли да сгрее кръвта на Дасил и да й вдъхне отново живот.

— Адир евелву алле — произнесе на древния език и гласът й мощно отекна като грохот.

Косовете замлъкнаха, а дивите кози се заковаха на място, сепнати, по високите планински скали. Земята потрепери, клоните на дърветата изпукаха и цели канари се затъркаляха по стръмните склонове. От недрата на земята се разнесе глух тътен и горските живинки побягнаха изплашени от бърлогите си.

Анаид вдигна още по-високо тялото на Дасил и всички видяха как слънцето се надвесва над нея и плъзва лъч по склопените очи на мъртвата. За няколко секунди времето спря. Сърцата престанаха да туптят, соковете в дърветата секнаха, а пеперудите прекъснаха полета си.

Накрая клепките на Дасил потрепнаха. Краката й заритаха във въздуха като на новородено, току-що излязло от утробата. Устните й се отвориха и поеха жадно глътка кислород, а гърдите й се изпълниха с живот. Кръвта отново потече във вените й, а страните й поруменяха, възвърнали цвета си.

Лека-полека чудото стана. Пръстите й бавно се раздвижиха, един по един, като морски амеби, и ръцете й отново станаха топли и любопитни, жадни да докосват и да опознават света. Беше жива.

Анаид, избраницата, я бе върнала към живота.

Дасил отвори очи, погледна Анаид и се усмихна.

— Анаид — едва чуто прошепна.

Само това успя да произнесе. Земята се разтресе толкова силно, че Анаид падна, а Дасил изгуби съзнание.

Земетресението разтърси долината и всички живи същества винаги ще си спомнят минутите, в които разгневената земя се нагъна и в яростта си повали столетни смърчове, обрули листати букове и пречупи жилавите клони на леските. Гората затрещя, почвата се напука, а светлината се скри, потънала в мрак.

Простряна на земята, Анаид стискаше силно Дасил. Беше припаднала, но жива. Това й бе достатъчно.

Тъмнината постепенно завладя небето и птиците пощурели се стрелкаха, като пищяха и се блъскаха една в друга.

Анаид знаеше, че всичко бе по нейна вина. Тя го бе предизвикала, нарушавайки естествения ход на нещата, и природата й напомняше за своите закони. Тя обаче бе избраницата и си беше в правото, докато воят на вълчицата не я извади от дълбокия размисъл и не я изпълни с горчивина. Вълчицата виеше на лоши знамения. Старата вълчица с посивяла козина, вълчицата майка с величествена осанка Деметер стоеше пред нея и я гледаше.

— Какво направи, неразумно момиче!

— Дасил не биваше да умре — възрази Анаид трепереща.

— Не си тази, която ще решава кой трябва и кой не трябва да умре! — изрева великата вълчица майка.

— Аз съм избраницата от пророчеството — осмели се Анаид, но бе наясно, че нищо не оправдаваше постъпката й.

— Направи магия, вдъхваща живот, забранена на жените Омар.

— Знам.

— Наруши законите на племето.

— Знам.

— Не се подчини на твоите матриарши.

— Знам.

— Защо го направи?

Анаид поиска да се оправдае, поиска да каже, че обича Дасил, че е умряла по нейна вина, че именно Дасил й спаси живота в замъка на Ержбет Батори и й дължеше отплата с кървава дан. Сети се обаче за хилядите жени Омар, които бяха видели да умират дъщерите, сестрите или братовчедките си. Всички те биха искали да върнат живота на близките си. Всички те биха могли да намерят повод да дадат на своите невинни мъртъвци втори шанс за живот. Определено това, което току-що бе извършила, не беше позволено. Беше светотатство, но го бе сторила.

— Беше съвсем спонтанно. Моля те, бабо, прости ми.

Вълчицата се изправи на задните си лапи и сложи предните на раменете на Анаид. С грапавия си език облиза лицето на внучката си.

— Не мога да ти помогна, не мога дори да ти съчувствам, но затова пък ти прощавам.

Анаид почувства как огромен товар пада от плещите й.

— Благодаря ти, много ти благодаря. Беше истински кошмар, но вече всичко свърши.

Вълчицата беше тъжна.

— Не, Анаид, грешиш. Ти си прокълната избраница. С последната ти постъпка на непокорство проклятието на Оди се изпълни.

Анаид усети, че стомахът й се свива.

— Какво означава това?

— Означава, че жените Омар ще се борят да те унищожат, а Одиш ще искат да те направят своя кралица, за да ти отнемат впоследствие скиптъра.

Анаид я погледна зашеметена.

— И сега какво?

Деметер произнесе бавно безмилостната си присъда:

— И ти ще умреш.

Анаид отпусна ръце, прималяла.

— Но… нали съм безсмъртна.

— Такова е проклятието на Оди.

Анаид уплашено се сви.

— Тогава? Аз съм обречена?

— Да.

Анаид искаше да заплаче, но не можа. Изпита жалост към самата себе си, но едновременно не желаеше да повярва на думите на Деметер, които вече беше чувала и от устата на Кристине.

— Тоест… все едно. Така или иначе ще умра.

Деметер я поправи:

— Не е вярно. Не търси оправдания. Все още можеш да сториш добро на жените Омар.

— Но нали съм Одиш?

— Може би.

— Какво съм аз?

— Ти сама трябва да решиш.

— Как?

— Вслушай се в себе си и се научи да различаваш главното от второстепенното. Досега не умееше или не знаеше как.

— Никой не ме е научил на това.

— Никой не се ражда научен. Всичко се научава, а за да се научиш, трябва да грешиш.

— Ако скиптърът беше у мен… Със скиптъра щях да владея инстинктите си.

— Сигурна ли си?

— Той е в Баалат, трябва да унищожа Баалат.

— Сигурна ли си?

Не, Анаид не беше сигурна в нищо. Помъчи се да разсъждава. Главното бе, че Баалат е най-страшният й враг, най-опасният, който може да й навреди най-много. Ако не я довърши, тя рано или късно ще унищожи жените Омар и… нея самата. А второстепенното бе, че Баалат държи нейния скиптър. Или обратното. Основното бе, че скиптърът е у Баалат, а всичко останало беше по-маловажно.

Видя Деметер да се отдалечава, потъваше навътре в гората и се затича след нея. Остави Дасил сама, в безсъзнание.

— Чакай, Деметер, не ме напускай. Трябва да унищожа Баалат? Това ли е? Трябва да поема по Пътя на Ом? Кажи ми.

Настигна я, но когато постави ръка върху сивата й козина, за да я спре, вълчицата заби зъби в ръката й и леко я нарани. Като предупреждение. Анаид ахна объркана. От раничката бликна капка кръв. Вълчицата изчезна сред гъсталака.

Беше сама.

Никой не я закриляше, никой не бдеше над нея и никой не можеше да й покаже пътя, по който да поеме.

Избухна в ридания отчаяно, безутешно.

Кой ще я насочва занапред? Кой ще й помогне да различи доброто от лошото, значимото от маловажното? Никой ли не забелязва, че е само на петнайсет години? Кога ще я застигне смъртта?

Странно, но съзнанието, че трябва да умре, не я тревожеше толкова, колкото грешките, които бе допуснала. Може би защото хората живеят с мисълта за неизбежността на смъртта още от раждането си. Тъкмо обратното, беше отчаяна, защото се противопостави на жените Омар, не им се подчини, отблъсна майка си и загуби баща си. Дори двете й баби й обърнаха гръб.

„Кураж, Анаид. Бъди смела. Трябва да го направиш. Притежаваш силата на мечката и тази на вълчицата. — Гласът извираше някъде дълбоко от нея самата. Беше леден глас, долитащ много отдалеч. От студената бяла пустош. — Ти не си сама, Анаид. Аз съм с теб и ще ти помогна да продължиш. Не се предавай точно сега.“

Анаид избърса сълзите си и се изправи. Ръцете й се превърнаха в орлови криле — достатъчно мощни, за да прекоси Полуострова^[1] и да прелети над океана, чак до Блажените острови^[2].

„Точно така, Анаид, следвай Пътя на Ом. Ще победим Баалат. Ще има милост за смъртните“ — нашепваше й гласът.

Анаид размаха криле и политна към небето, сбогува се с любимия си пейзаж, с приказната си родна страна, изпълнена с планини.

Издигна се във въздуха и дочу сърцераздирателен вик, но не му обърна внимание. Пое на юг към вълшебните острови на гуанчите, към Тейде, планината, чийто кратер се свързваше с царството на мъртвите.

 

 

Селене напразно я викаше, молеше я да се върне:

— Не, Анаид, върни се!

Беше безполезно. Анаид се отдалечаваше все повече и повече. Красивата магьосница летеше с коси, развявани от вятъра. Щеше да пътува без отдих, без почивка, без да спира за храна или вода. Така беше стигнала от Сицилия до Урт, така щеше да лети и от Урт до вълшебната планина на остров Чинет.

— Не отивай, Анаид! Това е капан! — извика Селене точно преди да се спъне и да си изкълчи глезена.

Не знаеше дали я болеше глезенът, или я болеше за дъщеря й.

— Не отивай, Анаид, вече не си Омар. Ти си прокълната, Анаид. Не можеш да изминеш Пътя на Ом.

И падна на земята изтощена. Всичко правеше не както трябва. Беше неспособна да поеме някаква посока в живота си и да я следва. Собствената й дъщеря се отклоняваше от правия път непоправимо, а тя не беше направила нищо, за да го предотврати.

— Не отивай, Анаид!!! Летиш в грешна посока! — крещеше до прегракване с пълното съзнание, че тя вече не може да я чуе.

— А ти? Ти не полетя ли в грешната посока?

Изненадана, Селене видя майка си Деметер, изправена пред нея. Вълчицата знаеше, че й напомня за собствените й грешки.

— Всички деца рано или късно изхвръкват от гнездото. Ние, майките, не можем да го предотвратим.

— О, мамо, накарай я да се върне. Отклонява се от пътя.

— Не можеш да го избегнеш. Животът си е неин, тя сама си избира пътя.

— А ако пътят я води към смъртта? Знаеш, че ако влезе в царството на мъртвите, няма излизане, няма да я пуснат. Прокълната е от Оди — отчаяно се противеше Селене.

— И какво смяташ, че можеш да направиш? — попита Деметер.

Селене се хвана за главата.

— Изпълнена съм с безсилна ярост. Искам да се освободя от нея, но не мога. Трябваше да я унищожа, но не съм способна да го сторя.

— Е, и?

Селене поклати глава.

— Не мога да я оставя да умре. Не мога.

— Тя ти е дъщеря и винаги ще бъде. Жива или мъртва. Човек обича и мъртвите.

Селене се разхълца неудържимо, неспособна да го приеме.

— Моля те, закриляйте я. Ще ви дам живота си в замяна на нейния… Кажи това на мъртвите. Не и тя, прекалено млада е, за да умре.

Деметер я близна, за да изтрие сълзите й.

— Тя ще знае, че може да разчита на теб. Достатъчно е.

Селене проумя болката на собствената си майка.

— Накарах те много да страдаш, нали?

— Аз никога не съм те изоставяла.

Беше вярно. Силата на Деметер беше здрава опора на Селене в нейната младост. Майка й никога не я изостави. Майка й не се предаде и в най-тежките моменти. Но тя, Селене, не притежаваше силата на Деметер. Или поне така мислеше.