Майте Каранса
Проклятието на Оди (22)

Глава двадесет и втора
Завръщането на минотавъра

Градчето Хора Сфакион, разположено на брега и окъпано от кристалните води на морето, обикновено тихо и не особено посещавано поради трудния достъп до него, минаващ от юг през отдалечената Чания, сега бе по-оживено от обичайното. От два дни жени, прииждащи от всички краища на Европа, слизаха от корабите в пристанището, изливаха се в бавен, но постоянен поток и сновяха с куфарите си из тесните стръмни улички. Любопитното бе, че жените не търсеха да се настанят в някое от хотелчетата на селището, които се рекламираха с големи плакати и предлагаха легла и стаи. Всички те, впрочем характерни с нещо общо — загриженото изражение на лицата и дългите коси — една след друга се отправяха към бяло-синята къща на старата Амари, лечителка със славата на вещица, потомка на много стара фамилия рибари от остров Крит.

Амари не даваше обяснения на никого и избягваше да отговаря на каквито и да било въпроси. Поръча невероятно количество храна, залости здраво всички врати и прозорци, изми входното стълбище и го напръска с уханна есенция от мащерка.

Всички се досещаха, че гостенките й са вещици, но изобщо не се впечатляваха от това. Рибарите вече бяха свикнали на подобни сбирки в дома на Амари.

След като премина първоначалният интерес и събитието вече не беше гореща новина, местните жители отново се върнаха към навика си да се събират в кръчмата на Джорджо, да си бъбрят за времето, да си пият ракията, да играят на табла и да разискват, правейки догадки колко ли туристи ще изминат шестнайсетте километра от дефилето Самария през следващия сезон.

 

 

Селене беше увесила нос, унила и с пламнало лице, въпреки прохладата на варосаните стени и приятната сянка на асмата в двора, където подухваше свеж морски бриз. Беше седнала до Карен, която държеше ръката й в своите и мълчаливо, с леко приятелско стискане с пръсти, й напомняше, че може да разчита на нея и е тук, за да й помогне. Селене лично бе предложила сборището да се проведе на територия, принадлежаща на рода Цинулис, в епицентъра на владенията на скитското племе, но независимо от това, въпреки благотворните вибрации на нейната приятелка, въпреки прекрасния средиземноморски пейзаж, сгряващ сърцето й, и въпреки близостта, която свързваше старата Амари с майка й Деметер, тя беше обект на враждебните погледи на всички Омар от Запада, изпратени от клановете си на неотложно свиканата среща в Крит. Те негласно я осъждаха за провала и я виняха, че ги обрича на безнадеждно и мрачно бъдеще.

 

 

Официалният президиум, предназначен за вождове и родоначалнички, се състоеше от красивата жеравка Лил, известна писателка; от именитата учена Ингрид — отвеяна саламандърка, майка на многочислена фамилия; от Валерия, от клана на делфините, запалена и педантична биоложка; от изумително младата змия Аурелия, опитен боец от рода Лампедуза, която бе заела мястото на наскоро починалата си баба Лукреция, и на председателското място, седнали на благоразумно разстояние една от друга — Людмила, намръщената коза от мрачните Карпати, и добродушната Криселда, приемница на Деметер, от клана на вълчицата.

Масата бе ясно разделена на две групи, едната от които беше подчертано агресивна и зле настроена спрямо жените от рода Цинулис. Оглавяваше се от Людмила, която временно бе поела председателството на Съвета, докато Криселда, пленница на света на мрака, беше отсъствала. Консервативната коза Людмила, рязка и фанатична, беше управлявала Съвета с твърда ръка, подпомагана от верните си привърженички: жеравката Лил и саламандърката Ингрид.

Другата група, оглавявана от Валерия, разчиташе на вялата подкрепа на Криселда, която седеше с отнесен поглед, и на младата, още неопитна Аурелия. Валерия се чувстваше неуверена, боеше се, че без достатъчно активна и авторитетна помощ едва ли ще може да убеди пратеничките на клановете да проявят разбиране и повече толерантност към Селене и избраницата.

Селене ясно усещаше враждебността на Лил, на Ингрид и на Людмила. Нищо ново. Трите открито се бяха обявили за нейни врагове още на първата среща, преди раждането на Анаид, в селце в Буковина. Долавяше също и спокойната вибрация на Валерия, нейна приятелка и другарка, както и окуражителната усмивка на Аурелия, внучка на великата Лукреция. Селене се почувства ободрена и по-сигурна от младежкия й дух и от дръзкия й външен вид, който й придаваше късата подстрижка и пристегнатата блуза без ръкави, разкриваща мускулестите й ръце. Именно тя беше посветила Анаид в бойните изкуства, но понеже наскоро бе обявена за водач на рода, нейният глас нямаше да има същата тежест като на другите матриарши.

Леля й Криселда, единствената й роднина по майчина линия и пълна противоположност на харизматичната си сестра Деметер, изглеждаше отнесена, сякаш мисълта й витаеше другаде. Непрекъснато се оглеждаше и упорито се усмихваше на всяка Омар, с която й се срещнеше погледът, включително и на племенницата си. Беше кръглолика, със сиви, трогателно мили очи. Селене се боеше за психическото й състояние. Страхуваше се, че разумът й се е помрачил от дългия престой във владенията на графинята до езерото, като пленница на времето и на безумието, и неминуемо я бяха довели до разстройство, оставило неизлечима следа. Криселда беше далеч от реалния свят и може би никога нямаше да се възстанови и да намери обратния път към действителността.

Селене полагаше усилия да слуша сладката Лил, знаменитата жеравка, която в момента имаше думата, и както и очакваше, придаваше нотка на патетичен драматизъм на тържественото си встъпително слово:

— Какво ще стане с жените Омар, ако избраницата ни предаде и в нейните ръце скиптърът се окаже унищожителен за нас и осигуряващ победата за жените Одиш? Какво ще стане с нашите дъщери и внучки? Ще имат ли те бъдеще? Ще има ли надежда за тях? Поколения наред вярата и надеждата за идването на избраницата ни държаха сплотени в беди и нещастия, даваха ни сили в тежките моменти и ни помагаха да превъзмогнем болката от смъртта на нашите близки. И ако не е била подходящо подготвена, ако избраницата не е била както трябва ръководена и направлявана в изпълнението на мисията си, ако се е поддала на заблудата и се е почувствала объркана и в крайна сметка е избрала да поеме по грешния път, както е предречено още от Оди в нейното проклятие, то краят на жените Омар, нашият финал… наближава. Значи са били напразни трактатите и изследванията на високообразованите Омар, които, с помощта на науката, филологията, астрономията или математиката си сътрудничеха в предсказанията и обединяваха усилията си в тълкуванията на пророчествата…

Селене не искаше да слуша повече. Ушите й пищяха. Много добре разбираше, че макар и в речта си привидно да търсеше отговорност за провала в колективната вина, Лил, жеравката писателка Омар, избрана да открие събранието, обвиняваше нея за създалото се положение. Сякаш открито я сочеше с пръст пред всички. Чувстваше се като обвиняема на подсъдимата скамейка. Кого друг, ако не нея имаше предвид с това, че на избраницата й липсвала „подходящата подготовка“, че не е получила нужното възпитание и по тази причина не е способна да различи лошо от добро?

Селене чу ръкоплясканията, с които пратеничките шумно приветстваха изказването на Лил, но не се присъедини към тях.

Дойде ред на Людмила. И ако Лил все пак бе проявила поне малко такт, говорейки със заобикалки, то Людмила щеше жива да я одере. Никога не беше крила отношението си към нея. Обвинението й бе открито и категорично:

— Виновна е тук присъстващата Селене Цинулис, майка на избраницата, своенравна вълчица, която с безотговорното си поведение предизвика интереса на Баалат към себе си и на която преди време простихме за случилото се с майка й Деметер. Именно тя е причината за сегашните ни беди. Тя не успя да възпита дъщеря си в уважение към по-мъдрите и по-авторитетните, понеже самата тя никога не е имала такова. Не съумя да й внуши чувството за принадлежност и дълг към клана, от който сама се отрече. Не й даде сили да се противопостави на изкушенията, с които младата Анаид трябваше да се пребори, и най-вече не успя да предотврати заблуждението й и да я върне в правия път на истината.

Карен забеляза как Селене постепенно застива, безмълвна, неподвижна и равнодушна, но въпреки това се потеше от притеснение, лицето й ставаше все по-каменно и безизразно, изпразнено от вълнения. Хилядите очи, вперени в нея, и тежкото обвинение, че е виновна за провала, и болката, че е загубила дъщеря си, бяха напълно достатъчни, за да блокират емоциите й.

Карен страдаше за най-добрата си приятелка. Болеше я от всяка нападка, която Людмила отправяше към нея. Защо бе необходимо да се формулира с думи нещо, известно на всички? Беше съгласна, че Селене не се бе показала на висота, че не бе преценила добре обстоятелствата и не бе успяла да действа като добра наставничка на избраницата, макар и да е собствената й дъщеря, а може би именно по тази причина. Но трябва ли да бъде линчувана така? Това ли е смисълът на събранието?

Сякаш прочела мислите й по телепатичен път, изказването на Валерия придоби същия тон:

— И аз се питам — нима наистина сме се събрали да линчуваме нашата посестрима Селене? Това ли е целта на Съвета? Всички бяхме свикани по спешност в Крит, зарязахме текущите си проблеми и занимания и дойдохме, за да предприемем необходимите мерки. Проклятие тегне над избраницата, а скиптърът е изгубен в ръцете на Одиш. Графинята е унищожена, но Баалат отново излиза на бойното поле. Войната е обявена, а нас няма кой да ни направлява и ръководи. Какво трябва да предприемем? Сега не е моментът да отклоняваме вниманието си, нито да губим времето си да обвиняваме строго една майка, задето лошо е възпитала дъщеря си…

Лил я прекъсна:

— Тогава да отложим за по-нататък наказанието, което трябва да наложим на Селене за назидание. Нека се съсредоточим върху темата, която най-много ни вълнува. Съдбата на прокълнатата избраница е в нашите ръце. Ще гласуваме и ще съобщим решението си на матриаршите от островите, където я държат в плен, да приведат в изпълнение нашата присъда. Аз гласувам да бъде премахната. Тялото й трябва да бъде унищожено.

Селене почувства как краката й се подкосяват и от свитото й гърло успя да излезе само отчаян вик:

— Неееееее!

В залата се възцари пълна тишина. Болката на една майка винаги се зачита. Криселда, с добродушната си физиономия, кимна на Селене:

— Ела насам, Селене. Още не сме гласували, нито сме взели решение. Лил само изрази личното си мнение. Давам ти думата, за да изслушаме и теб, а не само другите, които говориха за теб и дъщеря ти. Да чуем и твоите съображения и доводи.

Селене излезе напред, стъпвайки бавно и тежко като робот, с наведена глава и бледо като платно лице. Опря се на масата с треперещи ръце и се обърна към аудиторията с глух сериозен глас:

— Ще ви припомня една история, която много от вас знаят. Случила се е тук наблизо, в двореца в Кносос. Говори се, че цар Минос заповядал на архитекта си Дедал да построи гигантски лабиринт, за да озапти в него чудовището, родено от съпругата му, след като се влюбила в един бял бик и той я обладал. Минотавърът, получовек-полубик, се хранел с човешка плът и Минос изискал от великата Атина на всеки седем години да му принася в жертва по седем младежи и девойки, за да бъдат разкъсани и изядени от Минотавъра. Атина се подчинила и склонила да извърши жестоката неправда от страх пред великия цар Минос. Така на два пъти елитът на атинската младеж бил пожертван. Докато на третия път героят Тезей решил да сложи край на кървавия налог и с помощта на Ариадна, на вълшебния си меч и на нишката, навита на кълбо, стигнал до чудовището, пронизал с меча си сърцето на Минотавъра, успял да се измъкне от заплетения лабиринт, следвайки нишката, и така освободил Атина от тежкия гнет.

Жените Омар останаха озадачени от необикновено начало на изказването на посестримата си. Повечето не знаеха какво да мислят. Тогава Селене дръзко вдигна глава. Очите й бяха възвърнали обичайния си блясък.

— Ето ме тук пред вас. Омар като всички вас. И аз като вас с мълчаливото си бездействие допуснах безропотната саможертва на нашите деца и девойки. Също както девиците на Атина са били поднесени ритуално на Минотавъра, така и ние позволявахме в продължение на векове нашите девойки да бъдат обезкървявани за наслада на злодейките Одиш. С очите си видях как братовчедка ми и майка ми умряха в ръцете им. Въпреки младостта ми натрупах повече опит от мнозина от вас и моят опит ми нашепва истини, които сега неочаквано откривам, изправена пред дилемата дали да допусна смъртта на собствената си дъщеря… Едно обаче ми е съвсем ясно — ние, Омар, сме страхливи. Ние, Омар, се спотайваме. Стоварваме цялата отговорност върху избраницата и вярваме, че тя ще ни спаси от страховете ни и от нашия Минотавър, понеже сме неспособни да обединим силите си срещу истинските си врагове. Вместо да се борим против Одиш, покорно даваме жертви и потискаме всеки, надигнал глас срещу проливането на кръв, налагайки сляпо подчинение. И какво правим ние пред тази последна офанзива, която ще реши Великата война? Каква е нашата стратегия? Нашият отговор? Нашата контраатака?

Селене плъзна поглед по лицата на присъстващите в залата — мълчаливи, изненадани и силно впечатлени.

— Жертваме нашата избраница. Ето това е нашият отговор.

Тутакси се надигна вълна от недоволство и изненада и заглуши думите на Селене. Валерия беше зяпнала от изумление.

— Чуйте какво ще ви кажа. Дъщеря ми Анаид, едва петнайсетгодишна, неопитна и объркана като всяка девойка, имаше смелостта да се изправи на люта битка срещу най-могъщите Одиш на земята и ви избави от жестоката Салма, както и от всемогъщата графиня. Смее ли някой да го отрече?

И Селене, с вид на безмилостен обвинител, впи сърдитите си зелени очи в публиката, която постепенно се сви пред бушуващия гняв на червенокосата жена.

— Заслугата обаче не е нито моя, нито ваша. Тя е нейна и само нейна. С дълбокото си убеждение, с всеотдайността и с чувство си за дълг в изпълнението на ролята, която ние й отредихме, за да я използваме като щит, тя понесе на плещите си бреме и отговорност, надхвърлящи възможностите на възрастта й. Тя пое нашите страхове, нашата несигурност, нашата тактика на бягство от действителността. Тя се изправи и се изложи на опасност вместо нас, вярвайки, че така било писано. Една храбра и безстрашна Омар, която се опълчи сама на чудовищния свят на могъщите Одиш. Петнайсетгодишен живот срещу безсмъртието на врага. Как можахме да го позволим? Как може дори да осъждаме нея, мен или която и да е друга, дръзнала да й помогне в невероятно трудния път? С какво право ти, Людмила, която си виждала да умират момичета и девойки и си наследила от прадедите ни насадения страх от царството на ужаса, наложен от графинята по нейните земи, с какво право ти, която никога не си се изправяла срещу някоя Одиш, която никога не си се борила срещу тях и никога не си защитавала лично, с голи ръце или с атамето си някоя от твоите ученички или последователки, кажи ми, по силата на какво право настояваш да бъде пожертвана единствената Омар, която се бори, победи и унищожи графинята?

Този път шепотът прерасна в ясни силни гласове, които насърчаваха Селене.

— Чуйте ме… Войната на вещиците вече започна. Скиптърът на властта съществува и е в ръцете на Одиш. И забележете: жените Одиш са едва трийсетина, а ние сме хиляди. Докога ще продължаваме да сме роби на страха?

Настана страхотна олелия и сред множеството викове и коментари се открои гласът на една Омар — британска кобила, извиси се над всички и прогърмя в залата:

— Аз съм Кроона Салисбъри, дъщеря на Катеш и внучка на Ина, от клана на кобилата. Коя си ти, Селене, та да ни казваш кога и как трябва да се борим срещу жените Одиш? Какво си сторила, та да заслужиш нашето уважение, освен да размахваш своето непокорство и непослушание към матриаршите си? Защо трябва да те слушаме?

Тогава Селене се изправи и застана лице в лице с неприятната кобила.

— Аз съм Селене Цинулис, дъщеря на Деметер и внучка на Геа, от клана на вълчицата, и мога да кажа, че се борих срещу Баалат, овладях бойните изкуства на Одиш с господарката на ледовете, бях пленница на Салма и на графинята в света на мрака. Аз, Селене, слязох по Пътя на Ом и горещо помолих мъртвите да оставят жива дъщеря ми, а Баалат да бъде задържана и затворена. И направих това САМА. Ако ние, две самотни вълчици, се осмелихме да се изправим срещу страшните Одиш и ги победихме… какво би станало, ако ги атакуваме като глутница всички заедно? Ако Одиш бъдат обсадени от змиите, от мечките, от лъвиците и от орлиците от бойните кланове? Какво би станало с тях?

Учената Ингрид си сложи очилата си и възрази:

— Тук имам извлечение от добросъвестното и задълбочено изследване на Маклоувър относно настъпленията на Одиш срещу клановете Омар в течение на цялата история на нашето съществувание. Над дванайсет хиляди и петстотин анализирани битки и сражения. И от всички тях извличаме един-единствен ясен извод: Одишките са непобедими. Затова единствено възможната стратегия е тази, която винаги сме използвали, а именно — да бягаме и да се мъчим да останем незабелязани. Почерпихме тази мъдрост от нашите тотеми. Винаги сме правили така. Повече от три хиляди години следвахме примера на животните — символи на нашите кланове, и се криехме в бърлогите си. И оцелявахме, нали? И за в бъдеще ще продължаваме да оцеляваме. Благоразумно ще изчезнем за известно време и ще сменим самоличността си, докато дойдат по-добри времена. Срещу Одиш не можем да се борим.

Тогава скочи младата Аурелия, като истинска боркиня.

— Лъжа! Аз, Аурелия, дъщеря на Сервиля и внучка на Лукреция, от клана на змията, заявявам пред вас, че напротив, с подходящите оръжия и нужната подготовка е възможно да се опълчим на Одиш. Нашите майки ни втълпиха, че борбата е табу, но аз, която видях как умира сестра ми, без да мога да й помогна, наруших възбраната с разрешението на баба ми, великата Лукреция. Всички я познавате, оплаках смъртта й миналата зима, беше жена с напредничаво мислене и невероятна прозорливост въпреки своите сто и три години и именно тя поиска от мен да обуча избраницата на изкуството да се бие. Баба ми Лукреция ми показа верния път. Свърши се вече със старото време, когато жените Омар се криехме, молихме за милост и оплаквахме покойниците си. И на мен, като на Селене, вече ми омръзна. Много девойки си отрязахме къси косите, тренираме бойни изкуства и искаме да живеем без страх и без защитни щитове.

Амира направи знак на Криселда и тя незабелязано стана от масата. В този момент спонтанната реч на Аурелия предизвика бурни аплодисменти в редиците на най-младите. Валерия, между два огъня, се опита да уравновеси силите:

— Признавам, че се поколебах, но добре и отдавна познавам Селене. Винаги е била непокорна, с бунтовнически дух, но и винаги е проявявала последователност в идеите си. Смелостта и енергичността на Анаид не биха могли да дойдат от консерватизма на насадения страх пред Одишките. Кажете, коя от вашите дъщери, възпитани да тачат правилата на Омар за благоразумие, страх и подчинение, би била готова да се хвърли в света на мрака, възседнала първия слънчев лъч, за да се бори срещу страшната Салма въпреки повелята на матриаршите или би проникнала в кървавите владения на графиня Ержбет, за да й отнеме талисмана?

Настана красноречиво мълчание.

— Селене вдъхна на дъщеря си смелостта и силата, която сама притежава. Анаид бе възпитана с любов, със страст, с мъдрост, със смелост… и… защо не… със свободолюбив.

Най-консервативните извисиха глас:

— Да, но се провали!

— Избраницата ни предаде.

Валерия ги накара да замълчат:

— Анаид беше готова да тръгне по Пътя на Ом и искаше да го направи, за да ни избави от Баалат. Това беше нейното намерение. Нима ви се струва егоистична или недостойна цел? Но бе пленена от пазителките на Ел Тейде, които очакват нашето решение и присъда, за да знаят как да действат.

Селене я прекъсна:

— Осъдите ли Анаид на смърт, всички ще загинем с нея.

Най-консервативните Омар, оглавявани от козата Людмила, се противопоставиха на младите. Осъзнаваха, че редиците им все повече оредяват и съображенията яростно се оспорват.

— Избраницата трябва да умре.

— Няма вече никаква надежда.

— Не можем да вярваме на Анаид.

Гласът на Селене се извиси над останалите:

— Аз я обичам! Обичам я безумно! Повече от всичко на света и ще я спася дори ако за това трябва да заплатя с живота си!

Повечето пратенички станаха и заръкопляскаха на Селене. Една млада мечка със златиста коса и черни очи, от високопланинската област Кантабрия в Испания, взе думата, за да говори от тяхно име:

— Аз, Естела Серна, дъщеря на Тереса, внучка на Клаудина, от клана на мечката, от племето в Кантабрия, напълно се доверявам на Селене. Давам й не само гласа и подкрепата си. Давам й и двете си ръце, и ушите си, и силите си, и атамето си. Поднасям й всичко, с което ще се боря, и ще призова и моите посестрими и съплеменници да се присъединят към мен. Всички заедно ще успеем да се опълчим на злото, което открай време ни разяжда, злото, което ни е стиснало като в клещи — страхът.

В момента, в който Валерия обяви, че преминават към гласуване „за“ или „против“ искането на Селене за избавлението на Анаид и преминаване в настъпление срещу Одиш, Криселда с неузнаваемо изражение на лицето взе думата:

— Току-що получих много важно известие. Моля за вашето внимание. Информираха ме, че Анаид е успяла да приспи бдителността на пазителките на Тейде и е влязла в кратера на вулкана. Ще поясня за онези, които не разбират какво означава това. — Преди да продължи, Криселда погледна съчувствено Селене. — Анаид е поела по Пътя на Ом — пътят, водещ в царството на мъртвите. Проклятието гласи, че мъртъвците няма да я пуснат да излезе жива оттам. Избраницата, предателка или не, е обречена на сигурна смърт.

Селене не успя да се овладее и въпреки че Карен се опита да го предотврати, се строполи на земята, загубила съзнание.