Майте Каранса
Проклятието на Оди (12)

Глава дванадесета
Не вземай зеления скъпоценен камък

Огледално чистите стени на бялата пещера отразяваха силуета на Анаид, сгушена в скута на Ледената кралица. Образът се размножаваше многократно, като безкрайно ехо.

И двете бяха стройни, бледи и изящни. Много си приличаха.

Кристине, със студената си доброта, нежно й говореше и успокояваше угризенията й.

— Хайде, стига, милинка, всичко свърши, не плачи, скъпата ми.

Анаид се беше върнала, твърдо решена да скъса отношенията си с нея и да не вярва на думите й, но Кристине, както обикновено благоразумна, не отрече вината си и с това я обърка.

— Много съжалявам, милинка, направих го заради теб, но нали те предупредих да не слагаш повече от десет капки. Приготвих отварата за забрава за Рок така, че да е достатъчно силна, за да противодейства на предишната. Щеше да си спомни за теб, без да е необходимо да му се дава никакво омайно биле.

— Защо не ми каза?

— Не желаех да те разочаровам. Беше рисковано.

На Анаид много й се искаше да й повярва. И защо не? Рок я беше разпознал, преди да загуби съзнание, и я бе помолил да не го изоставя. Това означаваше ли, че наистина я обича? Защо да не вярва на баба си? Бабите обикновено правят най-доброто за внучките си.

При все това, въпреки добрите намерения, нещата се бяха развили не както трябва.

— Рок е много зле, Елена е в света на мрака, в плен на графинята.

— Знам, знам. Всичко ще се оправи. Не се тревожи. Дасил вече занесе формулата за отварата на Карен. Сигурно вече му е дала противоотровата.

— Мога ли да го видя? Може ли да видя Рок? — умоляваше Анаид.

Трогната, баба й отстъпи пред нейните молби и върху полупрозрачната колона в залата като отражение се появи образът на Рок. Лицето му беше спокойно, а дишането — равномерно. Любящият му баща — ковачът, стоеше до леглото и бдеше неотлъчно над него.

— Изглежда така, сякаш е заспал — забеляза Анаид, искрено обнадеждена, че наистина е добре.

— Ще се оправи — увери я Кристине.

— Рок — с въздишка промълви името му Анаид, преди образът му да се разпадне и изчезне.

Колко глупости беше извършила заради него! Защо любовта е равнозначна на безумие? Как щеше да каже на Рок, че е виновна за изчезването на Елена, на майка му? Представи си дребосъчетата, които не се отделяха от полата й, сети се за бебето Рос, което още сучеше, и й идеше да ревне с глас.

— Какво направих?!

Кристине я погали по челото със студената си ръка и леко докосна аметиста. Така мисълта за Елена и нейните деца се разсея. За кратко Анаид се успокои, но скоро мъката пак заседна на гърлото й.

— Отгоре на всичко скиптърът не е у мен! — изплака тя, усещайки паренето в дланта си.

Беше истинско мъчение.

— Спокойно, ще си го върнеш.

Постепенно отчаянието й отслабваше, благодарение на Кристине, която й действаше като балсам на раните.

— По-бодро, момичето ми. Кураж. Ти си избраницата, ти си силна. Бедите са само изпитание на силата ти.

Анаид се остави да й внуши тази красива идея. Искаше да й вярва. Селене би й казала същото. Въпреки всичко Селене й липсваше. Гунар се оказа само илюзия. Беше останал с нея едва за няколко дни, а после внезапно изчезна, без да имат време да почувстват дали си липсват. Всичко бе траяло толкова кратко… Тя вдигна гордо глава, избърса сълзите и въздъхна.

— Тази вечер, по залез, ще възседна последния слънчев лъч, ще се спусна в света на мрака, ще си взема скиптъра и ще се върна заедно с Елена и Криселда.

Каза го, за да си вдъхне кураж, с надеждата, че Кристине ще се съгласи с нея и ще я поощри да действа според намеренията си, но нещата не се оказаха толкова прости.

— Не може, миличка. Графинята затвори света на мрака. Никой не може да излезе оттам.

— Аз вече веднъж излязох с първия слънчев лъч — възрази Анаид.

— Именно. Откакто със Селене избягахте, графинята засили защитните мерки. Побесняла е от яд. Салма я предаде и вече не се доверява на никого. Начертала си е стратегия, за да стане непобедима.

— И такава ли е наистина? — попита Анаид плахо, като си спомни какво й беше казала Селене за вълшебния й талисман. — Вярно ли е, че носи талисман от кръвта и косите на всички заклани от нея момичета Омар и затова е непобедима?

Кристине веднага се отдръпна и внимателно се втренчи в нея.

— Кой ти разправя подобни…

— Селене.

Кристине кимна и потвърди:

— Така е, макар че още й липсва избраницата.

Анаид усети да я побиват тръпки.

— Значи ще ме търси.

Кристине бе станала изключително сериозна.

— Много скоро ще разбере, че скиптърът е на територията на нейните владения, и ще се възползва, за да те привлече и да те накара да отидеш там.

— Може ли да го направи?

— Разбира се.

Анаид се уплаши.

— И тогава?

— Ще те хване и няма да има шанс за бягство. Като паяк оплита жертвата в паяжината си.

Анаид беше ужасена.

— А ти? Ти не можеш ли да се пребориш с нея и да ми върнеш скиптъра?

— Ние сме врагове, тя не ми позволява да влизам в нейните владения.

— Но аз съм те виждала в Мътния свят.

— Влязох само за малко, когато бе заспала, под влиянието на магията на Салма.

Анаид си хвана главата с ръце. Рок лежеше болен, Елена беше пленница, а скиптърът й бе в ръцете на графинята… Как така съумя да натвори такава бъркотия? Защо Кристине я увери, че всичко ще се оправи, след като на всеки въпрос отговаряше, че е невъзможно?

— Нищо ли не можем да направим?

— Има една възможност. Но зависи от теб, само от теб, Анаид.

Знаеше си. Интуицията й подсказваше, че единствено тя беше ключът към решението на проблемите, които сама бе създала.

— Какво трябва да сторя?

— Да пътуваш назад във времето и да унищожиш талисмана, който графинята направи от кръвта и косите на жертвите си.

Анаид остана като поразена от думите й. Да пътува назад във времето и да се върне в миналото. Беше невъзможно.

— Но как?

— Ние, Одишките, знаем как. Аз лично ще те изпратя през времето.

Анаид потрепери. Кръвожадната графиня беше заклала и измъчвала много девойки, деца и момичета и се бе хранила с кръвта им дълго време. Много. Ужасно много момичета.

— Колко момичета е убила?

— Някъде около шестстотин и петдесет.

Анаид пребледня като платно.

— Къде?

— В Унгария. В замъка Шейде.

— И през коя година се е случило?

— Продължило е десетина години. Приключва през 1610-а. В края на тази година графинята забравя всяка предпазливост и започва да напада дъщери на благородници. Това вече прехвърля всякакви граници и началникът на затвора в Шейде повдига оплакване пред унгарския парламент. Един паладин^[1], неин братовчед, някой си Туршо, е изпратен в замъка да разследва случая. Намира труповете на последните жертви, изтезаваните момичета и девойките в подземията, очакващи смъртта си, и заповядва Ержбет да бъде арестувана заедно с помощниците й. Свикан е съд, който за назидание произнася присъдата по бързата процедура. Издават смъртни присъди за тримата й верни слуги, а нея самата, заради благородното й потекло, я осъждат до края на живота й да е под стража и да не напуска замъка. Повече никой не я видял. И тук вече е моментът, в който ти трябва да се появиш. Това ще е най-подходящото време за намеса, без да се променя ходът на събитията.

Анаид много се натъжи.

— Ако скиптърът беше унищожен преди смъртта на момичетата, това можеше да се избегне.

Кристине не беше на същото мнение.

— Не можем да променим миналото. Изключително опасно е. Трябва да се появиш точно в момента, когато графинята беше зазидана между четирите стени.

На Анаид думата й прозвуча като сандвич.

— Зазидана?

— Запушваха отворите на врати и прозорци, издигайки стени. Затваряха стаята с тухли и осъдените повече никога не виждаха слънце и не излизаха навън. Оставяха само малка дупка, през която всеки ден да им подават по парче сух хляб и купа с вода. Не се разрешаваше да се изнасят изпражненията. Така зазиданите затворници накрая умираха от плъховете, от болести или просто от загуба на разсъдък.

— Какъв ужас! — възкликна Анаид, като си представи мъченията, на които са били подлагани. — Да изживееш остатъка от живота си зазидан!

— При тези условия никой не можеше да издържи повече от година. Когато зазиданите престанеха да прибират водата и хляба, се запушваше и този последен отвор. Слагаше се и последната, липсваща в стената тухла и това се превръщаше в техен гроб. Така свършва и животът на Ержбет Батори, губи се и последната й следа. Тя просто се изпари и изчезна от този свят. Тялото й не бе намерено. С теб сме наясно, че се е преселила в Мътния свят и ревниво пази талисмана си, очаквайки ти да се появиш. Целта е графинята да отпътува за Мътния свят без талисмана. Само ти можеш да го унищожиш.

— Защо аз, а не ти?

— Теб не те познава и можеш да се приближиш до нея.

— А как ще унищожа муската?

— Ето с този огън. — Подаде й огниво. — Ще успееш ли?

Анаид въздъхна.

— Скиптърът не е у мен. Как ще се защитя?

— Със заклинание можеш да си осигуриш какъвто и да е нож, който да ти послужи като оръжие. И не забравяй, ти си невероятно могъща.

Анаид вече не търсеше претекст за отлагане.

— Добре. Кога трябва да тръгна?

— Възможно най-скоро.

Анаид пребледня.

— Искаш да кажеш още сега?

— Веднага щом се мръкне. Готова ли си?

Анаид мъчително преглътна. Помисли си за Елена, за Рок, за бедната Криселда и най-вече за скиптъра, и събра кураж.

— Обясни ми подробно какво трябва да направя и преди всичко как ще се върна тук.

 

 

След няколко часа Кристине най-сетне успя да разположи магическите камъни на точно определените места на горската поляна и започна ритуалния си танц.

Беше облечена в тънка полупрозрачна туника, извезана с ясписови камъни, които звънтяха в ритъм с извивките на тялото й. Големи сребърни гривни красяха ръцете и глезените й, а на главата й блестеше венец от блян^[2], с вълшебното огниво запали огън и подкладе котела, за да заврат билките, избрани специално за случая. Черен пушек с остра и лютива миризма се разстла като гъста мъгла над земята, осеяна с капчици роса, като перли.

Анаид я наблюдаваше с нескрито възхищение. Жрица на нощта, тя призоваваше духовете, за да измоли разрешението им една смъртна да премине през времето и пространството.

Анаид бавно събличаше дрехите си, една по една. Разпусна косите си и разпери ръце, за да може Кристине да я пречисти с пушека, излизащ от казана.

После взе огнивото, с което трябваше да изгори талисмана, и камъка на времето, който щеше да направи възможно преминаването й от настоящето в миналото.

Кристине танцуваше все по-бързо и по-френетично, а Анаид не я изпускаше от поглед в очакване да й даде знак, че може да тръгва.

И наистина моментът настъпи, но заедно с него долетя остър неочакван вик:

— Чакай, Анаид! Почакай ме! Идвам с теб!

Беше Дасил, но тя не можеше да губи време. Дасил тичаше като обезумяла през гората и същевременно се събличаше, хвърляше дрехите, викайки отчаяно. Не можеше да се примири да я изостави.

Анаид скочи решително в магическия кръг от камъни и почувства как някой силно дръпна дясната й ръка, онази със зеления камък, който трябваше да й показва пътя. Камъкът на времето, стиснат едновременно и от Анаид, и от Дасил, за малко да се изплъзне и да падне, но двете го задържаха с общи усилия, надавайки вик.

Вече пътуваха през времето.