Майте Каранса
Проклятието на Оди (11)

Глава единадесета
Не прибягвай до отварата за забрава

Елена отвори вратата на Карен и й даде знак да запази мълчание, като сложи пръст на устните си. Беше почти полунощ и тънкият лунен сърп, едва в началото на първата си четвъртина, скрит зад облаците, не успяваше да разсее нощния мрак, но затова пък бе достатъчен, за да покаже на бледата си светлина тревожното измъчено лице на Карен. Под очите й се забелязваха големи тъмни кръгове и торбички, издаващи умората. Спеше малко, работеше много и имаше твърде сериозни грижи.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо — прошепна й Елена, хвана я за ръката и я заведе в кухнята.

От полуотворената врата на хола, където гореше камината, долетя глухо тропане с крака и оглушителен вик:

— Гоооооооол!

Нямаше нужда да пита Елена как е семейството й. Въпросите бяха излишни. Съпругът й — ковачът, и най-големите синове от общо осемте им деца очевидно гледаха мач. Изключение правеше само Рок.

Двете жени се затвориха в кухнята и Елена, без да продума, сложи чиния с димящо косидо пред Карен, отряза й филия хляб и й наля чаша червено вино.

— Ето ти, да хапнеш.

Карен беше прекалено неспокойна, за да яде.

— Случило ли се е нещо?

— Да.

— Хайде, казвай, че докато не разбера, и залък не мога да сложа в уста.

— Такава си ти. На мен пък тревогите ми отварят вълчи апетит.

Карен отлично го знаеше. Неслучайно Елена наддаваше на килограми всяка година и като се имат предвид осемте й деца, грижите й напълно естествено все повече нарастваха, успоредно с теглото й. Затова пък чувство за хумор, енергия и добро здраве изобщо не й липсваха.

— Говори най-сетне, не ме дръж в напрежение. Да не би да има лоши новини от Селене и Анаид? — попита с изтънял от напрежението гласец.

— Не, не. За тях нищо не съм чула. Селене прекъсна връзката си с мен, дори не ме е молила за помощ.

— Тогава какво? Пак ли някаква неприятност с Одишките?

— Не.

Карен въздъхна облекчено. Като лекар, нейно бе задължението да се оправя с труповете на момичетата и бебетата, погубени от Одиш. Беше ужасно и тежко задължение и всеки път се заричаше, че ще е за последно. Бяха в смутни времена на война и откакто Селене и Анаид изчезнаха, жертвите капеха една след друга, редовно и неизменно. Нямаше да понесе още едно убийство. Не, не и тази нощ.

— Тогава?

— Става дума за Рок.

Карен зяпна от изненада. Елена нямаше навика да я привиква спешно посред нощ, за да й говори за проблемите на синовете си. И още по-малко за младеж като Рок.

— Нищо не разбирам от дечурлига, нали нямам деца…

— Онази, Дасил, тя се върна.

— Аха — кимна Карен, но все така не проумяваше каква е връзката.

Въпреки това споменаването на името Дасил я успокои. Вече можеше да хапне, без да подскача от страх, можеше бавно да предъвква, да преглъща, без да бърза, и накрая да изпие едно кафе. Къщата на Елена, излъчваща толкова приятна атмосфера и домашен уют, беше място, което те предразполага да се насладиш на топла манджица, след което да се разположиш удобно в някое кресло до огъня и сладостно да се унесеш под звуците на мъркането на котките, лая на кучетата и виковете на децата. Не се двоуми повече и нападна косидото, вкусвайки го с удоволствие. Ммм, беше превъзходно! Като всичко, което готвеше Елена. Някой ден трябваше да я попита дали замесва кюфтетата с яйце и хляб, натопен в мляко или само натрошен.

— Разказвай, слушам те.

— И така… — започна Елена, като си сипа чаша прясно мляко с малко бисквити, за да прави компания на Карен — както отбелязах Дасил беше изчезнала. След като я убедихме, че Анаид не е тук, тя си тръгна, без да се сбогува. Тази вечер, за моя изненада, Рок я докара с колелото, като ни обясни, че е паднала и се е наранила, и не ме остави на мира, докато не се съглася да я прегледам най-основно — всяко мускулче и всяка костица от тялото й, сантиметър по сантиметър. Впрочем това момиче май е само от кости.

Карен кимна в знак на съгласие, като старателно обра със залък чинията до блясък. И идея си нямаше какво й беше щукнало на Елена, та да я безпокои.

— После ме помоли да се съглася да остане у дома, докато стане време да се връща в Тенерифе.

— Добре де, и?

— Не сваляше очи от нея.

— Е, и?…

— Направо я изяждаше с поглед, поднасяше й вода, дърпаше й стола, за да седне, хилеше й се като малоумен, та дори й написа стихотворение.

— Наистина ли? — не повярва Карен.

Елена се разпали:

— Защо мислиш, че съм толкова ядосана? Вкопчил се е в това момиче, не се откъсва от него. Естествено, не я сложих да спи в неговата стая. Качих походно легло горе в спалнята на близнаците.

Карен едва се сдържаше да не прихне, но успя да се овладее.

— Да не би да ревнуваш?

— Не ме разбираш.

— Какво да разбирам?

— Това, че го е омагьосала!

На Карен вече й писна.

— Добре, Елена, по-спокойно. Нищо, че сме магьосници, все пак трябва да приемем, че децата ни могат да се влюбят в когото си поискат.

— Та тя е още дете.

— Аха.

Елена, силно разстроена, заобяснява:

— Слушай внимателно и не ме прекъсвай. Дасил му дала да пие омайно биле.

Карен млъкна озадачена.

— Откъде знаеш?

— Знам, понеже Рок всичко ми разказа. Той не е наясно, но аз разбрах. Срещнали се на пътя и тя го помолила да отпие от някакъв сироп, съчинила някаква скалъпена история как уж се била хванала на бас.

Карен я погледна заинтригувана.

— Призна ми, че след като отпил от така нареченото разхладително, още щом я погледнал, внезапно я преоткрил.

Сега вече Карен започна да й вярва. Точно такова бе въздействието на омайното биле — неочаквано те връхлита чувството, че преоткриваш някого.

— Да, всичко се връзва.

— Свързах се с матриаршите от Оротава и се оказа точно това, от което се страхувах. Отново ги е измамила. Това момиче е истинско бедствие.

Карен изпита съчувствие:

— Горкичката, майка й е виновна.

Елена беше възмутена:

— Съгласна съм, че майка й винаги е била луда глава и хукна към Ню Йорк без багаж и без нищо, но все пак не я жали толкова.

— А защо не взе дъщеря си със себе си? — с упрек попита Карен.

— Не знаеш ли цялата история?

— Не.

— Забрави я в един супермаркет, още като бебе.

Карен се задави.

— Какви ги приказваш! Не е за вярване. Значи затова е заминала сама?

— След този инцидент матриаршите й забраниха да се доближава до дъщеря си. Кланът пое грижата по отглеждането й.

Вместо да се възмути, Карен се разчувства още повече.

— Значи Дасил е била осиновена от клана, по вина на безотговорната си майка, обвинена в неспособност да я възпита?

— И стана по-лоша и от нея.

— Не преувеличавай.

— Да не преувеличавам ли? Нима смяташ за нормално едно тринайсетгодишно момиче, още с жълто около устата и без да е посветено, да се скита по пътищата и да дебне някое момче, за да го омае с непозволени средства и билета?

Карен се съгласи с нея. Имаше логика.

— И какво предлагаш?

— Да я принудим да си признае, да противодействаме, за да неутрализираме действието върху Рок, и да я върнем в островната й родина, след като сме уведомили нейните и хубавичко сме й натрили носа за всичките й прегрешения. Посвещаването й трябва да почака.

— Струва ми се справедливо решение — одобри Карен. — Да действаме.

— Чакай — настоя Елена, — не съм свършила — и гласът й стана още по-сериозен.

— Има ли още нещо?

— Една Одиш, тук, в Урт.

— Слухове или…

— Не, сигурно е. Усещах присъствието й, а Рок потвърди страховете ми. Дасил не е била сама. С нея е имало някаква приятелка. Тайнствена, със снежнобяло лице, висока и красива, обсипана със скъпоценности.

— Виждал ли я е преди?

— Рок не знае нито коя е, нито името й, но останал запленен от нея.

Карен си прехапа устната до болка. И тя като всички възрастни Омар можеше да долови надвисващата опасност, да усети близкото присъствие на някоя Одиш. Това беше умение, което с опита и с годините се усъвършенстваше все повече.

— Излъчване на вътрешна мощ?

— И то много силно. Излез с мен. Искам лично да проверим.

Двете излязоха пред къщата. Луната се беше спуснала ниско и ги поздравяваше с примигващата си белезникава светлина.

Царяха тишина и спокойствие, но Карен усети, че я втриса. Когато слезе от колата в Урт и докато звънеше на вратата на старата къща на Елена, я бе лъхнал пронизващ вятър и краката й се бяха вкочанили. Докато вечеряше, ледените тръпки бяха плъзнали по краката й нагоре и сега бяха стегнали сърцето. Беше станало като бучка лед.

Двете едновременно вдигнаха глави и подушиха въздуха. Вятърът довя до обонянието им неясен остър мирис, онзи, който още от деца се бяха научили да разпознават като миризмата на Одиш.

— Съвсем близко е — потвърди Карен с разширени зеници. — Тук е.

— Сигурна ли си? — уплашено попита Елена.

Мислеше, че е само плод на нейното въображение. Затова беше извикала Карен, с надеждата да я разубеди и да й каже, че няма основание за безпокойство.

Двете погледнаха към една и съща точка — към южната страна на къщата на Елена и прозореца на стаята на Рок. Беше широко отворен, а луната осветяваше слабата сянка на висока жена с дълги коси.

Карен нададе вик, последван, като по уговорен знак, от звън на стъкло, което се пръска на парчета, после се чу тъпият шум от нещо, което пада, и накрая — плясък на криле. В нощта отекна грозно грачене.

Карен и Елена, без да си разменят и дума, връхлетяха обратно вкъщи и се втурнаха нагоре по стълбите, като прескачаха стъпалата през две, през три. Вратата на стаята на момчето беше заключена, но Елена изпрати към нея толкова силно заклинание, че тя се отвори и падна с трясък. На дъсчения под лежеше Рок в безсъзнание, а до него имаше парчета от счупена чаша и петно от разлята течност.

— Рок! — изпищя отчаяно Елена.

Карен се уплаши, като видя как Елена с изненадваща за килограмите й пъргавина се наведе над сина си и започна да му удря шамари, за да го свести и да го накара да отвори очи.

Като учен и лекар, тя навърза нещата и бързо си изгради хипотеза за случилото се. Чашата, течността, падането, загубата на съзнание… Наведе се над локвата с разлятата течност, внимателно топна показалец в нея, поднесе го към носа си и го помириса. Сетне изключително предпазливо го лизна с върха на езика си. Предположението й се оказа вярно.

— От свръхдозата е.

— От какво?

— От забравата. Някой му е дал да пие отвара за забрава.

— Дасил — отсече без капчица съмнение Елена.

— Или онази Одиш, чийто силует зърнахме.

Елена не можеше да го понесе. Прегърна сина си, стискайки го отчаяно в обятията си, и потърси вената, за да му премери пулса.

— Ще оживее ли? — уплашено попита тя Карен.

Карен дръпна клепача нагоре и огледа роговицата на очите му, прегледа ноктите на ръцете и отвори устата му. Даваше слаби признаци на живот.

— Организмът му е силен — рече тя, за да успокои майката. — Трябва да установим каква е била дозата и какви са били съставките.

Огледа се. Без медицинските си инструменти се чувстваше безпомощна.

— Необходима ми е чантата с инструментите. В колата е.

Елена се изправи и излезе, оставяйки Рок на грижите на Карен. Върна се след няколко минути, стиснала докторската чанта на Карен в едната ръка и с панически страх, изписан на лицето.

— Дасил е изчезнала. Децата казаха, че си е тръгнала, докато с теб бяхме в кухнята.

Карен се въздържа от коментар. Научил от Елена за случилото се със сина му, в стаята мигом се появи съпругът, съкрушен от бедата. Той взе на ръце Рок, сложи го на леглото и го целуна по челото с нежност, необичайна за грубата му външност. После прегърна Елена и й каза, че много я обича.

— Сериозно ли е? — попита той Карен.

Угрижена, тя отвори чантата с инструментите си и не му отговори директно на въпроса.

— Ако не се справя без чужда помощ и се наложи, ще трябва да го заведем в болницата.

Ковачът, като практичен човек, се захвана за работа.

— Ще сложа децата да спят и ще запаля колата да е готова, та да не се бавим.

Когато останаха отново сами, Елена сграбчи ръката на Карен.

— Моля те, погрижи се за него като за собствен син. Доверявам се изцяло на теб.

— Къде отиваш?

Когато ставаше дума да защити децата си, Елена беше като разярен звяр.

— Да намеря Дасил и оная Одиш — заяви решително тя.

* * *

Анаид летеше сред короните на дъбовите дървета, като ловко избягваше да се блъска в младите клони, които бяха избуяли прекалено много и се изпречваха на пътя й. Полетът й бе посрещнат от изумения поглед на бухалите и сумтенето на кукумявките.

При все това нито горските обитатели, нито усилията да маха постоянно с криле и да оглежда внимателно пътеките, лъкатушещи през дъбравата на няколко метра под нея, не й пречеха да мисли. Търсеше Дасил и въпреки внушителните си криле, покрити с пера, мозъкът и мисленето й не се бяха променили. Или май да?

Анаид почувства, че й става мъчно.

В последно време не можеше да се познае. Правеше всичко поривисто, припряно, ненаситно и в крайна сметка нещата се получаваха не както трябва. Какво му беше станало на Рок? Защо бе изпаднал в несвяст? Сериозно ли беше? Всичко се беше развило невероятно бързо и не й остана време да го асимилира.

 

 

Приблизително преди час крадешком бе влязла в къщата на Елена и беше заплашила Дасил веднага да се маха оттам. Влезе със свито сърце, с пълното съзнание, че се промъква в дома на приятелката на майка си, библиотекарката, която беше осигурявала любимите й книги, жената, която я прие у тях, когато Селене изчезна. А сега влизаше като крадец през прозореца, без да й се обади, под прикритието на мрака.

Стоеше сгушена в коридора, изчаквайки удобния момент да се вмъкне в стаята на Дасил, и чу как Карен пристига. Съвсем ясно разпозна пеещия й глас и бързите й стъпки. За миг краката й се подкосиха. Наложи си да потисне желанието да слезе във вестибюла, да я целуне и да седне на коленете й. Липсваха й спонтанният й смях, безкрайните им сладки приказки, горчивите й сиропи и нежните й прегръдки. Съжаляваше за всичко и беше готова да върне лентата назад, да слезе по дървените стълби, да седне на масата да вечеря заедно с Карен и Елена и да признае, че е дала на Рок омайното биле. Желаеше да се освободи от отговорностите и да се чувства отново млада и послушна вълчица.

Точно тогава съгледа Рок да излиза в коридора и тихичко да чука по вратата на стаята, която Дасил делеше с близнаците. Прилепи се към стената, за да не я забележи. Той криеше нещо зад гърба си. Дали не е роза? Анаид не можеше да повярва. Нали не се кани наистина да подари цвете на Дасил? Оказа се точно така. Рок подаде на изумената Дасил градинска роза и я накара да вдъхне благоуханието й.

На Анаид нервите й се изопнаха до скъсване, щом видя Дасил да го дарява с очарователна усмивка, за която дори сама не подозираше колко е прелестна, и как Рок пристъпи към нея, умиращ от желание да я целуне. Задължително трябва да се намеси. С едно простичко заклинание успя да предизвика вятър и отвореният прозорец силно хлопна, и то с трясък, който стресна Рок и Дасил и ги накара да подскочат и да се откъснат един от друг. Това беше достатъчно. Уплахата беше прекъснала вълшебството на момента и те се отдръпнаха един от друг изплашени. Анаид изчака да затворят вратите, преброи до десет и връхлетя с гръм и трясък в стаята на Дасил. И тогава експлодира. Беше ужасно сърдита, очите й мятаха огън и жупел, нахвърли се върху момичето, нарече я „гаднярка, натрапница, навлек, измамница“. И я изгони без право на възражения.

— Изчезвай! Махай се оттук, чуваш ли ме? Ти си виновна за всичко. Да не съм те видяла повече.

Дасил изхвърча надолу по стълбите, забравила за всяка предпазливост, без да внимава никой да не я види и да не разбере, че си отива.

Анаид веднага съжали, че бе избухнала в пристъп на ярост, като си спомни каква е била самата тя на възрастта на Дасил, на нейните килограми и с нейния ръст, и се чувстваше онеправдана, изоставена или беззащитна. Но нямаше време да поправи стореното зло. Намерението й беше друго, и то съвсем различно.

Тихомълком се плъзна покрай стените на коридора към вратата на Рок. Веднъж стигнала дотам, пусна в действие магията, като не пестеше нищо от уменията и способностите си. Загаси лампата, вмъкна се в стаята в тъмното и докато Рок опипом безуспешно се мъчеше да намери настолната лампа, за да светне, Анаид наля отварата за забрава в една чаша с вода, която беше на нощното му шкафче. Кристине я беше предупредила да не слага повече от десет капки, разтворени във вода, но в тъмното й бе трудно точно да преброи и предпочете да са в повече, отколкото недостатъчно. „Така ще забрави дори Марион“, помисли си тя. После прошепна тихичко на ухото му:

— Вода, имаш нужда от вода, жаден си, мъчи те страшна жажда. — И му подаде чашата в тъмното.

Рок се подчини на внушението, протегна ръка, взе чашата, поднесе я към устата и отпи. Почти веднага се хвана за главата, с жест, който показваше, че внезапно му се е завило свят. Анаид се стресна и без да осъзнава какво прави, тялото й реагира спонтанно, а ръцете й се превърнаха в криле. Учудена и изплашена, ги размаха енергично, за да избяга. Но Рок, като чу тъй близкия шум, протегна свободната си ръка и докосна лицето й. Анаид почувства топлия допир на дланта му върху устните си и застина неподвижно. Искаше той да я види, да я погледне в очите… И в този миг луната се показа иззад облака, отвръщайки на желанието й, и освети малкото помещение.

Действително само на няколко сантиметра от нея Рок втрещен я гледаше. Зениците му се свиха, а лицето му побеля. Той се вкопчи в нея пламенно.

— Анаид, Анаид, не си отивай. Остани, Анаид, помогни ми.

Гласът му бе накъсан и жален. Също като писъка на Карен, който долетя през прозореца точно в този момент. Като шума от чашата, която падна на пода и се разби на парчета. После Рок се строполи, без Анаид да може да го задържи. С крилете това беше невъзможно.

Сърцето й биеше до пръсване. Мъртъв ли беше? Не, невъзможно. Всичко бе станало така внезапно, толкова неочаквано бързо. Все пак не можеше да остане, за да направи нещо и да му помогне. Карен и Елена крещяха и се качваха по стълбите на бегом. Всеки момент щяха да влязат и като я открият тук, да я обвинят за бедите, които бе причинила.

Затвори вратата със заклинание и излетя през прозореца, потъвайки в спасителния мрак на нощното небе, обсипано със звезди.

Вече в далечината чу трясъка от падащата врата и риданията на Елена. Надяваше се вещината и уменията на Карен да помогнат на Рок и се помоли горещо той да забрави за последната им среща и да си помисли, че е било само халюцинация.

 

 

Беше летяла дълго, преди най-сетне да зърне между короните на дъбовите дървета мяркащата се фигурка на Дасил. Тичаше като младо подплашено сърне, без да я спират клоните и тръните по пътя, които разкъсваха дрехите й и деряха кожата й. Бягаше, сякаш е видяла самия дявол, и Анаид, измъчвана от чувство за вина, помисли, че може би я плашеше повече и от Сатаната.

Но малката не беше сама. Точно в момента, когато Анаид започна да се спуска към нея, забеляза как някаква жена на кон, която я следваше с голяма скорост, я застига, изпреварва я и й пресича пътя, принуждавайки я да спре.

Вцепени се от изненада. Беше Елена, която с помощта на заклинание за илюзия, бе яхнала магически бегач и я бе догонила в галоп. Елена, едра и пълна, се закова пред дребничката Дасил.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Дасил се строполи в краката й, обляна в сълзи.

— Съжалявам, много съжалявам, аз… не исках…

— Не искаше ли? Тогава защо го направи?

Анаид кръжеше над тях, без да се намесва. Веднага щом Дасил си признаеше всичко и издадеше и нейното участие, се налагаше да се появи. Пред Елена увъртанията не вървяха. Съдбата й вече беше предрешена, но отговорът на Дасил я изненада:

— Беше просто каприз.

— Каприз, значи? Откога даването на любовна отвара минава за каприз?

— Исках да накарам Рок да се влюби в мен, а не знаех как — излъга малката, за да не издаде Анаид.

— Лъжеш! Няма начин да си го измислила сама. Тук е намесен още някой… Къде е онази Одиш, която те е въвлякла в изкушението?

Слабоватичката и крехка наглед Дасил събра смелост и вдигна глава. Неочаквано се изправи на крака и дръзко погледна Елена в очите.

— Само аз съм отговорна за своите действия. Аз и никой ДРУГ.

На Анаид й се прииска да я разцелува.

— Много добре — надвеси се над нея Елена, още по-заплашителна с почти стокилограмовото си туловище. — Ще отговаряш пред Съвета на великите магьосници.

— Добре — отвърна, без да трепне, малката героиня.

— Преди това обаче ще трябва да ми дадеш съставките на отварата за забрава.

Дасил не се преструваше. Просто нищичко не знаеше.

— Каква отвара за забрава?

— Онази, която даде на Рок.

— Кога?

— Преди минути. Не се прави на ударена, Рок може да умре по твоя вина.

Дасил се защитаваше със зъби и с нокти:

— Не е вярно, лъжеш ме.

В този момент Анаид реши, че Дасил бе дала достатъчно доказателства за своята лоялност, а и смелостта й бе извън всяко подозрение, докато, тъкмо обратното, тя самата се държеше като истинска страхливка, криейки се зад гърба на безстрашното момиче.

Приземи се пред двете.

— Анаид! — възкликна Елена крайно изненадана. — Какво правиш тук? Къде е Селене?

Нямаше смисъл от още лъжи. Достатъчно се беше оплела.

— Селене е далеч, дойдох сама.

— И какво означава…

Преди да си признае и да поеме цялата отговорност, хвърли признателен поглед на малката.

— Дасил не е виновна за нищо от случилото се днес.

Елена ги изгледа строго една след друга. Опитваше се да сглоби картинката, но Анаид и Дасил някак не й се връзваха в едно цяло.

— Познавате ли се?

— Тя просто послушно изпълняваше нарежданията ми. Аз бях инициаторът.

— Ти? — Елена реагираше бавно. — Искаш да кажеш, че ти си дала омайното биле на Рок, за да се влюби в Дасил, а после… — И внезапно осъзна истината. — Дасил се е изпречила помежду ви и е заела твоето място, а ти си дала отварата за забрава на Рок. Така ли е?

Анаид отвърна чисто и просто с едно кимване:

— Така беше.

Елена започна да си скубе косите.

— Но защо, Анаид? Защо?

В своя защита Анаид съвсем честно и смирено изложи доводите си, за да се оправдае:

— Вие първи му дадохте от отварата за забрава, за да забрави за мен, нали? Или отричате?

Елена се сконфузи.

— Решението не беше прибързана недомислица. Разисквахме го на съвет. Селене повдигна въпроса. Сега пред теб стои отговорна задача. За да изпълниш мисията си, трябва да се съсредоточиш и да дадеш всичко от себе си.

Анаид възрази и пак изтъкна своя довод:

— Не мога да го направя, ако Рок ме забрави.

Елена се отчая. Не беше нито времето, нито мястото да спори с влюбено момиче. Състоянието на сина й беше изключително сериозно.

— Кажи ми точно какво заклинание направи и какви бяха съставките и количественото им съотношение в отварата за забрава.

Анаид се затрудни. Кристине го беше приготвила и не можеше да каже със сигурност.

— Не си спомням.

— Съставките и съотношението са определящи! — Елена започна да губи търпение.

— Определящи за какво?

— За да се противодейства и да се неутрализира ефектът. Да не си прекалила с дозата?

— Май да.

Елена не я укори.

— Да, случва се. Тогава отварата предизвиква парализа. Хайде, опитай се да си спомниш.

Анаид беше поставена в доста конфузна ситуация. Нямаше как да признае, че Кристине е взела активно участие.

— Не мога.

— Свръхдозата може да блокира мозъчната дейност! Задължително трябва да приготвим противоотрова. Мисли бързо, Анаид, и ми кажи рецептата. Карен чака да й я дадем.

Анаид се уплаши.

— Но аз наистина не я знам.

— Как така? Не я ли приготви ти?

Анаид отрече да я е правила тя, но не назова имена. Бяха я спипали, че крие истината, и се чувстваше виновна. Трябваше да стори нещо, да помогне, да се намеси.

— Скиптърът! — възкликна внезапно, намерила спасение. — Скиптърът ще направи магия и ще спаси Рок. — И произнесе тайнствените слова: — Сорамар нойкалупирт не литасм.

Елена се отдръпна от нея ужасена.

— Не мога да те позная, Анаид.

Скиптърът се появи в ръката на Анаид и пасна идеално в дланта й, от която струеше лъчисто сияние.

— Виждаш ли го? — обнадеждена рече тя. — Мога да спася Рок. Мога да направя заклинание за връщане към живота и да го изтръгна от ноктите на смъртта.

Елена пристъпи към нея, неумолима и решителна.

— Не си го и помисляй дори! Чуваш ли ме? Да не си посмяла! Предпочитам синът ми да умре, отколкото избраницата да ни предаде.

— Това не е предателство — защитаваше се Анаид.

Елена обаче вече беше навързала нещата и открито я обвини:

— Преминала си на страната на Селене и си се съюзила с жените Одиш.

Анаид замъча, търсеше нещо в свое оправдание, а в този кратък миг на тишина съмненията на Елена се затвърдиха.

— Те бяха, нали? Одишките са приготвили отварата за сина ми! — извика тя.

— Но… — взе да заеква Анаид, здравата уплашена от неоспоримостта на сериозното обвинение.

Нещата никога не са само черни или бели. Тя самата не е изцяло добра, нито изцяло лоша, не е чиста Одиш, нито Омар. Всичко бе нюансирано, макар че точно сега Елена го виждаше в черни краски.

— Това си е чисто предателство.

Анаид беше сломена.

— Не говори така, Елена. Моля те, недей.

На Дасил й стана мъчно за Анаид.

— Не си права, Елена. Анаид обеща да дойде с мен, за да изпълни мисията си на избраница. Желаеше единствено да си върне любовта на Рок.

Елена не можеше да се съгласи с Дасил, не и когато животът на сина й беше в опасност, а мисията на избраницата бе застрашена от провал.

— Стига, Дасил! Това ще го обясниш пред Съвета на магьосниците, пред който ще бъдеш порицана. Сега разговарям с Анаид. — И се обърна властно към нея: — Дай ми скиптъра.

Анаид го скри зад гърба си. Направи го инстинктивно.

— Защо? Какво възнамеряваш да правиш с него?

— За момента — да те освободя от опасността. Скиптърът те владее. Подчинява те. Не го ли осъзнаваш?

Анаид се помъчи да вникне в смисъла на думите й. Беше права. Наистина не беше възможно да се е променила толкова просто така, от само себе си. Беше станало под въздействието на скиптъра. Спомни си как леля й Криселда я учеше да долавя разликите между „гледам“ и „виждам“. Съсредоточи се максимално, за да се види каква е била, преди да притежава скиптъра, и след това. И наистина се ВИДЯ обладана от желанието за притежание. Беше само миг на просветление, след което бързо реагира, определяйки решително вътрешното си убеждение.

Почувства се като истинска вълчица, Омар, потомка на клана Цинулис, и съзря пред себе си матриаршата на клана на вълчицата, която изискваше от нея подчинение. И се примири.

— Ето, вземи го — подаде на Елена скиптъра.

Елена го пое със страхопочитание и го загърна в полата си, за да не го пипа с голи ръце. В този момент Анаид вече съжаляваше, че й го бе дала, и протегна ръка, но Елена го дръпна и го скри в гънките на полата си.

— Върни ми го — помоли я Анаид. — Ще го пазя… докато дойде Селене и вземе решение.

— Не, няма — твърдо отказа Елена.

— Дай ми го, моля те, дай ми го.

Елена, непреклонна, дори не я удостои с отговор.

— Коя Одиш забърка билето?

На Анаид това й дойде като спасение свише.

— Ако ти кажа, ще ми върнеш ли скиптъра?

Елена нищо не отвърна и Анаид изтълкува мълчанието й като знак за съгласие.

— Бялата дама.

Елена стана бледа като платно.

— Тя тук ли е?

Анаид се досети, че Селене й е признала за родството им с нея.

— Помага ми. Тя победи Баалат.

Елена изобщо не й повярва.

— Излъгала те е, глупаче, и е отровила Рок. Трябва да разбереш рецептата на отварата за забрава и после веднага да се махнеш от нея.

Анаид се съгласи, без да му мисли. Беше готова на всичко, за да си върне властта.

— Добре, съгласна съм, само ми дай скиптъра.

Елена реагира рязко:

— И дума да не става.

Анаид се натъжи. Ръката й пареше, не й достигаше въздух. Извика силно:

— Сорамар нойкалупирт не литасм.

Но Елена, която всичко знаеше и от всичко разбираше, неутрализира силата на заклинанието й:

— Акухар ерномбра ринк.

Като си даде сметка, че скиптърът не й се подчинява, Анаид се разгневи на Елена. Как се осмеляваше да отнема на избраницата онова, което бе само нейно? Почувства, че е в правото да си отмъсти. Елена го заслужаваше.

— Искаш ли да знаеш защо Селене е дала отварата за забрава на Рок, когато е бил само на една годинка? — изрече неочаквано и за самата себе си с чужд, неузнаваем глас.

Елена за миг се замисли, отклонила вниманието си. За какво ли говори?

— Какво искаш да ми кажеш, Анаид?

— Имала си дъщеря, която е умряла от ръката на финикийката Одиш. Рок е видял всичко.

Елена замръзна. Нещо интуитивно й нашепваше на ухото, че Анаид говори истината, въпреки че друга част от нея отказваше да го приеме. Имаше осем деца, всичките момчета, и при всяка поредна бременност се бе надявала на момиче, което да наследи от нея кръвта Омар и да бъде нейната гордост. А сега Анаид твърдеше, че имала дъщеря, станала жертва на Баалат.

— Лъжеш. Лъжеш, за да изгубя контрол над себе си и да ти върна скиптъра — отвърна жестоко наранена Елена.

Анаид почувства, че е на крачка да си върне скиптъра. Засегна отдавна забравената тема и беше улучила право в целта: определено много бе разстроила Елена. Продължи да дълбае в раната. Скоро скиптърът щеше да е неин.

— Така ли мислиш? Защо не попиташ оракула на езерото. Казвала се е Диана. Затова аз съм била наречена Диана, понеже Селене се е чувствала виновна за смъртта й.

— Замълчи! — кресна Елена и си запуши ушите.

Анаид обаче забеляза, че ръката видимо трепери, на опасно близко разстояние до скиптъра. Елена беше на ръба да изгуби разсъдъка си. Досега никога не си го бе признавала. Пред никого не бе споделяла за мъката си, но някъде дълбоко в съзнанието си, в далечните спомени, които се мъчеше да забрави, знаеше, че е имала дъщеря и не е могла да я защити.

Болезнената мисъл да си представи своето бебче — малкото си момиченце, в ноктите на една Одиш надделя над разума и я пречупи. Безсилна да се овладее, Елена се поддаде на импулса си, протегна ръка, хвана скиптъра и го размаха над главата си, произнасяйки някакви неразбираеми слова.

И изчезна.

Дасил, напълно изумена, направи крачка напред и опипа празното пространство.

— Изчезна!

Анаид беше не по-малко объркана. Страхът сковаваше тялото й, а вътрешностите й се бяха свили на топка.

— Открадна ми скиптъра. Видя ли? — възкликна тя уплашена.

Липсата на скиптъра предизвикваше в нея странното чувство за мигновена безпомощност, на разголеност и страх.

— Беше много жестока с нея — упрекна я Дасил.

— Всичко, което й казах, е истина. За нищо не съм излъгала! — оправда се Анаид и се хвана за гърлото. Усещаше, че се задушава.

— Една майка Омар, преживяла подобно нещо, никога не трябва да научава истината — възрази Дасил с поучителен тон, нещо, което Анаид ненавиждаше.

Затова реши, че е по-добре да я излъже, заслужаваше си го.

— Виж какво, Дасил, скиптърът ми трябва. Животът на Рок зависи от това.

— Сигурна ли си? — попита предпазливо тя след кратко мълчание.

Анаид се обнадежди:

— Разбира се! Ако скиптърът е у мен, ще спася Рок. Хайде, помогни ми.

Дасил изпитваше ужасна вина, задето бе взела участие във всичко това, и промълви с умоляващ глас:

— Да, направи го. Моля те, спаси го.

Анаид вдигна отчаяно ръце.

— Да, но работата е там, че не знам къде се дяна Елена.

— Как така не знаеш? Нали ти самата го каза.

— Какво съм казала?

— Да попита оракула от езерото.

На Анаид й идеше да се удари по тъпата кратуна. Ами да, разбира се. Заслепението на Елена бе свършило повече работа, отколкото волята й.

Ръцете й отново се превърнаха в криле и се покриха с пера, тя ги разпери и политна.

— Внимавай. Елена притежава голяма сила — извика след нея Дасил.

Това бе вече известно на Анаид. Да, ще внимава, но скиптърът си е неин и само неин.

 

 

Прелетя над долината и стигна до прохода. Продължи в посока към върховете на планинската верига, там, където ледникът се врязва в полите на високата планина и я подкопава, оставяйки след себе си разхвърлени морени, сред които и студения воден басейн.

Вълшебното езеро, заобиколено от планини, под чиито води бе останала в плен добрата Криселда, се поклащаше на лунната светлина като сребриста покривка на спалня. От едната страна на брега му, коленичила до водата, беше Елена. Сиянието на скиптъра, блестящ в ръката й, разпали яростта на Анаид, която пикира с бръснещ полет към нея. Движеше я единствено натрапчивата мисъл да си върне скиптъра, а той беше в ръцете на Елена.

Гневът я заслепяваше.

Връхлетя отгоре й и я нападна сърдито, без дори да си даде сметка, че устните й се бяха превърнали в клюн и че вместо крака имаше огромни нокти, с които безуспешно се мъчеше да хване скиптъра. По време на отчаяния си полет до езерото омразата бе преобразила тялото й. Анаид не осъзна в кой точно момент разкъсаните й дрехи бяха паднали във въздуха, нито как и кога тялото й се бе покрило с пера, а краката й постепенно изтъняха и накрая съвсем изчезнаха.

Елена, изненадана от атаката, падна във водата, здраво стиснала скиптъра. Не направи магия, за да се защити, само осъдително рече:

— Вече не си достойна да го притежаваш.

Анаид искаше да отвърне нещо, но вместо думи от устата й излезе само грачене. Издигна се право нагоре и пак опита да сграбчи скиптъра в ноктите си, но Елена се отбраняваше смело, съпротивлявайки се с голи ръце.

— Вместо да ти го върна, предпочитам да потъна в дълбините на езерото и да го предам на графинята.

Като не разсъждаваше трезво, Анаид изграчи с грозна ненавист, неволно заклинайки я точно това да се случи. И пред изумения й поглед Елена изчезна, погълната от водата, а сребристата повърхност се затвори над главата й.

Настана тишина. Плътна, продължителна, безкрайна тишина.

Анаид напразно я чакаше да се появи. Минута, две. После се хвърли с главата надолу в езерото и като видя отражението си, й се прииска да заплаче. Беше Стригла, една птица Одиш, едно ужасно чудовище.

Потопи се и отчаяно затърси под тъмните води. Напразно.

Излезе от езерото, пляскайки с криле, за да изтръска и изсуши перата си, и легна на пясъка, разяждана от чувството за вина. Какво беше сторила? Беше ли причинила смъртта на Елена? Беше ли унищожила Рок? Какво й става? И защо?

Докато хълцаше и се тресеше в ридания, постепенно си възвърна човешкия вид и накрая, гола, вкочанена от студ, се унесе в тежък сън, изпълнен с кошмарни видения.

Първите бледи лъчи на слънцето плахо я докоснаха и я събудиха. Беше изтощена от умора, а лицето й бе възбледо, с посинели устни. Разтърка се да сгрее измръзналото си тяло и усети, че е гладна и жадна, а очите й бяха подпухнали и зачервени от плач. Приближи се до езерото, за да пие от шепите си, и протегна ръце към бистрата вода.

И като се наведе, я видя.

Елена беше там.

Извика и стисна очи.

После отново ги отвори. Още беше там. Елена беше на дъното на езерото, със скиптъра в скута си, вчесвайки косите си, с безумен поглед. Беше до брега и люлееше в полата си скиптъра, сякаш приспиваше малката си дъщеричка Диана, мъртвото си чедо.

Не беше сама. До нея имаше още една жена, която също разресваше дългите си посивели коси.

Анаид я позна и произнесе името й:

— Лельо Криселда!

Криселда вдигна глава, погледна я право в очите и се усмихна.