Майте Каранса
Проклятието на Оди (20)

Глава двадесета
Предупреждението на вулкана Етна

Беше прекрасна топла вечер. На брега на морето, под самия вулкан Етна, както винаги в събота течеше страхотен купон. Градината, изпъстрена с глицинии, и навесът, покрит с весели бугенвилии, бяха приютили тълпа младежи, възторжени почитатели на музиката, танца, напитките и игрите.

В средата на пъстрото множество Клодия — мургава и жизнерадостна петнайсетгодишна девойка, поруменяла от вълнение, сладка като манекен на пица „Капричоза“, се въртеше като пумпал под звуците на музиката. Вихреше се в шеметен транс в ритъма на рока сред смеховете на приятелите й и усещаше допира на ръцете им, които я бутаха и поощряваха в неудържимия танц. Сладникавият дъх на жасмин бе толкова силен и опияняващ, че й се зави свят, почувства се много замаяна и се отказа.

— Стига. Стига, моля ви. Не мога повече.

Ръцете престанаха да я бутат и да я карат да се върти и Клодия се срина на тревата, театрално отпуснала ръце, преструвайки се на припаднала, с пълното съзнание, че всички ще са вторачени в нея и затова трябва да падне възможно най-стилно и убедително. Не можеше да ги види, понеже очите й бяха завързани с червено-бяла кърпа, което беше част от играта — разновидност на сляпа баба, която напоследък бе станала много модерна в Сицилия, по купоните за рождени дни. Скоро след това започна същинската част от играта, най-забавната, която тя очакваше с нетърпение.

— Готова ли си? — чу Клодия.

Нервно си облиза устните. Да, готова беше, дори изгаряше от нетърпение.

— Хайде, старт! — даде знак.

Клодия издаде напред устни, молейки се пръв да е Мауро. Ако не е той, ще опитва отново и отново, цялата нощ. Почувства нечий дъх съвсем близо до лицето си. Дишането беше учестено, напрегнато. После нечии тънки и студени устни се лепнаха върху нейните. Бяха неопитни, непохватни и блудкави. Хвана я яд на лошия й късмет и й се прииска да захапе новака. Сдържа се навреме.

— Романо.

Смехове и аплодисменти. Беше познала. Нямаше начин да е друг. Толкова нескопосано можеше да целува само сополанкото, който, като много други, се упражняваше на екрана на плейстейшъна си. Зелен като ливада. Пълен мухльо.

Оставаше още да мине през изпитанието със сладоледа, а после да чака цял час пак да й дойде редът.

Защо все нямаше късмет? Как не й се падна нито веднъж да се целува с Мауро? Беше отишла на купона с единствената надежда да е с него на игричката, а се бе оказала голям кутсуз. Само дето й се лепнаха микробите на младежите от половин Сицилия, без да вкуси поне веднъж тъй жадуваните устни на Мауро.

Сладоледите не я вълнуваха. Винаги ги разпознаваше. Били те с вкус на пъпеш, помодоро, банан или страчатела^[1]. Беше много добра в дегустацията на сладоледи. Изплези език и още с първото близване веднага определи вкуса:

— Кафе с лешници.

Последваха бурни ръкопляскания. Беше неоспорим първенец в разпознаването на сладоледи и в целувките с лигави начинаещи. Ама че скапан купон! Тъкмо се канеше да стане от земята, когато гласът на Мауро я хвърли в нокаут. Така и не успя да си свали кърпата от очите. Почувства как отмалява.

— Почакай — прошепна някой на ухото й. — Да видим дали ще познаеш този вкус.

Клодия замръзна в очакване, предполагайки, че Мауро е коленичил до нея. Затворила очи, си представи картинката: тя — легнала неподвижно като Спящата красавица, а той — приказният принц, се навежда над нея, все по-близо и по-близо, невероятно близо.

На седмото небе от щастие, Клодия усети свежи и страстни устни най-сетне да се сливат с нейните, езикът му жадно я затърси и цялото й същество се изпълни с дивен вкус на ягода. И тогава настъпи истинската върховна премала. Сякаш цялата нощ на средиземноморския бряг се взриви заедно с писъка на ударите от чинелите и тя почувства, че се разпада и се стапя, чезнеща в блажен припадък. Мауро вложи цялата си страст и усърдие в нескончаема целувка, която предизвика викове на възхищение. Клодия, отдадена напълно на увлечението, забравила, че е заобиколена от толкова любопитни погледи и изумени физиономии, протегна ръце, обви ги около врата на Мауро и му върна целувката трикратно по-страстна, после си пое дълбоко дъх и продължи. Докато накрая някаква злобарка, призвана един ден да стане активист от неправителствена организация, ги прекъсна:

— Добре, добре. Стига толкова, ще останете без въздух.

Клодия си облиза устните и въздъхна, без да си сваля превръзката.

— Това май беше… нямах достатъчно време да го определя. Трябва… да опитаме отново.

„Срама нямаш“ — би я упрекнала Анаид. Така си и беше. „Хващай бика за рогата“ — би изкоментирала закачливо Клодия. Carpe diem!^[2] — повтаряше си Клодия, тичайки по сицилианските плажове. И тя наистина го правеше. Леле, как само го правеше!

Репликата й бе посрещната със свиркания и смехове. Никой не хареса идеята да й се даде втори шанс, най-малко пък момичетата, повечето захласнати в Мауро и изпитващи дива ревност, че не са на нейното място.

Клодия с рязко движение си махна превръзката от очите и хвана ръката на Мауро, за да се издърпа и да стане. Впи очи в него, сякаш искаше да го изяде с поглед, и пусна номера с пърхането на клепки, в който бе ненадмината. Винаги действаше.

— А ти какво ще кажеш? Ще ми дадеш ли втори шанс?

Мауро беше готов да й даде всички шансове на света и Клодия започна да вярва, че е дошъл на купона по същата причина като нея. Толкова по-добре. Така щяха да избегнат недоразуменията и нямаше да са необходими увъртане и излишни преструвки. Двамата застанаха до хладилника със сладоледите и забравили за всички останали, се отдадоха на своя лична дегустация, извън играта. Затова че се изолираха от приятелите си, рискуваха повече никога да не ги поканят на купон, заклеймявайки ги като отцепници, но Клодия знаеше, че този беше нейният велик звезден миг. Мауро, най-готиното, симпатично, чаровно, отворено и секси момче от училището, беше изцяло неин. Вече си имаше гадже за сезона. Предишният път бе Бруно, но той изобщо не можеше да се сравнява. Мауро беше… tanto bello… bellisimo^[3].

— Мммммммм… — премлясна от върховно удоволствие тя. — Сладко и горчиво… Орехи със сметана.

Мауро не я пускаше и като я целуна отново, настоя:

— Има и още една съставка.

Клодия задълба в изследователската си дейност, но внезапно чу боботене и спря по средата на заниманието си.

Гърмежът бе толкова ясен и силен, така натрапчиво осезаем, колкото и вкусът на орехови ядки с ябълка и сметана, който се топеше в устата й бавно и сладостно. Освен нея обаче никой от присъстващите на купона не беше го доловил.

— Какво става? — попита Мауро, когато забеляза, че Клодия се дръпва от него и застава като препарирана, наострила слух.

— Не го ли чуваш?

— Какво да чувам?

— Етна.

Мауро се изненада. Имаше добър слух.

— Това е Браян Фери.

Клодия го погледна, все едно виждаше някое изкопаемо.

— Не ме ли слушаш, когато ти говоря? Казах ти Етна, вулканът, нашият вулкан, който е над главите ни.

Мауро се усмихна.

— Слушам те, но не те чувам. — И пак я целуна.

Клодия рязко го отблъсна.

— Секунда, моля те, изпраща ми съобщение.

Малко смутен, Мауро я загледа така, сякаш беше паднала от Марс.

Клодия беше в транс, втренчила се в кратера на вулкана. Сви ръката си на фуния и заслуша с много сериозен вид. Наистина звукът беше равномерен, ритмичен. Етна й говореше. Помъчи се да разгадае посланието му, но усети езика на Мауро да я гъделичка по врата, извъртя се и неочаквано, ни в клин, ни в ръкав, му заши един шамар, но тутакси съжали.

Мауро се хвана за бузата засегнат.

— Стига бе, жена. Беше само закачка. Просто се опитвах да бъда мил.

Клодия се помъчи да го обърне на шега.

— Моето също. Хареса ли ми някое момче, шамаросвам го, разбира се, просто като мил жест.

Мауро не знаеше дали да се обиди, или да се почувства поласкан. Предпочете оптимистичния поглед.

— Значи ме харесваш.

Клодия никога не изпускаше предложената й възможност:

— Страшно много, но сега нещо ми е кофти на стомаха. От толкова сладоледи и целувки… По-добре да продължим утре. Става ли?

Мауро се опита да я задържи.

— Нали няма да си тръгнеш и да ме зарежеш като захвърлен фас? — възпротиви се красавецът.

„Ама че тъпо положение! Защо нещата винаги трябва да са толкова объркани?“ помисли си Клодия.

— Няма да те пусна. Тази нощ, като заспя, сигурно ще те сънувам.

— Можем да сънуваме заедно.

На Клодия взе да й става забавно. Беше свикнала да се оправя с „неустоимите завоеватели“ или поне с онези, които се правеха на такива.

— Хъркаш ли?

Мауро се почеса по главата.

— Не, мисля, че не.

— Ами тогава опитай се тази нощ да разбереш. Пусни си една касета и записвай. Утре ще говорим.

Беше си чисто обещание, макар и завоалирано. Винаги даваше резултат. Остави Мауро в пълно недоумение да се чуди над въпроса за хъркането, с наченат и топящ се в ръцете му сладолед.

Клодия се запъти с грациозна походка към изхода на градината, а щом се озова на улицата, хукна и не спря, докато не се отдалечи достатъчно от празничната олелия. Съсредоточи се отново. Вече чуваше по-добре. И определено чу. Този път съобщението беше незаглушавано и толкова ясно, та направо настръхна.

 

 

— Мамо, мамо, Анаид е в опасност — връхлетя в стаята на майка си, за да й съобщи новината.

Валерия четеше в леглото.

— Какво каза?

— Вулканът Етна проговори. Не го ли чу?

Валерия се поколеба. Клодия беше прекалено умна, за да я заблуждава. Нямаше смисъл.

— Чух го да боботи, но не му обърнах внимание, бях заета.

Клодия се изсмя.

— Добре. Тогава нека ти обясня…

— Не, нищо не ми обяснявай, не искам да знам — ужасена отказа Валерия.

Беше убедена, че ако винаги знае какви ги върши Клодия, щеше все да я гълчи и да се напъва да я вкара в правия път, като някоя обикновена простосмъртна майка, а това не й харесваше. Негласната уговорка беше в отношенията им да има благоразумие и дискретност. След като вече бе инициирана и извън опасност от най-страшните нападки на Одиш, предпочиташе да й даде свобода, макар и непълна, щеше да продължи да я държи под око.

Клодия обаче упорстваше.

— Не мога да повярвам, че не си го чула. Твое задължение като матриарша на клана на делфина е да препредаваш съобщенията.

Валерия затвори книгата.

— Добре де, чух го.

Клодия сложи ръце на кръста.

— И?

— И нищо.

— Как така нищо? Етна ни предупреждава, че Анаид е в опасност. Опитах да се свържа с нея, но не отговаря на телепатичните ми повиквания. А у тях няма никого.

— Етна предупреждава за опасност, но нищо не е казал за Анаид.

— Чух го съвсем ясно — възрази Клодия. — Ти сама си ме учила да тълкувам посланията.

— Сигурно си сбъркала.

Клодия се разсърди. Беше убедена, че е права. Започна да кръстосва нервно из стаята, за да дразни майка си, която се мъчеше да продължи с четенето, разбира се, напразно.

— И нищо ли няма да направиш?

— Какво искаш да направя?

— Ами да се свържеш с клана на вълчицата, да се обадиш на Селене, на Елена, на Карен. На която и да. Не знам, ти познаваш повече магьосници Омар от мен. Все се виждаш с тях, все се събирате. И за какво тогава?

Валерия стана от леглото. Очевидно бе приключила окончателно с четенето. Имаше страхотен тен, а тялото й бе стегнато и мускулесто както никога. За разлика от Клодия, която предпочиташе танците и дискотеките, тя релаксираше със спорт. Качваше се в лодката и излизаше с нея в открито море, да плува, да се гмурка и да лудува с делфините от нейния клан.

Беше се разсънила напълно и се запъти към кухнята, без да обува нищо на краката си. Обичаше да ходи боса из къщата.

— Твоя воля. Тогава ми донеси един заек.

Клодия се изненада:

— Сега ли?

— Ами да, няма какво да се бавим. Да проверим и да се уверим още сега. Утре рано сутринта заминавам за Крит. Ще се върна през Атина.

— Пак ли се събирате на съвет? — измърмори недоволна Клодия.

— Възникнали са проблеми с племената. Съветвам те да си изключително предпазлива.

Клодия тръгна след майка си. Нямаше нищо против тя да избере заека. Като вещи предсказателки, каквито бяха, винаги имаха готовност да изпълнят жертвения ритуал, по всяко време на денонощието и за всяка Омар, която дойдеше в къщата с молба да й пророкуват бъдещето във връзка с даден проблем или въпрос, който я тревожи.

Валерия донесе животното, сложи го на масата и подаде ножа на Клодия, която с един точен удар го закла. Събраха кръвта в сребърен леген и я разгледаха заедно.

— Опасността се вижда съвсем ясно — започна с тълкуванията Клодия.

— Да, скъпа — потвърди Валерия. — Но нали току-що ти казах — такива са времената, трудни. Много Омар са в опасност. Да разгледаме вътрешностите, те са определящи.

Клодия разстла вътрешностите върху масата и осъзна, че е грешала. Анаид никаква не се виждаше. Нито в черния дроб, нито в далака, нито в белите дробове или в сърцето. Просто я нямаше в предсказанието. Знаците бяха неясни, твърде общи и странни.

Валерия изми кръвта, изчисти кухнята, прибра останките от заека в пластмасова кутия и я остави в хладилника.

— Ето, ще имаш какво да ядеш тези дни.

При други обстоятелства Клодия би скачала до небето от радост. Току-що бе свалила момчето, което отдавна й харесваше. Майка й изчезваше от хоризонта, оставяше я сама и къщата щеше да е на нейно разположение. Отгоре на всичко имаше цял заек в хладилника, да си го сготви и да си направи галавечеря, която да сподели с когото си пожелае. И все пак беше толкова разтревожена, че изобщо не й бе до това как да се възползва от свободата и предоставените й възможности. Дори не сънува Мауро, макар че рано сутринта се събуди с подути устни, обложен език и с разстройство от многото сладоледи.

Валерия й махна за довиждане от вратата и Клодия влезе в банята да си вземе душ. Всичко беше доста странно. Анаид не отговаряше на телепатичните й повиквания, у тях никой не вдигаше телефона, а Валерия очевидно избягваше да й задава въпроси за това как е, къде ходи и какво прави. За капак, вътрешностите на заека потвърдиха, че майка й е права. И то ставаше дума за зайка, която не беше бременна. Или беше?

И внезапно през ума й мина сянката на съмнението. Изстреля се като ракета от банята и полетя към хладилника, оставяйки след себе си мокри следи. Хвана ножа и много внимателно се зае отново да провери остатъците от заека. Откритието я накара да ахне от изумление. Беше женска, и то бременна. Майка й я беше заблудила, като нарочно бе дала грешно тълкувание на знамението. Зазвъня отчаяно на мобилния на Валерия, но тя го бе изключила, както обикновено правеше по време на пътуване. Предпочиташе да си изяснят нещата открито, лице в лице. Облече се набързо и спря такси.

Стигна до аерогарата на Катания почти едновременно с Валерия и я хвана на гишето за чекиране на багажа.

— Клодия? Какво правиш тук?

— Ти ме излъга.

Валерия си изпусна багажа.

— Е, добре. Излъгах те.

— Защо?

Валерия имаше мрачен вид.

— Не Анаид е в опасност, а самата тя е опасност за нас.

— Какво означава това?

— Че вече не е Омар.

— А какво е? Маймуна?

— Станала е жертва на проклятието на Оди. Пророчеството се сбъдна.

Клодия поклати глава. Не искаше да повярва.

— Не, не може да бъде.

— Така е. Тя е безсмъртна Одиш. Пила е от кръвта на една Омар, предаде клана си и държи скиптъра на властта. Много е опасна.

— Но Етна…

— Етна предупреждава нас да стоим далеч от нея. Посланието бе с обратен знак, миличка.

— И защо не ми го каза снощи?

— Не исках да ти причиня болка.

Клодия не можеше да повярва.

— Тя ми е приятелка, не мога да я изоставя.

— Вече не е приятелката, която познаваш отпреди. Различна е, външно е същата, но вече не е тя. Забрави я.

— Не мога, та аз я обичам.

— И аз, но дългът към племето…

— По дяволите дългът!

— Успокой се, Клодия. Трябва да тръгвам, иначе ще изпусна самолета.

Клодия беше много разстроена.

— Дай ми пари да се върна.

Понеже Валерия нямаше дребни, й даде кредитната си карта.

— Изтегли колкото ти трябват и я пази. Гледай да не ти я откраднат. Хайде, дай целувчица. И умната, нали? Не прави глупости.

Клодия остана насред залата, стиснала картата в ръка. Нещо я глождеше под лъжичката.

И изведнъж съзря възможността. Хрумна й случайно или може би Валерия непредвидено й я бе поднесла.

Carpe diem! Улови мига!

Идеята беше неразумна, като самата нея, но сравнително проста. Вместо да тръгне към изхода, търпеливо изчака самолетът на майка й да излети, а после се запъти към близката туристическа агенция, за да си вземе билет за Мадрид и билет за автобуса до Урт. Остана й дори време да си купи някои неща за из път.

Неочаквано мобилният й телефон иззвъня.

— Пронто^[4]?

— Не хъркам.

Клодия гледаше мобилния си така, сякаш виждаше извънземно. То така си и беше.

„По дяволите“, рече си наум, а на глас с умело престорен, възможно най-небрежен тон отвърна:

— Мауро? Ти ли си?

Невероятно! Беше извадила страхотен късмет. Да й се обади още на следващия ден, и то такова момче, което се целува божествено, което е толкова мило и… не хърка.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Ще сънуваме ли заедно тази нощ?

Завладя я лудо желание да се откаже от пътуването, макар че още я боляха устните, а и Мауро бе толкова напорист, та я плашеше. Да не се окажеше от породата мъже, дето гледат да те вържат с брак, а после ти турят черната забрадка на главата и те заключват вкъщи?

Още не беше късно да си плюе на петите.

— Работата е там, че отивам на сватбата на една приятелка.

— Кога?

— Сега. Вече съм тръгнала.

— Вчера нищо не ми спомена.

— Не знаех. Току-що ми се обади и съм на аерогарата. След малко самолетът ми излита за Испания.

— И се жени просто така, изведнъж? Без предизвестие?

— Наложило се е. По спешност.

— Аха, разбирам.

Клодия си загриза ноктите.

— А знаеш ли дали риташ?

— Моля?

— Нощем, дали риташ нощем?

— Ами откъде да знам.

— Имаш ли куче?

— Не.

— Котка?

— Майка ми има.

— Ами тогава спи една нощ с котката на майка си и ако не те изтърпи и избяга, значи биеш шутове.

Последва дълго мълчание и Клодия се уплаши, че е прекалила и в момента Мауро изтрива името й от паметта на мобилния си. Но не позна.

— Знаеш ли, че ужасно ми харесваш?…

Това направо я уби.

— Защото си падам малко откачалка?

— Защото изобщо не си лесна. Ама никак. Измъчваш ме. Печеш ме на бавен огън.

— Да бе.

— Да, и това много ми харесва.

Клодия въздъхна облекчено. Тоя явно беше мазохист. Толкова по-зле за него.

— Още не съм ти казала най-лошото. Не знам кога ще се върна.

— Откъде?

— От сватбата на приятелката.

— Нали няма да чакаш да се роди бебето?

— Може би.

— Хайде, Клодия…

Усети, че й се докарва, долови сладникаво-мазната нотка в неговото „Клодия“, което се тресеше като крем карамел. Оставаше да й се обясни в любов? Ужас! Не беше готова за това.

— Съжалявам, но батерията ми пада. Чао.

И прекъсна с дяволита усмивка.

Очевидно на Мауро му харесват трудните мацки — да му се дърпат и да го въртят. Е, значи е попаднал точно на когото трябва. Така ще го врътне, та свят да му се завие. Ще го накара да забрави и майчиното си мляко.

За начало изчезва и отива в Урт.

На първо място са приятелките, гаджетата — след тях.

Точно в този момент почувства силен трус. Настана всеобща паника.

Беше земетресение.

* * *

Земетресението разклати и хижата, развълнува водата в езерото и огъна върхарите на треперещите тополи. Хижата се разлюля като махало и макар че паянтовите й стени издържаха, трусът откърти греда от покрива и тя падна върху мъжа на леглото. Удари го по слепоочието и той изкрещя. Отвори очи и изпита силна болка в главата. Потърка мястото, където му излизаше цицина, прокара ръка по лицето и установи, че му е пораснала брада. Усещаше, че му се вие свят, затова се изправи бавно, но почувства, че няма сили, и пак се отпусна на леглото. Погледна към тавана и през дупката, която се бе отворила от падането на гредата, видя проникващата дневна светлина. Подложи лице под освежителната струя, която се процеждаше през процепа и проветряваше застоялия въздух в колибата. Чу граченето на птиците, които, изплашени от труса, кръжаха в небето и се събираха на ята, като затъмняваха облаците.

Слънцето беше слязло ниско и наситените му червеникави отблясъци предвещаваха близкия красив залез, като онези, които обичаше да съзерцава от високото, до чистите върхове. Една мисъл му мина през главата и разтвори вратите на спомените. Сетивата му се събудиха и си представи кожата на Селене, вдъхна уханието й — онзи характерен неин мирис, който излъчваше тялото й и оставаше по завивките, където бе лежала. И внезапно, като морски прилив, спомените му придойдоха и заляха пресъхналата му душа.

Беше той, онзи Гунар, който преследваше Селене, закриляше Анаид и бе подпалил колите. Къде ли е Селене?

Понечи да се надигне, но още с първото усилие си даде сметка, че мускулите му са отслабнали и едва реагират на волята му. Този път успя да се изправи, много бавно, и седна, като опря глава на затворения прозорец. Отвори го лека-полека и бутна навън крилата, за да влезе светлина. Вгледа се в ръката си — синкавобяла и изпосталяла като на смъртник. Опипа ребрата си. Беше отслабнал много, а и тази брада… Личеше си, че е лежал в безсъзнание с дни. А може би и седмици.

И изведнъж го съзря. Беше седнал пред обикновената дървена маса. Беше някакъв екскурзиант в чудесна екипировка: великолепно пухено яке, хубав полар, полувисоки обувки за трекинг, термопанталон и фланела.

— Здравей — поздрави изненадан Гунар.

— Ха, най-после се събуди.

— Отдавна ли спя?

— Близо две седмици, а може и повече.

Гунар се изплаши.

— Сигурно съм напълно обезводнен. Дай ми малко вода.

— Не мога — оправда се екскурзиантът. — Не можех дори да те събудя.

Гунар разбра. Беше дух. С мъка се надигна и успя да стигне манерката си. Отпи жадно. Водата бавно се плъзна по пресъхналото му гърло, освежителната течност потече по жилите му и се разля по цялото му тяло. Продължи да пие на чести и малки глътки, за да хидратира тялото си.

— Я ми кажи, майка ми ли те изпрати?

— Да, тя. Бдеше над теб през цялото време.

Гунар погледна измършавелите си ръце.

— Да, личи си.

— Селене те омагьоса.

Гунар избухна в смях.

— Наистина е невероятна!

Духът наблюдаваше Гунар, който се канеше да си сготви гъбена супа, и си позволи да му подхвърли:

— Не е ли по-добре да си направиш селската чорба? По-питателна е.

— Не, благодаря. Предпочитам гъбена крем супа.

— Съветвам те да изядеш няколко лъжици захар, повечко сушени плодове и малко шоколад. Веднага дават енергия.

Гунар изобщо не му обърна внимание и докато разбъркваше гъбената кремсупа с черпака, си позволи да отбележи:

— Какво си се накиприл като модел от списание, рекламиращо скъпи стоки за спорт и туризъм. Сякаш си излязъл от учебник. И как е станало така, че такъв опитен турист като теб е загинал в планината? Да не си си забравил книгата с инструкциите вкъщи?

Екскурзиантът мълчеше.

— Мълчанието е знак на съгласие.

Непознатият с меланхоличен вид му заразказва комичната си история:

— Отрових се в старанието си да оцелея.

На Гунар вече не му беше смешно.

— С някоя отровна гъба, предполагам.

— Откъде знаеш? — изненада се туристът.

— Ами не обичаш гъби.

Екскурзиантът тежко въздъхна и замълча.

— Не бях само аз. Отрових и инструктора си.

— Гледай ти. Значи той те прокле?

— Не. Синът му.

— Синът му?

— Беше обещал, когато се върне, да му донесе играта „Скалекстрик“.

Гунар сипа от гъбената кремсупа в медна паница и я разбърка с лъжица, за да изстине. Ухаеше много вкусно и не можеше да й устои. Започна бавно да сърба, с риск да си опари езика.

— Вече започвам да се чувствам по-добре. Какво послание ти изпрати Кристине?

— Ще те чака във Веракрус.

— И защо е решила, че ще ида там?

— В нея е скиптърът.

Гунар се изненада.

— А Анаид?

— Тя ще отиде там, където е скиптърът.

— Селене я е хванала? — живо попита Гунар.

— Анаид й избяга.

— Не се ли канеше да поеме по Пътя на Ом?

— Жените Омар ще й попречат.

Гунар сви рамене.

— Не разбирам какво очаква от мен. Не съм поел никакви ангажименти.

Духът го поправи:

— Кристине има нужда от теб.

Гунар с удоволствие изгреба й последните лъжици от супата.

— Кажи на майка ми, че може и да я посетя, но на нейно място не бих разчитал особено на добрите намерения на сина й, тоест на мен. Кажи й, че няма да й играя по свирката и да заставам между Селене и Анаид. Кажи й също да не си и помисля да напада отново Селене. А, и й кажи, че скиптърът трябва да е в ръцете на избраницата, а не в нейните, и вече ми писна от номерата и манипулациите й и отсега нататък няма да участвам повече в никакви игрички.

Духът вдигна ръка, за да го помоли за малко да спре.

— Извинявай, би ли повторил?

Гунар отвори една кутия и си сипа компот от ананас.

— Впрочем май ще е най-добре да й го кажа лично, без посредници.

Духът си отдъхна облекчено.

Гунар изпи едно силно кафе, отвори вратата на хижата, пое дълбоко свежия вечерен въздух, огледа се наоколо и се втренчи в купчината огънати железа — останки от колата му. Съжали, че се бе проявил като глупав романтик.