Майте Каранса
Проклятието на Оди (13)

Глава тринадесета
Не се вслушвай в гласовете от пустинята

Кускусът беше превъзходен, определено бе най-вкусното нещо, което през живота си Селене бе слагала в уста. Приготвиха го пред нея, направо на земята, върху тъмния пясък, върху огъня. Клекнали, с ръце, нашарени с чудновати татуировки, с мила усмивка, жените я учеха как да го направи и какви са съставките и подправките. Нямаше нищо кой знае колко сложно, слагаха се тестените топчета, зеленчуци, не много, но ароматни и пресни, силни подправки и агнешко, което, съвсем прясно заклано, ухаеше на сочно и солено месо.

Да похапваш сладко-сладко кускус, седнала на пода на хайма^[1], отпивайки ментов чай, редом до членовете на семейство от племето на сините хора^[2] на пустинята, върху вълнен, ръчно тъкан килим, в кръг около димящото котле, беше изживяване, притежаващо неповторимо очарование. Всички се навеждаха едновременно към храната. Протягаха дясната си ръка, требваха по малко кускус, овалваха го между палеца и показалеца си на топчица и я поднасяха към устата си с изискан отработен жест. „за това просто упражнение се изискват толкова обноски, колкото да обелиш портокал с вилица и нож“ помисли си Селене, надсмивайки се над собствената си непохватност при опитите й да омеси топчицата. Децата й се смееха и открито я сочеха с пръст, а жените, по-толерантни, й помагаха да се справи по-умело, показваха й как да го направи, но тайничко, скришом от мъжете, омотали лицата си със сини тюрбани. Преди това по същия дискретен начин я бяха научили как да си слага кърпата за глава, освен от слънцето тя я пазеше и от пясъка, и от вятъра, който във вътрешността на пустинята беше силен и вилнееше по всяко време на денонощието.

Очите на Селене бяха зачервени и насълзени, кожата й бе изсъхнала, а езикът — подут. Отдаваше го на сушата и ниското съдържание на влага във въздуха в този географски район. Организмът й се беше обезводнил, ноктите й бяха станали чупливи, а косата лесно се късаше. Не можеше да свикне с внезапно връхлитащия горещ вятър, който набиваше песъчинки в лицето и устата й, изгаряше гърлото й и затрудняваше дишането. Цветовете бяха наситени, ароматите бяха упойващо сладостни, хоризонтът я караше да остава без дъх, а меките извивки на дюните съперничеха на най-добрите скулптури от модерното изкуство, дори нощите бяха така изумително красиви, че приличаха на мираж, но Селене не успя да свикне с Юга.

 

 

Свечеряваше се и температурите, които през деня стигаха до петдесет градуса, започваха да спадат. Скоро щеше да настъпи часът на скорпионите и змиите, които тихо изпълзяваха и излизаха на лов, а после се шмугваха между дрехите. Криеха се в гънките на панталоните или се мушкаха на хладно в ботушите.

Селене затвори очи. Вечер, на здрачаване, до оазиса се чуваше квакането на жабите и песента на щурците. Въздухът бе наситен с аромати, а уханието на цветята прииждаше на талази с вятъра, заедно с отекването на стъпките на малкото все още останали дромадери^[3], наричани „мехари“. Яхаха ги сръчните ездачи туареги^[4], които все още кръстосваха Сахара. Можеш да чуеш глухия шум от стъпките им, стига само да се наведеш и да долепиш ухо към земята, нагорещена от дневния зной.

Селене точно това и направи, но с надеждата да долови бръмченето от двигателя на „Ленд роувъра“, който бе избързал и беше взел преднина в абсурдната надпревара към пъкъла. С Гунар си бяха разменили колите и бяха навлезли в Тенере, където горещият вятър сироко вдигаше облаци от пясък и заличаваше всякакви следи. От много дни, щом поискаше, можеше ясно да чуе шума от мотора на колата му. Цялата пустиня й миришеше на Гунар. Натрапчивият му мирис се носеше около шатрите хаймас, в които бе влизала по пътя си, а в три случая дори попадна на семейства, които го бяха посрещали като гост.

Всички твърдяха едно и също: държал се загадъчно и непонятно; отказвал да пренощува в шатрата, покрита с акациеви клони, с под, застлан с камилски и кози кожи, и вместо това преспивал в колата си. Бе отказвал неизменно на всички да сподели трапезата със семейството и се хранел сам в колата с купените от него продукти. Отгоре на всичко, откъдето и да бе минал, беше настоявал да си плати за водата, нещо крайно осъдително и нанасящо смъртна обида на домакина. После си бе тръгвал внезапно, без да предупреди и без да се сбогува, без да остави нещо в дар на гостоприемните стопани. С една дума — все неуместни и нетактични постъпки, които му бяха създали лошо име. Честолюбивите туареги с неприятно чувство си спомняха за него и за лошото му възпитание, всички се надпреварваха най-любезно да услужват на Селене, щедро я обсипваха със съвети, храна, усмивки и подаръци, за да й съдействат да догони нечестивеца — този обладан от дявола човек.

Нямаше нужда Селене да се преструва. Чисто и просто не криеше отношението си — показваше открито ненавистта си към Гунар, разказваше как е отвлякъл дъщеря й и вече си беше спечелила симпатията и подкрепата на племената в оазисите и в хамадата^[5] на убийствената пустиня.

Имаше нещо съмнително в преследването, нещо, което не се връзваше. Как е възможно един Одиш като Гунар, голям пътешественик, мъдър и интуитивен човек, да не познава обичаите на сините хора от пустинята? Държанието му бе открито провокативно. Не проявяваше никаква предпазливост и изобщо не се съобразяваше с нормите за добро поведение на последните африкански номади.

Нима дотолкова се бе променил Гунар? Селене го помнеше като почтителен, отнасящ се с уважение към саамите и инуитите, горещ почитател на традициите на викингите, неспособен да се надсмее над някое тяхно суеверие или да наруши някое тяхно табу. Да не би да е превъртял? А и как, по дяволите, му беше хрумнала безумната идея да заведе момиче като Анаид в толкова враждебен район като Тенере? Да не би да иска да я умори от жега! От жажда? От глад? Ами ако колата се повреди?

От няколко дни тревогата на Селене нарастваше. Особено когато откри, че следите на Гунар неизбежно и злополучно се връщаха там, откъдето бе тръгнал само преди няколко дни. Движеше се в кръг. Нима е загубил чувството си за ориентация? Нима толкова се е объркал, че не знае кое е север и кое — юг? Имаше нещо силно обезпокоително в поведението му. Освен това тя недоумяваше как беше успял напълно да изолира Анаид? Нямаше начин, дори и с магия, да се стигне до нея. Изобщо не можеше да установи контакт с дъщеря си, нито телепатично, нито посредством гадателски техники.

В началото на пустинята, след като бе прекосила планинската верига Атлас, Селене разчете формите на дюните с помощта на девойка Омар, от клана на скорпиона. Нито една от двете не успя да открие и следа от Анаид. Гунар, със или без свръхестествени способности, беше заличил с един замах виталната енергия на избраницата.

А тази вечер, тази вечер се бе случило нещо изключително странно. Когато доближи ухо до пясъка, съвсем ясно бе чула гласа на Гунар, който говореше нещо на Анаид. Колкото и да се бе напрягала, не бе успяла да чуе отговора й. Дали не я заглушаваше? И как? Беше невъзможно да разгадае хитрите ходове на Гунар, който без съмнение притежаваше голямо умение в подобни действия.

— Вглеждала ли си се в съзвездията над пустинята? — запита я изненадващо мъжки глас на френски език с едва доловим акцент.

Изтръгната от мислите си, Селене се сепна и подскочи.

Младежът беше облечен в индиговосиня туника, с полускрито от тюрбана загоряло лице с медни отблясъци, здрави ръце и очи, черни като нощта.

Селене въздъхна. Беше голяма почитателка на звездите. Беше предала тази си любов и на Анаид и за двете се бе превърнало почти в навик да излизат в градината в ясните безоблачни нощи, да се излягат на земята, да притварят очи и да изброяват с напевен глас имената на Алрай, Алдерамин или Арктурус, макар че най-любими й бяха зимните съзвездия, ярките и красиви звезди на Орион, величествената червеникава звезда Бетелгейзе или белезникаво синкавият гигант Белатрикс. Анаид, напротив, предпочиташе младите звезди, които оформяха пояса на гиганта Орион: Минтака, Алнилам и Алнитак, сини и ефирни като нея.

Сети се за дъщеря си и очите й неволно се напълниха със сълзи. Синият мъж ги изтри с опакото на ръката си, а после й помогна да се изправи, за да съзерцават заедно великолепната гледка.

Отдалечиха се на няколко метра встрани от палатките хаймас. Изкачиха се на една дюна и се излегнаха на нея, на високото. Селене вдигна очи към небето и онемя от възхищение. Приказно чистото, прозирно, осеяно със звезди небе беше невероятно красиво и я обзе странна меланхолия, подобно на стъписването пред абсолютната красота, която изпълни цялото й същество. Погледът й помръкна и тя се почувства слаба и отпаднала духом. Обичайният за нея възторг, с който неуморно търсеше въображаемата линия, свързваща Малката мечка и Касиопея, този път се изпари. Горе звездите танцуваха в целия си блясък и не искаха да бъдат разпознавани или назовавани по имена. Беше галаспектакълът на техния голям празник и както си му е редът при подобни тържествени случаи, изобилстваше от червени килими, от светлини и бляскав разкош. Гледката бе възхитителна и неудържимо я теглеше да се присъедини към небесното вълшебство.

За кратко присъствието на синия мъж от пустинята я залъга. Почувства се, все едно е сред близки и любими хора, че Анаид гледа същото небе, обсипано със светлини, а двете се хващат за ръце и чрез телепатия тихичко си предават една на друга имената на звездите. Но това трая само до момента, в който придружителят й заговори и я изтръгна от нейната замечтаност:

— Лъвът е свиреп звяр и ревът му парализира жертвата. Той не се крие, гордо поклаща гривата си и се опъва на слънце, изложил на показ целия си блясък. Лъвът е важен и надут и успява да привлече всички погледи върху себе си.

Селене се замисли. Какво ли иска да й каже?

— Лъвицата излиза на лов нощем тайно и безшумно. Прибира улова си и крие малките си от хищниците. Лъвицата е умна и силна, но само докато не зърне лъвската грива на мъжкаря.

Селене си пое въздух. Чувстваше се прозрачна и ясна, като отворена книга, безсмислено бе да се крие.

— В пустинята вече няма лъвици — направи неумел опит да се защити.

Мъжът от пустинята се облакъти на пясъка и я прониза с черните си очи.

— Старите хора разказват, че лъвът преследва лъвицата с малките й, за да ги разкъса. След това лъвицата носела улова си на него и ставала гальовна и готова да му се отдаде изцяло. Забравяла за злото, което й бил сторил.

Селене застана нащрек. Дали не се опитва да я предупреди за някаква страшна беда?

— Лъвиците са жертви на природата си. Понякога природата е несправедлива.

Туарегът кимна.

— Някога, много отдавна лъвът царувал по тези географски ширини, но пясъците и вятърът го пречупили.

Селене посочи в небето съзвездието Лъв. Току-що го беше разпознала.

— Ето го.

Синият мъж се съгласи с нея.

— Сега можем да го видим само на небето. Смятаме, че продължава да е цар на животните, но хората, идващи от Юга, говорят, че коварната Хидра^[6] е по петите му. Рано или късно ще го докопа и ще му види сметката.

Селене беше чувала за Хидра и съседните й съзвездия Гарван, Антлия и Вела, но не се остави на напетия номад да я забаламоса с многозначителните си приказки и намеци.

— Тоест лъвът опасен ли е, или не?

Мъжът се втренчи в нея.

— Лъвицата лъже. Лъвът не е отвлякъл малкото й… нито го е разкъсал.

Селене скочи. Какви ги дрънка този?

— Отведе дъщеря ми, крие я в колата си.

— Не е вярно.

Селене се натъжи.

— Не, не я е разкъсал, не би могъл да го направи.

Синият мъж се усмихна загадъчно.

— Значи просто я няма.

После измъкна от гънките на туниката си предмет и го подаде на Селене. Беше радиокасета. Селене остана много изненадана. И се изуми още повече, когато мъжът натисна копчето и в нощната тишина отекна гласът на Анаид. Беше тя. Беше нейният глас, беше разговорът, който мислеше, че е заглушен, беше малката й дъщеричка. Беше тук, запечатана на лентата, като пленница.

— Това е дъщеря ти. Друго няма.

Внезапно Селене проумя всичко.

— Влизал си в колата?

Мъжът кимна.

— Получих известие от братовчедка си Шахида. Предупреди ме за тяхното пристигане, както и за твоето. Помоли ме да спася малката.

Селене почувства, че се задушава от вълнение. Не беше сама.

Сложи ръка на гърдите си. Жените Омар й помагаха, подаваха й ръка, но, уви, напразно…

— Сигурен ли си?

Нямаше нужда да потвърждава. Острите му очи на сокол, които можеха да различат облак прах от някоя каравана от повече от хиляда километра разстояние, се втренчиха в нея. Беше загрижен, но казваше истината.

Селене се почувства ужасно глупаво. Също както се бе почувствала, когато разбра, че са я изоставили сама в хотела. Както когато откри, че нейният Гунар й е враг, а не любим. Беше една нещастна глупачка.

И тогава се разрида отчаяно и безутешно. Този път не заради Анаид. Оплакваше тъжната си съдба на измамена жена. Мъжът обви раменете й с ръце и Селене скри лице в индиговосинята му туника, като я намокри със сълзите си.

 

 

Селене бе силно озадачена. Гунар се бе държал много невъзпитано, така че всички да го запомнят. Ненавистта оставя спомен в съзнанието на хората. Никой не забравя онзи, който обижда или оскърбява. Гунар беше действал преднамерено. Бе оставял следи на всяка крачка по пътя й, и то толкова очевадни, та всеки би се сетил, че е нагласено. Като онзи случай, когато бе сбъркала посоката и бе тръгнала към брега. Някакъв мъж, обикновен човечец, когото бе качила в колата си, й разказа за някакъв странник, рус и висок, с особен поглед, който смачкал кокошките му и избягал. Поел на юг, към Атлас, а не към Агадир и Атлантическия океан, както тя бе предполагала. А и този негов ужасен навик да се запасява с храна и вода от всяка лавка, да купува женски дрехи по пазарите, да крие от хорските очи нещо, старателно завито на задната седалка, уж тъпо и упорито, но всъщност хитро и добре премерено, така че хем старанието му да не остане незабелязано, хем и да не буди съмнение.

Това означаваше, че Гунар искаше тя да го следва по петите. Гунар й бе подхвърлил стръвта за примамка, а тя бе налапала въдицата и се отдалечаваше все повече от дъщеря си. Ами да, ясно като бял ден, прилъгваше я да се насочи на юг, следователно Анаид бе тръгнала на север. Селене потрепери. Дали не беше във владенията на Бялата дама?

Трябваше да се свърже с Елена. Беше възнамерявала да оправи нещата сама, но бе изгубила много време в следване на фалшива следа.

 

 

Селене вдигна очи към обсипаното със звезди небе и срещна погледа на мъжа от пустинята. Беше загадъчен като хоризонта с променливи дюни и с остър ум, блестящ като звездите, изпъстрили нощта. Беше хубав и много представителен мъж.

— Ела с мен.

Селене се поколеба. Ако това ще нарани Гунар…

— Той ще научи ли?

Ездачът от пустинята твърдо отрече:

— Забрави за него тази вечер. — И й предложи да го хване под ръка, за да я заведе в своята шатра.

Селене обаче не прие поканата му.

— Искам отмъщение — изрече само.

Той я хвана за раменете и я застави да го погледне в очите.

— Не знаеш какво искаш.

Селене се отскубна и хукна към колата си.