Майте Каранса
Проклятието на Оди (17)

Глава седемнадесета
Не се оплаквай, че си отхвърлена

Завръщането й в настоящето се оказа лесно. Анаид и Дасил, подпомагани от Орсолия, очертаха магическия кръг на горска поляна в Карпатите, стиснаха зеления камък, пречистиха се и под звуците на ритуалните песнопения на матриаршата на клана на белката скочиха в кръга от камъни.

Този път се озоваха точно на мястото в дъбравата, където се бяха разделили с Бялата дама. Изтощени и голи, Анаид и Дасил отидоха до пещерата да помолят Кристине за помощ. Красивата дама ги посрещна топло и сърдечно, облече ги и ги напръска с уханни води, нахрани ги и им приготви меки легла, на които веднага се проснаха и спаха часове наред.

Събудиха се и бяха сами във възхитителния омагьосан дворец. Любопитната Дасил искаше всичко да види и да пипне. Всяко нещо я дивеше и я караше да възклицава. Радостта и изненадата й бяха заразителни и помогнаха на Анаид да приветства завръщането им бодро, с оптимизъм. Все пак отсъствието на Кристине я озадачаваше и тревожеше. Дали няма да я изостави сега, когато беше успяла да унищожи графинята? А нейният скиптър? А Елена и Криселда?

Независимо от своята спонтанност и непринуденост очарователната Дасил беше голяма беля? Анаид я помоли да не казва на никого за пътуването им във времето и да я чака вкъщи, защото трябваше да уреди някои въпроси с баба си. Нарочно избягваше да дава много-много обяснения за Кристине и за това коя всъщност е, а и Дасил нищо не я попита. Прие необичайните обстоятелства съвсем естествено, по детски простодушно. Анаид си помисли, че дори да й беше представила някоя женска горила за своя баба, Дасил би я разцелувала, би й поискала банан и би й пожелала приятна вечер. Струваше й се невъзможно човек да не прояви нито капчица интерес и да не задава въпроси за Бялата дама и за замъка й — целият с огледални стени и скъпоценни камъни. Дасил обаче не го направи. Може би мислеше, че избраницата заслужава подобен дворец и подобна мистериозна баба.

Анаид изпитваше особено топло чувство към малката. Беше толкова млада и невинна, дори осезаемо излъчваше ухание на свежест. Харесваше най-вече кадифеномеката й шия, мургава и грациозна. Преди да се разделят, тя лично сплете на плитка косите й, за да я открие.

— Вратлето ти е прекрасно, като лебедова шия е, трябва да го показваш, а не да го скриваш.

Дасил не беше кокетка, но обожаваше някой да сресва косите й и да й говори красиви думи, а ако този някой беше Анаид — толкова по-добре.

 

 

Кристине скоро се върна и не се изненада, че Анаид се е съвзела, а Дасил я няма. Имаше драскотина на ръката си, дрехите й бяха мръсни и смачкани, а очите й святкаха с особено пламъче.

— Къде беше? — заразпитва я разтревожена Анаид, досещайки се за отговора.

Кристине не задоволи любопитството й.

— Първо ти, скъпа. Имаш много, наистина много неща за разказване. Искам всичко да чуя, от игла до конец. Без запетайки, без премълчавания.

Анаид удобно се разположи до красивата дама и заразказва. И докато говореше, лека-полека осъзна колко необикновени са били преживяванията й и колко опасности е успяла да преодолее.

Кристине я слушаше внимателно и Анаид забеляза как челото й се бърчи тревожно, но в края на разказа я прегърна и я поздрави.

— Ти си изключително смело момиче, благодарение на теб победихме.

Анаид веднага схвана, че Кристине е била в света на мрака и се е сражавала с графинята.

— Ти си се борила с нея?

Кристине се засмя.

— По-скоро с това, което бе останало от нея, милинка. Графинята беше истинска развалина.

Анаид си спомни намръщеното лице на Ержбет Батори, нейната мрачна типично карпатска красота. Не се осмеляваше да зададе въпроса, който я измъчваше, но Кристине умееше да чете мислите й.

— Всичко приключи. Свърши се със страшната графиня и с нейния свят. Веднъж завинаги. Беше лесно, тя и без това беше загубила силата си и просто се разпадна на прах пред очите ми.

Анаид подскочи от радост.

— Значи Елена и Криселда са свободни!

— Да, в дома на Елена са и не са съвсем наясно какво точно се е случило.

Анаид изпита непознато досега вълнение.

— А скиптърът? И той ли е тук?

— Да, при Елена е — кимна Кристине.

— А Рок?

— Добре е, вече се възстанови.

За първи път й се случваше да забрави за Рок. Силното желание да си върне скиптъра бе надделяло над любовта й към момчето.

— Отивам при тях. Трябва да… — тя млъкна засрамена.

Истината бе, че изпитваше неистово желание да стисне в ръка скиптъра.

Кристине я възпря:

— Почакай, Анаид. По-добре е засега да не ходиш.

— Защо? Какво има?

— Много неща.

Тонът й бе сериозен и Анаид си помисли, че ако Кристине ще й съобщава лоши новини, по-добре да й ги спести. Нямаше никакво желание пак да се измъчва с тревоги и грижи. Достатъчно бе страдала, беше се борила и беше изпълнила мисията си. Не беше честно сега да й помрачават празника и да й развалят хубавото настроение на човек, доволен от себе си. Искаше скиптъра, искаше Рок и искаше да бъде щастлива.

— Незабавно трябва да поемеш Пътя на Ом. Спешно е.

Анаид почувства, че се задушава от гняв. Нямаше готовност да го направи, а и не виждаше защо бе толкова наложително да се потопи в мрачните дълбини и да се изправи лице в лице мъртъвците.

— Защо? Наистина ли е необходимо?

Кристине се помъчи да бъде възможно най-убедителна:

— Миличка, Баалат вече се е възстановила, пак си е възвърнала силите и много скоро ще се появи, ако още не го е направила. Сега, след като обезвредихме графинята, най-страшният ни враг е Баалат.

— Да, разбрах.

— Усещам я, тук е. Иска да се докопа до скиптъра и ще направи всичко възможно да те унищожи и да ти отнеме онова, което по право ти принадлежи.

Анаид си запуши ушите. Още не си беше върнала скиптъра, а вече искаха да й го отнемат.

— Остави ме. Първо отивам за скиптъра.

— За да изминеш Пътя на Ом, той не ти е необходим. Нещо повече, дори ще ти пречи.

Анаид се освободи от предателската прегръдка на баба си Одиш и я нападна, като пепелянка, която се извива и забива отровните си зъби:

— Голяма интересчийка си. Само гледаш как да ме използваш. Аз ти върша мръсната работа, а ти извличаш облагите. Така е, нали?

Кристине потрепери от ужас.

— Как можеш дори да си помислиш подобно нещо? Та аз те обичам.

— Ами тогава ме остави.

— Те ще те отблъснат и ти много ще страдаш.

— Кои „те“?

— Чуй ме, Анаид, по време на това пътуване се случи нещо, което няма оправяне.

— И какво е то?

— Ти се промени, вече не си същата.

— Знам — съгласи се Анаид, смутена.

От известно време тревогата в нея нарастваше, чувстваше се все по-недоволна от себе си, от съдбата си, от промените, които настъпваха в живота й.

— Вече не си една от тях. Те ще го забележат и ще те отблъснат от себе си, ще те отлъчат от своята общност.

Анаид не искаше да се съгласи с баба си и търсеше в нея вината.

— Ти ревнуваш. Ревнуваш ме от жените Омар! Искаш ме само за себе си и за твоите цели! Успя да ме скараш с Елена, с Рок, с майка ми и направи така, че баща ми да ме изостави!

След което изхвърча навън, без изобщо да забележи отчаянието, изписало се на лицето на Кристине.

— Почакай, Анаид! Не си готова!

 

 

Анаид тичаше ли тичаше, като душа, отнесена от дявола. Желанието да стигне възможно най-бързо до дома на Елена й даваше криле. Не спря да си поеме дъх, нито да си даде почивка дори за миг, съзнателно пренебрегваше подутия си корем и острата болка встрани на кръста, която я пронизваше като нож. Повтаряше си упорито, че трябва да се извини на Елена, че иска да види Рок и да прегърне отново леля си Криселда, но дълбоко в себе си бе наясно, че нетърпението й се дължи най-вече на страстното й желание да вземе в ръце скиптъра. Докато беше далеч от него, не го бе чувствала така силно и натрапчиво, както сега. Беше като вътрешна необходимост, въпрос на живот и смърт.

Стигна до дома на Елена запъхтяна, сърцето й сякаш щеше да изхвръкне. Затропа нетърпеливо по вратата, заудря продължително, докато най-сетне й отвориха и на прага се появи женица, ниска и дебеличка, с бяла коса и мило, добродушно лице. Изненадата й бе огромна.

— Лельо Криселда! — възкликна Анаид и се хвърли на врата й, сграбчи я в прегръдките си, вдигна я във въздуха и я завъртя, все едно бе кукла.

— Анаид, момичето ми! — извика радостно леля й, като едва не се задуши от бурната й прегръдка. После се отдръпна от нея, да я разгледа по-добре. — Я да те видя. Вече си станала истинска жена!

Усмивката й обаче мигом замръзна и очите й се разшириха от ужас.

— Това ти ли си, Анаид?

— Естествено. Че кой друг?

Зад Криселда се появи Елена. Не й се зарадва, по-скоро обратното. Изражението й бе сериозно, дори строго, без капчица ентусиазъм. Мрачната й физиономия смрази възторга от сърдечната среща между леля и племенница.

— Влизай — сухо рече Елена вместо „Добре дошла“ и затвори вратата след нея, сякаш я погребваше в душата си.

Точно така се почувства Анаид, като зачеркната и погребана от клана си.

Елена й задаваше какви ли не въпроси, сякаш беше военнопленник, подложен на разпит, или, даже по-лошо — все едно беше вражески шпионин. Посрещаше всяка дума на Анаид с видимо неодобрение. Често бърчеше чело и току се прокашляше, поглеждайки съзаклятнически леля Криселда, която не можеше да повярва на ушите си.

Анаид се почувства ужасно. Стана й обидно от начина, по който се отнасяха с нея. Сякаш бе изправена пред съд, който произнасяше жестока и несправедлива присъда. Всъщност, като се замислеше, беше напълно логично Елена, с която си бяха оспорвали и скиптъра, и любовта на Рок, да търси отмъщение. В края на краищата именно по нейна вина бе останала пленница в света на мрака, а и пак тя беше изложила на риск живота на сина й.

Докато говореше, Анаид си даде сметка, че Криселда и Елена непрекъснато гледаха през прозореца, май очакваха някого или нещо.

— Чакате ли някого? — попита Анаид.

Без да иска, гласът й прозвуча твърде дръзко и неуважително. Не й оставяха избор. Нападателното им отношение към нея предизвикваше ответната, също толкова враждебна реакция.

Елена отговори троснато:

— Да, наистина очакваме човек, който трябва да реши какво да правим с теб.

Държането на Елена бе открито настъпателно и обидно, дори начинът й на говорене издаваше студенина. Анаид реагира бурно, твърде емоционално:

— Току-що ви казах, че съм победила графинята, след като се върнах четиристотин години назад във времето и изгорих неразрушимия й талисман. Светът на мрака вече не съществува… затова вие сте свободни.

Вместо отговор последва неумолимо мълчание.

Анаид се почувства смачкана и незаслужено съдена, като дете, направило беля, наказано със суровия поглед на възрастните. Единственото, което искаше, за което жадуваше, бе приятелска усмивка, мил жест на разбиране и съпричастие, но, уви, не ги получи.

— Защо се държите с мен, сякаш съм престъпник? — жално проплака тя.

Отговорът на Елена бе директен и много жесток:

— В известен смисъл ти наистина си такава. Извърши нещо, с което престъпи нашите закони и допусна много сериозна, непростима грешка.

— Не съм искала да те изпращам в света на мрака. Не съм го искала. Обърках се.

Елена въздъхна:

— Знам. Не говорех за това.

— А за какво?

Елена я погледна сурово, без капчица топло чувство.

— Не се подчини на жените Омар и се постави в услуга на една Одиш.

— Не е вярно. Тя не е коя да е Одиш, тя ми е баба. Обича ме.

Елена сведе поглед. Криселда тайничко изтри една сълза.

— Сигурно си права, че те обича, но иска да бъдеш една от тях.

Анаид скочи като ужилена.

— Какво става? И вие ли ме обвинявате, че във вените ми тече кръвта на Одиш? Аз нямам вина за това. Селене е тази, която се е влюбила в син на Одиш и ме е заченала от него. Аз съм невинна.

— Не става дума за това, Анаид.

— А за какво?

— За проклятието на Оди.

Анаид избухна:

— Писна ми от това проклятие, писна ми и от вас, и от вашите брътвежи. Искам си скиптъра! Искам да видя Рок!

Елена се изправи.

— Даваш ли си сметка, че не се владееш? Скиптърът те е обладал изцяло. Избраницата не може да оставя единствено прищевките да ръководят действията и постъпките й.

Точно в този момент Анаид забеляза по пътя в далечината велосипеда на Рок, който приближаваше към тях. Не поиска разрешение нито от Елена, нито от Криселда. Излезе и тръгна към него, без изобщо да ги пита.

— Рок! Рок! — извика и му замаха.

Рок й се усмихна отдалеч и здраво настъпи педалите, за да пристигне бързо, после хвърли колелото и се затича към нея.

Сърцето на Анаид щеше да се пръсне от радост. Рок не я беше забравил, обичаше я, искаше да я прегърне. Той стигна на метър от нея и рязко спря.

— Анаид? — произнесе някак странно.

Изглеждаше изненадан или уплашен. Държеше се необичайно.

— Да, аз съм, Анаид.

Рок беше видимо изнервен. Взе да заеква:

— Амиии аз, ъъъ… изненадан съм да те видя тук.

— Защо?

— Тръгна си толкова внезапно, всичко беше толкова неочаквано…

— Какво са ти казали? — попита го тя, подозрителна.

— Нищо.

— Тогава какво има? Няма ли да ме прегърнеш?

Рок инстинктивно направи крачка назад, отдръпна се от нея.

— Не се сърди, но като те видях…

Първоначалната радост постепенно угасна на лицето й. Какво иска да й каже Рок? Всъщност доколко и с какво я помни?

— Какво имаш предвид, Рок?

— Ами мислих много за теб, но… — Вдигна поглед и Анаид откри студенина в очите му.

— Рок? Погледни ме, това съм аз, Анаид. Подай ръка.

Рок отново се дръпна, не искаше да я докосва.

— Съжалявам, Анаид, не знам какво ми става… Имам чувството… че това не си ти. Има нещо особено, което някак не се връзва с теб, сигурно…

На Анаид й се доплака. Щом направеше крачка да го доближи, Рок се отдръпваше.

— Не ме доближавай, моля те.

Анаид си погледна ръцете, кожата, дрехите.

— Какво ти става? Да не съм прокажена?

— Не знам, това е нещо, което не зависи от мен… Плашиш ме — призна си накрая, почервенял от срам.

Анаид се вцепени, объркана. Болката бързо премина в негодувание. Страшно се разсърди. Гневът й плъзна нагоре по тялото, удари я в главата и се изля през очите. Погледът й мяташе огън и жупел. Облаците бързо се скупчиха и скриха слънцето.

— Значи аз те плаша? — изхриптя тя.

— Моля те, Анаид, не го казвай…

— Ей сегичка наистина ще те уплаша. Само гледай!

И действително видът й беше страховит. Вятърът развяваше косите й, а стоманеният й поглед беше студен и жесток. Сините й очи пронизаха Рок и предизвикаха буря. Тя вдигна ръце към небето и от натежалите облаци се изсипа проливен дъжд. Светкавици и гръмотевици раздраха небосвода.

Зяпнал от недоумение, Рок гледаше страшната демонстрация на могъщество, а Анаид, видяла парализиращия ужас, изписан на лицето му, избухна в безумен кикот и произнесе магическите думи на заклинанието, с което призоваваше скиптъра:

— Сорамар нойкалупирт не литасм.

Каза го веднъж, после втори и трети път. Напразно. Скиптърът не се появяваше в ръката й.

Забрави за Рок, за бурята и изобщо за целия свят. Отвори с трясък вратата на къщата и връхлетя вътре като вихрушка да го търси. Елена застана на пътя й.

— Не смей. Омагьосах го.

— Къде е?

Леля й Криселда неволно погледна нагоре към витрината на бюфета. Елена проследи погледа й и стана неспокойна. Анаид бързо отгатна всичко.

— Във витрината ли е?

Елена извади вълшебната си пръчица и я спря.

— Не се приближавай. Скрила съм го на сигурно място.

— И какво ще ми направиш, ако го приближа? — предизвикателно и дръзко се изправи Анаид, с тон, недопустим за девойка Омар.

Криселда се намеси с кротък, но непреклонен глас:

— Няма да се наложи, нали така, миличка? Ти си послушна, аз съм те учила на покорство и смиреност, познаваш законите на Омар и ще проявиш нужното уважение.

Убедителният й тон, благият й глас, с който я увещаваше, изреждайки познатите правила на поведение, за малко не накараха Анаид да отстъпи, но разяждащото я желание надделя.

— Скиптърът си е мой и ще си го взема — твърдо рече тя и направи крачка напред към витрината.

— Чуй ме, Анаид, моля те — опита се да я спре добрата й леля, преди да се е намесила Елена. — Не ни принуждавай да използваме сила.

Анаид вече не я чуваше. С бързо, неочаквано движение извади своята пръчица и произнесе заклинание, за да омагьоса двете жени.

— Заклевам ви да останете неми, глухи и слепи, докато аз реша.

На мига Криселда и Елена изгубиха дар слово, ослепяха, оглушаха и започнаха да се движат напосоки и пипнешком из пространството, като пълзящи гъсеници, излезли извън редицата на другарките си.

Анаид се запъти решително към шкафа, но в момента, в който се канеше да го отвори, глас я спря:

— Не го прави, Анаид. Не го прави.

Този път наистина се стъписа. Гласът не беше нито на Елена, нито на Криселда. Не, не може да бъде! Та това е… Тя се обърна и ето че пред нея стоеше онази, която очакваха.

 

 

Беше Селене, майка й — разчорлена, с изпомачкани и скъсани дрехи, с ботуши, целите в кал, и нацапано лице. След преживяното и тежкия преход ръцете й бяха набръчкани и издрани, а погледът й бе суров и остър. Беше прекосила планината сам-самичка, беше обърквала посоката безброй пъти. Беше се катерила по скалите, беше се спускала по планинските склонове и бе вървяла без почивка, без да унива, газейки през студените ручеи и прекосявайки долини. Нощем стоически беше понасяла самотата и страха и бе оставала будна, молейки се Деметер да я закриля, неволно замечтана за топлите обятия на Гунар, жадна да прегърне дъщеричката си, да я гушне и да я залюлее в скута си, да й изпее приспивна песен.

Бяха изминали само няколко часа, откакто Елена се бе свързала с нея и й бе съобщила ужасната новина: Анаид, детето й, беше изгубена.

Изпитваше само едно — отчаяние и безсилие. Беше провалила живота на дъщеря си.

Беше влязла в къщата заедно Рок, който спря на няколко крачки зад нея, разстроен. Беше твърдо решен да стои надалеч, а ако стане напечено — да духне на мига.

— Селене! — възкликна Анаид, едновременно и развълнувана, и нерешителна, и плахо тръгна към майка си, без да знае дали да я прегърне, или не, и няма ли да я отблъсне.

Все пак опита. Селене разтвори обятията си и я прегърна, а Анаид се отдаде на сладостното чувство, породено от майчината обич. Много скоро обаче краткият миг на щастие свърши при вида на Рок, който, объркан, се бе приближил до Елена.

— Мамо? — погледна към нея, като си даде сметка колко абсурдно и безизразно е изражението й. — Мамо? Чуваш ли ме?

Очевидно не можеше нито да го чуе, нито да го види. Рок обаче, много разстроен, я прегърна и извика:

— Кажи ми нещо, мамо! Кажи нещо, моля те!

Анаид усети остро свиване на стомаха, сякаш нещо я прониза и отвори рана, от която капка по капка изтече и последният остатък от душевен мир и спокойствие.

— Какво си направила на майка ми? — нахвърли се той върху нея, като хвана Елена за ръката и се взря в невиждащите й очи и в неуверените й движения.

Селене отблъсна Анаид и внимателно огледа Елена и Криселда. Анаид почувства тежкия укорителен поглед на майка си, който я прониза, и понечи да се защити:

— Щяха да ме нападнат, искаха да ме унищожат, бях принудена да се отбранявам.

Като избягваше упорито погледа й, Рок се обърна към Селене:

— Моля те, Селене, направи нещо! Анаид не е същата. Това не е тя.

Селене бавно поклати глава.

— Знам. Сега заспи и си почини. Не се тревожи.

Под въздействието на магическите думи на Селене Рок се подчини на волята й и легна върху килима. Анаид се изправи предизвикателно пред майка си.

— Какво означава всичко това? Защо съм толкова различна? И ти ли се страхуваш от мен?

Селене сведе нерешително очи.

— Не посмяха да ти го кажат.

— Какво да ми кажат?

— Аз съм ти майка и аз трябва да го сторя.

— Изглеждаш така, сякаш си принудена да ме осъдиш на смърт.

Селене произнесе присъдата си, без да трепне, не отвърна поглед. Това беше нейната привилегия като майка — можеше да продължава да я обича и да я гледа в очите въпреки ужасната истина.

— Вече не си Омар.

Лицето на Анаид стана неузнаваемо.

— Тогава какво съм? Чудовище?

Селене прошепна с угаснал глас:

— Ти пи от забранената чаша и така си навлече проклятието на Оди.

Анаид почувства как краката й потрепериха, като първия лек трус, предшестващ земетресението. Не искаше да го чува, но все пак попита с изтънял глас:

— И сега какво съм?

— Безсмъртна Одиш. Ти си наш враг.

Анаид нададе писък, отчаян и сърцераздирателен, от който ушите на Криселда и Елена писнаха и магията тутакси се разпадна.

Двете жени отвориха невярващо очи и гласните им струни си възвърнаха способността да артикулират.

— Научи ли вече? — попита Елена, като се съвзе и осъзна къде е.

Анаид обаче отказваше да повярва.

— Не е вярно. Това, което казваш, не е истина.

Селене понечи да я доближи и Анаид забеляза как собствената й майка потрепери, когато протегна ръка към нея.

— Страхливка! — обвини я тя.

И впрягайки всичките си свръхестествени сили и способности, с магия отвори чекмеджетата на шкафа, за да вземе най-сетне скиптъра си. Но пред изумения й поглед чекмеджетата зейнаха празни. Елена пребледня.

Скиптърът не беше там. Нямаше го.

— Ти ме излъга — нахвърли се тя върху Елена.

— Не може да бъде. Там го оставих. Скиптърът беше там.

Криселда отчаяно започна да рови из шкафа, пипнешком претърсваше всяко ъгълче.

— Видях го с очите си. Помогнах й да направим заклинание за защита.

Криселда напипа някаква смачкана хартийка и я взе. Бележката беше написана със странни букви.

— Какво означава това?

Елена, бледа като платно, я изтръгна от ръцете й и внимателно я разгледа.

— Финикийски букви.

Селене знаеше езика. Преди повече от петнайсет години бе виждала същия кървав подпис. Уплашена, си запуши устата с ръка:

— Баалат. Това е нейният подпис.

Анаид беше много объркана. Скиптърът беше в Баалат, а тя самата беше Одиш. Вече не я обичаха, нито в племето, нито в клана. Беше прокудена като изгнаница, бяха я отлъчили. Вече не принадлежеше към нищо и на никого. Майка й се страхуваше от нея, Рок се страхуваше от нея, Криселда се страхуваше от нея, Елена я ненавиждаше, Кристине я използваше, а господарката на мрака й бе откраднала скиптъра.

Не можеше да го понесе и искаше да избяга. Издигна магическа бариера зад себе си и хукна към гората, към любимата си пещера.

Насред пътя не издържа и рухна, свлече се върху скала и избухна в отчаяни ридания, но за беда бе запушила с тялото си дупката на невестулки и злополучно успя да изплаши малките. Майка им, млада невестулка, се криеше зад храст и не смееше да се притича на помощ на децата си, да ги успокои. Анаид се разчувства.

— Нищо лошо няма да ти сторя — рече й тя на нейния език.

Невестулката се изненада.

— Хайде, върви да ги успокоиш и ги накарай да млъкнат, стига са скимтели така жално.

Животинката успешно се справи със задачата. Успокои ги, облиза ги хубавичко, даде им да сучат и ги приспа. После смело излезе от бърлогата и се обърна към Анаид:

— Благодаря ти.

Анаид беше съсипана от умора. Беше напълно изчерпана.

— Направи ми една услуга. Отиди да кажеш на Бялата дама, че съм тук, да дойде да ми помогне.

Невестулката потрепери.

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Бялата дама си отиде.

— Скоро ще се върне, предполагам…

— Не, няма. Тя замина много надалеч, отпътува, отиде си завинаги.

Анаид се отчая. Не, това е невъзможно.

 

 

Но беше самата истина. Пещерата, която преди бе омагьосан замък, си бе възвърнала първоначалния вид. Отново бе мрачна, тъмна и студена. Анаид се стресна, когато запълзя по мрачните й влажни коридори. Не можеше да проумее как толкова години е била любимото й скривалище, още от най-ранното й детство, когато я откри благодарение на Деметер.

Скъпоценностите си обаче намери. Стояха си там, недокоснати, като дар, оставен от баба й. Отвори сандъчето и извади колието със сините сапфири, искрящата си гривна от тюркоази и вълшебната си брошка от аметисти. Сложи си ги и се почувства сигурна, защитена от благотворното им влияние. Те разсеяха отчаянието й, но усещането бе лъжовно, бе само измамна илюзия, продължила твърде кратко. Повърхността на езерото, което с магия бе превърнала във вълшебно огледало, за да открие къде е скиптърът, й върна единствено неясния образ на кутия. Беше невъзможно да разбере къде се намира и къде е скрита.

После, когато пак се върна в пещерата, разбра какво е самотата, нещо отвъд обстоятелствата и отвъд момента. Самотата й беше пълна, абсолютна, всеобхватно печално и безспорно възприятие на собственото й „аз“, откъснато от целостта на общността. Съдба върховна и съдбовна. Това беше цената на властта. Това беше обратната страна на царуването й като избраница.

 

 

Смрачаваше се, когато дебнеща сянка се промъкна в пещерата, запълзя в тъмното и застана зад гърба й.

Анаид беше нащрек, заела отбранителна позиция, стиснала атамето си в ръка, готова да пререже гърлото на някого, ако се наложи. Само след секунди със светкавично движение вече държеше жертвата си за косите, опряла ножа в гърлото и.

— Не, Анаид! Моля те, недей!

Беше Дасил.

Без да иска, беше одраскала с атамето нежното й вратле, оставяйки тънка прорезна рана.

— Съжалявам — заизвинява се Дасил. — Не исках да те изплаша, а да те утеша.

— Вече знаеш? Знаеш коя съм? Знаеш какво съм? — нападна я яростно Анаид.

Дасил сви рамене.

— Шпионирах ви и знам всичко, но не се страхувам, аз те обичам. — И я прегърна, притисна я силно.

Анаид се успокои и внимателно избърса с върха на показалеца си капката кръв от врата й, сетне се втренчи в нея. Беше кръвта на малката й приятелка — апетитна, свежа и младежка, животворна кръв.

Погледна Дасил, усети нейната безпомощност, долови плахата й усмивка. Прегърна я по-силно и почувства топлината на крехкото й тяло, пулсирането на кръвта й.

Кръвта на Дасил.

Кръвта на една Омар.

Кръвта я привличаше и вълнуваше. Жадуваше за нея.

— Махай се! Върви си! — извика ужасена, отблъсна я от себе си, уплашена до смърт от инстинктивното си желание. — Бягай надалеч, не искам да те виждам никога повече!

Сама отблъсна единствения човек, който по своя воля й се бе притекъл на помощ. Прогони може би единственото живо същество, което й се възхищаваше искрено, безусловно, което я обичаше такава, каквато бе.

С разбито сърце Дасил излезе от пещерата и се изгуби в черната гора.

 

 

Анаид беше стигнала до дъното на отчаянието. Не й се живееше. Затова посрещна с признателност зловещото присъствие на пепелянката, беше благодарна на слузестото й докосване и на раздвоения й език и прие с тъжно задоволство светкавичното й отровно ухапване.

После зачака смъртта.

Напразно.

Дупчиците от забития език се инфектираха и кръвта разпространи отровата по цялото й тяло, но то произведе собствена противоотрова, поведе битка да надвие вредителя, пребори се и възстанови здравината си на нетленна и безсмъртна плът.

Изумена, Анаид размърда ръката си, преди малко отекла и подута, и установи, че нищо й няма.

Анаид знаеше, че змията е Баалат и й бе вкарала смъртоносна доза, но Баалат нямаше представа, че Анаид е неуязвима и отровата й няма да й подейства. Вече не беше смъртна Омар.

Проклятието на Оди бе застигнало Анаид, избраницата.

Беше попаднала във властта на скиптъра, бе обсебена от него, бе допуснала всички грешки, предвещани в проклятието, и се бе превърнала в Одиш.

Беше безсмъртна.

* * *

Двама мъже стояха на пътя и я причакваха. Отдалеч я чуха, че приближава, спогледаха се, доволно ухилени, и си дадоха уговорения знак. Веднага след това по-младият, на не повече от двайсет години, легна до шейната. Другият разхвърли част от багажа по земята и се просна до кормилото, стаи се неподвижен, като се престори на припаднал. Преди да затвори очи, стисна пушката в дясната си ръка.

Момичето ловко управляваше моторната си шейна. Небето бе оцветено във всички нюанси на теменуженото. Беше залез-слънце, вълшебният час на арктическите миражи, времето, когато от ослепителната белота на пътешественика му се замайваше главата, изпадаше в странен унес и го налягаше необяснима тъга. Пътуваше сама, заедно с едно красиво хъски със сини очи и интелигентен поглед.

Първоначално си помисли, че впрягът не тегли добре, но после си даде сметка, че нещо се е случило. И наистина, когато се приближи, забеляза човек да лежи на земята сред разхвърлени вещи, част от багажа му. Кучетата залаяха. Бяха завързани във впряга и не изглеждаха нито гладни, нито особено изплашени. Май беше злополука.

Нямаше представа какво точно се е случило, но не се поколеба нито за секунда и спря шейната до ранения. В Арктика да окажеш помощ или да приютиш някого беше повече от закон и въпрос на възпитание. Беше залог за оцеляване. Не обърна внимание на другия мъж, проснат върху капрата на шейната, полускрит от кожите.

Сармик се наведе над тялото на младия, но без да й даде време да реагира, една ръка светкавично я сграбчи и стисна да не мърда. Мъжът моментално отвори очи и извика нещо на съучастника си. Сармик чу шум зад гърба си и разбра, че другият се е прицелил в нея с пушка.

— Стой, не мърдай!

Сармик онемя. Беше клопка. Беше жертва на бандитите, които нападаха непредпазливите пътници. Но не бяха предвидили кучето. Хъскито скочи, нахвърли се върху мъжа, който я стискаше за китката, и го захапа, принуждавайки го да я пусне. Другият стреля от толкова близко разстояние, че куршумът изсвистя покрай ухото й.

— Кротко, Тео, кротко!

Беше внук на Леа. Беше младо животно, на израждането на което — само преди три години, тя самата бе помагала и отгледала от паленце. Прекрасен мъжки екземпляр от последното котило на баща си Виктор. Придружаваше я навсякъде, беше като нейна сянка и водач, също както преди време бяха неразделни баща й и неговата баба.

Сармик здраво го хвана за нашийника, за да го усмири и да го накара да спре да ръмжи заплашително, оголил зъби към бандитите.

— Няма нищо да ви направи, не го убивайте, моля ви — горещо занарежда тя.

— Завържи го! — заповяда й този с пушката, който изглежда бе шефът.

Тя се подчини, само и само да спаси кучето си, а после, с вдигнати ръце, се приближи до насилниците.

— Вземете ми парите, ако искате, но ми оставете храна. Пътувам сама.

Бандитите се ухилиха подигравателно.

— Харесва ми моторната ти шейна — рече по-младият, като погали меката седалка.

— Не й трябва риба, за да тегли — подхвърли другият.

— Има страхотна аеродинамична форма.

Сармик почувства, че й причернява.

— С удоволствие бих ви я дала, но трябва да прекося Аляска възможно най-бързо.

— Гаджето ли те чака, хубавице?

Сармик отстъпи крачка назад. Заплашителният тон на младия никак не й харесваше.

— Не ме докосвай.

Тео изръмжа, изопна въжето с напрегнато тяло и направо побесня, когато младежът протегна ръка и скъса колието, което Сармик носеше на врата си.

— Хубава огърлица от мечи зъби. Истински ли са? Той ли ти я подари?

Другият мъж се изсмя.

— Естествено, затова толкова бърза да го види отново.

Натрапниците вдигнаха поглед от огърлицата и извикаха от изненада. Плахото момиче, което допреди ги увещаваше и умоляваше, вече не бе същото. Зениците й почти скриваха ириса, а очите бяха широко отворени и невиждащи, като на слепец. Устните й бяха свити в жестока гримаса. Изплашиха се, понеже доловиха в суровия й поглед непоколебимост и смелост, по-силни от техните. Нищо не можеше да я уплаши и пред нищо нямаше да се спре.

Решително, без да трепне, девойката произнесе странни слова:

— Орре ертекр саралуформ.

И внезапно пушката, която бандитът от шейната бе насочил към нея, започна да се огъва в ръцете му, превърната в змия. Изпаднал в паника, той я хвърли погнусен и тя падна насред кучетата от впряга, които лаеха като обезумели и се нахвърлиха върху плячката си. Разкъсаха я на парчета, сдавиха се, като всяко се мъчеше да отнеме от устата на другото по-големия къс, след което ги налапваха целите, без да ги дъвчат.

Бандитите гледаха като втрещени, с изхвръкнали от орбитите им очи, как кучетата, след като погълнеха парчетата от влечугото, на свой ред се превръщаха в ужасяващи създания, с тяло на змия и глава на куче, изпълзяваха, освободили се от въжетата на впряга, и се насочваха към тях.

Мъжете панически хукнаха, без посока, с единственото отчаяно желание да избягат. Накъдето и да тръгнеха, на пътя им се изпречваше ново куче-змия и ги принуждаваше да отстъпят назад. Много скоро, плувнали в пот, смразени от страх, двамата осъзнаха, че са обградени. Страховитите чудовища постепенно свиваха кръга около тях.

От устата на кучетата-змии заизлизаха огнени стълбове и пламъците им опърлиха косите и веждите на мъжете и ги хвърлиха в ужас. При вида на плячката песовете се облизваха, а змийските им опашки започнаха да се увиват около краката на нещастните разбойници, които разбраха, че ще умрат, погълнати от чудовищата, като жертви на зловеща черна магия.

— Милост, милост, вещице на ледовете! — умоляваше я младият.

— Смили се над нас, вълшебнице на мрака! — проплака мъжът с пушката.

— Ще върнем всичко, откраднато от нас, ако ни подариш живота — обеща онзи, който й бе откраднал огърлицата.

Всичко бе напразно. Разширените тъмни очи на Сармик святкаха от гняв, в който нямаше и капчица милост. Четеше се единствено желание за мъст — студена, нечовешка. В тях нямаше място за чувства.

— Ето ти я, вземи си огърлицата — извика младежът и сякаш нанизът със зъбите на мечката майка в сребърен обков пареше ръцете му, го хвърли на Сармик.

Това ги спаси. Щом нанизът докосна тялото на Сармик, магията за илюзия се разпадна и страховитите змии пак се превърнаха във впрегатни кучета, скимтящи и чакащи господарят да им хвърли храна.

Сармик взе огърлицата и си я сложи с ритуален жест точно както го бе сторила няколко дни преди това майка й. Мигновено усети чудодейното въздействие на майката мечка.

Сармик си възвърна предишната същност и пак стана разумна и добра. Не си спомняше нищо от случилото се.

Състрадателната й душа се смили над бандитите, предложи им малко храна, но мъжете реагираха доста странно. Не само че отказаха каквото и да било от нея, но търтиха да бягат, без да изчакат кучетата си, без дори да ги завържат във впряга на шейната и без изобщо да помислят да си вземат поне малко от провизиите. Тичаха панически, отдалечавайки се от нея, все едно беше самият дявол или негово превъплъщение.

Изненадана, Сармик въздъхна, погали кроткия Тео — нейния добър приятел, и продължи пътя си.

Ама че странна работа! — помисли си. Да й се изпречат на пътя насред ледената пустош и не само нищо да не й откраднат, а отгоре на всичко да й оставят шейната си, заедно с целия кучешки впряг и всичките си провизии. Хубав подарък.

Сармик не съзнаваше, че другото й „аз“ се спотайва в ъгълче на душата й и изчаква удобния случай да превземе тялото и волята й.