Майте Каранса
Проклятието на Оди (1)

Глава първа
Срещата

Мъжът, рус, висок, със сини очи и здрави едри ръце, я прегърна толкова силно, че едва не я задуши.

Анаид не можеше да определи дали се задушава от липсата на въздух или от обзелото я вълнение.

Цели петнайсет години бе мечтала за тази прегръдка.

Това беше баща й. Казваше се Гунар и тя го виждаше за първи път.

 

 

Ръцете на Гунар я обгърнаха и Анаид усети приятния гъдел от чувството на блаженство, прииска й се да замърка като котенцето си Аполо. Притвори очи, притисна се към гърдите му и се сгуши в него, кротка, притихнала, отдадена на моментната наслада, вслушана в биенето на сърцето му, непознато за нея досега, също като миризмата му на селитра и като исландския му акцент. Туп-туп, туп-туп, пулсираше то. Тик-так, тик-так — стори й се, че кънти в ушите й. Ударите й напомняха на гигантски будилник в свежозелен ябълков цвят. Мина й през ума колко успокояващо е да знаеш, че имаш баща от плът и кръв, точно както да откриеш пантофите си до леглото още щом се събудиш или да отвориш чадър под дъжда.

Засрами се, че сравнява баща си с чадър, но нямаше време да поправи грешката и да го оприличи на нещо по-поетично, като например на нежен полъх от източен вятър или на пролетен слънчев лъч, понеже в момента прозвуча острият глас на Селене и развали очарованието от срещата.

— Анаид! — извика тя.

Името й, произнесено с нотка на упрек, я накара да се стресне, все едно я бяха спипали да прави нещо нередно. Беше същият тон, с който майка й я хокаше, когато като дете си вземаше от пържените картофки с пръсти или забравяше да затвори вратата след себе си на излизане. Направи се, че не я чува, но Гунар вдигна очи и отпусна ръце, забравил за дъщеря си.

— Селене! — възкликна развълнувано той.

Внезапно Анаид се почувства изоставена и ясно осъзна колко всеотдайна, животворна и силна е била прегръдката му. На драго сърце би я повторила.

За сметка на това Селене нямаше никакво желание да я получава.

— По-кротко! — охлади порива му тя.

И насочи атамето си към неговите гърди, за да му попречи да я доближи.

— Здравей, Селене — прошепна Гунар тихо и ласкаво, с кадифено мек глас, нежен и галещ също като очите и ръцете му.

Все едно я прегръщаше с поглед, без да я докосва. Селене обаче, заела отбранителна позиция, остана хладна и безчувствена.

— Какво искаш?

Не изглеждаха особено като хора, които са си близки. Дори нямаха вид на партньори или на двама души, които имат нещо общо един с друг. И все пак въпреки всичко бяха чудесна двойка. Анаид си помисли колко е жалко, че нещата са толкова сложни. И с тъга си спомни за времето, когато майка й се е влюбила лудо в него още от пръв поглед. Оттогава бяха изминали петнайсет години. Много вода беше изтекла.

— Мислех ви за мъртви…

— Е, както виждаш, живи сме. Сега можеш да си вървиш.

Гласът на Селене, цялото й поведение и външност издаваха враждебност.

— Дълги години живях с мисълта, че сте били разкъсани от онази мечка… — сподели Гунар.

Селене рязко възрази:

— Ако имаше някой, който наистина искаше да разкъса собствената си дъщеря, това си ти.

За Анаид думите изплющяха като шамар. Какво искаше да каже тя — че баща й не я е обичал?

За щастие, Гунар не прие хвърлената ръкавица.

— Анаид е точно такава, каквато си я представях в мечтите си.

— Нима мечтаеш? — язвително подхвърли Селене. — Мислех, че Одиш не са способни на това.

— Стига, мамо! — прекъсна я Анаид.

Нескритата й неприязън бе оскърбителна, но още повече я подразни фактът, че тя дори не допускаше вероятността баща й да е мислел за нея и да я е виждал в мечтите си. Да не би да ревнуваше?

— Има много неща, които не са ти известни, Селене. И представа си нямаш как се чувствах през цялото това време, през всичките тези часове, месеци и години, през които мислех за вас и не можех да ви забравя.

Анаид почувства как глътка топлина се плъзга надолу през гърлото й и се разлива по цялото й тяло.

— Затова ли уби мечката? За да си отмъстиш за нашата смърт? — не се сдържа да попита тя.

Гунар обърна глава към нея. Изглеждаше искрен.

— Съжалявам. Едва по-късно разбрах, че именно благодарение на мечката сте останали живи. Но ако това може да те успокои, одраната й кожа изобщо не облекчи угризенията на съвестта ми.

Селене сви устни в някакво подобие на измъчена и крива усмивка, сякаш нарочно предназначена да го нарани и подиграе. Или поне така й се стори на Анаид.

— Ти и съвест? Не ме разсмивай. Искаш да ме накараш да повярвам, че имаш съвест и си се разкайвал през цялото време? Това вече е нещо ново за мен. Мислех, че Одиш не знаят що е съвест.

Анаид се притесни. Селене преиграваше с това „Одиш“ та „Одиш“. Нарочно повтаряше думата, преднамерено натъртваше на нея, като я произнасяше на срички и засилваше ефекта, проточвайки шумната съгласна „ш“ така, че да звучи зловещо и съскащо. Сякаш теглеше черта и се разграничаваше от него. По своя си манихейски начин показваше, че тя е непорочната Омар, докато Гунар е нечестивият Одиш. Следователно, по тази логика, всякакъв диалог с противниковата страна бе невъзможен. В нейните очи Гунар беше като прокажен.

А дали изобщо мислеше за нея? Сещаше ли се за собствената си дъщеря и къде я слагаше? Нали и тя беше Одиш по бащина линия. Или не беше нито едното, нито другото?

Анаид обаче нямаше никакво намерение да пусне баща си да си иде, нито да позволи на майка си да го пропъди от живота й така лесно.

— Ще останеш ли за вечеря?

Настъпи тишина, толкова плътна, че можеше да се реже с нож.

— Каниш ли ме? — предпазливо попита Гунар.

Анаид побърза да изпревари Селене и да не й даде възможност да каже каквото и да било:

— Разбира се, ти си мой гост. Моля те, остани да вечеряш с нас.

Този път Гунар не се поколеба.

— Благодаря, с удоволствие.

— Тук ли ще пренощуваш?

Селене пребледня. За Омар гостоприемството бе свещен закон и дори тя нямаше право да откаже да даде храна и подслон на един гостенин.

Гунар разбра притесненията й и не пожела да я насилва.

— Мога да преспя в колата или да продължа да шофирам до Беникарло, само на няколко километра е.

Селене се наежи:

— Не трябваше да го казваш!

— Кое?

— Анаид не знае къде сме.

— Грешиш — поправи я дъщеря й.

Анаид много добре знаеше.

Бяха в малка каравана, паркирана на открито, насред уединена местност, на няколко километра встрани от магистралата. Меките гънки на равнината, набраздена с напоителни канали, които се виждаха на запад, полето с бадемови дървета на север, прелитащите тук-там чайки, далечният мирис на солени вълни и сладкото наситено ухание на портокалови цветове ясно й говореха и тя можеше да предположи, впрочем съвсем точно и вярно, че се намират близо до Източното крайбрежие на Средиземно море.

Селене не искаше дъщеря й да разбере накъде са поели след излизането си от Урт, селището, закътано в самото сърце на Пиренеите. Бягаха от Баалат, финикийката Одиш, и никой не биваше да знае местонахождението им.

Анаид обаче имаше вродено чувство за ориентация. Баба й Деметер я беше научила на това още от дете и без да си го поставя за цел, тя забелязваше на каква височина се е издигнало слънцето по небесния си път или доколко силно и ярко светят лъчите му. Познаваше добре съзвездията, които дълги нощи беше съзерцавала в студеното небе над Пиренейските планини. Достатъчно беше да хвърли един поглед през мътните стъкла на караваната, за да определи, че е полунощ, че се движат на юг и само на няколко километра на изток от тях е Средиземно море.

Анаид размишляваше върху всичко това, но с крайчеца на окото си зърна как Селене припряно извади нещо от едно чекмедже и го подаде на Гунар, свила презрително устни:

— Ето, вземи си го. Не ти щем подаръците.

Анаид потисна вик и изтръгна кутията от ръцете й.

— Те са мои, той ги подари на мен.

Бяха рубинените обици, които Гунар й беше изпратил като подарък за петнайсетия й рожден ден.

Селене се надвеси над дъщеря си и строго й нареди:

— Върни му ги.

Анаид имаше желание да запази неутралитет, но очевидно бе невъзможно. Върнеше ли обиците на Гунар, ясно щеше да вземе страната на Селене, откажеше ли, щеше да покаже предпочитания към Гунар.

— Мамо, моля те, не ме принуждавай…

Селене беше извън себе си от ярост:

— Заповядвам ти да му ги върнеш. Вече му казах, че не ги искам.

Анаид пое дълбоко въздух и бавно го издиша, за да събере кураж. Наясно бе, че думата на Селене на две не става, но поведението на майка й бе такова, че я накара да наклони към Гунар.

— Ти може и да не ги искаш, но аз — да. Ще ги задържа.

И без да знае откъде черпеше смелост и сили да й се противопостави, демонстративно хвана долната месеста част на лявото си ухо, стисна едната обица между палеца и показалеца си и проби с острото бижу тънката кожица, която отново бе покрила мястото, понеже отдавна не беше си слагала обици и дупчицата се бе затворила. Почувства остро убождане при разкъсването на месото, но не извика, не издаде нито звук, като не сваляше очи от Селене. Издържа погледа й, без да мигне, двете сякаш бяха на дуел.

Една топла капка опръска фланелката й. Беше кръв, червена като рубина, инкрустиран в златен обков, който трептеше над рамото й. Селене, изумена от дръзкото й поведение, затърка петънцето, за да го изчисти, а Гунар особено внимателно взе другата обица и се зае ловко да я поставя на дясното ухо на дъщеря си. Дали се дължеше на магия, или беше въпрос на сръчност, но този път Анаид усети само лекото пукане на кожата.

Гунар я хвана за раменете и започна да я оглежда с нескрито възхищение, сякаш беше произведение на изкуството. Накрая по лицето му се разля широка открита усмивка, топла и приветлива като ръцете му.

— Прекрасна си.

Селене не можа да понесе трогателната сцена. Дръпна ръцете на Гунар, които нежно докосваха раменете и шията на Анаид, свали ги от нея и като разтърси силно дъщеря си, я попита разпалено и невъздържано, напълно в неин стил:

— Знаеш ли откъде са тези обици? Знаеш ли откъде ги е взел?

Анаид й отговори хладнокръвно, без да трепне:

— От кутията за бижута на Ледената кралица. Ти самата си ми го казвала.

Селене се вбеси:

— Да, точно така, от най-могъщата Одиш на Северното полукълбо!

Застанала срещу нея лице в лице, Анаид разклати глава така, че червеникавите отблясъци на рубините да заслепят Селене и да я подразнят.

— Да, моята баба — отвърна невъзмутимо тя.

Селене изхвърча от караваната, сърдита и начумерена като буреносен облак, и затръшна вратата след себе си.

— Почакай! — извика след нея Гунар, без никакъв ефект. — Не излизай сама, опасно е!

Понечи да я последва, но Анаид го задържа, като го хвана за ръката.

— Остави я. Няма да ти обърне никакво внимание.

Беше самата истина. Селене беше от породата на твърдоглавите. Вярно беше обаче и това, че Анаид искаше да остане насаме с Гунар и да вкуси от сладостта на тържеството, да отпразнува пировата си победа, успеха от първата схватка с майка си.

— Обичаш ли пържени яйца?

— Обожавам ги — усмихна се Гунар.

— Само това умея да правя — призна си тя и си мислеше колко е приятно да можеш да споделиш подобен род неща с баща си, без да се страхуваш, че ще останеш опозорен за цял живот.

После се оказа, че имат в наличност само едно яйце, а и то се счупи в ръцете й на неопитна готвачка още преди да цопне в тигана. Така Анаид си остана само с доброто желание да нагости баща си — малкият хладилник беше съвсем празен и гледката бе отчайваща като пустинен пейзаж в Аризона…

С малко повечко въображение най-накрая те все пак успяха да забъркат една салата с риба тон, изпържиха малко замразени пилешки крокети и обелиха една ябълка, която, в стремежа си да й придадат по-артистичен и естетичен вид, нарязаха на парченца и за красота поляха с мед.

Точно в момента, когато Анаид слагаше чашите върху фурнирната масичка, мобилният телефон на Селене, оставен на един стол, започна да вибрира. Беше пристигнало съобщение и Анаид, без изобщо да се поколебае, го включи да го прочете. Помисли, че е известие от Елена. Направи го, понеже искаше да научи нещо ново за Рок, а може би и поради факта че от известно време беше останала без връзка с външния свят и пълната изолация, на която я бе обрекла Селене, й тежеше… При всички случаи любопитството надделя над благоразумието. Прочете съобщението и така се стресна, че изпусна стъклената чаша, която държеше, тя падна на пода и се разби на парчета.

— Какво има? — попита Гунар, който веднага й се притече на помощ и се зае да разгледа тялото й, за да провери дали не се е порязала.

Анаид сякаш беше загубила дар слово. Успя само да проломоти, заеквайки:

— Това е Баалат. Тя е. Тя ме преследва.

И подаде мобилния телефон на баща си, който прочете съобщението, смръщил вежди.

Анаид; търса те, идам утдаалеч, д те видя, обожвам те и само искм да сам до теб, близо до тб. Обади ми се, кжи нещо, мля те.

Дасил

Гунар изглеждаше не по-малко разтревожен от Анаид. Надникна в кутията на входящите обаждания и я показа на Анаид.

— Това не е първото съобщение. Изглежда направо я е бомбардирала с есемеси.

Анаид се обърка още повече.

— Селене нищо не ми е казала.

— За да не те плаши — помъчи се да я оправдае Гунар.

— Защо я защитаваш? Имам право да знам кой ме преследва.

С едно кликване Гунар побърза да изчисти съобщението и остави мобилния телефон на стола, на мястото, където си беше допреди няколко минути.

— Хайде да направим нещо. Да забравим за всичко навън и да прекараме една приятна вечер само тримата, майка ти, ти и аз. Съгласна ли си?

Анаид кимна. Харесваше й да има баща, който да й вдъхва сигурност и спокойствие, и да въведе малко ред в живота й. Селене беше прекалено хаотична и разпиляна.

— Хайде, върви да потърсиш майка си. Кажи й, че вечерята е готова. Може да идва… стига самата тя вече да не е послужила за вечеря на Баалат.

Анаид погледна скромното си гастрономическо творение и се натъжи. Ябълката, допреди малко бяла, сочна и хубава, сега бе повехнала на въздуха и беше потъмняла толкова, че вече бе почти черна, като мрачната физиономия на Селене, която точно в този момент се появи и им вгорчи настроението.

Първата семейна вечеря в живота на Анаид беше доста потискаща.

Селене беше готова да ги направи на бъзе и коприва, да развали цялото тържество и макар че Гунар се стараеше да избягва всякакви възможни търкания и недоразумения, Селене само гледаше как да се заяде, хващаше се и за най-дребното, раздухваше го и правеше от мухата слон.

— Не си подправила салатата.

— Нямаше оцет.

— И така е страхотна.

— Салата без оцет е като гаспачо^[1] без домати.

— Мамо, моля те! Нали точно ти забрави да купиш.

— Да, но не аз поканих някого на гости, та да му пробутам подобна безвкусна салата!

— Със или без подправки, на мен ми харесва. Анаид я приготви.

— Даваш ли си сметка, Анаид? Първо ще се опита да те забаламоса и да спечели доверието ти. После вече ще прави с теб каквото си пожелае.

— Той само каза, че харесва моята салата.

— На мен пък ми говореше, че харесва очите ми.

— Не е същото.

— Той е Одиш! Черен магьосник, син на Ледената кралица.

— Той ми е баща!

— Чиста случайност.

— Не е вярно. Ти си се влюбила в него, аз съм ви дъщеря.

— Можеше да си дъщеря на всеки друг.

— Лъжеш!

— Казах ти какво ни причини. Какво още искаш да знаеш?

— Искам да знам какво мисли той.

— За какво?

— За вас, за вашата история.

— А, не! Само това не. Ще те излъже!

— Защо?

— Защото си е такъв. Не разбираш ли? Измами Мерицел, излъга мен, ще направи същото и с теб.

— А ти искаш да ме защитиш от него, така ли?

— Точно така.

Гунар в недоумение въртеше глава ту на едната, ту на другата страна, смаян от репликите, които майка и дъщеря си разменяха светкавично, като в престрелка, без изобщо да му обръщат внимание. Малко засегнат, се прокашля, за да напомни за присъствието си:

— Мога ли да кажа нещо?

— Не — изстреля Селене.

— Да — напук на нея заяви натъртено Анаид.

— Бих искал да чуете и моето мнение — настоя Гунар, посъвзел се.

— Твоето мнение за какво? За лъжите ти? — тутакси го нападна Селене.

Той изостави добрите си намерения да постигне разбирателство и всеобщо помирение и неочаквано стана сериозен. Анаид внезапно осъзна, че зад милата любезна външност се криеше железен характер.

Гунар втренчи очи в Селене решително.

— Искаш или не, ще говоря.

И двете почувстваха непоколебимата му воля и Селене млъкна. Анаид, очарована от изразителността и скритата сила на стоманените очи на Гунар, които тя бе наследила, без да знае, забеляза нещо, което досега се беше изплъзвало от вниманието й — баща й имаше бръчки. На загорялото му лице от носа надолу се спускаха по изпъкналите му скули две дълбоки бразди, които подчертаваха германските му черти и ги правеха по-сурови. Видът му беше много по-зрял от образа, който майка й бе обрисувала въз основа на спомените си. Гънката между сключените вежди, тънките резчици, оформящи фина паяжина около сините му очи, и най-вече онова строго, благовъзпитано благородство, което му придаваше прошарената коса. Сега, като го гледаше отблизо, си даде сметка, че слепоочията на Гунар бяха леко посребрели.

Не бе възможно. Според майка й, Гунар трябваше да изглежда на не повече от двайсет и пет години. Гунар бе младият крал Олав, завоевател на земи и покорител на красиви скандинавски жени — викинги. Гунар беше младият моряк Ингар, по когото всички момичета лудееха и който отваряше със зъби бутилките с бира в компанията на своя свадлив приятел Кристиан-Мо. Докато мъжът, който седеше до тях, въпреки че излъчваше сила и енергия, въпреки добрата си физическа форма, очевидно наближаваше четирийсетте.

— А вечната ти младост? Къде остана? Нали беше безсмъртен? — попита Анаид със зяпнала уста, не можейки да скрие изумлението си пред разкритие от подобен род.

Гунар отговори, като не сваляше очи от Селене:

— Преди години избрах да бъда смъртен, по своя воля.

Селене си прехапа устните. Бе забелязала промяната още щом го видя, но думичка не беше споменала по въпроса.

— Само привидно, Анаид, не го слушай. Външността лъже. Той е зъл магьосник и може да ни накара да повярваме във всичко, което му е угодно.

Анаид изобщо не обърна внимание на думите й.

— Кога реши да станеш смъртен?

— Преди петнайсет години — отвърна със сериозен тон Гунар.

— Когато помисли, че сме умрели?

Очите му помръкнаха, а погледът стана някак далечен, зареян назад във времето.

— Преди ти да се родиш. Помниш ли, Селене?

Селене бавно вдигна глава, сякаш под диктовката на думите на Гунар, но все така наежена, скрита зад щита на вироглавото си упорство.

— Не, нищо не помня.

— Жалко. Аз помня. Когато се запознахме, ти беше прелестно създание, очарователна магьосница Омар и изобщо не си се променила. Същите зелени очи, същите стройни крака, гъстата ти къдрава коса, а и този типично твой, много характерен начин на обличане — екстравагантен и неповторим!… Но това, което ми направи най-силно впечатление у теб, беше непокорният ти бунтовнически дух. Беше възхитително импулсивна, готова да оглавиш революция, да поведеш поход за покоряване на звездите или да се кълнеш във вечна любов с искрен и тръпнещ глас, способен да подлуди и най-здравомислещия мъж на земята. Не се изненадвам, че младежите на твоята възраст не се осмеляваха да се доближат до теб. Беше заредена с толкова плам и енергия, като истинска бомба. И дори да не ти се вярва, аз се влюбих до уши в теб, като последния глупак.

Селене стоеше все така невъзмутима и безизразна, и Анаид не проумяваше как пред това страхотно признание в любов човек може да прояви такова равнодушие. Красивите думи на Гунар я бяха трогнали. Ако на нея Рок някога й кажеше дори само една хилядна от всичко, което Гунар току-що беше изрекъл пред майка й… тя със сигурност би припаднала. За сметка на това Селене изръмжа:

— Ти ме излъга! Не ми каза, че си Одиш и че Бялата дама ти е майка.

— Не, ти ме излъга! Не ми каза, че си магьосница Омар и че майка ти, великата Деметер, е матриарша на западните племена.

Селене не се даваше:

— Не съм имала намерението да те използвам.

— Нито пък аз теб.

— Лъжеш! Ти се възползва от мен, за да зачена Анаид, избраницата.

— Селене, нека ти обясня.

Анаид се намеси и за втори път тази вечер се застъпи за баща си:

— Мамо, моля те. Вече съм чувала твоята версия, сега нека изслушаме и татко.

Дали Анаид успя да я убеди, или се огъна пред кротката решителност на Гунар, но Селене най-сетне замълча.

Гунар си наля малко вино и започна да говори. Гласът му потреперваше и ако вълнението му не бе искрено, то значи изключително добре умееше да се преструва. Разказът му разчувства Анаид.

— Не можете да си представите какво е да живееш хилядолетия… Времето изтича неумолимо. Природната картина, къщите и най-вече хората в крайна сметка изчезват. Всичко се променя, похабява се и постепенно се губи. В началото, в младежките ми години, исках да се слея с мирозданието, да бъда част от него, да се отдам на света, на моя свят, и затова се посветих на дълга, постарах се да впрегна всичките си изключителни способности, цялата си магия за живота и добруването на хората, мъже и жени от моя северен народ. Станах всемогъщ и по моя заповед се строяха каменни къщи, ремонтираха се големи плавателни съдове. По моя повеля корабите излизаха в открито море, за да покоряват нови територии, които по-късно присъединявах към владенията на кралството ми. Когато корабите се връщаха, напращели със стока, натоварени с платове, подправки, семена и скъпоценности, се изпълвах с гордост, като гледах как моите хора им се радват, истински щастливи. Бях Олав, крал на викингите, от фиордите на Норвегия. Командвах военни походи, пишех стихове и имах дързостта да се влюбя в прелестната скандинавка Хелга. Тя почина, а аз гледах как синовете и дъщерите ми остаряват и на свой ред си отиват от земния свят. Бях сломен, уединих се и се оттеглих в една крепост. Там живях затворен в продължение на векове и наблюдавайки през тесните процепи на назъбената крепостна стена, бях свидетел как съсипват и опустошават земите ми, как превръщат поданиците ми във васали и роби на други народи и видях пейзажа и природните картини, които толкова много обичах, сравнени със земята от пожари и войни. Заклех се това никога повече да не се повтори. Зарекох се да не позволя да изстрадам тази мъка никога повече. И оттогава се скитам от едно място на друго, без да се установявам, без да създавам дом и семейство, отдръпнат от света, абсолютно изолиран и безчувствен, без да се привързвам към никого и нищо, просто живеех, водейки безсмислено и празно съществувание. Станах наемник, пътешественик и моряк. Понякога се застоявах за няколко години в далечно затънтено място, научавах език или занаят, хващах се на работа, а после отново тръгвах на път.

Анаид потрепери. Никога не й беше хрумвала мисълта, че човек може доброволно да се обрече да се скита по света, без любов и без родина, като стратегически ход, за да избяга от болката. Може би тези, които смяташе за безчувствени, не бяха нищо друго, освен наранени хора. Значи Одиш също са способни на чувства? За нея беше голяма загадка. В края на краищата Гунар беше Одиш само по майчина линия.

— Докато един ден майка ми ме повика да ми съобщи, че трябва да стана баща на избраницата. Това беше моя съдба, моето предопределение. Бях чакал своята участ в продължение на повече от хиляда години. Преместих се в Барселона, като се представих за исландски студент. Преди петнайсет години Барселона беше град на брега на морето, в който можеше да се разхождаш по всяко време на денонощието по „Рамблас“, крайбрежния булевард с големите чинари, разположени от двете му страни като цъфнала алея, и претъпкан с пъстро ексцентрично множество. В душните летни нощи можеше да се отдадеш на сладкото опиянение на виното и музиката, и да посрещнеш изгрева, похапвайки чуро^[2] с шоколад и съзерцавайки чудноватите кули на Гауди, творение на невероятната фантазия на този смахнат гений. Бе настъпило моето време. Най-сетне бе дошъл часът да изпълня мисията си, за да мога веднъж завинаги да бъда свободен, да намеря спасение на душата си и да разполагам с живота си, както намеря за добре, без да давам отчет на никого.

— И откога знаеш?

— За кое?

— За съдбата си и твоето предопределение.

— Открай време. Кристине ми го повтаряше до втръсване. Единствената причина за моето съществувание бе да стана баща на избраницата. Затова се бях появил на този свят. Никоя друга Одиш няма деца.

Анаид се ужаси. Не само тя бе орисана да поеме на плещите си една толкова труднопоносима съдба. Собствените й родители бяха минали през същото.

— Горкичкият Гунар! — иронично отбеляза Селене. — Жал ми е за теб. Да си принуден да накараш едно чисто и невинно момиче като Мерицел да се влюби в теб и после да я изоставиш бременна. Наистина много тежка задача.

— Знаеш, че не беше така.

— Нима?

— Когато се запознах с теб, се отказах да играя тази роля.

Селене примигна. Смущението й трая само миг. Бързо се съвзе и възрази:

— Не е вярно. Ти продължи връзката си с нея.

Гунар заговори бавно и натъртено:

— Знаеш, че не е истина. Знаеш, че от вечерта, когато те видях за първи път и се целунахме на тревата в университетското градче, а после те изпратих до вас, аз се обвързах с теб. Помниш ли тази вечер?

Селене с мъка преглътна и поклати глава:

— Бегло.

— Какво ти казах онази вечер, Селене?

— Не си спомням.

— Напротив, спомняш си. Аз също помня как ти ми се врече, че ще ме обичаш вечно, каквото и да става.

— Нищо не помня.

Анаид се възмути. Майка й беше разказвала за случилото се с най-малките подробности и дори беше признала пред нея, че е дала на Гунар да изпие омайно биле.

— Спечелила е сърцето ти с помощта на една от магиите на Омар!

— Не беше необходимо. Аз вече бях решил… — възрази Гунар, без да откъсва очи от сведените клепки на Селене.

— Ти продължи връзката си с Мерицел…

— Ти така пожела.

— Да, но после…

— После реших да бъда честен и повярвах, че Мерицел наистина е бременна.

Селене скочи, изправи се в целия си ръст и размаха обвинително пръст към Гунар:

— Няма значение. Ти ме предаде, заведе ме при майка си, за да й дадеш Анаид. Щеше да ме изоставиш. Никога няма да ти го простя. Никога!

Задушавана от внезапно желание да се разплаче, изскочи стремително от караваната. Под краката й всичко се разтресе. Селене беше изхвърчала като ураган и трябваше да минат няколко секунди, преди вещите и нервите да си дойдат по местата.

Анаид се почувства задължена да я защити, сякаш тази жена й беше дъщеря, а не майка:

— Не й се сърди, тя си е такава.

Гунар избухна в смях.

— Много добре знам. Познавам я по-добре от теб и по-дълго.

— И реши да се откажеш от безсмъртието заради мама?

— Повече или по-малко.

— Обясни ми.

Анаид погледна разсеяно през прозореца. Навън се виждаше угриженият силует на Селене, неспособна да изслуша версия, различна от нейната представа за изживяното. Беше си я повтаряла толкова пъти, така се бе вживяла в собствената си история, че в крайна сметка я бе издигнала в мит и фанатично бе повярвала, че е била жертва.

В замяна на това Гунар й изглеждаше по-смирен, може би понеже беше готов да признае грешките си.

— Вече знаеш как започна всичко. Мерицел беше определена от пророчеството да стане майка на избраницата и аз бях с нея, когато се запознах със Селене на един карнавал. Беше любов от пръв поглед, която можех да отхвърля. Но не исках да го направя. Бях срещнал жената, която бях чакал цяло хилядолетие. Проумях го съвсем ясно и затова се спречках с майка си. Не исках да продължавам връзката си с Мерицел, нито да следвам съдбата си.

Анаид кимна разбиращо.

— За беда обаче, както знаеш, на Мерицел й бе съдено да умре и Селене се оказа главната заподозряна за смъртта й. Наложи се да бягаме. Поехме на Север, смятахме, че там ще намерим сигурност, но грешах. Колкото повече приближавахме земите, управлявани от майка ми, толкова по-силно се усещаше могъществото й и толкова по-слаб се чувствах аз, за да й се противопоставя. Понеже имаше нещо, което Селене не знаеше, а то е, че по време на пътуването се бях отказал от безсмъртието и от свръхестествените си способности.

— Кога? — попита Анаид.

— В деня на слънцестоенето, на Домен. Там, на върха на прокълнатата от жените Омар планина, използвах за последен път магията и се заклех пред душите на мъртвите да бъда просто обикновен смъртен. Когато се спуснахме надолу и стигнахме подножието, вече бях човек от кръв и плът. Разбира се, майка ми Кристине не ми го прости и започна да ми досажда, като настояваше да се явя пред нея и да й дам обяснение за взетото решение. Разбрах, че Селене е бременна, и тя пожела да ме придружи в пътуването ми на Север. Тогава всичко се обърка и усложни. По онова време нямах представа, че ти, моята дъщеря, ще се окажеш избраницата. Вече бях забравил каква съдба ми е предречена, убеден, че всичко вече е минало. Отново грешах.

Анаид изпита съчувствие към баща си — човекът, когото досега не бе познавала и който бе изстрадал многобройните си грешки.

— Единственото, което исках, е да съм смъртен и да остарея заедно със Селене. Щяхме да отгледаме заедно децата си и нямаше да ги видя как умират. Да си смъртен обаче си има и своите лоши страни — отчаян разбрах, че не мога да защитавам майка ти от нападките на Баалат, и проумях, че ако загина по пътя до Севера, Селене също щеше да умре, понеже беше неспособна да оцелее сама. Искаше ми се да можех да отделя нещата — от една страна, да е животът ми, семейството и обичта, която сгряваше сърцето ми, а от друга — миналото и че съм бил Одиш. Всичко обаче бе взаимносвързано, а и Селене упорито настояваше да пътува с мен. Честно казано, нямах куража да я оставя сама и бременна в Исландия, подложена на атаките на Баалат. Помъчих се да я поверя на жените Омар от клана на кобилата, но тя не пожела и не ми оставаше нищо друго, освен да помоля за закрила Бялата дама, баба ти Кристине. Разбираш ли, дъще? Ако не беше тя да я защитава от Баалат, ти нямаше да съществуваш. Аз обаче й поставих своите условия, а те бяха никога да не те дам на Кристине.

— А защо обърка Селене и я накара да повярва, че ти е пленница? — упрекна го Анаид.

— Благодарение на теб и силата, която вливаше във вените й от утробата, Селене можеше да разговаря с духовете и когато разбра на кого съм син, се отдръпна от мен и ме обяви за свой враг. Забелязах как се затваря в себе си и издига защитна стена между нас. Не ми оставаше нищо друго, освен да я наблюдавам и да се мъча да предотвратя действията й. Тя го изтълкува погрешно като заплаха и избяга от мен. Намерението ми беше да ви защитя и да ви върна в цивилизования свят, за да бъдем семейство.

— А мечката? Щом като вече не си бил Одиш и Кристине вече не ти е заповядвала, защо се уплаши от нея? С какво предизвика твоята омраза? — настояваше Анаид.

— С мечката бяхме стари врагове. Години преди това бяхме водили жестока битка. Реших, че търси мен и иска да ми отмъсти чрез близките ми.

Анаид му повярва без никакво колебание. Думите му й прозвучаха искрени, обясненията му бяха логични и всичко се връзваше.

— Какво направи, когато помисли, че сме умрели?

— Убих мечката. Бях заслепен от ярост и когато се възстанових от раните си, се впуснах да я преследвам. Вече бях загубил магическите си способности и за първи път се сблъсках с много трудности. След гонитбата раните ми се инфектираха и прекарах, борейки се, цели седмици между живота и смъртта.

— Нито за миг ли не ти мина мисълта, че може да сме живи?

— Беше невъзможно. Абсурд.

Анаид осъзна какво уважение заслужава майка й и колко смела е била по онова време, едва осемнайсетгодишна девойка да я роди сама насред ледовете, хранейки се със суров дроб от тюлен и прекосила степите само с една мечка и с едно куче.

— Оцеляхме благодарение на Селене и на нейното безстрашие.

— И благодарение на магическата мощ на жените Омар. Без закрилата на мечката майка и без чародейството на духа Арук двете с майка ти щяхте да сте мъртви. Студът, гладът и хищниците щяха да ви довършат. Познавам много добре Арктика. На никого не прощава.

— А Кристине? Тя не ти ли каза, че сме живи?

Гунар поклати глава с горчивина.

— Не исках да знам повече за нея. След като убих мечката, се записах на служба при един търговец в пристанището Готаб и цели четиринайсет години се скитах с кораби по морета и океани. Плавах и остарявах. Усещането бе прекрасно, макар и тъжно. Единствената ми утеха беше, че мъката ми няма да трае вечно и ще свърши заедно със смъртта ми.

— А как разбра къде се намираме? — поиска да узнае Анаид.

— Майка ми Кристине се пробуди от дългия си летаргичен сън в деня, когато почина Деметер. Заклинанието на баба ти Омар, която беше омагьосала баба ти Одиш, се развали заедно с последното й дихание. Кристине се върна към живот, потърси те и те намери. Беше единствената Одиш, която знаеше истината за това коя си. Останалите бяха заблудени от огненочервената коса на Селене и от измамната й игра.

— А ти?

— В началото отказвах да отговарям на обажданията на майка ми, но после, нали я знаеш каква е, беше толкова упорита и настоятелна, че изпрати известие чак до кораба, на който пътувах. Една чайка долетя и остави до койката ми кичур червени косички. Бяха бебешки, с тънък и мек косъм. Разбрах, че дъщеря ми е жива, и при първа възможност на следващото пристанище слязох от кораба. Беше на един Индонезийски остров. Доста време ми бе необходимо да стигна до Урт, а когато пристигнах, за съжаление, вече беше късно. Със Селене бяхте изчезнали.

— Бил си в Урт?

— Да, бях.

Анаид притисна с ръка гърдите си. Баща й е бил в Урт! Как й се искаше Селене да бе чула тази история! И точно в този момент, сякаш в отговор на желанието й, вратата се отвори и се появи Селене, уморена от сълзи и премръзнала, но вече успокоена.

Гунар млъкна и я изчака да седне, като не я изпускаше от поглед.

Анаид помисли, че може би именно той я е повикал по телепатичен път. Двамата се разбираха без думи, а и хората, които са си били близки, бързо могат да възстановят лекотата в общуването си, без дори да го осъзнават, съвсем естествено и непринудено.

Гунар я изчака и когато продължи разказа си, говореше така, сякаш се обръщаше само към нея:

— Бях в Урт, разпитах за вас и ме насочиха към някой си Макс. Отидох да се срещна с него.

Анаид го гледаше с изумление, а Селене скочи.

— Какво ти каза той?

— Че сте се канели да се ожените.

Селене стисна зъби и поклати утвърдително глава:

— Сега вече го знаеш.

Анаид обаче не го знаеше. Стоеше като вкаменена.

— Това не си ми го казвала… Та ти дори не ни запозна!

Селене се обърна към Анаид:

— Не исках да рискувам.

— Не, не може да бъде — изломоти със заекване Анаид, като си спомни за кратката среща с Макс, в която и двамата се почувстваха неловко, понеже нито тя, нито той знаеше за съществуването на другия. — Този тип беше… беше… голям тъпак.

Селене я скастри:

— Аз съм тази, която си избира ухажорите, не ти.

Гунар хвана за ръцете Селене и въпреки че тя опита да се дръпне, не я пусна. Имаше големи, силни ръце и когато искаше нещо, просто си го вземаше. Държеше Селене и не я пускаше.

— Обичаш ли го?

Селене дишаше учестено.

— Няма да отговарям на въпросите ти. Все едно ме подлагаш на разпит.

Но Гунар я стисна още по-силно и я принуди да го погледне в очите.

— Не мога да кажа, че съм те чакал, защото ви мислех за мъртви, но през всичките тези петнайсет години всяка нощ те сънувах и бленувах за теб. Обичам те, Селене. А ти? Обичаш ли ме още?

Селене издържа изгарящия поглед на стоманените му очи и си пое дълбоко въздух, за да събере кураж. После изригна, бълвайки думите с ярост, една по една, в лицето на Гунар:

— Обичам Макс и ще се омъжа за него.

Анаид се изпълни с негодувание към майка си:

— Казваш го, за да го нараниш, ти не го обичаш, този Макс нищо не струва и…

Гунар пусна Селене, вдигна ръце примирено и рече с горчивина:

— Ти решаваш, Селене. Свободна си да избираш.

Анаид, на която й стана болно да гледа как баща й се отказва от намерението си толкова лесно, настоя:

— Но ти си ни чакал през цялото това време, мечтал си за нас, очаквал си този момент, за да създадеш семейство и този път да не го загубиш, както неведнъж ти се е случвало преди… Не е справедливо.

Гунар я привлече към себе си и я прегърна.

— Сега, когато те намерих, няма да те оставя.

Селене скептично отбеляза:

— Браво, изнесе страхотно представление, майсторски изигра ролята на пътешественик, който бленува за старата си любов и за хубавата си дъщеря. Направо трогателно!

От сарказма й на Анаид й стана болно.

— Той ми е баща и винаги ще бъде. Защо си толкова злопаметна? Не знаеш ли прошка?

Селене иронично изръкопляска на Гунар.

— Оценка отличен! Вече я спечели на твоя страна. Петнайсет години дори не подозираше за съществуванието й, а ето че само за няколко часа дъщерята вече ти е в кърпа вързана. Успя да я накараш да те заобича и мимоходом така я настрои, че сега е готова да ме упреква за всичко. Фантастично!

Анаид не я слушаше. Селене й се струваше озлобена и несправедлива егоистка. Отказваше да й даде онова, което най-много желаеше в момента — сплотено семейство.

Селене продължаваше да говори, сипеше все тежки думи:

— Истинска психологическа драма. Като по учебник. Бащата се завръща в семейното огнище, моли да бъде нагостен и приютен за през нощта, а в замяна предлага любов и благополучие. Но в живота не става така. Приказките, които ти разказваше Деметер, не са реалност. Баба ти бе убита от жените Одиш, а Гунар беше, е и ще си остане Одиш. Ние сме непримирими врагове. Онова, което е добро за едните, е лошо за другите. Разбираш ли? Всъщност не ми пука, дори да не го проумяваш.

Селене не съзнаваше, че макар и обвинителната й реч да бе искрена и основателна, с всяка дума, която излизаше от устата й, неизменно тласкаше все повече Анаид към Гунар и я караше да си задава мъчителни въпроси относно произхода и принадлежността й, понеже беше наполовина Одиш. Тъкмо обратното, от висотата на самочувствието си на чистокръвна Омар, Селене беше безкрайно далеч от подобен род проблеми и не можеше да разбере как се чувстват онези, които неволно и без да са ги търсили, откриват в себе си кълновете на мрака.

— Сега вече можеш да си ходиш — заключи Селене, все така чужда на вълненията на дъщеря си и неспособна да прояви съпричастност.

— Няма да си ида — заяви Гунар.

Селене се смая.

— Казах ти вече — отговорът ми е „не“. Не те обичам и не искам повече да те виждам.

— Не съм дошъл само заради теб. Няма да оставя Анаид отново на произвола на Баалат.

Селене се ядоса:

— Това не е извинение. Махай ми се от очите.

— Не търся оправдание. Баалат е тук, навън, и засега нито Анаид, нито ти сте в състояние да я спрете.

Анаид не се сдържа и изплю камъчето:

— Изпращала ти е съобщения, а ти не си ми казала нищо.

Селене пребледня.

— Ровила си ми в мобилния телефон?

— Получи се съобщение от Баалат. До мен. Откога се мъчи да влезе във връзка с мен? — притисна я Анаид.

Селене се помъчи да й даде някакво обяснение защо е премълчавала за есемесите.

— Не исках да научиш. Сигурно щеше да се разтревожиш повече, отколкото е необходимо.

— Тогава защо не ги изтри?

— За всеки случай. Може би щяха да ни подскажат нещо, да ни наведат на някаква следа. Мислех да ги изпратя на Елена, за да потърси начин да разбере къде е и откъде ги изпраща.

Гунар изглеждаше неспокоен.

— Когато беше навън, забеляза ли нещо тревожно?

Още несвършил въпроса си, отвори вратата на караваната и внимателно огледа безмълвната тъмнина наоколо.

Нощта, допреди малко ясна и звездна, бе станала навъсена и мрачна. Анаид почувства тръпки да я побиват. Стори й се, че вижда тъмна сянка да надвисва над полетата с бадеми. Дали си внушаваше, или наистина светлината се променяше, както и структурата на пейзажа? Едва успяваше да различи жълтите цветове на лютичетата, които растяха до храсталака. Със Селене излизаха да се поразходят и беше забелязала как разтворените им листенца, окъпани от меката светлина на луната в последната й четвъртина, блестяха като златисти перли. Сега нещо ставаше и единствено присъствието на Гунар й вдъхваше сигурност.

Селене не обърна внимание на промяната.

— И с какво ще си ни полезен ти, Гунар? Нали се отказа от способностите си?

— Вярно е, вече не си служа с магията, но владея бойното изкуство. Бях берсекер^[3] и предвождах множество верни воини.

Селене махна с ръка.

— Не се нуждаем от твоята храброст. Имаме си Юсуф ибн Ташфин, алморавидски воин^[4], готов да мобилизира армията си от мъртви бойци.

Анаид се намеси решително:

— Точно сега не можем да си позволим да отхвърляме ничия помощ, мамо.

Макар и да я нарече „мамо“ тонът й бе властен, авторитетен. Селене се обърна и седна на кушетката, за да си даде минутка отдих.

— Прави каквото искаш. После да не кажеш, че не съм те предупредила.

Анаид хвана Гунар за ръката и го повлече към спалната ниша.

— Моля те, остани. Не й обръщай внимание.

Караваната беше тясна, но се оказа достатъчно голяма, та да побере и тримата, легнали отделно, и все пак ясно чуваха дишането си, дори усещаха топлината си. Всеки от тях обаче се отдаде на своите мисли, потопи се в личния си вътрешен свят.

Анаид потърка изумрудения си пръстен и Ибн Ташфин, сервилният дух, когото можеше по всяко време да извика с това просто движение, се материализира пред нея, като й се поклони дълбоко.

— Аз ще бдя над вас, господарке моя, спокойно си починете.

Селене и Гунар дори не трепнаха и Анаид си даде сметка, че те нито го виждат, нито го чуват.

Съзнанието, че е по-могъща от собствените си родители, не й донесе никаква утеха.

Що за семейство бяха? Една Омар, един Одиш и… тяхната дъщеря. Три страни от един триъгълник с остри ъгли и върхове.

Наистина странно семейство.