Майте Каранса
Проклятието на Оди (10)

Глава десета
Не подавай омайното биле

Анаид нямаше време да мисли за Селене, дори не се и сещаше за нея. Живееше, потопена в шеметен водовъртеж от емоционални преживявания. Кое от кое по-хубави и по-силно вълнуващи.

Докато Криселда я посвещаваше в изкуството на магията на Омар, а тя сама се ровеше в трактатите на Елена и Деметер, за да почерпи наготово от техния опит в заклинанията и вълшебствата, разбра, убеди се с абсолютна сигурност, че способностите й далеч надхвърлят онова, което позволяваха нейните учителки и всичките им книги. А и Кристине надмина многократно очакванията й. Не скъпеше време и усилия и й предаваше всичките си знания и умения. Задоволяваше всяко нейно любопитство, не я ограничаваше, не я кореше за безумствата й и позволяваше всякакви волности и странности.

Беше се научила да преобразява материята, да предизвиква бури и да извиква облаци. Беше се носила като перце в небето над Урт, въплътена в чучулига. Беше се спуснала на керемидения покрив на къщата на Рок, за да го гледа как тръгва за училище, и бе чакала търпеливо завръщането му, кацнала в клоните на липата, без да го изпуска от очи, следвайки всяко негово движение, докато не се увери, че вече наистина не излиза с Марион.

Междувременно, с помощта на невероятната си баба, пещерата й постепенно се бе превърнала във възхитително вълшебно място.

Сега подът беше от мрамор, стените бяха в огледала, а снежнобялата светлина се отразяваше във всички тях и във всяко едно поотделно, извираща от многобройните кътчета, преди време потънали в мрака на този чуден подземен свят. Без да си дава сметка и без да долавя сходството, Анаид неволно бе възпроизвела хладното изящество на ледения дворец на Бялата дама. Дали това не бяха откъслечни образи, изплували от спомените от най-ранното й детство? Или баба й Кристине преднамерено й бе въздействала, бе й внушавала идеи и давала насока на мисълта, без да се усети? Впрочем беше без значение. Пещерата бе станала наистина великолепна, с разкош, напомнящ на приказен дворец. И Анаид откри, че предметите и пространствата могат да бъдат красиви и да направят живота по-приятен и по-комфортен. И ако това беше магия, то нека бъде добре дошла в живота й. Какъв е смисълът да се живее в мрачни къщи, студени и влажни? Необходимо ли е да търкаш мазни петна от кухненската печка и да метеш под от камениста настилка? Да чистиш чаши? Да дезинфекцираш тоалетни? В нейната пещера температурите бяха пролетни, а въздухът бе със свежестта и прохладата на сянката на тополите на свечеряване. Блестящите повърхности радваха очите с игривите си отблясъци и по тях не се виждаха нито частици от прах, нито каквито и да било следи. Чистите зали ухаеха на жасмин, на лавандула, мащерка и розмарин. Всичко искреше от чистота, безупречно, удобно, неопетнено и красиво.

И в това вълшебно пространство, което сякаш беше извън времето, извън светлината и климата на планинските земи, сред които се намираше пещерата, Кристине накрая й разкри могъществото на черната земя.

От нейните недра извличаха камъните, използвани от магьосниците още от времето на майката О. Пред изумения поглед на Анаид се изреждаха безброй скъпоценни камъни от всякакъв вид, строеж, цвят и здравина, сътворени от природата в отколешни епохи и произхождащи от далечни места, като загадъчните арабски пустини, патагонските равнини, монголските степи или високите тибетски върхове. Всички те пазеха своите тайни, които в зависимост от това, доколко умело са овладени и управлявани, можеха да ти разкрият тънката разлика между живота и смъртта.

Сред множеството магически камъни, които Ледената кралица й показа, Анаид подбра само някои и ги сложи в ковчеже: yzf de Çarandin, зеленият яспис, който изостря зрението и укрепва духа; bezebekaury de Çulun, червен и зелен камък, който разсейва меланхолията; abarquid с жълтеникавозелен цвят, извличан от африканските серни находища, който разпалва алчността; carbedic de Culequin, македонски камък, образува се в сърцето на дивите зайци и разпалва страстта у хората, които я носят; fanaquid de Cercumit, притежаващ хипнотично въздействие, и златистият militaz от Индия, покровител на чудотворствата.

След като в продължение на часове слуша внимателно, без да трепне, подробните обяснения на баба си, която бе страстна колекционерка, Анаид си даде сметка, че урокът бе приключил, макар изобщо да не се чувстваше уморена. Да попиваш знания от мъдра и могъща магьосница като Кристине, бе изключително приятно изживяване.

И ентусиазмът й бе възнаграден. Баба й отвори собственото си ковчеже и й показа колекцията си от бижута и инкрустирани скъпоценни камъни.

— Хайде, Анаид, по-смело. Следвай желанието си и протегни ръка без страх. Избери си нещо на мястото на изгубения пръстен с изумруда, който Селене беше избрала, а не ти.

Анаид, трепереща от вълнение, се остави свободно на вътрешния си импулс, нещо, което обикновено не правеше. Избра си накитите, които й се сториха най-красиви — колие от сапфири, брошка с аметист и гривна с тюркоази.

Бялата дама започна най-напред с колието от сапфири и докато го слагаше около грациозната шия на Анаид, момичето затаи дъх.

— Чудесна огърлица. Синият сапфир е извлечен за първи път на остров, наричан в древността Ернедиб, познат по-късно като Цейлон. Много добър избор, Анаид. Този камък дава могъществото на мъдростта. Ако носиш сапфир и се окажеш изправена пред предизвикателство, силата на скъпоценния камък ще ти помогне да намериш вярното решение.

Анаид въздъхна облекчено. Беше действала по интуиция и бе направила най-правилния избор.

Бялата дама погали тюркоазената гривна и я сложи на тънката китка на Анаид.

— Отново синьо — синьото на очите ти, на небето над Арктика и на ледниците. Най-студеният и най-могъщият цвят. Радвам се, че в предпочитанията си клониш към моята любима тоналност. Този камък, тюркоазът, е много ценен. Той ще ти позволи да превъзмогнеш миналото, да излекуваш старите рани, които не можеш да забравиш. Когато те налегне меланхолията, погледни гривната. Ще ти даде сили смело да посрещнеш бъдещето, без тежкия товар от предишния ти живот. Ще изтръгне из корен всичко, което те свързва като с вериги с миналото.

Анаид прие гривната с нямо обожание, като благочестива вярваща. Чувстваше се поласкана, че е спечелила височайшето благоволение на премъдрата си баба.

Накрая Бялата дама внимателно хвана брошката с аметистите.

— А тези скъпоценни камъни, те са най-важните за изпълнението на мисията ти. Те са решаващи, за да придобиеш силата, необходима за победата над враговете ти. Аметистът е камъкът на ясновидството и проницателността, твоето трето око, твоята енергия. Знаеше ли, че именно той те отвежда до истинското ти „аз“?

Анаид, дълбоко развълнувана, протегна ръка към брошката, но Кристине бързо я дръпна.

— Преди това обаче трябва да си сигурна в себе си. Ако те измъчват колебания и изпитваш неувереност, камъкът може да се окаже много опасен. Той замъглява разума и отнема душевното спокойствие.

Анаид усети да я побиват тръпки. Понякога Бялата дама много я тревожеше. За няколко секунди се поколеба дали да вземе брошката, или да се остави на боязънта си. Накрая, може би подпомагана от силата, която й даваше сапфирът, протегна ръка.

Като награда за решителността й, бе възнаградена с ободряваща усмивка от баба си, която й помогна да закачи иглата на брошката за дрехата, от лявата страна на гърдите.

— Радвам се да видя, че си готова да посрещнеш съдбата си с твърда решимост.

Анаид не посмя да сподели с нея страховете си. Вероятно страховете й бяха просто човешка слабост, а тя, като магьосница, ги бе познала и със силата на магията ги бе преодоляла и оставила зад гърба си.

— Ако искаш да имаш още някоя от скъпоценностите, трябва само да произнесеш заклинанието.

— Кое? — попита Анаид.

— Атикхомурт се капсул — прошепна примамливото тайнство Кристине.

Анаид се поддаде на моментното изкушение.

— Атикхомурт се капсул.

Около глезена й тутакси заблестя тънка златна верижка. Кристине кимна одобрително, а Анаид изпадна във възторг.

Всичко беше толкова лесно и простичко. Още когато баща й подари рубинените обици, беше открила енергийната сила, скрита в скъпоценните камъни и в бижутата. Неслучайно муските и амулетите открай време са неизменни атрибути на магьосници и шамани. Неслучайно майка й Селене обожаваше накитите. Неслучайно жените ги обичат дотолкова, че някои дори се продават заради тях.

И Анаид, обсипана със скъпоценни камъни, интуитивно почувства, че майката земя я облича в могъща власт. Това беше подаръкът й от Кристине, но той си имаше цена и тя го знаеше.

Ледената дама вече й беше дала необходимите наставления и я бе дарила със своята мъдрост, със скиптъра и със скъпоценностите. Беше дошъл моментът да излезе от пещерата и да се върне в света, за да изпълни мисията си.

Дали това не бе съвет, който й бе прошушнат от мъдростта на сапфира?

Не се наложи да търси потвърждение и да си задава излишни въпроси. Баба й Кристине с нетърпение я изчакваше.

— Е и? — попита я. — Готова ли си?

Анаид поднесе ръка към гърдите си и погали брошката с аметиста. Беше заобиколена от огледала и от отразяващи повърхности, които възпроизвеждаха образа й, и тя дълго се оглежда. Малко детинското й лице, плахите очи, сини и магнетични, които привличаха всички погледи, дългите й и понякога непохватни крака, прекалено бледата й кожа, която се нуждаеше от повече слънце. Това беше тя, момичето, което Рок щеше да види.

— Мислиш ли, че съм хубава?

Кристине искрено се разсмя.

— Хубава е твърде слаба дума за теб. Хубави са куклите, полите и маргаритките. Ти си красива.

Анаид нямаше навика да се вглежда в себе си, а още по-малко да се мисли за красавица. Преди по-скоро ставаше обратното. Какво ли можеше да види Рок в момиче като нея, толкова безлична, скучна и грозновата?

За краткото време обаче, откакто беше с баба си, виждането й коренно се бе променило. Кристине я гледаше с възхищение и изпадаше във възторг дори само от присъствието й. Трудно беше да остане равнодушна към чуждото обожание, особено когато мислеше единствено за това, как да заслужи обожанието на Рок.

— Искам Рок да ме обича. Нуждая се от неговата любов — повтори тя, сякаш да убеди сама себе си, че щастието й е приоритет.

Беше открила, че когато повтаряш многократно нещо, в крайна сметка то става възможно.

— И какво чакаш? — насърчи я Бялата дама.

Анаид почувства, че я облива студена пот.

— Време ли е?

Кристине се изправи пред нея в целия си ръст — снажна и величествена.

— За толкова могъща магьосница като теб такова простичко желание се изпълнява за секунди.

Анаид помисли, че Кристине й подава ръка, но се смути.

— Трябва ли да направя заклинание за любов?

— Самият факт, че желаеш той да те забележи, е достатъчен и предостатъчен. Остави заклинанията за смъртните, които нямат твоята сила и енергия.

Анаид мъчително преглътна.

— Без магия.

Кристине я изгледа от глава до пети.

— Ти самата си чародейка. Използвай това за собствените си цели.

 

 

Анаид излезе от пещерата с твърдото решение да използва красотата, интелигентността и силата си. Беше обсипана със скъпоценности, беше заредена от лъчистия поглед на Бялата дама и действаше на познат терен.

И въпреки всичко умираше от страх.

Колкото повече приближаваше до пътя, по който Рок се връщаше у дома всяка вечер, толкова повече желанието й се изпаряваше и увереността й се стопяваше. Решимостта и поривът й постепенно се смениха и отстъпиха място на страховете и на намерението да се откаже. Какво всъщност иска? И накъде се е запътила така решително? Има ли изобщо стратегия?

Мислено си призна, че няма никакъв план за действие, и й се стори нелепо да се появи пред Рок и да му каже: „Ей ме на, виж ме“. Понеже, дори да предположи, че Рок наистина я погледне, нима ще падне в краката й? Съществуваше и още един проблем — Елена. Ако научи, че се е върнала, ще се намеси и ще се свърже със Селене.

Докосна сапфира с трепетната надежда, че той ще я озари с мъдростта си, но не посмя и да пипне аметиста от страх твърде бурните й чувства да не объркат разума й.

Пое дълбоко въздух и затвори очи. Съсредоточи се и си пожела да получи просветление. Осенението й дойде като образ. Видя самата себе си, коленичила до реката, да съзерцава Рок и отражението му във водата.

Отвори очи. Ами да! Това е решението.

Трябва да наблюдава отражението на Рок във водата. Така ще разбере какво прави в момента, а това вероятно ще й подскаже начина, по който да се доближи до него.

Скоро стигна до сенчестите места под черните тополи, където реката спокойно завиваше, тук като малка ходеше да лови риба с тръстиковата си пръчка. Седна на брега върху влажната земя, докосна водата с върха на пръстите си и повърхността стана гладка и отразяваща като огледало. Образът на Рок изплува ясен, видим само за нейните очи.

Видя го как запалено играе футбол, ловко финтира ту един, ту друг играч, успешно води топката и яростно протестира срещу рефера, когато свири наказателен удар за противника. После тайничко, съвсем дискретно го гледа, докато си вземаше душ в съблекалнята и се шегуваше със съотборниците. Продължи да го наблюдава и когато се качи на колелото за към къщи, като настървено въртеше педалите. Зяпаше го захласната, забравила за хода на времето, и не се реши да се изправи пред него.

Рок се върна у дома и се качи в стаята си. Анаид предположи, че ще седне да си пише домашните, но не стана така. Той се изтегна на леглото, с ръце под главата и лениво кръстосани крака, зареял отнесен и мътен поглед в неопределена точка в безкрая. Анаид си въобрази, че гледа нея, и въздъхна.

Не можа да се сдържи. Прекалено много го харесваше. Харесваше черните очи и къдравата му коса, големите му ръце, леко космати и загорели от слънцето. Харесваше гърления му глас и потръпвайки, си спомни тона му, сладък като мед, с който се обърна към нея на купона и нежно й зашепна, галейки слуха й. Харесваше топлината, която излъчваше кожата му, и пламенния му поглед, зноен като атмосферата в работилницата на баща му ковача. Би искала да го прегърне и да затанцува с него под звуците на тиха и приятна музика. Харесваха й адамовата му ябълка и белите му едри зъби. Харесваше косата му трапчинка, шеговития му смях, начина, по който гледаше, малко настрани, и най-вече как смело и с насмешка посрещаше опасностите, сякаш са дребна работа. Изпитваше към Рок взривоопасна смесица от чувства, съчетаваща едновременно и нежност, и лудост, на равни дози, която я караше или да го разкъса на парчета, или да го обсипе с целувки.

Загледан в паяжина, провиснала от дървените, проядени от червеи греди на тавана, Рок си засвирука. Анаид потръпна. Песничката й беше позната. Беше я чувала — Клодия я бе изпяла в деня на нейното тържество. Мелодията беше нежна и романтична. Случайно ли си подсвиркваше точно нея?

Рок се държеше така, все едно нищо не е станало, но очите издаваха тъгата му. Анаид го познаваше много добре, достатъчно, за да знае, че всъщност е притеснен и не се побира в кожата си. За него апатията бе непозната, беше несъвместима с природата му. Зад привидното състояние на лениво безразличие се криеше печал, и то труднопоносима. Дали е потиснат от раздялата си с Марион? Това ли е причината? Би дала всичко, за да разбере за какво мисли… Може би не е толкова трудно, може би ако си го постави за цел, ще успее. Концентрира се. Помъчи се да проникне в най-дълбоките и скрити кътчета на мозъка му, започна да се пренася в странния вихър на чуждите чувства и… Внезапно усети нечия ръка да я стиска.

— Аууу! — изкрещя Анаид, стресната.

Рок, на свой ред, скочи и попита безкрайно изненадан:

— Има ли някой тук?

— Дасил! — извика Анаид, като разбра кой я бе уплашил.

Дасил я бе сграбчила за крака.

— Дасил? — объркан попита Рок и се обърна към лампата в стаята си.

Изумена, Анаид разбра, че е установила връзка с Рок и той я чува. Веднага докосна с пръсти водната повърхност и образът му изчезна.

Изправи се и застана лице в лице с Дасил.

— Мога ли да знам какво правиш тук?

— Пазя те! — възкликна Дасил с присъщата си простодушна откровеност.

— Пазиш ме от кого?

— От жените Одиш, от кого друг.

— Нямам нужда от закрила.

— Разбира се, че имаш. Ти си избраницата, никой не знае, че си тук, аз единствена мога да те защитя и точно това правя. Сграбчих те за крака, понеже още малко и щеше да паднеш в реката. Май не го осъзнаваше?

Анаид се увери, че наистина е била силно наведена над водата, защото цялата й фланелка беше мокра.

— А ти откъде цъфна така неочаквано? Какво прави през цялото това време? Къде беше? — притисна я с куп въпроси в старанието си да я хване натясно.

— Стоях на пост пред пещерата.

Анаид остана като гръмната.

— Пред… пред моята пещера? Знаела си къде съм?

Дасил кимна:

— Разбира се, нали те проследих.

Анаид не можеше да си представи какво търпение е трябвало да прояви Дасил, та да стои там, стаена в дъбовата гора, и да чака избраницата да се появи от пещерата.

А и каква воля и такт. Защо не бе влязла да я потърси?

— И защо не влезе?

Дасил бе преминала през много сурово обучение.

— Пещерите са свещени места, те са пространства за размисъл, за просветление, където човек търси собственото си „аз“. Ти като избраница имаш правото да намериш пътя си чрез пост и медитация.

Анаид се чудеше дали да плаче, или да се смее. Пост и медитация? Дасил бе заучила уроците си на Омар буквално, но реалността не беше такава, каквато си я представяше. При всички случаи търпението й наистина заслужаваше възхищение.

— И не се ли умори да ме чакаш?

— Това ми е работата — да чакам. Непосветените девойки от клана акса, които чакат избраницата от хиляда и петстотин години, не са имали моя късмет. Аз съм единствената, която имах шанса да те дочакам.

Не можеше повече да й се сърди. Ядът й премина. Дасил я трогваше и я обезоръжаваше. Беше се опитала да забрави за нея, но сега, когато малката бе пред очите й, присъствието й напомняше, че се е провалила в мисията си на избраница.

Анаид се изправи и изтупа клечките от дрехите си.

— Хайде да вървим.

— Къде?

— Някъде, където ще можеш да се наспиш, да хапнеш нещо и да си починеш.

Отговорът на Дасил я обърка точно толкова, колкото и смиреното й покорство:

— Благодаря, но аз живея в твоята къща, забрави ли? Ти самата ми разреши и ме остави там, нали така? Денем ще те пазя, вечер ще имам топла храна, а нощем — покрив над главата си.

— Могат да те видят — предупреди я Анаид.

Дасил възрази:

— Никой няма да разбере. Дори не паля лампите.

— А как готвиш?

— Не готвя.

— Не ядеш ли?

Дасил се огледа, първо на едната, после на другата страна.

— Правя магия.

Анаид бе готова да й се накара, но размисли и се въздържа. Непослушанието на едно момиче Омар беше твърде смешно и незначително прегрешение предвид това, че самата тя, избраницата, бе избягала от майка си и постоянно престъпваше законите на Омар. Със скиптъра в ръка и с готовите заучени заклинания имаше всичко, за което си мечтаеше. Освен Рок, разбира се. Но това само отлагаше изпълнението на задълженията й.

Анаид изпита завист. Дасил спеше в леглото й, заобиколена от старите й играчки, можеше да прокарва нежно пръст по гръбчетата на книгите и да вдишва уханието на Селене, което покривката на леглото й още излъчваше. Колко странно й се струваше всичко. Нещата се бяха променили от последния път, когато беше в Урт. Беше напуснала градчето като Омар, закриляна от клана си, а се върна като изгнаница. Защо трябваше да се крие от магьосниците от общността, от жените, които я отгледаха, които я глезеха, които я бяха научили да чете, да ходи добре изправена, да има дръзки мечти, насън и наяве. Елена и Карен й бяха близки като роднини. Вечно се появяваха на рождените й дни с подаръци, бяха я хвалили за добрите й оценки, бяха стояли до нея, когато боледуваше, заедно бяха посрещали слънцестоенето и бяха оплаквали мъртъвците. А сега се криеше от тези жени, направили толкова много за нея.

— Значи вече си готова?

— Готова за какво?

— Да си върнеш любовта на Рок, а после да дойдеш с мен в Чинет и да влезеш в кратера.

Всеки път, щом някой й напомняше за тежката й задача в света на мъртвите, я завладяваше неописуем страх.

— Не е лесна работа да накараш някой да се влюби в теб — отвърна Анаид леко отвлечено и с известна неувереност.

— Да, но ти си избраницата.

— И какво?

— Ами избраницата може да има всичко, което поиска. Не е коя да е Омар.

Анаид се заслуша в думите й. Нещо й подсказваше, че Дасил изрича истини, твърде неясни за нея.

— Добре, добре, но се налага да си измисля стратегия.

— Аз държа всичко под контрол.

— Кое по-точно?

— Знам цялата му дневна програма, къде отива, с кого излиза. Вече не ходи с Марион.

Анаид се почувства неудобно. Ето че тази непосветена сополанка я учеше как да свали момчето, което си бе харесала. Но все пак беше права.

— Ще ми помогнеш ли?

Очите на Дасил грейнаха, а на устните й засия усмивка. Беше наистина много хубава, когато се изпълнеше с възторг.

— Разбира се, че ще ти помогна! Иска ли питане.

Анаид осъзна, че Дасил не е случайна. Тя беше двигателят, движещата сила, която й позволяваше да върви напред и да следва пътя си. Трябваше само да я зарежда с гориво. Дасил беше нейната съвест, нейната памет и чувството й за вина.

— Чакай ме утре тук, в три часа. Почини си, няма нужда да пазиш пред пещерата. Мога сама да се погрижа за себе си.

Дасил обаче отново я изненада:

— Много внимавай. Изпили са кръвта на бебе Омар, близо до долината.

— Откъде знаеш? — стресна се Анаид, с ужас в очите.

— Чух Елена да говори за това.

Било то поради трагичната новина, която научи от Дасил, или поради тежката сянка, която хвърляха на свечеряване тополите, от ромона на водата или от силната миризма на току-що опечен хляб, който довя вятърът от Урт, но в момента мъка налегна Анаид и стисна гърлото й. Изпитваше тъга по неотдавнашното си детство, по майчините целувки, по здравите ръце на баба си Деметер, по Елена, Карен и всички Омар. Всички зависеха от нея и от нейното безстрашие. Не пожела да погали тюркоазената си гривна, за да изличи миналото. Миналото й вдъхваше сили, даваше й смисъл на живота, на мисията й. Страданието й вливаше сили и енергия. В момента бе готова едва ли не да свали гривната и да я запокити надалеч. Какво би останало от нея без детството и без спомените й? Тя беше Анаид, една неразривна цялост, не можеше с лека ръка да изтрие произхода си, да задраска с един замах корените си и да се отрече от клана си, от семейството си и от чувствата си. Можеше обаче да си признае грешките и да види заблуждението си. Жените Омар продължаваха да умират и тя нямаше право да проявява повече безотговорно отношение към задълженията си. Беше взела решение. Не биваше повече да отлага.

 

 

Върна се в пещерата и съвсем честно си призна пред Кристине, че се предава.

— Не мога.

Кристине не се ядоса, прояви разбиране:

— Опитай още веднъж.

Анаид обаче вече беше решила.

— Приготви ми омайно биле. Ще ми трябва.

Кристине, обикновено толерантна и снизходителна, този път сви устни неодобрително:

— Опасно е.

— Защо?

Кристине започна да дава признаци на изнервеност.

— Има едно пророчество… Не знам дали ти е известно.

Бялата дама млъкна, очакваше реакция от Анаид, но тя нямаше представа за какво й говори.

— Чувала ли си стиховете на Ева Лус?

Анаид кимна утвърдително.

— Горе-долу.

— Изрецитирай ми нещо нейно.

Анаид се напрегна да си спомни част от всичко, което й бяха преподавали, и изрови от паметта си стиховете на поетесата Ева Лус.

Тя, най-красивата, сама ще преследва смъртта.

Ако подаде омайното биле,

ако отпие от забранената чаша,

ако произнесе заклинание за връщане към живота,

тъжна ще е съдбата на избраницата.

Кристине го разтълкува:

— Ако даде на някого любовно биле, избраницата ще е застрашена от смъртна опасност. Не го прави, изключително рисковано е.

— Но това е просто поезия — възрази Анаид, предварително убедена в правилността на решението си.

Бялата дама тръсна глава в знак на несъгласие и златистите й коси се разлюляха.

— Грешиш. Идеята е подсказана от проклятието на Оди.

Самото споменаване на Оди силно впечатли Анаид.

— Проклятието ли? Какво проклятие?

Кристине се почувства неловко.

— Не си ли чувала за него?

— Не.

— В действителност то не е написано.

— Тогава?

— Но се говори за него, предавало се е от уста на уста. Твърди се, че Оди, преди да изчезне, е проклела дъщерите си от Ш и всичките им потомки.

Анаид почувства любопитството й да се събужда.

— И какво гласи проклятието на Оди?

Кристине не можеше да го пази в тайна.

— Нещо горе-долу като това, което Ева Лус е написала в пророческите си стихове.

— Вярваш ли на Ева Лус?

— Да.

— Но ти си Одиш, а Ева Лус е биле Омар.

— И Одиш, и Омар вярваме в едни и същи пророчества и се опитваме да не предизвикваме съдбата. — Кристине сведе поглед. — Не искам да загинеш, Анаид.

Момичето потрепери.

— Това ли било? Страхуваш се да не ме застигне пророчеството и да умра?

Кристине само поклати глава:

— Да.

— Добре, тогава Дасил ще даде на Рок любовната напитка и бързо ще изчезне, за да не види нея, а мен.

— На твое място не бих предизвиквала съдбата — възрази Кристине.

Анаид обаче упорито и егоистично държеше на своето:

— Така ще направя. Искам Рок да изпие любовното биле и да се влюби в мен. — Тя завъртя ръка във въздуха, сякаш държеше скиптъра. — Soramar noicalupirt ne litasm.

И скиптърът послушно се отзова на повика й.

Кристине я гледаше с възхищение.

— Вече е част от теб.

И наистина, скиптърът и Анаид бяха едно неразделно цяло. Излъчването на ръката й, слято с блестенето на скиптъра, вече се бе превърнало в естествено свойство на дланта й, в нейна вътрешна характеристика.

Така, със скиптъра в ръка, чувствайки се могъща и доволна, Анаид тръгна с баба си и стриктно изпълняваше всичките й указания. Заедно потърсиха и събраха крило от прилеп, кожа от млада жаба, стръкче имел и корен от мандрагора. Забъркаха всичко с прах от стрити скъпоценни камъни и минерали, образувани под знака на Стрелеца — зодията на Рок: мед, арабски камък, кристал и яспис, каменна сол и хума. Анаид добави щипка пречистен тамян, произнасяйки името на Рок. После призова любовта с пламъка на огъня и напръска със спирт отварата, докато пееше химна на любовта и правеше така, че извивките от дима да се преплетат във въздуха, за да се свържат съдбите им — на Рок и нейната. Напитката лумна в пламъци, така както Рок щеше да пламне от любов, когато я види.

Изля отварата в стъклено шишенце и дълго стоя замислена, вперила поглед в него. Във флакончето бяха събрани всичките й надежди, въжделения, пламенни желания. Течността имаше зелен цвят, като ментата, а мирисът й беше сладникав и натрапчив. Със скиптъра изстуди врящия сироп. Тази нощ заспа дълбоко, сънува Рок и очарователната му, косо разположена трапчинка.

 

 

Хубаво би било да се консултира с оракулите, но и без да го направи, Анаид знаеше, че знаците не вещаят нищо добро за нея. Белоснежните яребици летяха прекалено ниско, а сред окапали листа откри окървавеното трупче на новородено диво козле, скрито в шумата от някоя лисица. Това бяха предзнаменования. Също като лъкатушещата редица от червени мравки, която бележеше обратния път към мравуняка, или следите на кафявата мечка от галските планини, отчаяно търсила изгубеното си мече. За този, който можеше да ги разтълкува, това си бяха знаци. Анаид четеше в тях като в отворена книга и бе сигурна, че не вещаят добро, но се направи, че нищо не вижда и не чува, и продължи напред.

Беше нетърпелива да осъществи плана си и целия следобед, докато с Дасил се тъпчеха със сочни ягоди и кичеха косите си с теменужки, забавлявайки се безгрижно, без да обръщат внимание на злокобните предзнаменования, Анаид мимоходом даваше наставления на помощничката си как да изиграе ролята.

Беше съвсем просто. Дасил трябваше да причака Рок на пътя, откъдето всеки следобед минаваше с колелото. Щеше да се престори, че се връща от полето с торба, пълна с ягоди, и с коси, накичени с цветя, и когато чуеше момчето да приближава, трябваше да симулира, че пада и си навяхва глезена. Хитринката на замисления номер се състоеше в това Дасил да го помоли за помощ и после, за благодарност, да го почерпи с глътка освежителна напитка от своята манерка.

Точно в този момент тя, а не Дасил, щеше да се появи пред очите на Рок и той щеше да погледне Анаид с изгарящ поглед, а в съзнанието му да изплува споменът от вълшебния миг от рождения й ден, когато поиска да я целуне и едва не й се обясни в любов.

Колкото повече наближаваше моментът обаче, толкова по-нервна ставаше Дасил. Много нервна.

— Ами ако сбъркам нещо?

— Защо ще бъркаш?

— Никога преди не съм го правила.

— Хайде, Дасил, толкова е лесно.

— Лесните работи често са най-трудните. Така твърдеше Ариминда.

Анаид вече губеше търпение. Сляпо се беше доверила на непринудеността и смелостта на Дасил. Хвана я за раменете и я погледна право в очите.

— Помниш ли какво ти обещах? Веднага щом Рок изпие билето и се влюби в мен, отиваме в родината ти, в пещерата на Тейде.

Дасил се усмихна. Толкова силно желаеше това да стане…

— И ще бъдеш само моя гостенка?

Анаид потвърди обещанието си.

— Ще кажа истината. Ще кажа, че ако не беше ти, да проявиш смелостта да дойдеш да ме потърсиш, никога нямаше да знам пътя на избраницата.

Дасил изръкопляска и затанцува като малко момиченце. Скоро онова, за което бе мечтала през цялото си детство, щеше да се сбъдне. Щеше да се погрижи за избраницата, а после да отпътува за Ню Йорк, за да заживее с майка си. Струваше й се невероятно всичко да се превърне в реалност толкова бързо. Момичетата доловиха далечен шум. Беше Рок, приближаваше към тях на колелото си. Дасил пребледня.

— Какво трябваше да му кажа най-напред? Че съм паднала или че ме боли глезенът?

Анаид не сдържа яда си и изръмжа през зъби, преди да се скрие зад дивия чемшир:

— Имаш мозък като на комар, тъпчо.

Рок се появи иззад завоя и Анаид с ужас забеляза как Дасил, с абсолютно оглупяла физиономия, стърчи насред пътя и в недоумение си гледа ръцете, сякаш ги вижда за първи път.

Анаид сподави вика си. Беше я омагьосала. Мозъкът на Дасил бе станал като изчистена дъска, с напълно изтрити спомени, празна от всякаква мисъл, точно като на комар. Помощничката правеше отчаяни опити да си спомни какво прави тук, коя е и какво трябва да стори.

Анаид наблюдаваше сцената, скрита зад чемшира, и усети краката й да се разтреперват, щом зърна как Рок приближава, спира пред слисаната Дасил и слиза от колелото да й помогне.

— Нарани ли се?

Дасил вдигна уплашените си очи и отказа помощта, която й предлагаше Рок.

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Ами просто нищичко не си спомням — призна си Дасил, като си хвана главата с ръце, напълно отчаяна.

Усещаше я като празна тиква.

— Успокой се. Удари ли се?

Дасил сви рамене, изправи се и изтупа праха от панталона си.

— Може и да съм.

— Да те закарам ли до селото?

Дасил се поколеба.

— Ами… не знам.

На Анаид й се прииска да изпъшка. Целият й план отиваше по дяволите. Изпускаше удобния случай, и то по вина на лошия си характер и заради едно глупаво момиче. Напрегната, завнушава на Дасил:

— Ти си Дасил, забрави ли? Спомни си, трябва да му дадеш да пие от отварата.

Рок непринудено я хвана за ръката и й се представи:

— Аз съм Рок, син на Елена. Майка ми те познава, може да ти помогне. Хайде, да вървим.

Точно в този момент Дасил като по чудо си възвърна паметта.

— Ами да, разбира се, ти си Рок, сега се сетих. Чаках те — изпусна се тя.

— Мен ли? — изненада се Рок.

Дасил с присъщото си простодушие на висок глас занарежда изчерпателно и в строга последователност всичко, което само секунди преди това напълно бе забравила:

— Да, теб. Трябваше да ти предложа да пиеш от манерката ми.

И с цялата си невинност на тринайсетгодишно момиче, без никакво чувство за срам или неудобство, извади манерката си и я подаде на Рок.

— Искаш ли една глътка?

На Анаид й се прииска да потъне вдън земя. Как изобщо й бе хрумнало да се довери на момиче като Дасил!

Рок стоеше като истукан.

— Ами… ъъъ… Появяваш се изневиделица на пътя като привидение, казваш ми, че си изгубила паметта си, а после ми заявяваш, че си ме чакала, за да ми предложиш нещо разхладително…

— Да. Точно така.

— Май нямаш нужда от лекар, а от психиатър — отвърна убеден Рок и понечи да се качи на колелото, за да продължи по пътя.

Дасил разбра, че ужасно е сгафила. Стори й се, че вятърът довява шепот до ушите й — бяха думи, долитащи иззад клонака на чемшира, зад който се криеше избраницата:

— Задръж го, не го оставяй да си иде.

Анаид си гризеше ноктите от притеснение и чакаше. За щастие, Дасил послушно изпълни нареждането й и не пусна Рок да си тръгне.

— Чакай, чакай… само една глътчица. Ще е достатъчно.

Рок нищичко не проумяваше.

— Слушай, малката, стига вече си се бъзикала с мен. Аз бях дотук.

И този път натисна педалите, но за кратко. Дасил се вкопчи в ризата му, като лепка.

— Не можеш да си тръгнеш, преди да си опитал от моя сироп!

— Напротив, мога.

Анаид беше на път да се разреве от яд, но за нейна голяма изненада Дасил я изпревари. Ревна с пълно гърло и така удари точно в десетката. Рок, полуразмекнат, полузаинтригуван, смени тона и прояви съчувствие:

— Аз… извинявай, съжалявам, не исках да съм груб, но наистина нищо не разбирам.

Анаид облекчено си сложи ръка на гърдите. Още имаше искрица надежда.

Набедената помощничка осъзна, че няма как да убеди Рок с добро, и приложи хитрост. Много бързо, в крачка, измисли доста объркана история, която все пак даде резултат.

— Аз съм пълна скръб! Вечно губя, когато се хвана на бас — тутакси скалъпи лъжата и взе да го забаламосва с приказки.

Беше си пак познатата Дасил — жизнерадостно бъбрива, непринудена, будеща доверие.

— Какъв бас?

Дасил продължи с невероятната си история:

— Хванах се на бас с най-добрата си приятелка, че ще успея да накарам някое момче да приеме поканата ми да пие с мен едно безалкохолно. Но никой не иска.

Рок се почеса по главата, смаян и нерешителен. Може би не беше чак толкова неправдоподобно. Винаги беше смятал, че жените са странни и трудноразбираеми същества. Всичките му гаджета, приятелки и учителки бяха живо доказателство.

Анаид усети, че Рок е готов да отстъпи, погали сапфира си и съсредоточи всичките си сили да му въздейства.

— Значи съм част от бас?

— Ти си последният. Останалите ми опити се провалиха. Имах срок от шест часа, а вече изтичат, остават ми броени минути.

За миг Рок се поколеба, а Дасил, за да е по-убедително актьорското й изпълнение, се престори, че напуска сцената бавно и театрално. Анаид аплодира хитрия й женски номер, който всъщност сама никога не прилагаше.

— Съжалявам. Не ми се сърди, че те забърках в цялата тази дивотия. Винаги губя, голям кутсуз съм. — И понечи да се обърне и да си тръгне.

Имаше ефект. Рок я спря, като извика след нея:

— Това ли е всичко? Да опитам някакъв сок?

— Да. Една глътчица и край. Нищо повече.

Момчето все още се колебаеше.

— Добре де, но я ми кажи, тази твоя приятелка как ще разбере дали печелиш баса, или не?

За секунда Дасил се притесни. После рече:

— Тя е хей там. Крие се и наблюдава. — И посочи към мястото, където беше Анаид.

Анаид така се уплаши, че чак й прималя и се хвана за сърцето. Биеше изключително силно и любимият й сигурно чуваше ударите му.

Рок се вгледа в чемширите, но нищо не забеляза.

Анаид усети да я завладява паника. Тази Дасил как не измисли нещо по-добро от това да издрънка цялата истина? Абсолютна откачалка, без капчица ум в главата, пълна единствено с бръмбари. Правеше гаф след гаф, кой от кой по-голям и по-глупав.

Трябваше да излезе и да се помъчи да оправи положението.

— Ако наистина ти е приятелка, нека се покаже. Ще ти направя услугата, за която ме молиш, но определено цялата история ми се струва толкова извънземна, че ако пия от твоето разхладително, ще се почувствам пълен идиот — рече ухилен до ушите Рок, със закачливи пламъчета в очите и с очарователната си съблазнителна трапчинка.

Анаид не му мисли много-много. Погали сапфира си, изправи се и излезе иззад храстите с гордо вдигната глава.

Рок остана като гръмнат, направо пребледня. Разтърка очи и пак ги отвори, втренчен в нея. Физиономията на момичето пред него му се струваше позната, доста позната, но същевременно някак далечна и смътна.

— Здравей — поздрави я, почти оглупял.

— Здравей — отвърна му Анаид със спокойствие, което изненада и самата нея.

— Ти не беше ли… — щракна с пръсти той, като се мъчеше да се сети.

Анаид се усмихна непринудено. Рок очевидно бе затруднен и объркан. Тя владееше положението. Затова събра цялото си самочувствие, което през последните дни бавно бе натрупвала благодарение на търпението и усилията на Ледената кралица. Усещаше се красива, силна, мъдра и могъща. Почувства се способна да подчини волята на Рок с едно-единствено свое дихание, да го хипнотизира само с един поглед, да получи желаната целувка само като си я пожелае.

Баба й беше права. Тя притежаваше чудодейна сила. Преливаше от вълшебство. Беше избраницата, владетелката на скиптъра. Беше млада, хубава и особено интелигентна. Рок й беше в ръчичките, а съвсем скоро щеше да падне и в краката й. Нещата не бяха толкова трагични. Направи знак на Дасия да се дръпне встрани.

— Да, това съм аз, стара твоя приятелка — подхвърли му загадъчно.

— Май наистина те познавам, но не си спомням името ти.

Анаид се изненада от странното въздействие на билето на забравата. Може би Рок не успяваше да я свърже с онази Анаид — грозноватичка и необщителна, от по-долен клас. Толкова по-добре.

— Пийни от сиропа и ще си спомниш.

Рок самонадеяно сви устни в подигравателна усмивка и тръгна към нея. Гледаше я втренчено, право в очите. Анаид трепна, но се овладя и невъзмутимо посрещна предизвикателството.

— Какво, ще ме омагьосаш ли? — попита Рок и лукаво й смигна.

Анаид се разсмя от сърце и също му намигна. Гунар я бе научил да реагира бързо.

— Ами да, естествено. Как се сети? До гората сме, а аз съм вещица, която живее в гората, това момиче е дяволски хитро зелено човече, което ми помага да осъществявам плановете и капризите си.

Рок се включи в играта:

— И разхладителното ти, естествено, е омайно биле.

Анаид си помисли, че не трябва да сваля очи от него. Не искаше да пропусне мига, в който погледът му ще грейне под въздействието на питието. С един замах изтръгна от ръцете на Дасил манерката.

— Опитай.

И подаде на Рок напитката.

Направи го съвсем импулсивно. В момента беше забравила за предупреждението на Кристине, за проклятието на Оди и за стиховете на Ева Лус. Останалият свят бе престанал да съществува за нея.

Рок пусна кормилото на колелото.

— Остави на мен — заповяда тя на Дасил, без да я поглежда.

Рок пое манерката от ръцете на Анаид, леко я докосна и Анаид потръпна.

„Ще поднесеш омайното биле…“, беше предрекла Оди злокобно. И предсказанието й се сбъдваше.

Дасил обаче схвана опасността и си запуши устата с ръка, за да не извика. Рок отвинти капачката, помириса странната течност с дъх на мента и надигна манерката с дясната си ръка. После жадно отпи и несъзнателно се опря на колелото си. Дасил го придържаше само с една ръка. Залитна назад и падна, а колелото, заедно с Рок се стовариха върху нея. Всичко стана невероятно бързо и Дасил прекалено късно си даде сметка, че няма да може да скочи, за да се скрие в канавката край пътя, както го бе оттренирала предварително, понеже беше затисната от тялото на Рок и заклещена под гумите на проклетото колело.

Анаид изпищя.

Дасил изпищя.

Нито едната, нито другата не успяха да спрат вълшебството и да попречат на Рок, изненадан от падането на Дасил, да погледне към нея, след като току-що бе отпил от отварата.

Дасил се беше свила на кълбо и не смееше да диша. Надяваше се той да не я погледне и нищо да не последва, но вече беше прекалено късно. Неизбежното се бе случило.

Анаид понечи да направи нещо, но беше парализирана от ужас. Най-страшното стана, и то под носа й. Тя вече не съществуваше. Рок имаше очи само за Дасил.

Рок скочи, изправи колелото, измъкна Дасил, вдигна я във въздуха и й се усмихна като оглупял.

— Лека си като перце!

Естествено, Дасил не бе никак тежка, понеже бе само кожа и кости — мършава и без капчица изящество. Но съдейки по глупавото му изражение, Рок очевидно възприемаше посвоему оскъдните й килограми, отъждествявайки ги с лекотата на нещо ефирно и красиво.

Анаид заби нокти в ръката си до кръв. Не, това не може да е истина. Сигурно ще се окаже шега, някаква лоша шега.

Рок пренебрегна всички възражения и сложи Дасил да седне на рамката на колелото.

— Ще те заведа у дома, за да те види майка ми.

Анаид поиска да каже нещо, но беше онемяла от изумление. Идеше й да плаче, да рита, но нямаше никакъв смисъл. Любимият й изобщо не я забелязваше.

Дасил правеше всевъзможни опити да се измъкне:

— Няма нужда, добре съм.

— Да бе, виждам — сряза я Рок.

Дасил осъзна, че го бе погледнала в очите. Те искряха като разпалени въглени.

— Не ме гледай така — отбраняваше се Дасил и си закри лицето в шепи.

— Не те бях забелязал досега. Все едно те виждам за първи път. Как каза, че ти е името?

— Не съм ти го споменавала.

— Сега обаче ще ми го кажеш, и то веднага — настоя Рок с тон на опитен сваляч.

— Дасил — прошепна вяло момичето.

После тайничко погледна Анаид и сви рамене, все едно й се извиняваше.

Рок развълнувано заговори:

— Предопределени сме един за друг. Знаех си! Чух името ти, когато си бях в стаята!

Пред ужасения поглед на Анаид и пълното объркване на Дасил Рок се качи на колелото, намести малката като арестувана между ръцете си и потегли, подсвирквайки си, към Урт, без дори да се обърне за довиждане. Анаид се почувства унизително невидима и разяждана от ревност.

Избраницата на бегом се втурна в пещерата и отчаяно затърси Бялата дама, като я викаше по име. Задушаваше се, не можеше да си поеме дъх. Беше съсипана от мъка и душевното й страдание бе невероятно голямо, чак не можеше да диша.

Дамата я погали по косите. Цветята бяха повехнали, ръцете й бяха омацани от сока на ягодите, като опръскани с кръв, а лицето й, от бърсането на сълзите, беше на червени петна. Целият й вид беше живо олицетворение на безутешната скръб.

— Разкажи ми всичко, едно по едно — настоя Кристине кротко, но със сериозно изражение в погледа.

Анаид постепенно се поуспокои, но гневът й напираше да избие като гейзер. Беше побесняла от яд.

— Всичко се обърка. Беше най-кошмарният ден в живота ми. Всичко развалих. Не ми се живее. Искам да умра.

— Успокой се, съкровище. Кажи ми, какво точно се случи?

— Рок погледна първо Дасил, а не мен, и се влюби в нея.

Бялата дама въздъхна тежко:

— Така значи, Рок се е влюбил в Дасил. Друго има ли?

Анаид замълча и не посмя да си признае неблагоразумието. Но великата Одиш можеше да чете мислите й, а и изглежда всичко й беше пределно ясно.

— Ти беше тази, която подаде любовното биле на Рок, нали? Така ли беше?

— Не исках, но трябваше да го направя.

— Човек не бива да прави нищо, без да иска — сурово отсече Бялата дама. — Ти си предизвикала съдбата. Проклятието на Оди може да се сбъдне.

Анаид почувства да я обзема страх, но не чак дотолкова, та да забрави онова, което най-много я вълнуваше.

— И сега какво ще стане с Рок? Мога ли нещо да направя? Не искам да е влюбен в Дасил!

Кристине прояви благоразумие.

— Всичко може да се спре или заличи от паметта, но станало е станало. Боя се, че няма да е лесно да се поправи. Особено когато има свидетели. Къде е сега Дасил?

На Анаид дори не й се мислеше за това.

— В дома на Рок. Той я покани да остане у тях.

Кристине цъкна с език неодобрително.

— Това вече е много неприятно. Елена изобщо не е глупава. Ще се усъмни.

Анаид призова скиптъра, погали го, размаха го и се почувства доста по-добре. Печалното събитие бе отминало и животът отново поемаше нормалния си ход. Вече проблясваше лъч светлина в мрака.

— Още тази вечер ще измъкна Дасил от къщата на Рок, а на него ще дам ново питие.

Ледената кралица не одобри плана й:

— Не можеш да го направиш.

Анаид се ядоса. Имаше скиптъра, беше избраницата. Защо да не изпълни желанията си?

— Как така не може? Не ми казвай, че…

— Не може да се неутрализира действието на омайното биле, освен ако не се даде отвара за забрава.

Анаид се изненада. Не беше и подозирала за подобни тънкости в изкуството.

— Искаш да кажеш, че първо трябва да забрави и едва после отново да се влюби?

— Точно така.

Анаид почувства как ревността я разяжда отвътре като отрова.

— Тогава напълно ще забрави за Дасил!