Майте Каранса
Проклятието на Оди (15)

Глава петнадесета
Не се поглеждай в езерото

Селене направи неразумно движение и рязко завъртя волана наляво. Колата поднесе на асфалта и излезе от шосето. За малко да изгуби контрол, но с инстинкта на опитен шофьор изправи автомобила и колелата послушно влязоха в горския път, който водеше към заслона до езерото. За отбивката наляво имаше едно-единствено означение, което, ако не го знаеш, трудно можеш да го видиш.

Селене караше безразсъдно, но без да си губи ума. Трябваше да заблуди Гунар. Просто така. Вперила поглед в далечината, тихо произнесе думи на древния език, за да направи магия за илюзия. Зад нея, като по чудо, селският път, по който бе поела, и стрелката с табелата за към горската хижа внезапно изчезнаха, скрити зад широката корона на един бук.

През нощта Гунар неочаквано бе скъсил дистанцията. Досега двамата се бяха гонили, спазвайки негласно установените помежду им правила на играта. В края на деня, след залез-слънце, спираха. Почиваха си, вземаха душ, разхождаха се, вечеряха и лягаха да спят спокойно, без да се опасяват, че ще бъдат издебнати от другия или преследваният ще им се изплъзне. Гонитбата се подновяваше на сутринта. На няколко пъти Селене се бе изкушавала от желанието да разчупи абсурдния ритуал, напомнящ на етапно състезание при колоездене, но не можа.

Сега, когато вече бяха съвсем близо до Урт, Гунар хитруваше, прибягваше до непозволени методи. Беше се впуснал в преследването, недочакал зазоряването, и така бе скъсил дистанцията. Почти я беше настигнал, деляха ги едва десетина километра. Искаше да я пресрещне, преди да е стигнала до крайната си цел, а това означаваше, че Анаид е в Урт.

Селене се бе вслушала в интуицията си, и то с пълно право. Използва всички средства да заблуди Гунар, като мина по заобиколни пътища, за да го накара да мисли, че се е отправила в друга посока, но повече не биваше да се бави, трябваше да се връща. Беше неспокойна. Вестите от клана бяха особено тревожни. Елена беше изчезнала, Рок беше станал жертва на отравяне, а някоя си Дасил, девойка, изпратена от гуанчите от остров Чинет, беше замесена в цялата тази мътна история със свръхдози, омайни билета и една Одиш.

Селене подозираше, че зад събитията стои Анаид, но нямаше как да е сигурна, преди да пристигне в Урт. По телефона усети, че Карен е изключително изплашена и съсипана от сполетелите я беди. И не беше само тя. Нощем Селене също се чувстваше потисната и изпълнена със страхове. Анаид бе прекъснала всяка връзка с нея и я беше хвърлила в отчаяние. Какво прави? Къде е? С кого? В чии ръце е скиптърът?

Колкото по-далеч бе Гунар, толкова повече се разсейваха тревогите й. Усети, че той отминава главната автострада и поема по пътя към пристанището, което водеше към Франция. Искрено се зарадва и изръкопляска като дете, доволно от своя лудория. Никой не можеше да я види, затова си позволи да отбие колата и даде свободен израз на радостта си. Беше го заблудила! В момента бе избързал напред и караше в грешна посока, към Сомпорт. Разчупи пръсти, схванати и изкривени като орлови нокти от дългото стискане на волана, въздъхна облекчено и се загледа към планините, покрити с облаци.

Все още беше светло, но слънцето вече се бе спуснало ниско на хоризонта. Времето я объркваше. Дните бяха дълги, но залезът все идваше някак неочаквано бързо. Вдъхна с наслада уханието на гора. Бяха нейните гори! Толкова й липсваха зеленината на долините, усещането за свежа влага по кожата и величествената гледка на планините. Но най-вече бе тъгувала за дърветата по родните места — букове, дъбове и кестени; черните борове и дори нарядко пръснатите смърчове, които стърчаха тук-там, маркирайки пътечките, извиващи към върха. Не възприемаше земя без дървета, гола и пуста като тази, която току-що бе прекосила. И все пак хората от пустинята бяха приветливи, а тъмните им очи и техните хаймас бяха толкова гостоприемни, също като иглутата и простодушния смях на възхитителните инуити.

Щеше да прекара нощта в хижата до езерото сама, в компанията единствено на мармоти и нутрии. Щеше да вие срещу луната на горската поляна. И може би вълчицата майка щеше да й отговори. Беше пълнолуние и кръвта кипеше във вените й, както винаги, когато луната завършваше повтарящия си цикъл.

Хижата беше сигурно място: изолирана, хората не я знаеха, а пазачът, както обикновено, щеше да дойде чак за през лятото. Отпусна се, включи радиото на колата и дори затананика някаква мелодия. Сама се разсмя, като си представи Гунар объркан и ядосан. Нямаше да я намери, играта бе приключила. Беше направила заклинание, с което си бе осигурила чудесно прикритие, издигайки около себе си защитна преграда. Имаше нужда да прекара тази нощ насаме, в размисъл, преди да се върне в Урт и да се изправи пред Съвета. Матриаршите щяха да й търсят отговорност за делата, беше тяхно право.

Хижата беше прашна, но достатъчно добре снабдена, за да прекара в нея нощта. Стенните шкафове бяха претъпкани с невероятни количества консерви — с риба тон, фабада^[1] и маринована царевица, а в малкия долап намери опаковки от зеленчукова супа и пакети с галета, захар, кафе и мляко на прах. Чакаше я истинско пиршество, което щеше да внесе радост в самотната й вечеря. Не й се занимаваше да отваря и затваря врати. Използва магия. Беше й омръзнало вечно да се съобразява, да предвижда опасностите и същевременно да внимава да не буди у никого подозрения. Жените Омар се нуждаеха от време на време да кривнат от строгия контрол на клана и да дадат пълна свобода на магическите си способности. Непретенциозни желания, дребни прищевки, които момичетата Омар си позволяваха, когато останеха сами, скришом от майките си. Дори самата Деметер се беше крила в дъбравата и там, под закрилата на своите приятели дърветата, бе произнасяла безобидни заклинания, знаейки, че дъбовете ще запазят тайната на проявената от нея слабост.

Селене беше магьосница Омар. Имаше пълнолуние, беше в настроение за вълшебства и беше изпълнена с необичаен оптимизъм, вероятно поради близостта на любимите й планини.

Пренесе от колата най-необходимото от багажа си, сложи съд с вода да заври и отвори консерва със сардина, но толкова непохватно, че си поряза пръста. Кръвта не спираше да тече, а бутилката беше празна, затова отиде до езерото да натопи пръста си в ледената вода. Когато коленичи на брега, почувства неудържимо желание да скочи във водата и да плува до пълно изтощение.

А защо не? — запита се, като започна да се съблича, без изобщо да се поколебае, без да се вслуша в разума на вътрешния си глас и без дори да се замисли дали трябва да си позволи спонтанната прищявка, която всяка тъпачка с ниско чело би определила като пълна лудост.

Само след секунда вече плуваше, като загребваше мощно и поемаше дълбоко и шумно въздух, регулирайки дишането си. Беше от абсурдните пориви, които Деметер се бе опитвала да задуши в нея. Но на своите трийсет и три години Селене вече нямаше майка, която да бърчи нос пред своеволията й. Вместо да я принуди да излезе от водата, силният режещ студ я мобилизира и й вля енергията, необходима, за да се чувства преливаща от жизненост.

Тъкмо се канеше да излезе на брега, когато сянка надвисна над езерото и затъмни плахото отражение на луната. За миг тя потръпна. Не беше от мъглата, която пълзеше надолу по планинските склонове, нито от облаците, отнасяни от вятъра. Беше нещо друго, по-обезпокоително. Някакъв странен воал се спусна над нея и забули всичко с тънка паяжина, която пречеше на светлината да прониква и спираше лъчите й. Селене усети как поглед пронизва своеобразната магическа завеса и я търси в тъмнината. Нечии очи я дебнеха и следяха всяко нейно движение. Внезапно, предателски и неочаквано, Селене усети остра болка в гърдите. Не си измисляше, беше изпитвала същата болка като дете, когато една Одиш се бе вторачила в нея.

… Една Одиш.

Замръзна на място и дълбоко пое въздух. Да, разбира се. В тъмното долови лютив мирис, който се рееше произволно във въздуха. Одишката сигурно изследваше брега, след като бе открила дрехите, колата и хранителните й продукти. А тя беше гола и незащитена насред леденото езеро.

С бързината на риба се потопи в мътната вода, с отворени очи, задържала дишането си, и за миг си представи какви ли чудеса крие дъното — тинесто и покрито с килим от водорасли, където животът под седефените черупки течеше невидим за човека. Нямаше да издържи дълго. Въздухът й свършваше, но нещо я караше да остане още под повърхността. Усещаше надвиснала опасност. И ето че наистина, съвсем неочаквано, силна експлозия раздруса езерото и смути спокойния му живот. Водата поде гърмежа като ехо и страховито забуча. Ударната вълна изплаши всички живи същества, обитаващи скали и водорасли, и пред Селене се изпречиха безброй дребни рибки, които панически се стрелкаха, изплашени от оглушителния шум и от необичайното вълнение, нарушили кроткото им съществувание.

Тя не можеше да издържа повече, изплува на повърхността и предпазливо подаде глава. Пое дълбоко въздух и се озърна. Съгледа фантасмагории на гледка — много по-зловеща от тази, която бе оставила зад гърба си, преди да се гмурне. Черен облак бе надвиснал над езерото и засенчваше голяма част от него. Пушекът излизаше от мястото, където бе паркирала автомобила. Не извика, но едва се сдържа да не го направи. Експлодирала беше колата й. А може би също и хижата, но оттук нищо не се виждаше.

Противникът бе могъща Одиш.

Без да губи нито секунда, напрегна сетива и внимателно се огледа, за да я открие. Нищо не видя. Беше стояла прекалено дълго в ледената вода и кръвообращението й още не се бе възстановило. Почти не усещаше ръцете и краката си и трудно се движеше. Трябваше да излезе от езерото. Но откъде? Злата Одиш щеше да я спипа със стъпването на брега. Внезапно луната освети каменистата плажна ивица, която извиваше на запад. Деляха я около стотина метра, не повече. Щеше да успее да стигне дотам, разбира се, че щеше да успее.

Да, но не беше отчела изтръпването. Осъзна го внезапно и не можа да се отърве от чувството, че крайниците й се вцепеняват. Тя просто се вледеняваше. Скоро щеше да спре да усеща, щеше да загуби съзнание и… да потъне в студената вода. Вкопчи се в магията като последен шанс за спасение и занарежда заклинание за илюзия. Прошепна тихо думите, които съживяваха клетките на тялото й, с пълното съзнание, че магията няма как да раздвижи замръзналата й кръв, която вече не се движеше по вените.

Изведнъж почувства силен удар, толкова силен, че я накара да изкрещи от болка и страх. Одишката я атакуваше, беше я хванала в ноктите си и щеше да я унищожи. Една ръка я стисна здраво и обгърна кръста й, като пипало на гигантски октопод, и хриплив глас й нареди:

— Движи се и плувай. Само не стой неподвижно и не заспивай!

Гунар? Гунар е тук? Прииска й се да изкрещи от радост. Беше гласът на Гунар и тя не се уплаши, напротив, почувства се сигурна, също както когато пътуваха с шейната и той я бранеше от опасностите, които криеше Арктика, или когато ловко лавираше между цепнатините по заледената повърхност на водата и ловуваше тюлени, за да й осигури храна.

Яростно размаха ръце да заплува, въпреки че крайниците вече не й се подчиняваха. След няколко минути, само на метри от брега, загуби съзнание.

 

 

Съвзе се трепереща на леглото в хижата. Студът беше страшен, въпреки огъня, който бумтеше в камината, и въпреки дебелото одеяло, с което бе завита. Гунар духаше и ръчкаше цепениците, сякаш искаше да ги накара да се запалят, преди още пламъците да са обхванали кората им. Селене понечи да каже нещо, но не успя. Устните й се бяха схванали. Отвори широко очи в отчаян опит да привлече вниманието на Гунар и нямата й молба получи отговор. Мъжът бавно се обърна и я загледа. Пламъците заиграха по лика му. Или това беше усмивка? Селене видя как лицето му грейва и като изпусна онова, което държеше, с два скока се озова до нея, наведе се над леглото и я целуна.

Изненадана, Селене усети топлия му дъх върху устните си и нещо в нея се счупи — бучката лед, сковала сърцето й.

— Прегърни ме, прегърни ме силно — прошепна тя умоляващо.

Той се пъхна под завивката, притисна тялото й до своето и Селене се разтопи в обятията му. Топлината на Гунар проникна в кожата й и възвърна живота в парализираните й вени, почувства как кръвта отново потича по тялото й. Преливаше от желание да живее, да обича и да бъде обичана.

Тази нощ, дали беше плод на илюзия, на пълнолунието, на магическата езерна вода или на топлината на Гунар, Селене забрави коя е, откъде идва и накъде отива. Забрави за Одиш, за страха, опасността, отмъщението и бягството. Затвори очи и имаше сетива единствено за Гунар.

 

 

Зората пукна и първият слънчев лъч ги свари прегърнати и заспали. Селене се събуди и изненадана от онова, което видя, стана, без да вдига шум, облече се и направи кафе.

Беше объркана. Едно по едно прехвърли през ума си всичко, случило се предната вечер. Нещо не й се връзваше. Къде е жената Одиш? Изглежда, изобщо не бе съществувала? Тогава значи е бил Гунар? Издебнал я е, взривил е колата, омагьосал я е и я прелъсти. Погледнато от друг ъгъл, той я бе спасил и я беше избавил да не умре в езерото. Навярно точно това искаше тя да си помисли. Сигурно беше хитро скроен план, за да я сплаши, като се бе престорил на зла Одиш, за да я задържи в езерото, за да я накара да се страхува, а после да я спаси и да си възвърне доверието й.

Беше много объркана. Не можеше да се сърди на Гунар, вече гледаше с други очи на него. За нея отново бе загадъчният и вълнуващ мъж. Той ли беше предизвикал мъглата? Беше ли запалил колата й? Как я беше проследил въпреки могъщото й заклинание?

Отиде на пръсти до дрехите на Гунар и започна да рови из джобовете на панталона му. Намери ключовете за колата. Надигна чашата с горещото кафе, духна веднъж и отпи глътка. Без малко да изкрещи от болка. Ама че е глупава! Беше се изгорила. Нищо ли не прави като хората? Защо все бързаше, все действаше припряно? Не се разбираше, но едно нещо проумяваше, знаеше го съвсем ясно и не искаше да го забравя: трябва да стигне до Урт без Гунар и да намери Анаид преди него. Решението е съвсем просто. Ще избяга с колата на Гунар и ще го остави заспал в хижата.

Излезе тихо и предпазливо, затвори вратата зад себе си и се огледа. Нищо. Направи пълен кръг около хижата, но никъде не откри автомобила.

— С моята кола ли искаше да избягаш?

Гласът на Гунар я настигна през прозорчето на хижата. Беше я хванал на местопрестъплението. Селене се опита да запази самообладание.

— Щях да купя нещо за закуска, да те изненадам.

Гунар не изглеждаше сърдит, а по-скоро развеселен.

Беше се облакътил на прозорчето, гол до кръста, с ведро лице и топло излъчване в сините си очи, които я гледаха изпитателно.

— Щеше да изминеш трийсет километра, за да ми донесеш пресни кифлички?

Селене нагло се ухили.

— Разбира се, скъпи.

— Тогава ще ти се наложи да вървиш пеша, нали остана без кола.

Селене вдигна ключовете във въздуха и ги разклати, като му намигна.

— Ще взема твоята.

— Моята кола?

Селене взе да му се мазни:

— Хайде, кажи ми къде си я паркирал.

— Хей там, в онази купчина железа, зад черния бор.

Селене разтърка очи, невярваща.

— И тя ли изгоря?

— Струваше ми много, но го направих.

Селене почувства, че я избива студена пот по челото.

— Какво си направил?

— Това, което са правели испанците по време на Конкистата. Изгаряли са корабите си, за да не позволят на дезертьорите да избягат.

— Ти си луд!

— Това го кажи на Ернан Кортес и на Писаро.

Селене се отчая. Как бе могъл! Ама че магаре!

— И сега какво ще правим?

— Ще прекосим планините пеша.

— Как?

— С крака. Заедно. Двамата заедно. Освен ако не държиш да припкаш пред мен, а аз да тичам няколко метра зад теб, да те преследвам и да продължим играта на котка и мишка.

На Селене й беше дошло до гуша от преследвания и бе много сърдита.

— Изгорил си колите, понеже ми нямаш доверие.

Гунар се засмя. Беше я хванал с ключовете в ръка, готова да му открадне автомобила и да го изостави сам насред планината.

— Не се смей.

— Извинявай, Селене, но си доста забавна.

Тя осъзна в каква смешна и нелепа ситуация бе изпаднала, но не се смути. Гунар се отнасяше с нея като с немирно дете. А тя, като пълна глупачка, се хващаше на всичките му въдици. Все пак предпочете да го избие на шега:

— Добре. Ти печелиш. Нямам и грам чувство за ориентация. Не съм способна да стигна до Урт.

— Знаех си.

— Знаел си? — изненада се Селене.

— Познавам те от години.

Тя въздъхна. Беше изгубила по точки, но бе дошъл моментът да свалят картите.

— Предполагам, че Анаид е в Урт — плахо й се изплъзна от устата.

— Правилно предполагаш.

Искреността на Гунар я обезоръжи. Не очакваше толкова лесно да му измъкне истината за местонахождението на Анаид.

— Не я усещам, а и не отговаря, когато се мъча да се свържа с нея.

— Пази се.

— А скиптърът? Той в Урт ли е?

— Да, и той е там.

— Нещо знаеш ли за нея за времето, през което се преследвахме?

— Нищо.

Объркването я парализира.

— Нищо не знаеш и оставяш едно петнайсетгодишно момиче само и безпомощно?

— Не е сама и безпомощна.

— Нима?

— Сред близки и роднини е.

— Не е вярно. Моите приятелки може да се погрижат за нея, но… — Изведнъж осъзна смисъла на думите му. — Нали не ми съобщаваш, че си я оставил на Бялата дама? — заекна, невярваща на ушите си.

— Тя ми е майка.

— Тя е Одиш! — изкрещя възмутена.

Гунар не се уплаши.

— Тя й е баба, именно тя я спаси от Баалат, единствено тя може да я защити и опази от гнева на най-силните всемогъщи Одиш.

Селене побесня, негодуваше:

— Забрави ли за болните амбиции на Кристине? Кой ще опази дъщеря ни от Ледената кралица? Тя е Одиш и със съответните претенции към скиптъра.

Гунар решително отхвърляше обвиненията й:

— Кристине ще изчака, ще остави Анаид сама да вземе решение, но има още много да учи.

Селене закърши ръце.

— Ти ми я отмъкна, за да я предадеш в ръцете на майка си. Искаше да го направиш още преди петнайсет години и сега най-накрая успя.

— Не е вярно.

Селене вече не го слушаше. Сама си правеше изводите.

— Нали точно тя беше снощи тук да вилнее и едва не ме довърши.

Гунар мълчеше. Очите на Селене се разшириха от изумление. Беше изненадана от собствената си интуиция, която й дойде като просветление.

— Кристине те е насочила как да дойдеш дотук. Пак тя ти е дала идеята да изгориш колите. Така ли е? Тя ли беше?

— Бях объркал посоката и бях поел към Сом порт — отбраняваше се Гунар не особено убедително. — Ти ме беше заблудила и именно тя ме предупреди къде си и ми показа пътя към заслона. Що се отнася до колите, идеята да се взривят беше моя.

— Значи си искал да се удавя?

— Напротив! Мислех, че ще побързаш да излезеш от езерото, за да се помъчиш да изгасиш пожара. Когато осъзнах, че влизаш много навътре и се отдалечаваш от брега, се уплаших да не би да не издържиш толкова време на студа.

Селене беше ужасена.

— Значи така. Била е тук и е искала да ме унищожи.

— Не е вярно.

Селене се изправи заплашително пред него.

— Почувствах я как се цели в мен. Не се оставих да ме убие, понеже се потопих в езерото.

— Не е искала да ти причини зло.

— Не мога да ти вярвам, не мога. Ти си й маша! Ти си нейният шпионин, неин слуга, който й се подчинява безпрекословно.

Тя незабелязано пъхна ръка в чантата си, като не сваляше очи от Гунар. Пръстите й напипаха вълшебната дъбова пръчица. Предпазливо я хвана.

— Трябва да намеря Анаид и ще я намеря.

Гунар тръгна да излиза от хижата.

— Ще я открием.

— Ти не — спря го Селене.

— Нима ще ми попречиш?

Селене извади пръчицата от чантата си и я насочи към него. Произнесе някакви думи и Гунар се строполи на земята поразен.

Селене въздъхна. Заклинанието беше забранено. Разрешаваше се единствено в много краен случай. Оставяше тялото за известно време безжизнено, в състояние на пълно безчувствено вцепенение, докато се получи нова заповед, която да го изтръгне от летаргичния сън, наподобяващ по всичко на смъртта. Не го ли събуди навреме, ще умре.

Тя влезе в хижата и подхвана Гунар под мишниците. С огромно усилие го довлече до сламеното легло, което още беше топло и пазеше вдлъбнатата форма на телата им. Бяха прекарали нощта прегърнати, но сега Гунар щеше да спи сам, изоставен на съдбата си.

Няма да се разнежва. Няма да си позволи никакви чувства.

Едва го намести, зави го с одеялото и затвори прозорците. Предполагаше, че някой турист скоро ще го открие. Дори само едно докосване или човешки глас щяха да са достатъчни, за да се възстановят жизнените му функции. Гунар щеше да отслабне, щеше да изгуби сили, но можеше да издържи жив седмици в това състояние. Беше много силен. Тя коленичи до него и вдъхна миризмата му. Цялото му тяло беше напоено с нея. Целуна го по устните и тихо, едва чуто, му поиска прошка.

После излезе от хижата, затвори вратата, погледна в далечината и изчисли приблизително колко й остава до долината на Урт.

Трябваше да си вдъхне кураж, за да измине пътя, пълен с неизвестности и опасности. Самотата в планината я плашеше, но за два-три дни щеше да се добере до целта.