Майте Каранса
Проклятието на Оди (23)

Глава двадесет и трета
Пътят на Ом

Анаид трепереше като лист. Още не й се вярваше, че е в кратера на вулкана, че е поела по Пътя на Ом и вече няма връщане назад от ужасяващото пропадане към царството на мъртвите.

Само преди няколко часа лежеше в пещерата на Ел Тейде, строго охранявана от Ариминда. От заклинанието на Аремога тялото й бе изчезнало мигновено в Ла Гомера, а после се бе материализирало в пещерата Чинет, близо до клисурата на Тейде — там, където от незапомнени времена се готвеха да я посрещнат. Не беше обаче гостенка на Ариминда, а нейна пленница.

Матриаршата Ариминда, която я бе очаквала през целия си живот и бе обучила Дасил да посрещне избраницата, не се отнесе към нея с уважение и почтителност. Не й поднесе банани, полети с мед, не й наля вино с дъх на плодове. Не й постла топло легло, не й изми нозете, не я заговори и не се опита да я утеши. Седна до нея и остана мълчалива и неподвижна, с непроницаемо лице, като страж. Трябваше да я пази ден и нощ, докато дойде присъдата на матриаршите, събрали се на остров Крит.

В Крит се решаваше дали Анаид трябва да умре, или не.

И ето че Амусайка дойде и даде нов обрат на съдбата й. Девойката пристигна запъхтяна, зачервена и съобщи на Ариминда, че баба й Аремога вече е получила отговор от Съвета в Крит и спешно я вика да отиде заедно с нея в Ла Гомера.

Анаид потрепери. Съветът беше неумолим, също като Ариминда и Елена. Жесток като предателството на Дасил, което й причиняваше повече болка, отколкото въжетата, обездвижващи глезените и китките й.

И така, Ариминда натовари Амусайка със задачата зорко да пази Анаид и много строго я инструктира:

— По никакъв повод не разговаряй с нея и не й давай нищо, което ти поиска.

Амусайка сведе глава, усмихна се леко на Анаид и Анаид, дълбоко ранена телом и духом, я прокле през зъби за лицемерието й.

Веднага обаче щом Ариминда се отдалечи достатъчно, Амусайка извади атамето си, сряза въжетата, сложи пръст на устните си, за да я накара да не издава звук, и като я хвана за ръката, я поведе към върха на вулкана.

Анаид почувства сърцето й да прелива от радост. Беше спасена. Амусайка й помагаше, още имаше приятелки. Но се чувстваше слаба и преди да тръгна, я помоли:

— Почакай. Три дни нито съм яла, нито съм пила.

Амусайка беше непреклонна:

— Трябва нищо да не си хапвала, за да осъществиш пътуването. Трябва също така да се пречистиш и да пиеш от светената вода. Нося ти. Не съм от пазителките на Тейде, но ще ти помогна в ритуала за твоето преображение и за прехода. Знам, че ще ме накажат, но няма да се успокоя, докато не успееш да изпълниш мисията си.

Анаид я погледна с нескрито възхищение. Беше много смела и готова да понесе наказанието, което баба й и матриаршите щяха неминуемо да й наложат заради непокорството. Побърза да я настигне, понеже Амусайка се катереше като дива коза.

— Защо ми помагаш? — попита я Анаид, вече стигнала върха, задъхана от бързото изкачване.

Амусайка приготвяше мирото и муските, необходими за изпълнението на ритуала. За миг прекъсна заниманието си и я погледна с големите си медни очи, широко отворени от изненада.

— Как защо? Ти помогна на мен. Върна ми най-драгоценното — здравето. Сега съм щастлива.

Анаид се вгледа в сладката й бръсната главица, която бе започнала да потъмнява от едва наболата гъста кестенява коса. Може би ще успее да си пусне косата по-дълга и най-сетне да избяга от строгия контрол на баба си.

Амусайка бавно свали дрехите на Анаид и я облече в бяла туника. Позволи й да си остане с накитите — колието със сапфирите, тюркоазената гривна и брошката с аметисти, която вплете за красота като шнола в косите й, а после я поръси с тамян. Анаид се почувства очистена и изпита нужда да прочисти и съвестта си.

— Амусайка, трябва да ти призная нещо ужасно — промълви тя засрамено. — Когато бяхме в пещерата Ибаля, изпитах желание и едва не пих от кръвта ти.

Амусайка се усмихна.

— Ако не трябваше да изпълняваш важна мисия, бих ти дала цялата си кръв.

Подаде й купата със светена вода, за да пие избраницата от нея и да проясни собственото си съзнание.

Анаид отпи бавно, а после, докато чакаше преображението си, макар и силно развълнувана, не се доближи до Амусайка, не я целуна, нито я прегърна, за да не изтълкува погрешно намеренията й.

— Ти си прекрасен човек. Желая ти много късмет.

Преображението й се осъществи бързо. Тялото й мигом стана ефирно, безтегловно, а под нозете й се отвори пукнатина, през която трябваше да стигне до пределите на познатия нам свят. Без да отправи нито дума към Амусайка, тя затвори очи и се остави волята на мъртвите да я погълне.

 

 

Съвсем скоро откри, че ефирното тяло й позволява да се промъква през теснините и да се спуска с шеметна скорост към земните недра. Пропадаше през нещо като безкраен комин, спускаше се по хлъзгава пързалка от лава — нескончаемо падане между скалисти стени. Накрая усети твърда почва под краката си. За щастие, тялото й бе съвсем олекотено и не се нарани. Тук пътят й рязко свършваше. По-нататък нямаше нищо.

Уплашена се опря в стените, напрегнала ръце, за да се задържи, и леко наклони глава. Пред нея се стелеше в абсолютна тъмнина бездънна пропаст, която свършваше изведнъж, като отрязана с нож. Не беше за вярване. Беше някакъв капан. Вгледа се по-внимателно. В далечината, отвъд нищото, се извисяваше планина, от която извираше мека светлина, интуитивно проумя, че оттам започва истинският път. Но как да стигне дотам?

Тогава съзря въжето, едва забележимо. Докосна го с пръст и се нарани — беше твърдо и режещо. По него ли трябваше да продължи? Страшна бездна разделяше света на живите от света на мъртвите и само едно въже, тънко и остро като нож, свързваше двете реалности. Ако искаше да продължи напред, нямаше друг начин, освен да преодолее виенето на свят от височината и да се спусне по тънкия ръб на нестабилния висящ мост, широк едва два пръста. Постави единия си крак върху него и веднага го отдръпна, изпитала болка. Режеше като нож и кракът й кървеше. Беше невъзможно да върви по тънкото въже, което се клатушкаше и безмилостно се врязваше в стъпалата й. Щеше да изгуби равновесие. Беше невъзможно човешко същество да мине по този път.

Естествено! Нали затова беше пътеката на мъртвите, та живите да не могат да я следват. Какво да прави?

Вероятно не би трябвало да мисли. Знаеше, че щом съзнанието успее да подчини волята, тялото ще престане да усеща болката. Така и стори. Направи така, че желанието да върви напред да надделее страха от болката.

Стъпи решително, съсредоточи се и тръгна по съвсем тънкия и остър като бръснач ръб. Получаваше се. Направи крачка, после втора, трета. Вече се бе придвижила на известно разстояние от началото. Погледна в далечината пред себе си, спря се, въжето се разклати и я обзе паника. Оставаше й още много. Прехапа устни, за да си даде кураж, и точно тогава погледът й несъзнателно се отклони към дъното на пропастта и краката й се разтрепериха, като подкосени.

Ако болката бе труднопоносима, то страхът беше още по-ужасен: стискаше я за гърлото, сковаваше я и я хипнотизираше, привличаше я неудържимо във владенията си. Това беше пагубната повличаща сила на шемета, която я заставяше да не откъсва очи от черната бездна. Зашеметяващото усещане я дърпаше надолу. Неизбежно ще падне, ще изчезне, погълната от нищото, и ще се люшка вечно в празното пространство. Неподозирана безнадеждност сви душата й. Няма да успее. Ще падне. Мисълта я обсеби и сама пожела пропадането. Коленете й омекнаха. От замайването главата й се завъртя и волята й спря да контролира болката. Тутакси пак почувства раните по разкървавените си крака. Краят на пътя се губеше в далечината. Едва беше започнала, а вече премаляваше и бе почти в несвяст. Нямаше нито сили, нито кураж да продължи напред.

Всеки миг щеше да се сгромоляса, краката й не я държаха, искаше да се хване за нещо, но около нея зееше само празнота, зловеща, ужасяваща празнота. Размаха ръце в нищото, безсмислено и отчаяно, като агонизиращото мятане на риба на сухо. При едно от движенията ръцете й случайно докоснаха сапфира, увиснал на врата й, камъкът, който даваше сили за преодоляване на трудности. И той й прошепна тайната: трябваше да запази равновесие, да постигне душевно самообладание, чрез което да контролира тялото и ума си, за да напредва стъпка по стъпка, без да обръща внимание на болката, без да отклонява поглед към бездната. И тя се хвана за това. Поиска да овладее живота си, въпреки че беше на път да го изгуби.

Тогава чу глас, студен и ясен, който извираше от подсъзнанието й и я окуражаваше:

„Напред, Анаид! Продължавай. Можеш да го направиш. Абстрахирай се от болката, не мисли за бездната между световете и гледай напред. Изчисти напълно съзнанието си, освободи го от всяка зависимост и подчиненост. Не слушай и не гледай.“

И Анаид, следвайки съветите, които всъщност й диктуваше нейната млечна сестра Сармик, продължи по режещия мост, свързващ двата свята.

Така й не разбра колко вървя — часове, дни или минути. Не усещаше дали разранените й крака кървят, или не, дали празното пространство променя оттенъка си, или я зове със свистящ глас. Напредваше без мисъл и без чувство, глуха и сляпа, но непоколебима. Вървеше решително, стъпка по стъпка, докато не се добра до твърда земя, отпусна се и се строполи. Едва тогава си позволи да погледне назад и от гърлото й се изплъзна вик на уплаха.

Краката й бяха разранени и облени в кръв, а черната бездна заплашително кънтеше в ужасяващи писъци, призоваващи своята жертва, тоест нея.

Тя стисна сапфира, дълбоко признателна на баба си, че й го е подарила.

Вече нямаше връщане назад. Беше на територията на мъртвите. Огледа се с усещането за нещо много странно. И наистина, цветовете се бяха размазали, също както и миризмите, сенките и триизмерните образи. Човешките й потребности бяха изчезнали. Не изпитваше глад, студ или жажда. Нямаше нужда от сън. Да не е умряла?

Скоро се увери, че не е.

Изправи се, застанала гърбом към бездната, разделяща световете, решена да поеме по Пътя на Ом. Влезе в кухината, която водеше към недрата на незнайния свят на мъртвите, и тръгна напред. Не беше трудно, имаше само един път. Един-единствен път. Нямаше да е кой знае каква сложнотия да го следва. Така и направи. Вървя, вървя и вървя с босите си кървящи крака, докато накрая се озова пред врата. Спря и се огледа, търсеше друга възможност. Нямаше откъде да мине, освен през вратата. Открехна я лекичко, после бавно, лека-полека я отвори, внимателно, със страх, нямаше представа какво ще намери отвъд. И веднага го съзря: огромен и мощен тигър, над два метра, пазеше входа, дебнеше, прилепен към земята, на няколко крачки от вратата, готов да се хвърли отгоре й в мига, в който прекрачи във владенията му.

Анаид светкавично бутна крилото на портата, като го затисна с крехкото си тяло, уплашена да не би тигърът да насили вратата и да я нападне. И сигурно точно това щеше да стане, ако така й беше писано. Само едно замахване с лапата или един-единствен удар и вратата щеше да поддаде на мощния напън на звяра. Нищо подобно обаче не се случи и Анаид постепенно се успокои.

Беше първото й изпитание, нямаше никакъв избор, нямаше път за спасение. Трябваше да се изправи лице в лице с хищника, а понеже беше магьосница, козът й бе да използва магия. Абсурдно беше да се надява на силата, сръчността или пъргавината си на обикновен човек, за да се изплъзне от лапите на огромното страшилище. Припомни си заклинанията за обездвижване, но… Дали щяха да действат в новото и странно измерение? Все пак рискува и реши да опита.

Размърда пръстите на десния си крак и произнесе магическите думи:

— Етендет орп азелнарут.

Ефектът бе мигновен. Пръстите й се парализираха. Добре. Значи действаше и имаше шанс. Не беше безпомощна.

— Окраб соритир торги.

Пръстите й си възвърнаха подвижността. Това й беше достатъчно. Пое дълбоко въздух, отвори вратата, погледна втренчено тигъра и произнесе:

— Етендет орп азелнарут.

Тигърът нямаше време дори да изреве. Остана вкаменен в същата поза — прилепен към земята, дълъг, беззащитен и неспособен да помръдне. Анаид предпазливо се приближи, без да го изпуска от очи. Мина покрай него, но се страхуваше да не изникне нещо непредвидено и големият хищник да си възвърне пъргавината. Все пак безпроблемно го заобиколи, подмина го и продължи пътя си. Само след няколко метра обаче пред изумения й поглед се издигна друга врата, също като предишната, която преди малко бе отворила. Същата вдлъбнатина на извитата дръжка, същото петно на грапавината от лявата страна.

Бутна я плахо, недоверчиво и бързо пак я затвори.

Онова, което видя от другата страна, беше същото като това, което току-що бе оставила зад гърба си. Същият жив тигър, същото разположение на празното пространство, същият неясен смътен фон. Не, това бе невъзможно. Въоръжи се с храброст, блъсна решително вратата и този път даде време на тигъра да изреве. В мига, в който се готвеше да скочи върху й, произнесе заклинанието:

— Етендет орп азелнарут.

Тигърът застина неподвижен в невероятна поза и Анаид изпита неописуемо задоволство от гледката. Мина покрай него, възхитена от яките му мускули, изопнати от усилието на лапите да скочи, все едно бе огромна препарирана котка. Подмина го и се помъчи да не мисли повече за него.

Не искаше да изпреварва събитията и продължи напред, без да прави никакви планове или предвиждания. Този път успя да напредне малко повече от предишния, но скоро се озова пред поредната, съвсем същата на вид врата, която пак й се изпречваше на пътя. Анаид въздъхна, бутна вратата, само и само да се увери, че картинката се повтаря, и я затвори, силно раздразнена.

От другата страна я чакаше същият тигър, а по-нататък вероятно за сетен път щеше да открие същата врата. Какво означаваше всичко това? Да не се е озовала в кръгообразно време? Или в кръгообразно пространство? Дали ситуацията ще се повтаря до безкрай, докато грохне от умора, от пълно изтощение, в плен на омагьосаното време и пространство? Имаше много начини да бъде омаломощена и обезвредена, и дори само идеята за цяла вечност от следващи напълно идентични обстоятелства едва не я извади извън релси от ужас.

Опита още веднъж. Бутна вратата и погледна тигъра. Беше същият, сигурна беше, сега щеше да провери, като се вгледа по-внимателно в шарката на райетата му. Наясно бе, че заклинанието ще подейства, затова изчака още малко, колкото тигърът да се приготви за скок, и го спря във въздуха. Звярът си остана, увиснал в пространството, без опора, точно над главата й. Предпазливо пристъпи и се загледа в тигъра — точно и пълно копие на трите предишни. Това ли беше безкраят? Безконечно повторение на тигри? Безброй еднакви врати? Това ли я чакаше — едно време без край?

Продължи по пътя, но песимизмът вече я бе обладал. Беше белязал всяко нейно движение, изражението на лицето й, и бе придал сянка на фатализъм в очите й. С всяка нова крачка, във всеки един момент неизменно очакваше да види пред себе си вратата, а зад нея — тигъра, притиснат към земята.

Но не стана така. Или по-точно не се осъществи в предвидените от нея време и място. Случи се доста по-нататък. Не измери разстоянието, но беше сигурна, че е вървяла по-дълго, отколкото в миналите случаи. Вгледа се внимателно във вратата. Беше идентична, нямаше никакво съмнение. Отвори я и вече свикнала с гледката, погледна тигъра, който я очакваше, готов за скок. В действителност ивиците на окраската му се извиваха като тройка. Беше досущ еднакъв, същият, напълно, абсолютно същият. Прииска й се да сложи край на кошмара, да се остави да я разкъса, но в последния момент произнесе магическите думи.

Повторението я уморяваше дотолкова, че след поредната неизбежна среща все повече губеше желание за живот. Откри обаче, че след всяка среща разстоянието до следващата врата ставаше все по-дълго и по-дълго. И се запита защо.

Започваше интуитивно да се досеща за отговора на въпросите, които я измъчваха. Една идея се бе зародила в ума й и постепенно се оформяше като стройна хипотеза. Вдигна ръце към главата си и там, сред разчорлените си коси, напипа накита с аметисти. Кристине й беше обяснила, че брошката притежава проницателност и ясновидство и би могла да бъде нещо като нейното трето око, понеже прониква до неизвестните кътчета на познанието, там, където човешкото око не може да стигне. Погали я и обърканите й предчувствия постепенно придобиха ясна форма, превърнаха се в аргументирана мисъл.

Разстоянието между вратите не беше случайно. Зависеше от привързаността й към живота. Колкото повече губеше желание за живот, толкова по-бързо напредваше по пътя на мъртвите. Това ли било? Дали не се налагаше да умре, за да влезе през крайната врата? Обзе я ужас.

Не. Не беше готова да се раздели с живота. Още не. И въпреки всичко вътрешно гласче й нашепваше, че не става дума за истинска смърт, а по-скоро за метафорична. Трябваше да е с психическата нагласа за пълна готовност да се откаже от живота. Поиска помощ от млечната си сестра. Призова я и получи отговора:

„Тялото ти е само една ненужна обвивка. Престани да обичаш тялото си, престани да се боиш за него. Докато не се абстрахираш от тялото си, което е връзката ти с живота, мъртвите няма да ти позволят да влезеш в техните селения“.

Анаид проумя, че се налага да се реши на крайната стъпка. И го направи, без да се замисля. Отвори вратата и зачака тигъра да довърши тленната й обвивка. Чакането й се стори отчайващо нескончаемо, вече искаше да приключи, тръпнеше от нетърпение да усети удара на лапата по главата си и болката от зъбите му, впити във врата й. Но не стана така. Тигърът скочи, ревът му отекна в прохода, а докато Анаид примирено го чакаше с отпуснати ръце, огромният звяр внезапно рухна на земята. Не я докосна, не я разкъса, всъщност дори не съществуваше. Беше просто илюзия. В момента, в който Анаид прие смъртта, смъртта отвори за нея тайните си врати.

Земята под краката й се разтресе, от уплахата Анаид загуби равновесие и падна. Помисли си, че е земетресение и пукнатината, която се разтвори, ще я погълне безвъзвратно, но от мрачните дълбини на пещерата, изникнала от нищото, пред нея изплува издялано в скалата стълбище, което водеше към дъното.

Пътят на Ом се отваряше пред нея.

Без да се поколебае, заслиза по стъпалата. Бе й олекнало, вярваше, че всичко е приключило. Мислеше, че вече е преодоляла последното препятствие и скоро ще се озове лице в лице с истинските си съперници — мъртвите.

Но не стана така.

Първо се появи Голфо. Изскочи изневиделица, съвсем неочаквано, подскачаше, лаеше и радостно махаше с опашка, гальовен и обичлив, както обикновено. Седна на задните си лапи, изплези език, задъхано, в очакване да го погали, а когато изненаданата Анаид протегна ръка към него, кучето се изпари.

Беше халюцинация, но образът изглеждаше толкова истински, че Анаид остана като втрещена. Бяха изминали години, без да се сети за кутрето, което Селене й бе подарила въпреки протестите на Деметер. Беше палаво, игриво паленце и тя страшно го харесваше, но един зимен ден, рано сутринта го бе блъснал снегорин.

Стомахът й се сви от мъчителния спомен и тя продължи да слиза, но по-бавно.

— Хай, Анаид. Хау ар ю?

Вдигна поглед и ахна от изненада. Беше космополитната Кармела, очарователната й детска учителка, която й преподаваше немски, английски, френски, унгарски и руски език. Свиреше чудесно на пиано и танцуваше като ангел. Вземаше я в скута си и й разказваше хиляда и една истории за времето, когато бе живяла в Санкт Петербург, Берлин, Ливърпул, Будапеща и Лион. Но след време, както можеше да се очаква, си отиде, както лястовицата отлита, преди да падне първият сняг.

— Кармела! — извика я, силно развълнувана.

В момента, в който произнесе името й, Кармела, или нейният илюзорен образ, тутакси изчезна, незнайно как и къде.

Анаид се почувства безпомощна и слаба. С тъга си спомни за дългите отминали зимни вечери, които бе прекарала в компанията на майка си и баба си, когато трите седяха край камината в Урт, загледани в пламъците и пееха древни песни.

— Ела, Анаид, седни до мен, ще ти разкажа историята на Орфей. Нали си чувала за Орфей?

Анаид вдигна очи, изпълнени със сълзи. Беше Деметер, такава, каквато я помнеше. Със сивата плитка, с ведрия и спокоен поглед, с гордо изправената стойка, с покровителствения вид и с вечните поучителни истории.

Нищо не каза, не понечи да я докосне, не се приближи, но в душата й се загнезди болка, стана й много мъчно за всичко, което беше изгубила и никога повече нямаше да си върне. Направи крачка напред и Деметер се разпадна.

На следващото стъпало я чакаше Рок като малък. Махна й и се хвърли във вира от върха на една скала.

— Гледай, Анаид. Виж ме как го правя, с главата надолу!

За да го накаже за лудориите, Елена си свали гуменката и го замери с нея. Шумът от пляскането във водата беше толкова реално осезаем, че Анаид подскочи, все едно цялата бе опръскана. Но не беше. Усещането за мокрота не се дължеше на водата от студения вир, а на сълзите, които се стичаха по бузите й и капеха по гърдите.

Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силно мъката стягаше сърцето й. Всичко, което смяташе за забравено, придобиваше форма и глас, предизвикваше болка и страдание.

Аполо, палавото котенце, което я последва в света на мрака. Братовчедката Лето, със зареяния поглед и уморените си нозе, която обикаляше света, за да забрави за смъртта на сина си. Аинхоа, малката Омар, с която бяха прекарали заедно една ваканция, а после стана жертва на Одиш. Хисела, художничката, скитаща по долините, в търсене на особена светлина, която така и не откри, но я научи как да държи четката и да смесва цветовете. Всичко се разбърка в главата й в експлозивна смес. Навестяваха я не мъртвите, а спомените, а на нея й ставаше тъжно, все по-тъжно за изгубения рай на детството.

Спомените, картините от миналото и образите на любимите й хора постепенно я довършваха, изчерпваха силите й. Едва успяваше да намери останки от воля да продължи надолу. След всяко видение чувстваше краката й да натежават все повече, сякаш бяха от олово. Появи се и Селене, която я люлееше и й пееше приспивна песен; видя Гунар в люта битка срещу Баалат, преобразен като берсекер; Карен й подаваше сироп и настояваше да я претегли, за да види дали е наддала… Не, не можеше да го понесе. Внезапно сърцето й лудо заби и Анаид ахна, притиснала ръка към гърдите си. Пред нея стоеше Рок, полускрит в тъмнината, и я гледаше с пламнал поглед.

— Дай ми целувка, Анаид, само една целувка.

Искаше да се целунат като влюбени?

Анаид извика отчаяно и се строполи на земята. Стисна очи и си запуши ушите. Не желаеше да вижда никого повече, не желаеше нищо да чува. Беше на път да обезумее и да остане насред стъпалата, в плен на непоносимата мъка.

Вдигна ръка да избърше сълзите си, чу звънтенето на тюркоазената гривна и си спомни думите на баба си Кристине, които й каза, когато й я подаряваше: камъкът заличава спомените.

Това е решението. Трябва да се освободи от всичко. Нищо не бива да й тежи. Трябва да забрави не само за тялото и за желанието си за живот. Мъртвите настояват да се откъсне и от връзките с миналото си.

Анаид погали синия камък, за да забрави цялата си история и да посрещне бъдещето на чисто. Постепенно започна да усеща благотворното въздействие на скъпоценния камък и мисълта й взе да се отърсва от спомените. Остави зад гърба си любимите хора, остави звездните си мигове, въжделенията и страданията си. По вените й се разляха кротост и спокойствие и я изпълниха с душевен мир. Беше се очистила от миналото.

В този момент безкрайните стъпала завиха и свършиха. Пътят на Ом приемаше нова форма. Анаид се озова в огромна пещера.

Заоглежда се объркана, като направи пълен кръг, за да обхване зрително пространството, и зърна в далечината светлина. Отправи се към нея и колкото повече я приближаваше, толкова по-ясно различаваше очертанията на отвор, извит в голям свод, като естествена арка, която извеждаше навън, на открито. Светлината идваше оттам.

Напредваше предпазливо, докато накрая стигна до онова, което всъщност се оказа входът на огромната пещера, в която се намираше. Мина през прага и усети да я лъхва нещо подобно на свеж въздух.

Беше се озовала в друг свят. В друга реалност.

Излезе от пещерата, а навън всичко беше различно: смътна светлина, лъскави матови камъни, дървета с изкривени клони и тръни вместо листа. Намираше се на склона на висока планина. Под нея се разстилаше долина, а пред краката й започваше пътека, която водеше към долината.

Нямаше никакво съмнение. Пътят продължаваше. Енергията й се възвърна и вече с по-бодър дух погледна смело напред. Вървя много дълго. Така и не си даде сметка колко, понеже не изпитваше умора, глад, жажда или друга нужда. Все още обаче не бе изгубила напълно представата си за време и за изминато разстояние. Вървя с дни.

Или може би седмици.

Или месеци.

Накрая долината се разшири и пред нея се разкри голяма равнина. Пътеката, по която бе дошла, малка и тясна, се вля в широк прашен път, а от двете му страни се извисяваха огромни вековни дървета — на сто, може би и повече години — с дебели клони и внушителни корони, листа с непозната форма. Те бегло напомняха на големите индийски кестени, макар и да не бяха такива.

Изненадана от промяната, Анаид забеляза, че по земята имаше множество човешки следи. Значи не беше единствена. И други бяха минавали оттук. Не беше сама.

Все пак продължи още дълго, без да срещне жива душа.

Когато за първи път съзря в далечината човешки силует, беше толкова отвикнала, че се изплаши или по-скоро се стресна. После забърза да го настигне. Беше старец, вървеше едва-едва, с отпаднали сили. Застана до него и го поздрави. Отчаяно жадуваше да разговаря с някого. Да поразпита, за да научи накъде върви и дали й остава още много. Така и направи. Старецът обаче не се обърна, когато чу гласа й. Не й отвърна. Дори не я видя и продължи с уморена крачка, без да трепне.

Кръвта й се смръзна.

Беше мъртвец.

Мъртвец като нея, тръгнал натам, където неизбежно отиват мъртвите. Ускори ход и бързо се отдалечи от призрака. Един след друг срещна втори и трети, а после нови и нови. Бяха от всякаква възраст, ръст, вид и произход. Анаид ги заобикаляше и избягваше да ги поглежда. Нямаше смисъл. Вървяха равномерно, тежко, бавно, с невиждащи мътни очи. Бяха сенки на онова, което са били някога, загубили собствена воля, изпразнени от чувства и желания. Не изпитваха нито страх, нито болка. Нищо не мислеха и от нищо не се вълнуваха. Бяха напълно лишени от живот.

Анаид потрепери. Зарадва се, че все още е способна да усеща как я полазват тръпки.

Колкото повече вървеше напред, толкова по-многобройна ставаше навалицата, все повече затрудняваше движението й и накрая прерасна в непробиваемо задръстване, през което нямаше как да мине. Дълга редица от призраци, безшумни, безмълвни и безчувствени, се бяха строили пред нея.

Каква е тази опашка? Тук ли трябва да остане до края на вечността? Все пак не искаше да бие на очи и възприе тяхното поведение, за да се слее със заобикалящата я тълпа. Остана тихо и кротко да чака. Поне се опита да го направи, но не успя. Непрекъснато се оглеждаше, за да провери дали няма раздвижване, промяна. Беше единствената. Мъртвите нищо не чакаха. Към нищо не проявяваха любопитство. За тях бъдещето не съществуваше.

Анаид се изнерви. Дали не трябва да надмогне нетърпението си, да промени понятието си за бъдещето, за да я приемат в общността на мъртвите? Дали това не е последното й изпитание?

Успокои се и се съсредоточи в настоящия миг, като си внушаваше, че в този странен свят съществува само сегашното, следователно нищо друго няма значение. Не влачи като товар миналото си, не очаква нищо от бъдещето.

Така стоя дълго, докато накрая опашката се раздвижи и мина напред. Тогава в нея блесна искрица надежда, която побърза да задуши. Уплаши се, че няма да може да потисне вълнението си. Не, не може да се яви пред мъртвите, докато все още таи илюзии. Надеждите и очакванията са човешки емоции.

Да, но как ще осъществи плана си, ако загуби всяка перспектива и не отправя взор в бъдещето?

Дълго размишлява.

Беше сгрешила. Ако загуби желание да стигне, няма да върви напред. Без воля за постигане на целта пътуването й щеше да бъде безсмислено, абсурдно. Движенията й ще станат машинални и програмирани, като на всички заобикалящи я. Но тя има мисията да унищожи Баалат и за целта трябва да призове Съвета на мъртвите, да се бори, а може би и да се изправи лице в лице срещу Баалат. Тогава… Тогава как трябва да се държи — като мъртва или като жива? Не й се наложи да иска съвет от млечната си сестра, нито да прибегне до ясновидските способности на скъпоценните камъни. Отговорът беше в самата нея. Мъртвите се примиряваха. Тя — не. Мъртвите не се надяваха. Тя — да. Мъртвите нямаха желания. Докато тя искаше да стигне, да изпълни мисията си и да се върне обратно в света на живите.

Затова ги пререди. Мина покрай тях, заобиколи ги. Никой не вдигна очи да я погледне. Никой не се възпротиви, че не чака реда си и просто отказва да стои послушно най-отзад. Анаид дълго вървя, докато на едно място, където опашката завиваше, в далечината видя защо всъщност беше толкова дълга. Пред нея се простираше лагуна, а само една лодка превозваше до другия бряг. Взря се в далечината, проследи в каква посока отплава лодката и различи каменните стени на огромна крепост, издигната на отсрещния бряг.

Най-сетне, това беше царството на мъртвите.

Тя се забърза. Целта беше близка. Можеше да я види.

Добра се до пристана и застана най-отпред, до късметлиите, които вероятно с години бяха чакали да бъдат натоварени. Този път чакането не й се стори толкова дълго. Крайната цел беше на една ръка разстояние.

Лодкарят хвърли въжето и привърза лодката към платформата на кея, за да вземе следващите пътници, а Анаид си даде сметка, че всички до нея стискат в дланта си по една монета. Нямаше значение дали е голяма или малка, стара или нова, с голяма или малка стойност. Имаше всякакви: медни, цинкови, сребърни, златни. Всички имаха по една пара. А тя нямаше. Изчака да разбере какво ще стане и видя как един по един пътниците подаваха парата на лодкаря — зловещ образ, облечен в дрипи, с широкопола шапка на главата, който, преди да им позволи да се качат, протягаше ръка, вземаше монетата и едва тогава им разрешаваше да минат.

Анаид се въоръжи със смелост и пристъпи напред, с пълното съзнание, че лодкарят ще й поиска да плати за превозването. Така и стана. Анаид се престори на изненадана и направи жална физиономия, за да го умилостиви. Изражението, което изписа на лицето си, трябваше да издава недоумение или объркване и да означава: „Никой не ми каза да нося монета.“

Лодкарят я гледаше очаквателно.

— Монетата — поиска той.

Анаид леко потрепери.

— Забравих — извини се.

Лодкарят я отстрани.

— В такъв случай не можеш да се качиш.

Анаид така си остана, да гледа как мъртвите, които бяха зад нея, минават отпред и безмълвни се качват един по един в лодката. Не, не можеше да остане на сушата. Скоро лодката щеше да се напълни и да отплава за отсрещния бряг. Пак направи опит да мине, но лодкарят грубо я блъсна.

— Не може. Няма да се качиш.

Анаид погледна почти пълната лодка. Последното препятствие по пътя й за изпълнение на историческата мисия. Няма ли да успее? Тук ли ще свърши нейната одисея? Нима ще остане завинаги на брега на лагуната само защото нямаше пара?

— Трябва да се кача в лодката. Чакат ме.

Лодкарят я погледна втренчено.

— Без пара — невъзможно.

— А откъде да намеря?

— Попитай. Може някой да има две и да ти даде едната.

Много притеснена, Анаид се огледа. Всички протегнаха ръка, за да й покажат, че стискат само по една. Никой нямаше излишна монета.

— А какво ще стане, ако никой няма?

— Тогава ще се наложи да останеш с тях — и посочи зад гърба й.

Анаид се обърна и видя многочислена група мъртъвци, седнали на земята, кротко загледани в лагуната. Бяха онези, които не носеха да си платят и чакаха роднина или приятел да им помогне, като даде и за тях. Такава им беше съдбата.

— Не мога да остана тук за вечни времена. Не мога! — извика тя.

Беше прекалено късно. Лодкарят току-що бе отвързал въжетата, привързващи лодката за кея, и покойниците вече гребяха към отсрещния бряг.

Анаид седна на земята и се загледа как последната й надежда се отдалечава. Какво да направи? Да стигне с плуване? Да се опита да измами лодкаря и да се промъкне незабелязано в лодката? Да умолява за една пара всеки един от безкрайната опашка мъртъвци? Или да се опита да размени нещо срещу сумата, необходима да плати?

Точно така. Това е. Тя носи скъпоценности. Бижутата винаги са се ценели високо, бяха скъпи. Ще предложи своето съкровище на лодкаря.

Идеята й хареса и зачака връщането на лодката. Беше нетърпелива и веднага щом акостира, побърза да се приближи до намусения лодкар.

— Дай монета — поиска й и протегна ръка.

Анаид му се усмихна с най-очарователната си усмивка и посегна към шията си.

— Ето, ще ти дам колието си от сапфири.

Лодкарят обаче направи знак, че отказва, и я бутна встрани. Пред очите й отново се занизаха изтощени и отпаднали хора с бледи, изпити лица. Анаид направи още един опит.

— Ще ти дам гривната от тюркоази.

Получи нов отказ.

Все по-обезкуражена, тя наблюдаваше как лодката постепенно се пълни с мъртъвци. Трябваше да опита пак.

— Брошката ми от аметисти. Погледни я. Прекрасна е, виж как блести.

— Махни се.

Отчаяна, Анаид отказваше да се дръпне.

— Рубинените ми обици — настоя тя.

В този момент някой сложи студена ръка на рамото й.

— Аз ще ги купя.

Анаид се обърна и видя пред себе си красива жена, която с възхищение гледаше рубините във формата на сълзи. В протегнатата й длан блестеше монета — вълшебната паричка, която щеше да й позволи да отиде на другия бряг. Но проблясък от гузна съвест я възпря, не й позволи да грабне монетата.

— А ти? Ти как ще минеш?

Жената посочи обиците й, докосна ги и посочи монетата.

— Искам ги.

Анаид преглътна мъчително.

— Имаш ли друга монета?

— Нямам — отвърна равнодушно жената.

— Тогава ще трябва да останеш тук завинаги.

Жената кимна, че й е известно, без да откъсва очи от рубините на Анаид.

— Да. — И това „да“ бе изречено храбро и с твърда решимост.

Анаид не знаеше какво да прави. Съзнанието за важността на мисията й я караше да приеме монетата, но човешката й гузна съвест не й разрешаваше.

— Завинаги. Осъзнаваш ли го? Ще останеш на този бряг за вечни времена.

Жената се обърна и посочи неподвижна дребна фигурка.

— Да, но с дъщеря ми. Няма монета.

Тогава Анаид разбра. Свали обиците и ги подаде на жената. Взе монетата й и без да поглежда назад, я сложи в ръката на лодкаря и се качи в лодката. Мъртвата жена предпочиташе да прекара вечността с дъщеря си, отколкото да постигне мир в царството на мъртвите. Предпочиташе да се отърве от монетата, за да не се поддаде на изкушението да изостави дъщеря си. Все още пазеше искрица живот, която се проявяваше в желанието да притежава красивите рубини и в решението да сподели съдбата на чедото си. Анаид си обеща, че ако някой умре, ще му поръча да занесе на жената две монети, за да могат майка и дъщеря да преминат реката.

— Как се казваш? — попита я, вече отдалечавайки се, за да запомни името й.

— Мануела Сагара, дъщеря на Мануела и внучка на Мануела, от клана на орлицата. Късмет, Анаид, избранице.

Анаид се трогна. Тази горда и достойна Омар я бе познала и й помагаше да стигне до царството на мъртвите. Налагаше се обаче веднага да потисне човешкото си чувство и да вземе греблото в ръце. По заповед на лодкаря мъртъвците се наведоха над греблата и напънаха изпосталелите си мишци, за да отблъснат дървеното корито напред, всички заедно, на равномерни тласъци и лодката започна бавно да се придвижва към отсрещния бряг.

Целта беше близка, съвсем близка. Лодкарят им нареди да преустановят гребането. Вече бяха стигнали до пристана. С чувство на облекчение Анаид вдигна поглед и… го видя.

Чудовището, което пазеше портите на царството на мъртъвците, беше втренчило шестте си очи в нея и внимателно наблюдаваше всяко нейно движение. Вероятно това беше последното изпитание, понеже бе жива, а Цербер — триглавото куче със змийска опашка, зорко пазеше вратите и разкъсваше хитреците, които се преструваха на мъртви и искаха незабелязано да се промъкнат в крепостта.

Анаид усети кръвта да се дръпва от лицето й, как прималява, а ръцете и краката й омекват, но не се уплаши. Напротив, реши, че е в нейна полза. Помисли си, че така пребледняла няма да се отличава сред белезникавите лица на призраците. Постара се да подражава на бавните им машинални движения, полупритвори клепачи, с отнесен блуждаещ поглед; затаи дъх, дишаше едва-едва, за да не се вълнуват издайнически гърдите й, и си придаде вид на безизразно спокойствие, което далеч не притежаваше.

Пред нея мъртъвците слизаха на брега и един по един минаваха пред страховитото триглаво чудовище. Кучешките му глави близваха ръцете им, подушваха ги и ги пускаха да влязат. Мъртвите не изпитваха страх, не се потяха от притеснение, не миришеха и не трепереха. Псетата можеха да надушат и най-малкия признак на живот. Погълнати от работата си, трите подозрителни глави бяха престанали да я гледат, но когато Анаид ги наближи и видя огромните им зъби, лигавите им езици и огнените им очи, със сигурност разбра, че ще отгатнат каква е и няма да я пуснат да мине.

Как бе успяла да премине това изпитание Селене? Не можеше да си го обясни. Вероятно щеше да съумее да й помогне, но тя не бе пожелала да я чуе и избяга от нея. Беше прекалено късно. Само двама мъртъвци я деляха от свирепите глави. И тогава внезапно й дойде наум как последния път майка й се беше явила на тясното стълбище, пеейки приспивната песен, която толкова й харесваше. Спомни си също историята, която Деметер й разказваше до камината. Беше легендата за Орфей, как успял да измами Цербер с музиката си. Това беше. Селене и Деметер й бяха подсказали как да преодолее препятствието. Ключът към разрешението беше музиката.

Току-що беше минала и жената пред нея, и точно в секундата, когато първата глава на страховитото чудовище се наклони към ръката й, Анаид запя нежната мелодия на приспивната песен, която Селене й бе пяла като дете, приспивната песен, под чиито звуци очите й се затваряха и заспиваше дълбоко. Вълшебната приспивна песен тутакси подейства и накара трите глави да се залюлеят в един ритъм, да отворят огромните си усти в страховита прозявка и да затворят клепачи над огнените си очи. Анаид продължи да пее, без да спира, но вървеше и оставяше зад гърба си чудовището с трите заспали глави, които вече шумно хъркаха. Зад нея се точеше върволица от мъртъвци, равнодушни към съня на пазачите на крепостта.

Анаид прекрачи прага на големия укрепен град и влезе в недостъпния свят на мъртвите, където няма място за живите.

 

 

Присъствието й не остана незабелязано. Не й се наложи да се чуди накъде да върви и откъде да започне. Странна светлина, подобна на аура, я обгърна и направи невъзможно всяко нейно движения, а някакъв глас, строг, но любезен, я подкани да мълчи и да слуша:

— Похвална дързост прояви! Слезе чак до крепостта на мъртвите и успя да стигнеш невредима, но като смъртно човешко същество не можеш да останеш сред нас. Законите ни забраняват на живите да проникват в нашата обител.

Анаид отчаяно се заоглежда. Не виждаше никого. Понечи да помръдне, но светлинната енергия я приковаваше като в окови.

— Искам Съветът на мъртвите да ме приеме. Трябва да говоря с тях. Спешно е.

Не получи отговор и реши, че не е спазила както трябва протокола.

Покорно коленичи, целуна земята и произнесе думите:

— Аз съм Анаид Цинулис, човешко същество, дръзнало да наруши вашите закони. Най-смирено моля Съвета на мъртвите да прояви снизхождение към мен и да благоволи да ме изслуша.

Гласът отвърна с въпрос, в който имаше скрита уловка:

— Наистина ли си смирена, Анаид Цинулис?

— Да, смирена съм и покорна вам, прекланям се пред мъртвите.

— Ако е наистина така, докажи го. Изрежи ноктите на нозете ни.

И пред изумения поглед на Анаид се появи цяла редица бели крака с дълги нокти. В ръцете й се появи ножица и тя си спомни как Селене я бе съветвала: „Проявявай почит и покорство към мъртвите и забрави честолюбие и гордост.“

Наведе се над босите нозе и се захвана със задачата, като се стараеше да вложи в действията си цялото себеотрицание, което изискваха от нея мъртвите. Задачата не беше никак лесна. От безкрайното повтаряне на едно и също движение, без отдих и без да вдига глава, с изпънат врат, приведен над млечнобелите нозе, ръцете й изтръпнаха, шийните й прешлени се схванаха, а пулсът й започна да прескача. Отново бе възвърнала сетивата си за болката, за умората и за най-дълбоките измерения на човешката си същност. Но не се огъна, не вдигна глава, не спря смиреното си занимание и не даде никакъв признак на недоволство или нотка на неподчинение, никакъв израз на чувствата, които я измъчваха. Питаше се дали няма да я задължат вечно да изпълнява рязането, дали това не е наказание за гордостта й. И ако наистина е присъда, се питаше докога ли ще запази хладнокръвие и контрол над действията си.

За щастие, гласът я избави от нескончаемото наказание:

— Добре, Анаид Цинулис. Съветът на мъртвите те слуша. Говори.

Анаид забеляза, че снопът светлина се е разширил и вече обхващаше всички мъртъвци около нея, членове на Съвета. Едва виждаше краката им с току-що отрязани нокти. Напомни си, че макар и да я разяждаше любопитството, не бива да ги поглежда в очите, нито да вдига глава или да показва каквато и да било гордост. Беше й позволено само да излага исканията си и да моли за благоволение.

— Премъдри членове на Съвета на мъртвите, добре ви е известно, че майка ми Селене слезе в дълбините на този свят преди петнайсет години, за да ви помоли да възпрете Баалат, вещицата, използваща черна магия, която си позволи да наруши вашите закони и надлъга дори смъртта с окултните си способности. Знаете също така, че Баалат изрече проклятие, което се изпълни. Сега тя отново е сред живите и пак причинява беди и нещастия. Дойдох тук, за да ви помоля нейната смърт да бъде окончателна и завинаги. Повече никога да не й бъде разрешено да излезе от вашето царство.

— И какво предлагаш в замяна, Анаид?

Анаид не очакваше подобен въпрос и отговори прибързано, дори прекалено бързо.

— Нямам нищо — рече, искрено убедена в думите си.

— Грешиш, имаш какво да ни дадеш.

Анаид изброи наум притежанията си.

— Може би бижута ми? Ваши са, ако ги искате. Това е единственото, което имам.

— Не, Анаид. Притежаваш и други, по-примамливи неща.

Анаид въздъхна. Не можеше нищо да скрие от мъртвите. Нямаше как да ги излъже. Прехапа си ядно устните, но все пак го изрече:

— Може би говорите за скиптъра на властта, който ми бе откраднат от Баалат? Може би искате скиптъра? — толкова я болеше да го произнесе, че гласът й прозвуча дръзко и предизвикателно.

Веднага се помъчи да промени тона си, да го смекчи, но дори само споменът за скиптъра изгаряше кожата й и думите, с които да се отрече от него, не искаха да излязат от устата й. Това липса на смирение ли беше? Липса на себеотрицание?

— Имайте предвид, че ако ви дам скиптъра, няма да мога да изпълня мисията си като избраница — да управлявам справедливо.

Мъртвите отново бяха потънали в изпитателно мълчание и Анаид, против волята си, като сама с мъка си го наложи, промълви думите, които мъртвите очакваха да чуят:

— С удоволствие ще ви го предам, ако това е вашето желание.

Да, успя. Каза го. Колкото и да не й се искаше да се откаже от скиптъра, го беше предложила на мъртвите. Нямаше друг изход, беше изцяло в тяхната власт.

Но кристалният глас на една мъртва я поправи:

— Скиптърът на властта не е в ръцете на Баалат.

Анаид се обърка.

— Така ли? А къде е тогава?

— В Кристине.

Анаид усети да й призлява.

— Искате да кажете, че Кристине ми е откраднала скиптъра, а ме накара да повярвам, че е била Баалат?

— Точно така.

Анаид се натъжи неимоверно.

— Заблудила ме е? Лъгала ме е?

— Да, така е — потвърдиха мъртвите.

— Но защо?

— Помисли добре. Навярно сама ще си отговориш. Помисли също какво друго можеш да ни предложиш. Скиптърът ти не ни интересува.

Анаид се зарадва, но и почувства как я обзема отчаяние.

— Какво искате? Кажете ми какво искате. Ще ви дам всичко, което пожелаете.

Почувства леден допир по главата си и потрепери. Ръцете на мъртъвците галеха косите й бавно, с похотливо удоволствие.

— Живота ти, Анаид — прошепна интелигентен глас.

Понечи да вдигне глава, но нечия ръка властно я спря.

— Искаме живота ти — чу се отново, със сладостна нотка в гласа.

Анаид осъзна, че зад привидната мекота се крие решителност, по-опасна от откритата враждебност. Те искаха живота й, а тя не можеше да се защити.

— Животът на избраницата ни принадлежи.

— Защо? — попита тя с изтънял гласец.

— Ти наруши законите на мъртвите, като върна Дасил към живот.

— Не исках — изплака Анаид.

— Но го направи — възрази по-груб глас.

— Моля ви за прошка — промълви разкаяна Анаид.

— Животът и смъртта не знаят прошка. Тук си, сред нас, и повече няма да излезеш оттук. Дойде по своя воля. Тук и ще останеш.

— Можеш да заплатиш за грешките само с живота си, така както е предречено в проклятието на Оди.

Анаид забеляза, че светлината става все по-ярка, по-ослепителна и започва да обхваща ръцете и краката й, като пламъците на клада. Знаеше, че уловена в огнените й прегръдки, ще изгуби живота си.

Отчаян вопъл се изтръгна от гърлото й в предсмъртно издихание:

— Не искам да умра!

* * *

— Не искам да умра — крещеше младата инуитка, като се гърчеше отчаяно на кушетката в медицинския пункт.

— Овладейте я! — притесняваше се Исмаел Моралес, капитанът на товарния кораб.

Преди седмица беше хванал девойката, че пътува без билет, свита в трюма, заедно с кучето си, и големите й очи, впили умоляващ поглед в него, напомниха на капитана за собствената му племенница. Изпълнен със съчувствие, се съжали над двете бедни същества и като си затвори очите за нарушението на правилника, им разреши да останат на кораба до пристанището на Веракрус. Решението, взето в изблик на прекалена сантименталност, сега щеше да му навлече проблеми с полицията.

Малко след като влязоха в пристанището, но преди да успее да слезе на брега, момичето започна да пищи като обладано от дявола и двамата от екипажа, които се притекоха да го укротят и да го пренесат в медицинския пункт, се оказаха недостатъчни да се справят с него. Наложи се и той да се намеси и едва тогава лично се убеди в изумителната свръхестествена сила на малката инуитка. Пристигна с корабния лекар — с пребогат опит да дезинфектира рани или да оправя тежък махмурлук на моряците, но и представа си нямаше как се лекува нервна криза на едно момиче. В този случай докторът, англичанин от Йоркшир, дори не успяваше да забие както трябва иглата. Ама че чудо му бе дошло на главата!

— Не искам да умирам!!! — пищеше момичето, извиваше се неистово, сгърчило пръсти на гърлото си, сякаш искаше да се освободи от лапите на някой, който го стискаше и душеше.

— Укротете я най-сетне! — отново заповеднически извика капитан Моралес.

Лекарят обаче изглежда също бе попрекалил с брендито, понеже упорито не можеше да се справи с иглата и вместо да я забие в бялата, нежна ръка на инуитката, успя само да се нарани, като се одра на мечите зъби от колието на врата на момичето.

— Махнете тия зъби! — вбесено кресна лекарят.

 

 

Капитан Моралес препредаде заповедта на някакъв мулат от Санто Доминго, запален любител на салсата и верен почитател на пресветата Дева от Гуадалупе, набожност, която бе наследил от баба си, родом от Пуебла. Момчето обаче предпазливо докосна с пръст мечите зъби, поклати глава, заинати се и отказа да помръдне.

— Тая работа е дяволска работа, капитане. Хич не ми харесва.

— Казах ти да ги махнеш — настоя лекарят.

— Тая е вещица. — Момчето се дръпна изплашено.

Докторът ужасно се разгневи:

— Проклета да е! Разкарайте от врата й колието или ще заповядам да ви обесят на главната мачта!

Другият моряк, по произход кореец, също отстъпи крачка назад. Очевидно споделяше опасенията на моряка мулат.

— Това са зли духове.

Исмаел Моралес реши да действа сам. На своите петдесет и шест години от собствен опит се бе убедил, че моряците са тъпи и суеверни хора и понякога е за предпочитане да не им забелязваш много-много за дреболии. И така, протегна ръка към хубавия накит, готов да го дръпне и скъса, но щом го докосна, почувства как нещо мощно го разтърси, все едно го удари ток. Вдигна очи и срещна погледа на момичето, ужасяващо зъл и свиреп, криещ нечовешка сила, направо убийствен. Никога нямаше да си го признае, но се уплаши до смърт.

— Капитане! Капитане! — връхлетя задъхан младеж. — Митничарите са тук. Търсят ви, за товара.

„Прекрасен повод да се измъкна“ рече си той, скочи облекчен, че е намерил оправдание да се отърве от изпълнението на собствената си заповед да накарат момичето да млъкне и да спре да пищи.

— Веднага се връщам — измънка гузно, без да поглежда назад, предаде командването в ръцете на лекаря и го остави да се оправя в цялата тази каша.

Изми си ръцете с довода, че лекарите са по-печени в тия неща и по-успешно се справят с буйстващи луди.

Капитан Исмаел Моралес се върна след няколко часа във видимо подобрено настроение. Срещата му с митничарите бе минала чудесно, пошегуваха се, почерпи ги с хубави пури, изпиха по няколко чашки, а накрая им беше бутнал тлъст рушвет, за да освободят стоката без повече спънки. Вече беше забравил за злополучния случай с момичето ескимос, но когато отвори вратата на лечебницата, остана като втрещен: не очакваше да се озове пред дантевската картина, разкрила се пред очите му. Мебелите бяха разхвърлени, съборени с краката нагоре, изпочупени и станали на трески. Стените бяха целите в петна от кръв, а върху койката лежеше безжизнено тялото на лекаря.

Капитан Моралес се втурна към него и се зае да оглежда тялото му, търсеше къде е раната, но забеляза, че гърдите му, макар и съвсем равномерно се повдигаха. Беше жив, само дето спринцовката бе забита в собствената му ръка. Беше се упоил.

Глух стон привлече вниманието му.

Изглежда имаше още някой, когото не бе забелязал. Беше Пабло, доминиканецът, свил се ужасен на кълбо в единия ъгъл на каютата и закрил с ръце главата си, се поклащаше напред-назад. Беше като обезумял.

— Пабло, Пабло, какво ти е? Какво се е случило?

Капитанът го хвана за раменете и го разтърси, а после повдигна брадичката му, за да го накара да го погледне и да го разпита, но изплашен от вида му, нададе вик. Лицето на момчето бе цялото в кръв, а в очите му се четеше неописуем ужас. Беше неспособен да разсъждава и да отговаря на въпроси.

— А момичето?

Пабло се разплака и заповтаря:

— Дяволът, дяволът, дяволът…

За корееца така и повече нищо не се чу.