Майте Каранса
Проклятието на Оди (8)

Глава осма
Изненадата

Анаид можеше да тръгне към дъбовата гора едва рано призори на другия ден. Прекара нощта с Дасил у дома, на сигурно място. Вмъкнаха се тайничко, без да вдигат шум, след като я убеди, че Елена и Карен не бива да ги виждат.

Рано сутринта остави приятелката си да спи и пое към пещерата, където беше скрит скиптърът. Колкото повече наближаваше, толкова по-силно усещаше как ръката й започва да я изгаря от нетърпение.

Най-сетне, тръпнеща от неудържимо желание, се гмурна в бездънния мрак на пещерата. Беше я открила като дете, докато играеше на криеница с баба си Деметер. Години наред беше изследвала всяко нейно кътче и сега можеше да мине през всичките й зали и със затворени очи. Знаеше наизуст проходите, отделящи пещерата с езерото от залата със сталактитите. Можеше слепешком да възпроизведе всяка издатина, всяка гънка на варовиковата скала, извивките на галериите, спускащи се дълбоко под земята, и безпогрешно разпознаваше лепкавия мирис на влага, плътното безмълвие, както и изумително красивите им розетъчни тавани, покрити с безброй чудновати форми, изваяни по прищявка на природата. Това беше нейната пещера.

Така беше обаче обсебена от желанието да си върне скиптъра, че не обърна внимание на нито един от знаците, които ясно й подсказваха, че става нещо странно и нещо не е наред. Не забеляза човешките следи по пода, не усети острия мирис във въздуха, просмукал „залата на призраците“, кръстена от нея така заради фантасмагоричните сталагмити, издигащи се от пода като млечнобели стражи; не съзря, когато връхлетя като вихър в пещерата с езерото, сянката, която се плъзна измежду диплите на каменните завеси и се скри в теснината зад една колона. Причина за всичко бе вълнението й. Цялата трепереше, зъбите й тракаха, дланите й се потяха, а сърцето й биеше толкова силно, все едно щеше да изхвръкне. Изгаряше от желание да вземе в ръцете си скиптъра. Къде ли беше? Чувстваше го с цялото си същество, усещаше, че е съвсем наблизо. Губеше контрол над себе си. Очите на Анаид трескаво зашариха и следвайки интуицията и образите от виденията си, бързо се ориентира и се насочи право към кухината, където предчувстваше, че е скрит скиптърът. И наистина беше там! В мига, в който го зърна, останалият свят загуби всякакво значение за нея, тя насочи поглед и съсредоточи цялото си внимание върху бленувания предмет, към обекта на стремленията си. Разтвори длан, вълнението й се засили, желанието й се надигна неудържимо и я зареди с вътрешно напрежение, подобно на порив за мощна кихавица, напираща да изригне.

Скиптърът блестеше с трепкаво сияние, зовеше я, подканяше я да го докосне и когато протегна ръка, готова да го сграбчи, сянката надвисна над нея и тънки изящни пръсти я стиснаха за китката.

Щеше да изкрещи, но вдигна поглед и съзря красива елегантна дама със снежнобяла кожа и сини очи, която мигом я пусна и с широка усмивка на лицето разтвори обятия да я прегърне.

— Анаид, дъще!

Анаид, която още страдаше от раздялата с баща си и не успяваше да се отърси от болката, заседнала като буца на гърлото й, почувства, че не може повече да сдържа вълнението си. Мъката й се отприщи спонтанно, отведнъж и се изля от гърлото й в горчиво ридание.

— Бабо! — извика тя и се хвърли в прегръдките на Кристине Олав, Ледената кралица.

Спомни си за битката с Баалат, за студения, но спокоен и благ глас, който направляваше действията й, за безликия дух, който срази Баалат и взе скиптъра. Насочи показалец към нея и изумена извика:

— Ти ме спаси от Баалат! Ти беше, нали?

Кристине бавно кимна.

— Естествено, скъпото ми момиче, не можех да те оставя да загинеш.

— И си донесла скиптъра тук, за да е на място, което познавам.

— Да, на сигурно място, далеч от любопитните хорски погледи.

— Гунар знаеше ли?

— Аз лично го уведомих, че ще те чакам заедно със скиптъра.

— Значи, когато каза, че ме оставя в добри ръце, е говорел за теб?

— Разбира се — усмихна се Кристине и нежно я погали по лицето. — Знаеш, че те обичам.

— И аз те обичам, бабо — разчувства се Анаид и се сгуши в белите и студени гърди на красивата дама.

Само дето й мина през ума, че ако Селене ги види така, никак няма да е очарована.

 

 

Анаид умееше да разпознава жените Одиш. Откакто я посветиха в Сицилия, безпогрешно долавяше присъствието им, познаваше ги по очите и надушваше специфичния им остър мирис. Но Кристине Олав беше различна. Да, беше вещица Одиш, но бе също и преди всичко нейна баба. Анаид я прегърна и я целуна без никакво колебание, без ни най-малко съмнение, че предава племето или клана си.

Кристине, висока, русокоса и със същите сиво-сини очи, каквито и тя, и Гунар имаха по наследство от нея, беше младолика баба. Много скоро обаче Анаид си даде сметка, че я възприема като всички останали баби.

— Можеш да ме помолиш за всичко каквото ти душа иска, детето ми — предложи й с глас, толкова елегантен, колкото и изящните й, фини и чисти ръце.

Анаид изпитваше неудържимо желание да докосне скиптъра.

— Може ли?…

— Разбира се, твой си е.

Анаид плахо го погали. В присъствието на Кристине не се осмеляваше да го сграбчи жадно. Само леко го пипна с пръсти и почувства как чудотворната му сила се предава на нея и се разлива по тялото й.

После помоли:

— Може ли… мога ли да видя Рок?

— Ела с мен.

Кристине я покани да влезе с нея в пещерата с езерото. Щом стигнаха там, леко щракна с пръсти и езерото се превърна в голям леден блок. На петте му ъгъла, които, свързани с въображаеми линии, образуваха формата на пентакул, се запалиха пет свещи и със слабата си светлина една по една осветиха пространството.

Кристине докосна леда и пред изумения поглед на Анаид образът на Рок се появи в краката й, като отражение върху повърхността. Сърцето й лудо заби. Беше толкова красив!

Рок беше в час, седнал на чина си, облян в пот и неспокоен, като въртеше на химикалката си една къдрица отново и отново, в някакъв побъркващо повтарящ се тик. Пред него имаше празен бял лист и фотокопие с четири задачи по математика. Беше на изпит и очевидно много бе закъсал. Анаид изпита съчувствие към Рок.

— Мога ли да му помогна?

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита я Кристине.

— Не искам да го скъсат.

— Тогава действай, направи го!

— Какво да направя?

Кристине я хвана за ръцете.

— Повтаряй след мен: Етпордет, ле, нумис.

Магията на Кристине не беше като тези на Омар. Не беше от заклинанията, които използваха жените Омар, и имаше защо.

— Етпордет, ле, нумис — вяло прошепна Анаид.

И Рок, като в някаква абсурдна последователност от кадри, започна да пише с невероятна скорост, отчаяно, сякаш животът му зависеше от това, а ръцете му действаха на бързи обороти. До него съучениците му се побутваха с лакти и се смееха. Имаше вид на побъркан, беше съвсем обезумял и дори сам не разбираше какво става. Накрая спря, облещил очи, със схваната ръка и с недоумение, изписано на лицето. За по-малко от минута без грешка беше решил и четирите задачи. Или поне беше изписал куп числа, които най-вероятно бяха решенията на тези иначе абсолютно непонятни за него задачи.

На Анаид й се прииска да му каже, че това е тя, че благодарение на нея е успял да си вземе изпита, но точно в момента ръката на едно момиче, досега останало незабелязано, се плъзна бавно по панталона на Рок и се изкачи до чина, за да поеме бележката, която й подаваше.

Лицето на Анаид се изкриви от яд. Беше Марион, която се пъхаше където не й е работа, заставаше между нея и Рок и отмъкваше драгоценното решение на задачите, което тя беше подарила на Рок. Погледна Кристине и без думи й даде да разбере, че ревнува и иска да си отмъсти.

Кристине разбра мълчаливото й послание. Хвана я пак за ръката и я накара да повтаря след нея ново заклинание.

— Асат, сенерт ателиоминт.

И Анаид повтори този път силно и на висок глас:

— Асат, сенерт ателиоминт.

Внезапно бележката пламна и Марион, ужасена, нададе вик и я изпусна върху панталона на Рок, който на свой ред скочи, хвърли запалената хартия на пода и я стъпка с крака. Настана страшна олелия и преподавателят се приближи, свъсил вежди начумерено. Беше Илде, най-строгият даскал в училището. При него нямаше тинтири-минтири, никакви номера не му минаваха. Погледна Рок, после Марион, прецени ситуацията, взе бележката и я прочете внимателно.

— Отличен пищов.

Насочи показалец към Рок, а после и към Марион:

— Вие двамата, марш навън. Скъсани сте.

Анаид не искаше да гледа повече. Току-що бе зърнала Рок покровителствено да слага ръка на рамото на Марион, която се затресе в ридания. Не искаше да гледа как я утешава, нито как двамата се превръщаха в съюзници и жертви на един и същи палач. Нещастието силно обединява. Знаеше го. И много се ядоса, понеже именно тя бе спомогнала връзката им да се затвърди и Марион и Рок да станат по-близки.

— Не искам да гледам! — изкрещя младата магьосница.

Езерото мигом си възвърна предишния вид, а Анаид хукна презглава към залата със сталактитите при скиптъра си.

Видимо разстроена, Кристине вървеше след нея и я утешаваше:

— Горкичката, не заслужаваш да преживееш подобно разочарование.

Животът й беше пълна гадост, но нежните ръце на баба й изтриха сълзите й — сълзиците, които се бяха изплъзнали неканени и нежелани от очите й.

— Хайде, стига! Всичко ще се оправи.

— Как?

— Можеш. Имаш силата за това.

— Напротив, нямам никаква сила — възрази жално Анаид, изпаднала в безнадеждно черногледство.

— Нима? А скиптърът? — посочи й го Кристине.

Анаид се загледа в него замислена.

— Скиптърът не служи за задоволяване на лични желания.

— И кой ти го втълпи?

— Майка ми.

Кристине се усмихна.

— Майка ти греши. Сбърка и като даде билето на Рок, за да те забрави.

Вярно беше. Дотолкова вярно, че обсебваше цялото й съзнание и не можеше да мисли за нищо друго.

— Може да ти се стори банално, но избраницата трябва да е щастлива, независимо от всичко. Ако не умее да постигне щастие за самата себе си, не би могла да направи щастливи и другите магьосници, а още по-малко да ги ръководи. И към какво се обръща тя, когато всичко й се струва объркано?

Анаид кимна в знак на съгласие. Несъмнено баба й беше права, а и тя самата бе на същото мнение. Нещо повече, лично беше стигнала до същия извод. Как щеше да се впусне в рискованото начинание, което изискваше пълна себеотдаденост, като единственото й желание беше да удуши Марион?

— Добре, повикай го.

— Рок ли?

— Скиптъра, глупаче.

— Но как?

Кристине се засмя.

— Нима не знаеш как да го призовеш?

— Не — изненада се Анаид.

— Можеш да го повикаш, когато пожелаеш.

Анаид се ококори изумена.

— Наистина ли?

— Как е възможно досега никой да не ти го е казвал и никой да не ти е показвал как да го направиш? Хайде, повтаряй след мен: Сорамар нойкалупирт не литасм.

— Сорамар нойкалупирт не литасм — повтори с упование Анаид.

Веднага усети силна топлина да плъзва по дланта й, ръката й изригна в сноп светлина, която показа пътя на скиптъра. И скиптърът послушно се отзова на повика й, политна и кротко се намести в горещата й шепа.

— Стига си зяпала така, че ще лапнеш някоя муха — пошегува се Кристине.

Анаид от вълнение все така стоеше с отворена уста.

— И как така дойде при мен?

— С магия, миличка, с магия, ненапразно си магьосница.

Можеше да го вика, когато си поиска, можеше да го накара да дойде при нея и така нямаше да има нужда да потиска неудържимото си желание да го притежава.

— Чудесен е — прошепна баба й в екстаз.

Кристине замечтано го съзерцаваше и инстинктивно протегна бялата си ръка към него, но Анаид веднага дръпна скъпоценното си притежание и го скри зад гърба си.

— Може да се окаже… опасно — оправда се.

Изведнъж се сети за майка си и за това как я беше предупреждавала, говорейки й надълго и нашироко, че има три Одиш, които жадуват да притежават скиптъра — Баалат, графинята и собствената й баба, Кристине. Беше забелязала в погледа на Кристине да проблясва алчност, макар че очите й мигом си възвърнаха приветливото изражение и без следа от страстно желание я посъветва да го пази.

— Добре, остави го пак там, където си беше.

Не, Кристине не беше такава, за каквато я мислеше Селене. Можеше да й се довери.

— А сега какво ще правим, бабо?

— Ти какво искаш да правиш, миличка?

— Едно е да ми се иска, а друго да го мога…

— Ти можеш да правиш всичко каквото си пожелаеш, Анаид. Каквото си поискаш. Разбираш ли?

— Не е вярно. Има магии, които са ми забранени. Да речем, че ми се прииска да се превърна в оса, за да ужиля Марион, тогава какво?

Така и не разбра как се озова в двора на училището, до липата, да кръжи над кестенявата глава на Марион. Не беше произнесла никакво заклинание, нито бе повторила някои от думите, които й диктуваше баба й. Но ето че се бе превърнала в оса, а под нея беше смъртният й враг, целуваше се с Рок. Можеше да ги нажили хубавичко и двамата или пък… защо не… Стрелна се между доближените им лица и заби жило в устната на Марион.

— Ау! — изпищя ужасена любовчийката и се отдръпна от Рок.

Чудесно свършена работа. Устната й щеше да се подуе и да стане толкова болезнена, че щеше да й се отще да целува Рок известно време.

— Проклета оса! — провикна се Рок.

И без малко да предаде богу дух, размазана под обувката му. Един светкавичен лупинг я спаси в последния момент. Пикира и се издигна много нависоко, за да се измъкне от радиуса му на действие.

Марион, изпаднала в пълно отчаяние, търкаше бясно устата си и ревеше от болка.

— Чакай, чакай, не го пипай. Ама че кофти работа! Направо брутално.

Наистина, устната на Марион, посиняла и отекла, й придаваше вид на нокаутиран боксьор. Рок взе малко пръст, плюна върху й, после я размачка като тесто на топчица и грижливо я нанесе върху ужиленото. Направи го старателно и с обич, след което прегърна съчувствено Марион, по-привързан към нея отпреди заради нещастието, което ги обединяваше.

Превърнатата в оса Анаид почувства как яростта отново я задушава и на мига пожела да приключи с тях веднъж завинаги. Беше неосъзнато и смътно желание. И макар да не успя да го формулира с думи, от високото ужасена видя как клоните на липата, под която бяха Рок и Марион, се разклатиха, започнаха да се удължават, да се накланят и бавно обгърнаха телата им.

Правеше магия. Материализираше желание. Дървото пускаше многобройните си пипала и притискаше все повече Рок към Марион, Марион към Рок, малко по малко ги задушаваше в жилавите си клони.

— Помощ! — извика Марион.

— Хххррр — едва-едва успя да издаде някакво хриптене Рок, като опитваше да се освободи от дебел клон, увил се около врата му.

Анаид реагира светкавично. Оса или момиче, не можеше да позволи избликът й на гняв да има трагичен завършек.

— Рагар ерпмейс — прошепна тя.

Липата спря атаката си и лека-полека отпусна жестоката прегръдка на клоните, които постепенно се отдръпнаха и си възвърнаха обичайната форма и големина.

Марион плачеше.

— Да се махаме оттук, това дърво е омагьосано.

— Почакай малко.

— Не ме докосвай! Ти също си омагьосан.

— Аз ли?

— Да, ти. Всеки път, като се доближа до теб, става нещо лошо. Върви си.

Анаид кръжеше над тях, трепкайки доволно с крилца, наблюдаваше как Рок се мъчи да убеди Марион, че няма нищо подобно.

— Не говори глупости, беше чиста случайност. Стечение на обстоятелствата.

— Случайност ли?

Рок взе ръката й в своята и я придърпа към себе си.

— Ето, виждаш ли? Няма нищо страшно. Нищо няма да се случи.

И тогава настъпи звездният миг за Анаид. Само с един бърз поглед призова всички листни въшки, листояди и мравки, които пъплеха по клоните на липата, и ги накара да скочат върху Марион. Дъжд от гнусни бръмбъзлъци се изсипаха върху косата й, върху тялото и по дрехите й. Писъците й се чуха чак до Истанбул.

— Уф, че гадост! Не се доближавай до мен! Махай се!

Марион светкавично се изнесе от полесражението и остави Рок, онемял от изненада, загледан глупаво в короната на липата, недоумяващ как и защо беше преживял странните събития за толкова кратък период. Изпитът, пожарът, дървото удушвач, а сега и нашествието от насекоми.

Анаид се почувства удовлетворена, желанията й се бяха изпълнили. Вече можеше да се върне в тялото си.

 

 

И ето че си възвърна нормалния вид. Беше отново момиче, седнало в пещера, дълбоко под земята, което си размени съучастнически поглед с жената до себе си — тази толкова прекрасна изумителна жена, която я беше научила само за няколко минути как да прави така, че желанията й да стават реалност. Беше силно изкушаващо и много, ама наистина много забавно.

— Благодаря ти, бабо.

— Няма защо, за мен беше удоволствие. И това е само началото.

— И други неща ли мога да правя?

— Разбира се, миличка.

— Мога ли да накарам Рок да се влюби лудо в мен?

— Лесна работа, това дори жените Омар го могат.

— Но не го правят.

— Не всички. Някои го правят, майка ти например.

Вярно беше. Селене си беше позволила да даде на Гунар любовно биле, нещо, на което се бе научила като малка от братовчедка си Лето.

— Ще ми помогнеш ли?

— Естествено! И ще те закрилям.

Анаид се притисна в обятията й. Баба й, а и Дасил. Не беше толкова самотна, колкото си мислеше.

— Би било чудесно да живеехме заедно, с татко и с теб.

Кристине я успокои:

— Гунар трябва да отвлече вниманието на Селене. Ще бъде като примамка. После ще се върне при теб. Той те обича.

Баба й беше права, някой трябваше да се заеме с това да оставя фалшиви следи, за да заблуди всеки, който иска да открие къде е. Не можеше да рискува и да допусне Селене да се появи в Урт и да осуети плановете й.

— А Дасил? Какво ще правим с нея?

Кристине Олав се усмихна.

— Случихме много с това момиче. Точно тя ни трябваше.

— Мислиш ли?

— Обожава те, ще изпълни всяко твое нареждане, ще се престори или преобрази на каквото ти поискаш.

— И какво ще й поискам?

Кристине се усмихна загадъчно.

— Тя ще ти бъде съюзник и другар в реалния свят. Никой не трябва да разбере, че си в Урт. Ако Елена или Карен научат, жените Омар ще се намесят. Дасил ще бъде твоето второ „аз“.

Анаид почувства как камък й пада от сърцето. Истина беше. Баба й мислеше за всичко и за двете, предвиждаше всичко и все пускаше в действие по някой хитро скроен план. Като истински фокусник, който вади от цилиндъра всевъзможни чудеса.

— Да хапнем, а? Какво ще кажете?

— Гладна ли си?

— И още как! Бих могла да излапам цяла лангуста.

Беше просто израз, фразеологизъм, нещо което изрече, без да се замисля. Но в момента, в който в ръцете й се появи един омар, остана като гръмната.

— Хайде, яж, какво се кумиш, нали беше много гладна?

— Да, но… — опита се да възрази Анаид.

Тя обаче нямаше нищо против приятното ухание на омара, нито против бялото му месо, крехко и вкусно, парченце от което опита, разчупвайки черупката.

— Ммммм, много вкусно! — промърмори, примижала от удоволствие.

В момента съжаляваше само, че няма подръка салфетка и резен лимон.

— Кажи го, формулирай го ясно — поощряваше я Кристине.

— Кое да формулирам?

— Желанието си, Анаид, всяко твое желание е изпълнимо.

— Дори ако е съвсем егоистично?

Кристине се разсмя.

— Откога желанията не са егоистични? Има ли такива?

— Да, има, ако, да речем, пожелаваме нечие добро, значи мислим за другите — обясни Анаид.

— А това не се ли прави само за да успокоим съвестта си? Това също е егоистично, нали, съкровище?

— Ами, ъъъ…

Анаид не се решаваше. Беше се запънала и думите не излизаха от устата й.

— Хайде, кажи го най-сетне. Иска ти се да си избраницата и да се държиш като такава?

— Искам, разбира се.

— Тогава не задържай нещата в себе си, скъпа, пожелай си го, пожелай го от цялата си душа и желанието ти ще бъде чуто. Нерешителността, бездействието и посредствеността не са присъщи на героите. Устремявай поглед към велики неща, цели се нависоко и се бори, за да ги постигнеш. Как иначе мислиш, че просперират някои политици, големи бизнесмени, видни личности? Ти си много, изключително могъща. Дръж се като такава.

Анаид щеше да се пръсне от гордост. Баба й има право. Една избраница не може да върви в живота с наведена глава, плаха и нерешителна, прикривайки желанията си. Избраницата държи скиптъра и притежава властта да решава съдбините на всички магьосници. Следователно тя трябва да притежава ключа към щастието, към своето лично добруване и към това на останалите. Тя, Анаид, е избраницата и само да пожелае, скиптърът ще се подчини на призива й и ще дойде при нея.

— Сорамар нойкалупирт не литасм — изрече високо и ясно, с властен тон.

На мига скиптърът долетя в ръката й и вля в жилите й силата и властта, от които се нуждаеше, които й се полагаха по право.

— Искам да спечеля любовта на Рок.

Кристине, баба й, я погледна с възхищение и я целуна.

— Желанията ти ще бъдат изпълнени, скъпа моя. Всичките ти желания.

* * *

Спеше загърната в кожи, в иглу, което я защитаваше от северния вятър. Сънят й обаче беше неспокоен и насред кошмарите викаше и проплакваше.

Майка й хранеше кучетата, които се бяха събудили посред нощ, стреснати от нещо и разтревожени, бяха започнали да лаят. Като чу виковете на дъщеря си, бързо се втурна при нея.

— Сармик, Сармик, събуди се — разтърси я, за да я накара да отвори очи.

Сармик, петнайсетгодишна инуитка с големи дръпнати очи и синкавобяла като порцелан кожа, не се пробуждаше, а тялото й се извиваше като змия.

Отвън, сякаш известявайки злокобно предзнаменование, кучетата от впряга виеха срещу луната, както бяха правели техните предци, вълците.

Каалат погледна дъщеря си и потрепери. Знаеше, че някой ден, рано или късно, ще дойде времето, когато сестра й ще си я поиска обратно, но не мислеше, че ще е толкова скоро.

— Сармик, Сармик, събуди се.

Този път Сармик й се подчини и се изправи като робот. После отвори очи и Калаат ахна, стъписана. Бяха слепи. Нямаше зеници, а бялата роговица заемаше цялата очна ябълка. Сармик беше обладана.

— О, всемогъща майко мечка, закриляй дъщеря ми Сармик и млечната й сестра Диана. Те са едно цяло, така са били орисани.

Сармик се свлече безпаметна на земята, а Каалат се завтече, за да я вдигне на ръце и да я притисне в обятията си.