Джон Варли
Титан (8)

ОСМА ГЛАВА

Чироко избра наблюдение предния край на гондолата. Никога нямаше да свикне да възприема това нещо като стомах. Габи все още бе вцепенена. Един разговор с Калвин не бе й доставил удоволствие — той не бе склонен да дискутира нещата, които я интересуваха. Беше го показал недвусмислено, след като разказа всичко, което знаеше за Свирчостоп.

Би било добре да има перила, за които да се хване. Стените на гондолата проблясваха леко, прозрачни като стъкло, и ако нямаше килима от полусмлени листа и клони, подът също би бил прозрачен. Беше главозамайваща гледка.

В момента преминаваха над гъста джунгла, подобна на тази, през която вече бяха минали, спускайки се по потока. Областта беше осеяна с езера. Реката Клио, жълтеникава и разлята, лениво се извиваше през всичко това. Отгоре изглеждаше така, сякаш някой бе хвърлил върху земята въже и то се бе нагърчило, образувайки множество витки.

Чироко бе изумена от чистотата на въздуха. Някъде над Рея имаше облаци, които мятаха мълнии върху брега на северното море, но бяха ниско и погледът й минавайки над тях достигаше чак до кривата на огромния тороид.

Стадо цепелини кръжаха на различна височина около най-близкия до Свирчостоп поддържащ кабел. Тя не можеше да каже какво правят там. Може би се хранеха — кабелът бе достатъчно масивен и вероятно по стените му растяха дърветата.

Поглеждайки право надолу, забеляза грамадната сянка, която Свирчостоп хвърляше. Колкото по-ниско слизаха, толкова по-голяма ставаше сянката. След четири часа тя се бе превърнала в огромно петно пълзящо по върховете на дърветата. Чироко се зачуди как Свирчостоп възнамерява да ги спусне на земята. Отдолу бе джунгла и наоколо нямаше достатъчно голяма поляна, която да побере огромното туловище.

Изведнъж тя се сепна, забелязвайки две малки фигурки да стърчат върху западния бряг на един от завоите на реката. фигурките им махаха с ръце. Чироко помаха в отговор с ръка, без да е сигурна, че я забелязват.

— И така, как ще слезем? — попита тя Калвин.

— Не мислех, че ще ти хареса — направи гримаса той, — затова досега не ти казах. Не исках да ви тревожа преждевременно. Ще скочим с парашути. Тя не реагира и Калвин въздъхна с облекчение.

— Печена работа. Нищо страшно. Абсолютно безопасно.

— А-а, Калвин, аз обичам да скачам с парашут. Знам, че е много забавно. Не искам много да сгъна моя и да проверя дали е добър. Искам да знам също кой го е направил. Освен това… — огледа се тя наоколо. — Поправи ме ако греша, но не виждам парашути тука.

— Свирчостоп ги прави — обясни той. — Досега не е имало случай да не ни се отворят.

Чироко отново не реагира.

— Аз ще скоча пръв — каза той убедително. — Ще можеш да се увериш.

— А-а, Калвин, трябва ли да разберем, че това е единствения начин да слезем долу?

— Наоколо 100 километра източно оттук има равнина. Там Свирчостоп може да се спусне и да ви остави, но ще трябва да се връщате през блатата.

Чироко погледна към земята, после пое дълбоко въздух и го издиша шумно.

— Добре. Да видим парашутите. — каза тя, отиде при Габи и докосна раменете й. Нежно я отдалечи от прозрачната стена и я заведе в задната част на гондолата. Бе покорна като дете. Раменете й вкочанени и цялата трепереше.

— Не мога да ви ги покажа в момента. Не и преди да скоча. Появяват се, когато вече си във въздуха. Гледайте как става.

Той се протегна и заграби пълна шепа от висящите бели пипалца. Разтегна ги и започна да ги разделя едно от друго, докато се образува хлабава мрежа. Промуши краката си през две от дупките, издърпа материята нагоре и продължи да я разтяга и увива около бедрата си, докато се оформи стегната кошница, после мушна ръцете си в мрежата и се омота целия в нея. Получи се нещо като пашкул.

— Скачали сте преди и няма да ви обяснявам как става самия скок. Можете ли да плувате?

— Много добре. Габи? Ти плуваш ли добре?

Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае, че я питат нещо. Най-после разбра въпроса и в очите й проблесна интерес.

— Да плувам? Разбира се. Като риба.

— Добре тогава. Наблюдавайте ме и после направете същото — каза Калвин и изсвири с уста.

В пода пред него се оформи отвор. той стъпи на ръба, погледна ги и падна като камък. Притеглянето беше една четвърт от земното и скоростта не бе голяма, но все пак достатъчна, за да се пребие.

Зад него се разтегнаха гъвкави нишки и той за секунда увисна на тях като паяк, след което от цепелина се откъсна едно парче, приличащо на плътно надиплен бледосин чаршаф и бързо изчезна от погледа. Те се наведоха над отвора, точно на време, за да чуят изплющяването на отварящия се парашут, който се опъна пред очите им, загребвайки въздух. Калвин се понесе бавно надолу и помаха с ръка.

Чироко направи знак на Габи, която вече навличаше мрежата. Тя бе толкова нетърпелива да се махне от тук, че скочи преди Чироко да успее да провери екипировката й. „Две от три“ — помисли си тя, промушвайки краката си в паяжината. Нишките бяха топли и еластични и когато привърши с пашкула се почувства доста удобно.

Самият скок се оказа съвсем привичен. Погледна нагоре. На фона на жълтото небе се очертаваше синия купол на парашута. Беше по-малък отколкото би трябвало да бъде един парашут, но явно бе достатъчен при ниската гравитация и по-високото налягане. Тя хвана с ръка сноп нишки и ги придърпа, насочвайки парашута към брега на реката.

Чироко успя да се приземи на крака и бързо се освободи от амуницията. Парашутът се свлече върху калния бряг, докато тя остана до колене във водата, загледана в Бил, който вече идваше към нея. беше трудно да не се изсмее. Приличаше на бледо проскубано пиле. По цялото тяло бяха наболи къси косъмчета.

Тя сложи две ръце на челото си и ги прекара назад по мъхестото теме. С неговото приближаване усмивката й ставаше все по-широка.

— Такава ли съм каквато ме помниш? — попита тя.

— Даже по-хубава — той изцопка, пръскайки вода наоколо последните метри, които ги деляха, обви ръцете си около нея и я целуна. Тя не заплака, и не изпита такава нужда, въпреки че преливаше от щастие.

 

 

Бил и Август бяха направили чудеса, като се има предвид, че използваха само острите метални отломки от скафандрите. Само за шест дни успяха да построят две колиби, а на третата оставаше да се довърши половината покрив. Стените се състояха от навързани един за друг клони, измазани с кал, а покривите, леко скосени и покрити със слама изглеждаха доста солидно.

— Най-доброто, което можахме да постигнем — разведе ги наоколо Бил. — Мислехме да направим кирпичи, но слънцето нямаше да може да ги изсуши достатъчно бързо. Запазват прекрасно от вятъра и почти не пропускат вода — посочи той колибите.

Отвътре помещенията бяха два на два метра. Върху пода бе разстлан дебел пласт сухо сено. Бяха доста ниски, Чироко не можеше да стои изправена в тях, но не мислеше да протестира — беше й достатъчно, че можеше да спи на закрито.

— Нямахме време да довършим другата, преди да дойдете — продължи Бил. — Но като се включите и вие, за един ден ще стане. Габи, тази за тебе и Калвин. Аз и Чироко ще се нанесем в колибата, която досега заемаше Август. Тя си е харесала новата.

Габи и Калвин не казаха нищо, но Габи се приближи плътно до Чироко.

Август изглеждаше ужасно. Беше остаряла поне с пет години, откакто Чироко я видя за последен път. Много отслабнала, тя приличаше на призрак с дупки вместо очи и ръцете й трепереха непрекъснато.

— Нямахме време да де сдобием с прясно месо днес. Бяхме доста заети около новата колиба. Август, има ли нещо останало за вечеря?

— Мисля, че да — отвърна тя.

— Би ли го донесла?

Август се отдалечи вяло. Бил срещна погледа на Чироко, облиза устните си и бавно поклати глава.

— Нищо не знаете за Април, нали? — каза меко той.

— Абсолютно нищо, както и за Джен.

— Не зная дали ще изкара дълго така.

 

 

След като се нахраниха, Бил разпредели работата по довършването на третата колиба. Личеше си, че беше насъбрал доста опит с първите две. Не беше изморителна работа, но много досадна. Пренасянето на тежките клони, не ги затрудни особено, но отрязването и на най-тънкия от тях изискваше страшно много време. В резултата от всичко това плодът на техния труд кой знае колко добре. Когато завършиха колибата, Август веднага се настани в нея. Калвин също се прибра в своята, но Габи се намери в чудо. Най-накрая успя да измънка, че отива да разгледа околността и ще се върне след няколко часа. Изглеждаше отчаяна и явно не знаеше какво да прави.

Бил и Чироко се спогледаха. Бил сви рамене и посочи с ръка към незаетата колиба.

Чироко седна неловко. Имаше много неща, за които искаше искаше да узнае, но се поколеба от къде да започне.

— Как беше при теб? — най-после попита тя.

— Ако имаш предвид времето между катастрофата и събуждането ми тук, ще трябва да те разочаровам. Абсолютно нищо не си спомням.

Тя се протегна и нежно го докосна по челото.

— Не те ли боли главата? Световъртеж? Калвин трябва да те прегледа.

— Ранен ли бях — намръщи се той.

— Доста лошо. Изпадна в безсъзнание. Цялото ти лице и шлемът бяха в кръв. Това е всичко, което успяха да видя за няколко секунди, които имах. Помислих си, че черепът ти е счупен.

Бил опипа челото си, после прекара пръсти по слепоочията си и назад към тила.

— Не мога да открия чувствителни места, а и не виждам белези. Чироко аз…

— Наричай ме Роки, Бил. — сложи ръка на коляното му тя. — Знаеш, че си единственият човек, който иска да ме нарича така.

— Добре Роки. Това е нещо, за което имам нужда да поговоря с теб. Не е само… тъмния период, както го нарича Август. Не само него не мога да си спомня. Доста неща ми се губят.

— Би ли уточнил? Какви неща?

— Ами, такива, като това, къде съм роден, на колко съм години или къде съм израснал, къде съм ходил на училище. Майка ми, но не и как се казва или дали е жива, или мъртва — каза той и разтри челото.

— Тя е жива и се чувства много добре в Денвър, където си израснал — тихо промълви Чироко. — Поне се чувстваше много добре, когато ни се обади на четиридесетия ти рожден ден. Казва се Бети. Ние всички я харесваме.

Той се успокои, но за малко и отново посърна.

— Предполагам, че в това има нещо — продължи той. — Спомних си мама понеже тя значи много за мен. Теб също си те спомних.

— Но не и името ми — погледна го в очите Чироко. — И се страхуваше да ми го кажеш?

— Да. — призна Бил. Изглеждаше много нещастен. — Не е ли идиотска работа? Август ми откри как се казваш, но не ми спомена, че съм те наричал Роки. Между другото много ти пасва. Харесвам го.

Чироко се засмя весело и каза:

— През цялото време, докато бях малка се опитвах да убия това име, но винаги ми се подкосяват краката, когато някой ми го нашепва в ухото. — тя взе ръката му в своята. — Какво още си спомняш за мен? Припомни ли си, че съм Капитан?

— Разбира се. Спомних си, че беше първата жена, под чието командване съм служил.

— Бил, в безтегловност няма значение кой е отгоре.

— Не това имах предвид, не това исках да… — разбра че тя се е пошегувала и се усмихна. — Така или иначе не бях сигурен за това. Ние бяхме ли… Искам да кажа ние…?

— Дали сме спали? — тя поклати учудено глава. — При всеки удобен случай, от момента в който спрях да преследвам Джен и Калвин и забелязах, че най-страшния мъж на борда е моят главен инженер. Бил, надявам се че няма да нараня чувствата ти, ако ти кажа, че харесвам начина по-който го направи.

— Кое по-точно?

— Че не можа да се решиш да попиташ дали сме били… интимни. — тя се постара паузата да изглежда, колкото се може по-театрално, притваряйки свенливо очи и той отново се засмя. — Ти беше такъв преди да се опознаем. Свенлив. Мисля, че сега ще го направим, като че ни е за първи път, а първия път винаги е по-специален, не си ли съгласен?

— Чироко затвори очи, очаквайки да я прегърне. Измина доста време, но Бил не помръдна. Тогава тя го доближи и се притисна силно към него. Реакцията му не я учуди. Преди да се люби с него за пръв път, тя също бе имала нужда да се увери в чувствата си.

Когато устните им се разделиха, той погледна нагоре към нея и се усмихна.

— Исках да ти кажа, че те обичам, но ти не ми даде никакво време.

— Никога не си го казвал преди. Може би няма да е така, когато възвърнеш паметта си.

— Мисля, че преди просто не съм знаел, че те обичам. Сега… всичко което ми е останало от тогава е твоето лице и това чувство. Вярвам в него.

— Ти си чудесен, Бил. Спомняш ли си как се прави…

— Сигурен съм, че ще си го припомня, когато започне.

— Тогава — каза шеговито тя — мисля, че отново трябва да започнеш да служиш под мое командване.

Първият път винаги е прекрасно. И сега беше така, но без обичайната непохватност на първата близост Чироко забрави всичко останало. Полумракът в колибата бе достатъчен, за да вижда лицето му, а ниската гравитация правеше сеното под тях по нежно от най-фината коприна.

Времето беше спряло своя ход в тоя дълъг следобед. Не трябваше да ходи никъде, а и тя самата не се нуждаеше от нищо друго, завинаги.

— Сега е време за цигара — каза Бил. — Бих искал да имам една.

— И да си тръскаш пепелта върху мен — подразни го тя. — Мръсен навик. Аз бих желала малко кокаин. Всичкият остана на кораба.

Той още не се бе отдръпнал от нея. Спомни си колко обичаше този момент, когато бяха на Рингмастър — очакването да разбере дали няма да се любят отново. С Бил обикновено се получаваше.

Сега, обаче беше малко по-различно.

— Бил, страхувам се, че започва да ми става малко неудобно така.

— Може би сеното ти раздразва гърба? — той се повдигна на ръце за да намали тежестта върху нея. — Ако искаш аз мога да мина отдолу.

— Не е сеното мили, и не е гърба ми. Страхувам се, че тялото ти дращи като шкурка.

— Твоето също, но аз съм доста по-тактичен за да го кажа — той се претърколи, легна до нея и пъхна ръка под раменете й. — Странно, но преди няколко минути не го забелязвах.

— Преди пет минути и шипове да ти растяха, пак нямаше да ги забележа. Искам косата ми да порасне колкото се може по-бързо. Чувствам се доста глупаво така и е адски неудобно.

— На мен ми расте отново навсякъде. Все едно, че по цялата ми кожа някакви буболечки са си устроили танцова забава. Извини ме, но ще се почеша — каза той и започна с всички сили да се чеше. Чироко му помогна — почеса гърба му там, където не можеше да се достигне сам и той възкликна — Ааах? Не казах ли преди малко, че те обичам? Бил съм луд. Тогава не знаех какво е любов. Сега вече знам.

В този момент Габи влезе в колибата.

— Извинявай Роки, но се чудя дали не би трябвало да направим нещо с парашутите. Единият вече отплува надолу по реката.

— Какво да направим? — Чироко бързо седна и погледна Габи в очите.

— Да ги запазим. Можем да ги използваме за нещо.

— Ти… разбира се. Сигурно си права.

— Просто си помислих, че е добра идея. — Габи наведе глава към пода, леко потътри крак и за пръв път погледна към Бил. — Ъъ… добре. Помислих, че може би аз… мога да направя нещо хубаво за вас. — каза тя и бързо изскочи през вратата.

Бил седна, опря лактите си на коленете и погледна въпросително.

— Страхувам се, че Габи ще се окаже голям проблем — въздъхна Чироко. — Тя мисли, че е влюбена в мен.