Джон Варли
Титан (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Два дни след като изследваха кабела, Титаник напусна територията на тропическата гора. И до този момент теренът около тях не беше хълмист, с изключение на околността в подножието на кабела, но сега земята изглеждаше плоска като билярдна маса. Офион се простираше на километри във всички посоки. Бреговата линия вече не съществуваше като такава. Единственото нещо, което маркираше края на реката и началото на блатата бяха кичури висока трева, вкоренена в плиткото дъно и малки ивици разкалян бряг не по-високи от метър. Водата се бе разпростряла над всичко останало, рядко по-дълбока от десет сантиметра, с изключение на множеството извиващи се лабиринти на мочурища, блатисти ръкави, заливчета, проливи и лагуни. Тези места се обитаваха от огромни змиорки и дънни риби, големи колкото хипопотами, които ги поддържаха чисти и дълбоки.

В околността се различаваха три основни породи дървета, растящи на широко разпръснати групи. Чироко най-много се впечатли от един вид, чиито представители изглеждаха като стъклени скулптури, с изправени прозрачни стебла и симетрично растящи клони, подредени в правилна кристална структура. Най-тънките клонки всъщност представляваха стъклени нишки, които спокойно биха могли да се използват във влакнестата оптика. Когато духаше вятър по-слабите от тях се чупеха. Увивайки единия край на отчупените парчета с материята от парашутите си направиха отлични ножове. Раздвижвани от вятъра стъклените влакна искряха празнично и поради това Габи ги кръсти Коледни дръвчета.

Вторият вид представители на местната флора не се харесаха толкова на Чироко. Растението, май не беше много правилно да го наричат дърво, въпреки че бе достатъчно голямо, приличаше на купчина от нещо, което може да се види по земята на всяко говедовъдно ранчо. Бил ги нарече дървета фъшкии. приближавайки се по-близо до едно от тях, можаха да различат, че дървото притежаваше някаква вътрешна структура, но не пожелаха да се приближат повече, защото миризмата му до голяма степен съответстваше на названието.

Последната порода дървета изглеждаше толкова странно, че те биха се чувствали по-добре ако ги нямаше. Приличаха по нещо на кипарисите, но едновременно с това напомняха и на земните върби. Клоните им бяха много тънки и се оплитаха в големи стегнати кълбета. От земята към кълбетата растяха прилични на гирлянди пълзящи растения и захващайки ги с мустачките си ги придърпваха леко надолу.

Беше твърде чуждо за земните представи и то по много по-неприятен начин в сравнение с растенията на външното плато. Джунглата, която бяха напуснали не се различаваше толкова съществено от горите около Амазонка или Конго. Тук всичко изглеждаше необичайно, уродливо и заплашително.

Лагеруването бе невъзможно. Започнаха да привързват Титаник към дърветата и да спят в него. През всеки десет, дванадесет часа валеше дъжд. Снарядиха нещо като навес от парашутите и го опънаха над лодката, но водата винаги успяваше да проникне през него и се събираше на дъното. Времето бе горещо, но влажността толкова голяма, че нищо не можеше да се изсуши както трябва.

Калта, горещината, влагата и потта ги направи раздразнителни. Не можеха да се наспят. Когато не бяха дежурни успяваха да дремнат на пресекулки. Когато обаче тримата се опитваха да спят ставаше съвсем лошо, поради ограниченото пространство и изкривеното дъно на Титаник.

Чироко се събуди от кошмар, бе сънувала че се задушава. Седна на дъното, чувствайки как платът на робата й се отлепя от кожата. Почувства нещо лепкаво между пръстите на ръцете и краката. Вратът и шията й също лепнеха.

Когато се изправи Габи се обърна към нея и кимна. После отново се загледа в реката.

— Роки — каза Бил. — Има нещо, което ти би искала да…

— Не! — вдигна ръце тя. — По дяволите, искам кафе. Бих убила някого за чашка кафе.

Габи се опита да се усмихне предано, но се получи една доста измъчена гримаса.

— Няма нищо смешно. Ясно? — просъска Чироко и се огледа наоколо. Чувстваше се така, както изглеждаше тази земя — загнила и разложена. — За Бога! Просто ми дайте една минутка преди да започнете да ме питате разни неща — по-меко продължи тя, пребори с е с полепналите по тялото й дрехи и скочи в реката.

Беше по-добре, но не много. Хвана се с две ръце за страната на лодката и започна често, често да потапя главата си във водата, мислейки си колко хубаво би било да има сапун, докато кракът й не докосна нещо хлъзгаво. Без да изчака да разбере какво е това, тя се притегли, подпря се с две ръце на борда и остави краката си да се пличкат във водата.

— Казвайте сега, какво има?

— Наблюдавахме пушек ей там — посочи към северния бряг Бил. — Можеш още да го видиш. Ето, малко по-наляво от тази китка дървета.

Чироко се надвеси през края на лодката и го видя — тънка сива ивица се издигаше нагоре, на фона на далечната северна стена.

— Нека отидем на брега и да хвърлим един поглед.

Беше дълъг изтощителен преход. През цялото време се бъхтаха в дълбока до коленете кал и застояла вода. Бил водеше колоната. Почувстваха лека възбуда, заобикаляйки едно дърво-фъшкия, което дотогава бе закривало полезрението. Чироко успя да долови полъх на пушек през силната воня на дървото и забърза през хлъзгавата почва.

Точно когато пристигнаха при пушека, започна да вали. Като се има предвид, че и самият пожар не беше съвсем пожар, изглеждаше, че изцапаните с черни сажди ходила щяха да се окажат единствената им придобивка.

Всъщност пожарът представляваше множество раздалечени една от друга купчини димящи храсталаци и бурени, разпръснати на площ около един хектар, тлеещи на пресекулки по краищата. Докато ги наблюдаваха сивият пушек започна да избелява с падането на капките дъжд. Изведнъж огнен език облиза в основата един храст на няколко метра от тях.

— Потърсете нещо сухо — заповяда Чироко. — Каквото и да е. Малко от тази блатна трева или съчки. Бързо, ще го загубим.

Бил и Габи побягнаха в различни посоки. Тя коленичи до храста и започна да духа с уста. Без да обръща внимание на пушека в очите, продължи да духа, докато не почувства главозамайване.

Скоро донесоха сухи съчки и Чироко внимателно започна да ги нарежда в купчинка, огънят се захвана добре и когато най-после се увери, че няма да изгасне, тя се отпусна и седна на земята до него. Габи изкрещя и хвърли един малък клон толкова високо нагоре, че той почти се изгуби от погледа. Бил я потупа по гърба и Чироко се захили. Беше една малка победа. Но можеше да се окаже много важна. Почувства се страхотно.

Когато дъждът спря, огънят все още гореше.

 

 

Проблемът беше как да го запазят. Разискваха въпроса с часове, дори изпробваха и отхвърлиха като нереализируеми няколко идеи.

Най-накрая се спряха на един вариант, но им отне останалата част на деня и половината от следващия, за да осъществят плана си. Направиха две дълбоки купи от блатна глина и ги изпекоха много внимателно. Изпробваха коя дървесина гори най-бавно и изсушиха голямо количество съчки. След като всичко това беше готово, запалиха във всяка от купите по един малък огън. Изглеждаше мъдро да имат един резервен. Разбира се, че трябваше огньовете постоянно да се поддържат, но всеки от тях би го правил с желание, докато не намерят по-добро решение.

Когато привършиха с огъня, вече наближаваше периода за сън. Чироко искаше да се опитат да намерят някое действително сухо място — явно не разчиташе много на този начин за носене на огъня и се страхуваше да не го изпуснат в блатото. Бил обаче предложи първо да убият нещо за ядене.

— Вече започна да ми писва от тези пъпеши — оплака се той. — Последният, който изядох, имаше вкус на гранясало.

— Така е. Но наоколо няма смехурковци. Не съм виждала от няколко дни.

— Тогава ще убием нещо друго. Имаме нужда от месо.

Последните дни наистина не се бяха хранили добре. Блатата нямаха нищо общо с изобилието от различни видове плодни растения, срещащи се в гората. Единственият местен плод, който бяха опитали, имаше вкус на манго и им докара диария. И тъй като бяха в лодката, ситуацията можеше да се сравни с някой от кръговете на ада. Все още трябваше да разчитат на запасите, но и те бяха на привършване.

Решиха, че дънната риба очевидно е най-подходящата плячка. Подобно на всички животни, които бяха срещали досега, тя също не им обръщаше голямо внимание. Всичко друго или беше твърде малко или се движеше твърде бързо. Изключение правеха гигантските змиорки, но те пък бяха твърде големи.

Дънните риби обичаха да лежат в блатото, заровили муцуни в тинята. Придвижваха се с леки удари на опашката.

Тримата скоро успяха да оградят една от тях. За пръв път имаха възможността да разгледат отблизо тези същества. Чироко никога не бе виждала по-грозно създание. Беше около три метра дълго, с плосък корем, по средната линия на който имаше лека изпъкналост, простираща се от тъпата муцуна до хоризонталната опашна перка. по целия гръб минаваше дълъг сив израстък, мек и отпуснат, като гребена на петел, но доста хлъзгав. Непрекъснато се издуваше и свиваше ритмично.

— Сигурна ли си, че искаш да ядеш от това нещо?

— Защо не, ако ще ме засити за по-дълго време.

Чироко се спря на четири метра от рибата, докато Габи и Бил я доближаваха от двете страни. И тримата бяха въоръжени с кинжали, направени от счупените клони на коледни дръвчета.

Дънната риба имаше само едно око, голямо колкото торта. Единият му край леко се повдигна, докато разглеждаше Бил. Той застина на място. Същевременно съществото издаде звук подобен на сумтене.

— Бил, това не ми харесва.

— Не се тревожи. Виждаш ли, то мига по този начин — от една дупка над окото пръсна малко фонтанче и обля с течност очната ябълка, произвеждайки звука, който чуха преди малко. — Навлажнява окото си. Няма клепач.

— Щом казваш — тя плесна с ръце и съществото веднага премести погледа си от Бил и го насочи към нея. Без да бъде сигурна, че постъпва правилно направи внимателно една крачка напред. Отегчена от всичко това, рибата се загледа някъде встрани.

Бил се придвижи плътно към нея, напрегна се, забоде кинжала непосредствено зад окото и се облегна на него. Рибата се разтърси в конвулсии и Бил пусна кинжала, отскачайки назад.

Нищо не се случи. Окото въобще не помръдна, а органът на гърба престана да се издува и свива. Чироко се отпусна и видя как Бил се захили.

— Твърде лесно — каза той. — Няма ли това място най-сетне да ни подложи на истинско изпитание? — Хвана кинжала за дръжката и го измъкна от тялото. Тъмночервена кръв изпръска ръката му. Рибата изведнъж се сви, докосвайки с опашка муцуната си, после рязко разгъна опашката встрани и удари Бил по главата. С учудваща бързина загреба ловко отдолу безжизненото тяло и го подхвърли във въздуха. Чироко дори не успя да види къде падна то. Чудовището отново се изви като дъга, но този път балансираше върху корема си, а опашката и муцуната стърчаха във въздуха. За пръв път видя устата му. Беше кръгла като на минога^[1] с два реда зъби, които тракайки се въртяха в противоположни посоки. Опашката се удари в калта и рибата скочи върху нея. Тя се гмурна към земята и брадичката й заора в тинята. Рибата изпляска зад нея, изви се отново и изхвърли петдесет килограма кал във въздуха, като шибна лудо с опашката. Острата перка разсече земята пред лицето й, после се метна нагоре, за да удари отново. Чироко панически риеше с ръце и крака, подхлъзвайки се всеки път, когато се опитваше да стане.

— Роки! Скачай!

Скочи и ръката й едва не бе откъсната от поредния разсичащ удар на перката.

— Бягай, бягай! Идва след теб.

Хвърли бърз поглед назад, видя въртящите се зъби и физически почувства ужасяващото жужене, което издаваха. Чудовището искаше да я изяде.

Тя се насочи газейки до колене в тинята към по-дълбоките води, което не беше добро решение, но всеки път когато искаше да свърне към сушата опашката светкавично се измъкваше от тинята готова за удар. Постоянно обливани с мръсна вода и тиня, очите й скоро престанаха да виждат, тя се подхлъзна и преди да успее да стане опашката я удари по главата. Остана в съзнание, само дето ушите й звъняха. Претърколи се няколко пъти в тинята, търсейки пипнешком изпуснатия кинжал, но калта го бе погълнала. Чудовището вече беше на метър от нея, извито за скока, който щеше да я смаже, когато покрай него профуча Габи, едва докосвайки с крака земята и се блъсна с такава сила в нея, че зъбите й се разтресоха. последва скок и трите тела се хързулнаха няколко метра през тинята.

Усети смътно някаква хлъзгава мокра стена под краката си и ритна с всичка сила. Когато то отново шибна с опашка към тях, Габи вече бе успяла да я изтегли към дълбокото. Почувства, че е сама и потъва, но успя да задържи глава над водата, поемайки хрипкаво въздух с широко отворена уста.

Погледна към брега и видя гърба на Габи. Беше застанала между Чироко и чудовището. То приближи към нея. Опашката шибаше на нивото на шията, като смъртоносна коса. Габи успя да гмурне глава и издигна високо кинжала. Той се пречупи близо до дръжката, но острието успя да отреже голямо парче от перката. това не се хареса на рибата. Момичето се хвърли отново право към отвратителните челюсти. Вместо да я прободе, като Бил тя мушна остатъка от кинжала в окото и го разсече от горе до долу. Опашката продължи яростно да шиба по земята, но сега нямаше какво да я насочва. Габи отскочи назад, после отново се приближи, дебнейки удобен момент да нанесе втори удар.

— Габи! — изкрещя Чироко. — Остави я. Ще те убие.

Момичето погледна назад и забърза към Чироко.

— Да се махаме оттук. Можеш ли да вървиш?

— Да, аз… — Земята се разклати под краката й. Сграбчи ръкава на Габи и успя да се задържи права.

— Облегни се бързо. Това нещо идва насам.

Чироко не успя да разбере какво има предвид, защото Габи я повдигна, подложи гърба си под отпуснатото й тяло и я повлече през мочура към твърдия бряг.

Усети, че внимателно я отпуската на тревата и видя разплаканото лице на Габи, надвесено над нея. Сълзите продължаваха да се стичат, докато ръцете й опипваха нежно главата на Чироко и се преместиха надолу към кръста.

— О-о! — трепна тя и мускулите и конвулсивно се сгърчиха около мястото на болката. — Мисля, че ми строши ребрата.

— Боже мой! Когато те вдигнах? Съжалявам, Роки, аз…

— Не, глупаче — погали я по бузата Чироко. — Когато се блъсна в мен, като нападател на Гигантите^[2]. Радвам се, че го направи.

— Искам да погледам очите ти. Мисля, че ти…

— Няма време. Помогни ми да стана. Трябва да намерим Бил.

— Първо тебе. Легни обратно. Няма да…

Чироко отблъсна ръката й, надигна се, успя да се изправи на колене, но се катурна встрани и повърна.

— Видя ли, че съм права. Трябва да останеш тук.

— Добре — изхриптя тя. — Но ти иди и го намери, Габи. Погрижи се за него и го доведи тука жив.

— само да те прегледам…

— Тръгвай!

Габи прехапа устни и погледна към рибата, която продължаваше да се мята в тинята. Изглеждаше раздвоена. Подвоуми се няколко мига, скочи на крака и побягна към мочура.

Чироко остана да лежи неподвижно, държейки се с ръка за корема, докато Габи се завърна.

— Жив е — съобщи тя, — но е в безсъзнание и мисля, че е ранен.

— Лошо?

— Отпред целият е в кръв. Ръцете и краката също. Част от кръвта е на рибата.

— Казах ти да го доведеш тук — изръмжа Чироко, опитвайки се да подтисне гаденето в стомаха си.

— Ш-ш-ш — успокои я Габи и прекара ръка по челото й. — Сигурно има нещо счупено и не мога да го помръдна, докато не направя носилка. Но първо ще те пренеса в лодката и ще те настаня да легнеш. Мирувай! Ако трябва да те набия, ще го направя. Не би искала да получиш юмрук в ченето, нали?

Чироко почувства, че иска да я удари, но отново й се повдигна. Светът се завъртя пред очите й. Отпусна се безсилно на земята и се остави да я вдигнат на ръце.

Помисли си, че навярно изглежда доста нелепо. Момичето беше високо 150 сантиметра, при нейните 185, но ниската гравитация не създаваше проблеми с теглото.

Затвори очи — светът престана да се клати. Положи глава на рамото на Габи и нежно я погали.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — прошепна тя и изгуби съзнание.

 

 

Събуди се от ужасяващо стенание. Не би искала някога пак да чуе този звук.

Бил се намираше в полусъзнателно състояние и се мяташе в треска. Чироко седна и внимателно докосна главата си. Болеше, но главозамайването бе преминало.

— Ела и ми помогни — погледна към нея Габи. — Трябва да го задържим неподвижно. Може да се нарани.

Побърза да отиде до Габи и тихо попита:

— Лошо ли е?

— Много. Кракът му е счупен. Вероятно и няколко ребра, но не е храчил кръв.

— Къде е счупено?

— Пищяла. Мислех, че само мускулът е разкъсан, докато не го сложих на носилката. Започна да се бори с мен и костта се показа.

— Господи!

— Не е загубил много кръв.

Чироко почувства, че отново й се повдига, когато прегледа разпарцалената кожа около дълбоката рана. габи я промиваше с перварени парчета от парашута и всеки път, когато я докоснеше, Бил издаваше прегракнал стон.

— Какво мислиш да правиш? — попита Чироко, като смътно си припомни, че тя би трябвало да й каже какво да прави, а не да пита.

— Мисля, че трябва да извикаш Калвин — измъчено прошепна Габи.

— Каква ще е ползата? О, да, ще извикам този кучи син, но ти видя колко време отне предишния път. Ако Бил умре докато дойде, ще го убия.

— Тогава ние трябва да наместим костта.

— Знаеш ли как?

— Виждала съм как се прави, но беше с упойка — отговори след малко Габи.

— Добре че имаме много парцали, които надявам се са чисти. Аз ще го държа за ръцете. Почакай минутка — тя се приближи отстрани и коленичи до него.

Челото му беше горещо, когато го докосна, а погледът — втренчен, изпразнен от съдържание.

— Бил? Чуй ме. Ти си ранен, Бил.

— Роки?

— Аз съм. Всичко ще се оправи, но кракът ти е счупен. Разбираш ли?

— Разбирам — прошепна той и затвори очи.

— Бил, събуди се. Нужна ни е твоята помощ. Не трябва да се съпротивляваш.

— Да — отвърна той и погледна надолу към краката си. — Да, ще бъда послушен. ще свършите бързо, нали?

Тя кимна към Габи, която се намръщи и силно издърпа крака.

Наложи се да направят три опита, докато успеят. При втория костта се показа издавайки мляскащ звук и Чироко отново повърна. бил го понесе добре. Въздухът свистеше през стиснатите зъби, жилите на врата му се бяха изпънали като струни, но не издаде никакъв стон.

— бих искала да съм сигурна, че го направихме както трябва — прошепна Габи, отдръпна се и започна да плаче.

Чироко я погледна, но нищо не каза, просто продължи сама да привързва към крака му едно подходящо парче дърво, използвайки го за шина. Когато привърши Бил бе припаднал отново. Изправи се и вдигна окървавените си ръце напред.

— Трябва да се махаме оттук — каза бавно тя. — Трябва да намерим място, където е сухо, да направим лагер и да изчакаме докато Бил се оправи.

— Той вероятно не трябва да бъде пренасян.

— Не трябва — въздъхна Чироко. — Но ще се наложи. За един ден ще стигнем до оная хълмиста местност малко по на север. Да тръгваме!