Джон Варли
Титан (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше шест дни след атаката на ангелите или шестдесет и първия ден от появяването им на Гея. Чироко лежеше на една ниска масичка, а краката й широко разтворени встрани бяха промушени в импровизирани от кожени ремъци стремена. Калвин се бе навел някъде под нея, но тя нямаше сили да го гледа. Белокосата Титанида-Лечител също беше тук и внимателно наблюдаваше операцията, без да престава да пее своите лечебни песни. Те успокояваха до известна степен Чироко, но естествено нищо не можеше да замени упойката.

— Успях да разширя шийката на матката — съобщи Калвин.

— Не искам да чувам нищо за това.

— Съжалявам — понадигна се, после рязко се изправи и Чироко видя челото и очите му над хирургическата маска — бяха плувнали в пот. Титанидата го избърса и той й благодари с поглед. — Би ли преместила тази лампа по-насам.

Габи приближи мъждукащия светилник и сенките, които краката на Чироко хвърляха върху стените станаха още по-големи. Чу металическото потракване на инструментите, когато бръкна в стерилизиращата вана и усети как кюретата се чукна леко в стените на спекулума.

Би трябвало инструментите да бъдат от неръждаема стомана, но Титанидите не можеха да правят такива. Калвин и Лечителят бяха поработили доста дълго с най-добрите местни майстори, докато най-накрая се получи нещо, което той реши, че може да използва.

— Боли! — простена през зъби Чироко.

— Причиняваш й болка — обясни Габи, като че Калвин не разбираше английски.

— Габи, или пази тишина, или ще намеря някой друг да държи лампата! — Чироко никога не бе чувала Калвин да говори така грубо.

Болката не беше много силна, но постоянна и подобно на болката във вътрешното ухо не можеше да се локализира. Беше в състояние да чувства и чува стърженето и от това зъбите й заскърцаха още по-отчаяно.

— Добрах се най-после — меко каза той.

— Добра се? Можеш да го видиш?

— Да. Нещата са напреднали повече, отколкото предполагах. Добре, че настоя да побързаме с аборта — продължи да стърже той, като от време на време спираше за да изчисти кюретата.

Габи се обърна настрани и започна да разглежда нещо върху дланта си.

— Има четири крака — прошепна тя и понечи да се приближи към Чироко.

— Не искам да го виждам! Махни го веднага по-далеч от мен!

— Мога ли да го погледна? — помоли Титанидата.

— Не! — Чироко се мъчеше да не повърне и не можа да изпее отговора, но поклати яростно глава.

— Габи, унищожи го! Още сега, чуваш ли?

— Направих го, Роки.

Чироко изпусна дълбока въздишка, която се превърна в хлип.

— Не исках да ти крещя така. Титанидата каза, че иска да го види. вероятно трябваше да й разреша. Може би щеше да проумее нещо.

 

 

Чироко запротестира, че може да ходи сама, но Титанидата я пренесе на ръце през мръсната улица към помещенията, които бяха определени за тях. нейните разбирания за медицината включваха много прегръдки, затопляне на тялото и успокояващи песни. Докато я слагаше на леглото тя изпя Песента на съчувствието, която се пееше във времена на душевни страдания. В стаята имаше още две празни легла.

— Добре дошла във ветеринарната лечебница! — посрещна я Бил. Макар и трудно тя успя да се усмихне леко, докато Титанидата оправяше постилките.

— Този твой приятел шегаджия пак каза нещо смешно? — изпя тя.

— Да, нарече това място — „място-за-лечение-на-животни“.

— Той трябва да се засрами! Лечението си е лечение. Ето, изпий това, ще ти помогне да се отпуснеш.

Чироко пое кожения мях и отпи една голяма глътка. Течността прогори гърлото й, спускайки се надолу и скоро топлината започна да се разпространява по цялото й тяло. титанидите също като хората пиеха ферментирали напитки и предназначението им беше същото. Този факт се оказа едно от най-приятните открития за последните шест дни.

— Имам чувството, че току-що ми извиха китките — промърмори Бил. — Разбрах го по тона на гласа й.

— Тя те обича, Бил. Даже когато си нетактичен и невъзпитан.

— Надявах се да те развеселя.

— Много забавно… Бил… то имаше четири крака.

— Господи! А аз с мойте тъпи шеги за животни и… — той се протегна и взе ръката й в своята.

— Няма нищо. Сега вече всичко свърши. Бих искала да поспя.

Чироко отпи още две големи глътки и веднага заспа.

 

 

Габи прекара първия час след операцията обяснявайки на всички колко добре се чувства, после припадна и два дни имаше силна треска. Август се отърва без каквито и да било последствия. Чироко получи леко възпаление, но скоро се оправи.

Бил се чувстваше все по-добре и постоянно напираше да ходи, но Калвин му забрани и каза, че костта още не е заздравяла както трябва.

— И колко още ще трае това? — попита Бил. Всъщност той постоянно задаваше този въпрос. Нямаше книги за четене, нямаше телевизор. Единственото му развлечение беше да гледа през прозореца прашната полутъмна улица на Титантаун. Не можеше дори да разговаря с болногледачите с изключение на няколко опростени мелодични фрази. Лечителят учеше упорито английски, но напредваше много бавно.

— Най-малко още две седмици — отговори Калвин.

— Но аз чувствам, че още сега ще мога да ходя.

— Вероятно ще можеш и точно тава е най-опасно. ще изпука като суха пръчка. Не, не ти разрешавам да ставаш даже и с патерици още две седмици.

— Не можем ли да го изнесем навън? — предложи Чироко.

— Искаш ли да излезеш навън, Бил?

Повдигнаха Бил заедно с леглото, понесоха го надолу по улицата и го разположиха под едно от огромните дървета, които растяха навред из градчето. короните им се сплитаха в едно цяло и правеха Титантаун незабележим от въздуха. Освен това осигуряваха относителна тъмнина, подобно на местността около основата на кабела, която бяха изследвали преди време. Титанидите поддържаха през цялото време запалени светилници в къщите си и даже на някои места по улиците.

— Виждал ли си днес Джен? — попита Чироко.

— Зависи какво имаш пред вид като казваш днес — прозя се Калвин. — Часовникът ми все още е в тебе.

— Не си го виждал, така ли?

— Дори и за секунда — поклати глава той.

— Питам се, какво е правил през цялото това време.

Калвин беше открил Джен да следва извивките на Офион, пробивайки си път през стръмния, начупен терен в околността на планината Немезида, намираща се в Крий — дневната област на запад от Рея. Обяснил му, че се бил появил в зоната на здрача между деня и нощта и от тогава непрекъснато бил в движение, опитвайки се да намери останалите.

Когато го попитаха какво е правил досега бе отговорил кратко — „оцелявах“, което беше вън от съмнение, но Чироко искаше да знае какво по-точно имаше предвид. Бегло спомена за собствените си преживявания по времето когато е бил лишен от чувства, като каза само, че в началото много се разтревожил, но като се ориентирал в ситуацията се успокоил.

Чироко не беше сигурна също какво иска да каже с това.

В началото тя се зарадва, че ще има около себе си още един, който като нея се бе отървал с минимални последствия. Габи продължаваше да оха и стене по време на сън. Бил все още не си спомняше много неща, макар че паметта му бавно бе започнала да се възстановява. Август си остана в хронична депресия, почти на границата на самоубийството, докато Калвин беше щастлив, но искаше да бъде сам. само тя и Джен изглеждаха относително непроменени.

Чироко обаче знаеше за себе си, че е била докосната от нещо мистериозно по време на престоя в тъмнината — можеше да пее езика на Титанидите. подсъзнателно почувства, че Джен поради неизвестни причини скрива нещо, нещо по-значително, което му се е случило и започна да търси признаци за това.

Усмихваше се постоянно. Продължаваше да уверява всички, че се чувства добре, даже и тогава, когато никой не го питаше. Беше приятелски настроен. понякога бе прекалено сърдечен, но така или иначе изглеждаше добре.

Чироко реше да го намери и да опита още веднъж да поговори с него за двумесечното му отсъствие.

 

 

Титантаун й хареса.

Под дърветата беше топло. Тъй като горещината идваше отдолу нагоре, преминавайки през доста дебел пласт земя, то тя се задържаше в него и повърхността излъчваше само малка част от нея. При това топлината бе суха и Чироко скоро разбра, че тялото й се охлажда достатъчно ефикасно ако е облечена само в една лека риза и ходи боса. Улиците бяха приятно осветени с хартиени фенери, които й напомняха на японските. Земята беше твърда и се навлажняваше от едни храсти, които на всяка ротация разпръскваха като мъгла облаци малки водни капчици и когато това се случваше, замирисваше на лек летен дъждец. Околностите бяха покрити с килим от цветя. растяха изненадващо добре в постоянния полумрак и бяха толкова много, че при всеки полъх на вятъра земята се покриваше с окапали венчелистчета.

Титанидите никога не бяха чували за урбанистично планиране. Жилищата им се разполагаха разпръснато, на най-различни случайни места под и над земята и даже по дърветата. Пътищата се бяха оформили непринудено, от потребностите на самото движение. Нямаше знаци или табелки с имената на улиците и ако се направеше карта на града, за кратко време би се покрила с поправки — постоянно изникваха нови къщи, понякога дори по средата на пътя и минувачите, заобикаляйки ги започваха да утъпкват нови пътеки. По този начин очертанията на улицата се променяха, докато не настъпваше ново равновесие.

Всички, които я срещаха, я поздравяваха шеговито с весели песни.

— Здравей, земно чудовище! Виждам, че все още успяваш да запазиш равновесие.

— О-о, вижте, та това е двукракото чудо! Ела да похапнеш с нас Шеер-ах-ко.

— Съжалявам, приятели — изпя в отговор тя. — Имам работа. Да сте виждали някъде До Диез Трубадур?

Забавляваше се да си превежда песните по този начин, още повече, че на езика на Титанидите думата „чудовище“ не беше обидна.

Едва се сдържа да не приеме поканата за угощение. След двумесечната диета от сурово месо и плодове гозбите на Титанидите й се струваха превъзходни. Приготовлението на храните тук бе цяло изкуство и едно от най-големите им достойнства. С малки изключения хората можеха да ядат всичко сготвено от тях.

Откри най-после сградата, която търсеше. Беше я нарекла Сити Хол, защото там се намираше местната управа. Откри я по-скоро случайно, отколкото по напътствията, които получаваше, разпитвайки за пътя. (Първо наляво, после втората пресечка вдясно, после заобикаляш… не, там май е блокирано от един рот насам…) Самите Титаниди се ориентираха добре, но Чироко бе разбрала, че никога не ще може да се оправи.

Беше дала на сградата това име, защото там живееше Трубадура, а най-близката дума на английски, която описваше неговото положение в обществото бе водач. В действителност, изпълняваше тази функция само п овреме на война, като главнокомандващ, но даже и в този случай имаше известни ограничения. Именно той доведе подкрепленията при неотдавнашната атака на ангелите. От тогава обаче се държеше като всички останали.

Чироко искаше да го попита, дали не знае къде може да намери Джен, но се оказа, че не е необходимо. Джен беше там.

— Здравей, Роки, радвам се, че те виждам — поздрави той като стана и сложи ръка на рамото й. После се приближи и я целуна по бузата, което, кой знае защо я раздразни.

— Аз и Трубадура точно обсъждахме някои неща, които може би ще те заинтересуват.

— Вие обсъждахте… Ти можеш да разговаряш с тях?

— Изразите звучат отвратително — запя Трубадурът в трудния Еолийски лад. — Стилът му е типичен за племената в Крий. Гласът звучи неясно и ухото му е повече пригодено за… нека да ги наречем немодулираните думи на вашия език. Но като се настроим, можем да пеем заедно.

— Разбрах доста от това, което каза — засмя се Джен. — Нека не си мисли, че може да разговаря пред мен като пред бебе.

— Защо не си ми казал досега, Джен? — попита тя, като се опитваше да хване погледа му.

— Реших, че не е важно — махна с ръка той. — И аз като тебе получих една доза, но не се справям много добре.

— Просто мисля, че беше добре да ми кажеш.

— Е, добре де! Съжалявам — изглеждаше ядосан и Чироко се запита дали не е от това, че тя бе научила за неговите способности. Сигурно се е надявал да ги запази в тайна още известно време.

— Джен ми разказа много интересни неща — запя отново Трубадура. — Даже начерта на масата някакви линии, но аз не можах да разбера какво представляват. Искам да те помоля с твоята прекрасна песен да премахнеш тъмнината.

— Да, Роки, опитай. Аз не можах да накарам това глупаво магаре да разбере чертежа.

Чироко го погледна стреснато, на се сети, че Трубадура не знае английски и се поотпусна. помисли си, че въпреки това постъпката му е невъзпитана и детинска. Титанидите бяха всичко друго, но не и глупави.

Трубадурът бе коленичил край една от ниските масички, предпочитани от Титанидите. Цялото му тяло бе покрито с пастелно оранжева козина, дълга няколко сантиметра, с изключение на лицето, където кожата бе кафява и лека набръчкана. Постепенно Чироко бе разбрала, че макар и твърде идентични, лицата на отделните Титаниди, подобно на човешки също си имаха своите характерни черти. Сега, когато привикна с тях, тя можеше да ги различава, без да се съобразява с цветовите вариации.

Все пак лицето си беше женствено. Не можеше да се отърси от това впечатление, въпреки че пенисът постоянно се набиваше в очи.

Джен бе нарисувал една цветна карта върху масичката на Трубадура, използвайки боите с които те боядисваха кожите си. Две успоредни прави се простираха от изток на запад, а пространството между тях бе насечено на правоъгълници с помощта на перпендикулярни линии. След като се ориентира, Чироко разбра, че картата представлява разгъната проекция на вътрешния пръстен на Гея, като правоъгълниците изобразяваха отделните зони.

— Ето тук е Хиперион — боядисаният с червена боя пръст на Джен се забоде в картата. — На запад от него е Океан, а на изток… Как я наричате тази зона?

— Рея.

— Така. След нея идва Крий. Носещите кабели минават ето тук, тук и тук. Титанидите живеят в двете дневни зони, съседни на Рея — Източен Хиперион и Западен Крий. Откъде идват ангелите? От Рея? Нищо подобно, на Рея няма никакви ангели. И знаеш ли защо, Роки? Защото те живеят в спиците.

— Все пак за какво е всичко това?

— Потърпи малко. Сега му го обясни така, че да разбере.

Тя започна да разяснява картата и след няколко опита Трубадура изглежда се заинтересува. Посочи с пръст една от по-големите точки в Източен Хиперион и попита.

— Тогава тук е мястото, откъдето започва Голямата стълба, водеща към небето?

— Да. А Титантаун е до нея.

— В такъв случай защо не го виждам? — намръщи се Трубадурът.

— Разбрах го — каза Джен на английски и изпя: — Защото не съм го нарисувал. — После завъртя още една малка точка до по-голямата.

— Все още не мога да разбера как тези линии ще убият ангелите? — изпя Трубадурът.

— Попита защо съм нарисувал картата? — обърна се към Чироко Джен.

— Не, той попита какво общо има това с убиването на ангели, а пък аз искам да ти задам още един въпрос. Джен, какво по дяволите правиш? Забранявам ти да разискваш такива неща с него. ние не можем да вземем страна и не трябва да помагаме на никого в случай на война между две враждуващи нации. Не си ли чел решенията на Женевската конвенция?

Джен погледна встрани, помълча известно време и когато отново се обърна към нея гласът му беше спокоен.

— Припомни си клането. Или може би въобще нищо не си забелязала? Видя ли как ги избиха? Повалиха петнадесет от тия магарета. Всички с изключение на едно умряха. Към тях можеш да добавиш и двете, които теглиха фургона. Ангелите загубиха двама плюс един ранен.

— Трима. Ти не видя какво се случи с третия — потръпна тя. Още й прилошаваше, като си помислеше за стъпкания ангел.

— Е добре, трима. Става въпрос, че прилагат нова тактика. Пътували са на покрива на цепелина. В началото ние помислихме, че ангелите са сключили съюз със цепелините, но се оказа, че те също са изненадани и разстроени. Неутрални са и нямат нищо общо с това. Ангелите са се качили по време на буря. Цепелинът е помислил, че допълнителното тегло се дължи на водата. Знаеш, че поемат от време на време по един два тона, когато вали.

— Какво значи това „ние“? Съюз ли сключваш в момента? Знаеш, че нямаш такива пълномощия. Аз като Капитан ги имам.

— Може би ще трябва да ти припомня, че вече нямаш кораб?

Ако беше решил да я нарани, то успя по най-добрия възможен начин. Чироко се закашля, прочисти гърлото си и продължи:

— Джен, ние не сме дошли тук като военни съветници.

— По дяволите! Просто исках да им покажа някои неща. като тази карта, например. Не могат да планират стратегията си без карта. Нуждаят се също и от нова тактика, но…

Трубадурът го прекъсна, като изсвири един много висок тон, който им служеше за настройка на гласа, но всъщност изпълняваше ролята на учтиво покашляне. Чироко осъзна, че съвсем го бяха игнорирали.

— Извинете, че ви прекъсвам — запя той. — Тази рисунка наистина е много хубава. Ще си я нарисувам на гърдите следващия път, когато имаме празник. Но бих се радвал много, ако ми кажете нещо повече за сивия прах, който пази в себе си Силата. Джен спомена за него.

— Исусе! Джен! — избухна Чироко, но овладя гласа си и се обърна към Трубадура. — Моят приятел, който не може да пее добре вашите песни трябва да се е изразил неясно. Аз не знам за такъв прах.

Очите на Трубадура излъчваха спокойствие и любезност.

— Ако не познавате сивия прах, тогава ми говорете за съоръжението, което хвърля копия във въздуха по-далеч отколкото хвърля ръката.

— Отново не си разбрал правилно. Извинявай, изчакай един момент — изпя учтиво Чироко, после се обърна към Джен, като се постара гласът й да прозвучи спокойно:

— Джен, излез! Ще разговарям с теб по-късно.

— Роки, всичко, което исках да…

— Това е заповед, Джен!

Той се поколеба. Чироко бе обучена за ръкопашен бой и крайниците й бяха по-дълги. Джен обаче също владееше бойни изкуства, при това бе значително по-силен. Съвсем не беше сигурна дали може да го победи, но бе готова да опита.

Няколко секунди се гледаха втренчено, после напрежението рязко спадна и Джен се отпусна, шляпна леко с ръце по масичката и напусна стаята. Трубадурът бе проследил всички с очи, без да пропусне нищо, но лицето му си остана безизразно.

— Съжалявам, че съм причина поток от лоши чувства да потече между теб и твоят приятел — тихо изпя той.

— Вината не е твоя — сега, когато сблъсъкът бе преминал, почувства ръцете си ледено студени. — Аз… виж, Трубадуре — продължи да пее с песента на равните тя. — Ти на кого вярваш? На мен, или на Джен?

— Не се сърди, Рах-кии, но мисля, че ти криеш нещо.

Улови се, че гризе кокалчетата на пръстите си. Трябваше веднага да вземе решение, а не знаеше кое ще бъде най-правилно. Титанидата бе сигурна, че Чироко лъже, но от друга страна колко знаеше Трубадура? Докъде бе стигнал Джен?

— Прав си — запя най-после тя. — Притежаваме праха, който пази в себе си Силата. Ако я освободим, може да разруши цял град. Знаем и други тайни начини за разрушение, и то такива, че ме е срам за това. Има тайни, които могат да пробият огромна дупка във вашия свят и въздухът, който дишате, да изтече в студения космос.

— Ние не се нуждаем от нищо такова — изпя Трубадурът. Изглеждаше много заинтересуван. — Стига ни сивия прах.

— Не мога да ти дам от него. не го носим със себе си.

Измина доста време. Очевидно Титанидата искаше много внимателно да обмисли песента си. Най-после запя отново:

— Твоят приятел Джен мисли, че сме в състояние да ги направим. Умеем много добре да обработваме дървото и познаваме отлично химията на живите неща.

— Той вероятно е прав — въздъхна Чироко. — Но не можем да ви кажем тайните.

Трубадурът само я погледна въпросително и продължи да мълчи.

— Моите лични чувства нямат нищо общо с това — обясни тя. — Тези, които стоят над мен, мъдреците на нашата раса, са казали че трябва да бъде така.

— След като старейшините са заповядали — сви рамене той. — Нямаш голям избор.

— Радвам се, че виждаш нещата по този начин.

— Твоят приятел Джен не уважава старейшините. Ако пак го попитам той може да ми открие неща, които са ми нужни за да победим ангелите.

Сърцето й замря, но се постара той да не го забележи.

— Джен беше забравил. Преживял е много трудности по време на пътуването. Мислите му се бяха разпилели. Но сега аз му напомних какъв е неговия дълг.

— Разбирам — кимна с глава той, предложи й чаша вино и се замисли.

Тя отпи една глътка, благодари му и започна да продължи:

— Вярвам, че аз самият мога да конструирам метател на малки копия. Гъвкава пръчка, краищата й завързани един за друг с ремък.

— Изненадана съм, че не сте го направили досега. Изобретили сте значително по-сложни неща.

— Имаме нещо подобно, но само децата го използват в игрите си.

— Не мога да разбера причините за вашата война с ангелите. Защо всъщност се биете?

— Защото те са ангели — намръщи се Трубадура.

— И няма никаква друга причина? Бях впечатлена от толерантността ви към останалите раси. не чувствате никаква омраза към мен и моите приятели, към цепелините или даже към Йетите в Океан.

— Те са ангели — повтори той.

— Може би искате да живеете в техните земи или те във вашите?

— Не, ангелите няма да могат да кърмят своите малки от гърдите на Гея ако напуснат гигантските кули. Ние пък не можем да живеем прилепнали по стените.

— Значи не спорите за земи или за храна. Може би причината е религиозна? Те обожават друго Божество?

— Друго Божество? — изсмя се той. — Песента ти звучи странно. Има само една Богиня, дори и за ангелите. Гея е една и всички раси вътре в нея го знаят.

— Тогава просто не разбирам. Можеш ли да отвориш очите ми? Защо се биете?

Трубадурът-воин се замисли отново. Мисли дълго и когато запя, песента му прозвуча в мрачна, минорна тоналност.

— От всички неща в този живот, единственият въпрос, който искам да задам на Гея е точно този. Това, че трябва да умираме и да се превръщаме обратно в кал — не възразявам и не ми е мъчно. Това, че светът е колело и че ветровете духат, когато Гея диша — разбирам и считам за нормално. Това, че от време на време настава глад, могъщият Офион пресъхва и коритото му се покрива с прах или това, че понякога от студения източен вятър някои от нас се превръщат в лед — тези неща приемам, тъй като се съмнявам, че климата може да се управлява по-добре. Гея се грижи за много земи и понякога се случва да се разсее и да изпусне от погледа си някоя от тях…

Когато огромните колони завързани за небето падат и разтърсват цялата земя така, че всички се страхуваме светът да не се разпадне на парчета, аз не се оплаквам…

Но по времето, когато Гея издишва въздуха си и омразата ме връхлети, аз вече не разсъждавам. Просто повеждам моя народ в битка. Не ме интересува това, че собствената ми задна дъщеря пада покосена край мен. Аз даже не я познавам. А не я познах, защото небето бе пълно с ангели и беше време за бой. Едва по-късно, когато яростта падне от нас, се сещаме за загубите и започваме да броим мъртвите. Едва тогава майката забелязва, детето си заклано в полето. Едва тогава и аз забелязах дъщеря си, плът от моята плът, да лежи на земята, ранена от ангелите, но стъпкана от краката на собствения си народ…

Случи се преди пет издишвания. В сърцето ми се настани болката и се страхувам, че никога няма да се излекувам.

Не посмя да наруши тишината, когато Трубадурът завърши и се извърна встрани. Постоя още малко така, после стана, отиде до вратата и застана с лице към тъмнината. Чироко притихна, загледана в трепкащия пламък на светилника. Чуха се необичайно тъжни звуци и въпреки че не приличаха на човешките, разбра, че Трубадурът плаче. След малко той се върна и седна до нея. Изглеждаше много уморен.

— Когато яростта ни обхване, започваме да се бием. Бием се и спираме да се бием едва тогава, когато убием всички ангели или те се завърнат в земите си, когато Гея си поеме дъх.

— Говориш за въздишката на Гея. Не се сещам точно какво имаш предвид.

— Чувала си го. Това е стонът, който причинява яростни ветрове откъм небесните кули — студени от запад и горещи от изток.

— Опитвали ли сте някога да говорите с ангелите? Те няма ли да поискат да чуят вашата песен?

— Коя е тази Титанида, която ще пее на ангел? — сви рамене той. — И кой е този ангел, който ще слуша песните на една Титанида?

— Все още ме безпокои това, че никой не се е опитал… да преговаря с тях. — Думата се оказа трудна. Тя дълго търси нещо подходящо, докато се спря на една, която значеше „отстъпвам“ или буквално „да подвия опашка“. — Ако можехте да седнете и спокойно да слушате песните си, може би ще постигнете мир.

— Как може да има хармонични-чувства-между-две-същества, когато едното е ангел? — думата, която употреби Трубадура беше същата, която Чироко избра измежду многото еднакво неподходящи понятия. „Мир“, според разбиранията на Титанидите представляваше универсален закон, валиден за целия свят. Понятието за мир между Титанидите и ангелите обаче беше концепция, която не съществуваше в езика им.

— Народите от моята раса нямат за врагове други разумни раси, но се бият помежду си — каза Чироко. — Имаме разработени начини за разрешаването на подобни конфликти.

— Моята раса няма такъв проблем. Справяме се успешно с редките прояви на враждебност между племената.

— Може би ще научите и нас на това. Но сега бих искала да ти покажа един от начините, които сме научили. Понякога две страни са твърде враждебно настроени една срещу друга, за да седнат и да разговарят. В такъв случай използваме трета страна, която сяда между враговете.

Трубадурът повдигна едната си вежда, после подозрително сведе и двете надолу.

— Ако това върши работа, защо имате нужда от толкова много оръжия?

Чироко се усмихна — не беше лесно да се надговори една Титанида.

— Защото не винаги върши работа. И тогава нашите бойци се унищожават едни други. Но оръжията ни са се усъвършенствали и са станали толкова мощни, че от много време насам никой не ги е използвал. Като доказателство мога да ти представя факта, че имаме възможност да разрушим цялата планета, но от… — тя се замисли малко. — Но от шестдесет милирота не е имало голяма война.

— Едно мигване на окото в сравнение с времето, откогато Гея се върти — изпя замислено той.

— Това не се хвалби. Ужасно нещо е да живееш с мисълта, че не само твоята… задна майка, не само твоите приятели и съседи могат да бъдат унищожени, а всички от твоята раса, до най-малкото отроче.

Трубадурът кимна тъжно — изглеждаше потресен.

— От теб зависи — заключи тя. — Нашата раса може да ви предложи още война или възможността за мир.

— Ще помисля — песента му прозвуча глухо. — Трудно се взима такова решение.

Помисли, че е време да спре. Той знаеше, че стига да поиска може да получи знанията, които Джен му бе предложил.

Пламъкът на светилника, закачен на стената запуши и угасна. Само светлината на този между тях продължаваше да трепти и да танцува по женственото лице на Трубадура.

— Къде мога да намеря този, който ще застане между нас и ангелите? Струва ми се, че в него ще се забият копия, хвърлени и от двете страни.

— Аз искам да ти предложа моите услуги, като упълномощен представител на Обединените Нации — разтвори ръце Чироко.

— Не искам да изразя неуважение към обе-дине-ни-те-на-ции — никога не сме чували за тях. Но защо те биха се заинтересували от нашите войни?

— Организацията на Обединените Нации винаги се интересува от войни. Честно казано, не са по-добри от нашата раса като цяло, което ще рече, че са далеч от съвършенството.

Той сви рамене, сякаш искаше да покаже, че го е знаел още от самото начало. После я погледна изпитателно.

— Защо желаеш да направиш това за нас?

— Така или иначе, пътят ми минава през територията на ангелите, защото съм решила да се срещна с Гея. И освен това, мразя войната.

За пръв път Трубадурът изглежда се впечатли от нея самата. Или за пръв път го показа, но така или иначе беше ясно, че репутацията й е нараснала значително.

— Защо не каза, че си пилигрим и отиваш на поклонение. Това хвърля нова светлина върху същността на нещата. Страхувам се, че си глупачка, но глупостта ти е свещена — последните думи на песента му изглежда бяха част от някакъв ритуал, защото когато спря да пее той се протегна, взе главата й в огромните си ръце, наведе се и я целуна по челото.

— Върви — тържествено изпя той. — Аз няма да мисля повече за нови оръжия. Нещата са достатъчно страшни и без да тръгвам по пътя, който ще доведе до още по-големи разрушения.

Направи пауза. Изглеждаше така, сякаш се кани да предизвика съдбата.

— Ако по някакво случайно стечение на обстоятелствата действително видиш Гея, попитай я вместо мен защо моята задна дъщеря трябваше да умре. Ако не може да ти отговори, удари я силно през лицето и й кажи, че това е от Трубадура.

— Ще го направя — изправи се на крака тя. Беше странно въодушевена, някак си сега по-малко се тревожеше за бъдещето, отколкото преди два месеца. Понечи да си тръгне, но не бе изяснила нещо, което продължаваше да измъчва любопитството й.

— Не ми каза за какво беше целувката — попита тя.

— Така целуваме мъртвите. Няма да те видя повече, след като ни напуснеш.