Джон Варли
Титан (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Пет дни по-късно Чироко все още не беше готова да тръгне. Трябваше да реши кого и какво да вземе със себе си.

Бил бе вън от играта, макар че самият той имаше друго мнение по въпроса. Август също не ставаше. Напоследък рядко разговаряше и прекарваше почти цялото си време на края на града. когато я запитваха нещо, отговаряше с едносрични думи, ако въобще благоволеше да отговори. Калвин не можеше да каже какво би било най-доброто за нея — да я вземат с тях или да я оставят в града. чироко предпочете да реши дилемата в полза на самото пътуване. Биха изпитали значителни затруднения, ако се наложеше да се справят с някоя бурна нервна криза, което в нейното състояние бе напълно възможно. Калвин не можеше да дойде, защото бе обещал да остане в Титантаун, докато Бил оздравее достатъчно за да се грижи сам за себе си, след което както се бяха договорили беше свободен да прави каквото си иска. Най-вероятно бе да продължи да пътува с цепелините.

Джен трябваше да дойде. Взимайки го със себе си Чироко искаше да го отдалечи от Титанидите, още повече че ще може постоянно да го наблюдава.

Не знаеше какво да прави с Габи.

— Не можеш да ме оставиш — заяви спокойно тя. Не се се молеше, а просто й съобщаваше един неизбежен факт. — Ще те последвам, където и да отидеш.

— Даже не бих се опитала. С тази твоя фикс идея, с това твое отношение към мен, което на всичкото отгоре не заслужавам, представляваш голяма напаст. Но ти ми спаси живота, за което всъщност досега не съм ти благодарила истински. Искам обаче да знаеш, че никога няма да го забравя.

— Не ми трябват твоите благодарности — намръщи се леко Габи. — Искам любовта ти.

— Искаш невъзможното. Харесвам те, Габи, и това е всичко. По дяволите, ние сме рамо до рамо от самото начало на тая история. Имай предвид, че първите петдесет километра ще ги изминем на Свирчостоп. Няма да те принуждавам да се качиш на него.

— Няма да ти се наложи — пребледня Габи, но думите й прозвучаха решително.

— Както вече казах, оставям ти да решиш — кимна Чироко. — Калвин ми обясни, че можем да се изкачим само до нивото на зоната на здрача. Цепелините не отиват по-нагоре, защото ангелите не харесват това.

— И така — аз, ти и Джен?

— Да — каза Чироко. — Радвам се, че идваш!

 

 

Нуждаеха се от много неща, но не знаеха как да се сдобият с тях. Титанидите имаха система за размяна на стоки, но цените се определяха чрез сложна, комплексна формула, включваща степента на родство, положението в обществото и действителната потребност. Никой не гладуваше, но индивидите с нисък ранг, като Кларинет например, не получаваха нещо по-съществено освен храна, подслон и най-необходимите предмети и бои за украсата на тялото. Тези неща от гледна точка на Титанидите бяха почти толкова жизненонеобходими, колкото и храната.

Имаше също и развита кредитна система. Трубадурът се постара да я използва по най-добрия начин. Най-много обаче разчиташе на общественото положение на Чироко. За да го издигне достатъчно високо, той я обяви за своя духовна задна дъщеря. По този начин създаде необходимия прецедент и поради естеството на поклонническата й мисия поиска от общността също да я осинови.

Повечето от Титанидите-занаятчии го направиха и спомогнаха да се събере екипировката на групата. Изработиха специални раници, съобразени с конструкцията на човешкото тяло, след което всеки от тях им предложи да си изберат това, което счетат за нужно измежду най-доброто, което бяха способни да произведат.

Чироко бе решила че ще носят по петдесет земни килограма маса. Обемът бе доста голям, но самото тегло нямаше да надвиши дванадесетина килограма. Освен това товарът им щеше да става все по-лек с приближаването към главината. Габи изчисли, че центростремителното ускорение там ще бъде на повече от една четиринадесета от земното притегляне.

Обърнаха особено внимание на въжетата. Титанидите отглеждаха един вид пълзящо растение, което осигуряваше чудесни въжета — здрави, тънки и гъвкави. Всеки от екипа с лекота можеше да носи около стотина метра намотано въже.

Титанидите бяха добри катерачи, въпреки че се ограничаваха само с изкачването на високите дървета наоколо. Чироко обясни най-подробно на железарите какво представляват питоните и ги помоли да й изработят няколко десетки. За съжаление стоманата беше новост за Титанидите. Джен разгледа питоните и поклати глава.

— Това е най-доброто, което могат да направят — промърмори Чироко. — Закалени са точно както им казах.

— Не е достатъчно. Но ти не се тревожи. Стената на спицата може да е направена от всичко друго, но не и от скала. Скалата не би могла да издържи. Голямото вътрешно налягане би я разкъсало на парчета. Всъщност аз самият не познава нещо, достатъчно здраво.

— Което значи, че съществата построили Гея, знаят неща, които ние не знаем.

Така или иначе Чироко не се разтревожи особено. Ангелите живееха в спиците. В случай, че не прекарваха целия си живот в полет, което беше малко вероятно, все пак кацаха някъде. И ако имаше нещо, на което те можеха да кацнат, тя пък можеше да се задържи за него.

Донесоха им и няколко чука — най-леките и най-твърдите, които майсторите успяха да изработят. Щяха да ги използват за да забиват питоните. Металиците ги осигуриха с брадвички и ножове, както и със специални брусове с които да ги точат, когато се изтъпят. Свирчостоп любезно им изпрати три парашута.

— Дрехи? — почеса се по главата Чироко. — Какви дрехи трябва да носим?

Трубадурът я погледна безпомощно и разтвори ръце.

— Аз нямам нужда от тях, както можеш да видиш — изпя той. — Някои от нашите хора, чиято кожа е гола като вашата носят дрехи, когато е студено. Можем да ви направим всичко, каквото поискате.

Обзаведоха се от главата до петите с бельо от фина рисувана коприна. В действителност това не беше коприна, но на пипане бе досущ като нея. За връхни дрехи им ушиха плъстени ризи и къси панталони, по два комплекта за всеки и освен това ги снабдиха с вълнени пуловери и плетени клинове за долната част на тялото. Мокасини с твърди подметки, топли кожени палта, дълги панталони и ръкавици допълваха екипировката. Трябваше да бъдат подготвени за всичко и въпреки, че облеклото зае много място, Чироко не се реши да изостави част от него.

Опаковаха също три копринени хамака и три спални чувала. Титанидите познаваха кибрита и имаха газени лампи. Решиха всеки да носи по една, а така също и малък запас от гориво за нея. Нямаше начин да им стигне за цялото пътешествие, но въпросът с водата и храната стоеше по същия начин.

— Вода — терзаеше се непрекъснато Чироко. — Водата може да се окаже голям проблем.

— Добре де, ти самата каза, че ангелите живеят там горе — обади се на петия ден Габи, помагайки да опаковат последните вързопи с дрехи. — Те също трябва да пият вода.

— Това не значи, че източниците могат да се намерят лесно.

— Ако ще се тревожиш така през цялото време, може би е по-добре въобще да не тръгваме.

Напълниха няколко мяха с вода, колкото да им стигне през първите девет-десет дни, а останалата част от петдесеткилограмовия лимит допълниха със сушена храна. Планираха да ядат това, което ядат ангелите, ако разбира се беше възможно.

На шестия ден багажът бе напълно готов, а все още не беше се срещнала лице в лице с Бил. Намуси се при мисълта, че може би ще трябва да използва властта си като последен аргумент в спора с него, но знаеше, че ще го направи ако се наложи.

— Всички вие сте луди! — заяви Бил и удари с ръка по леглото. — Нямате никаква представа дали въобще ще намерите нещо там. И сериозно ли мислите, че ще можете да изкачите този 400-километров комин?

— Решили сме да разберем дали това е възможно.

— Ще паднете и ще се пребиете. Когато се ударите в земята, скоростта ви ще е хиляда километра в час.

— Аз считам, че крайната ни скорост при този въздух ще бъде малко повече от 200. Но ако се опитваш да ме развеселиш, не можа да си свършиш работата както трябва. — Никога не го бе виждала в такова състояние. Мразеше това повече от всеки друг.

— Трябваше всички да се държим заедно и ти го знаеш. Сега просто искаш да се реабилитираш пред себе си за загубата на Рингмастър — загуби го, защото се опита да се правиш на герой.

Ако думите му не съдържаха зрънце истина, нямаше да я заболи толкова много. Самата тя бе мислила за това с часове, докато се опитваше да заспи.

— Въздух! Ами ако там няма никакъв въздух?

— Не сме тръгнали да се самоубиваме. Ако е невъзможно — ще го приемем и ще се върнем. Престани да фабрикуваш глупави аргументи!

— Послуша ме, Роки — погледна я умолително той. — Изчакай, докато се оправя. Досега никога за нищо не съм те молил, но сега те моля.

Чироко въздъхна и направи жест към Габи и Джен да напуснат стаята. Когато излезнаха, седна на леглото край него и взе ръката му в своята. Бил бързо я издърпа и тя рязко скочи на крака, вбесена на себе си, че се опита да достигне до него по този глупав начин и на него, че я отхвърли.

— Изглежда, че не съм те познавала, Бил — спокойно каза тя. — А мислех, че те познавам. Винаги си ми носил утеха, когато бях сама и помислих, че след време може да те обикна. Не се влюбвам лесно. Може би защото съм твърде подозрителна? Не знам. Рано или късно всеки изисква от мен да бъда това, което той иска да бъда. И сега ти постъпваш точно така.

Той не каза нищо, даже не погледна към нея.

— Това, което правиш е толкова несправедливо, че ми се иска да изпищя.

— Бих желал да можеш да го направиш.

— Защо? Защото това би съответствало на твоята представа какво трябва да прави една жена? По дяволите! Когато ме срещна, аз вече бях капитан! Не мислех, че това е толкова важно за тебе.

— Не знам за какво точно говориш.

— Говоря за това, че ако аз сега си тръгна между нас всичко е свършено. Защото няма да те изчакам да дойдеш с мен за да ме пазиш!

— Не знам за какво точно…

Тогава тя изпищя продължително и почувства, че й става по-добре. Даже когато писъкът заглъхна, успя да се усмихне горчиво. Главата на Габи се подаде през вратата и веднага изчезна, щом разбра, че не й обръщат внимание.

— Е, добре — продължи тихо Чироко. — Аз се изсилвам. И това е защото загубих кораба си и сега се опитвам да компенсирам загубата, като се покрия със слава. Разочарована съм от себе си, че не можах да събера обратно целия екипаж и да го принудя отново да изпълнява задълженията си. Не можах да накарам дори единствения мъж, на когото мислех, че мога да разчитам да уважава решенията ми, да си затвори устата и да прави това което му се каже. Да, аз съм странно създание. Знам това. Вероятно твърде силно изживявам някои неща, което може би нямаше да бъде така, ако бях мъж. Но една жена става чувствителна към нещата, които й пречат да се издигне в една обществена среда, където е прието мъжете да водят. И трябва да е два пъти по-добра от тях, за да го стори…

Не си съгласен с решението ми да тръгна нагоре към главината и ми представи аргументите си. Каза, че ме обичаш. Не мисля, че можеш да добавиш нещо повече и съжалявам, че нещата се развиха по този начин. Сега аз ти заповядвам да чакаш тук, докато се завърна!

Докато я слушаше, бе присвил упорито устните си. Погледна я още веднъж умолително и отново настоя на своето:

— Именно понеже те обичам твърде много, не иска да тръгнеш.

— За Бога, Бил! Не желая този вид любов. И това, от което най-много ме боли е, че точно ти разсъждаваш така. Ако не можеш да ме имаш като самостоятелна личност, като жена, която е способна да взима свои собствени решения и да ги изпълнява, значи въобще не можеш да ме имаш.

— Каква любов е това?

Чироко почувства, че ще заплаче, но знаеше, че не я е грижа.

— Бих искала да знам. Може би не съществува такова нещо. Може би винаги единият от двамата трябва да поеме грижата за другия. Ако е така, то по-добре да започна да си търся мъж, който ще се осланя на мен, защото не мога да приема обратното. Не може ли да се грижим един за друг по-просто? Имам предвид аз да ти помагам в моменти, когато изпитваш слабост, а когато аз съм слаба, ти да ме подкрепиш.

— Но изглежда, че ти никога не изпитваш слабост. Току що заяви, че сама можеш да се грижиш за себе си.

— Всяко човешко същество би ти го казало. Но ако си мислиш, че не съм слаба, значи не ме познаваш. Точно сега съм като едно малко дете, което се пита дали ще му позволят да тръгне, без да го целунат за раздяла, без дори да му пожелаят на добър час.

Проклятие! Потече една сълза. Чироко бързо я избърса, защото не искаше той да я обвини, че използва сълзите като оръжие и се запита как успяваше винаги да се забърка в такива ситуации, в които не можеше да има победител. Без значение дали е права или греши, дали е силна или слаба — в тези ситуации винаги й се налагаше да се защитава.

Беше омекнал достатъчно за да позволи да го целуне. Когато се разделиха, изглеждаше че вече няма какво да си кажат. Чироко не можа да разбере дали реакцията му се дължи на факта, че тя не заплака. Знаеше, че по този начин го нарани, но може би плачът й би го наранил още по-болезнено.

— Върни се колкото се може по-скоро.

— Ще се върна. И не се тревожи много за мен. Аз съм твърде жестока, за да позволя на нещо да ме убие.

— Аз ли не го знам!

 

 

— Само два часа, Габи. Два часа и сме там.

— Знам, знам. Само спри да говориш за това. Моля те.

Свирчостоп, така както беше кацнал на голямата плоска равнина източно от Титантаун изглеждаше по-голям отпреди. Обикновено цепелините никога не се спускаха по-ниско от върховете на дърветата. Наложи се Титанидите да изгасят всички огньове в града, докато го убедят да се спусне на земята.

Чироко погледна назад към Бил, който стоеше подпрян на две патерици до носилката, с която Титанидите го бяха изнесли до края на поляната. Помаха й с ръка и тя му отвърна.

— Вземам си думите назад, Роки — зъбите на Габи започнаха да тракат. — Говори ми. Кажи ми нещо.

— Спокойно, момичето ми. Спокойно… Ще си отвориш очите, нали? Гледай къде стъпваш. О-о-оп!

Вътре в стомаха на цепелина една дузина животни се бяха наредили на опашка. Приличаха на пасажери в метрото, които само чакат да се отворят вратите на вагона, за да се приберат по-бързо в къщи. Сега, когато входът се освободи, те се втурнаха навън, блъскайки се едно в друго и успяха да съборят Габи.

— Помогни ми, Роки?! — гласът й прозвуча отчаяно. Беше се вдървила в позата в която падна и си позволи само един бърз поглед към Чироко.

— Разбира се, идвам… — Чироко прехвърли раницата си на Калвин, който заедно с Джен отдавна вече ги чакаше вътре и повдигна Габи. Беше толкова крехка и безпомощна!

— Два часа.

— Два часа — повтори тъпо Габи.

В този момент се чу бърз тропот на копита. ПРез отворения свинктер се появи Кларинет и сграбчи ръката на момичето.

— Ето, малката — запя тя, пъхайки един мях с вино в ръцете на Габи. — Това ще ти помогне да забравиш тревогите си.

— Но как разбра, че… — започна Чироко, но Титанидата я прекъсна.

— Видях страха в очите й и си спомних това, което тя направи за мен. Правилно ли постъпих?

— Постъпи прекрасно, детето ми. Благодаря ти от нейно име.

Не каза на Кларинет, че в раницата си има още един мях с вино, който трябваше да й послужи за същите цели.

— Няма да те целувам още веднъж, защото каза че ще се завърнеш. Желая на всички ви сполука и нека Гея ви завърти обратно при нас! — завърши с ритуална мелодия тя, после махна с ръка и изтопурка навън. Отворът бавно се затвори след нея.

— Какво каза Кларинет?

— Каза, че иска да се накъркаш.

— Аз вече пийнах десетина глътки, преди да се кача. Но сега след като спомена…

Чироко остана с нея още малко и когато момичето се закиска в пристъп на истерия продължи да я пои с вино, докато не изпадна в полусъзнателно състояние, на границата на пълната безчувственост. След като се увери, че няма да има повече проблеми с Габи, тя се присъедини към мъжете в предната част на гондолата.

Бяха вече във въздуха. Водният баласт продължаваше да изтича от една дупка близо до носа на Свирчостоп.

Скоро цепелинът полетя нагоре по кабела, плъзгайки се малко над горната му повърхност. Поглеждайки надолу, Чироко успя да различи множество дървета и големи тревни площи. Някои части от кабела бяха напълно обрасли с растителност. Съоръжението бе толкова огромно и масивно, че понякога изглеждаше почти като дълга плоска ивица земя. Не съществуваше опасност да паднат долу поне докато не достигнат до покрива.

Светлината бавно започна да избледнява. След десет минути вече се намираха в оранжево обагрен здрач на път към вечната тъмнина. Стана й мъчно за отиващата си светлина. Дълго време бе проклинала вечния ден, но все пак светлината си беше светлина и от тук нататък нямаше да я вижда за известно време.

А можеше и никога да не я види отново!

— Пристигнахме. Последна спирка — помъчи се да изглежда весел Калвин. — Свирчостоп ще приближи още малко към повърхността и ще ви спусне долу с въжета. На добър час, побъркани глупаци такива! Ще ви чакам да се върнете!

Джен помогна на Чироко да овърже Габи с ремъците и пръв се спусна надолу, за да поеме момичето, когато достигне земята. Чироко гледаше отгоре през дупката и когато се увери, че двамата сеспуснаха благополучно, целуна Калвин за късмет. Седна на ръба и започна да наглася коланите. Прекара последните два около бедрата и ги стегна здраво, докато краката й свободно висяха във въздуха, после се отблъсна леко.

Приземи се в зоната на здрача.