Джон Варли
Титан (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

— Не съм герой и ти го знаеш.

— Е, добре тогава — героиня.

Чироко се изсмя тихо и се обърна към Габи. Лежаха една до друга в малката пещера. Беше последният ден от четиринадесетата им зима заедно, осем месеца, откакто се намираха в спицата. От тук до главината имаше не по-повече от десет километра. Можеха да достигнат до нея само за няколко прехода, веднага след като ледът се разтопи.

— Даже и това не съм. Ако някоя от нас може да се нарече така, то това си ти.

Габи поклати права:

— Не, аз само ти помогнах. Вероятно би било много по-трудно за теб, ако не бях тук, но това е всичко…

Чироко нежно погали ръката й.

— Аз просто бях винаги около теб — продължи Габи. — Вярно, че ти помогнах да се справиш в някои трудни ситуации, но това не значи, че съм герой. Един герой не би се опитал да изхвърли Джен в бездната без парашут. И още нещо. Ти би го направила и само, докато аз нямаше да мога.

Помълчаха известно време, всяка заета със собствените си мисли.

Чироко не беше сигурна, че Габи казва истината. В някои отношения си беше точно така, макар че самата тя никога те би го признала на глас. Габи не би ги довела тук — просто не беше лидер.

„Но нима аз съм?“ — запита се тя. Разбира се, че бе положила достатъчно усилия, за да бъде лидер, но се съмняваше, че би могла да достигне главината сама.

— Беше забавно нали? — тихо попита Габи.

Чироко истински се учуди. Нима тези осем месеца изтощителни усилия биха могли да се нарекат забавни?

— Не мисля, че това е думата, която бих използвала.

— Така е. Права си. Но ти знаеш какво имам предвид.

Да тя знаеше и тома бе достатъчно странно. Едва сега можа да си обясни депресията, която я бе обхванала през последните няколко седмици. Пътешествието скоро щеше да свърши и всичко щеше да се изясни. Или щяха да намерят начин да се върнат на Земята или не.

— Не искам да се връщам на Земята — прошепна Чироко.

— Аз също.

— Но не можем просто така да се върнем назад.

— Ти по-добре знаеш.

— Не. Само защото съм голям инат. Трябва да продължим. Дължа го на Април и Джен, както и на всички останали. Трябва да разберем какво се е случило с нас и защо.

 

 

— Хайде, извади тези саби.

— Очакваш неприятности?

— Не и такива, при които сабите биха помогнали. Бих се чувствала обаче по-добре, ако държа една от тях в ръка. Предполага се, че съм герой, нали така?

Габи не каза нищо. Коленичи до раниците и започна да тарашува из тях. Не след дълго намери двете къси саби, извади ги и подаде идната на Чироко.

Бяха застанали близо до върха на съоръжението, което по всяка вероятност би трябвало да бъде последното стълбище. Подобно на това, по което се бяха изкачили до дъното на спицата, то се извиваше по спирала около кабела. Самият кабел се беше появил отново, когато се добраха до върха на дългия, оголен склон, маркиращ границата между гората и горния клапан на спицата. Катеренето по отвесния склон се оказа много трудно. Отне им два дни изтощителна работа с пикелите, въжетата и алпинистките клинове.

Отдавна бяха привършили горивото за лампите, ката че се наложи да изкачат стълбите в пълна тъмнина — стъпало по стъпало. Не срещнаха никакви препятствия, докато не забелязаха бледочервената ивица светлина в края на тунела. Спря се и внезапно почувства силна нужда да държи в ръката си сабя.

Беше прекрасно оръжие, въпреки че дръжката се оказа прекалено голяма. За сметка на това, почти не тежеше при тази височина, близо да главината, където притеглянето бе незначително. Драсна клечка кибрит и прекара пръста си по фигурката на Титанида, гравирана върху плоската страна на острието.

— Знаеш ли на какво приличаш — усмихна се Габи.

Погледна надолу. Парцали висяха по цялото и тяло, обвито в остатъците от облеклото. Това, което бе останало от самото тяло, загубило значителна част от теглото си бе изключително твърдо и жилесто. Там, където не бе покрита с дебел пласт мръсотия и можеше да се види, кожата й бе бледа, а по ръцете и краката — втвърдена и груба като гьон.

— Винаги съм искала да изглеждам като лейди, но…

Тръсна догарящата клечка кибрит и запали друга. Габи все още я наблюдаваше. Очите й грееха с жълтеникави отблясъци. Изведнъж Чироко се почувства много добре. Усмихна се и когато усмивката й премина в смях протегна ръка и я сложи върху рамото на Габи. Тя й отвърна със същия жест, но не можеше да се каже, че се усмихва.

— Имаш ли… имаш ли някакво предчувствие какво ще стане там — посочи със сабята към върха на стълбището Габи.

— Може би имам — засмя се отново Чироко и сви рамене. — Нищо определено. Но трябва да бъдем нащрек.

Габи мълчаливо избърса в бедрото дланта на ръката си, после внимателно обгърна с пръсти дръжката на сабята и я стисна здраво. Едва тогава погледна нагоре и също се засмя.

— Не знам как да използвам това.

— О, просто опитай да се държиш така, сякаш знаеш. Когато се изкачим на върха на стълбището ще изоставим всичкия багаж.

— Сигурна ли си?

— Не искам да бъда обременена с излишен товар.

— Главината е голяма, Роки. Може би ще ни отнеме доста дълго време да я претърсим цялата.

— Имам чувството, чу няма да е дълго. Въобще няма да е дълго.

Чироко духна втората клечка. Изчакаха няколко минути, за да свикнат очите им с тъмнината и когато отново можеха да различат бледата светлина в края на стълбите тръгнаха нагоре една до друга през последните стъпала.

 

 

Появиха се на върха и веднага от всички страни ги обгърна пулсираща червена нощ.

Единствената светлина идваше откъм правата като лазерен лъч ивица над тях. Таванът се губеше някъде високо в мрака, а от лявата им страна се мержелееше кабелът — една черна сянка на фона на още по-черния въздух.

Стените, подът и самият въздух вибрираха, подчинявайки се на някакъв бавен сърдечен ритъм. В лицата им задуха студен ветрец, идващ откъм невидимия вход на спицата над Океан.

— Трябва да видя само двадесет метра от пода и нищо повече.

Без да каже нито дума, Чироко тръсна няколко пъти глава, за да разсее странното чувство на тежест, което я връхлетя, после се пребори с един внезапен кратък пристъп на световъртеж. Искаше да седне на пода, искаше да се върне обратно. Беше уплашена, но успя да се овладее.

Повдигна сабята си и видя как острието леко проблясва, сякаш бе обляно в кръв. Направи една крачка, после още една. Видя, че Габи я последва и уверено закрачи напред в тъмнината.

Едва когато зъбите я заболяха осъзна, че ги е стиснала силно и че мускулите на челюстта й бяха втвърдени в изпъкнали възли. Спря, пое дъх и извика с всичка сила:

— Аз съм тук!

След няколко дълги секунди ехото се върна и викът и прозвуча многократно, превръщайки се в една постепенно затихваща ечаща поредица.

Чироко издигна сабята над главата си и извика отново:

— Аз съм тук! Аз съм Капитан Чироко Джоунз, командир на КДК Рингмастър, упълномощен от Съединените Американски Щати, Националното Управление на Космическите изследвания и Обединените Нации на Земята. Искам да говоря с теб.

Стори им се, че изминаха векове, преди ехото да заглъхне напълно. Никакъв отговор — пълна тишина, нарушавана само от бавния пулс на чудовищното сърце. Двете жени продължаваха да стоят, втренчени в тъмнината. Гърбовете им бяха опрени един в друг, а в ръцете им сабите леко потрепваха, готови за бой.

Чироко почувства как в нея се надига опустошителна вълна от гняв, изтривайки последните следи на страха. Размаха заплашително сабята, изкрещя в нощта и продължи да крещи, докато по бузите й потекоха сълзи.

— Искам да те видя! Преминахме през невъобразими трудности, за да застанем тук пред теб. Земята ни изкашля абсолютно голи в този свят, но ние успяхме да си пробием път до върха му. С нас се отнесоха жестоко. Дълго време ни подхвърляха според нечии неразбираеми прищевки. Ти бръкна с ръка в душите ни и се опита да ни отнемеш достойнството, но не може да ни сломиш. Предизвиквам те да се покажеш и да ми дадеш отговор на всичко това! Отговори ми какво си направила с нас или ще посветя целия си живот, за да те разруша напълно. Не се страхувам от теб! Готова съм да се бия!

Не можа да разбере от колко време момичето я дърпаше за ръкава. Погледна надолу, постепенно се успокои и успя да се концентрира. Габи изглеждаше уплашена, но стоеше непоколебимо малко встрани.

— Може би — проговори плахо тя. — А-а, може би не разбира английски.

Чироко изпя предизвикателството на езика на Титанидите. Използва високата, патетична тоналност, на която обикновено се пееха легенди и притчи. Тъмната твърд на стените отрази песента многократно и главината зазвъня, изпълнена с дръзката мелодия.

Изведнъж подът започна да се тресе.

— А-а-а-а-а-а-а-а-а-з…

Беше една единствена нота, една дума, дума ураган.

— Т-е-е-е-е-е-е-е-е-е…

Чироко падна на колене, подпря се с ръце и безмълвно погледна към Габи, която лежеше по очи, плътно притисната към пода.

— Ч-у-у-у-у-у-у-х…

В продължение на много минути думата продължаваше да ечи, постепенно преминавайки в басов вой, подобен на звука, който издава алармена сирена, когато спре да се върти. Подът престана да се клати и Чироко повдигна глава.

В лицето я удари ослепителен блясък.

Тя заслони с ръка очите си, присви ги и и погледна към ярката бяла светлина. Огромната завеса, закриваща досега една от стените се бе отдръпнала встрани. Пет километра висока, тя се издигаше от пода, простирайки се до самия таван. Зад нея се виждаше кристално стълбище, което искреше болезнено, губейки се нагоре. Чироко не можа да издържи и отмести погледа си от него.

В този момент усети, че Габи отново я дърпа за ръкава.

— Да се махаме от тук — бързо прошепна тя.

— Не. Дошла съм, за да говоря с нея.

С неимоверни усилия успя да опре длани на пода и да се отблъсне нагоре. Оказа се, че е лесно да се изправи на крака, но да остане в това положение бе съвсем друго нещо. Единственото желание, което изпита бе да изпълни предложението на Габи. Нейното перчене преди малко сега й изглеждаше като пристъп на делириум тременс.

Започна бавно да пристъпва към светлината.

Отворът беше около двеста метра широк, заобиколен от всички страни с кристални колони. Вероятно това бяха горните крайща на носещите кабели. Поглеждайки нагоре тя забеляза, че усуканите нишки на кабелите се развиват. Всяка от тях, преминавайки през сложни извивки се съединяваше с плетеница, подобна на огромна кошница, покриваща целия покрив. Всъщност това беше невъобразимо здравият опорен възел, който поддържаше целостта на огромното същество, наречено Гея.

Чироко се намръщи. Една от нишките бе скъсана. След като разгледа тавана по-внимателно й се стори, че прилича на стар пуловер, с който някое палаво котенце си е поиграло добре — целият беше разнищен и раздърпан.

Това я накара да се почувства малко по-уверена. Колкото и да бе могъща Гея, явно бе имала значително по-добри дни.

Приближиха се до първото стъпало на стълбището и стъпиха върху него. То издаде нисък органен звук, който продължи да звучи, докато се изкачваха. Седмото стъпало повиши височината му с половин тон, а тринадесетото с още половин. Продължиха да се изкачват по тази своеобразна хроматична гама и когато достигнаха първата октава, започнаха да се прокрадват метални обертонове.

Изведнъж без всякакво предупреждение от ляво и дясно рукнаха оранжеви пламъци и двете буквално подскочиха три метра във въздуха преди ниската гравитация да ги спре и спусне бавно надолу.

След всичко това гневът отново се надигна в Чироко. Вярно, че бе внушително и страшно, вярно че коленете им се разтрепериха и зъбите им затракаха, тъй като тази демонстрация на груба сила бе предназначена да накара и най-смелия да запълзи. Но също така бе вярно, че на Чироко тя оказа точно обратния ефект. Бог или не, всички тия неща бяха евтини трикове и явно разчитаха на това, че нервите на тези, върху които се прилагаха вече бяха доста изпилени.

— Що за циркаджилъци? — промърмори Габи и Чироко я заобича още повече. Точно това си беше — едно голямо шоу. Но какъв ли беше този Бог, който се нуждаеше от шоу?

Пламъците секнаха, но само, за да избухнат отново, този път два пъти по-високи и облизаха тавана, оформяйки пламтящ жълтеникавооранжев тунел. Двете жени продължиха да вървят.

Пред тях се появиха огромни порти, направени от мед и злато. Те се разтвориха абсолютно безшумно и след като преминаха веднага се затвориха зад гърба им. Колкото повече се приближаваха към един висок трон, целият облян в светлина, музиката ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая се извиси до умопомрачително кресчендо. Тронът беше толкова висок, че когато застанаха пред него, достигайки обширната мраморна площадка на върха на стълбището, погледът им не можа да го обхване целия. Горещината беше неописуема.

— Говорете.

Бе произнесено със същия дълбок глас, който чуха навън, но този път той прозвуча малко по-човешки. Веднага след това светлината започна бавно да намалява, ставайки някак по-матова. Хвърляйки предпазливи погледи Чироко успя да различи в мъглата очертанията на огромна човешка фигура.

— Говорете или се върнете там, откъдето сте дошли.

Чироко присви очи и видя голяма кръгла глава, разположена върху дебел врат, очи, които пламтяха като разгорещени въглени и дебели, плътни устни. Четири метра висока Гея стоеше изправена пред трона, върху двуметров мраморен пиедестал. Тялото й беше почти кръгло, с чудовищен корем и гигантски гърди, а ръцете и краката й биха направили чест на всеки професионален борец.Беше чисто гола, с цвят на зелени маслини.

Изведнъж пиедесталът рязко промени формата си, превръщайки се в тревисто хълмче, покрито с цветя.

Краката на Гея вече изглеждаха като дървесни стволове, а ходилата им се бяха вкоренили в тъмнокафявата почва. Около нея се появиха множество малки животинчета, а над главата й закръжиха някакви летящи създания. Погледна право към двете жени и навъси вежди.

— Ъ-ъ… исках. Да!… Ще говоря, ще говоря — трескаво произнесе Чироко, учудвайки се къде изчезна справедливият й гняв. Отвори уста, за да продължи и без да иска забеляза, че Габи трепери, втренчена в Гея. Очите й излъчваха странен блясък.

— Вече съм била тук — шепнеше тя. — Била съм тук…

— Шът — изсъска Чироко и я сръга с лакът. Ще говорим за това по-късно. — После избърса потта от челото си и отново се обърна към Гея.

— О, Велика…

„Не! Недей да угодничиш“ — помисли си тя. „Спомни си какво ти каза Април и Гея обича герои. Моля те Април, моля те, бъди права.“

— Ние дойдохме… аз и още шестима, дойдохме от… ние прелетяхме от планетата Земя преди… в действителност не знам преди колко време… — млъкна, защото разбра, че няма да успее да каже нещо смислено на английски. Пое дълбоко въздух, изправи рамене и запя на езика на Титанидите:

— Пристигнахме с мир, не знам точно преди колко време. Екипажът ни бе малък, твърде малък за твоите мащаби и не представляваше опасност за теб. Ние не носехме оръжие. Въпреки това бяхме атакувани и корабът ни бе унищожен преди да имаме възможност да обясним намеренията си. Бяхме затворени против собствената си воля, при условия разрушителни за нашите съзнания. Възможността да общуваме помежду си и с нашите приятели на Земята ни бе отнета. В нас бяха извършени промени. В резултата на това отношение един от членовете на моя екипаж се побърка, друг бе на границата на умопомрачението, когато се разделих с него, трети повече не желае да общува със същества от своята раса, а четвърти е загубил голяма част от паметта си. И накрая, една жена е променена неузнаваемо, до такава степен, че повече не признава сестра си, която преди това е обичала силно…

— …Всички тези неща са чудовищни за нас. Мисля, че може би е била извършена грешка. Искам да ни бъде дадено съответното обяснение. С нас се отнесоха лошо и ние заслужаваме справедливост.

Позволи си да се поотпусне малко доволна, че можа да каже всичко, което искаше. От тук нататък нищо не зависеше повече от нея. Бе престанала да се самозалъгва — не беше възможно да се бие с това нещо.

Гея се намръщи още по-дълбоко.

— Аз не съм подписвала Женевското Споразумение.

Устата на Чироко се отвори и застина така. Най-малко това бе очаквала да чуе.

— Тогава какво си ти? — въпросът се изплъзна преди да успее да го спре.

— Аз съм Гея Великата, Гея Мъдрата. Аз съм света, аз съм истината, аз съм закона, аз съм…

— Тогава ти си цялата планета? Значи това, което ми каза Април е вярно?

Може би не беше мъдро да се прекъсва една Богиня, но Чироко се чувстваше като Оливер Туист, който моли да бъде наказан още повече. Трябваше да се овладее.

— Да аз съм цялата планета. Аз съм Майката Земя, не на вашата Земя, обаче тук. Целият живот извира от мен. Аз съм един от пантеона Богове, който достига до звездите. Наричай ме Титан.

— Тогава ти беше тази, която…

Достатъчно. Аз изслушвам само герои. В песента ти се говореше за големи подвизи. Разкажи ми сега за тях или напусни това място завинаги. Искам да ми изпееш за вашите приключения.

— Но аз…

— Пей… — прогърмя Гея.

И тя запя. Разказът продължи няколко часа, защото въпреки, че Чироко се стараеше да го съкрати, Гея постоянно настояваше за подробности. Разгорещи се — песента увлече и самата нея, още повече, че езикът на Титанидите бе изключително подходящ за героични песни. Патетичната тоналност, която използваше в момента просто не допускаше възможност някоя фраза да прозвучи страхливо или неуверено. Почувства се много горда, когато завърши, а в сърцето й се бе появила мъничка надежда.

Дълго време след края на песента Гея не каза нищо. Изглежда обмисляше чутото. Чироко нервно запристъпя от крак на крак. Стъпалата започнаха да я наболяват. През главата й премина мисълта, че всичко това започва да става доста отегчително.

Най-накрая Богинята проговори отново:

— Беше добър разказ — заяви тя. — По-добър от всичко, което съм чувала от много векове насам. Вие наистина сте герои. Ще говоря с вас в покоите си.

Казвайки това Гея изчезна и на мястото й остана да трепери няколко минути бледо сияние, след което и то се стопи във въздуха.

Огледа се наоколо. Оказа се, че се намират в голяма сводеста стая. Зад тях стълбището вече не беше осветено и едва се забелязваше как се спуска в тъмнината към вътрешността на главината. В краищата на всяко стъпало стърчаха корозиралите крайници на газови горелки, които още димяха, издавайки острото съскане на охлаждащ се метал. Миризмата на изгоряла гума висеше във въздуха.

Мраморният под беше напукан и обезцветен, покрит с дебел слой прах, върху който ясно се различаваха отпечатъците от собствените им стъпки. мястото приличаше на овехтял театрален салон, в който след края на представлението са запалили лампите, разпръсквайки илюзията за разкош и величие.

— Откакто сме тук видях доста смахнати неща — промърмори Габи. — Но това надминава всичко. Къде отиваме сега?

Чироко мълчаливо посочи към една малка врата, разположена в стената от лявата им страна. Беше леко открехната и през пролуката струеше бледа светлина. Бутна вратата — тя бавно се отвори, после погледна през нея и чувството й, че вече е виждала това място нарасна. След кратко колебание двете жени пристъпиха навътре.

Влезнаха в обширна стая с четириметров таван. Подът бе покрит с мозайка от млечнобели стъклени правоъгълници, през които накъде отдолу проникваше матова светлина. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, боядисана в бежово и навсякъде по тях в позлатени рамки висяха картини, нарисувани с маслени бои. Мебелировката беше в стил Луи XVI.

— Де за ву е? — каза на френски някакъв глас в дъното на стаята и пред тях застана една ниска, трътлеста жена, облечена в безформена торбеста рокля. Приличаше на Гея дотолкова, доколкото един разяден калъп сапун прилича на Микеланджеловата „Пиета“.

— Седнете, седнете — приветливо ги покани тя. — Тук не държим много на официалностите. — Вече видяхте шашармите отвън, а това е горчивата реалност…

— …Мога ли да ви предложа нещо за пиене?