Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гея (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Titan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТИТАН. 1995. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.6. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Ангел Ангелов [Titan / John VARLEY]. Предговор: Иван КРУМОВ — с. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Със схеми. Страници: 300. Цена: 80.00 лв. ISBN: 954-8340-06-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кларинет доброволно се бе нагърбила с ролята на гид и източник на информация за Чироко и останалите. Тя им съобщи, че нейната задна майка дала съгласието си с удоволствие, като се надявала тя самата да научи много нови неща и да придобие жизнен опит. Присъствието на човеците в Титантаун бе най-вълнуващото събитие тук от много милирота насам.

Когато Чироко изрази желание да разгледа къщата на ветровете близо до града, Кларинет приготви малко суха храна за предстоящия пикник и напълни два кожени мяха с вино. Калвин и Габи също поискаха да дойдат с тях, но Август остана напълно безразлична и продължи да седи до прозореца, загледана неподвижно навън — нещо, което тя правеше през по-голямата част от времето си откакто бе дошла в Титантаун. Джен не се виждаше никъде, така че Чироко помоли Калвин да остане и да се грижи за Бил.

Бил от своя страна доста упорито настоя да изчакат докато той оздравее. Наложи се да му припомни, че все още тя е командир. Беше позабравил това, а и принудителното бездействие го бе направило раздразнителен и дребнав. Чироко го разбираше, но не харесваше когато някой се опитва да я закриля, още по-малко Бил.

— Прекрасен ден за пикник — поздрави весело Кларинет, когато Чироко и Габи се присъединиха към нея в края на града. — Земята е суха. Ще можем да отидем и да се върнем за четири или пет рота.

Чироко коленичи и завърза връзките на меките кожени мокасини, които Титанидите й бяха направили, после се изправи и погледна през ширналата се кафеникава равнина към мястото откъдето западния централен кабел на Рея — къщата на ветровете, се извисяваше в прозрачния въздух.

— Много съжалявам, че ще те разочаровам — изпя тя. — Но на мен и моята приятелка ще ни отнеме един декарот за да отидем и още толкова за връщане. Ние планираме да останем известно време там и да приемем фалшивата смърт.

— Бих желала да не го правите — потрепери Кларинет. — Това ме плаши. Питам се как червеите се досещат, че не трябва да ви ядат?

Чироко се засмя. Титанидите никога не спяха. Състоянието на сън при хората ги смущаваше даже повече отколкото необяснимото им умение постоянно да балансират на два крака.

— Има една възможност. Колебая се дали да ти я предложа, защото се страхувам да не те обидя. На Земята имаме животни, чиито тела са устроени подобно на вашите. Понякога пътуваме върху гърбовете им.

— На гърбовете им? — изглеждаше леко озадачена, но след малко лицето й просветна — явно бе направила връзката. — Имаш предвид, че с единия крак от едната страна, а с другия… но да… очевидно… Разбрах! Мислиш ли, че ще стане?

— Бих искала да опитам, ако ти си съгласна? Протегни ръка надолу. Не, обърни я… точно така. Ще сложа сега крака си на нея…

Чироко стъпи върху обърнатата нагоре длан, сграбчи рамото на Кларинет, после се изхвърли леко нагоре и я възседна. Намести се стабилно в седловината по средата на широкия гръб и запита:

— Удобно ли ти е така?

— Почти не те чувствам. Но как ще се задържиш там?

— Това е нещо, което тепърва ще трябва да решим. Мисля, ч… — изписка несъзнателно и се втренчи опулено в лицето на Кларинет — тя бе завъртяла главата си на сто и осемдесет градуса около шията и сега я гледаше любопитно.

— Да не би да сгреших нещо?

— Нищо не си сгрешила. Просо не повярвах, че това което току що направи е възможно. Нашите вратове не са толкова гъвкави. Няма значение. Обърни се сега напред и внимавай къде стъпваш. Тръгни за начало съвсем бавно.

— Какъв ход предпочиташ?

— А? Ъ-ъ, нищо не разбирам от тези неща.

— Добре. Отначало ще започна с тръс и постепенно ще го развия до бавен галоп.

— Имаш ли нещо против, ако сложа ръцете си около тебе?

— Не, разбира се.

Направи широк кръг, равномерно увеличавайки скоростта. Преминаха в галоп покрай Габи, която се зарадва и изкрещя весело. Когато Кларинет отново премина в тръс и спря, дишането й бе съвсем леко учестено.

— Мислиш ли, че ще стане? — попита Чироко.

— Би трябвало. Нека да опитаме сега и с двете.

— Ще ми се да постеля нещо под себе си. А що се отнася до Габи, защо да не намерим някой друг за нея?

За десет минути Кларинет успя да намери две подходящи плоски възглавнички и още един доброволец — едър самец с бледолилава козина и бели косми по главата и опашката.

— Хей, Роки! Моят кон е по-шик от твоя.

— Зависи от гледната точка. Габи, бих искала да ти представя… — изпя името, после ритуалния мотив, придружаващ запознанството и прошепна към Габи: — Наричай го Фагот.

— Какво му е лошото на Лео? Или Джордж? — измърмори тя, но го поздрави като стисна ръката му, след което ловко скочи върху широкия гръб на самеца.

Тръгнаха. Титанидите пееха весели походни песни и двете жени им пригласяха, доколкото можеха да се справят със сложните мелодии. Когато една песен свършваше веднага запяваха друга. Те на свой ред изпяха „Чудният магьосник от Оз“, последвана от „Двуколките продължават да се движат“ и „Да тръгваме към това диво място“. Титанидите бяха приятно изненадани — за пръв узнаха, че и хората имат песни.

Чироко се бе спускала със сал надолу към устието на Колорадо Ривър и с лодка, направена от орехова черупка по течението на Офион. Бе летяла над Южния полюс и няколко пъти бе прекосила Съединените Щати с двуместно самолетче. Бе пътувала с моторна шейна, велосипед, и гравитационен влак. Веднъж даже участва в едно кратко пътешествие с камили през пустинята. Нито едно от тези преживявания не можеше да се сравни със сегашното, с чувствата, които изпитваше в този момент, яздейки върху гърба на Титанидата под небесния свод на Гея, в този вечен следобед, приближавайки границата на залеза. Пред нея Стълбата към небесата се издигаше от земята, простирайки се в далечината за да изчезне в нощта на съседната зона.

Тя отметна глава назад и запя:

— Дълъг е пътят към Типерери, дълъг е пътят към дома…

 

 

Пространството около Къщата на ветровете бе изровено и покрито с твърди скали.

Остри канари, подобно на чепати коренища, разкъсваха кафеникавата почва. Скалистите хребети се скосяваха рязко, сякаш огромни кокалести пръсти сграбчваха земята за да я смачкат като лист хартия. Пръстите постепенно преминаваха нагоре в набръчкана длан, после в космата ръка, протягаща се откъм тъмнината на небето.

Постоянно нещо раздвижваше въздуха. От всички страни подухваше внезапно, на пориви лек вятър и пораждаше хиляди танцуващи пясъчни дяволчета въртящи се капризно насам натам.

Скоро чуха и самия стон — дълбок неприятен звук, но в него нямаше нищо от ужасяващата скръб на вихъра, идващ откъм Океан, известен като Риданието на Гея.

Кларинет предварително им бе разказала и те знаеха какво ще видят. Хребетите, по които се изкачваха в момента, всъщност бяха покритите с почва нишки на кабела, които излизаха над повърхността под ъгъл тридесет градуса. Земята бе ерозирала под въздействието на ветровете и набраздена от множество оврази, всичките насочени към източника на стенанието.

Започнаха да преминават покрай всмукващи въздух отвори. Някои от дупките бяха не по-широки от половин метър, докато други зееха зловещо — достатъчно големи за да погълнат Титанида. Всяка от тях издаваше свистящ немелодичен звук, но на строго определена височина. Получаваше се една нехармонична, неритмична музика, нещо подобно на най-тъпите авангардни експерименти в средата на миналия век. Зад цялата тази какафония се разстилаше масивен, басов, продължителен тон, сякаш звукът излизаше от тръбата на гигантски орган.

Титанидите продължаваха упорито да се изкачват нагоре по последния издължен хребет. Земята бе спечена и камениста, оголена от ветровете, които отдавна бяха издухали всичко, което не бе закрепено здраво за нея. Пътечката, водеща по самия гребен бе станала доста тясна, а пропастите от двете й страни по-широки и много дълбоки. Чироко се надяваше, че Титанидите ще знаят кога е най-добре да спрат. Очите й вече се бяха насълзили от насрещния вятър.

— Ето това е Къщата на ветровете — изпя най-после Кларинет и спря. — Не е възможно да се приближим повече, защото ветровете стават твърде силни и могат да ни издухат. Но можете да видите Големия Ревльо, ако слезете надолу по склона. Искаш ли да те отнеса там?

— Благодаря ти, но ще се спусна сама — отговори чироко и скочи на земята.

— Ще ти покажа пътя — Кларинет тръгна надолу. Стъпките й бяха ситни, ситни и трудно успяваше да запази равновесие, но очевидно не срещаше особени препятствия.

Титанидите достигнаха до един ръб, откъдето следваше рязък вертикален спуск и продължиха, следвайки ръба на изток. Когато Габи и Чироко приближиха пропастта, почувстваха едновременното усилване на вятъра и повишаване на звука.

— Ако вятърът продължи да се усилва, предлагам да се откажем — извика Чироко.

— Съгласна съм.

Но когато се присъединиха към Титанидите, застанали неподвижно на една малка издатина, разбраха че няма нужда да продължават повече. Това, което се виждаше от тук, бе напълно достатъчно.

Различиха седем всмукващи гърловини, всяка от които разположена в края на отделен дълъг пролом със стръмни брегове. Шест от дупките бяха с диаметър около 200 метра, а седмата, самият Голям Ревльо можеше да вмести останалите в себе си.

Чироко прецени, че от основата до върха отворът се простираше не по-малко от километър и имаше почти половината от това разстояние в най-широката си част. Овалната форма се налагаше от самото разположение между две от нишките на кабела, които на това място се подаваха от кафеникавата почва, сключвайки остър ъгъл помежду си, подобно на римската цифра пет. В мястото където нишките се срещаха зееше гигантска уста, издялана от монолитен камък.

Страните на отвора бяха толкова гладки, че проблясваха отразявайки оскъдните слънчеви лъчи, подобно на криви огледала. Хилядолетията непрекъснат вятър, примесен с фин пясък бяха полирали съвършено камъка, а множеството по-светли рудни жили прорязващи тъмната скала й придаваха лъскавината на седеф.

Кларинет се наведе над Чироко и изпя нещо в ухото й.

— Разбирам защо — изрева в отговор тя, за да надвие шума.

— Какво ти каза? — заинтересува се Габи.

— Каза, че наричат това място Предния чатал на Гея.

— И аз разбрах защо — провикна се Габи. — Сега се намираме върху един от краката й.

— Това имат предвид.

Чироко докосна хълбока на Кларинет и посочи с жест към върха на хребета. В същото време се запита какво ли изпитваха Титанидите тук, на това място. Благоговение? Страхопочитание? надали. Държаха се така, сякаш просто им показваха една от местните забележителност, намираща ще извън града. Дали планините внушаваха страхопочитание у швейцарците?

Добре, че се върнаха малко назад. Мястото се оказа относително тихо. Застана до Кларинет и започна да изучава околността.

Придържайки е към аналогията, според която основата на кабела бе гигантска ръка, сграбчила замята, можеше да се каже, че се намираха върху второто кокалче на единия от пръстите, докато Ревльото беше останал долу между двата пръста.

— Има ли друг път нагоре? — запита Чироко. — Път, по който може да се достигне до голямата равнина, ей там по-нагоре, без да ни всмуче Гея?

Фагот, който бе малко по-възрастен от Кларинет, кимна с глава.

— Да. Има много пътища. Тази баба на всички дупки е най-голямата и най-опасната, затова ви доведохме тук. Но всеки от останалите хребети ще ни отведе до платото.

— Тогава защо не ни заведохте там?

— Вие казахте, че желаете да видите Къщата на ветровете — погледна я изненадано Кларинет. — Не знаех, че искате да се изкачите при Гея.

— Грешката е моя — промърмори Чироко. — Все пак, кой е най-удобния път към върха?

— Към самия връх? — изпя Кларинет и очите й се ококориха. — Но аз просто се пошегувах. Разбира се, вие не искате да отидете там?

— Напротив. Решила съм да опитам.

Кларинет посочи на юг, към съседния хребет. Чироко разгледа внимателно отсрещната стръмнина. Не изглеждаше да е по-трудна за изкачване от склона, който вече бяха изкачили. Титанидите успяха да го направят за час и половина, така че на хората би трябвало да отнеме не повече от шест или седем часа. После следваха приблизително още шест часа изкачване по билото на самия хребет, докато достигнат до платото, и след това…

От мястото, където се намираха, наклоненият кабел изглеждаше като една абсурдна планина, която се издига приблизително петдесет километра стръмно нагоре преди да се стопи в тъмнината над границата с Рея. Първите три километра бяха оголени, без никаква растителност — шоколадено-кафява спечена кал и сиви скали. Следващите няколко километра представляваха полоса, покрита с обрулени полумъртви дървета, но по-нататък изглежда упоритият растителен свят на Гея бе намерил за какво да се закрепи. От това разстояние не можеше да се забележи дали са тревисти поляни или гористи области, но дебелият пет километра цилиндър на кабела бе обрасъл в зелено, подобно на разядената котвена верига на гигантски морски плавателен съд.

Зеленината се простираше чак до полумрачната зона, разделяща деня и нощта. Началото на зоната не се очертаваше рязко, а се преливаше в полусянка, сякаш тъмнината постепенно разтваряше основния цвят. Зеленото избледняваше в бронзово жълто, което преминаваше последователно през тъмно златисто, сребристо и кървавочервено, за да се слее с черносиньото небе над Рея. По-нататък кабелът беше невидим. Чироко проследи още веднъж с поглед невъзможната крива на кабела, изтъняваща все повече и повече, за да се превърне в конец, преди да се съедини със застрашителния мрак на покрива и да изчезне в отвора на спицата. Още по-нататък се виждаше как самата спица също започва да изтънява, но след това тъмнината ставаше съвсем плътна, за да се забележи нещо повече.

— Можем да го направим — обърна се тя към Габи. — Най-малкото, можем да се доберем до покрива. Надявах се, че на дъното може да има нещо подобно на механичен лифт. Все още мисля, че наистина има, но ако започнем да го търсим… — Чироко направи широк жест с ръка, обхващайки разровената земя наоколо — ще ни отнеме няколко месеца.

Габи прецени още веднъж наклона на кабела, въздъхна и поклати бавно глава.

— Ще дойна с теб, където и да отидеш, но знаеш ли, мисля че си луда. Никога няма да минем през покрива. Хайде, погледни още веднъж. От тук нататък още от самото начало трябва да се изкачваме по един четиридесет и пет градусов наклон.

— Планинските жители го правят през целия си живот. Ти също ще го направиш, ако потренираш.

— Разбира се. Около десетина метра. А ще се наложи да изкачим петдесет или шестдесет километра. И тогава — най-после една добра новина — тогава остава само да вървим право нагоре. Не повече от 400 километра.

— Няма да е лесно, но ще трябва да опитаме.

— Мадре де диос — завъртя очи Габи и се удари с длан по челото.

Кларинет внимателно бе наблюдавала жестовете на Чироко, докато разговаряше с Габи.

— Ти ще изкачиш голямата стълба? — изпя тържествено тя.

— Трябва.

Титанидата кимна, после се наведе и я целуна по челото.

— Бих искала да не правите повече това — промърмори Чироко на английски.

— Какво искаш да кажеш? — попита Габи.

— Няма значение. Хайде да се връщаме в града!

 

 

След като напуснаха зоната на ветровете, спряха за кратка почивка. Кларинет извади голяма покривка, разстла я на земята и всички седнаха около нея да закусят. Храната бе все още топла, прекрасно запазена в термосите, направени от двойни орехови черупки. Чироко и Габи нямаха апетит, хапнаха съвсем малко и някак насила, докато Титанидите ометоха лакомо всичко до шушка.

Бяха на пет километра от Титантаун, когато Кларинет погледна през рамо към Чироко. На лицето й се бе изписало печално предчувствие. Посочи с жест към тъмнината на покрива и тъжно пропя:

— Гея започва да диша.

— Какво? Сигурна ли си? Мислех, че ще бъде по-шумно, и ще имаме много време за да… Значи ли това, че ще се появят ангелите?

— Шумно е, ако идва от запад — поправи я Титанидата. — Въздишката на Гея е тиха, когато идва от изток. Струва ми се, че вече ги чувам — в този момент тя се препъна и едва не изхвърли Чироко във въздуха.

— Тогава по-бързо, дявол да го вземе. Ако ви хванат тук сами, нямате никакъв шанс.

— Твърде късно е — очите на Кларинет излъчваха странен блясък, а устните й бяха разтеглени широко встрани, оголвайки снежнобелите зъби.

— Движи се! — Чироко с години бе тренирала гласа си да командва и сега успя по някакъв начин да вложи нужния властен тон в песента си. Титанидата скочи и препусна в бесен галоп, следвана по петите от Фагот.

Скоро даже Чироко можеше да чуе воя на ангелите. Кларинет започна да забавя ход, стъпките й станаха несигурни — поривът на тялото да побегне назад и да се бие бе твърде силен.

Недалеч пред тях се показа голямо самотно дърво и Чироко взе светкавично решение:

— Към дървото! Бързо! Нямаме много време!

Спряха под короната от гъсто сплетени клони и двете жени скочиха на земята. Кларинет се опита да избяга, но Чироко я удари с ръка през лицето, което изглежда временно я успокои.

— Габи, срежи ремъците на тия торби. Фагот! Спри! Не прави това! Веднага се върни тук.

Фагот се огледа нерешително, но се върна при тях. Чироко и Габи заработиха трескаво, разкъсвайки на ивици дрехите си, като се стараеха да усучат от ивиците няколко здрави въжета.

— Приятели! — запя Чироко, когато въжетата бяха готови. — Нямаме много време за обяснения. Затова ви моля просто да ми се доверите и да направите това, което ви кажа.

Постара се да изцеди в песента и последната частичка от умението си да убеждава, като запя в тоналността, използвана от старите и мъдрите по отношение на младите и глупавите. Това подейства, но само отчасти, защото двете Титаниди продължиха да гледат втренчено на изток.

Най-после успя да ги накара да легнат настрани.

— Боли ме! — оплака се Кларинет, когато Чироко привърза един към друг задните й крака.

— Извинявай. За твое добро е — продължи да омотава тя предните крака на Титанидата, после завърза ръцете й в китките и като привърши подхвърли към Габи мяха с виното. — Опитай се да налееш в него колкото се може повече. Искам го мъртво пиян!

— Дадено!

— Дете мое, искам да изпиеш това — запя отново тя. — Фагот, ти също. Пий веднага! Изпий колкото се може повече от виното! — Разтвори устните на Кларинет, вкара между тях чучура и стисна силно с ръце мях. Воят на ангелите се беше усилил и ушите на Титанидата се заизвиваха бързо нагоре надолу.

— Памук, памук — промърмори Чироко. Започна да разкъсва остатъците от туниката и да оформя от парцалите стегнати топки. — Ако този номер е свършил работа на Одисей, защо да не ми свърши и на мен! Габи, ушите! Напъхай това в ушите му.

— Боли! — изрева Кларинет. — Искам да стана. Чуваш ли, земно чудовище. Тази игра не ми харесва — продължи да стене тя, като на места в песента подреждането на полутоновете загатваше за думи, изразяващи омраза и ненавист.

— Пий още вино — изтананика монотонно Чироко. Титанидата се задави, когато наля виното направо в гърлото й.

Сега вече виковете на ангелите зазвучаха много високо и Кларинет започна силно да пищи в отговор. Чироко се принуди да сграбчи ушите й и да ги стисне. После залюля голямата глава в скута си, приближи устни до ухото й и запя приспивна песен.

— Роки, помогни ми! — извика Габи. — Не мога да пея тези песни. Пей по-високо!

Фагот се дърпаше яростно и всеки път, когато Габи се опитваше да го стисне за ушите надаваше пронизителен писък. Внезапно замахна със завързаните си ръце и я хвърли няколко крачки встрани.

— Дръж го! Не му позволявай да стане!

— Опитвам се — проплака Габи и продължи да бяга около него, като се стараеше да обездвижи ръцете му, притискайки ги към кръста, но той бе много по-силен. Габи се претърколи отново на земята и когато стана, дясната й вежда беше разсечена и от раната шуртеше кръв.

Фагот заръфа възела на въжето, което свързваше китките му, успя да прегризе вървите и веднага започна да бърника с пръсти в ушите, за да извади тампоните.

— А сега какво? Роки! — изкрещя отчаяно Габи.

— Ела и ми помогни — отговори Чироко. — Той ще те убие, ако продължиш да му се пречкаш.

Беше вече твърде късно да задържат Фагот, който развърза предните си крака и се заизвива като змия, разкъсвайки остатъците от въжетата, за да освободи задните два.

Без дори да погледне към жените и Кларинет той скочи и запраши към Титантаун. Скоро фигурата му изчезна зад билото на близкия хълм и тропотът от копитата му заглъхна.

Габи коленичи до Чироко. Изглежда не съзнаваше, че плаче и че по лицето й продължава да тече кръв от разцепената вежда.

— Как мога да помогна?

— Не знам. Гали я, успокоявай я, прави всичко каквото ти дойде на ум — трябва да отвлечем вниманието й от ангелите.

Кларинет се затресе в конвулсии. Зъбите й бяха здраво стиснати, а лицето й бе останало без капчица кръв. Чироко я държеше здраво, притискайки я колкото се може по-близо до себе си. Габи прехвърли едно въже през кръста на Титанидата и успя да привърже здраво ръцете й към тялото.

— Тихо, тихо — продължаваше да напява Чироко. — Няма от какво да се страхуваш. Аз ще се грижа за тебе докато твоята задна майка се върне. Ето, сега ще ти изпея една от нейните песни.

Кларинет постепенно се успокои. Очите й възвърнаха интелигентния си поглед, който бе направил впечатление на Чироко още в първия ден на тяхното запознанство. Изглеждаше много по-добре от ужасяващото животно, в което се бе превърнала преди малко.

Изминаха повече от десет минути, преди последният от ангелите да прелети над главите им в посока към града. Кларинет бе плувнала в пот и потрепваше леко от време на време. Приличаше на някой пристрастен наркоман, който след като дълго време е бил лишен от дозата си, най-после е получил хероин.

Докато чакаха ангелите да се завърнат, започна весело да се кикоти. Чироко се наклони на една страна, обърна се с лице към нея и притисна още по-здраво главата й към себе си. Изведнъж Кларинет се размърда леко и това стресна Чироко. За разлика от предишните, когато се опитваше да разкъса въжетата, тези движения бяха чисто сексуални и скоро Чироко получи една влажна целувка. Устата на Титанидата бе трогателно голяма и топла.

— Ех, защо не бях момче! — замънка пиянски тя. Чироко погледна надолу.

— Исусе! — прошепна Габи. Огромният пенис се бе показал навън и краят му пулсираше в прахта.

— По-добре да си останеш момиче — изпя Чироко. — Твърде голямо момче си за мен.

Кларинет реши, че това е забавно и се изсмя гръмогласно. Опита се отново да целуне Чироко, но когато тя се дръпна рязко за да избегне целувката не настоя повече и забави движенията си.

— Бих ти причинила болка — продължи да мънка Титанидата. — Ех, защо не бях момче? Тогава щях да имам нещо подходящо за тебе.

Чироко се усмихна, но очите й си останаха сериозни. Погледна през рамото на Кларинет към Габи и й кимна с глава да се приближи.

— Последно средство — каза тихо на английски тя. — Ако видиш, че не мога повече да я задържам, вземи онзи камък и я удари с него по главата. Изпуснем ли я — свършено е с нея.

— Дадено! Какво си говорехте?

— Иска да прави любов с мен.

— С това нещо? Може би е по-добре да я ударя още сега?

— Не ставай глупава! Не е опасна за нас. Ако успее да се освободи, веднага ще ни забрави. Сигурна съм, че даже няма да ни забележи. Хайде, стегни се! Чуваш ли ги, май че се връщат.

Този път успяха да се справят значително по-лесно. Въобще не дадоха на Кларинет възможност да чуе воя на ангелите. Въпреки, че се потеше и тресеше както преди — явно усещаше по някакъв начин тяхната близост, всъщност не оказа съществена съпротива.

Най-после те си отидоха, всмукани обратно от вечната тъмнина на спицата, високо над Рея.

Когато я развързаха, започна да плаче. Плака дълго, с безпомощните хлипове на дете, което не разбира какво му се е случило. После риданията се смениха от раздразнени оплаквания, най-вече по отношение на болките в ушите и краката. Чироко и Габи разтриха внимателно местата, където кожата се бе протрила от врязалите се в нея въжета. От насъбралата се кръв, чак копитата й бяха станали червени и гладки като черешово желе.

Бе малко объркана от това, че не знаеше къде е Фагот, но не се натъжи, когато разбра, че е отишъл да се бие. Подари им няколко мокри целувки, притискайки се чувствено към тях. Габи леко се обезпокои от това и продължи да гледа подозрително даже след като Чироко й обясни, че Титанидите строго разграничават предното от задното сношение. Предните органи служеха за възпроизводството на полуоплодени яйца, които след това ръчно се имплантираха в задната вагина и се дооплождаха от големия мъжки член.

Когато Кларинет стана на крака, се оказа, че е твърде пияна за да може да ги носи. Накараха я да походи известно време в кръг за да поизтрезнее, после и трите се отправиха пеша към града. След няколко часа можаха отново да я възседнат.

Титантаун вече се виждаше, когато намериха Фагот. Кръвта, обагрила прекрасната му синя козина бе успяла да засъхне. Едно копие стърчеше към небето от десния му хълбок, а главата му беше отсечена.

Титанидата коленичи край него и започна да плаче, докато двете жени останаха безмълвни зад нея. В гърлото на Чироко се появи горчилка. Запита се дали Кларинет я обвинява за нещо, дали тъжи защото би предпочела да е умряла заедно с него или плачът й е предизвикан от чувството на безпомощност пред смъртта. Титанидите не се биеха за слава и почести. Битката за тях просто беше нещо, на което не можеха да се противопоставят. Чироко ги уважаваше за първото и ги съжаляваше за второто.

А тя самата какво трябваше да изпитва? Да ликува, че успя да спаси единия, или да плаче за загубата на другия? Сълзи потекоха от очите й.

Кларинет тежко се изправи на крака. Чироко си припомни, че е само на три години. Това обаче не значеше нищо. Въпреки, че притежаваше нещо от невинността на тригодишно човешко същество, то за Титанида беше достатъчно възрастна.

Наведе се и повдигна отрязаната глава. Целуна я веднъж по челото и внимателно я остави край тялото. Не запя — Титанидите нямаха песни за такива случаи.

Помълчаха още малко край тялото, после Чироко и Габи я възседнаха отново и Кларинет се отправи в бавен тръс към града.

— Утре — промълви Чироко. — Още утре тръгваме към главината!