Джон Варли
Титан (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

По цялото продължение на двата ръба на околището се разполага високи плата. В единия си край те се опираха в стените на тора, а в другия завършваха с дълбоки пропасти. В пространството между двете пръстеновидни плата се простираха същинските земи на Гея. Именно там се спуснаха с помощта на цепелина Габи, Чироко и Бил, след като бяха изхвърлени от вътрешността на чудовището на повърхността на едно от платата.

Всичко това висеше на сложна система от подредени в редици носещи кабели. Редиците бяха два типа. Едните съдържаха по пет, а другите по три кабела. Освен това петорните редици бяха организирани в групи по петнадесет кабела — една петорка вертикални, а две петорки наклонени.

Във всяка нощна зона имаше редица от пет вертикални кабела, извисяващи се право нагоре за да се скрият в отвори на покрива. Два от тях излизаха от платата и фактически се явяваха част от стените на тора — единият на юг, другият на север. Трети кабел се разполагаше по средата между тях, а останалите два — на равни разстояния между него и крайните кабели.

В прибавка към тези централни кабели нощните зони имаха по още две петорни редици, които излизаха от спиците, но се закрепяха в съседните дневни зони към точки, отдалечени на двадесет градуса на изток и двадесет градуса на запад от централната вертикална редица. Спицата над Океан например излъчваше кабели в Мнемозина и Хиперион. По този начин комплекта от петнадесет кабела носеше земята под един сектор от окръжността на Гея с размери малко по-големи от четиридесет градуса.

От дневните зони се виждаше как същите тези кабели се издигат под остър ъгъл към съседните полумрачни зони, минават над тях и продължават към нощните, като ъгълът се увеличаваше с височината, за да достигне шестдесет градуса в точката на свързване с покрива.

Тройни редици носещи кабели имаше само в дневните зони, по една в централната част на всяка от тях. Бяха вертикални, израстваха право от земята, пробождаха покрива и излизаха в космическото пространство. Сега Титаник с неговият екипаж се приближаваше към средния кабел на една такава редица, тази на Хиперион. С всеки изминат ден кабелът израстваше и придобиваше все по-величествен и заплашителен вид. Даже от лагера с колибите той бе изглеждал така, сякаш се накланя към тях. Със скъсяването на разстоянието наклонът вече не им се струваше толкова голям, но все пак беше болезнена гледка. Да знаеш, че една вертикална колона е висока 120 километра и пет километра в диаметър е едно, а да я видиш в действителност отблизо — съвсем друго.

Офион се извиваше около основата в полукръг, започвайки от юг, обикаляше кабела, напредвайки на север за да потече отново в първоначалното си направление. Още тогава, когато бяха далеч от кабела им направи впечатление една интересна особеност, будеща недоумение. Когато пътуваха из Гея пейзажът в далечината се виждаше прекрасно, но само докато бяха на голямо разстояние от него. Колкото повече се приближаваха, толкова повече се смаляваше перспективата. Сякаш теренът ставаше по-плосък. Земите, през които минаваха винаги изглеждаха равни, като на Земята и едва в далечината се извиваха нагоре.

— Би ли ми обяснила още веднъж, защо правим всичко това? — извика Габи. — Не мисля, че го разбрах първия път.

Пътят към кабела се оказа по-труден, отколкото очакваха. Преди, когато пътуваха през джунглата, използваха реката, като естествена просека. Едва сега Чироко разбра какво значи непроходима местност. Земята беше покрита с почти плътна стена от разнообразна растителност, а единствените режещи инструменти, с които разполагаха бяха пригодени от металните пръстени на шлемовете. Стана още по-лошо, когато с приближаването на кабела теренът изведнъж се издигна стръмно нагоре.

— Бих искала да не мърмориш толкова — извика в отговор Чироко. — Знаеш, че трябва да го направим. Скоро ще стане по-леко.

Не след дълго вече разполагаха с някаква полезна информация. Най-важното, потвърди се предположението, че кабелът е съставен от усукани нишки. Бяха повече от сто, всяка от които с диаметър 200 метра.

В по-голямата си дължина нишките бяха здраво усукани, но на около половин километър от основата започваха постепенно да се разнищват, за да достигнат поотделно земята. В подножието си кабелът се превръщаше в гора от гигантски кули.

Най-интересното от всичко бе, че няколко от жиците се оказаха скъсани. Над главите им можеха да се забележат нагърчените краища на две от тях.

Когато излязоха на открито, Чироко видя, че това, към което бяха прикрепени жиците под почвата — някакво прилично на гума вещество, се бе разтегнало. Всяка жица бе издърпала от него над земята нещо като конус, по който се виждаше напластен пясък.

Огромни камъни се подаваха от песъчливата земя в пространството около жиците. Пясъкът бе червеникавожълт, а заострените, набраздени ръбове на скалите показваха признаци на ерозия. Изглеждаха така, сякаш са били яростно изтръгнати от земята.

Бил наклони глава назад, за да проследи кабела към бляскавия полупрозрачен покрив.

— Господи, каква гледка! — не можа да се сдържи той.

— Я си помисли как би изглеждало това на аборигените? — обади се Габи. — Въжета се спускат от небето и не позволяват на света да падне, а?

Чироко присви очи и също погледна нагоре.

— Имат основание да мислят, че там горе живее Бог — каза тя. — Аз пък си мисля за кукловода, който дърпа конците.

Започнаха да се изкачват по склона. Почвата беше сбита, но колкото по-нагоре отиваха ставаше все по-трошлива. Нямаше никаква растителност, която да я задържа. Пясъкът, мокър отгоре, но сух отдолу бе образувал кора, която краката разчупваха на малки плоски парчета, свличащи се по наклона зад гърба им.

Чироко скоро изпревари останалите, твърдо решена да се изкачи до самата жица, но на двеста метра от върха стана още по-стръмно и тя се свлече няколко пъти обратно. Габи и Бил бяха спрели отзад и наблюдаваха безплодните й усилия да намери нещо, за което да се хване. При един от поредните опити падна по лице, претърколи се назад чак до краката им, после седна и се загледа към жицата, все така измамно достъпна като преди.

— Защо на мен? — процеди през зъби тя, удари с юмрук по земята и избърса пясъка от устните си.

Стана, но кракът й се подхлъзна отново. Габи едва успя да я хване за ръката, а Бил почти падна върху тях, опитвайки се да им помогне.

— Достатъчно. Стига ми — каза уморено Чироко. — Но въпреки всичко още искам да разгледам наоколо. Някой ще дойде ли с мен?

Не бяха много ентусиазирани, но я последваха надолу по склона и навлязоха в гората от жици.

Около всяка жица се възвисяваха големи камари пясък. Бяха принудени да се движат само по криволичещите пътечки между тях. Невисок чуплив буренак растеше в твърдата, напукана почва около гигантските къртичини. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-тъмно ставаше — по-тъмно и по-тихо, отколкото бяха привикнали за седмиците, прекарани сред джунглата. Някъде много далеч се чуваха тихи продължителни звуци, наподобяващи воя на вятър, профучаващ през дълги изоставени галерии. Отвреме навреме долавяха звука на учестеното си дишане и чуваха собствените си стъпки.

Не можеха да се освободят от чувството, че се намират в катедрала. Чироко беше виждала подобно място и преди, сред гигантските секвои в Националния парк на Калифорния. Макар че там беше по-зелено и не толкова тихо, то неподвижната природа и чувството, че си се изгубил сред тези гигантски равнодушни създания бяха същите. Помисли си, че ако сега види някоя огромна паяжина, няма да се учуди, но и няма да спре да бяга, докато не излезе на светло.

В пространството над тях започнаха да се различават някакви висящи форми, прилични на разкъсани гоблени. Бяха неподвижни сред мъртвия въздух и изглеждаха нематериални в сенките високо над главите им. Около тях се носеше фин прашец и се завихряше при най-лекия полъх на вятъра.

Габи докосна леко ръката на Чироко. Тя отскочи стреснато, но после повдигна глава и погледна натам, където сочеше Габи.

Имаше нещо прилепнало от едната страна на жицата на около петдесет метра от върха на пясъчния хълм. Отначало помисли, че е естествена издатина, но после реши, че е по-вероятно да е някакъв вид растение.

— Прилича на мида — каза Бил.

— Или на колония от миди — прошепна Габи и нервно се изкашля. Чироко се досети какво чувства и какво я накара да шепти.

— Напомнят ми за наскалните жилища в Аризона — поклати глава тя.

Следващите няколко минути забелязаха още от тези неща, значително по-високо и не толкова ясно очертани като това, което Габи откри, но нямаше начин да разберат дали в действителност са жилища или някакви паразити.

Чироко хвърли един последен поглед наоколо и й се стори, че там където тъмнината ставаше съвсем плътна се забелязват познати очертания.

Оказа се постройка. По-скоро развалини, полузатрупани със ситен пясък.

Беше ободряващо да открият нещо разбираемо, построено според човешките представи. Сградата имаше размери на неголямо пуебло^[1] и фактически приличаше на него. Състоеше се от три етажа наредени една до друга шестоъгълни стаи без видими врати или прозорци. Помещенията на всеки етаж бяха малко по-големи от тези под тях. Тя се приближи по-близо и докосна стената. Беше хладна, изградена от дялани камъни, напасвани един към друг без помощта на хоросан по маниера на инките.

Разглеждайки по-подробно развалините, видя, че в действителност етажите са пет, но двата най-долни бяха много по-ниски от тези които бе видяла отдалеч и направени от по-малки камъни. Разравяйки леко пясъка в основата на стената тя откри шести, после седми етаж, всеки по-малък от този над него.

— Разбираш ли нещо от всичко това — попита Бил, който бе коленичил край нея, докато тя копаеше.

— Доста необичаен строеж.

Чироко искаше да продължи да копае още по-дълбоко, но се отказа, защото пясъкът се свличаше и запълваше вече изкопаното почти със същата бързина, с която го изхвърляше. Стените на най-ниският етаж, който откри бяха не по-високи от половин метър, почти толкова широки и бяха направени от камъни с големината на тухла.

Те обиколиха сградата и разгледаха едно срутено място. Масивните камъни отгоре бяха паднали и разтрошили по-малките под тях. Беше се запазила почти непокътната една цяла стая, но без външната стена. не видяха вътрешни врати и не откриха място в цялата структура, откъдето да може да се влезе в нея отвън.

— Защо ли са го построили без врати?

— Може би се влиза отдолу, изпод земята — предположи Габи.

— Без булдозер никога няма да разберем — промърмори Чироко, припомняйки си съоръженията, които влизаха в екипировката на изследователския катер на Рингмастър. Потрепери леко — мислите й я бяха отвели отново към катастрофата, към разрушения й кораб и останките, разпръскващи се в пространството.

— Питам се каква е връзката между това тук и кабела — обади се Бил.

— Дали е било предназначено за работниците по поддръжката или е построено след като нещата в този свят са се провалили? — повдигна вежди Чироко.

— Има повреди, които не са отстранени — разпери той. — Нали видя разкъсаните жици?

Тя знаеше, че е прав. Цялата тази миазма под кабела миришеше на запустение и изоставеност — плесенясал гроб или скелет на нещо, което някога е било могъщо.

Но даже и в своя залез Гея беше великолепна. Въздухът бе свеж, водата — чиста. Вярно, че огромни площи се бяха превърнали в пустини или замръзнала пустош, и беше трудно да се повярва, че са били планирани по този начин. И още нещо. Тя чувстваше, че екологичните системи би трябвало да са се изродили много по-бързо и много повече, ако там горе нямаше някой, който до известна степен все още можеше да управлява.

— Гея не е съвсем без контрол — каза Габи, сякаш четеше мислите на Чироко. — Тези постройки ми изглеждат много стари. Няколко хиляди години не биха били твърде далеч от истината.

— Вярно. Хилядолетията тук просто могат да се почувстват — съгласи се Бил.

— Знам някои неща за сложността на биосистемите и тяхната поддръжка — продължи тя. — Гея е много по-голяма от О’Нейл Едно, това я прави по-приспособима и по-гъвкава, но въпреки това, ако не се управлява, всичко тук би се разрушило само за няколко века. Нещата все още не са се повредили напълно.

— Могат да бъдат роботи — предложи Бил.

— Също ме устройва — заяви Чироко. — След като вече е ясно, че зад това все още стои някакъв интелект, аз възнамерявам да се срещна с него и да го помоля за помощ. С компютрите може би бих се разбрала по-лесно.

Бил, който се беше нагълтал навремето с доста големи количества фантастични романи можеше да предложи поне една дузина хипотези, но най-страстно защитаваше тази, която предполагаше смъртоносна мутация, предизвикана от външни фактори. Нещо е дошло от някъде и е убило достатъчно много от създателите, за да се наложи да поверят Гея в ръцете на автоматичните поддържащи системи.

— Обзалагам се, че е безстопанствена — заяви той. — Също като космическия кораб в романа на Хайнлайн „Небесни сираци“. Преди хиляди години с многоброен екипаж на борда Гея е пътувала нанякъде, но по пътя поради неизвестни причини хората загубват контрол. Корабният компютър я установява на орбита около Сатурн, изключва двигателите и продължава да поддържа жизнената среда в очакване на допълнителни заповеди.

 

 

Тръгнаха обратно, но по друг път, тъй като бе невъзможно да открият от коя посока бяха дошли. Това не разтревожи много Чироко — след като вървяха към светлината, значи бяха на прав път.

Появиха се на открито, доста по на север от входната точка и от тук можаха да забележат нещо, което на идване е било закривано от самия кабел. Беше една паднала на земята скъсана жица.

Първата мисъл на Чироко бе за гигантския пясъчен червей, който Калвин им описа. Проблясвайки на светлината жицата приличаше на живо същество. Тогава си припомни петролопровода, който бе видяла по време на тренировките за оцеляване в бразилската джунгла — големи сребристосиви тръби, които разрязваха тропическата гора като някакво досадно незначително препятствие.

Отваряйки си сама път, гигантската жица бе съборила високите дървета, смачквайки ги безжалостно към земята. С времето джунглата се бе затворила над нея, но огромната маса изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да скочи, да разкъса плетеницата от лиани и да пречупи дърветата наоколо като кибритени клечки.

Петстотин метра над тях скъсаната горна част на жицата висеше като къдрица от тялото на кабела. Мястото на скъсването бе разцъфнало и разкриващата се вътрешна част лъщеше като потъмняла мед, хвърляйки червени и синьозелени отражения. На места повърхността беше обезцветена и сивкава, като покрита с хлебна плесен. От самия край се изливаше вода право надолу върху гъстата растителност, изникнала на това място доста отдалечено от гората. Количеството на водата бе значително, но излизайки от огромната жица изглеждаше като капеща водопроводна тръба.

Приближиха до стената на падналото парче и откриха, че повърхността представлява матрица от шестоъгълни фасети, с големина не повече от няколко милиметра, помътнени от златистите завихряния, непосредствено под тях. Можеха да видят собствените си отражения, размити и леко начупени, сякаш вместо огледало използваха окото на някакво огромно насекомо.

Проследиха жицата надолу по хълма и малко навътре в джунглата, където лежеше скъсания край. Изглеждаше че завършва с отвор, но той беше толкова плътно обрасъл с храсти и увивни растения, че се оказа невъзможно да проникнат в него.

— Каквото и да има вътре — заключи Габи, — растенията го харесват.

Чироко мълчеше. Бе подтисната от напредналия стадий на разрушенията. Отворът в края на кухата жица се оказа достатъчно голям, за да може Рингмастър да прелети през него, тя беше микроскопичен детайл за мащабите на Гея — само една от 200 нишки на един единствен кабел. Въпреки това разрушението представляваше чувствителна загуба и по време на самото скъсване сигурно цялата повърхност на Гея е трепнала безпомощно в съчувствие.

Никой обаче не се бе постарал да възстанови повредата.

Тя не каза нищо, но й бе трудно да повярва, гледайки останките, че все още има някой, който се грижи за механизмите.