Джон Варли
Титан (5)

ПЕТА ГЛАВА

Габи настояваше да тръгне обратно. Чироко не се възпротиви — беше разумно, въпреки че тя самата никога не би посмяла да го предложи.

Вървеше надолу по течението и често минаваше покрай знаците, които Габи бе оставяла. На едно място трябваше да напусне пясъчната ивица и да се изкачи към тревата за да заобиколи голата камара обли речни камъни.

Когато достигна тревата забеляза множество овални кафяви петна, прилични на отпечатъци от човешки крак. Тя коленичи и ги докосна. Тревата беше станала суха и трошлива, също като тази, върху която бе спала.

— Намерих следите ти — съобщи тя на Габи. — Кракът ти не би могъл да се задържи на тревата повече от секунда, но въпреки това, нещо в тялото ти я е убило.

— Забелязах нещо подобно, когато се събудих — каза Габи. — Какво мислиш, че е?

— Мисля, че изпускаме някакви секрети, които отравят тревата. Ако е истина, това значи че не бихме се харесали на местните хищници, които биха се заинтересували от нас.

— Добри новини!

— И лоши. Това може да значи, че имаме много по-различен метаболизъм от тукашните твари, което не е добре от гледна точка на собствената ни прехрана.

— Не можеш ли да кажеш нещо по-весело?

— Ти ли си това там, на горния край?

Чироко присви очи срещу бледо зелената светлина. на това място реката течеше по права линия доста надалеч и точно на завоя се мержелееше малка изправена фигурка.

— Да. Ако това нещо на завоя, което ми маха с ръце си ти.

Габи нададе радостен вик, който прозвуча болезнено в миниатюрната слушалка. След секунда Чироко чу същия вик, но този път много по-тихо. Тя се засмя, после почувства, че усмивката й става все по-широка и по-широка. Не би искала да започне да тича, щеше да прилича на нископробен филм, но въпреки това вече тичаше срещу Габи, която също затича, правейки абсурдно дълги скокове поради слабото притегляне.

Сблъскаха се силно, оставайки без дъх за секунда и Чироко сграбчи малката Габи в обятията си, вдигайки я във въздуха.

— По д-д-дяволите, изглеждаш т-т-толкова добре — едва успя да промълви Габи. левият й клепач трептеше конвулсивно, а зъбите й тракаха.

— Хей, задръж, успокой се — приласка я Чироко, разтривайки с две ръце гърба й. Усмивката на Габи беше толкова широка, че бе болезнено да я гледаш.

— Съжалявам, но мисля, че ще изпадна в истерия. Не е ли смешно? — и тя започна да се смее, като издаваше остри, режещи ухото звуци. Не след дълго смехът й премина в дрезгави хрипове. беше се вкопчила в Чироко, достатъчно здраво, за да й счупи ребрата. чироко не се съпротивлявяше, просто леко се отпусна на пясъка, повличайки я със себе си и продължи да я успокоява. Огромни, поради слабото притегляне сълзи, закапаха върху раменете й.

Чироко не бе сигурна в кой момент успокоителните прегръдки се превърнаха в нещо друго. Габи изпадна за дълго в стресово състояние и за Чироко бе напълно естествено да я задържи в обятията си, галейки я нежно, докато се съвземе. После Габи, напълно естествено отвърна на ласките й и двете се притиснаха силно една към друга. Ситуацията започна да изглежда малко необичайна в момента, в който тя осъзна, че целува Габи и Габи отвръща на целувките й. Помисли си, че може би трябваше да спрат, но разбра, че не го желае. Не можа да разбере, дали сълзите, които мокреха устните й са нейни, или на Габи.

В действителност прегръдката им така и не можа да се превърне в истински акт. Те се триеха една в друга, целуваха се уста в уста и когато оргазма настъпи, това което бяха правили до него им се стори почти нереално.

Всичко свърши и изглежда, че беше най-добре да се опитат да забравят. Все пак някой трябваше да каже нещо.

— Добре ли си сега?

Габи кимна с глава. Очите й все още блестяха, но бе усмихната.

— Засега да, но вероятно не за дълго. Сънувам кошмари и то такива, че ме е страх да заспя.

— С мен е почти същото. Знаеш ли, не съм виждала по-смешно създание от теб?

— Това е така, понеже нямаш огледало.

През цялото време докато вървяха, Габи не спря да говори. Сърдеше се, когато Чироко се отдалечаваше от нея. решиха да спрат за почивка и се придвижиха на по-закрито място сред дърветата. Седнаха на тревата — Чироко се облегна на един дънер, а Габи се сгуши в нея.

Продължи да разказва за своето пътешествие надолу по реката, но темата, към която постоянно се връщаше или от която просто не можеше да избяга бяха нейните преживелици в утробата на Съществото. Приличаше на изтощителен сън, който нямаше нищо общо с това, което самата тя бе преживяла, но може би се дължеше на неадекватността на думите.

— Събуждах се няколко пъти в тъмнина — разказваше Габи. — Когато бях будна не чувствах и не чувах нищо. Знаех само, че не искам да остана повече там.

— Аз се връщах назад във времето към неща, които вече съм преживяла. Бяха изключително живи. Сякаш… ги преживявах отново.

— Аз също — каза Габи. — Но не беше повторение. Напълно нови неща.

— Винаги ли знаеше коя си? Това беше най-лошото при мен — да си спомням и да забравям. Не знам колко пъти ми се случи.

— Да. Винаги знаех коя съм. Но в един момент се изморих да бъда аз, ако това ти говори нещо. Възможностите са толкова ограничени.

— Какво имаш предвид?

Габи нерешително раздвижи ръце, сякаш се опитваше да издърпа нещо от въздуха. Скоро се отказа, отмести ръката на Чироко, за да я погледне в очите, после облегна глава между гърдите й. Чироко се почувства малко неудобно, но топлината и другарското чувство, породени от тази близост бяха твърде прекрасни, за да се откаже от тях. Тя погледна надолу към голата глава на Габи и се пребори с порива да я целуне.

— Бях там в продължение на двадесет или тридесет години — тихо каза Габи. — И не се опитвай да ми кажеш, че това е невъзможно. Сигурна съм, че в останалата част на вселената времето беше спряло. не съм луда.

— Не казвам, че си — Чироко погали раменете на Габи, които започваха да треперят и успя да я успокои.

— Въпреки това не трябваше да го казвам. Искам да ти кажа още, че никога досега не съм се глезила. Много съжалявам.

— Не ме интересува — продължи Чироко, намирайки, че е учудващо лесно и приятно да нашепва успокоителни думи в ухото на момичето. — Габи, не беше възможно да излезем от това изпитание без психически травми. Аз крещях с часове, повръщах всякакви гадости, почти изпаднах в истерия. Може да ми се случи отново и ако не съм в състояние да си помогна сама, бих искала ти да се погрижиш за мен.

— Ще го направя, не се тревожи за това — изглежда, че се бе поотпуснала малко.

— Реалното време не е важно — промълви най-после Габи. — Само вътрешното време, това което е в мене има значение, а според него аз бях там в продължение на години. Изкачих се на небесната по една проклета стъклена стълба и съм сигурна, така както съм сигурна, че сега седя тук с теб, че мога да си припомня всяко стъпало, облаците, които ме заобикаляха и даже скърцането на подметките по стъпалата. Небесата изглеждаха разкошни, сякаш бяха правени в Холивуд. Последните три или четири километра от стълбата бяха покрити с червен килим, златните порти се издигаха като небостъргачи и всички хора имаха крила. Аз не повярвах във всичко това, нали разбираш. И сега не вярвам. Знаех, че сънувам, знаех, че е нелепо… В един момент всичко изчезна.

Габи се засмя тихо и сподави прозявката си.

— Защо ли ти разказвам всичко това?

— Може би за да се избавиш от него. Сигурно сега се чувстваш по-добре.

— До известна степен.

Тя притихна за известно време и Чироко помисли, че е заспала, но не беше така, защото се размърда и се сгуши още по-дълбоко в скута й.

— Имах достатъчно време да огледам себе си — продължи това, сливайки думите. — Това, което видях не ми хареса. Учудих се какво съм направила със себе си. Тези неща по-рано никога не са ме тревожили.

— Какво ти беше лошото? — попита Чироко. — Аз те харесвах.

— Така ли? Не виждам защо… Сигурно. Аз не създавах неприятности и можех да се грижа за себе си. Но какво друго? Нещо действително добро?

— В работата си беше много добра. Това бе всичко, което действително изисквах от тебе. Най-добрата си, иначе не биха те избрали за експедицията.

Габи въздъхна:

— Това някак си вече не ме впечатлява. Искам да кажа, че за да стана толкова добра пожертвах всичко човешко. Сега най-после мога да кажа, че опознах душата си.

— И какво реши?

— Едно нещо със сигурност. Свършено е с астрономията.

— Габи?!

— Истина е. И защо не, по дяволите? Ние никога няма да се измъкнем, а тука няма никакви звезди. Така или иначе трябва да намеря нещо друго, с което да се занимавам. Не мисли, че е внезапно решение. Имах много, много време да го обмисля. Знаеш ли, никога не съм имала любовник, нито даже приятел.

— Аз съм ти приятел.

— Не. Не и по начина, който имам предвид. Хората ме уважаваха заради моята работа, а мъжете ме желаеха заради моето тяло. Аз всъщност никога не успях да си създам приятели, даже като дете. не и такива, на които можеш да се довериш.

— Не е трудно.

— Надявам се, че не е. Защото ще стана друг човек. Ще разкажа на хората за истинската Габи. вече мога да го направя, защото за пръв път в живота си действително опознах себе си. Ще се влюбя и ще обичам. Ще се грижа за хората. И мисля да започна от тебе — тя повдигна глава и се усмихна.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се леко Чироко.

— Смешно е и го узнах още като те видях — тя отново сведе глава. — Мисля, че те обичам.

Чироко онемя за известно време, после се насили да се засмее.

— Но, скъпа, ти все още си в тези Холивудски Небеса. Не съществува любов от пръв поглед. За да се влюбиш е нужно време… Габи?

Тя няколко пъти се опита да й говори, но Габи или наистина спеше, или се преструваше много добре. Чироко внимателно положи главата й на тревата.

— О, Господи!