Джон Варли
Титан (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Започнаха да възприемат света, като една безкрайна поредица от дървета, които трябваше да се изкатерят. Всяко представляваше вариант на един и същ проблем. Бяха различни като снежинки и въпреки това вцепеняващо еднообразни. Изкачваха се мълчаливо, разбирайки се само с жестове или кратки едносрични викове. Постепенно се превърнаха в съвършена машина за катерене, в едно тяло устремено сякаш завинаги нагоре и само нагоре. Обикновено правеха преходи по дванадесет часа и когато спираха да лагеруват почти веднага изпадаха в мъртвешки сън.

Под тях, подът на спицата се отвори и морето от насъбралата се на дъното вода се изсипа върху Рея. Остана отворен в продължение на няколко седмици, после бавно се затвори, клапанът на покрива се отвори и веднага задухаха смразяващи ветрове, принуждавайки ги да потърсят подслон. Пет дни тъмнина и отново навън, отново нагоре.

Бяха изминали шест дни от края на третата м зима, когато видяха първия ангел. Спряха да се катерят, за да го разгледат по-добре.

Беше кацнал близо до върха на едно дърво и ги наблюдаваше, почти незабележим сред гъстите клони. Бяха чували и преди воят на тези същества, а така също и плясъците на огромните им криле. Познанията на Чироко за ангелите се ограничаваха до кратката сцена, отпечатала се като фотография в паметта и когато по време на битката видя един от тях, промушен от титанинско копие.

Беше по-малък от Габи, с несъразмерно голям гръден кош и издължени крайници. Вместо ходила имаше лапи. Крилата започваха съвсем малко над бедрата, така че по време на полет теглото се разпределяше равномерно от двете страни. Сега, когато бяха събрани те стърчаха малко над главата, докато краищата провисваха под клона, на който беше кацнал. Допълнителните летящи плоскости по ръцете, краката и опашката бяха акуратно сгънати около тялото.

След като се запозна с всичките тези особености Чироко трябваше да признае, че все пак най-поразителното нещо си оставаше неговата поразителна прилика с човека. Да, точно така, приличаше на дете, което умира от системно недохранване, но все пак това беше човешко дете.

Габи погледна към Чироко, която сви рамене, направи й знак да внимава и да бъде готова за всичко, след което пристъпи една крачка напред.

Ангелът изпищя и отскочи назад. За да запази равновесие той разтвори криле и те, достигайки пълния си деветметров размах забиха лениво във въздуха, позволявайки му да се задържи на клоните, които бяха станали твърде тънки, за да издържат теглото му.

— Искахме просто да поговорим с теб. — тихо каза Чироко и протегна ръцете си напред, за да види, че не държи нищо. Ангелът отново изпищя и изчезна. Можаха само да чуят някъде отгоре плющенето на огромните крила, когато започна да набира височина.

Габи погледна към Чироко. Тя повдигна едната си вежда и направи въпросителен жест с ръка.

— Е, добре. Продължаваме нагоре.

 

 

— Капитане!

Гласът не беше на Габи и Чироко замръзна на място. Някъде отпред момичето продължаваше да се движи, дръпна осигурителното въже и то се опъна между тях.

— Какво има — попита учудено Габи.

— Тихо. Слушай…

Застинаха неподвижно и се ослушаха. След няколко минути викът се повтори. Този път и Габи го чу.

— Може би е Джен — прошепна тя.

— Калвин? — извика Чироко и в същия момент разпозна гласа. Беше странно променен, но тя вече знаеше чий е.

— Април!

— Точно така — отговори гласът, макар че Чироко бе произнесла името много тихо. — Да разговаряме?

— Разбира се, че искам да разговаряме. По дяволите! Къде си?

— Под теб. Аз те виждам добре. Не идвай към мен.

— Защо не? За бога Април. От няколко месеца очакваме да се появиш. Август почти се побърка. — Чироко се намръщи. Нещо не беше наред и тя искаше да разбере какво.

— Или аз ще дойда при вас или въобще няма да ме видите. Ако тръгнете към мен веднага ще отлетя.

 

 

Кацна на тънките клони на около двадесет метра от двете жени. Даже от това разстояние разпозна лицето й — абсолютно същото като на Август. Тя обаче беше ангел и Чироко почувства, че й прилошава.

Изглежда, че имаше проблеми с говоренето, защото между отделните изречения правеше дълги паузи.

— Моля ви не се приближавайте. Не правете движения към мен. По този начин ще можем да говорим, но само за малко.

— Нали не мислиш, че ще ти причиним зло?

— А защо не? Аз… — млъкна и се отдръпна още по-далеч от тях. — Не. Предполагам, че не. Но по-скоро бих си сложила ръката в огъня, отколкото да ви позволя да се приближите. Миришете отвратително.

— Това има ли нещо общо с Титанидите?

— С кого?

— С Кентаврите. Съществата, с които водите война.

— Не говорете за тях — изсъска тя и отскочи отново назад.

— Не мисля, че ще мога да избягна тази тема.

— Тогава ще трябва да ви напусна. Ще се опитам да се върна.

Тя нададе пронизителен крясък и се шмугна в листака. Известно време се чуваше шумът на размахващите се криле, после отново настъпи тишина, все едно, че никога не се бе появявала.

Погледна към Габи, която бе седнала на един клон и лицето й бе мрачно.

— Ужасно е — прошепна Чироко. — Какво ли се е случило с всички нас?

— Надявах се, тя да ни даде част от отговорите. Но каквото и да се е случило, Април е засегната най-лошо. По-лошо и от Джен.

 

 

Върна се след няколко часа, но не можа да отговори на въпросите, които действително имаха някакво значение. Оказа се, че въобще не е мислила за тези неща.

— Как бих могла да знам? — заяви тя. — През цялото време около мен имаше тъмнина. Когато се събудих бях такава, каквато ме виждате сега.

— Можеш ли да обясниш по-подробно?

— Щастлива съм. Нас никой не ни обича — мен и моите сестри. Никой не се нуждае от нас. И още по-добре, защото аз също не се нуждая от това. Принадлежа към клана на Орлите. Ние сме горд и самотен клан.

След като я разпитаха предпазливо успяха да изяснят какво значи да си от клана на Орлите. Не беше племе или някакво съдружие, а по-скоро Април бе убедена в това, отделна порода, нещо като подвид в големия род на Ангелите.

Орлите бяха самотници. Живееха в пълно уединение от мигът, в който се раждаха до самата си смърт. Не се събираха заедно дори, когато трябваше да създават поколение и можеха да се търпят един друг не повече от няколко минути и то кръжейки отдалечени на подходяща дистанция, но все пак достатъчно близка, за да могат да разговарят. Именно по време на един от тези мимолетни разговори Април бе научила за присъствието на хора в спицата.

— Има две нещо, които не разбирам — внимателно произнесе Чироко. — Мога ли да попитам?

— Не обещавам, че ще отговоря.

— Добре. От къде се появяват ангелите след като не се съвкуплявате?

— Долу на дъното на света се раждат едни безмозъчни създания. Целият им живот преминава в катерене към върха на спицата. Веднъж в годината аз намирам някое от тях и снасям едно яйце в гънката на гърба му. Мъжките ангели изхвърлят сперма върху него или не — както се случи. Оплоденото яйце отива до върха заедно със съществото и когато то умре, детето ангел се ражда. Раждаме се във въздуха и трябва да се научим да летим докато падаме надолу. Някои не успяват. Както пожелае Гея. Това е нашето…

— Минутка. Ти каза Гея. Защо избра това име?

Последва дълга пауза.

— Не мога да разбера въпроса — най-сетне проговори Април.

— Мога да го задам по-ясно. Калвин нарече това място Гея. Мислеше, че името е много подходящо. Ти също ли използва гръцката митология?

— Никога преди не съм чувала това име. Гея — така наричат това създание всички тук. Тя е нещо като Бог, въпреки че не е точно така. Причиняваш ми силна болка… Аз съм щастлива такава, каквато съм, а сега трябва да тръгвам.

— Почакай. Почакай още една минута.

Април продължи да се промъква към върха на дървото.

— Ти каза създание. Какво имаше пред вид? Това, което е в спицата ли?

— Не. Защо? — отговори учудено Април. — То е само част от нея. Целият свят е Гея. Мислех, че знаеш това.

— Не, аз… Почакай, моля те не си отивай. — Беше твърде късно.Чуха се плясъците на крилете й и Чироко едва успя да извика — Ще се върнеш ли пак?

— Само още веднъж — едва доловиха в далечината гласа на жената ангел.

 

 

— Ти каза едно същество. Всичко наоколо е едно единствено създание. Откъде знаеш това?

Този път Април се бе върнала само след един час. Чироко се надяваше, че може би вече е свикнала с тяхното присъствие, но тя отново не се приближи на по-малко от двадесет метра.

— Повярвай ми. Някои ангели от моя клан са разговаряли с нея.

— Тогава тя е разумна?

— Защо не. Виж какво… Капитане. — Април докосна слепоочията си с ръце. Чироко можеше да си представи чувствата, които бушуваха в нея. Беше един от най-добрите лекари в слънчевата система. Сега обаче живееше като свирепо, диво животно в съответствие с някакъв морален кодекс, който бе абсолютно непонятен за Чироко. Може би в момента предишната Април се опитваше да се пребори със съществото, в което се беше превърнала.

— Чироко, ти каза, че си разговаряла с… тези там долу на колелото. — Имаше пред вид Титанидите и явно това бяха най-близките до концепцията за тях думи, които можеше да произнесе без да побегне панически. — Разбираш езика им. Калвин може да разговаря с въздушните кораби. Промените, които Гея е направила в мен са по-цялостни, по-завършени. Аз просто съм един от ангелите. Събудих се и се почувствах като тях, знаех как да се държа сред тях. Имам същите чувства, къщите инстинкти като всеки друг ангел. Така че това, което сега ще ти кажа е нещо, което знам със сигурност. Гея е една. Гея е жива. Ние живеем вътре в нея.

На Габи изглежда и стана лошо, защото лицето й бе леко позеленяло.

— Просто се огледай наоколо — продължи Април. — Виждаш ли нещо, което да ти прилича на машина? Каквото и да е то? Бяхме хванати от жив звяр — ти допусна, че той живее под земята, там долу на колелото. Цялата спица е изпълнена с едно огромно живо същество, покриващо вътрешните стени, които служат за скелет…

— Това, което казваш е интригуващо.

— Нещо повече. То е истина.

— Ако приема това, то значи, че на главината няма да намеря никакъв пулт за управления.

— Но ще се окажеш там, където живее Гея. Седи като паяк, като някакъв гигантски кукловод, който дърпа конците на неизброимите си марионетки. Постоянно следи всичките си създания, всичко, което е в нея. Тя и вас ви притежава… Така сигурно, както притежава мен. В момента ни обработва за някакви свои цели.

— И какви са те?

Април сви рамене. Жестът беше толкова човешки, че сърцето на Чироко се сви от болка.

— Никога не би ми казала. Аз бях там на главината, но тя отказа да разговаря с мен. Хората от моя народ казват, че би допуснала някой до ухото си само ако изпълнява велика мисия. Очевидно моята не е била достатъчно велика.

— И все пак, какво би я попитала?

Април не каза нищо и Чироко осъзна, че тя плаче. Не след дълго отново погледна нагоре към тях.

— Причини ми болка. Мисля, че няма повече да разговарям с теб.

— Моля те Април. Моля те заради нашето приятелство.

— Така ли? Наистина ли бяхме приятелки? Не мога да си спомня. Спомням си само Август и още по-отдавна останалите сестри. Винаги сме били сами със себе си. Сега аз съм още по-самотна, съвсем сама.

— Липсват ли ти?

— Липсваха ми — отговори глухо тя. — Но това беше отдавна. След това аз летях дълго, летях, за да бъда сама. Самотата е всичко за клана на Орлите. В нея се съдържа целият свят. Знам, че това е правилно, но преди… преди, когато все още тъгувах за сестрите си…

Чироко се стараеше да не издаде нито един звук, да не направи нито едно движение, което би изплашило жената-ангел.

— Бяхме заедно само веднъж — въздъхна тихо Април. — Тогава, когато Гея си пое дъх в края на зимата и ни издуха върху долните земи…

— …Този ден летях носена от вятъра и се чувствах щастлива. Беше прекрасен ден. Убихме много от тях, понеже моите хора послушаха съвета ми и се качихме на въздушния кораб. Четириногите бяха изненадани, защото въздишката на Гея беше свършила. Ние обаче останахме върху цепелините, изморени и гладни, но омразата все още беше в кръвта ни и все още можехме да действаме заедно…

— …Беше велик ден. Ден, в който се пеят велики песни. Моите хора ме последваха. Последваха ме и направиха това, което им казах. Сърцето ми се зарадва, вече знаех, че скоро четириногите ще бъдат изтрити от от лицето на Гея. Това беше само първата битка в новата война…

— …Тогава видях Август и загубих разсъдък. Исках д я убия, исках да отлетя надалеч, исках да я прегърна и да плача д нея…

…Отлетях…

— Сега се ужасявам от мисълта, че някой ден въздишката на Гея ще ме понесе отново надолу, ще заколя сестра си и после ще умра. Аз съм Ариел Бързата, но достатъчно много от Април Поло е останало в мен, за да мога да живея по този начин.

Чироко бе потресена, но не можа да задържи възбуждението си от открилата се възможност. По всичко личеше, че Април е важна личност в обществото на Ангелите. Те сигурно биха се вслушали в нейните думи.

— Случи се така, че аз съм тук, за да ви помогна да сключите мир — каза тя. — Не си отивай! Моля те, не си отивай!

Април се разтрепери, но остана на мястото си.

— Мирът е невъзможен.

— Не мога да го повярвам. Много от Титанидите изпитват същата болка в сърцата си както и вие.

— Може ли агнето да се споразумее с вълка? — поклати глава Април. — Прилепът с насекомото? Или птицата с червея?

— Говориш за хищниците и тяхната плячка.

— Не. Говоря за естествени врагове. Това нещо, убийството на четириногите е заложено в гените ни. Мога… като Април мога да разбера какво мислиш. Мирът също би бил желан за нас. Всеки път ни се налага да прелитаме невъобразими разстояния, за да участваме в битката. Много от нас не могат да се справят с обратния път. Издигането към спицата е ужасно трудно и често падаме в морето.

— Просто си мислех, — кимна с глава Чироко, — че ако мога да събера представители от двете страни заедно то…

— Казах ти, че е невъзможно. Ние сме Орли. Ние не можем дори да общуваме помежду си, което би било много по-лесно от една среща с четириногите. Има и други кланове. Някои от тях са общителни, но те не живеят в тази спица. Може би, ако се свържеш с ангелите в останалите спици ще имаш по-голям късмет, в което се съмнявам.

За известно време настъпи неловко мълчание. Габи разбра, че Чироко се чувства подтисната от поражението и сложи ръка върху рамото й.

— Какво мислиш? Дали казва истината?

— Подозирам, че да. Трубадурът ми каза абсолютно същото. Не могат да контролират омразата си — отговори Чироко и погледна нагоре към Април.

— Каза ми, че си се опитвала да се срещнеш с Гея. Защо?

— Заради мирът. Исках да я попитам защо трябва да има война. Ако не беше това бих била напълно щастлива. Но тя не поиска да ме изслуша.

„Или въобще не съществува“ — помисли си Чироко.

— Все още ли искаш да я откриеш? — попита Април.

— Не знам. Не знам дали има някакъв смисъл? Не мисля, че това свръхчовешко създание би спряло една война само защото аз го моля?

— Ако сега се върнеш обратно какво ще правиш?

— Също не знам.

— Изминала си дълъг път. Сигурно е трябвало да преодолееш огромни трудности. Моите хора казват, че Гея иска да и разказват интересни истории и обича великите герои. Ти герой ли си?

Чироко си припомни как тялото на Джен се превъртя, падайки надолу в тъмното, как Панпийп побягна, обречен към смъртта си и как дънната риба едва не я уби. Сигурно един герой би се справил по-добре от нея.

— Да тя е — внезапно каза Габи. — От всички нас, само Роки имаше цел и се придържаше към нея. Ако не беше тя да ни потбутва все щяхме да си лежим в калта. Накара ни да се движим към тази цел. Може и да не я достигнем, но се обзалагам, че когато пристигне спасителния кораб ще ни завари как все още се опитваме.

Чироко бе едновременно смутена и трогната. Откакто бяха попаднали в плен тя постоянно се бореше с чувството за поражение. Беше й приятно да узнае, че все пак някой одобрява нейните действия. Но чак пък герой? Не, едва ли. Та тя бе правила само това, което трябваше да се направи.

— Мисля, че Гея ще бъде впечатлена — каза Април. — Иди при нея. Изправи се на главината и я извикай. Не се моли и недей да угодничиш. Кажи й, че имаш право да получиш някакво обяснение за всички нас. Тя ще се вслуша.

— Април? Ела с нас.

Жената-ангел се отдръпна бавно назад.

— Казвам се Ариел Бързата. Аз не съм с никой и никой не е с мен. Никога повече не ще ви видя.

Чироко знаеше, че ще сдържи думата си. Погледна към Габи, която изви очи нагоре и леко присви устни:

— Нагоре?

— По дяволите! Защо не? Има няколко въпроса, които искам да задам.