Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гея (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Titan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТИТАН. 1995. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.6. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Ангел Ангелов [Titan / John VARLEY]. Предговор: Иван КРУМОВ — с. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Със схеми. Страници: 300. Цена: 80.00 лв. ISBN: 954-8340-06-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Добираха се два дни вместо един и то бяха ужасни дни. Спираха често за да стерилизират превръзките. Купата, която използваха за да възваряват вода не беше качествена като истински керамичен съд — ронеше се и постоянно се размиваше, замърсявайки водата. Поради факта, че налягането тук бе по-високо от една атмосфера, самата вода завираше бавно — бе нужен около един час за да кипне.

Когато реката беше спокойна и разлята, Габи и Чироко успяваха да откраднат по някой и друг час сън от време на време, но при по-опасните участъци, а те започнаха да се срещат все по-често, бяха необходими усилията и на двете за да не заседне лодката. Продължаваше да вали на определени интервали.

Бил заспа и се събуди след първите двадесет и четири часа. Изглеждаше с пет години по-стар, лицето му беше сиво. когато Габи смени превръзките, раната имаше много лош вид. Кракът от коляното надолу и почти цялото стъпало бяха два пъти по-големи от нормалните си размери.

По времето, когато напуснаха блатата, той бълнуваше непрекъснато, потеше се обилно и вдигна висока температура.

В началото на втория ден Чироко успя да се свърже с един минаващ наблизо цепелин и да получи в отговор модулирано свирукане, което, както й бе казал Калвин означаваше „Добре, ще ме кажа“. Въпреки това бе започнала да се страхува, че вече е твърде късно. Наблюдавайки как цепелинът величествено отплува към замръзналото море, тя за кой ли път се запита, защо бе настояла да напуснат гората. И ако трябваше да я напуснат, защо не използваха Свирчостоп? той спокойно щеше да ги прехвърли над тези опасни места, далеч от ужасяващите чудовища като тази риба, която отказа да умре.

Знаеше, че причините, поради които го направи и сега бяха в сила, но това не я накара да спре да се самообвинява. Габи не можеше да пътува в цепелина, не мажеха да я изоставят, а трябваше да намерят начин да се измъкнат от тук. Помисли си, че би могла да се занимава с много по-лесни и по-приятни неща, вместо да поеме отговорността за безопасността на другите, и че е отвратена от живота, който води. Тя поиска да се измъкнат, тя поиска от останалите също да приемат опасностите. как въобще е могла някога да си помисли, че може да бъде капитан? Извършила ли е поне едно нещо правилно, откак пое командването на Рингмастър?

Това, което в действителност искаше бе просто, но толкова трудно се постигаше. Нуждаеше се от любов, точно както и всеки друг. Бил бе казал, че я обича, но защо тя не се реши да му каже същото? Бе мислила, че някой ден ще бъде в състояние да му го каже. Сега обаче той умираше, а с него умираше и последната й възможност.

Но искаше и приключения. Този стремеж я бе придружавал през целия й живот, от първия прочетен комикс, от първите документални филми за космоса, първите черно-бели, плоски, приключенски филми и първите цветни уестърни, които видя. Поривът да направи нещо рисковано и героично никога не бе я напускал. Той я отблъсна от кариерата на певица, така силно желана от майка й и от ролята на домакиня, която всички се надяваха да й наложат. Тя искаше да щурмува базите на космически пирати, стреляйки с лазера, да се промъква през джунглата с отред свирепи бунтовници, извършващи нощен набег върху вражеската крепост, да търси Светия Граал или да разруши опасна за Земята звезда. Като по-възрастна успя да си измисли и други причини за да се постарае винаги да бъде най-добрата — в колежа, в школата или в тренировъчния лагер. И стана най-добрата, така че когато дойде нейният шанс, нямаше начин да изберат някой друг за опасната мисия. Зад всичките успехи се криеше непреодолимото й желание да пътува, да изследва непознати места и да върши неща, които никой друг не е вършил. Именно този стремеж я постави в командирското кресло на Рингмастър.

И сега си получи своето приключение. Плуваше в лодка, малка и несигурна като мидена черупка по течението на непозната река, сред най-гигантските съоръжения видени някога от човешко око, а мъжът в когото бе влюбена умираше.

Земята на Източен Хиперион бе леко хълмиста, с обширни равнини, по които тук-там се срещаха самотни обрулени от ветровете дървета. Приличаше на африканска савана. Офион се стесни, течението стана по-стремително, а водата поради някаква мистериозна причина — по-студена.

Оставиха се пет или шест километра на милостта на течението. И двата бряга бяха каменисти. Огромни, не много високи скали стръмно се спускаха към водата. Когато се движеше бързо, Титаник ставаше почти неуправляем. Чироко започна да се оглежда за някое заливче или друго подходящо място за пристан.

Употребиха два часа за да се преборят с течението, работейки усилено с прътите и греблата, и да прекарат Титаник до скалистия бряг. И двете бяха на границата на изтощението. На всичкото отгоре не беше останало нищо за ядене, а Източен Хиперион не изглеждаше много плодороден.

Изтеглиха лодката на брега. Бе ужасно трудно, краката им се хлъзгаха по изгладените от водата камъни, но успяха да я преместят на скалите, достатъчно високо за да се чувстват в безопасност. Бил не разбираше какво става около него и от дълго време не бе проговарял.

Чироко остана да го пази, докато Габи се свлече на земята и заспа като труп. Трябваше по някакъв начин да се разсъни и реши да изследва близката околност на лагера.

На около двадесет метра от реката се издигаше нисък насип и тя се изкатери на върха.

Източен Хиперион би се харесал на някой фермер. Ширналите се пред очите й земни пространства приличаха на жълтите пшенични поля в Канзас. Тази илюзия се разваляше от големи ръждивочервени области и други, оцветени в бледосиньо, примесено с оранжево. Всичко това се накъдряше, разлюляно от вятъра, подобно на високите треви в саваните. Тъмни сенки се носеха над земята, някои от облаците преминаваха толкова ниско, че запълваха с мъгла падините.

На изток хълмовете се простираха чак до зоната на здрача, разделяща нощта на Западна Рея от Хиперион, като постепенно към цветната гама се добавяше зелено, явно това би трябвало да бъде гора, която още по-нататък се губеше в тъмнината и преминаваше в скалисти планини. На запад земята изглеждаше още по-плоска с плитките си езера и мочури, проблясващи, когато успеят да хванат някой слънчев лъч. Отвъд блатата се виждаше тъмнозеленото на тропическата гора, още по-нататък хоризонтът се извиваше нагоре и разкриваше обширни равнини, които изчезваха в здрачната зона на Океан, към замръзналото море.

Вглеждайки се по-добре в далечните хълмове успя да различи стадо животни — множество черни точки на жълтия фон на тревите. Стори й се, че две или три от точките бяха по-големи от другите.

Канеше се вече да се връща към лагера, когато чу музиката. Идваше някъде отдалеч и бе много тиха. Едва сега осъзна, че от доста време е слушала мелодията без да я разграничи от останалите звуци наоколо. Нежни акорди обвиваха основния мотив, болезнено благозвучен и чист. Той й навяваше покой, напомняше за места, където се бе чувствала безгрижна и щастлива, места които може би никога повече нямаше да види и беше толкова познат и близък, сякаш го бе чувала още в люлката.

Разбра, че плаче, неподвижно на хълма, притихнала в очакване на някакво чудо. Но песента си бе отишла, разтваряйки се в далечината.

Титанидата ги откри в момента, когато разпъваха палатката, за да пренесат вътре Бил. Беше застанала в горния край на стръмния склон, който Чироко изкачи миналия ден. Зачака съществото да направи първата крачка, но то явно си мислеше същото.

Без съмнение най-точната дума за това чудо беше кентавър. Долната му част бе досущ като конско тяло, докато горната изглеждаше толкова човешка, че Чироко се стресна. Не беше напълно сигурна, че вярва на очите си.

Не изглеждаше по начина, по който Уолт Дисни си бе представял кентаврите, но и нямаше много общо с класическия гръцки образ. Беше твърде окосмено, макар в по-голямата си част белезникавата кожа по тялото му да бе гладка. Големи многоцветни кичури косми се спускаха на каскади по главата и опашката, а така също по ръцете и четирите крака от колената надолу. Най-странното бе че между предните крака също растяха кичури, там където един истински кон — в момента Чироко се опитваше да си го представи, имаше гладка кожа. Носеше овчарска гега и с изключение на няколко украшения, по тялото му не се виждаше нищо друго.

Сигурна бе, че това е една от Титанидите, за които Калвин спомена, макар че бе сгрешил при превода. Тя, той им бе казал, че всички са самки, беше не с шест крака, а с чест крайника.

Чироко пристъпи една крачка напред и Титанидата допря устата си с ръка, после с бързо движение я протегна напред.

— Внимавай! — извика тя. — Моля те, бъди предпазлива.

За секунда Чироко се замисли какво има предвид Титанидата, но после застина, безкрайно учудена, че въобще разбра за какво става въпрос. Титанидата не го бе казала на английски, нито на руски или френски, а това бяха единствените езици, които знаеше.

— Какво ста… — тя млъкна за да си прочисти гърлото. Някои от думите имаха доста високи звуци. — Какво става? В опасност ли сме? — Едва можа да произнесе въпросите — бяха трудни за изговаряне и изискваха сложна модулация на гласа.

— Допуснах, че сте — изпя отговора Титанидата. — Мислех, че сигурно ще паднеш. Но ти по-добре знаеш какво е правилно за твоята раса.

Габи изгледа учудено Чироко.

— Какво по дяволите става тук? — попита тя.

— Мога да я разбирам — отговори Чироко, без да се впуска в подробности. — Току-що ни каза да внимаваме.

— Да внимаваме… Но как разбра?

— Калвин как разбираше цепелина? Нещо се е напъхало в мозъците ни, скъпа. Но в момента е много удобно, така че млъкни — бързо избърбори тя, за да не даде време на Габи да попита още нещо.

— Вие ли сте народа на блатата? — попита Титанидата. — Или идвате от замръзналото море?

— Нито едното, нито другото — изпя няколко трели Чироко. — Ние само пътувахме през блатото по нашия път към… морето на злото, но един от нас е болен. Ние не искаме да те нараним.

— Ще ме нараните малко ако отидете до морето на злото, защото ще умрете, а аз ви харесвам. Твърде сте големи за ангели, които са изгубили крилете си и твърде почтени за същества от морето. Признавам, че досега не съм виждала други като вас.

— Ние… би ли дошла при нас на брега? Моята песен е твърде тиха и вятърът не може да я издигне към теб.

— Ще бъда при вас след две поклащания на опашката ти.

— Роки! Внимавай, тя иска да слезе долу — изсъска Габи, пристъпи напред и застана пред Чироко, решително стиснала стъкления кинжал.

— Знам, че иска — бързо каза Чироко, хващайки я за ръката с кинжала. — Аз я помолих. Освободи пътя, докато не си е помислила нещо лошо и стой отзад. Ще ти извикам, ако стане напечено.

Титанидата започна да се спуска по стръмното, с главата напред, пазейки равновесие, широко разперила ръце. Заподскача пъргаво, яхнала малката лавина от пръст, която предизвика и се приближи в тръс към тях. Пир съприкосновението със скалата краката й издаваха познато топуркане.

Беше около тридесет сантиметра по-висока от Чироко и тя неволно отстъпи крачка назад когато Титанидата застана до нея. Рядко бе виждала жена по-висока от себе си, но тази самка бе нещо изключително. Отблизо тя изглеждаше по-чуждоземна от всякога, именно защото части от нея бяха твърде човешки.

Редуващите се червени, оранжеви и сини райета, които Чироко бе помислила за естествена окраска, се оказаха нарисувани с боя. Извиваха се, оформяйки най-различни шарки, разположени предимно по лицето и гръдния кош. Четири ивици с формата на шеврон[1] украсяваха корема малко над мястото, където би трябвало да бъде пъпа, ако имаше такъв.

Устата бе голяма, а носът се разливаше леко в основата, но тъй като лицето бе достатъчно широко, изглеждаха симетрични. Очите й, огромни и влажни, се разполагаха необичайно далеч едно от друго. Ирисите бяха брилянтножълти с радиално разположени зелени жилки обграждащи големите зеници.

Очите до такава степен поразиха Чироко, че тя едва не пропусна да забележи най-нечовешката особеност на лицето. Предметите, които при пръв поглед помисли, че са някакви странни цветя, затъкнати зад ушите се оказаха самите уши. Щръкналите им краища се извиваха над темето.

— Казвам се До Диез… — изпя тя поредица от различни по продължителност мелодични звуци в тоналност до диез.

— Какво каза сега? — прошепна Габи.

— Тя каза, че се нарича… — изпя името и забеляза как ушите на Титанидата щръкнаха.

— Но аз не мога да й викам така — запротестира Габи.

— Викай й До Диез. Няма ли да млъкнеш най-после? Остави ме да говоря с нея! — скастри я тя и отново се обърна към Титанидата.

— Казвам се Чироко или капитан Джоунз — запя Чироко. — А това е моята приятелка Габи.

Лицето на съществото не промени изражението си, но за сметка на това ушите бяха достатъчно красноречиви. Те клепнаха надолу и почти опряха в раменете.

— Шеер-ах-що-ил-икап-итен-жонз — лицето й се изкриви от усилието да произнесе всичко това монотонно, имитирайки Чироко. В края изпусна дълбока въздишка. Беше странно да се види как при това ноздрите й се разшириха издишвайки със сила въздуха, докато гръдният кош не помръдна. — Това е дълго име, но да ме извиниш, в него няма мелодия. В живота ти сигурно няма никаква радост, щом си се нарекла с такова мрачно име.

— Нашите имена са избрани за нас — отговори Чироко, чувствайки се ужасно неловко. Бе постъпила глупаво, като изговори по този начин името си, вместо да изпее някакъв свободен превод. — Нашата реч не е като вашата и гърлата ни не са така дълбоки.

До Диез се засмя, досущ като човешко същество.

— Наистина, вие говорите с гласа на тръстикова свирчица, но аз ви харесвам. Искам да ви поканя на гости при моята задна-майка. Съгласни ли сте?

— Бихме приели поканата ти, но един от нас е ранен много лошо. Нуждаем се от помощ.

— Коя от вас? — изпя Титанидата. Ушите й запърхаха учудено.

— Не сме ние, друг е. Той сега лежи и коста на крака му е счупена. — Бе забелязала, че в езика на Титанидите има местоимения с конструкции за мъжки и женски род. Някои от фрагментите на песента означаваха буквално мъж-майка и жена-майка, а в главата й се въртяха и други съвършено неправдоподобни концепции.

— Костта на крака му — пропя До ДИез, и ушите й се раздвижиха като някакъв сложен семафор. — Ако предположението ми е вярно, това е доста сериозно за раса като вашата, която не може да подменя крайниците си. Веднага ще повикам Лечителя — тя повдигна гегата си и изпя една сбита музикална фраза в малкото зелено топче на края на жезъла.

Очите на Габи се разшириха.

— Те имат радио? роки, кажи ми какво става?

— Тя каза, че ще извика доктор… И че имам тъпо име.

— Що за доктор е това? Да не би да е член на Американската Медицинска Асоциация?

— Мислиш ли, че не знам какво правя? — изсъска ядно Чироко. — Бил изглежда много зле, по дяволите! И даже ако този доктор има само конски хапчета или каквото и да е там друго дъра-бъра, няма да стане по-лошо ако го прегледа.

— Това вашата реч ли беше? — попита До Диез. — Или имате нарушения в дишането?

— Това е начинът, по който разговаряме и аз…

— Моля да ми простите. Моята задна-майка винаги е казвала, че трябва да се науча да бъда тактична. Аз съм на… — тя изпя числото двадесет и седем и фрагмент, обозначаващ период от време, който Чироко не можа да преобразува в земни единици — и освен генетичното знание, имам да уча още много.

— Разбирам — съгласи се Чироко, но всъщност нищо не беше разбрала. — Ние сигурно ти изглеждаме доста странно. Естествено ти на нас също.

— Така ли? — височината на тоновете в песента издаде, че това е нова мисъл за До Диез.

— Имам предвид, че изглеждаш необичайно на някой, който никога не е виждал вашата раса.

— Трябва да е така, както казваш… Но ако никога не сте виждали Титанида, откъде сте се появили на голямото колело на света?

Чироко бе объркана от начина по който съзнанието й преведе песента на До Диез. Озадачи се, когато чу мотива „от къде“. Трябваше да извика в мозъка си всички алтернативни значения на двутоновата фраза, която До Диез бе произнесла с вежлива тържествена модалност, използвайки микротонното изглаждане на височината на звука, характерно за начина по който младите разговарят с по-възрастните.

— Ние въобще не сме от колелото. Отвъд стените ан света има огромно пространство, което вие не можете да видите…

— О-о! Значи сте от Земята!!!

Тя не каза Земята, както и не казваше Титаниди, когато говореше за своята раса, но смисълът на думата бе третата планета от Слънчевата система и това безкрайно изненада Чироко. До Диез продължи, но държанието, тонът и даже позата й се промениха. Тя се бе възбудила до такава степен, че ако ушите й бяха малко по-големи сигурно щеше да излети във въздуха.

— Аз съм смутена — довърши песента си тя. — Мислех, че приказките за Земята са басни за занимавка на хлапетата около лагерните огньове. Мислех също, че съществата на Земята приличат на Титанидите.

Непривикналото ухо на Чироко се наостри при последната дума и тя се запита дали не би трябвало да се преведе като хора, нещо подобно на „ние хората, вие варварите“. Реши, че няма шовинистични обертонове, просто съществото говореше за своята раса като за една сред многото други на Гея.

— Ние сме първите хора от Земята, които идват тук — запя Чироко. — И аз съм учудена, че знаете за нас, тъй като до този момент ние самите нищо не знаехме за вас.

— Вие не пеете песни за нашите подвизи, както ние пеем за вашите?

— Страхувам се, че не.

До Диез погледна над главата на Чироко. На върха сега стоеше още една Титанида. Тя приличаше много на До Диез, но имаше едно смущаващо различие.

— това е Си Бемол… — изпя тя и после поглеждайки гузно се върна към тържествената официална тоналност. — Преди да дойде, исках да ви задам един въпрос, който пари в душата ми, откакто ви видях за пръв път.

— Не трябва да се отнасяш към мен като към по-възрастна — изви в учтива трела гласа си Чироко. — Може би ти си по-възрастната.

— О, не! Аз съм на три години по земното отчитане на времето. Това, което желая да знам, надявайки се че въпросът ми не е безочлив и дързък, е как успявате да стоите толкова дълго на два крака без да паднете?

Бележки

[1] шеврон — нашивка с формата на обърнато V като сержантите от американската армия.