Джон Варли
Титан (7)

СЕДМА ГЛАВА

Преди още Чироко да успее да се осъзнае напълно тримата вече седяха в кръг и Калвин им разказваше патилата си.

— Появих се на близо до дупката, в която изчезва реката. Беше преди седем дни. Чух ви още на втория ден.

— Но защо не ни се обади? — прекъсна го Чироко.

Калвин повдигна остатъците от шлема си.

— Липсва микрофончето — показа той скъсания край на жицата. — Можех да чувам, но не и да предавам. Чаках. Ядох плодове. Не можах да убия някое животно… не се реших — разтвори широко ръце той и сви рамене.

— От къде знаеш, че трябва да чакаш точно тук? — попита Габи.

— Не знаех. Или поне не знаех със сигурност.

— Е, добре! — каза Чироко, удари с длани по бедрата си и се засмя. — Представете си! Точно, когато изгубихме всякакви надежди да открием още някой и хоп, сблъскваме се с тебе. Твърде е хубаво за да бъде истина. Нали Габи?

— Какво? А, да страхотно!

— Аз също страхотно се радвам, че ви виждам. Слушах ви през последните пет дни, беше приятно да чувам познати гласове.

— Наистина ли е било толкова дълго?

Калвин потупа един прибор, върху китката си. Беше часовник с цифрова индикация.

— Все още работи отлично — похвали се той. — Когато се върнем ще напиша писмо на фирмата.

— Аз бих благодарила на този, който е направил каишката — каза Габи. — Тази е стоманена. За съжаление моята беше от кожа.

— Спомням си как купих часовника — сви рамене Калвин. — Струваше повече от месечната ми заплата като интернист.

— Все пак седем дни ми изглеждат твърде много време. Ние спахме само три пъти.

— Зная. Бил и Август имат същите проблеми — не могат да преценят времето.

Чироко погледна към него

— Бил и Август са живи!?

— Да. Чувам ги редовно. Те са долу в равнината. Мога да посоча мястото. Бил е запазил целия радиопредавател. Август има само слушалка. Бил избра няколко ориентира и започна периодично да предава тяхното описание и къде да ги намерим. Август го откри доста бързо — след два дни. Сега предават редовно, на определени интервали. Но Август постоянно плаче и пита за Април.

— Исусе! — въздъхна Чироко. — Мога да си представя. Ти нямаш ли някаква идея, къде могат да бъдат Август и Джен?

— Мисля, че веднъж чух Джен. Крещеше нещо.

— Предполагам, че пропастта пречи.

Нямате връзка по главна линия. Аз бях единствения който можеше да чува и двете групи, тук на ръба. Но нищо не можех да направя.

— Тогава той би ни чул сега ако…

— Не бързай. Те сега спят и няма да те чуят. Тия слушалки жужат като комар. Ще се събудят след пет или шест часа. — каза той местейки погледа си от едната на другата. — Най-умното нещо е вие също да поспите. Имайте пред вид, че сте вървели двадесет и пет часа.

Този път Чироко му повярва. Клепачите й тегнеха сякаш бяха от олово. Само голямата възбуда от срещата не бе й позволила досега да заспи. Но искаше да узнае още нещо.

— Какво ще кажеш за себе си Калвин? Имал ли си някакви неприятности?

— Неприятности? — повдигна веждите си той.

— Знаеш за какво говоря.

Чироко почувства как лекарят се затвори в себе си.

— Не мога да говоря за това… Все още.

Тя не искаше да го насилва. Изглеждаше така спокоен и миролюбив, сякаш се беше избавил от всичките си проблеми.

Габи стана и се протегна.

— Къде ми е леглото? — прозя се широко тя. — Къде мислиш да се изпънем Роки?

— Имам подходящо място. Сам го направих — каза Калвин и стана. — Тук горе на дървото, една малка площадка. Можете да я използвате. Аз ще остана да дежуря на радиото — може би Бил ще се обади.

Беше нещо като птиче гнездо, сплетено от клони и лиани. Калвин го беше покрил с нещо подобно на перушина. Имаше много място, но Габи предпочете да се гушне в нея, както преди. Чироко помисли, че може би е време да сложи край на тия неща, но реши, че не е толкова важно.

— Роки?

— Какво има?

— Искам да внимаваш с него.

Чироко се разсъни.

— М, м, м. Калвин?

— Не е същият. Нещо му се е случило!

Чироко погледна Габи с едно око, кръвясало от безсъние.

— Хайде, заспивай Габи, о’кей? — плясна я меко по бедрото тя.

— Просто бъди внимателна — промърмори Габи.

 

 

„Ех, ако имаше някакъв знак, който да бележи утрото! — помисли Чироко прозявайки се. — Би било много по-лесно да се събужда човек. Може би нещо като петел, или промяна в ъгъла на слънчевите лъчи.“

Габи продължаваше сладко да спи. Чироко се освободи от лианите, в които се бе оплела и седна на един масивен клон.

Калвин не се виждаше наоколо. Закуската й висеше на една ръка разстояние. Протегна се и откъсна един пурпурночервен плод, голям колкото ананас. Изяде го целия, заедно с кората.

Започна да се катери нагоре по дървото. Беше по-лесно отколкото очакваше. Тя се изкачваше нагоре почти толкова бързо колкото бързо би се изкачвала по пожарникарска стълба. Определено, някои неща бяха доста по-лесни при четвърт жи, а и дървото бе идеално за катерене, по-удобно от всичко, което бе виждала докато навърши осем години. Кората бе доста грапава, на бучки и винаги имаше за какво да се хване, когато клоните бяха раздалечени един от друг. Заработи няколко ожулвания и ги прибави към колекцията си от драскотини, но това беше една цена, която тя с удоволствие заплати.

За пръв път откакто бе пристигнала на Темида се почувства щастлива, без да брои срещите с Габи и Калвин, защото бяха твърде емоционални и граничеха с истерия. Сега действително се чувстваше добре.

— По дяволите! Доста дълго време мина — промърмори тя. По природа Чироко не беше мрачен човек. На борда на Рингмастър също имаше някои добри моменти, но съвсем, съвсем мъничко радост. Опита се да си припомни, кога за последен път е била толкова щастлива и реши, че трябва да беше на партито, което даде, научавайки, че най-после след седем години усилия й поверяват командването на космически кораб. Захили се весело, припомняйки си подробностите — беше се получило много удачно парти.

Не след дълго изчисти от съзнанието си всички мисли и остави душата да се наслаждава на потока от възприятия. Усещаше всеки свой мускул, всеки инч от кожата си. Катеренето без дрехи по дърветата, даваше удивително чувство за свобода. През цялото време, което прекара на Темида до този момент, голотата й създаваше безпокойство и я караше да се чувства в опасност. Сега тя я обичаше. Усещаше грапавата кора на дървото под краката си, еластичното пружиниране на клоните и й се искаше да нададе пронизителен вик като Тарзан.

Когато се добра до върха на дървото чу особен звук, който преди го нямаше. Беше някакво продължително хрупкане. Идваше от една точка, три-четири метра под нея, закрита от жълтозелените листа. Много внимателно тя се придвижи към края на дълъг хоризонтален клон. Пред очите й се изпречи сивосиня стена. Хрупкането се чу отново, този път по-силно и малко над нея. Сноп отчупени клони се раздвижи пред нея и изчезна от погледа й. Изведнъж без всякакво предупреждение се появи едно око.

Изпищя ужасена и забравяйки, че клонът бе опасно изтънен към края, почти отскочи назад. Успя да запази равновесие, вкопчвайки се в дървото и се втренчи в чудовищното око. Изглеждаше около два метра в диаметър, блестящо от влагата и поразително човешко.

То премигна.

Подобно на апертура, тънка мембрана се спусна едновременно от периферията към центъра и светкавично се отвори пак. Беше си истинско мигане.

Чироко счупи всички рекорди по бързо слизане, крещейки през цялото време без да почувства кога си разби коляното. Габи се бе разбудила и стоеше стискайки решително костта от задния крак на смехуркото, готова за бой.

— Надолу, надолу! — продължи да крещи Чироко. — Горе има нещо огромно. Може да използва дървото вместо клечка за зъби. — Последните осем метра тя прелетя във въздуха, удари се на четири крака в земята, и вече бе побягнала, надолу по хълма, когато се сблъска с Калвин.

— Не чуваш ли? Трябва да изчезваме от тук. Горе има нещо…

— Знам, знам — започна да я успокоява той. — Знам всичко за това. Нищо опасно. Нямах време да ви разкажа, преди да заспите.

Напрежението спадна, но тя не можа да се успокои веднага. Беше ужасно да си изпълнен с огромна нервна енергия и да няма какво да правиш с нея. Краката й все още искаха да побягнат. Вместо това тя избухна срещу Калвин.

— Майната ти Калвин! Нямал си време да ми кажеш за такова чудо. Какво е това и какво знаеш за него?

— Това е нашият начин да слезем долу — отговори спокойно Калвин. — Казва се… — той сви устни и изсвири отчетливо три тона, завършващи с трела — но сами разбирате, че примесено с английска реч звучи нескопосно. Та го нарекох Свирчостоп.

— Наричаш го Свирчостоп — повтори тъпо Чироко.

— Точно така. Той е цепелин.

— Цепелин?

Калвин я изгледа странно и тя стисна зъби.

— Повече прилича на дирижабъл, но не е, понеже няма твърд скелет. Сега ще го извикам и ще видите сами. — Той пъхна два пръста в уста и изсвири дълга сложна мелодия, прекъсвана от различни по дължина паузи.

— Той го вика — Чироко погледна към Габи.

— Така чух и аз — каза Габи — Добре ли си?

— Да. Но мисля, че като ми порасне косата ще бъде бяла.

В отговор отгоре прозвуча серия от трели и следващите няколко минути нищо не се случи. Беше на 300–400 метра от лицевата част на скалата, движейки се паралелно на нея. Въпреки, че беше на такова разстояние от тях можеха да видят само малка част от него. Сякаш някой издърпа отляво надясно огромна сивосиня завеса и закри цялата гледка. Тогава Чироко забеляза окото. Калвин изсвири още веднъж, то се завъртя — вероятно ги бе забелязало.

— Не вижда много добри — обясни Калвин.

— Тогава трябва да се държим по-далеч от него. Най-безопасно би било да отидем в съседното графство.

— Няма да е достатъчно далече — каза Габи със страхопочитание. — Задникът му вече ще е там.

Носът на цепелина изчезна от погледа на Свирчостоп продължи да се плъзга по-нататък. И да се плъзга по-нататък. Да се плъзга, и плъзга и плъзга. Изглеждаше, че няма край.

— Къде отива? — попита Чироко.

— Трябва му известно време за да спре. — отговори Калвин. — Скоро ще започне да се завърта перпендикулярно на скалата с муцуната към нас.

Габи и Чироко се присъединиха към, за да наблюдават по-добре цялата маневра.

Цепелинът Свирчостоп беше дълъг цял километър открай докарай. Всичко, което му трябваше, за да изглежда досущ като уголемено копие на германския въздушен кораб Хинденбург, бе една свастика, нарисувана на опашката.

След като го разгледа по-подробно обаче, Чироко реши, че не е съвсем вярно. Страстен почитател на въздушните кораби тя даже бе участвала в един проект на НАСА, за построяването на дирижабъл, голям почти колкото Свирчостоп. Работейки заедно с инженерите-проектанти, доста добре се запозна с конструкцията на hz-129.

Формата беше същата — удължена пура с тъп нос, изтъняващ се силно към опашката. Свирчостоп имаше даже нещо като гондола, прикрепена отдолу, макар и значително по-изместена към кърмата, отколкото при Хинденбург. Цветът беше друг, различна бе и текстурата на кожата. Не се виждаха никакви скоби или други приспособления. Самата кожа бе гладка и сега, когато можеше да го разгледа на светло видя, че излъчва някакъв седефен блясък.

Хинденбург нямаше косми. Свирчостоп обаче имаше и беше покрит с тях по цялата дължина на коремния гребен. Космите, доста гъсти по средата на туловището, ставаха все по-редки и по-редки към краищата. Снопчета деликатни пипала растяха от дъното на гондолата, ако можеше така да се нарече буцата на корема.

И последно, имаше очи и опашни перки. Чироко видя засега само едно око, но сигурно имаше още. Опашните плоскости бяха три, а не четири — две хоризонтални и една вертикална — управляваща. Тя можа да ги види в действие, когато животното се мъчеше да обърне носа си към тях.

Перките — тънки и прозрачни, наподобяваха крила на едноместен орнитоптер от базата О’Нейл Един и бяха и бяха еластични като плътта на медуза.

— Ти… Ти можеш да разговаряш с това нещо — попита Чироко.

— Даже много добре — той се усмихваше, гледайки цепелина, по-щастлив от всякога.

— Тогава, езикът сигурно е лесен за научаване?

— Не, не мисля, че може да се каже — намръщи се той.

— Ти си тука едва от колко? Седем дни?

— Ще ти кажа нещо. Знам как да разговарям с него… Знам още много неща за него.

— Но тогава как успя да се научиш?

Въпросът очевидно го притесни.

— Когато се събудих вече знаех езика.

— Повтори го пак?!

— Просто го знам и толкоз. Когато го видях за пръв път, веднага разбрах, че знам всичко за него. Когато той говореше, аз разбирах. Толкова е просто.

Чироко беше сигурна, че въобще не е просто. Но й стана ясно, че той не иска да бъде насилван с въпроси относно всичко това.

Премина почти един час, преди Свирчостоп да успее да се завърти и внимателно да се приближи към скалата така, че носът му почти да опре в нея. По време на маневрата, Габи и Чироко се бяха отдръпнали назад. Почувстваха се малко по-добре, когато видяха устата. Около метър широка, нелепо малка за създание като Свирчостоп тя бе разположена на двадесет метра под предното око. Под самата нея имаше още един отвор, мускулест свинктер, който се беше свил, като противонагнетателен клапан и свирукаше.

Един дълъг, твърд език се подаде от устата и допря земята пред краката им.

— Хайде — подкани ги Калвин. — Да се качваме на борда.

Чироко и Габи не помръднаха и продължиха да го гледат втренчено. Изглежда за секунда Калвин се ядоса, но после отново се усмихна.

— Знам, че ви е трудно да го повярвате, но е истина. Повтарям ви, че знам всичко за тези неща. Аз самият вече се повозих малко. Той е напълно добронамерен. Каза ми, че ще ни вземе с удоволствие, още повече че отива там, където и ние. Абсолютно безопасно е. Свирчостоп яде само растения и то много малко. Не трябва да яде много, защото няма да може да се задържи във въздуха.

Калвин стъпи на своеобразното мостче и тръгна към устата.

— Какво е това, на което стоиш в момента? — попита Габи.

— Може да се нарече език.

Габи започна да се смее, но някак фалшиво и скоро смехът й се стопи, преминавайки в глуха кашлица.

— Това не е ли малко твърде… Искам да кажа… Исусе! Калвин, ти стоиш върху езика на това проклето нещо и ме караш да влезна в устата му. По дяволите! Предполагам, че накрая на… как да го нарека, може би гърло? На края на гърлото има стомах, който всъщност не е стомах, но изпълнява същите функции. И като почнат да ни заливат стомашните сокове, ти сигурно вече си приготвил някаква нагла лъжа, която обяснява…

— Хей, Габи, кълна се. Безопасно е като…

— Не, благодаря! — извика Габи. Аз може да съм най-тъпата щерка на мама Плъджет, но никой не може да каже, че нямам достатъчно мозък, за да се държа далеч от тая шибана чудовищна уста. Исусе! Знаеш ли какво искаш, Калвин? Вече бях изядена жива веднъж и няма да позволя да се случи пак.

Последните думи Габи произнесе крещейки, лицето й бе станало тъмночервено, а раменете й се тресяха. Чироко бе съгласна с всичко, което Габи каза, макар и доста емоционално. Въпреки това тя стъпи на езика. Беше топъл но сух. Обърна се и подаде ръка:

— Хайде, Габи! Аз му вярвам.

Габи спря да се тресе и я погледна слисано.

— Няма да ме оставиш тук сама, нали?

— Разбира се, че няма. Идваш с нас. Трябва да се спуснем долу при Бил и Август. Хайде Габи, знам, че имаш кураж да го направиш. Къде отиде смелостта ти?

— Не е честно — изхленчи Габи. — Не съм страхливка. Просто не можеш да ме молиш за такива неща.

— Въпреки това, аз те моля Габи. Единствения начин да се справиш със страха си е да се изправиш срещу него и да се бориш. Хайде, влизай!

Габи дълго се колеба, после приведе рамене и тръгна по мостчето, сякаш я водеха на екзекуция.

— Правя го заради тебе — тихо каза тя, — защото те обичам. Ще дойда с теб, където и да отидеш. Ако трябва да умрем, ще умрем заедно.

Калвин изгледа учудено Габи, но не каза нищо. Провряха се през устата и се оказаха в полупрозрачен тунел. Подът беше двуслоен, с много стени, между които имаше въздух.

Вървяха доста дълго към голямата, подобна на торба гондола, която се виждаше отвън. Разположена в средата на туловището, сто метра дълга и тридесет широка, тя бе направена от плътна, светла материя. Подът бе покрит с стрити на прах листа и сухи клони. Вътре имаше доста животни — няколко смехурковци, множество по-малки представители от непознати породи и хиляди миниатюрни същества с гладка кожа, по-дребни от полски мишки. Животните не им обърнаха никакво внимание.

През стените можеше да се греда навън и Чироко разбра, че вече са се отдалечили на значително разстояние от скалата.

— Ако това не е стомаха на Свирчостоп, тогава какво е? — попита тя.

Калвин изглеждаше малко объркан.

— Не съм казал, че е стомах. Просто си държи храната тук.

Габи изстена и се опита да побегне в посоката, от която бяха дошли. Чироко успя да я задържи за ръката, после погледна въпросително към Калвин.

— Няма нищо — каза той. — Свирчостоп може да храносмила само с помощта на тези малки животинки. Той се храни с техните екскременти. Стомашните сокове не могат да ни навредят повече от слаб чай.

— Чуваш ли Габи? — прошепна в ухото й тя. — Всичко ще мине добре. Успокой се мила.

— Чу… чух. Не ми се сърдете. Малко съм изплашена.

— Знам Габи. Хайде, стани и погледни навън. Това ще те разсее — помогна й да стане и я заведе до прозрачната стена на стомаха. Беше като да ходиш по мрежата, която осигурява акробатите в цирка. Габи опря носа си в стената и въздъхна. Оттук нататък, тя прекара по-голямата част от пътешествието хлипайки, загледана неподвижно в пространството. Чироко я остави сама и се върна при Калвин.

— Трябва да бъдеш по-внимателен с нея. Времето, което е прекарала в тъмнината й е повлияло повече, отколкото на нас — каза спокойно тя, присви очи и потърси лицето му. — Всъщност аз не знам какво се е случило с теб.

— Чувствам се нормално — отвърна той. — Но не искам да говоря за живота си преди моето прераждане. Приключих с това.

— Забавно. Габи каза почти същото. Аз не го чувствам така.

Калвин сви рамене. Явно не го интересуваше какво мислят двете.

— Е, добре. Ще ти бъда много благодарна, ако споделиш всичко каквото знаеш, но няма да се интересувам как си го научил, след като не искаш да ми кажеш.

Калвин помисли малко и кимна.

— Не мога да те науча бързо на техния език. В по-голямата си част е комбинация от тонове с различна продължителност. Аз самият все още говоря само една опростена версия, базираща се на по-ниските тонове, които мога да чуя. Самите същества са с различни размери — от десет метра до гиганти, малко по-големи от Свирчостоп. Често пътуват на стада. Нашето има няколко по-малки придружители, които не можеш да видиш, защото бяха от другата страна. Ето, сега можеш да видиш някои от тях. — той посочи навън, където ято от шест двадесетметрови цепелина се бутаха един в друг, в старанието си да се придържат по-близо до Свирчостоп. Приличаха на големи тромави риби. Чироко даже успя да чуе подсвиркванията.

— Приятелски настроени са и са напълно разумни. Нямат естествени врагове. Отделят от храната си водорода и го съхраняват под много ниско налягане. Носят вода за баласт и изхвърлят част от нея, когато искат да се издигнат нагоре. За да се спуснат, изпускат водород през нещо като клапан. Кожата им е доста здрава, но когато се скъса, обикновено умират.

Калвин замълча, помисли малко и добави:

— Не са много маневрени. Не могат да управляват прецизно движенията си и са доста инертни — трябва им много време да се задвижат. Понякога ги застига огън. Ако не могат да избягат, избухват като бомби.

— Какво можеш да кажеш за съществата тук вътре? — попита Чироко. — Всички ли са необходими за храносмилането?

— Не, не всички, само тия малки жълти животинчета. Те също не могат без цепелините — ядат само това, което им приготвят. Не можеш да ги срещнеш никъде другаде, освен в стомаха на някой цепелин. Останалите същества са като нас. Стопаджии, или ако щеш пасажери.

— Не мога да схвана, защо все пак, един цепелин го прави?

— Симбиоза. Симбиоза, комбинирана с интелигентност. Удоволствие, породено от възможността да направи собствения си избор, да извърши нещо приятно. Неговата раса живее в разбирателство с другите раси. Особено с Титанидите. Той им прави услуги, а те се отблагодаряват като…

— Титанидите? — прекъсна го Чироко.

Калвин се усмихна неуверено и разтвори ръце.

— Това е думата, с която заместих обяснението, което Свирчостоп ми изсвири. Получих доста смътна представа за това как изглеждат, защото все още не мога да се справям със сложни описания. Разбрах само, че са шесткраки и всички са самки. Нарекох ги Титаниди, защото това е названието на женските Титани в гръцката митология. Дадох имена и на доста други неща.

— Например?

— Зоните, реките, планинските вериги. Всички зони ги нарекох с имена на Титани.

— Какво… О, да, сега си спомних — тя беше забравила, че гръцката митология е голямото хоби на Калвин. — Припомни ми, кои бяха Титаните.

— Синовете и дъщерите на Уран и Гея. Гея се появява на света от Хаоса. Тя ражда Уран и го прави равен на себе си. После те двамата дават живот на Титаните — шест мъже и шест жени. Назовах светлите и тъмните области с техните имена, тъй като има шест дневни и шест нощни зони.

— Ако си нарекъл всички нощи с женски имена, аз лично ще измисля други.

— Няма такова нещо — усмихна се той. — Повечето бяха наслуки. Погледни сега назад. Виж огромното замръзнало море. Нямаше начин да не го нарека Океан. Областта, над която сме сега е Хиперион, а нощта след нея, там пред нас, с планините и странното наклонено море е Рея. Когато се обърнеш с лице към Рея откъм Хиперион, север се пада от ляво, а юг от дясно. Сама разбираш, че тъй като са разположени в кръг, повечето от зоните не съм ги виждал, но знам, че са там. Тази, която се вижда отвъд Рея е Крий. После по кръга следват Феба, Тетида, Гея, Метида, Диона, Япет, Кронос и Мнемозина. Можеш да видиш Мнемозина от другата страна на Океан зад нас. Струва ми се, че е пустиня.

Чироко се опита да ги подреди в главата си.

— Никога няма да ги запомня — промърмори тя. В момента от значение са само Океан, Хиперион и Рея. Всъщност не всички имена са на Титани. Тетида е титан и реших, че ще бъде малко конфузно да използвам същото име. И още… — той погледна навън и се захили. — Не можах да си припомня името^[1] на последния титан. Използвах Метида^[2], което значи мъдрост и Диона^[3].

На Чироко й беше все едно. Имената бяха удобни и по свой начин логически систематизирани.

— А реките? — попита тя. — Сигурна съм, че пак си използвал митологията.

— Да, естествено. Както виждаш, в Хиперион текат доста реки, но аз подбрах деветте най-големи и ги нарекох на Музите. Ей там долу, на юг, са Урания, Калиопа, Терпсихора и Евтерпа. Реката, която започва от леденото море и тече към Рея е Полихимния. А ето тука, на северния склон, идвайки от изток — Мелпомена. По-близо до нас са Талия и Ерато — изглежда, че са свързани помежду си. Потока, който ви доведе до тук се влива в Клио, която в момента е точно под нас.

Чироко погледна надолу и видя синята лента на Клио да се извива сред зелената гора, проследи я по лицевата част на скалата и ахна:

— Това ли е мястото, където изчезна потока?!

На половин километър под ръба на пропастта, потокът излизаше от скалата и се извиваше надолу като арка. Първите петдесет метра преди още да се разбие, водната маса изглеждаше плътна и твърда като метал, но оттам нататък бързо се раздробяваше, разпръскваше се на все по-малки капчици, за да достигне до земята като мъгла. От скалата излизаха още дузина по-малки струи, но не толкова импозантни. Около всяка от тях светлината се преливаше в разноцветна дъга. Гледката бе завладяваща и отнемаше дъха. Беше твърде красиво, за да е истина.

— Бих искала да притежавам правата за фотографията на това място и лиценз за пощенски картички — каза тя и Калвин се засмя.

— А какво ще кажеш, ако аз продавам билетчета на туристите, а ти — резервни филмчета за фотоапаратите? Помисли си!

— Звучи добре — каза Чироко и погледна назад към Габи. Тя все още стоеше, замръзнала до стената. — Как се казва тази голяма река? Ето тази, в която всички се вливат?

— Офион^[4]. Големият змей на северния вятър. Ако погледнеш по-внимателно ще видиш, че води началото си от малко езеро, което се намира в зоната на здрача, разделяща Мнемозина и Океан. Това езеро обаче трябва да има източник, който да го захранва и аз подозирам, че тома пак е Офион, който тече дълбоко под пустинята, но от тук не можем да видим, къде се спуска под под нея. Най вероятно тази река тече в кръг без прекъсване, влизайки в едно море, за да излезе от другия край и продължи към следващото.

Чироко проследи реката в двете посоки и се убеди, Калвин е прав.

— Професионален географ би ти казал, че ако една река се влива в море, то не може да се твърди, че реката, която излиза от морето е същата. — каза тя. — Но земните правила важат за земните реки. Така че ще я наречем кръглата река.

Калвин посочи с пръст надолу и каза:

— Ето мястото, където са Бил и Август. Около половин дължина надолу по Клио, там, където третият поток…

— Бил и Август. Трябваше досега да се опитаме да установим връзка, но при цялата тая възбуда около качването в цепелина…

— Позволих си да използвам радиото ти — намеси се Габи леко смутена. — Свързах се с тях, когато се събудиха и сега ни очакват с нетърпение. Можеш да им се обадиш, ако искаш.

Чироко бързо отиде при нея и взе шлемофона.

— Бил, чуваш ли ме? Говори Чироко.

— А, а… да, да? Чувам те. Как се чувстваш?

— Толкова добре, колкото може да се чувства човек, пътуващ в стомаха на цепелин? Какво става с тебе? Как излезе на повърхността? Ранен ли си?

— Не, добре съм. Чуй ме. Аз искам… Бих искал да мога да ти предам какво изпитвам, като слушам гласа ти.

Една сълза се спусна по бузата й и тя я обърса.

— Добре е да чуя гласа ти Бил. Когато ти изхвърча през онзи люк — по дяволите! Ти не би могъл да си спомниш това нали?

— Много неща не мога да си спомня — въздъхна Бил. — Можем да изясним всичко по-късно.

— Умирам да те видя. Имаш ли коса?

— Започна да расте отново. По-добре да оставим това за сега. Може да изчака. Имаме да говорим за толкова неща, аз и ти и Калвин и…

— Габи — подсказа тя, след като настъпи доста дълга пауза.

— Габи — повтори той малко неуверено. — Виждаш ли, някакси смътно си спомням някои неща. Но мисля, че няма да е голям проблем.

— Сигурен ли си, че си добре? — Чироко внезапно почувства студ и енергично разтри раменете си.

— Абсолютно. Кога ще бъдете тук?

Чироко попита Калвин и той изсвири кратка музикална фраза. В отговор, някъде отгоре прозвуча друга.

— Цепелините нямат много ясна представа за времето. — промърмори той. — Бих казал три или четири часа.

— Господи! Що за начин да се ръководи авиокомпания?!