Джон Варли
Титан (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Стълбището се появяваше изпод една купчина пясък в най-горния край на стъкления замък и тази част от него, която можеше да се види се простираше права като стрела. Изглежда, че бе изсечено в самия кабел. Всяко стъпало беше широко метър и половина и четиридесет сантиметра високо.

След като Чироко и Габи повървяха известно време по него, започнаха да мислят, че в действителност може да не им бъде от голяма полза, защото изви на юг към страната на кабела, която се закриваше надолу към пропастта и може би не след дълго придвижването по него щеше да бъде невъзможно.

За тяхно учудване, обаче стъпалата си оставаха все така хоризонтални и скоро осъзнаха, че всъщност се изкачват по дълга терасирана издатина, отстрани на кабела. Отляво се издигаше огромна стена, а на метър и половина в дясно зееше почти отвесен склон. Нямаше перила, нито някакви други осигурителни съоръжения. Трябваше през цялото време да се притискат плътно до стената, изтръпвайки при всеки по-силен порив на вятъра.

Издатината започна да се превръща в тунел. Това ставаше много постепенно. Отдясно все още имаше пропаст, но стената отляво все повече и повече се изкривяваше над главите им. Пътеката извиваше под кабела.

Чироко се опита да си представи точа странно стълбище — винаги водеше нагоре, но обикаляше отвън кабела като тирбушон.

След като изкачиха около две хиляди стъпала се оказаха в пълна тъмнина.

— Стълби — промърмори Габи. — Направили такова нещо и му сложили стълби. — Бяха спрели за да извадят лампите от раниците. Тя напълни своята с гориво и подряза фитила. Решиха, че ще си светят само с едната лампа, надявайки се газта да стигне докато отново излезнат на светло от другата страна на кабела.

— Може да са били леко чалнати — предположи Чироко, после драсна клечка и я поднесе към фитила. — Повече ми прилича на аварийно стълбище, в случай, че спре захранването.

— Както и да е — заяви Габи. — Радвам се, че ги има.

— Вероятно, ги има и по целия път до тук, но надолу са покрити с почва. Ясно е, че много отдавна никой не се е грижил за това място.

— Сигурно е така както казваш. — Габи повдигна нагоре лампата и погледна напред, после назад, където все още можеше да се забележи тясна ивица светлина. Очите и се присвиха.

— Виж какво, като че ли тук пътя прави чупка. Дотук следваше извивката на стената, но сега рязко завива наляво и върви право навътре.

— Чироко проследи сама с поглед тунела и се увери, че Габи е права.

— Изглежда, че ще пресечем право през центъра на кабела.

— Да? Спомняш ли си Къщата на ветровете? Всичкия този въздух, който се всмуква минава тук някъде.

— Ако този тунел води към мястото през което тече въздушния поток щяхме вече да го знаем. Срещу нас отдавна би трябвало да духа вятър.

Габи разгледа още веднъж издигащото се стълбище осветено от трепкащия пламък на фенера, после шмръкна няколко пъти.

— Доста е топло тук. Питам се дали по нататък няма да стане още по-горещо.

В този момент Габи политна и пръстите й за малко щяха да изтърват лампата. Чироко сложи ръка на рамото й.

— Добре ли си?

— Да. Аз… не, по дяволите. Не съм.

Облегна се върху топлата стена на коридора и прошепна:

— В колената ми се появи някаква слабост и имам световъртеж — повдигна свободната си ръка пред очите — пръстите й леко трепереха.

— Може би един ден почивка не беше достатъчен — Чироко погледна часовника си, после нагоре по коридора и се намръщи. — Надявах се, че ще излезем навън от другата страна на кабела и ще успеем да се изкачим обратно върху него преди да спрем за почивка.

— Мога да го направя.

— Не. — реши окончателно Чироко. — Вече не мисля, че трябва да бързаме толкова. Въпросът е дали да направим лагера тук в коридора, където е много горещо, или да излезем навън.

Габи погледна назад, припомни се бедната и вертикалния склон, които бяха останали много стъпала зад тях и каза:

— Нямам нищо против да се поизпотя малко.

 

 

Имаше някакъв особен чар в това да запалят огън, даже когато въздухът наоколо бе непоносимо горещ. Разбирайки се мълчаливо, без да обсъждат въпроса, чироко измъкна наръч съчки и мъх от раниците. Докато вършеха рутинната работа по устройството на малкия лагер и двете хвърляха нетърпеливи погледи към него. Извадиха паници и ножове и потърсиха провизии за да приготвят нещо за вечеря.

„Добър екип сме“ — помисли си Чироко, докато гледаше как Габи реше на ситно зеленчуци върху остатъците от снощната яхния, които вече къкреха на огъня. Ръцете и бяха малки и сръчни, а дланите — изцапани с кафеникава кал. Не можеха повече да хабят вода за миене.

Момичето обърса веждата си с опакото на ръката, погледна към нея и се усмихна колебливо. Едното й око бе почти закрито от бинтовете. Когато Чироко се усмихна в отговор, лицето на Габи трепна и тя цялата засия, после гребна с лъжицата от яхнията, сръбна звучно и примлясна с уста.

— Тия репички или как, там ги казват, са най-добри когато се остават да хрупкат — отбеляза тя. — Подай си чинията. Тя и сипа щедро една огромна порция, после двете седнаха една до друга на земята и започнаха да се хранят.

Беше прекрасно. Тишината се нарушаваше само от тихото припукване на сухите вейки в огъня и стърженето на лъжиците по дървените чинии. Чироко бе благодарна, че може да се отпусне и да не мисли за нищо.

— Би ли ми подала още малко сол — помоли Габи.

Порови се из багажа за да намери торбичката със солта и случайно откри два забравени бонбона, увити в жълти листа. Подаде единия на габи и се засмя, когато видя как очите й светнаха. Сложи чинията си на земята, разви лепкавия, не по голям от една хапка, сладкиш и го подуши. Миризмата бе твърде прелъстителна за да го изяде наведнъж, затова отхапа само половинката и примижа, когато устата и се изпълни с аромат на захаросани зарзали и сладък крем. На лицето и се изписа неописуемо удоволствие и Габи едва не изпадна в истерия, наблюдавайки я как дъвче другата половинка. После демонстративно остави своя бонбон в страни, опитвайки се да остане сериозна, когато Чирако започна да хвърля лакоми погледи към него.

— Ако искаш да си го оставиш за закуска, ще трябва цяла нощ да стоиш будна.

— О, не се тревожи. Просто съм достатъчно възпитана за да знам, че десерта се яде след основното ядене.

Следващите пет минути едва й стигнаха да развие бонбона. Бяха и нужни още пет за да го огледа критично, като се стараеше да не обръща внимание на клоунадите на Чироко, която в това време доста успешно имитираше ту стойката на кокершпаньол, изправен до наредената за обед маса, ту физиономията на безпризорно хлапе, загледано във витрината на сладкарски магазин. Най-после Габи сложи бонбона в устата си и Чикоро изохка.

Почувства се толкова щастлива, че и стана малко болно и сега, когато се оказа достатъчно близо за да усети дъха на момичето се запита дали наистина във всяка глупост няма малко мъдрост. От оказаното й внимание Габи разцъфна, лицето й се покри с руменина, а очите и засияха от възбуждане.

Защо не можеше прост да се отпусне и се наслаждава на това, което ставаше между тях.

Трябва да бе показала по някакъв начин тревогата си, защото Габи веднага стана сериозна. Докосна ръката на Чироко, погледна я настойчиво и бавно поклати глава. И двете не пророниха нито един звук, но Габи и бе казала по ясно отколкото би могла да го направи с думи: „Няма защо да се страхуваш от мен.“

Чироко се усмихна, усмихна се и Габи. След това двете бързо изгребаха остатъка от яхнията, вдигнали чиниите близо до истините си без да се тревожат повече за изисканите си маниери.

Но веч не беше същото. Габи мълчеше. След малко ръцете й се разтрепериха и чинията изтрака по стъпалата. Започна да плаче, хълцайки и когато Чироко я прегърна през рамо, ръцете и заопипваха въздуха като слепец. Сви се на две, коленете й щръкнаха нагоре, после постави стиснатите си юмруци под брадичката и зарови лице във врата на Чироко продължавайки да ридае:

— Болно ми е… Много болка ми се насъбра.

— Изплачи я тогава — промълви Чироко и потърка бузата си с късата черна коса, която вече бе започнала да се закъдря по краищата. нежно повдигна брадичката на Габи за да я целуне по бузата, но в последния момент, без да е сигурна защо го прави я целуна по устните. Бяха влажни и много топли.

Габи я погледна за един дълъг, дълъг момент, пое шумно въздух през носа си, положи лицето си обратно върху рамото на Чироко и заравяйки се в гънката между него и шията замря. Без тръпки, без ридания.

— Как успяваш да бъдеш толкова силна? — попита тя. Гласът и прозвуча приглушено, но много от близо.

— А ти как успяваш да бъдеш толкова смела? Пак ми спаси живота.

— Нямах предвид това — поклати глава Габи. Имах предвид, че ако аз сега не те чувствах така близо до себе си щях да полудея. А ти даже не плачеш.

— Аз не плача лесно.

Габи отново потърси очите й.

— Господи как ме боли. Заболя ме от това, което Джен ми причини, заболя ме и за теб. И не знам кое беше по-лошо.

— Габи, бих желала да правя любов с теб, ако това ще помогне да не те боли, но аз също съм наранена… физически.

Момичето поклати глава:

— Не бих поискала такова нещо от теб даже, ако се чувстваше добре. Аз не съм Джен и след като ще го направиш само, за да не ме боли, то бих предпочела болката да остане. Достатъчно ми е просто да те обичам.

Запита се какво да й каже. Какво да й каже, за да се почувства по-добре, но реши, че трябва да се придържа към истината.

— Не знам дали някога ще мога да отвърна на любовта ти. Не и по начина по който искаш. Но помогни ми — притисна Габи в прегръдките си и избърса бързо носа й. — Помогни ми, ти си най-добрият приятел, който някога съм имала.

— Засега това е достатъчно. — От гърдите на момичето се изтръгна една мека въздишка.

Чироко помисли, че пак ще се разплаче, но тя не заплака, а бързо се притисна към нея и я целуна по врата.

— Животът е много труден, нали? — попита тя и гласът й потрепери.

— Такъв е. Хайде да заспиваме.

 

 

Малкият им лагер бе заел само три стъпала. На най-горното лежеше Габи, на следващото неспокойно се мяташе и въртеше в съня си Чироко, а на стъпалото под нея бавно угасваше жаравата.

Чироко изкрещя в нощта и се събуди в пълна тъмнина. По тялото и се стичаха струйки пот докато чакаше ножът на Джен да я прониже. Габи я притисна към постелката и я държа така докато кошмарът премине.

— От колко време си тук? — попита Чироко.

— Откакто пак започнах да плача. Благодаря ти, че ми разреши да дойда при теб.

„Лъжкиня“ — помисли си тя и се усмихна.

 

 

Изкачиха още хиляда стъпала, почувстваха, че става много горещо — толкова горещо, че стените не можеха да се докоснат с ръка, а подметките на обувките им започнаха да парят. Знаейки, че до центъра на кабела има още най-малко хиляда стъпала, а именно от там нататък можеха да очакват въздухът да стане по-хладен, Чироко почувства вкуса на поражението.

— Още хиляда стъпала — каза тя. — Ако можем да ги изминем, разбира се. В случай, че не започне да става по-хладно, връщаме се назад и ще опитаме да се изкачим отвън. Беше й ясно обаче, че отвън кабелът вече бе много стръмен, а и дърветата бяха започнали да се срещат необичайно рядко при това раздалечени едно от друго. Осемдесет градуса наклон можеше да се окаже непосилна задача за тях.

— Както кажеш. Една минутка, искам да си сваля ризата. Цялата е полепнала по мен.

Чироко също се съблече и продължиха да се изкачват през горещата пещ.

След петстотин стъпала отново се облякоха, а след още триста им се наложи да отворят раниците си и да извадят палтата.

По стените се бе образувал лед, а под краката им захруска сняг. Спряха, за да надянат ръкавици и да нахлупят качулките на анораците. Наоколо бе станало очудващо светло — светлината на лампата многократно се отразяваше от белите, заледени стени и ясно се виждаше как дъхът им се кондензира на ледени кристалчета. Поглеждайки напред установиха, че коридорът постепенно се стеснява.

— Още хиляда стъпала? — предложи Габи.

— Сякаш четеш мислите ми.

Скоро ледът, който ставаше все по-дебел принуди Чироко да ходи с наведена глава и не след дълго да падне на четири крака. В коридора отново бързо притъмня, защото Габи, която водеше отпред държеше лампата пред себе си. Чироко спря и задуха във вкочанените си длани, после легна по корем и запълзя.

— Хей! Заклиних се! — беше доволна, че гласът й не прозвуча паникьорски. Уплаши се, но в същото време знаеше, че може да се освободи, ако изпълзи назад.

Дращенето отпред спря.

— Разбрах. Точно тук не мога да се обърна, но ми се струва, че по-нататък става по-широко. Ще избързам напред, за да проверя дали е така. Двадесетина метра. Става ли?

— Върви. — каза одобрително тя и се заслуша в звуците, които постепенно се отдалечаваха. Тъмнината я обгърна от всички страни. Помъчи се да се придвижи още малко, но не можа да напредне нито един сантиметър. Хладна пот изби по челото й, когато светлината я заслепи — Габи се беше върнала. По веждите й имаше полепнали ледени кристалчета.

— Това тук е най-лошото място.

— Тогава трябва да премина по някакъв начин. Не съм дошла чак до тук, за да заседна като коркова тапа в гърлото на бутилка.

— Видя ли, шишко какво става, като ядеш толкова много бонбони.

Габи се опита няколко пъти да я извлече, но не успя, така че тя се върна назад и извади бронзовия пикел от раницата. Изсече леда отстрани, за да разшири малко отвора и опитаха отново.

— Изпусни всичкия си въздух — предложи Габи, придърпвайки я с ръце, докато най-накрая успя да я измъкне.

Зад тях едно голямо плоско парче лед, около метър дълго, падна от тавана и се плъзна шумно надолу към светлината.

— Разбра ли защо този проход е останал отворен — обади се Габи. — Кабелът е гъвкав и когато се поклаща ледът тук вътре се чупи.

— Така е, а и отзад идва топъл въздух. Хайде, стига сме запушвали прохода. Мърдай!

Скоро вече можеха да вървят прави, а още малко след това ледът просто се превърна в още един неприятен спомен. Свалиха палтата и се запитаха какво ли е следващото изпитание.

Бученето започна да се чува, след като изкачиха още около 400 стъпала. Колкото продължаваха по-нататък вибрациите се усилваха и бе нормално да се предположи, че някъде зад стените на тунела работеха огромни машини. Една от стените беше гореща, но не колкото тези покрай които вече бяха минали.

Бяха почти сигурни, че звукът се дължеше на въздуха, който се препращаше в неизвестна посока високо над тях.

След още две хиляди стъпала, боботенето заглъхна и двете жени се оказаха в началото на още един горещ участък. Ускориха темпото, стараейки се да го преминат колкото се може по-бързо, без да си дават труд да се събличат, защото знаеха, че са близо до края на тунела. Както и очакваха след като се изкачи до върховата си стойност и около тях стана като в сауна, температурата постепенно спадна. Чироко прецени, че бе достигнала не повече от седемдесет и пет градуса.

Габи все още вървеше начело и първа забеляза светлината. Не беше по-силна от тази, която бяха оставили зад гърба си — една бледа сребърна ивица. Тя се появи от лявата страна и постепенно ставаше все по-широка и па-широка докато се оказаха на терасата от другата страна на кабела. Потупаха се една друга по гърбовете и отново се устремиха нагоре.

 

 

Прекосиха горната част на кабела. Стъпалата продължаваха да водят все нагоре, придържайки се този път на юг през широката широката гърбица и отново започнаха да извиват, за да се спуснат под кабела. Сега повърхността беше абсолютно оголена — никакви дървета и никаква почва. За пръв път Гея действително приличаше на изкуствено съоръжение, каквото те знаеха, че е — невероятна, масивна конструкция, направена от същества, които може би все още живееха в главината. Голият кабел беше гладък и прав и се издигаше вече под ъгъл от шестдесет градуса в участъка, който бе съвсем близко до разширяващия се долен край на спицата. Клиновидното пространство между нея и кабела се бе стеснило до по-малко от два километра.

От южната страна стълбището навлезе в друг тунел. Мислеха, че са готови за него и няма с какво да ги изненада, но се оказа, че не е така. Преминаха бързо през първата гореща зона и се поздравиха, чувствайки, че температурата постепенно спада. Но когато достигна петдесет градуса тя внезапно отново започна да се повишава.

— По дяволите. Този е прокаран по различен начин. Да вървим.

— Накъде?

— Назад е също толкова лошо, колкото и напред. Тръгвай.

Щяха да се окажат в голяма опасност само, ако някоя от тях паднеше и се наранеше достатъчно лошо, за да не може да продължи. Новата ситуация уплаши Чироко и й напомни, че тук на Гея никога не трябва да приема нещо на вяра. Бе забравила, че кабелът е направен от усукани нишки и че температурата се изменяше в зависимост от това дали в нишката, покрай която минаваше коридора течеше горещ или студен флуид. Поради усукването, обаче не можеше да има сигурност откъде точно е прокопан този доста сложен маршрут.

Скоро преминаха покрай зона на вибрации, която пак бе разположена в центъра, през студена зона, която не бе така задръстена с лед като предишната и се появиха за втори път от северната страна на кабела.

Прекосиха гърбицата и отново надолу в третия тунел. Преминаха през него и отново прекосиха гърбицата от горната страна на кабела.

За два дни направиха това седем пъти. Биха изминали и повече, ако не беше забавянето в четвъртия тунел, който бе до такава степен задръстен с лед, че даже Габи не можа да се промъкне. Отне им осем часа докато изсекат леда и си пробият пътека през него. Следващия път, когато достигнаха южната страна нямаше повече тунел. Ъгълът на кабела сега беше някъде между осемдесет и деветдесет градуса и стълбището продължаваше нагоре, извивайки се по разтегната спирала само от външната страна.

Не им се щеше да лагеруват на площадка метър и половина широка, увиснала над 250 километрова бездна. Чироко все още спеше неспокойно, често се мяташе и въртеше и най-вероятно едно от тези премятания щеше да се окаже последно и да продължи твърде дълго. Така че, въпреки умората, която и двете изпитваха, продължиха да бъхтят, обикаляйки около външната повърхност на кабела, нагоре и все нагоре, стараейки се лявото рамо винаги да е опряно в стената.

Чироко не хареса това, което ставаше над главите им. Колкото повече се приближаваха толкова по-невъзможно им изглеждаше.

Знаеха още тогава, когато наблюдаваха гигантското колело от космоса, че напречното сечение на всяка спица е объл около петдесет километра широк и не повече от сто дълъг. Преди да достигне до покрива, спицата започваше да се разширява и в момента те преминаваха точно през тази разширяваща се част. От тук вече можеха, макар и неясно да се видят стените на спицата — издигаха се почти вертикално. Това, с което не бяха се съобразили обаче бе издаденият ръб, който обикаляше около чудовищния отвор на кухата спица. Беше не по-малко от пет километра широк.

Кабелът навлизаше в този ръб, сякаш се сливаше с него, защото не се виждаха никакви шевове или съединения и пробождайки го, вероятно продължаваше във вътрешността на спицата нагоре към механизма, който го закрепваше към главината. През една от последните спирки за почивка двете жени изучиха внимателно ръба — изглеждаше така сякаш могат да го докоснат с ръка, въпреки че бе два километра над главите им. Беше си един масивен таван, простиращ се без прекъсване докато завърши в началото на едва видимият, поради стесняването от перспективата отвор. Самият отвор бе четиридесет на осемдесет километра, но за да го достигнат трябваше да преодолеят пет километра, висейки от долната хоризонтална плоскост на ръба.

Габи погледна Чироко и повдигна едната си вежда:

— Не се тревожи преждевременно. Досега Гея винаги е била добра към нас. Хайде, продължаваме нагоре.

 

 

И Гея още веднъж се показа добра към тях. Когато достигнаха до мястото, където кабела се съединяваше с ръба, видяха друг тунел, този път пробождащ огромния сив таван.

Запалиха една лампа, без да държат повече сметка за малкото гориво, което им беше останало и започнаха да се изкачват. Тунелът се извиваше наляво, така сякаш кабелът все още беше там, макар че не можеха повече да бъдат сигурни в това. Преброиха 2000 стъпала, после още 2000.

— Струва ми се — промърмори Габи, че може да продължим така по целия път до главината. И ако си мислиш, че това е добра новина, то по-добре помисли още веднъж.

— Знам, знам. Продължавай да се изкачваш — каза механично Чироко. В същото време мислеше за привършващото гориво на лампата, за състоянието на хранителните припаси и за това, че меховете с вода бяха наполовина празни. Все още оставаха 300 километра до главината.

Три стъпала ги издигаха на един метър. Значи почти един милион стъпала. Един милион стъпала… Чироко погледна часовника и засече времето, за да изчисли скоростта.

В момента ритъмът им беше около две стъпала за секунда — само едно леко докосване на пръстите на краката ги изтласкваше достатъчно високо, за да докоснат следващото стъпало. Гравитацията на това ниво бе паднала почти до една осма жи — половината от гравитацията в долните земи.

Две стъпала за секунда правеше половин милион секунди чисто време за изкачване. Осем три три три точка три, три в период минути, 138 часа или близо шест дни. Ако ги удвои, за да включи времето за почивка и спане то ще им отнеме минимум…

— Знам какво мислиш — обади се Габи зад нея. — Но ще можем ли да го направим на тъмно.

Удари точно в най-слабото място. Имаха храна за две седмици. Ако разпределяха водата на порции може би щеше да им стигне макар и само до горе.

На този етап критичен бе точно проблемът с горивото за лампите. Запасите им щяха да стигнат за не повече от пет часа и нямаше начин да намерят допълнително от някъде.

Все още мислеше трескаво, опитвайки се да разработи някакъв математибески модел, който би им позволил да достигнат до върха, когато изскочиха в основата на спицата.

 

 

Досега нищо не бе карало Чироко да се чувства толкова малка. Нито О’Нейл Едно, нито звездите в космоса, нито даже самата Гея. Погледът й можа да обхване всичко, което се виждаше от тук, но чувството й за перспектива изчезна напълно.

Беше невъзможно да се долови закривяването на стените. Струваше й се, че се е повдигнал от двете страни. Самите стени се простираха надалеч от нея докато изведнъж започваха да се увиват една в друга и правеха пространството да изглежда по-скоро като полуокръжност отколкото като кръг.

Всичко наоколо бе окъпано в бледозелена луминесценция. Източниците на светлина се оказаха четири вертикални реда прозорци. Сноповете светлинни лъчи, които излизаха от тях се плъзгаха под ъгъл надолу и се пресичаха в центъра.

Той не беше пуст. Издигайки се право нагоре през централното пространство, минаваха трите вертикални кабела на Рея. Преплетени един в друг, подобно на гигантска плитка, навлизаха и излизаха от светлинните снопове оформяйки странни цилиндрични петна, които бавно се поклащаха пред погледа.

Чироко си припомни тъмните стесняващи се пространства, в основата на кабела, които бяха изследвали още когато се спускаха по реката. Тогава си беше помислила, че се намира в катедрала. Сега разбра, че това е било просто едно изоставено параклисче. Катедралата беше тук.

— Мислех, че на Гея вече нищо не би могло да ме учуди — заяви Габи сочейки нагоре към стената зад гърба им. — Но чак пък вертикална джунгла?

Гъста гора покриваше цялата вътрешна повърхност на спицата. Въздесъщите дървета прилепваха с корените си по стените, стъблата им стърчаха хоризонтално, и се разклоняваха във всички посоки, но най-вече нагоре. Когато погледът се плъзгаше по тях, се виждаше как се смаляват с разстоянието, за да се превърнат в гладък зелен килим простиращ се някъде във висините. Над него се сивееше покрива.

— Можеш ли със сигурност да кажеш, че до там са триста километра.

Габи присви очи, кръстоса пръстите на ръцете си и погледна към върха. После направи изчисления по някаква собствена, непозната на Чироко система и каза:

— Изглежда, че е така, защото градусите съвпадат.

— Седни. Трябва да го обмислим.

Всъщност Чикоро се нуждаеше повече да седне, отколкото да обсъжда проблема. До този момент действително до голяма степен се подхранваше от възможността да визуализира самия проблем. Сега, когато можа да го направи, сърцето и се сви. Триста километра право нагоре.

Право… Нагоре…

Трябва да е била луда.

— Първо. Виждаш ли някакъв начин, по който да се изкачим до върха, някакво съоръжение?

Габи погледна още веднъж нагоре и сви рамене.

— Това нищо не значи. Когато тръгвахме, не знаехме дали има начин да се изкачим до тук, но го направихме, нали? И сега не можем да разберем със сигурност преди да опитаме.

— Права си. Но се надявахме да има поне стълба. Виждаш ли нещо подобно?

— Не.

— Отново си права. Мислех, че стълбището е предназначено да осигури възможност да се достигне до главината в случай на необходимост — при повреда на другите съоръжения, например. Но сега мисля, че строителите не са имали в предвид такова нещо. Предназначението му е само до тук, до това място.

— Може би — Габи притвори очи. — Но аз пък мисля, че не е възможно да се са предвидили и някакъв подобен начин да се достигне оттук до върха. Не вярвам да е било планирано тези дървета да растат на това място.

С течение на хилядолетията са се разпространили и са го завладели цялото, подобно на повърхността на кабела.

— В такъв случай… Какво?

— В такъв случай ни очаква адско катерене — довърши мисълта и Габи. — При тази буйна растителност може би никога няма да намерим входа на тунела. Предполагам, че много по-лесно бихме го открили на върха.

— За трети път си права. Виждаш ли просто искам да систематизирам доводите за да решим дали да продължим. И точно сега ми идва на ум, че ако… да кажем след четири или пет години се доберем до главината и установим, че няма стълбище… то ни очаква още едно мъчително дълго пътешествие. Надолу.

Този път Габи се засмя.

— Ако искаш да намекнеш, че трябва да се върнем назад то бих искала да го кажеш направо. Не се безпокой, няма да те изгледам презрително.

— Да се върнем обратно? — Чироко не искаше думите й да прозвучат въпросително, но те прозвучаха точно така.

— Не.

— А, а. Разбирам — Чироко не се засегна. Отдавна бяха забравили, че отношенията между тях са всъщност отношения между командир и подчинен. — Добре. Какъв е твоя план?

— Първо — добре да огледаме наоколо. Защото по-късно, след четири или пет години, бихме изглеждали ужасно глупаво ако някои от стопаните ни попита, защо не сме използвали асансьора.