Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гея (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Titan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТИТАН. 1995. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.6. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Ангел Ангелов [Titan / John VARLEY]. Предговор: Иван КРУМОВ — с. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Със схеми. Страници: 300. Цена: 80.00 лв. ISBN: 954-8340-06-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато се приземиха на повърхността на кабела и усетиха твърдо под краката си, се почувстваха значително по-леки — намираха се около сто километра по-близо до центъра на Гея и на още толкова от долната част на огромното колело. Гравитацията бе паднала от почти една четвърт жи до една пета. Раницата на Чироко сега тежеше приблизително два килограма по-малко, а и собственото й тегло бе намаляло с два килограма и половина.

— Сто километра ни делят от мястото, в което кабелът се съединява с покрива — започна тя. — Бих казала, че склонът е тридесет и пет градуса. Би трябвало да е достатъчно лесно оттук нататък.

Джен я погледна скептично.

— А пък аз бих казал, че е повече от четиридесет градуса. Някъде към четиридесет и пет. И по-нататък става все по-стръмен. Шестдесет градуса. Не по-малко от шестдесет, преди да достигнем нивото на покрива.

— Но при тази гравитация…

— Не се шегувай с един четиридесет градусов наклон — намеси се Габи. Беше седнала на земята. Изглеждаше леко позеленял, но весела. Току-що бе повърнала, като преди това бе успяла да промърмори, че тук, а и навсякъде другаде е много по-добре, отколкото да си вътре в стомаха на цепелина. — Изкачила съм няколко върха на Земята, при това с телескоп на гърба. Така че имам опит. За такива работи човек трябва да е в много добра форма, а ние не сме.

— Тя е права — обади се Джен. — Аз съм отслабнал малко, а и ниската гравитация те прави мързелив.

— Вие просто сте пораженци.

— Само не мисли, че сме облагодетелствани пет към едно, каквато е разликата в теглото. — Поклати глава Джен. — И не забравяй, че масата на тоя денк на гърба ти е почти равна на твоята. Внимавай с него.

— Дявол да го вземе! Тръгнали сме на най-дългото планинско катерене, което някога са предприемали човешки същества! И какво чувам аз? Песни? Не, нищо подобно — чувам хленч.

— Ако трябва да се пеят песни — промърмори Габи. — По-добре е да ги изпеем сега. По-късно може въобще да не ние до песни.

„Е, добре“ — помисли си Чироко, — „Поне се опитах“.

Съзнаваше, че пътешествието ще бъде тежко, но също така чувстваше, че истинските трудности ще започнат едва след като стигнат до покрива, което се надяваше, че ще могат да направят за пет или шест дни.

Намираха се в полумрачна гора. Дърветата изглеждаха така, сякаш бяха направени от опушено стъкло. Те се извисяваха над тях и допълнително филтрираха оскъдната светлина, която достигаше до зоната на здрача и придаваше бронзов оттенък на всичко, до което се докоснеше. Сенките бяха заострени и плътни, насочени на изток — към нощта. Балдахин от полупрозрачни, прилични на целофан, оранжеви, синьозелени и златни листа се извисяваше като арка над главите им — един екстравагантен залез в късна лятна вечер.

Земята вибрираше меко под краката и напомняше за големите потоци въздух, преминаващи през кухините на кабела, устремени към главината. Чироко се пожела да може по някакъв начин да впрегне тази огромна мощ и да я използва.

Самото изкачване не беше трудно. В по-голямата си част повърхността на кабела бе покрита с твърда, гладка, спечена земна маса. Формата на релефа се диктуваше от извивките на огромните нишки, съставящи кабела. Всяка нишка се издаваше, оформяше дълъг хребет, разположен под остър ъгъл спрямо направлението на кабела и можеше да се види как след неколкостотин метра този хребет се усуква надолу.

Растителността беше много по-гъста там, където почвения пласт бе най-дебел — между две нишки. Възприеха тактиката да вървят под кабела. После трябваше да пресекат плиткото дере между две съседни нишки и да се изкачат на следващия хребет. Това им позволяваше да извървят поне половин километър по него, докато и този хребет започне да се извива под кабела, след което пак трябваше да пресичат дере.

По дъното на всяко дере минаваше малък поток. Водата беше много оскъдна, една мъничка струйка, но течеше бързо и бе изрязала дълбоки канали в почвата по цялото протежение на дерето. Чироко предположи, че поточетата падат направо от нишката някъде на югозапад.

И тук горе по кабела Гея бе също така плодовита, както в долните земи. Много от дърветата раждаха плодове, а клоните им гъмжаха от най-различни животински видове. Чироко разпозна едно лениво, малко подвижно създание, с размерите на заек, което беше лесно за убиване, а месото му макар и жилаво ставаше за ядене.

В края на втория час разбра, че двамата са били прави. Разбра го по доста болезнен начин, защото внезапно прасецът й се схвана и болката я просна на топлата земя.

— Не го казвай по дяволите! — почти изкрещя тя.

Габи се захили. В погледа й имаше съчувствие, но иначе изглеждаше доста самодоволно.

— Това е от наклона. Когато го изкачваш не чувстваш особено напрежение, но… За теглото също бяхте прави. Наклонът е твърде стръмен и тежестта пада предимно върху пръстите на краката.

Джен седна край тях и се облегна удобно на склона. През една пролука между дърветата се виждаше малко парченце от Хиперион — сияйно и примамливо.

— Масата също е проблем — каза след малко той. — На някои места, за да мога да се придвижвам трябваше да докосвам с носа си земята.

— Извивките на ходилата ме болят — потвърди Габи.

— Мен също — гласът на Чироко прозвуча отчаяно. Болката бе попреминала, след като масажира крака си, но щеше да се върне.

— Тази лекота на движенията е дяволски измамна. — продължи замислено Джен. — Може би ще бъде по-добре ако се изкачваме на четири крака. До сега принуждавахме бедрата и прасците да поемат твърде голяма част от работата. Трябва по някакъв начин да я разпределим по-равномерно.

— Точно така. Още повече, че това ще ни помогне да влезем във форма за вертикалната част от пътя. Най-вероятно тогава ще трябва да използваме предимно ръцете.

— И двамата сте прави — въздъхна Чироко. — Но и не беше нужно да се назорваме толкова много, за което вината е моя. Трябваше да спираме по-често за почивка. Джен би ли извадила медицинския пакет от моята раница?

Всеки от тях носеше по един медицински комплект, в който имаше най-различни лекарства за настинка, хрема, стомашни разстройства, шишенца с дезинфекцираща течност, бинтове, запас от местна упойка, която Калвин бе използвал при абортите и даже малка торбичка със сушени плодове, действащи като стимулатор. Чироко ги беше опитвала. Съдържанието на пакета включваше и малък наръчник за оказване на първа помощ, съставен от Калвин, който съдържаше подробни инструкции как да действат при всеки конкретен случай — от обикновеното кръвотечение на носа до ампутация на крайник. Освен всичко това имаше едно тумбесто гърненце с виолетово мазило, което Трубадурът лично им бе дал за „болките на пътя“ — както той се изрази. Чироко нави крачолите на панталоните и натри прасците си с мехлема, като се надяваше, че ще подейства на хората също така добре, както при Титанидите.

— Готови ли сте? — Джен беше станал и нагласяше раницата си.

— Мисля, че да. Но този път води ти. И не бързай, както направих аз. Ще ти кажа, ако вървиш твърде бързо за мен. Спираме да почиваме по десет минути на всеки двадесет минутен преход.

— Както кажеш.

 

 

След петнадесет минути Джен получи силна болка в крака. Изрева силно, седна, изхлузи обувката си и започна да разтрива ходилото.

Чироко бе доволна от тази възможност да си отдъхне. Протегна се и издави от джоба се гърненцето с мехлема, после се преобърна по гръб и го подаде нагоре към Джен. С раницата под нея, тя седеше почти изправена, но петите на краката й бяха забити в склона, за да не се хлъзне надолу. Край нея се просна Габи, като дори не си направи труд да се преобърне по гръб.

— Петнадесет минути нагоре и петнадесет минути почивка.

— Всичко, каквото кажеш бос — изстена Габи. — Готова съм да си одера кожата за теб, ще се изкачвам нагоре и все нагоре, докато от ръцете и краката ми останат кървави чуканчета. И когато умра, напиши простичко надгробния ми камък, че съм умряла като войник. Ритнете ме като сте готови — после захърка високо и Чироко се засмя. Габи отвори подозрително едното си око и също се засмя.

— Какво ще кажеш за „Тук почива жена-космонавт“ — предложи Чироко.

— Или „Тя изпълни дълга си“ — обади се Джен.

— Звучи справедливо — подшмръкна Габи. — Но къде е романтиката на живота? Разкрий на някого епитафа, който си избрала за себе си и какво ще получиш в отговор? Насмешка.

Следващия спазъм прободе Чироко по време на поредната почивка. По-точно спазми, защото този път и двата крака се бяха схванали. Съвсем не й беше до смях.

— Хей, Роки — докосна я плахо по рамото Габи. — Няма никакъв смисъл ако някой от нас пукне от умора. Да почиваме този път един час, какво ще кажеш?

— Това е нелепо — успя да изсумти Чироко. — Просто не мога да помръдна. Не мога даже да седна на задника си. — после погледна подозрително Габи — Ти какво правиш, че не получаваш спазми?

— Просто кръшкам — призна Габи. Лицето й си остана сериозно. — Но сега ще взема едно въже и като те зашибам с него по този задник, на който не можеш да седнеш да видиш как ще заприпкаш нагоре.

Чироко не можа да се сдържи и се засмя, макар и слабо.

— Ще трябва май да свикна с това — промърмори тя. — Рано или късно ще влезна в по-добра форма. А дотогава спазмите няма да ме убият. Поне така мисля.

— Не. Не мога да гледам как те боли.

— Какво ще кажете за десет минути движение, двадесет минути почивка — предложи пак Джен. — Само докато почувстваме, че влизаме във форма и можем повече.

— Не става. Ще вървим петнадесет минути или дотогава, докато някой от нас не може повече — което се случи по-напред. Ще почиваме петнадесет минути или до тогава, докато всички сме в състояние да тръгнем. И ще вършим това, в продължение на осем часа… — Чироко погледна часовника си. — Тоест, малко повече от пет часа оттук нататък. Едва тогава ще направим лагер.

— Води ни Роки — въздъхна Габи. — Поне това го можеш добре.

 

 

Беше ужасно. Болките продължиха да измъчват Чироко най-много от всички, макар че и Габи получи няколко спазъма.

Мехлемът на Титанидите помагаше, но трябваше да го изразходват по-икономично. В медицинския комплект на всеки имаше само по едно бурканче от него, а вече почти бяха привършили запаса на Чироко. Надяваше се, че след като минат няколко дена няма да се налага да го използват толкова често, но искаше да запази поне една опаковка за вертикалното изкачване във вътрешността на спицата. Още повече, че понякога болката не беше толкова непоносима и можеше да се изтърпи. Когато спазмът я грабваше, тя едва се сдържаше да не закрещи, но след като седнеше на земята и изчакваше малко, започваше да преминава.

В края на седмия час тя стана по-отстъпчива и даже малко се разочарова от себе си и от своя инат. Беше се получило така, сякаш се опитваше да докаже, че Бил е прав — насилвайки се да бъде твърда, отиде до границата на своята издръжливост и даже успя да я прехвърли.

Разположиха лагера на дъното на едно дере. Събраха дърва за огън, но силите им стигнаха до тук и даже не се опитаха да разпънат палатките. Въздухът бе горещ и пълен с изпарения, но въпреки това огънят им дойде добре в сгъстяващата се тъмнина и малко ги посъживи. Излегнаха се удобно около него, облечени само в крещящо изрисуваното копринено бельо.

— Приличаш на паун — обади се по едно време Джен, отпивайки от мяха с виното.

— На много изморен паун — въздъхна Чироко.

— Колко мислиш, че сме изминали, Роки? — попита Габи.

— Трудно е да се каже. Петнадесетина километра?

— Мисля, че долу-горе толкова — кимна Джен. — Преброих стъпките, които изминаваме по всеки хребет. Преброих ги за три хребета и взех средното число. Още от самото начало държа сметка за броя на хребетите, които пресичаме. Долу-горе толкова — повтори той.

— Днес петнадесет, утре двадесет — заяви Чироко. — След пет дни ще бъдем на покрива. Поне така мисли шефа. — прозя се, после се протегна и се загледа в преливащите цветове на листата.

— Габи, на теб се пада честта. Порови се в оная раница и хвърли малко кльопачка. Мога да изям цяла Титанида.

 

 

Следващия ден те не изминаха двадесет километра — изминаха десет.

Събудиха се с възпалени крака. Чироко се бе схванала до такава степен, че не можеше да си свие колената, без да се сгърчи от болка. Запрепъваха се нагоре надолу, докато приготвиха закуската и съберат лагера, движейки се като осемдесетгодишни старци, но после се насилиха да изпълнят един малък комплекс от изометрични упражнения за разпускане на мускулите.

— Поне знам, че тази раница тежи два грама по-малко. — изпъшка Габи, нагласявайки багажа на гърба си. — Вече изядох две дажби.

— Моята пък се е увеличила с двадесет килограма — оплака се Джен.

— Стига, стига, стига хленч. Хайде преструванковци. Искате ли да живеете вечно?

— Да живеем? Че ти на това живот ли му викаш?

 

 

Втората нощ настъпи само пет часа след първата, защото Чироко реши така.

— Благодаря ти о Велики Повелителю на Времето — въздъхна Габи и се тръшна върху спалния чувал. — Както е тръгнало, утре ако опитаме, можем да установим нов рекорд — два часа път и после сън!

Джен се просна до нея.

— Когато запалиш огъня, Роки, стопли ми пет вегетариански стека. Ще ги изям всичките. А, и между другото, когато ходиш, прави го по-меко, нали? Защото като правиш резки движения, колената ти пропукват и ме будят.

Чироко сложи ръце на кръста и се втренчи в тях.

— Значи такава била работата, ха! Ей, вие двамата, имам новини за вас. Аз съм по-висш чин!

— Тя да не би да каза нещо Джен?

— Аз лично нищо не чух.

Висшият чин закуцука наоколо, докато събере достатъчно дърва за огъня. Понечи да коленичи, за да го запали, но се оказа, че това е голям проблем. Не беше сигурна, че ще може да го реши. Доста време й отне да принуди онеправданите си стави да заемат най-различни болезнени ъгли, нещо което те упорито отказваха, но най-накрая стековете, направени от едно растение с месести възсолени плодове зацвърчаха в мазнината. Носовете на Габи и Джен нервно започнаха да душат въздуха, идващ откъм източника на божествения аромат.

На Чироко и останаха точно толкова сили, колкото да натрупа с крака малко пръст върху жаравата и да развие спалния чувал. Заспа, докато се вмъкваше в него.

 

 

Можеше да се каже, че третият им ден бе малко по-добър от втория, но дотолкова доколкото можеше да се каже, че Пожарът в Чикаго е бил малко по-добър от Земетресението в Сан Франциско.[1]

Успяха за осем часа да извървят десет километра през терен, който с всеки изминат метър ставаше все по-стръмен и по-стръмен. В края на прехода Габи отбеляза, че вече не се чувства на осемдесет години, а само на седемдесет и осем.

Наложи се да приложат нова тактика на катерене. Нарастващия наклон на склона правеше ходенето, дори и на четири крака изключително трудно. Стъпалата им постоянно се плъзгаха и те падаха върху коремите си, разпервайки крака и ръце, за да предотвратят свличането обратно надолу.

Джен предложи редувайки се, един от тях да върви пръв като тегли края на едно от въжетата след себе си. След като се изкачи колкото се може по-нагоре, той трябваше да завърже въжето около някое дърво. Другите двама, които до тогава чакаха в ниското, сега можеха значително по-леко да се изкачат, придърпвайки се с ръце. Този, който върви начело работи яко десет минути, докато останалите почиват, после почива два етапа, докато отново му дойде редът. На един такъв троен преход преодоляваха по триста метра.

Чироко погледна поточето, което течеше край третия им лагер и се поколеба дали да не се изкъпе, но се отказа. Единственото нещо, което действително искаше беше храна и колкото се може повече. Беше ред на Джен да приготви яденето и той мърморейки зае мястото си до тигана.

След като действително се почувства достатъчно добре, за да прегледа съдържанието на раницата и да провери колко провизии са останали, преди да се срути върху спалния чувал.

 

 

През четвъртия преход изминаха двадесет километра за десет часа и в края на деня Джен пусна ръка на Чироко.

Бяха издигнали палатките недалеч от едно място, където потокът, който следваха образуваше вир, достатъчно голям, за да се изкъпят. Без да му мисли много Чироко се разсъблече чисто гола и се плъзна във водата. Би било добре да има сапун, но дъното бе покрито с фин ситен пясък и тя можеше да се поизтърка с него. Скоро Габи и Джен се присъединиха към нея. Не след дълго, инструктирана от Чироко Габи отиде да потърси из околността пресни плодове. Нямаха кърпи и тя започна да се суши, клекнала гола край огъня, когато Джен се приближи отзад и я прегърна. Скочи, разпръсквайки без да иска горящите съчки и отблъсна ръцете му от гърдите си.

— Я спри това — изскубна се със сила тя и отстъпи встрани.

Той въобще не се сконфузи и продължи да я гледа жадно.

— Хайде, Роки, да не би да не сме се докосвали един друг преди.

— Нима? Виж какво, не обичам когато някой се промъква зад гърба ми. И дръж ръцете си по-далеч от мен.

— А, така значи? — изглеждаше вбесен. — И какво се очаква от мен да направя, когато две голи жени се мотаят наоколо.

Чироко се просегна и вдигна дрехите си.

— Не знаех, че гледката на една гола жена ще те накара да изгубиш контрол над себе си. Ще го имам предвид.

— Ти пък взе, че се разсърди.

— Не, не съм се разсърдила. Ще трябва да живеем доста близо един до друг за известно време и сърденето няма да помогне.

Застегна връзките на ризата си, погледна го внимателно за секунда и започна да събира клонките около огъня, като внимаваше постоянно да е обърната с лице към него.

— Все пак се разсърди. Аз нямах нещо предвид…

— Просто не ме пипай повече. Това е всичко.

— Бих ти изпратил рози и кутия бонбони, но тук това е малко непрактично.

Тя се усмихна и си позволи да се разхлаби леко. В момента приличаше повече на стария Джен, което беше значително по-добре от това, което видя в очите му преди няколко минути.

— Виж какво Джен, Не бяхме най-сполучливата двойка там на кораба и ти го знаеш. Аз съм изморена. Гладна съм и все още се чувствам мръсна. Всичко, което мога да ти кажа сега е, че ако се почувствам готова за нещо, веднага ще го узнаеш.

— Достатъчно справедливо.

Никой от тях не каза нищо повече, докато Чироко разпалваше огъня, внимавайки да се излезе извън плиткото огнище, което бяха изкопали в пръстта.

— Ти имаш ли… Между тебе и Габи има ли нещо?

Лицето й пламна и тя благодари на тъмнината, надявайки се той да се забележи това.

— Това не е твоя работа.

— Винаги съм си мислил, че Гари отвътре си е гей. — каза той, като поклати глава. — Но не мислех, че ти си.

Пое дълбоко въздух и го изгледа с присвити очи. Играещите сенки й попречиха да долови израза на обраслото с руса брада лице.

— Правиш го с цел да ме раздразниш, нали? Казах ти, че не е твоя работа.

— Ако беше безразлична към нея, просто щеше да ми кажеш не.

Запита се, какво става с нея. Защото думите му караха кожата й да настръхва? Когато опреше до хора, Джен винаги действаше според някаква своя глупава логика. Неговият фанатизъм бе грижливо овладян и социално приемлив. В противен случай той не би бил избран за експедицията до Сатурн. Весело се смееше, правейки гаф след гаф в отношенията си с хората, които го заобикаляха и искрено се изненадваше, когато те се обиждаха на неговата безтактност. Характерът му, макар и достатъчно вулгарен бе добре овладян и съответстваше на психологическата му характеристика, така че можеше да се окачестви като чиста ексцентричност.

Тогава защо се чувстваше толкова неудобно, когато той гледаше към нея.

— По-добре е да ти го кажа, както си е, за да не причиниш случайно болка на Габи. Тя е влюбена в мен и това има нещо общо с времето, когато е била изолирана в тъмнината. Аз бях първият човек, когото тя видя след това и явно, че е развила тази фикс идея. Мисля, че ще го надживее, защото никога преди не е била действително хомосексуална. Нито пък хетеросексуална.

— Може да го е прикривала — вметна той.

— Хиляда деветстотин и петдесета? Ти ме учудваш Джен. Нали знаеш, че нищо не може да се скрие при проверките, които се правят в НАСА. Вярно, тя е имала хомосексуална връзка. Аз също съм имала една… Както и ти. Чела съм досието ти. Искаш ли да ти кажа на колко години си бил, когато се е случило.

— Хлапашка работа. Честно казано, усетих я, когато правих любов с нея. Знаеш ли, никаква реакция, никаква емоция? Обзалагам се, че не е така, когато вие двете го правите.

— Ние не го… — Чироко млъкна и се учуди как е могла да се увлече така глупаво и да достигне до тук. — Този разговор приключи. Не искам да говоря за това, още повече, че Габи се връща.

Момичето се приближи до огъня и остави до Чироко една кошница пълна с плодове. Клекна и погледна замислено ту единия, ту другия няколко пъти, после стана и бързо се облече.

— Червени ли са ушите ми, или просто си въобразявам?

Нито един от двамата не й отговори. Габи въздъхна.

— Значи така… Мисля, че започвам да се съгласявам с тарикатите, дето твърдят, че парите, които се хвърлят за космически полети, в които участват мъже, са повече отколкото си струва.

 

 

През петия ден невъзвратимо навлезнаха в нощта. Остана само някаква призрачна светлина отразена от дневните зони, простиращи се от двете страни на Рея. Не бе много, но беше достатъчно.

Слоят почва под краката стана по-тънък, а теренът забележимо по-стръмен. Често им се налагаше да вървят по-оголената, затоплена повърхност на нишките, което ги принуди да се привързват с осигурителни въжета един за друг. Трябваше постоянно да следят, когато някой от тях се катери, другите двама да са закрепени здраво. Даже и тук растителния живот на Гея не беше се предал. Масивни дървета разпростираха корените си успоредно на самия кабел, от тях се разпълзяваха ластуни и образуваха гъста мрежа, прилепвайки към повърхността. Постоянното усилие да си завоюват жизнено пространство върху този негостоприемен терен ги беше лишило от красота. Изглеждаха мрачни и самотни. Стволовете им бяха полупрозрачни и излъчваха бледа вътрешна светлина, а листата им изглеждаха буквално като сгъстен мъглив въздух. На някои места, корените можеха да се използват като стълби.

В края на деня изчислиха, че досега са изминали седемдесет километра по права линия, което ги доближава с петдесет километра до главината. Дърветата се бяха разредили достатъчно, за да се види, че вече се намираха над нивото на покрива, напредвайки по пътя към стесняващото се клиновидно пространство между кабела и причината на камбана гърловина на спицата. Някъде долу в далечината се простираше блестящия Хиперион. Поглеждайки към него им се струваше, че са възседнали някакво хвърчило, закачено на чудовищна връв, която в долния си край бе привързана към огромен скалист възел, наречен Къщата на ветровете.

 

 

Сиянието на стъкления замък пробледня в началото на шестия ден. Чироко и Габи, свити в плетеницата от разкривени коренища, внимателно наблюдаваха докато Джен изкачи края на въжето до подножието на странната структура.

— Може би това е мястото — каза тихо Чироко.

— Имаш пред вид шахтата на асансьора — изсумтя Габи. — Ако е това, то по-скоро бих се повозила на детско влакче върху хартиени релси.

Приличаше на италианско високопланинско градче, но направено преди милион години от памук шекер, леко сбит и наполовина разтопен. Куполи и балкончета, арки, летящи подпори, назъбени бойници и трасирани балкони се извисяваха от множество подобни на полици издатини или преливаха през ръба им. Сякаш бяха поляти с гъст сироп, внезапно замразен в момента на поливането. Високи кули стърчаха в най-различни посоки, като подострени моливи в чашка. По ъглите блещукаха пурпурни пирамидални клинове, подобни на кристали карамелизирана захар.

— Изоставена съборетина — обади се Габи.

— Виждам. Остави ме малко да поразмисля.

Замъкът водеше тиха битка с някакви тънки белезникави увивни растения. Отдалеч изглеждаше, че той се е предал и е понесъл смъртоносни разрушения, но когато се присъединиха към Джен разбраха, че е точно обратното — растенията се бяха предали отдавна. Изсушените им скелети се трошаха от всеки случаен полъх на вятъра, издавайки смъртоносен шепот.

— Като испански лишей — отбеляза Габи, разтривайки в шепата си стиска оплетени стъбълца.

— Но много по-голямо.

— Ако Гея не е в състояние да направи нещо миниатюрно, то не се притеснява много-много и го прави както може — сви рамене Габи.

— Тук горе има врата — повика ги обратно Джен. — Искате ли да влезнем?

— Ти как мислиш?

Между края на издатината и стената на замъка имаше плосък, заравнен участък, около пет метра широк. Недалеч от тях се извиваше сводеста арка, малко по-висока от Чироко.

— Уф! — изпъшка Габи, облягайки се на стената. — Достатъчно е човек да направи няколко крачки по хоризонтална повърхност, за да му се замае главата. Вече съм забравила как се прави това.

Чироко запали лампата и последва Джет през арката, оказвайки се в неголяма стъклена зала.

— По-добре е да се държим близо един до друг — предложи тя.

Имаше достатъчно основание да бъдат предпазливи. Въпреки, че стените не бяха напълно огледални, то все пак мястото имаше нещо общо с атракционните огледални лабиринти по панаирите. През стъклените стени, заобикалящи ги от всички страни се виждаха стаите, разположени от другата страна, които също имаха стъклени стени, отделящи ги от други помещения, разположени още по-нататък.

— След като вече влезнахме, как ще излезем? — попита Габи.

— Следвай отпечатъците — посочи надолу Чироко.

— А… да. Колко глупаво от моя страна — момичето се приведе леко и погледна ситния, подобен на пудра прашец, покриващ пода. Освен стъпките по него имаше разпръснати големи, полупрозрачни плоски парчета.

— Стъклена земьо — патетично издекламира тя. — Не пропадай!

— В началото и аз мислех така — поклати глава Джен. — Но това не е стъкло. Тънко е като сапунен мехур и е много крехко. — Той се приближи до една стена и внимателно я натисна с дланта на ръката. Тя се начупи, чу се мек звън и парчетата се посипаха по пода. Джен успя да хване едно във въздуха и го разтроши в шепата си.

— Колко от тези стени можеш да счупиш преди втория етаж да се срути върху нас? — попита Габи, сочейки залата над главите им.

— Мисля, че много. Вижте какво, мястото си е лабиринт, но не е било предназначено за това. Ние можахме да минем през стените, но само защото нещо преди нас ги е счупило. Всъщност, конструкцията представлява една камара наредени кубчета, затворена от всички страни. В нито едно от тях не може да се влезе или излезе.

Габи и Чироко се спогледаха.

— Като сградата, която видяхме в подножието на кабела — припомни си Чироко, после обясни на Джен за какво става въпрос.

— Но кой прави сгради с помещения, в които не може да се влиза? — учуди се Габи.

— Наутилусът прави нещо подобно — отговори бързо Джен.

— Кажи го още веднъж?

— Наутилусът — морско мекотело. Раковината му е изградена под формата на спирала. Когато черупката стане твърде тясна за него, той се придвижва нагоре и запечатва зад себе си една част от нея.

Ако разрежеш раковините на две половинки, изглеждат много красиви. И приличат на сградата, която сте видели — малките помещения отдолу, а големите към върха.

— Но всички тия стаи около нас изглеждат еднакво големи — намръщи се Чироко.

— Не, просто разликата в размерите не може да се забележи веднага. — поклати глава той. — Стаята, в която сме е малко по висока от съседната. Сигурно следващата след нея е по-ниска. Просто тук са строили встрани, не нагоре.

Тя си представи как е изникнал стъкления замък. Явно съществата, които са го построили са действали подобно на морските корали. Колонията изоставя къщите, които са станали твърде малки и издига новите сгради върху останките. Някои части на замъка се извисяваха на десет и повече нива. Здравината на структурата се дължеше не на тънките, като цигарена хартия стени, а на масивните уплътнения, оформящи ръбовете на всеки от кубовете. Бяха дебели колкото ръката на Чироко, приличаха на дълги, абсолютно прави пръти, направени от матирана пластмаса, но много здрави и изключително твърди. Даже ако всички стени на замъка се счупеха то скелетът би останал да стърчи, като стоманената арматура на някой небостъргач.

— Който и да го е строил, не е бил последният му стопанин. — предложи Габи. — Някой се е нанесъл след това и е направил доста модификации. Освен това създателите не са значително по-развити в интелектуално отношение, отколкото решихме. Но и в двата случая всички са си отишли много отдавна.

Чироко се опита да не изглежда разочарована. но нищо не помогна. Надеждите й се оказаха измамени. Все още си оставаха далеч от върха и по всяка вероятност трябваше да изкачат сами всеки метър.

 

 

— Не се сърди.

— Какво става? — разсъни се много бавно. Беше й трудно да повярва, че е спала осем часа. Запита се откъде Джен знае колко време е минало. Часовникът бе останал в нея.

— Не гледай часовника — беше казано със същия спокоен тон, но Чироко изтръпна и ръката й замръзна на половината път. Видя, че Джен е коленичил до нея, лицето му бе оцветено в оранжево от светлината на угасващия огън.

— Защо… Какво има Джен? Нещо лошо ли се е случило?

— Само не се сърди. Не исках да я нараня, но не можех току-така да я оставя да ни гледа, нали?

— Габи? — опита се да стане тя, но той и показа ножа, който държеше в ръката си. Съзнанието й се възбуди от опасността. За един миг успя да забележи едновременно няколко неща — Джен беше гол, Габи също гола, лежеше по очи и изглеждаше напълно безжизнена, Джен имаше ерекция. Ръцете му бяха изцапани с кръв. Сетивата й се изостриха до краен предел. Можеше да чуе равното му дишане и да подуши миризмата на кръв и насилие.

— Не се сърди — повтори Джен. — Не исках да го направя по този начин, но ти ме принуди.

— Всичко, което казах беше, че…

— Ето, че се разсърди — прие с въздишка тази явна несправедливост той и в лявата му ръка се появи още един нож — ножът на Габи. — Ако размислиш малко повече, ще разбереш, че вината е твоя. От какво си мислите, че съм направен? Вие двете, а? Защото майки майки са ви казали, че трябва да обичате само себе си. Нали така?

Опита се да измисли някакъв спасителен отговор, но той очевидно не се нуждаеше от отговор. Наведе се над нея и докосна с острието на ножа гърлото й. Тя трепна и почувства как върхът ужили меката плът. Беше по-студен от очите му.

— Не разбирам, защо правиш това.

Джен се поколеба. Вторият нож бе започнал да се придвижва по посока на корема, но когато той спря и се замисли, острието изчезна от погледа й. Чироко облиза устни и помисли, че би желала отново да го види.

— Да, справедлив въпрос. Винаги съм мислил за това и винаги съм го искал — че кой мъж не го иска? — потърси разбиране в очите й, но като не го намери посърна и въздъхна тежко. — Безполезно е да ти обяснявам. Ти си жена и не би го разбрала.

— Опитай — ножът отново бе започнал да се движи и тя почувства натиска на металната плоскост между бедрата си. По челото й се появиха ситни капчици пот. — Не е нужно да го правиш по този начин. Махни ножа и ще ти дам всичко, каквото искаш.

— А-а, не. — този път беше другият нож. Размаха го напред-назад, както майка се заканва с пръст на детето си. — Аз не съм глупак. Зная всичките ви женски номерца.

— Кълна се, че ще направя, както обещах.

— Не вярвам. Аз убих Габи, а това ти никога няма да ми простиш. Знаеш ли не постъпваше справедливо на кораба. Правеше всичко възможно да ни възбуждаш и после казваше не. — захили се саркастично той, но гримасата бързо изчезна и лицето му отново придоби спокойното си изражение. Това спокойствие я плашеше повече от всичко друго.

— Просто реших, че е време да си оправим сметките. Когато всички вие ме изоставихте сам в тъмнината се заклех, че един ден ща си го върна. намерих си приятели в Рея. Ти няма да ги харесаш много, но… Отсега нататък аз съм капитана, както трябваше да си бъде от самото начало. Ще правиш това, което ти кажа. А сега ти казвам да не правиш глупости.

Едва сподави вика си, когато острието разряза панталоните й. Помисли си, че се досеща какво иска да извърши с ножа и се запита дали е по-добре да бъде глупава и мъртва отколкото жива, но осакатена за цял живот. След като успя да я разголи, ножът спря до тук и той прехвърли вниманието си върху този, който бе опрян под брадичката.

Когато Джен влезе в нея, главата й се изви встрани. Усети как острия връх проследи движението и почувства адска болка, но това сега не беше важно. Съсредоточи се върху нещото, което единствено имаше значение в момента — конвулсивното потрепване в бузата на Габи, следата, която ръката й бе оставила в праха, премествайки се по-близо до брадвичката и блясъка в полуотвореното й око.

Чироко погледна нагоре към Джен и не й се наложи да влага допълнително страх в гласа си.

— Не, Недей. О, моля те, недей, не съм готова. Ще ме убиеш!

— Щом аз казвам, че си готова, значи си готова — наведе ниско главата си Джен и тя рискува да хвърли един бърз поглед към Габи, която изглежда разбра. Окото й веднага се затвори.

Целият този кошмар сякаш се случваше някъде далече. Нямаше тяло, това тяло, което болеше така ужасяващо не беше нейното. Само ножът насочен към гърлото й щеше да бъде важен, когато той започне да се изморява.

Запита се каква ли бе цената на неговото поражение… Точно така. Сега е невъзможно. Единственият удобен момент щеше да дойде тогава, когато вниманието му се раздвои по време на оргазъма. Тя обаче трябваше да се застрахова, че такъв момент ще настъпи. Започна да се движи под него. Беше най-отвратителното нещо, което някога е вършила.

— Сега вече разбрахме къде е истината — сънливо се усмихна той.

— О Джен, замълчи.

— Ти най-после се сети. Виждаш ли колко по-добре е, когато не се дърпаш.

„Дали си въобразяваше или кожата й се беше отпуснала под ножа? Дали той бе отдръпнал леко върха?“ — Анализира внимателно тази мисъл, за да не направи някоя глупава грешка и реши, че е истина. По-точно усети това. Беше придобила болезнена свръхчувствителност. И най-незначителното отпускане на натиска върху гърлото й изглеждаше така сякаш някой повдига огромна тежест от там.

„Би трябвало да си затвори очите. Не си ли затваряха всички мъже очите в този момент?“

Затвори очи и тя понечи да замахне, но той отново бързо ги отвори. Проверяваше я. По дяволите, май не можа да я засече. Винаги си е била отвратителна актриса, но сега изглежда ножът я вдъхнови.

Гърбът му се изви. Очите му се затвориха и натискът на острието изчезна.

Не се получи както трябва.

Чироко я удари по ръката, отблъсквайки я встрани, главата й се метна в противоположната посока, но ножът все пак успя да я среже по бузата. Изхвърли рязко юмрук към гърлото му, надявайки се да го премаже, но той се дръпна точно толкова, колкото бе необходимо и замахна отново. Тя се сгърчи, преобърна се и ритна силно назад, усещайки как острието разсича плешката й. После се оказа във въздуха…

…но не бягаше. Краката й агонизираха няколко секунди без да могат да докоснат земята, докато чакаше ножът да я прониже.

Странно, обаче нищо не се случи. Когато почувства, че стъпалото и докосва земята, отново скочи нагоре и встрани — колкото се може по-далеч от него. Докато беше във въздуха погледна през рамо назад и разбра, че ритникът е бил по-силен отколкото си бе въобразила. Ударът бе запратил Джен доста високо над земята и той едва сега падаше обратно. Габи все още летеше във въздуха. Адреналинът караше земните мускули да функционират с бясна при тази ниска гравитация.

Джен се хвърли след нея. В началото и двамата правеха една и съща грешка — често увисваха безпомощно над пода, отблъсквайки се силно нагоре. Измина цяла вечност преди да успеят да овладеят движенията си и гонитбата започна да се успокоява.

Той явно не знаеше, че Габи е зад гърба му. В противен случай не бия преследвал така целенасочено, още повече, ако беше видял лицето на момичето.

Бяха разположили лагера на централния площад на замъка — голяма, заемаща почти цял етаж зала, която строителите кой знае защо не бяха преградили. Огънят се намираше на двадесет метра от съседната галерия стаи. Чироко все още набираше скорост, когато се удари в първата от стените. Продължи да бяга, разбивайки още дузина преди да успее да се вкопчи за една от гредите. Използвайки я като лост тя се завъртя около нея, изхвърли тялото си под прав ъгъл нагоре и премятайки се през глава профуча през три тавана, преди да увисне във въздуха. Някъде под краката й се чуваха трясъци. Джен продължаваше да троши тънките прегради, търсейки я слепешката — още не беше разбрал маневрата й.

Чироко опря краката си в една греда и се отблъсна. Полетя отново нагоре. заедно с нея се издигаше облак стъклени осколки, които се превъртаха бавно и някак си сънливо, разпръсвайки се във всички страни. Когато достигна връхната си точка, скочи напред и профуча през три стени преди да забави ход. Приближи се до преградата отляво, разтроши я, премина в съседното помещение, после в това над него, прекоси го и пробождайки пода се спусна две нива надолу.

Най-после се спря, увисна прегъната на две върху една греда и се ослуша.

От някъде се чуваше далечен звън на разбиващо се стъкло. Беше тъмно. Намираше се в средата на тримерен лабиринт, който се простираше необятно във всички посоки — нагоре, надолу и около нея. Не знаеше къде се намира, но той също не знаеше, точно това бе нейната цел.

Трясъците се чуваха все по-силно и тя вида как Джен прелетя през стаята от лявата й страна. Гмурна се надясно и към пода, хвана се за една греда две нива по-надолу, завъртя се около нея и отново се стрелна в дясно. Босите й крака напипаха друга греда, закрепиха се стабилно на нея и тя спря за няколко секунди, докато си поеме дъх. Около нея явно се стелеха малки парченца стъкло.

Нямаше да разбере, че е толкова близо, ако преди него от тавана не се бе изсипал душ от стъклени осколки. Явно се бе промъквал тихо покрай гредите, но тежестта му се бе оказала твърде голяма за напуканите парчета от пода, в средата на който зееше назъбена дупка, останала от преминаването на Чироко. Тя се завъртя като махало около гредата и се отблъсна надолу с крака.

Удари се в твърдия под на най-долния етаж. С последни усилия се обърна зашеметена, за да го види, как се приземява на крака, нещо което тя също би трябвало да направи, ако бе проявила малко здрав разум да брои нивата, през които пада. Все още мислеше за това, когато той застана над нея. После видя как брадвичката го удари по главата и загуби съзнание.

 

 

Внезапно съзнанието й се възвърна. Разбра, че пищи — нещо, което преди никога не бе правила. Не знаеше къде се намира сега, но преди малко беше в стомаха на Звяра, и не само тя — Джен също се оказа там, обяснявайки спокойно защо иска да я изнасили.

Беше я изнасилил. Чироко спря да пищи.

Стъкленият замък го нямаше. Около кръста й бе увито стегнато въже. Отпред земята се спускаше стръмно надолу. Някъде далече на дъното проблясваше в тъмнината сребърното море на рея.

Габи се оказа близо до нея, но бе много заета. Около кръста на момичето бяха увити две въжета. Едното отиваше нагоре по склона към същото дърво, на което бе привързана Чироко. Другото висеше опънато и изчезваше някъде под тях. Сълзите бяха набраздили засъхналата кръв по лицето й. В момента усилено се опитваше да пререже с ножа едно от въжетата.

— Габи, това там не е ли раницата на Джен?

— Да. Но тя не му е нужна повече. Как се чувстваш?

— Била съм и по-добре. Габи…? Изтегли го нагоре.

Момичето я погледна учудено с широко отворена уста.

— Не искам да загубим въжето — обясни Чироко.

Лицето на Джен представляваше една кървава развалина. Едното око почти не се виждаше под огромния оток, а другото бе разсечено през средата. Носът му бе счупен и три от предните зъба липсваха.

— Доста лошо е паднал — отбеляза Чироко.

— Дреболия в сравнение с това, което бях намислила.

— Отвори раницата и му превържи ухото. Продължава да губи кръв.

Габи изглеждаше така, като че всеки момент ще избухне, но Чироко я изгледа остро.

— Няма да го убия, така че не го казвай.

Самото ухо висеше, почти отсечено от брадвичката, която Габи хвърли. Тя се бе целила в тила, но в последния момент острието се бе превъртяло във въздуха. Така или иначе ударът макар и нанесен косо, се бе оказал достатъчно силен, за да го зашемети. Когато започнаха да го превързват той се размърда леко и простена.

Чироко разрови раницата, побирайки нещата, които можеха да използват. Остави провизиите и оръжията, а всичко останало изхвърли през ръба. На площадката в бездната под тях.

— Много добре знаеш, че ако го оставиш жив след време ще ни последва.

— Би могъл. Но аз ще се погрижа това да не стане. Ще трябва да го хвърлим и него.

— Тогава защо по дяволите аз го…

— С този парашут. Развържи му краката.

Започна да го привързва към ремъците. Когато прекара два от тях под чатала той отново изстена и Чироко отвърна поглед от това, което Габи бе направила там.

— Мислех, че ме е убил — казваше в този момент тя, завързвайки последния възел на бинта. — И щеше да го направи, ако не бях си обърнала главата.

— Много ли е лошо?

— Не е дълбоко, но ужасно кърви. Успя да ме зашемети. Цяло щастие е, че бях твърде слаба, за да се движа след него… след… — носът й потече и тя го избърса с опакото на ръката. — Съвзех се доста бързо и първото нещо, което видях беше, че се е надвесил над тебе.

— Радвам се, че се свести точно тогава. След това обаче, аз оплесках всичко. Благодаря ти, че пак ми спаси задника.

Габи я погледна мрачно и тя веднага съжали, че бе използвала точно тези думи. Изглежда, че момичето почувства лична отговорност за това, което се бе случило. Чироко си помисли, че съвсем не е било лесно да лежиш неподвижно и да гледаш как някой изнасилва човека когото обичаш.

— Защо го остави да живее?

Погледна надолу към Джен и усети как в нея внезапно се надига изгаряща омраза, но успя да се овладее.

— Аз… Ти знаеш, че преди никога не е бил такъв.

— Напротив — не знам. Винаги си е бил едно похотливо животно. Само че преди умееше да се контролира.

— Всички ние сме. И постоянно го подтискаме, но той явно не е могъл повече. Говореше ми като едно обидено малко момче — не разгневено, а просто обидено, затова че не му разрешават да прави каквото си иска. Нещо му се е случило след катастрофата, също както се случи и на мен… на теб.

— Но ние не се опитваме да убием някого. Виж какво, добре ще го спуснем долу с парашута. Съгласна съм. Но мисля, че тестисите му трябва да останат горе. — тя извади ножа и го претегли в ръка, но Чироко поклати глава.

— Не. Никога не съм го харесвала, но можех да го понасям. Беше добър пилот и си вършеше работата както трябва и сега, когато той полудя и… — щеше да каже, че отчасти отговорността е и нейна, че Джен никога не би полудял, ако бе запазила кораба, но реши, че е по-добре да не го прави.

— Давам му шанс заради това, което беше — продължи след малко тя. — Каза, че там долу има приятели. Може би просто си въобразява, но може би е вярно и те ще го намерят. развържи му ръцете.

Габи разряза въжетата. Чироко стисна зъби и го блъсна с крак. Джен започна да се плъзга надолу, изглежда усети какво става, защото закрещя, когато парашута се повлече след него и изчезна зад кривината на кабела.

Не си направиха труда да видят дали парашута се отвори.

 

 

Двете жени дълго време останаха съвсем неподвижни. Чироко се страхуваше да каже нещо. Страхуваше се, че ако си отвори устата няма да може да се сдържи и ще започне да плаче, а сега не беше време за това. Трябваше да се погрижат за раните си.

Раната върху гърба на Габи не беше много дълбока. Би трябвало да я зашият, но всичко, което можеха да направят засега бе да я почистят с дезинфектант и да я забинтоват. На челото й щеше да остане белег за цял живот.

На Чироко също щяха да й останат белези, от удара в пода на замъка. Имаше още две рани — една резка от средата на брадичката до лявото ухо и още една отзад на плешката. Срезовете обаче не бяха дотолкова дълбоки, че да я разтревожат.

Помогнаха си една на друга, нагласявайки раниците и Чироко погледна нагоре към останалата част от кабела, която трябваше да изкачат, за да стигнат до спицата.

— Мисля, че е по-добре да се върнем обратно в замъка и да си починем, преди да се заемем с това. — каза мрачно тя. — Два-три дена. Трябва да си възвърнем силите.

Габи също погледна нагоре.

— Съгласна съм. Но мисля, че тази част от пътя ще бъде по-лесна. Докато ви влачех насам открих стълба.

Бележки

[1] Действителни трагични бедствия в Америка.