Джон Варли
Титан (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Нямаше светлина.

Тази малка частичка негативно познание се оказа единственото, за което можеше да се хване. Осъзнаването на факта, че обвиващата я тъмнина е резултат от липсата на нещото, наречено светлина, й коства неимоверни усилия, на които май не бе способна преди, в онова далечно минало, когато времето се състоеше от последователни моменти, нанизани като зърна на броеница. Сега нишката бе прекъсната, зърната ес стичаха между пръстите й и се преподреждаха в немислими съотношения.

Всичко се нуждаеше от контекст. За да придобие мракът някакво значение, трябваше да съществува спомен за светлина, а този спомен беше угаснал.

Случвало се бе преди и щеше да са случва отново. Понякога изплуваха неясни названия, които идентифицираха безплътното й съзнание, но общо взето преобладаваха усещанията.

Намираше се в утробата на Звяра.

„Какъв Звяр?“

Не можа да си спомни, но се надяваше да успее. Спомените обикновено се възвръщат, ако изчакаш достатъчно дълго. А чакането беше лесно. Тук хилядолетията преминаваха като секунди. Пластовете на времето бяха разрушени.

Казвам се Чироко.

(Какво беше това Чироко?)

„Чи-ро-ко. Означава горещ пустинен вятър или стар модел Фолксваген. Мама така и не ми каза кое е имала предвид“ — това беше стандартния отговор, когато я питаха за името. Тя си припомни как се изговаряше и почти усети движението на неосезаемите си устни, когато прошепна безсмислицата:

„Наричайте ме капитан Джоунз.“

(Капитан на какво?)

„На КДК «Рингмастър». КДК означава Кораб за Дълбокия Космос, който пътуваше към Сатурн със седем души на борда. Единият от тях се казваше Габи Плъджет…“

(Кой е…)

„А… другият… беше… Бил…“

(Какво ли значеше това име?)

Беше на върха на езика й. „Езикът, едно меко, месесто нещо… намира се в устата, а уста е…

Преди секунда го знаеше. Но какво беше секунда? Нещо свързано със светлината. Каквото и да представляваше тя.“

Тук нямаше светлина. Чироко не знаеше дали е имало преди. Сигурно да, но това беше без значение, трябваше само да задържи здраво тази мисъл, за да не изчезне отново. Тук нямаше светлина, тук нямаше и нищо друго, но какво означаваше нищо? Нямаше обоняние, нямаше вкус, нито пък осезание. Никакво усещане за плът, но и никакво чувство за парализа.

„Чироко! Казваше се Чироко…

«Рингмастър». Сатурн. Темида. Бил.“

Всичко това изведнъж нахлу в съзнанието й, сякаш отново бе жива. Помисли си, че ще полудее от бурния поток впечатления, който я заля, и тази мисъл възвърна останалата част от паметта й. Случвало се бе и преди. Припомняше си всичко само за да види как понятията пак изчезват в небитието. Неведнъж бе изпадала в подобно умопомрачение.

Съзнаваше, че това, в което се вкопчва, е незначително, но друго просто нямаше. Знаеше къде се намира и знаеше същността на проблема.

Този феномен бе добре изследван през последните сто години. Обличате един човек в неопренов костюм, елиминирайте зрителните и слуховите му възприятия и ограничавате движенията му така, че да не може да се докосва до тялото си, след което го оставяте да плува в топла вода. Дори свободното падане беше по-приятно усещане. Имаше и други, по-рафинирани методи, като интравенозното хранене например или премахването на миризмите, но те не бяха действително необходими.

Резултатите са изненадващи.

В повечето от случаите обект на тези експерименти бяха летци-изпитатели — уравновесени, здравомислещи мъже с желязна психика. След двадесет и четири часа лишаване от сетива те се размекваха като деца. По-дълготрайните опити бяха направо опасни. Съзнанието постепенно помръкваше, долавяйки единствено ударите на сърцето, миризмата на неопрен и налягането на водата.

Чироко беше царица на тестовете. Дванадесет часа елиминиране на сетивата влизаше и в нейната подготовка. Тя знаеше, че ще усети как си поема дъх, ако се старае достатъчно дълго. Дишането бе нещо, чийто ритъм можеше да се управлява. Помъчи се да диша учестено, опита да се изкашля, но не почувства нищо.

Тогава трябваше да пробва чрез натиск. Ако нещо я ограничаваше, то едно напрягане на мускулите би й показало какво я задържа, а чрез задействане и изолиране на отделните мускули можеше да направи опит да ги визуализира и след като определи тяхното местоположение, да ги размърда. Едно трепване на устните би било достатъчно. То би доказало, че не е мъртва, както бе започнала вече да се страхува.

Отказа се от тази мисъл. Щом все още изпитваше нормалния страх от смъртта като край на съзнанието, тя изведнъж предположи нещо безкрайно по-ужасно. Ами ако хората въобще не умираха?

Ами ако човек изпадаше в това състояние, след като тялото си отидеше? Нищо чудно да има вечен живот и той да преминава при вечна липса на сетива.

Умопомрачението започваше да става направо очарователно.

Опитът да пораздвижи някой мускул се провали. Чироко се отказа и затършува из спомените си с надеждата, че ключът към сегашното положение може би се намира в последните съзнателни мигове на борда на „Рингмастър“. Би се изсмяла, ако беше наясно с кои мускули да го стори. Щом не е мъртва, значи е заточена в търбуха на Звяра, достатъчно огромен, за да погълне кораба и целия екипаж.

Не след дълго тази мисъл също й се стори примамлива. Ако това беше истината, ако Чироко е станала плячка и неизвестно защо е все още жива, то смъртта все някога ще дойде. Всичко друго бе по-добро от тази кошмарна вечност, чието безбрежно безсмислие сега се ширеше пред нея.

Чироко откри, че е възможно да се плаче и без да имаш тяло, и заплака безпомощно — без сълзи и хлипания, без затоплящата болка в гърлото. В тъмното се почувства като дете, което дълго е таило някаква обида. Усети, че съзнанието отново я напуска, и си прехапа езика.

В устата й рукна топла кръв. Чироко заплува с отчаяние и страх — досущ като гладна малка рибка във вълшебно солено море. Беше сляпа като червей — само една уста с твърди, закръглени зъби и набъбнал език, която жадуваше да вкуси от чудестната, апетитна кръв, ала все не успяваше.

Стръвно заръфа отново и бе възнаградена с бликнали по езика пресни, червени ручейчета. „Възможно ли цветът да има вкус?“ — учуди се тя. Но не това беше важно. Важното бе, че болеше и усещането бе възхитително.

Болката я пренесе в миналото. Тя повдигна лицето си от смачканите циферблати и парченцата счупено предно стъкло на малкия си аероплан и усети ледения полъх на вятъра. Отворената й уста се бе изпълнила с кръв — беше си прехапала езика. Докосна с ръка устните си и в дланта й се озоваха два окървавени зъба. Погледна ги, като недоумяваше откъде са се взели. Седмици по-късно, когато я изписаха от болницата, намери зъбите в джоба на якето си. Запази ги в малка кутийка върху нощното си шкафче. Понякога се събуждаше посред нощ от мъртвешкия повей на вятъра, нашепващ в ухото й: „Вторият мотор спря, а долу има само дървета и снежни преспи.“ Тогава взимаше кутийката и я разтърсваше като дрънкалка. „Жива съм! Успях да се спася!“

„Но това беше преди години“ — подсети тя себе си.

…Слепоочията й пулсираха. Сваляха бинтовете. Като на кино. Адски срамно е, че не може да се види. Фантазията й заработи — множество зяпачи са се скупчили наоколо и тръпнат в очакване, чува се тихото прищракване на фотоапаратите, мръсните марли падат покрай леглото и се надиплят на пластове… И тогава: „О… О… Докторе, та тя е толкова красива!“

Но Чироко знаеше, че това не е вярно. Бяха я предупредили какво да очаква. Два чудовищни отока и ожулена червеникава кожа. Чертите й бяха непроменени, нямаше белези, но и не беше се разхубавила. Носът й все така смътно наподобяваше томахавка, но какво от това? Никога не е чупен, пък и гордостта не й позволяваше да го коригира от чисто козметични съображения.

(Между нас да си остане, тя мразеше този нос и подозираше, че именно на него, както и на високият си ръст дължи това, че именно на нея повериха командването на „Рингмастър“. Упражняваше се известен натиск на този пост да бъде избрана жена, но хората, от които зависеха тези неща, едва ли биха се решили да сложат някое хубавичко миньонче начело на един толкова скъп космически кораб.)

Скъп космически кораб.

„Чироко, ти пак започна да забравяш. Ухапи си езика.“

Направи го и усети вкуса на топлата кръв…

…И видя замръзналото езеро да се устремява нагоре, за да я посрещне, почувства как лицето й се удря в таблото, вдигна глава от стъкления капак, който изведнъж се затъркаля надолу, към бездънния кладенец, зейнал на мястото на илюминатора. Нечие тяло се хлъзна сред отломките и тя се опита да го хване за глезена…

Ухапа се още веднъж — с все сила, и ръката й усети някакъв допир. Векове слес това почувства как нещо я пипа по коляното. Двете усещания се сляха в едно и тя разбра, че е докоснала себе си.

 

 

Това, което последва в мрака, приличаше на лудост, на нещо като оргия. Любовта, която изпита към собственото си тяло в този миг на преоткриване, я доведе до делириум. Сви се на стегнато кълбо, като облизваше и хапеше всичко, до което успяваше да се докопа, а ръцете й бясно щипеха и мачкаха плътта. Тялото й бе гладко и обезкосмено, хлъзгаво като змиорка.

Опита се да диша и нещо гъсто, подобно на желе, бавно заструи в ноздрите й. Не беше неприятно. Оказа се, че дишането не е нищо сложно, навремето й беше навик.

Внезапно зазвуча тих, бавен, басов ритъм — това би трябвало да е туптенето на сърцето й.

Каквото и да правеше, успяваше да докосне само собственото си тяло. Опита се да плува, но скоро се отказа, защото не можеше да разбере дали изобщо се движи.

Докато обмисляше какво още да направи, неусетно заспа.

Събуждането се оказа верижен, нестабилен процес. Доста време недоумяваше дали спи или е будна. Ухапванията не помагаха. Може би просто сънуваше, че го прави?

„Как е възможно да спя в такава ситуация?“ — помисли В секундата, когато си го помисли, Чироко вече не бе сигурна дали въобще е мигвала. Разликите между отделните състояния бяха твърде малки, а усещанията твърде незначителни, за да могат да добият определена форма. Сън, видение, дрямка, блян, лудост, тревога, сънливост — липсваше й контекстът, за да съумее да придаде значение на всяка от тези думи.

Ужасът завладя цялото й същество и пулсът й се ускори. Започваше да полудява и го осъзнаваше. Съпротивлявайки се, тя се вкопчи здраво в личността, която току-що бе реконструирала и я измъкна от вихъра на умопомрачението.

Име — Чироко Джоунз. Години — тридесет и четири. Раса — не беше бяла, но не беше и негърка.

Не се чувстваше поданик на никоя държава, водеше се американска поданичка, но в действителност бе член на Третата Култура на многонационалните корпорации. Всеки по-голям град на Земята си имаше своето Янки Гето, с удобните къщи, английските училища и заведенията за бързо хранене. Чироко бе живяла в повечето от тях. Приличаха на нещо като казарми за отрепки, но с недотам гарантирана сигурност.

Майка й често работеше за енергийните компании като инженер-консултант. Нямаше съпруг и не възнамеряваше ражда деца, но не беше предвидила тъмничаря арабин. Той я изнасили в затвора, където се бе озовала след един граничен инцидент между Ирак и Саудитска Арабия. Докато представителят на „Тексако“ уреждаше нейното освобождаване, на бял свят се появи Чироко. Малко след това в пустинята бяха забелязани няколко ядрени взрива и граничният инцидент се превърна в локална война, по време на която ирански и бразилски войски превзеха затвора. Когато политическото равновесие бе възстановено, майката на Чироко отиде в Израел. Пет години по-късно заболя от рак на белия дроб. Следващите петнадесет години прекара в лечение, като се подложи на почти толкова болезнени процедури, колкото самата болест.

Чироко израсна висока и самотна. Майка й беше единствената й приятелка. За пръв път видя Съединените щати когато навърши дванадесет години. По това време вече умееше да чете и да пише, така че американската образователна система не успя да я осакати кой знае колко. Емоционалното й развитие обаче бе друго нещо. Не си създаваше лесно приятели, но беше безгранично лоялна към тези, които вече имаше. Нейната майка бе възприела доста странни идеи относно методите за възпитание на едно младо момиче — освен стрелба и карате, те включваха и уроци по танци и дикция. Външно не личеше да й липсва самувереност. Само тя обаче знаеше колко плахост и уязвимост се крие зад тази маска. Нейната най-голяма тайна беше начинът, по който изпързаля психолозите на НАСА, за да й поверят командването на космическия кораб.

„Доколко всичко това беше истина?“ — тя често си задаваше този въпрос. Нямаше смисъл да се самозалъгва — отговорността на командира я уплаши. Нищо чудно всички командири тайно да чувстват същия страх и дълбоко в себе си да се съмняват, че не са достатъчно добри за да поемат огромната отговорност. Но това беше от ония неща, за които не се пита. Ами ако другите не се страхуваха? Тогава нейната тайна ставаше безсмислена.

Изпълни се с учудване: защо всъщност бе поела командването на космически кораб, щом не го е искала? Какво искаше тя?

„Копнея да се измъкна от тук“ — опита се да изрече тези думи на глас. — „Копнея нещо да се случи.“

 

 

Междувременно нещо вече се беше случило.

Почувства как лявата й ръка докосва някаква стена. След време се допря до друга, този път отдясно. Повърхността и на двете стени беше топла, гладка и еластична. Винаги си бе представяла, че точно такива трябва да бъдат стените на стомаха. Можеше да усети движението им с длан.

И ето, че те започнаха да се стесняват.

Лежеше заклещена с главата напред в нещо като тунел. Стените се раздвижиха в равномерни контракции. За пръв път в живота си Чироко изпита клаустрофобия. Никога преди не й беше пукало от тесните, затворени пространства.

Стените пулсираха и с вълнообразни движения я изтласкваха напред. Главата й се приплъзваше през някаква хладна, шуплеста маса. Притисната бе от всички страни. От белите й дробове се надигна бълбукаща течност, Чироко започна да кашля, да се задавя, вдъхна дълбоко въздух и устата й се изпълни с песъчинки. Последва нов пристъп на кашлица и от гърлото й пак рукна бълвоч, но сега раменете й бяха свободни, така че успя да гмурне глава в тъмнината за да избегне поглъщането на още някаква гадост. Започна да хрипти и да плюе, след което премина изцяло на дишане през носа.

Освободи ръцете си, после бедрата, и се зае да се разрави с шуплестата материя, която я обгръщаше. Смърдеше на нещо познато от дните надетството, прекарани във влажното и празно мазе, чието тясно пространство възрастните използваха само когато се спукаше някоя канализационна тръба. Смърдеше като боклука, из който се бе ровила като деветгодишно хлапе.

Измъкна първо единия, после другия крак и успя да се съвземе, като пъхна глава във въздушния джоб, който се бе образувал в пространството между ръцете и талията. Дишането й се възстанови, придружено от плахи спазми.

Зад врата й се ронеха парченца мърсотия, плъзгаха се надолу по тялото й и задръстваха нейното въздушно пространство, което току-що си бе извоювала. Макар и погребана, тя все още беше жива. Трябваше да започне да рови, но ръцете й не ставаха за това.

Преборвайки се с паниката, Чироко напрегна крака, за да се изтласка нагоре. Мускулите й се вързаха на фльонга, ставите изпукаха, но усети, че пластът над нея поддаде. Главата й изскочи като тапа на светлина и въздух. Тя криво-ляво измъкна едната си ръка от пръстта, после и другата и сграбчи нещо, което при допир приличаше на хладна трева. Изпълзя от дупката на четири крака и се строполи възнак. Зарови пръсти в благословената земя и плака докато неусетно заспа.

 

 

Чироко не желаеше да се събужда. Съпротивляваше се, като се преструваше, че спи. Когато почувства, че тревата помръква и тъмнината се завръща, тя бързо отвори очи.

На сантиметри от носа й лежеше резедав килим, който приличаше на трева и ухаеше на нея. Такава зеленина можеше да се види само по най-добрите игрища за голф. Тази обаче изглеждаше по-топла от въздуха, което бе неестествено. Възможно бе изобщо да не е трева.

Тя прокара длан по килима и отново го помириса. Трева си беше.

Чироко седна и нещо издрънча, като я стресна. Лъскава метална лента бе опасала врата й, а пък няколко по-малки се мъдреха на китките и глезените й. Множество странни предмети висяха от голямата лента, навързани един за друг посредством някаква жица. Тя изхлузи оглавника и се опита да си припомни къде го е виждала преди.

Оказа се учудващо трудно да се концентрира. В ръцете си държеше нещо твърде сложно, твърде необичайно; прекалено засукана задачка за разпиления й мозък.

Това бе скафандърът, лишен от цялата си пластмасова и гумена изолация. Нищо не бе останало, освен метала.

Тя събра всичко накуп и едва тогава осъзна, че е абсолютно гола. Под пласта мръсотия тялото й бе напълно обезкосмено. Дори вежди нямаше. Кой знае защо това безумно я натъжи.

Тя закри лицето си с длани и се разрида.

Чироко не плачеше нито лесно, нито често. Не я биваше много за това. Но ето че най-после, след толкова дълго време, тя отново знаеше коя е.

Сега вече би могла да открие къде се намира.

 

 

Горе-долу селд половин час се почувства готова да тръгне. Това решение обаче постави пред нея дузина въпросителни. Да върви, но накъде?

Да, бе възнамерявала да изследва Темида, ала тогава се опираше на възможностите на земната технология и разполагаше с първокласен космически кораб. Сега притежаваше единствено голата си кожа и няколко парчета метал.

Намираше се в гора, в която имаше трева и някакви странни дървета. Кръсти ги дървета по същата логика, от която се ръководеше в случая с наименоването на тревата. Щом нещо е седемдесет метра високо и е с кафяв ствол и корона от подобни на листа израстъци високо горе, значи то е дърво. Което съвсем не означава, че няма бодро да я излапа при първия сгоден случай.

Налагаше се да сведе тревогата си до ниво, на което тя да стане управляема. И така, абстрахирай се от безнадеждните неща и не се натягай много за за онези, за които почти нещо не можеш да направиш. И помни, че ако си толкова предпазлива, колкото разумът ти диктува, ще пукнеш от глад, скрита в някоя пещера.

Въздухът принадлежеше към първа категория. Можеше да е отровен.

— Ами тогава веднага спри да дишаш! — каза си гласно тя. В края на краищата ухаеше свежо и досега не бе кашляла.

С водата нещата стояха малко по-различно. Евентуално ще й се наложи да пийне малко, разбира се, ако намери какво — ето кое всъщност трябваше да бъде приоритетната й задача. Откриеше ли вода, може би ще успее да запали огън и да я превари. Ако не успее, пак ще я пие — стига с тия мании всичко да се гледа под микроскоп.

Проблемът с храната я притесняваше най-много от всичко. Защото ако сред тукашните обитатели не се намереха мераклии да я излапат, възникваше друг неприятен момент — нямаше начин да разбере дали не се тъпче с някаква отрова или с нещо, хранително като целофана например.

Ако всичко това не беше достатъчно, съществеваше и така нареченият „пресметнат риск“. Но, по дяволите, как ли се пресмята риска, когато едно дърво може би не е дърво?

Тези растения даже не приличаха кой знае колко на дървета. Дънерите им наподобяваха полиран мрамор. Клоните се простираха успоредно на земята, но на точно определено разстояние от ствола се устремяваха под прав ъгъл нагоре. Листата бяха плоски като на лилия и грамадни — около три или четири метра в диаметър.

Кое беше върхът на безразсъдството и кое — на свръхпредпазливостта? Не разполагаше с пътеводител, в който да са описани опасните места. Не биваше да тръгва без да провери някои предположения, а трябваше да побърза — започваше да огладнява. Пристъпи към най-близкото дърво и го шляпна с длан. Абсолютно никаква реакция. То просто си стоеше там.

— Просто едно тъпо дърво — каза си тя на глас.

Поколеба се малко, приближи се до дупката, от която бе излязла на повърхността, и внимателно я огледа. Приличаше на отворена кафява рана сред кокетната зелена морава. Наоколо се търкаляха преобърнати чимове, пронизани от множество коренчета. Самата дупка бе само половин метър дълбока. Краищата й се бяха срутили и запълнили останалата част.

„Нещо се опита да ме изяде — заключи Чироко. — Нещо е изяло цялата органика на скафандъра и всичките ми косми, после е изхвърлило отпадъците точно тук. Включително и мен“. Тя със задоволство отбеляза, че Нещото я бе класифицирало като отпадък.

Трябва да е дяволски огромен този Звяр. Според сведенията, получени от тях за тороида, пластът земя, на която седеше в момента, е дебел тридесет километра. Нещото бе достатъчно голямо, за да плени „Рингмастър“, който си кръжеше в орбита на четиристотин километра височина. Чироко бе прекарала много време в Неговата утроба и поради неизвестни причини се бе оказала несмилаема.

Но във всичко това нямаше капка смисъл. Ако му се услаждаше пластмасата, защо пък Чироко да не му е по вкуса? Нима капитаните на космически кораби му се виждаха твърде жилави?

Беше погълнало целия кораб — и такива огромни залъци като блока на двигателя, и ситните хапки като парченцата счупено стъкло, и фигурите с космически скафандри и с огънати шлемове…

— Бил! — изкрещя тя и скочи на крака. Всеки мускул на тялото й се изопна до скъсване. — Бил! Аз съм тук! Аз съм жива! Къде си?

Плесна се по челото с длан и изхлипа. Само ако можеше да се пребори с мътилката в главата, която забавяше мислите и размиваше спомените. Не че беше забравила за екипажа, но едва сега направи връзката между него и новородената, гола и обезкосмена Чироко, която бе стъпила на тази топла почва.

— Бил! — отново изкрещя тя. После бавно се свлече на колене и конвулсивно започна да скубе тревата.

Опита се да се успокои и да обмисли нещата. Най-вероятно Съществото го бе погълнало заедно с отломките. Но Бил беше ранен. В мига, в който си го помисли, се сети, че и тя е ранена. Внимателно огледа бедрата си, но не откри нито една драскотина. Това все още не доказваше нищо. Може да е прекарала в утробата на Звяра пет години а може би само няколко месеца.

Нищо чудно някой от останалите също да бъде изхвърлен на повърхността. Най-вероятно някъде отдолу, на около метър и половина дълбочина, да се намира анусът на огромната отделителна система.

Чироко седна на земята и зачака.

 

 

След около половин час (дали пък не бяха само десет минути?) разбра, че няма смисъл. Съществото беше огромно. Схруска Рингмастър като бонбонче. Органите му обхващаха голяма част от подземния свят на Темида и беше глупаво да се мисли, че един единствен отвор е в състояние да обслужва цялата система. Сигурно наоколо бяха разпръснати още много отвърстия и те можеха да изхвърлят и останалите членове на екипажа.

Малко по-късно в главата й се появи друга мисъл. Осъзна, че те ще пристигат поотделно, но все пак ще дойдат, и я обзе чувство на благодарност. Идеята й беше проста — самата тя беше гласна, жадна и адски мръсна. Сега водата бе нещото, от което имаше най-голяма нужда. Това важеше и за другите.

Местността наоколо бе леко полегата. Би искала да се надява, че някъде в подножието на склона минава поток.

Стана и побутна с крак купчината метални отпадъци. Щеше да се озори при носенето, но засега това бяха единствените неща, които можеше да използва. Взе единия от по-малките пръстени, после вдигна най-големия, който всъщност представляваше долната част на шлема. По него все още висяха детайли от онова, което навремето се наричаше електронно оборудване.

Не беше кой знае какво, но щеше да свърши работа. Чироко окачи най-голямата халка през рамо и тръгна надолу по хълма.

 

 

Каменистият поток, който се виеше през долчинката, завършваше с двуметров водопад. Отдолу, под водопада, се бе образувал малък водоем, запълнен с прозрачна вода. Клоните на огромните дървета се сключваха като арка над главата й и закриваха напълно небето. Тя се покатери върху една скала близо до ръба на езерцето и се опита да прецени дълбочината, като я блазнеше мисълта да се гмурне в него веднага.

Успя да устои на изкушението. Водата изглеждаше чиста, но кой би могъл да каже какво съдържа? Прескочи ската, който обазуваше водопада. Какво по-лесно при четвърт g? След кратка разходка се озова на песъчливия бряг.

Водата беше топла, сладка и пускаше мехурчета — най-хубавата, която някога бе вкусвала. Напи се до насита, после клекна и ожесточено започна да се мие, като се жулеше с пясък и си отваряше очите на четири. Водоемите бяха опасни места. След като привърши с къпането, за пръв път откакто се беше събудила, се почувства човек. Седна на влажния пясък и цопна нозете си във водата.

Макар и по-студена от въздуха и от почвата, тя все пак беше изненадващо топла за ручей, който по всичко личи се захранваше от някой планински глетчер. Чироко установи, че хипотезата им за топлинните източници на Темида имаше смисъл. Доста оскъдните слънчеви лъчи в орбитата на Сатурн не осигуряваха достатъчно топлина за почвата. Но триъгълните перки, които сега бяха разположени долу, вероятно бяха устроени така, че да поглъщат и съхраняват слънчевата топлина. За секунда си представи пълноводни подземни реки от гореща вода, циркулиращи на стотици метри под земята.

Време беше да тръгва, но все още се колебаеше накъде. От другата страна на потока местността отново започваше да се издига. По-лесно бе да върви надолу по течението, за да стигне до някаква равнинна местност.

— Решавай по-бързо — промърмори тя.

Погледът й се спря върху металните дрънкулки, които влачеше със себе си от… Но кое време беше сега? Дали беше сутрин? Или може би следобед? Тук явно не важаха старите мерки за време. Можеше да се прецени само относителната му продължителност, интервалът между два отправни момента, но изобщо нямаше идея как да го отмерва достатъчно точно.

Все още държеше в ръка голямата халка от шлема. Разгледа я по-отблизо и повдигна вежда.

Скафандъра й някога бе оборудван с радио. Разбипа се, бе невъзможно то да се е запазило непокътнато след апокалипсиса, но просто така, от инат, разрови парчетиите и разпозна някои части от шлемофона — една малка батерийка и останките на бутона за включване. Имаше някаква слаба надежда, тъй като апаратът се състоеше предимно от силициеви чипове и метал.

Огледа се още веднъж. Къде ли се е дянала слушалката? Малкото метално връхче сигурно е оцеляло. След доста търсене го откри и го долепи към ухото си.

— … петдесет и осем, петдесет и девет, шестдесет…

— Габи! — изкрещя тя и скочи на крака, но добре познатият гласец продължаваше да брои. Чироко коленичи на скалата и с треперещи пръсти разпръсна пред себе си остатъците от шлема. Придържайки с лявата ръка слушалката, тя трескаво прерови с дясната всички чаркове, докато не откри малката пъпка на микрофона.

— Габи, Габи, обади се. Чуваш ли ме?

— … осемде… Роки! Ти ли си, Роки?

— Аз съм. Къде… къде са… — Чироко съзнателно овладя гласа си, взе се в ръце и продължи. — Добре ли си? Къде са останалите?

— О, капитане. Най-ужасните неща… — гласът й секна и Чироко чу сподавени ридания. След секунди Габи забръщолеви несвързано: колко е щастлива чуе гласа на Чироко, колко е самотна, как сигурна е била, че само тя се е спасила, докато не включила радиото и не чула някакви звуци.

— Звуци?

— Да, поне още един е оцелял, освен ако не е бил твоят плач.

— Аз… По дяволите, поплаках си малко. Може и аз да съм била.

— Едва ли — каза Габи. — Почти съм сигурна, че беше Джен, защото понякога пее. Роки, толкова е хубаво, че чувам гласа ти!

— Знам. Добре е, че и аз чувам твоя — на Чироко й се наложи да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои.

За разлика от Габи, която отново можеше да контролира гласа си, Чироко бе на ръба на истерията. Не обичаше това чувство.

— Нещата, които ми се случиха… — продължи да нарежда Габи. — Капитане, аз бях мъртва и отидох на небесата, а дори не съм религиозна, но бях там и…

— Габи, стегни се! — прекъсна я Чироко. — Моля те, вземи се в ръце.

Настъпи тишина, често прекъсвана от кратки подсмърчания.

— Мисля, че вече съм добре. Съжалявам.

— Няма нищо. Ако и ти си се пекла на същия огън като мен, прекрасно те разбирам. Къде си сега?

— Не виждам наоколо пътни знаци — каза Габи след кратка пауза и се изкикоти. — Намирам се в нещо като каньон. Доста е плитък. Фрашкано е с камънаци и през средата тече поток… А от двете му страни има доста от тези смешни дървета.

— Звучи ми доста познато — Чироко се замисли дали не се намират в един и същи каньон. — В каква посока вървиш? Броиш ли си стъпките?

— Да. Движа се надолу по течението. Ако успея да изляза от тези дебри, сигурно ще видя половината Темида.

— И аз смятам така.

— Нуждаем се от нещо, което привлича погледа, от някакви общи ориентири, които да ни докажат, че местността е една и съща.

— Мисля, че сме близо една от друга. Иначе едва ли щяхме да се чуваме.

Габи нищо не каза и Чироко разбра грешката си.

— Както и да е — продължи тя. — Какво виждаш на хоризонта?

— Сега ще погледна. Имай предвид обаче, че тия радиопредаватели са доста мощни и покриват обширни пространства. Тук, при мен, линията на хоризонта е закривена нагоре.

— Ще повярвам, когато го зърна с очите си. А пък аз в момента се намирам в нещо като сумрачна, омагьосаната гора от филмчетата на Уолт Дисни.

— Дисни би си свършил по-добре работата — рече Габи. — Щеше да има повече детайли и зад дърветата щяха да надничат чудовища.

— Не изкушавай дявола. Да не би да виждаш нещо подобно?

— Няколко насекоми, ако мога да ги нарека така.

— Пък аз виждам ято малки рибки. Поне приличаха на рибки. Между другото, не влизай във водата. Могат да бъдат опасни.

— Аз също ги видях, но след като бях влязла във водата. Нищо не ми направиха.

— Да си подминала нещо забележително? Някакви необичайни особености на терена?

— Няколко водопада. Две повалени дървета.

Чироко се огледа и й описа водоема и малкия водопад. Габи каза, че мястото й се струва познато, но не е сигурна дали е потокът е същият.

— Ами добре — каза Чироко. — Виж сега какво ще направим. Срещнеш ли по пътя си скала с наклон срещу течението, изрисувай върху нея някакъв знак.

— Как?

— С някоя отломка — тя самата се огледа, избра един къс с големината на юмрук и надраска голямо „Ч“ на скалата, върху която бe седнала. Беше повече от очеридно, че скалата е изкуствена.

— Току-що оставих знак — продължи Чироко. — Прави знаци на всеки сто-двеста метра. Ако се движим покрай един и същи поток, рано или късно тази, която върви отзад, ще зърне някакъв знак и тогава предната ще я изчака, за да се срещнем.

— Звучи разумно. Ей, Роки, колко ли време ще издържат батериите?

Чироко се намръщи и потърка чело.

— Може би месец. Зависи от това, колко дълго… нали се сещаш… Колко дълго сме били вътре. Лично аз нямам представа. А ти?

— Аз също. Ти имаш ли си коса?

— Нито косъм — тя прокара ръка по темето си и забеляза, че вече не е толкова гладко. — Но ми израстват нови.

 

 

Чироко се отправи надолу по потока, като държеше слушалката и микрофона така, че да могат да си продължат разговора.

— Чувствам се много по-гладна, когато мисля за ядене — каза Габи. — А сега мисля точно за това. Виждала ли си едни ниски храстчета с плодове, които приличат на… малини?

Чироко се огледа, но не забеляза нищо подобно.

— Малините са жълти, почти с големината на орех. В момента държа една от тях — мека и полупрозрачна.

— Имаш ли намерение да я лапнеш?

Последва кратка пауза, след което Габи каза:

— Тъкмо щях да те попитам дали ми разрешаваш.

— Рано или късно все ще трябва да опитаме нещо. Може би един плод няма да те отрови.

— А само ще ме заболи глава — Габи се изсмя. — В момента го дъвча. Нещо като плътно желе или като мед с вкус на джоджен. Топи ми се в устата и… хоп, няма го. Обвивката не е сладка, но така или иначе ще я изям. Може би само тя има хранителна стойност.

Дори да беше така, Чироко се позамисли. Нямаше логика всичко от този плод да става да ядене. Обаче остана доволна от начина, по който Габи я информираше, подробно описвайки всяко свое усещане по време на дегустацията, и се досети защо. Тази техника се използваше от сапьорите при обезвреждането на експлозиви. Единият стоеше на разстояние, докато другият подробно описваше всяко свое действие по радиото. В случай че бомбата се взриви, оцелелият запазваше информацията.

Когато прецениха, че е изминало достатъчно време без странични ефекти, Габи продължи да яде от малините. След време Чироко също намери няколко. Усладиха й се точно колкото водата.

 

 

— Габи, почти не чувствам краката си. Чудя се колко ли време вече бодърстваме.

Измина дълга пауза без отговор и бе принудена да я повика отново.

— Хм? О, здрасти. Как съм попаднала тук? — гласът на Габи прозвуча странно, сякаш беше подпийнала.

— Къде по-точно? — Чироко се намръщи. — Какво става, Габи?

— Седнах за минутка да си почина и сигурно съм заспала.

— Опитай да се разсъниш достатъчно, за да намериш някое подходящо място. — Самата Чироко вече се оглеждаше наоколо. Оказа се доста проблематично. Нищо не изглеждаше подходящо за целта, но тя добре знаеше колко е опасно да заспи сама на открито в непозната местност. Имаше само едно нещо, което бе по-лошо — да се опита да остане още малко будна.

Навлезе десетина крачки сред дърветата и се възхити на меката, уханна трева под босите си стъпала. Би било прекрасно да поседне за малко.

 

 

Събуди се легнала на тревата, тутакси скочи на крака и се огледа. Нищо не се движеше.

В радиус един метър около „леглото“ й тревата бе станала кафява и суха като сено.

Недалеч от тук стърчеше самотен чукар. Когато идваше насам, за да търси място за спане, Чироко бе минала отдолу. Сега тя заобиколи скалата и от другата й страна забеляза надраскана голяма буква „Г“.