Робърт Хайнлайн
Достатъчно време за любов (6)

Контрапункт II

— Какво ще кажеш за среднощна закуска, Сънчо? — попита тя.

— Позадрямал съм? — с въпрос отвърна той. — Имаше си причина. Да, бих похапнал. Какво ще ми предложиш?

— Каквото искаш, само го назови. Ако го нямам, ще поръчам. Усещам, че се държа много меко към теб, скъпи.

— Добре, какво ще кажеш за десет високи шестнайсетгодишни червенокоси девственици? Момичета имам предвид.

— Да, скъпи. Няма нещо, което да не мога да направя за своя Галахад^[1]. Обаче, ако държиш да имат свидетелство, че са девственици, ще отнеме повече време. Но каква е тази мания, драги? В психологическия ти профил няма и намек за подобни екзотични странности.

— Отменям тази поръчка — нека бъде порция мангов сладолед.

— Да, сър. Ще го поръчам веднага. Или може би ще предпочетеш сладолед от праскови незабавно? Изкушаваш ме. Не съм се подлагала на подобно изкушение откакто бях на шестнайсет. Което беше много отдавна.

— Избирам прасковите. Наистина трябва да е било много отдавна.

— Веднага, скъпичък. С лъжичка ли ще го ядеш, или да ти го наплескам по лицето? Нямах предвид този вид изкушение. Подлагала съм се веднъж на подмладяване, както и ти, но поддържам външен вид на по-млада от теб.

— Мъжете имат нужда да изглеждат по-зрели.

— А жените предпочитат да изглеждат по-млади — винаги е така. Но аз зная и истинската ти възраст, Галахад — по-млада съм от теб. Искаш ли да узнаеш как го научих, скъпи? Познах те веднага щом те видях. Помагала съм да те подмладят, скъпи, и много се радвам, че съм го направила.

— Какви ги говориш?

— Да, аз се радвам, скъпи. Каква приятна изненада и толкова неочаквана. Тъй рядко се случва да видиш пациент отново. Галахад, осъзнаваш ли, че не сме използвали нито един от тривиалните начини да превърнем съвместната си почивка в блаженство? Но аз не съжалявам. Чувствам се толкова млада и щастлива, колкото не съм била от доста години.

— Аз също. Само дето не виждам никакъв сладолед от праскови.

— Прасе. Звяр. Животно. По-едра съм от теб; ще те поваля и ще ти се нахвърля. Колко лъжички искаш, скъпи?

— О, просто пълни, докато ръката ти не се умори; трябва да възстановя силите си.

Той я последва в кухнята и сам сипа в купи сладолед за двамата.

— Просто предпазливост — поясни, — тъй като не искам да го получа размазан по лицето.

— Е, сега пък! Наистина ли мислиш, че бих могла да постъпя така с моя Галахад?

— На теб не може да се има доверие, Ищар^[2]. Натъртванията ми са доказателство за това.

— Глупости! Бях нежна.

— Ти не си знаеш силата. И си по-едра от мен, както отбеляза. Вместо Ищар трябваше да те наричам… как й беше името? Царицата на амазонките в митологията на Старата Земя.

— Иполита, скъпи. Но аз не съм годна за амазонка поради причините, които ти одеве милваше… съвсем по детински.

— Да не би да съжаляваш? Оттатък в хирургията могат да коригират негодността ти за десет минути, без дори да остане белег. Нищо, Ищар ти подхожда още повече. Но в това има нещо несправедливо.

— Какво, скъпи? Нека да вземем сладоледа и да го изядем пред камината.

— Бива. Та ето какво, Ищар. Казваш, че съм бил твой пациент и знаеш каква е възрастта ми и в двата смисъла на това понятие. Логично е да предположа, че знаеш и името ми в регистъра, и Семейството ми, и можеш дори да си припомниш част от моето родословие, тъй като трябва да си го изучила, подготвяйки се за подмладяването ми. Но правилата на „Седемте часа“ ми забраняват дори да се опитам да науча името, с което си регистрирана в аналите. Така че трябва да си мисля за теб като за „онази висока блондинка, старшия техник, която…“

— Все още имам достатъчно сладолед, за да го размажа върху физиономията ти!

— „… която ми разреши да я наричам Ищар по време на най-щастливите седем часа в живота ми.“ Които почти изтекоха и аз не знам дори дали ще ми позволиш да те отведа в „Елисейските полета“ някой ден.

— Галахад, ти си най-вбесяващият любовник, когото съм имала. Разбира се, че можеш да ме заведеш в „Елисейските полета“. И изобщо не е задължително да си тръгнеш след изтичането на седемте часа. А името, с което съм регистрирана в аналите, е Ищар. Обаче, ако още веднъж споменеш моя ранг в извънработно време, ще получиш такива синини, че ще ме запомниш. Гарантирам.

— Побойничка. Треперя от страх. Възнамерявам да си тръгна навреме, за да можеш да поспиш преди следващото ни дежурство. Но какво означава това, че името ти наистина е Ищар? Да не съм изтеглил пет аса, когато се именувахме един-друг?

— И да, и не.

— Това отговор ли е?

— По-рано имах едно от стандартните за Семействата имена, което никога не съм харесвала. Но бях очарована и поласкана от името, което реши да използваш, за да се обръщаш към мен. Така че, докато ти нанкаше, се обадих на архивите и промених името си. Сега съм Ищар.

Той я зяпна.

— Това истина ли е?

— Не се плаши, скъпи. Нямам намерение да те хвана в капана си, нито пък някога ще те насиня. Не съм привързана към семейния живот, ни най-малко. Би се шокирал, ако знаеше колко отдавна в този апартамент не е влизал мъж. Можеш да си отидеш когато си поискаш — ти си обвързан с мен само за седем часа. Но не е необходимо да си тръгваш. Ние пропускаме следващото си дежурство.

— Така ли? Защо… Ищар?

— Направих още едно обаждане и прехвърлих дежурството на резервен екип. Трябваше да го направя още по-рано, но бях толкова погълната от теб, скъпи. Старейшината няма да се нуждае от нас утре, защото спи дълбоко и не знае, че ще пропусне един ден. Но аз искам да бъда при него, когато се събуди, така че пренаредих също и списъка с дежурствата за следващия ден — възможно е да ни се наложи да се задържим на работа до по-късно в зависимост от формата, в която ще е пациентът. Тоест на мен може да ми се наложи. Не настоявам и ти да изкараш двойно или тройно дежурство.

— Щом ти можеш, значи мога и аз. Ищар? Този твой професионален ранг, който ти ми забрани да споменавам… В действителност той е даже още по-висок, нали?

— Дори и да е така — а аз не съм го потвърдила, — забранявам ти даже да мислиш за това. Ако искаш да продължиш да работиш с този пациент.

— Бре! Ти наистина имаш остър език. Нима съм заслужил подобно отношение?

— Скъпи Галахад, извинявай. Когато си дежурен, искам да мислиш само за пациента ни, а не за мен. След работа аз съм Ищар и не желая да бъда нищо друго. Това е най-важният случай, който някога ще ни попадне. Може да се проточи дълго време и да е доста уморително. Така че нека да не се изнервяме взаимно. Опитвах се да ти кажа, че ти — ние двамата — разполагаме с трийсет часа до следващото ни дежурство. И ще се радвам да останеш тук толкова време, колкото пожелаеш. А ако решиш да си отидеш, ще се усмихна и няма да се сърдя.

— Не искам да си тръгвам, казах ти вече. Стига да не ти попреча да спиш…

— Няма да ми попречиш.

— Ще ми трябва един час, за да си намеря нов комплект работно облекло и да премина процеса на обеззаразяване. Иска ми се да бях взел всичко със себе си, но не очаквах подобен развой…

— Нека бъдат час и половина, получих по телефона разпореждане по този повод. Старейшината не ни харесва в изолационните екипи, защото иска да вижда околните. Така че ще трябва да отделим време за обеззаразяване и ще караме дежурствата си, облечени с обикновени дрехи.

— Х-м… Ищар, а това разумно ли е? Можем да кихнем срещу него.

— Да не мислиш, че аз определям тези неща? Скъпи, разпореждането идва директно от двореца. Освен това на жените изрично е наредено да изглеждат колкото може по-добре и да са във възможно най-привлекателни тоалети… Така че ще ми се наложи да помисля какво да взема със себе си, че да издържи стерилизацията… Не ни се разрешава да бъдем чисто голи — това също изрично е споменато. И не се притеснявай за кихането. Преминавал ли си някога през пълно обеззаразяване на тялото? Когато онзи екип приключи с теб, ти няма да можеш да кихнеш, дори и да искаш. Но не казвай на Старейшината, че си обеззаразяван, защото се предполага, че се явяваме пред него така, както си ходим по улиците — никакви специални предпазни мерки.

— Как бих могъл да му го кажа, след като не знам езика, на който говори? Да не би той да има някакъв предразсъдък срещу голотата?

— Не знам. Просто ти предавам нареждането, което трябва да стигне до всеки от дежурните.

Той се замисли.

— Вероятно не е предразсъдък. Предразсъдъците пречат на оцеляването, елементарно е. Ти ми каза, че основният проблем е как да го изкараме от апатията му. Доволна си от проклетия му нрав, въпреки че си признаваш, че е прекалено проклет.

— Разбира се, че съм доволна — това показва, че реагира на заобикалящата го среда. Галахад, тези неща в момента са без значение. Нямам какво да облека, ще се наложи да ми помогнеш.

— Именно въпроса какво да облечеш имам предвид. Предполагам, че това е идея на pro tem председателя, не на Старейшината.

— Не се опитвам да чета мислите му, скъпи; просто изпълнявам нарежданията му. Не умея да се обличам добре, никога не съм умеела. Мислиш ли, че униформа на лаборантка ще бъде подходяща? Ще мине стерилизация, без да й личи… Пък и съвсем ще ми отива.

— Но аз се опитвам да чета мислите на pro tem председателя, Ищар… Или поне да отгатна намеренията му. Не, не мисля, че униформата на лаборантка би била подходяща, понеже няма да изглеждаш „сякаш така си ходиш по улицата“. Ако приемем, че не е замесен никакъв предразсъдък, тогава единственото преимущество на облеклото пред голотата в тази ситуация е, че създава разнообразие. Контраст. Промяна. Би помогнало на Старейшината да се отърси от апатията.

Тя го погледна замислено и с интерес:

— Галахад, досега, на базата на собствения си опит, винаги съм мислела, че единственото нещо, което интересува мъжете относно женските дрехи, е как да ги събличат. Може би трябва да те предложа за повишение.

— Не съм подготвен — в професията съм по-малко от десет години. Сигурен съм, че го знаеш. Нека да прегледаме гардероба ти.

— А ти какво възнамеряваш да облечеш, скъпи?

— Моите дрехи нямат значение; Старейшината е мъж и всички разкази и митове за него свидетелстват, че е останал верен на примитивната култура, в която се е родил. Не е сексуално полиморфен.

— Откъде можеш да си сигурен? Това са просто митове, драги.

— Ищар, всеки мит съдържа в себе си истина, стига да знаеш как да я откриеш. Изказвам предположение, но то е обосновано — та в тази област съм свикнал да се смятам в известна степен за експерт. Преди подмладяването си — преди ти да ме подмладиш — проявявах много по-голяма активност.

— Каква по-точно, скъпи?

— Някой друг път ще ти разкажа. Просто твърдя, че няма никакво значение какви дрехи нося аз. Хитон. Шорти и тениска. Шотландска пола. Дори и бельото, с което съм под изолиращата екипировка. О, разбира се, ще нося дрехи с ярки цветове и ще ги сменям на всяко дежурство, но Старейшината няма да гледа към мен, а към теб. Затова намери нещо, в което ще му се харесаш.

— А ти как ще узнаеш дали е така, Галахад?

— Много просто. Ще изберем дрехи, в които една красива дългокрака блондинка би се харесала на мен.

 

 

Изненадан беше при вида на полупразния гардероб на Ищар. При целия си разнообразен опит с жените той не помнеше друга, дотолкова лишена от суетност, че да не си купува излишни дрехи. Докато търсеше съсредоточено, си тананикаше нещо, а после заприпява откъс от весела песничка.

— Ти говориш неговия майчин език! — възкликна Ищар.

— А? Какво? На кого? На Старейшината? Разбира се, че не. Но ще трябва да го науча, предполагам.

— Но ти току-що пееше на този език! Песничката, която Старейшината си тананика винаги, когато е зает с нещо.

— А, ти за онова? „Има загложна фъща… Има дукмейкър…“ Притежавам фонографски слух, нищо повече. Не разбирам думите. Какво означават?

— Не съм сигурна, че в тях има някакъв смисъл. Повечето от тях не съм ги срещала сред наученото досега. Предполагам, че са несвързани стихчета — самоуспокояващи, но без семантичен смисъл.

— От друга страна, в тях може би е ключът към разгадаването на личността на Старейшината. Пробва ли да попиташ компютъра?

— Галахад, нямам достъп до компютъра, който записва какво се случва в неговия кабинет. Но се съмнявам, че някой може да го разбере напълно. Той е примитивен, скъпи — живо изкопаемо.

— Аз, разбира се, бих желал да се опитам да го разбера. Този език, който той използва… труден ли е?

— Много. Ирационален, сложен синтаксис, толкова претрупан с идиоми и нееднозначности, че обърквам дори думи, които съм сигурна, че знам. Бих искала да имам твоя слух.

— Pro tem председателят изглежда няма никакви трудности?

— Мисля, че той притежава особен талант за изучаване на езици. Ако искаш да опиташ, скъпи, аз имам обучаваща програма.

— Дадено! Какво е това? Вечерна рокля?

— Това? Изобщо не е дреха. Купих го, за да покривам с него леглото си, но когато се прибрах тук, открих, че цветът му не пасва на останалата част от всекидневната.

— Рокля е. Ела тук и стой мирна.

— Не ме гъделичкай!