Сепарация остана далеч отзад. Вече три седмици малкият керван от два фургона и шестнайсет мулета — дванайсет впрегатни и още четири, необременени от никакъв товар, бавно пъплеше към планинската верига Бастион. Пътешествениците бяха видели за последен път обитаема къща преди повече от две седмици. Сега ги заобикаляше дива прерия, а пред тях вече от няколко дни насам бе зейнало устието на дефилето, водещо към Безнадеждния проход.

Освен шестнайсетте мулета в състава на малкия отряд влизаха две кучета — възрастна женска немска овчарка и млад мъжкар, две котки и един котарак, млекодайна козичка с три козлета — две мънички и едно поотраснало, два петела и шест кокошки от издръжливата порода на мисис Окинс, една свиня, а също така Дора и Удроу Смит.

Свинята беше прасна, бременността й бе потвърдена в Нови Питсбърг, още преди Смит да брои парите за нея. Мисис Смит също бе открила признаци, че е бременна, което се бе случило още в „Търкулнат долар“, преди Смит да нареди звездолета Анди Джей да напусне орбитата, защото (Смит реши, че не бива да казва това на жена си), ако Дора не беше забременяла, корабът би изчакал до следващия опит, а в случай на повторен неуспех Смит възнамеряваше да се откаже от първоначалния план и да закара Дора на Секундус, за да изясни причината и по възможност нещата да се оправят.

Като професионален заселник Смит смяташе за безсмислено и дори за безумие да тръгне да покорява нови земи с една жена, която не може да ражда деца. Няма смисъл подобно начинание да се предприема от несъвместима двойка, поправи се мислено той. Но и собствените му възпроизводителни способности не бяха имали възможност да се потвърдят в продължение на поне петдесет години. Докато обмисляше всички нюанси, той провери данните за родителите на Дора в медицинските картони, пазени от Краусмайер криво-ляво, и не намери там нищо обезпокоително. Предварително се беше притеснил, защото на такова откъснато от цивилизования свят място е трудно да се преодолее дори толкова просто нещо като несъвместимостта на резус-факторите.

Но доколкото можеше да се установи от ограничените възможности на кораба и на колониите, всичко се бе оказало наред, а Дора бе забременяла най-вероятно двайсет минути след неофициалната им венчавка.

Мина му през ума, че тя е могла да забременее и по-рано, но той не обърна особено внимание на тази мисъл. Смит не се съмняваше, че кукувиците са подхвърляли яйцата си в неговото гнездо поне веднъж на век, и гледаше да проявява към тези „свои“ деца особена обич, като си държеше езика зад зъбите. Смит позволяваше на жените си да лъжат и никога не ги поставяше натясно. Обаче той смяташе, че Дора не е способна на такова нещо. Ако е била забременяла по-рано и вече го е знаела, просто би му предложила да се сбогуват по един по-особен начин — но тя бе поискала дете от него.

Всъщност нямаше значение. Дори в случай, че сладураната бе успяла да сгази лука, без да се усети, той бе сигурен, че тя ще роди едно чудесно дете. Смит съжали, че не е познавал семейство Брендън. Те страняха от хората и по думите на Хелън дъщеря им бе придирчива; Дора не би легнала с един мъж просто за забавление — тя смяташе тези отношения за сериозни. Смит не се съмняваше, че Дора би могла да забременее от неподходящ човек единствено ако е станала жертва на насилие… Само дето след това на изнасилвача би му се наложило до края на дните си да пее фалцет, защото чичо Гиби беше научил навремето племенницата си на някои мръсни номера.

Сега на Смит за „календар“ му служеше бременната свиня. Ако не успееха да стигнат до подходящо за изграждането на дом място до момента, в който се родят прасенцата, щеше да им се наложи още същия ден да поемат назад, без колебания и без съжаление, защото щеше да е изтекла половината бременност на Дора и те щяха да успеят да се върнат точно навреме в Сепарация, при хората.

Свинята пътуваше във втория фургон, вързана до задната стена, за да не избяга. Кучетата тичаха до фургона или до самите му колела, преследваха галопери или други животни. Котките правеха каквото им скимне, както подобава на природата им: вървяха сами или се возеха, зависи как им отърваше. Козата и козелът гледаха да не се отдалечават от колелата, тъй като козлетата вече бяха пораснали достатъчно, за да могат да вървят дълго време, но щом капнеха от умора, беше позволено и те да се качат във фургона. Когато майка им проточеше своето меееее, Смит спираше и връчваше умореното козле на Дора. В двойната клетка над „свинското“ кътче се оплакваха от живота пилетата. Свободните мулета нямаха никакви задължения, освен да наглеждат галоперите. А Бак беше почетен ръководител на парада; той избираше пътя, командваше мулетата и им предаваше нарежданията на Смит. Обаче имаше моменти, когато свободните мулета — единствено с изключение на Бак — сменяха впрегатните. Не се разминаха с тази участ и Бети с Бюла. Наложи им се да обуздаят гордостта си на благородни създания, на които им приляга да носят само седло. След сериозния „разговор“ с Бак, съпроводен от няколко къча и леки ухапвания, двете кобили се заловиха за работа, смирени и притихнали.

Нямаше нужда от поводи, защото двата чифта дълги юзди бяха вързани за първата двойка мулета и през халките на нашийниците на наредилите се след тях животни стигаха до седалката на фургона, за която обикновено връзваха поводите, вместо да ги държат в ръце. Макар че в кервана имаше доста самци, мулетата се подчиняваха само на Бак. Смит се забави в Сепарация и изгуби почти цял ден, за да смени един силен, гърдест самец с по-млад и не толкова як, защото здравенякът не желаеше да се подчинява на Бак. Старчето Бак беше готово да се бие с опакия младок, за да си изяснят отношенията, но Смит не можеше да му позволи подобен риск, защото се нуждаеше от ума и опита на възрастното муле и не искаше то да претърпи поражение в битката.

При евентуални неприятности не биха помогнали никакви поводи. Ако мулетата изпаднеха в паника и хукнеха да бягат — нещо почти невероятно, но все пак възможно — двама души не биха могли да ги усмирят дори с помощта на множество юзди. Смит можеше във всеки момент да застреля своята челна двойка и тогава оставаше да се надяват, че фургоните няма да се преобърнат и мулетата няма да си счупят краката, препъвайки се в труповете. Ала желанието на Смит беше да стигнат до целта с цялото си стадо. Той разчиташе да запази към 80 процента от общия брой на животните, включително и по една двойка за разплод от всяка порода. Но знаеше, че би било победа, ако успее да опази дори само впрегатните мулета с фургоните и поне един чифт животни, защото тогава те щяха да успеят да устоят и да се преборят за оцеляването си.

Всичко зависеше от бройката на мулетата. Към края на пътешествието тя можеше да намалее до четири — тогава биха могли да се върнат с единия фургон. Но ако животните станеха една дузина още преди Безнадеждния проход, щеше да се наложи да потеглят обратно.

И то незабавно. Дори да се наложеше да изоставят единия или даже двата фургона; щяха да изхвърлят всичко, което не може да бъде върнато, да заколят всички животни, които не биха могли да оцелеят без чужда помощ, а сетне щяха да потеглят — само с най-необходимото; мулетата биха мигли да тичат редом.

Дори куцащият Удроу Уилсън Смит да се върнеше в Сепарация пеша, а жена му — на муле, след помятане, но жива, това нямаше да е поражение. Пак щяха да му останат ръцете, главата и най-силната от човешките мотивации — нуждата да се грижи за жена си и да я изхранва. След няколко години биха могли да направят нов опит за преодоляване на Безнадеждния проход, избягвайки допуснатите първия път грешки.

Обаче в момента той просто беше щастлив и притежаваше всички богатства, за които би могъл да мечтае човек.

Смит се надигна на седалката на фургона.

— Е, Бак! Време е за вечеря.

— Дрремме за черрря — повтори Бак. А после високо изкрещя: — Дрремме за черрря! Шпирраме! Шпирраме!

Челната двойка мулета зави наляво.

— Слънцето е още високо — каза Дора.

— Да — отвърна съпругът й, — точно затова им наредих да спрат. Слънцето е високо, жега е, мулетата се измориха и изпотиха, огладняха и ожадняха. Искам да попасат. Утре ще станем преди разсъмване и щом зазори, ще потеглим на път, за да изминем колкото може повече, преди да стане адски горещо. Тогава ще направим още едно ранно спиране.

— Не споря, скъпи, просто исках да знам защо. Откъде би могла една даскалица да знае нещата, които трябва да знае жената на един заселник.

— Няма откъде — и точно затова ти ги обяснявам. Винаги питай, когато не разбираш нещо, Дора; ти трябва да научиш всичко. Защото, ако ми се случи нещо, всичко ще легне на твоите рамене. Само не ми задавай въпроси в моменти, в които съм зает.

— Ще се опитам, Удроу, обещавам. И на мен ми е жега и съм жадна, а те, горкичките, сигурно съвсем изнемогват. Ако ми разрешиш, ще ги напоя, докато ги разпрягаш.

— Не, Дора.

— Но… извинявай.

— По дяволите, казах ти винаги да ме питаш, ако нещо не ти е ясно. Тъкмо се канех да ти обясня. Първо ще ги пуснем да попасат един час. Те ще се поразхладят и понеже са жадни, ще намерят зелена тревица под високата суха трева и поне малко ще утолят жаждата си. Пък аз междувременно смятам да видя колко вода ни е останала. Налага се да я пестим, даже трябваше да започнем от вчера. Виждаш ли онова тъмнозелено петно точно до клисурата? Струва ми се, че там ще намерим безценната влага. Възможно е да не ни остане вода за последния ден на пътуването, а дори и за повече. Нямам предвид мулетата — те не могат дълго да търпят на жажда; човекът обаче е много по-издръжлив.

— Нима работите са толкова зле, Удроу?

— Да, скъпа. Затова изучавах фотокартите. Най-подробни са. Направихме ги с Анди много отдавна, когато изследвахме за пръв път планетата, но тогава в нашето полукълбо беше ранна пролет. Някои неща бяха снимани за мен и от Зак, но Анди Джей не е изследователски кораб, липсва му нужната апаратура. Избрах този маршрут, защото ми се стори по-кратък. Но всички дерета, които пресякохме през последните десет дни, се оказаха сухи. Сбърках, при това може би за последен път!

— Удроу! Недей да говориш по този начин!

— Извинявай, скъпа. Но всеки има последна грешка в живота си. Обещавам да направя всичко възможно тази грешка да не бъде моята последна; нищо лошо не бива да ти се случи. Просто се опитвам да ти обясня, че трябва да пестим водата.

— Вече разбрах — и ще внимавам при определянето на дажбите.

— Още не съм ти обяснил всичко. Ще се наложи да не се мием изобщо — нито лицето, нито ръцете. Тиганите и тенджерите ще се почистват с пясък и трева, а после ще се оставят на слънце — да ги понапече за дезинфекция. Водата ще е само за пиене. Мулетата минават на половин дажба, а ние с теб вместо по литър и половина на ден ще се опитаме да минем с по половин литър. Да, на мисис Брада се полага пълна дажба, защото трябва да храни козлетата. Но ако нещата тръгнат съвсем зле, ще се наложи малките да бъдат заклани, а тя ще трябва да се задоволи с възможния минимум.

— О, скъпи!

— Може и да не ни се наложи да го правим. Още сме далеч от подобни крайности. Но ако нещата тръгнат наистина зле, ще се наложи да убием едно от мулетата и да пием кръвта му.

— Какво? Но нали те са наши приятели!

— Чуй какво ще ти каже старият човек, Дора. Обещавам, че нищо няма да се случи нито на Бак, нито на Бюла или Бети. Ако се наложи, ще заколим мулето, което купихме в Нови Питсбърг. Но ако някой от старите ни приятели умре — ние ще го изядем.

— Мисля, че няма да мога.

— Ще можеш, ако си достатъчно гладна. И ако си спомниш за детето, което носиш в утробата си. Ще ядеш, та и ще си благодарна на стария си приятел, че ти помага да запазиш рожбата си. Но да спрем сега да говорим за крайностите, скъпа. Ще постъпим по този начин само при липса на друг изход. Не ти ли разказа Хелън за ужасите на първата зима?

— Не. Тя не искаше да знам за това.

— И може би е била права. Ще ти разкажа за един случай, който далеч не бе от най-зловещите. Сложихме — тоест аз сложих — стража при склада със зърно за посев. Заповедта беше: ако се наложи, да се стреля на месо. Единият от часовите направи точно това и беше оправдан от военнополевия съд, защото безспорно беше убил крадец на семена; в устата на трупа бяха открити полусдъвкани зърна пшеница. Между другото, това не беше мъжът на Хелън; той умря като джентълмен — от изтощение и от някаква треска, която така и не успях да разпозная. — Смит помълча и допълни: — Готово. Бак ги накара да завият. Сега да се залавяме за работа. — Той скочи на земята и протегна ръка на Дора. — Усмихвай се, любима, усмихвай се! Това шоу се излъчва на Земята, за да видят тамошните тълпи от бедняци колко лесно е да се колонизира нова планета. Спонсор на предаването е фирмата „Чудните дезодоранти Дюбари“, една кофа от които би ми свършила добра работа.

Дора се усмихна.

— Аз сигурно имам още по-голяма нужда от тези дезодоранти, любими.

— Изобщо не ти трябват, скъпа. Но усмивката — определено да. Виждам, че ще се справим. Трудна е първата крачка. А, да не забравя! Днес — никакви огньове при готвенето.

— Никакви ог… Да, сър.

— Докато не се измъкнем от тази суха местност. И фенерът да не се пали също. Дори ако си изгубила рубините си и не можеш да ги намериш.

— Рубините… Беше много мило от твоя страна, че ми ги подари, Удроу… Но сега с охота бих ги заменила срещу бъчва с вода.

— Не, скъпоценна моя, не си заслужава, защото рубините не тежат нищо, а мулетата няма да се справят с превоза на още една бъчва. Толкова се зарадвах, когато открих при Зак тези рубини. Хубав подарък. Заслужава си човек да поглези една булка. А сега да се погрижим за мулетата.

След като мулетата бяха пуснати на паша, Дора се запита с какво би могла да нахрани мъжа си, без да пали огън. В същото време Смит се зае с издигане на оградата, която не излезе много дълга, понеже не можеше да се направи истински защитен кръг само от два фургона. Наложи се фургоните да бъдат поставени под прав ъгъл един спрямо друг, а после между тях по хипотенузата да се нареди висока и достатъчно здрава ограда от островърхи колове от бакърено дърво, свързани помежду си с онова, което в Нови Питсбърг наричаха въже. Разбира се, тази импровизирана ограда не би била препятствие за един дракон, обаче по тези места нямаше дракони, а на галоперите определено не би им се харесала.

Смит също не я харесваше, но тя беше направена от единствените подръчни материали, които можеха да се намерят на Нови начала. Един сръчен човек спокойно би могъл да я ремонтира при нужда, освен това тя не тежеше много и можеше да бъде изхвърлена без особени съжаления, а не съдържаше и метал. Смит бе купил двата масивни лодкообразни фургона от Нови Питсбърг, като бе платил част от стойността им с железария, достатъчна за направата на друг чифт фургони; железарията бе докарана от няколко светлинни години разстояние от Анди Джей. Нови Питсбърг по-скоро оправдаваше първата част от наименованието си, отколкото втората^[1]; да, наистина бяха открити находки от желязна руда и въглища, но металодобивната индустрия още не беше развита.

Пилетата, свинята, козите — даже хората — бяха желана плячка за дивите галопери, но нощем, след като козата и козленцата бъдеха прибрани в импровизираната кошара, а кучетата пуснати, Смит донякъде се чувстваше в безопасност, още повече че беше заобиколен и от шестнайсетте пасящи мулета. Разбира се, един галопер би могъл да види сметката на едно муле, но по-скоро мулето би надвило наглия хищник, защото незабавно ще се намесят останалите мулета и ще помогнат на своя другар. Смит си помисли, че като нищо не хората, а техните ездитни животни ще изтребят тези зверове и галоперите ще станат тук същата рядкост като пумата по време на младините му.

А прегазеният от мулешките копита галопер лесно можеше да се превърне в пържола, супа или пушено галоперско месо, да не говорим, че грухтящата мисис Порки би могла да си похапне дреболии от галопер — и всичко това без никакви загуби сред мулетата. Смит не си падаше особено по месото от галопери във всякакъв вид според него то имаше прекалено неприятен привкус. Но и това беше по-добре от нищо, а плячката им позволяваше да икономисват запасите, които носеха със себе си. Дора не споделяше вкусовите му антипатии, защото беше родена тук и от малка се хранеше с такова месо, така че не намираше нищо особено в него — храна като храна.

Смит съжаляваше, че няма време да отиде на лов за онези тревопасни, които бяха естествената плячка на галоперите. И те, също като галоперите, имаха шест крака и наподобяваха уродливите окапи, но месото им беше далеч по-вкусно. Наричаха ги прерийни кози, въпреки че те нямаха нищо общо с козите, но класификацията на фауната и флората на Нови начала все още не беше напреднала кой знае колко — засега заселниците нямаха време за подобен интелектуален разкош. Преди седмица Смит, както си седеше във фургона, като на шега стреля по един прериен козел и още си спомняше колко вкусно и крехко беше месото му. Смит беше решил, че няма да губи време за лов, докато не преминат през Безнадеждния проход, но не би се отказал, ако случайността му предостави подобна възможност. И ето, че май беше извадил късмет…

— Фриц! Лейди Макбет! При мен! — извика той. Кучетата дотичаха и зачакаха нарежданията му. — Скачайте на вишката! Галопер! Прериен козел! Горе!

Кучетата моментално скочиха върху покрива на предния фургон и седнаха там, като започнаха да оглеждат околността — едното гледаше вляво, а другото — вдясно. Щяха да останат на мястото си, докато не им бъде наредено да слязат. Смит бе платил добри пари за тях, защото знаеше, че получава хубави кучета — лично той бе докарал техните предци от Земята с първата вълна заселници. Той не беше запален кучкар, но смяташе, че старите приятели на човека ще му служат и на други планети също толкова вярно, колкото и на Земята.

Дора беше посърнала от думите на мъжа си, но се поразведри, когато се залови за работа. Обаче докато разсъждаваше какво да сготви при тази липса на избор на продукти и при забраната да се пали огън, тя откри нещо, което я възмути. Положителното в цялата работа обаче бе, че обзелото я негодувание измести всичките й тревоги. Доколкото можеше да се говори за тревоги, защото тя не вярваше, че мъжът й може да претърпи неуспех.

Дора обиколи зад втория фургон, влезе в малката кошара и се насочи към мястото, където мъжът й закрепваше оградата.

— Ах, това досадно петле!

Удроу се огледа.

— Толкова си сладка с тази шапка!

— Освен шапката, нося и ботуши. Искаш ли да научиш какво е направило това отвратително петле?

— По-добре да си поговорим как изглеждаш. Фантастична си. Но въпреки това не ми харесва как си облечена.

— Какво? Скъпи, но тук е такава жега. И щом не мога да се измия, може би една въздушна вана ще премахне лошата миризма.

— Според мен това за лошата миризма си си го внушила — няма такова нещо. Обаче това за въздушната вана не е лоша идея — сега и аз ще се съблека. Обаче къде ти е пистолетът, миличка? Къде ти е коланът с ножа и пистолета? — Той започна да разкопчава панталоните си.

— Ти искаш от мен да нося колана с пистолета дори сега! Когато съм зад оградата? Там, където можеш да ме защитаваш?

— Чаровна моя, това е обикновена предпазна мярка и самодисциплина. — След като свали панталоните си, той закопча на кръста си колана с ножа и пистолета, после смъкна ботушите и ризата, за да остане чисто гол, само с препасан колан и трите оръжия, които по-рано не се бяха виждали заради дрехите. — Толкова години — дори не ми се мисли колко са — никъде не съм се появявал невъоръжен, освен в най-безопасните места. Искам и ти да придобиеш същия навик. И не за известно време, а завинаги.

— Е, добре, аз оставих колана си на седалката — сега ще го взема. Но от мен изобщо не става боец, Удроу.

— Ти стреляш съвсем прилично с иглен пистолет на петдесет метра. И ще стреляш все по-добре и по-добре, докато живееш с мен. И ще се научиш да използваш всичко, което стреля, реже, изгаря или просто оставя синини… Всичко — от двете си ръце до бластера. Погледни ей там, прелестна Дора. — Смит посочи към равнината. — Представи си, че след седем секунди иззад върха на онова възвишени изскочи шайка от дългокоси диваци и се нахвърли върху нас. Мен ме уцелват с копие по крака и падам. И на теб ти се налага да ни защитаваш и двамата. Какво ще можеш да направиш ти, крехкото младо момиче, ако пистолетът ти е останал там, на седалката на фургона?

— Какво ли? — Тя разтвори крака, сложи длани зад главата си и изобрази стойка, която трябва да е била изобретена в райските градини или някъде около оградата им. — Ще направя ето това.

— Да — замислено се съгласи Лазарус, — това щеше да свърши работа, ако те бяха хора. Но не са. И високите, красиви момичета с кафяви очи могат да ги заинтригуват само в качеството си на храна. Глупаво от тяхна страна, но са си такива.

— Да, скъпи — кротко се съгласи тя. — Ще изтичам да си взема пистолета. После ще убия този, който те е ранил и ще се опитам да поваля колкото може повече от тях, преди да ме хванат и да ме изядат.

— Правилно, прелестна моя, точно така. Към оня свят човек трябва да потегли с почетен караул. Ако смъртта е неизбежна, посрещни я с битка. А големината на почетния караул ще определи статуса ти в ада.

— Да, скъпи. Не се съмнявам, че адът ще ми хареса, ако и ти си там. — Тя се обърна и отиде да вземе оръжието си.

— Естествено, че ще бъда там. Къде другаде да съм? Дора, след като си сложиш колана с пистолета, си свали шапчицата и ботушите и си сложи рубините, всичките.

Тя спря, с единия си крак върху стълбичката на фургона.

— Рубините ми, скъпи? Тук, в прерията?

— Дългокрака Лил, аз купих тези рубини заради теб — да ги носиш, и заради себе си — да ти се наслаждавам.

Дора се усмихна. Лицето й, което обикновено бе сериозно, засия, тя се обърна и изчезна във фургона. Върна се бързо — още не бе успяла да си сложи колана с оръжието и рубините, така че ги носеше в ръце, но беше намерила няколко секунди, за да среше дългите си и блестящи кестеняви коси. Изобщо не й личеше, че не се е мила повече от две седмици; това не би могло да намали чаровната й младежка красота. Тя се спря върху стъпалата и му се усмихна.

— Постой там! — каза Смит. — Великолепно! Дора, ти си най-красивото нещо, което съм виждал през живота си.

Тя го дари с нова сияйна усмивка.

— Не ти вярвам, съпруже мой… но се надявам, че често ще повтаряш тези думи.

— Мадам, аз не умея да лъжа. Казвам го, защото е самата истина. Кажи сега какво беше онова за петлето?

— О! Това извратено малко чудовище! Казвах ти, че сигурно то чупи яйцата! И най-накрая го хванах да кълве две току-що снесени яйца!

— Кралска привилегия, скъпа. Страх го е, че от едно от тези яйца ще се излюпи петле.

— Ще му прекърша вратлето. Ако можех да запаля огън, веднага бих го направила. Скъпи, чудех се какво студено ястие да приготвя, без да отваряме някой от запечатаните пакети, и ми хрумна да смеся натрошени солени бисквити и сурови яйца. Но днес кокошките снесоха само три яйца, а петлето разби двете от тях, снесени от неговите кокошки. Сложих много трева и в двете гнезда. Яйцето от другата страна изобщо не е докосвано. По дяволите! Удроу, защо се ни два петела?

— Поради същата причина, заради която нося два ножа. Любима, след като се доберем до мястото, където ще живеем, и първите ни пиленца се излюпят, ще изчакаме да пораснат малко и едва след като сме сигурни, че сред тях има петле, ще можем да си позволим да изядем пакостника. На някой празник. Но не и по-рано.

— Обаче няма да му позволяваме да чупи яйцата. Е, ще вечеряме сирене и сухари. Освен ако не искаш да отворим някой нов пакет.

— Нека да не бързаме. Фриц и Лейди Мак дебнат за някакъв дивеч. Надявам се да надушат някой прериен козел. Или поне галопер.

— Но аз не мога да сготвя месото. Нали каза…

— Ще го ядем сурово, скъпа. Отрязваме от бут от прериен козел, ситно го накълцваме и мажем върху бисквитите. „Месо по татарски ала Нови начала“. Страшно вкусно. Почти колкото момиче. — Той се облиза.

— Добре. Ако можеш да ядеш такова нещо, ще мога и аз. Но понякога, Удроу, не мога да разбера дали се шегуваш, или си сериозен.

— Прелестна моя, никога не се шегувам, когато става въпрос за храна или за жени; това са свещени теми. — Той отново я огледа от горе до долу. — А като сме заговорили за жени… Жено, казах ти да се облечеш само в рубини. Каква е тази гривна около глезена ти?

— Вие ми подарихте три гривни, сър. Както и пръстени и обеци. И ми казахте да ги „нося всичките“.

— Наистина. А този рубин откъде е?

— Хей! Това не е рубин, това съм аз!

— Изглежда като рубин. Ето още един, абсолютно същия.

— Ах! Може би ще е по-добре да сваля рубините. Само да не ги загубим. Или все пак първо да напоим мулетата?

— Имаш предвид, преди да вечеряме?

— Ъ… да, мисля, че точно това имах предвид. Умираш си да ме дразниш.

— Не говориш много разбираемо, малка Дора. Кажи на чичо Гиби какво точно искаш.

— Аз не съм „малката Дора“. Аз съм Дългокраката Лил, най-разгоненото момиче на юг от Сепарация — ти самият си ми го казвал. Аз се бия, ругая, плюя през зъби. Освен това съм наложница на Лазарус Лонг, Супергероя от Небесата, силен колкото шестима. И ти прекрасно знаеш какво искам, и ако ми докоснеш зърната на гърдите отново, възнамерявам да те поваля и да си го взема насила. Обаче мисля, че все пак ще е по-добре първо да напоим мулетата.

Животът с Дора винаги бе толкова весел, Минерва. И работата не беше само във физическата й красота; по общоприетите стандарти тя не беше красавица, въпреки че за мен тя бе съвършена. Нито пък причината беше в ентусиазма, с който се отнасяше към „ероса“, въпреки че тя наистина беше ентусиазирана и готова по всяко време и не й бе необходим фитил, за да се възпламени. Имаше си умения, които непрекъснато се усъвършенстваха. Сексът е въпрос на опит — като пързалянето с кънки, ходенето по въже или синхронното плуване. Сексът не е инстинкт. Разбира се, животните се съвкупяват по инстинкт, но за да се превърне сексът във висше и ярко изкуство, са необходими интелигентност и търпелива целеустременост. Дора си я биваше в леглото и с всеки изминал ден ставаше все по-добра. Тя се учеше упорито, освободена от кумири и от глупави предразсъдъци, стремеше се да практикува всичко, каквото научеше, и притежаваше духовното качество, превръщащо упражнението на потните тела в нещо свещено.

Но любовта, Минерва, е нещо, което все още продължава, дори когато вече не си разгонен.

Дора беше добра компания във всеки момент и колкото по-трудно ставаше, толкова повече можех да разчитам на нея. Тя се сърдеше за такива неща като разбитите яйца, защото беше отговорна за пиленцата, но нито веднъж не се оплака, че е жадна. Вместо да ме моли да се справя по някакъв начин с петела, тя напрегна мозъка си и разреши проблема сама: затвори всички кокошки при другия петел, после върза хулиганина за крака и направи преграда между клетките; по-малкият петел се озова в изолация и не загубихме повече яйца.

Обаче главните трудности бяха пред нас. Това не тормозеше Дора и тя не се сърдеше, когато нямах време да отговарям на въпросите й. Минерва, пътят ни водеше към бавна смърт, макар най-опасните му участъци да обещаваха да умрем бързо. В първата част на пътешествието ни Дора прояви безкрайно търпение и винаги успяваше да запази спокойствие; във втората му част ми беше безценна помощничка. Скъпа, ти притежаваш колосални познания, но си градско чедо и винаги си живяла на цивилизована планета; може би ще е по-добре да ти обясня някои неща.

Сигурно се чудиш беше ли това пътешествие необходимо и ако да — защо избрах най-трудния начин за осъществяването му.

Необходимо беше, защото, след като извърших нещо, което Хауардовците никога не правят, а именно — сватбата с ефимерна, пред мен стояха три възможности.

Първата от тях беше да живеем сред Хауардовците. Дора отхвърли този вариант. Всъщност и да беше казала „да“, аз щях да се опитам да я разубедя. Обикновено ефимерните, живеещи сред Хауардовци, изпадат в депресия със склонност към самоубийство; за пръв път наблюдавах такова състояние при приятеля ми Слейтън Форд^[2] и оттогава насам съм го срещал многократно. Не исках и с Дора да се случи същото. Не знаех дали са й отредени десет или хиляда години, но исках тя да им се наслади.

Друга възможност беше да останем в „Търкулнат долар“ или — което си е същото — край едно от селата в този малък къс от планетата, който беше заселен. Почти се бях решил на този вариант — Бил Смит би могъл да поработи там известно време.

Но не за дълго. Малкото Хауардовци, живеещи на Нови начала — Меджи и три други семейства, доколкото си спомням, — бяха пристигнали инкогнито, в „маскарад“, както се казва на хауардовски жаргон, и се справяха с проблема си с помощта на някои прости номера. Баба Меджи можеше да „почине“, а после да „възкръсне“ под името Дебора Симпсън в друго Хауардово домакинство. И колкото повече ставаха хората на планетата, толкова по-лесно се осъществяваха подобни трикове, особено след пристигането на колонистите от четвъртата вълна, които бяха пътували към Нови начала, потопени в студен сън, и съответно не се познаваха един друг.

Но Бил Смит беше женен за ефимерна. Ако бях останал да живея сред обикновените хора, щеше да ми се наложи да оцветявам косата си, както и окосмяването по останалата част от тялото — за да не се издам случайно — и да остарявам едновременно със съпругата си. И което е още по-лошо — щях да съм принуден да избягвам хората познавали Ърнест Гибънс, тоест по-голямата част от на селението на „Търкулнат долар“, иначе някой от тях щеше да познае профила ми или гласа ми и да започне да се чуди, а нямах възможност да си направя пластична операция или нещо от този род. Винаги, когато съм променял името и самоличността си, съм сменял и местожителството си — това е най-сигурният начин. Дори пластичните операции не са ми помагали за дълго време — възвръщам нормалните си черти прекалено бързо. Веднъж си подкъсих носа, защото имаше опасност да ми подкъсят тялото и да стане с една глава по-ниско; само след десет години той си стана същият, какъвто си беше и преди: голям и грозен.

Всъщност не се притеснявах особено, че може да ме разобличат като Хауардовец. Но ако бях решил да приема „маскарада“ и да използвам старателно всичките козметични трикове, за Дора щеше да е още по-очевидно, че не съм като нея, че съпругът й остарява значително по-бавно.

Минерва, струваше ми се, че единственият начин, по който можех да спестя на прекрасната си нова съпруга притесненията, беше да я отведа по-далеч и от двата вида хора — както от дълго живеещите, така и от ефимерните. На място, където щях да бъда такъв, какъвто съм, и нямаше да обръщаме внимание на различията между нас. Реших да постъпя по този начин още в деня, в който се оженихме.

Изглежда това бе най-добрият изход в абсолютно невъзможната ситуация, при това не беше толкова необратим, колкото скок с парашут. Ако започнеше да се чувства твърде самотна, ако й станеше противна гледката на грозната ми муцуна, можех да я върна сред хората докато още бе млада, за да си намери друг мъж. Имах предвид този вариант, Минерва, защото съм омръзвал достатъчно бързо на много от жените си. Договорихме се със Зак Бригс и се разбрахме да поддържаме връзка чрез Джон Меджи, за да може синът ми да е в течение как я карат „Бил Смит“ и младата даскалица. Не изключвах възможността някой ден да ми се наложи да напусна тази планета.

Но защо не помолих Зак да ни остави на самото място, където бях решил да живеем, и да разтовари всичко, което ни бе необходимо, за да избегнем по този начин дългото опасно пътешествие? Без да рискуваме да умрем от жажда, от зъбите на галоперите или от някаква друга опасност?

Минерва, всичко това беше много отдавна, и аз мога да ти дам пояснения само в техническа терминология от онова време. Анди Джей не можеше да се приземи на повърхността на планетата, той се разтоварваше на орбита. Неговата товарна лодка можеше да каца на всяко достатъчно голямо плоско място, но за целта се нуждаеше поне от ъглов радарен отражател, а за излитането му бе необходима страшно много вода. Капитанският катер бе единствената лодка на Анди Джей, която би могла да се приземи във всяка точка на планетата и после да излети без чужда помощ, стига да я управлява опитен пилот. Обаче нейната товароподемност беше около две пощенски марки, а на мен ми бяха необходими мулета, рало и много други неща.

Освен това аз се надявах да намеря изход от онези планини, а за целта първо трябваше да вляза в тях. Не бих взел Дора със себе си, ако не бях сигурен, че ще мога да я отведа до края на пътуването жива и здрава. Трябва да си призная и че исках да я изпитам. Нямаше да е беда, ако се окажеше, че не притежава необходимите качества за такъв живот; обаче щеше да е трагедия, ако го узнаех прекалено късно.

Така че ние не бяхме избрали сложния начин, а единствения възможен начин за онова място и време. Но аз не бих тръгнал на път, без да реша предварително какво да взема със себе си и без какво мога да мина. На първо място трябваше да уточня колко фургона са ми необходими. Много ми се искаше да взема три. В третия фургон бих сложил някои неща за удобство на Дора, инструменти за мен, повечко книги и за двамата, и — преди всичко! — готова едностайна къщичка, за да мога веднага да защитя бременната си жена от атмосферните условия.

Но за три фургона биха потрябвали осемнайсет мулета плюс резервните, тоест още шест, от което следва, че щеше да е необходимо да се отделя един и половина пъти повече време за животните, които трябваше да се поят, впрягат и разпрягат. Освен това, ако се увеличи броят на фургоните и мулетата, човек би изминавал по-малко разстояние за един ден, да не говорим, че на някои места в планините се налага фургоните да се отделят един от друг, за да бъдат прекарани през теснините, а и три фургона щеше да се налага да се разделят по-често, отколкото два. В такъв случай бе твърде вероятно да ни се родят три деца, докато пътуваме, вместо да сме достигнали целта си преди първото бебе да се появи на бял свят.

От подобно безразсъдство ме спаси простият факт, че по това време в Нови Питсбърг имаше само два фургона за продан. Така че успях да преодолея изкушението; в лекия фургон, с който бяхме дошли от „Търкулнат долар“, носех железария, която би ми стигнала за закупуването на три фургона, но реших да обменя допълнителното количество за други необходими вещи. Не можех да си позволя да чакам да ми направят трети фургон. Годишният сезон и бременността на Дора ме принудиха да побързам с тръгването.

Големи предимства имаше пътешествието с един фургон — класическият начин за семейно пътуване, използван от векове на не една планета, но обикновено при миграции, когато много семейства се придвижват заедно. Предвождал съм подобни кервани неведнъж.

Обаче ако пътуваш с един фургон и нямаш спътници, един-единствен инцидент може да доведе до трагични последици.

Естествено, пътешествието с два фургона създаваше двойно повече грижи, но и шансът да оцелееш беше по-голям. Ако загубиш единия фургон, би могъл да пренаредиш вещите и да продължиш пътя си.

И така, аз купих два фургона, Минерва, въпреки че Зак ми беше осигурил железария на стойност три фургона. Обаче третия комплект не продадох до последната минута.

А сега — това каква стока трябва да натовариш във фургоните, ако искаш да оцелееш?

Първо трябва да направиш списък на нещата, които смяташ, че ще ти потрябват, и които би искал да вземеш:

Фургони, резервни колела, резервни оси.

Мулета, хамути, резервни принадлежности за впрягане, седла

Вода

Храна

Дрехи

Одеяла

Оръжия, амуниции, комплект инструменти за поправка на оръжието

Лекарства, хирургични инструменти, бинт

Книги

Рало

Брана^[3]

Гребло с впряг

Лопати, ръчни гребла, мотики, редосеялки^[4], вили с три, пет и седем зъбци

Косачка

Ковашки инструменти

Дърводелски инструменти

Желязна печка

Походен клозет

Газова лампа

Преносима вятърна мелница и помпа

Циркулярен трион, задвижван от силата на вятъра

Инструменти за обработка на кожа и за поправка на хамута

Легло, маса, столове, чинии, тенджери, тигани, принадлежности за хранене и готвене

Бинокли, микроскоп, апарат за изследване на качеството на водата

Точило

Ръчна количка

Гюм

Ведро, сито, най-различни дребни инструменти

Млекодайна крава и бик

Кокошки

Сол за хората и животните

Пакетирана и суха мая

Зърно за посев от няколко сорта

Ръчна мелница

Месомелачка

Не спирай дотук; мисли мащабно. Няма значение, че толкова неща няма да се поберат и в много повече фургони. Напрегни си въображението, провери списъка на стоката, докарана от Анди Джей, огледай кораба, виж какво има в главния склад на Рик, поговори с Джон Меджи, огледай къщата и фермата му, както и тези на останалите ти приятели; ако забравиш нещо, няма да можеш да се върнеш.

Музикални инструменти, принадлежности за писане, дневници, календари

Детски дрешки, пелени

Предачен и тъкачен стан, принадлежности за шиене… овце!

Танин и материали и инструменти за обработка на кожа

Стенни и ръчни часовници

Семена на плодове и зеленчуци

И така нататък…

А сега се хващай за работа — окастряй списъка, прави промени, изчислявай теглото на стоката.

Махни бика и кравата, смени овцете с кози — тяхната козина също е достатъчно дълга, за да може да се стриже. Хей, забравил си ножиците!

Ковашкият комплект остава, но ще се ограничиш с наковалня и минимум инструменти… Меховете ще трябва сам да си ги направиш. Изобщо, можеш да задраскаш всичко, което се прави от дърво, но си вземи известен запас от метални инструменти — без тази тежест няма как да минеш. За сметка на това ще можеш да правиш неща, които никога не си предполагал, че си способен да измайсториш.

Косачката се превръща в ръчна коса с три резервни остриета; греблото с впряга е зачертано.

Преносимата вятърна мелница остава, както и циркулярният трион (изненада!), но само ако успееш да размениш минимум железария срещу тях; няма да ти се наложи да ги използваш скоро.

Книги… Дора, без кои книги не би могла да живееш?

Да намалим наполовина количеството на дрехите, да удвоим броя на ботушите, да вземем повече обувки, като не забравяме и детските. Да, знам как се правят мокасини — да сложим обущарски конци. А, трябва да взема скрипец и възможно най-здравото въже, което може да се намери, или няма да успеем да минем през прохода. Парите не са проблем — ограничени сме само от обема и теглото. Това, което могат да теглят мулетата, ще бъде цялото ни състояние.

Минерва, за щастие на двама ни с Дора аз участвах в колонизация на девствена планета за шести път; товарил съм космически кораби много години преди да ми се наложи да планирам какво да взема във фургоните. Няма никаква разлика — звездолетът е затворен фургон, пътуващ из Галактиката. Намали теглото дотолкова, че мулетата да могат да го теглят, после съкрати още десет процента, колкото и да ти е тъжно; счупената ос — когато не можеш да я замениш — може да доведе до счупен врат.

После увеличи с 95 процента количеството вода — тя ще ти е необходима всеки ден.

Игли за плетене! Умее ли Дора да плете? Ако не — научи я! Прекарал съм много самотни часове в космоса в плетене на пуловери и чорапи. Прежда? Дора няма да успее в близко време да сплете хубава прежда от козината на козите; нека да плете по пътя детски дрешки, това ще спомогне за доброто й настроение. Преждата не е много тежка. Могат да се направят дървени игли или дори метални — от някоя стара железария. Но по-лесно ще е да се купят от склада на Рик.

— О, Боже мой, за малко да забравя да взема брадва!

Брадва с едно резервно острие, кирка, мотика… Минерва, в Нови Питсбърг добавях, съкращавах, махах, заменях, но щом излязохме от града и изминахме три мили в посока към Сепарация, веднага разбрах, че съм се престарал. Прекарахме нощта в някакво имение, където смених трийсеткилограмовата си наковалня за петнайсеткилограмовата на домакина. Смяната стана без доплащане, но сърцето ми дори не трепна. Освен това смених и някои други тежести, без които можех да мина, за пушено месо, бекон и допълнително зърно за мулетата — за всеки случай.

В Сепарация отново се отървахме от част от товара и аз се сдобих с още една бъчва, която напълних с вода — както е известно, водата си е необходима, а сега ми се бе отворило свободно място.

Мисля, че тази допълнителна бъчва ни спаси живота.

Зеленото петно, което Лазарус Лонг бе забелязал покрай клисурата, се оказа доста по-далеч, отколкото им се струваше. През последния ден, преди да се доберат дотам, мъжът и мулетата не изпиха нито капка вода. Всъщност не бяха пили от сутринта на предишния ден. Смит имаше световъртеж; мулетата пристъпваха с мъка, навели глави.

Когато съпругът й спря да пие, Дора искаше да последва примера му.

— Слушай, малко глупаво момиче — каза й той, — ти си бременна. Разбра ли ме? Как още да те убедя? Отделих четири литра, когато поихме мулетата, ти ме видя.

— Не са ми необходими четири литра, Удроу.

— Млъкни. Те са за теб, козата и кокошките. И за котките — на тях не им трябва много. Прелестна моя, за шестнайсет мулета четири литра вода са нищо, но вие, дребосъчетата, можете да изкарате дълго време с нея.

— Да, сър. А мисис Порки?

— О, тази проклета свиня! Ъ… ще й дам половин литър, когато спрем да нощуваме. Аз ще я напоя. Тя е в такова настроение, че като нищо може да разлее водата и да те захапе за палеца. После ще напоя и теб и ще те наблюдавам, за да съм сигурен, че си изпила всичко.

След дългия ден, неспокойната нощ и новия безкраен ден те най-после достигнаха до първите дървета. Тук беше почти прохладно, на Смит му се струваше, че вече усеща миризмата на вода, но самата вода още не се виждаше.

— Бак! Хей, Бак! Завивай!

Предводителят на мулетата не отговори; той беше мълчал през целия ден. Обаче все пак спря колоната, така че фургоните да са под ъгъл един спрямо друг, и нареди мулетата в удобен за разпрягане строй.

Смит извика кучетата и им нареди да търсят вода, а после започна да разпряга мулетата. Съпругата му мълчаливо се присъедини към него и се зае с дясната колона, докато той се занимаваше с тези от ляво…

Навярно Дора чете мислите ми, с благодарност си мислеше той. А сега, когато водата е някъде наблизо, къде да я търся? Да гадая? Или може би първо да огледам околността? Смит беше сигурен, че от тази страна на дърветата няма вода, трябваше да огледа района около подножието на хълма. Да оседлае Бюла? По дяволите, изглежда Бюла се чувстваше по-зле дори от самия него. Реши първо да разтовари коловете за оградата от втория фургон. Не беше виждал галопери вече три дни, което за него означаваше просто, че са с три дни по-близо до следващата си неприятност със зверовете.

— Дора, ако можеш, моля те, помогни ми.

Тя не отговори. По-рано мъжът й никога не я бе молил да му помага при изграждането на кошарата; тя се безпокоеше заради жаждата и изтощението му и си мислеше за онзи четвърт литър вода, който беше скрила за него. Как да го накара да я изпие?

Те още не бяха приключили с разтоварването, когато чуха развълнувания лай на Фриц в далечината.

Минерва, това беше яма с вода; от скалата извираше ручейче, на два-три метра по-долу се бе образувал вир, от който водата не се оттичаше наникъде. Наоколо имаше доста следи от животни: галопери, прерийни кози и още някакви, които не ми бяха познати. Струваше ми се, че някой ме наблюдава, и съжалих, че нямам очи на тила си. Около ручея бързо се стъмваше; тук короните на дърветата бяха по-гъсти, а слънцето се спускаше все по-ниско.

Не знаех какво да правя. Изобщо не разбирах как някое от разпрегнатите мулета не намери дупката заедно с кучетата или даже още по-бързо; мулетата умеят да надушват водата. Със сигурност щяха да довтасат, а аз не исках да се нагълтат с прекалено много вода. Мулетата са умни, но когато са измъчени от жажда, пият прекалено бързо. Трябваше аз самият да ги напоя.

Не исках и да влизат във вира; той беше чист, или поне така изглеждаше.

Кучетата се напиха. Погледнах Фриц и съжалих, че той не умее да говори като муле. Нямаше ли наоколо нещо, на което да мога да напиша съобщение до Дора? Не, по дяволите! Ако му наредя да я доведе, той, естествено, ще се опита, но дали тя ще го послуша? Нали строго й наредих да не мърда от кошарата до моето връщане. Мисълта ми не беше ясна, Минерва; жегата и жаждата ме бяха тормозили прекалено дълго. Трябваше да дам по-точни инструкции на Дора, защото ако не се върнех, докато се стъмни, тя така или иначе щеше да тръгне да ме търси.

По дяволите, не бях взел със себе си дори кофа!

Клекнах и се напих с вода от шепите си и в този момент ми дойде идея. Свалих ризата си, потопих я във водата и я дадох на Фриц:

— Бягай при Дора! Доведи я! Бързо!

Според мен кучето реши, че съм се побъркал, но избяга с мократа риза. В този момент се появи първото муле. Слава на Аллах, това беше старият Бак! Реших да пожертвам шапката си.

Тази шапка ми беше подарък от Зак. Предполагаше се, че е подходяща за всякакви атмосферни условия: пропускаше въздух, но не и вода, дори и в най-силния дъжд. За съжаление не бях имал възможност да проверя водонепромокаемостта й.

Бак изсумтя и се понесе към водата, но аз го спрях и му предложих водата в шапката. После му подадох втора шапка. Сетне — трета.

— Достатъчно засега, Бак. Събирай останалите на водопой.

След като беше наквасил гърлото, Бак вече можеше да направи това. Той нададе гръмогласен вик, но не на английски, а на езика на мулетата. Няма да се опитвам да го възпроизвеждам, смисълът му не можеше да бъде друг освен: „Строявайте се в редица за водопой!“. „Нареждайте се за впрягане!“ звучеше по съвсем различен начин.

В следващия момент вече се опитвах да обуздавам цяло стадо обезумели от жажда мулета. Но с помощта на Бак, Бюла и Лейди Макбет, които бяха свикнали да му помагат, а също и с помощта на шапката, която се оказа не чак толкова водонепроницаема, успях да напоя всички. Така и не разбрах по какъв начин мулетата изграждаха йерархията си, но всяко от тях знаеше на кое място трябва да се подреди, пък и Бак не им позволяваше да го забравят. Небесата да са на помощ на някой младок, ако реши да се пререди; в най-добрия случай го очакваше ухапване по ухото.

Някъде по времето, по което последното муле получи дажбата си вода, шапката съвсем излезе от строя. Но в този момент, водена от Фриц, се появи Дора. В дясната си ръка тя държеше иглен пистолет, а в лявата — какво щастие! — две кофи.

— За водопой! — наредих аз на главния си помощник. — Строявай ги отново, Бак!

Въоръжени с двете кофи, ние бързо напоихме мулетата. После си взех ризата от Фриц, избърсах кофите и обявих водопой за трети път, като този път разреших на мулетата да пият направо от вира.

Бак се разпореждаше, като продължаваше да държи на дисциплината. Когато двамата с Дора потегляхме, всеки с по кофа в едната ръка и с иглен пистолет в другата, Бак продължаваше да допуска мулетата до вира едно по едно.

Слънцето почти беше залязло, когато аз, Дора и кучетата се върнахме при фургоните. Вече бе съвсем тъмно, когато завършихме с доенето на козите, свинята, котките и кокошките, а после си спретнахме малко празненство. Минерва, заклевам се, че след като изпихме половината кофа вода, която бяхме запазили за себе си, аз и Дора се почувствахме пияни.

Забравили за намерението си да не спираме преди прохода, ние останахме на същото място три дни, но това беше много полезно за нас забавяне. Мулетата си почиваха и се тъпчеха, радваха се на изобилието от храна и вода. Покрай кладенеца прострелях един прериен козел. Месото, което не успяхме да изядем, бе нарязано и изсушено от Дора. Възстановихме запасите си от вода. Това не се оказа много лесно; двамата с Бак утъпкахме пътечка до водоизточника. Първо отнесохме бъчвите и ги напълнихме с вода, после една по една ги върнахме обратно, което ни отне ден и половина.

Наядохме се до насита с прясно месо. Дори се изкъпахме! С гореща вода, със сапун и шампоан. Направихме го с помощта на големия чайник, в който загрявахме вода на огнище край вира; двамата с Дора се охранявахме взаимно, докато се къпем. Аз даже се обръснах.

Когато потеглихме на сутринта на четвъртия ден, ние бяхме не просто в добра форма, но ухаехме на чисто и хубаво и не спирахме да си правим комплименти за външния си вид.

Повече не изпитахме недостиг на вода. Нейде над нас имаше сняг; чувствахме неговата свежест в полъха на ветреца и понякога го зървахме по планинските върхове. Колкото по-високо се издигахме, толкова по-често попадахме на ручейчета, но по това време на годината тяхната влага не достигаше до прерията. Тревата беше зелена и свежа.

Най-накрая се спряхме на малко пасище близо до прохода. Там оставих Дора при фургоните, заедно с мулетата, като й дадох ясни инструкции какво да прави, ако не се върна.

— Надявам се, че ще се върна по светло. Ако не се появя, чакай ме една седмица. Не повече. Разбра ли ме?

— Разбрах.

— Е, добре. След седмица ще разтовариш първия фургон — изхвърли всичко, без което можеш да минеш по време на пътуването. Сложи вътре яденето, изсипи водата от буретата във втория фургон и ги премести в първия, после пусни на свобода кокошките и свинята и тръгвай на обратно. Покрай ручея ще напълниш отново всичките бъчви. А след това не спирай никъде, движи се всеки ден от сутрин до вечер. И ще се добереш до Сепарация за половината от времето, за което стигнахме дотук. Всичко ли е ясно?

— Не, сър.

Минерва, няколко века по-рано в подобна ситуация бих кипнал. Но за изминалото време бях научил доста неща. Трябваше ми една десета от секундата, за да съобразя, че ако ме няма, не бих могъл да я заставя да направи каквото и да било. И че всякакви обещания в този момент ще са безполезни.

— Е, добре, Дора, кажи ми тогава какво възнамеряваш да направиш вместо това? Ако не ми хареса, може би ние двамата веднага ще потеглим на обратно към Сепарация.

— Удроу, макар и да не ми го каза, ти ми даде инструкции какво да правя в случай, че остана вдовица.

Кимнах.

— Точно така, Дора. Ако не се върна след седмица, смятай се за вдовица. Без никакво съмнение.

— Разбрах го. Разбрах и защо оставяш фургоните тук; ти не си сигурен, че ще можеш да ги върнеш обратно, ако ги качим още по-нагоре.

— Да. Възможно е точно това да се е случило с онези, които са се опитали да преминат през прохода преди нас. Добрали са се до място, откъдето няма мърдане нито напред, нито назад, и всичко е свършило.

— Да. Но, съпруже мой, ти възнамеряваш да отсъстваш само ден: половин път ден нататък, половин ден път насам. Удроу, няма да мога да повярвам, че си мъртъв, няма да мога! — Дора се втренчи в мен и очите й се напълниха със сълзи, но не заплака. — Ще трябва да видя тялото ти, за да съм сигурна. Само след като съм получила доказателства за гибелта ти, ще се върна в Сепарация възможно най-бързо. Сетне ще отида при Меджи, както сме се разбрали. Ще родя детето ти и ще го възпитам така, че във всяко отношение да е като баща си. Но първо трябва да съм сигурна…

— Дора, Дора! Една седмица е достатъчна, за да бъдеш сигурна. Няма нужда да гледаш костите ми.

— Мога ли да свърша, сър? Ако не се върнеш до вечерта, започвам да действам така, както аз смятам, че е правилно. Утре сутринта ще тръгна да те търся на Бети. Ще взема със себе си още едно муле. По пладне ще тръгна на обратно.

Ако не успея да те намеря, ще потърся място по-нагоре, къде може да се остави един от фургоните. После ще откарам фургона там и ще го използвам като база, за да огледам пътя по-нататък. Ще се опитам да намеря следите ти. По-лесно би ми било да вървя по следите на някое от мулетата, но ти не възнамеряваш да взимаш муле със себе си. Каквото и да се случи, ще те търся… ще те търся, докато още има надежда. А после… ще се върна в Сепарация възможно най-бързо.

Но, скъпи мой, ако си още жив — например ако си си счупил крака — и ако ножът ти е останал у теб, съмнявам се, че галоперите или нещо друго ще успеят да се доберат до теб. Ако си жив, аз ще те намеря, да, ще те намеря!

Предадох се, Минерва. Сверихме си часовниците и се разбрахме по кое време ще се върна. После се качих на Бюла, взех със себе си Бак и тръгнахме на разузнаване.

Минерва, поне четири експедиции преди нашата се бяха опитали да преминат през този проход — никой не се бе върнал назад. Сигурен бях, че не им бе провървяло, защото прекалено са бързали, не са проявили търпение и не са се върнали назад, когато опасността е станала прекалено голяма.

Но аз бях търпелив. Може би вековете не правят човека по-мъдър, но със сигурност го учат на търпение, иначе не може да оцелее толкова дълго. Още същата сутрин намерих първата теснина. Бе очевидно, че някой вече бе взривявал скалата на това място и вероятно бе преминал по-нататък, но мястото продължаваше да си бъде тясно, така че аз се заех с довършването на работата. Всеки човек със здрав разум, тръгнал с фургони из планината, няма да забрави да вземе със себе си динамит или нещо подобно. Ако не разширяваш пътя на определени места, рискуваш да си останеш в планината, докато завалят снеговете.

Аз не използвах динамит. О, всеки с някакви познания по химия може да си приготви сам и динамит, и барут — възнамерявах да си направя и аз, но по-късно. Със себе си бях взел по-ефективно средство — нечувствителен към удари пластичен взрив.

Сложих първия заряд на такова място, че да предизвика най-големи разрушения, но не го възпламених, а се върнах при Бак и Бюла и се опитах да им обясня, че сега ще има силен шум — бум! — но той няма да им навреди, така че няма за какво да се безпокоят. После се върнах, запалих фитила и притичах обратно. Положил ръце на вратовете на мулетата, вперих поглед в часовника си.

— Сега! — казах и планината ми отговори: Па-бум!

Бюла потрепери, но си остана на мястото.

— Трряс! — рече Бак.

Съгласих се с него. Той кимна и продължи да дъвче тревата.

След малко тримата се качихме към скалите и огледахме мястото. Сега проходът бе достатъчно широк, но част от него бе затрупана от камъните. Два по-слаби взрива — и бе разчистен.

— Как ти се струва, Бак?

Той внимателно огледа пътя.

— Тва фургона?

— Един фургон.

— О’хей.

Придвижихме се малко по-нататък, планирахме работата за следващия ден, после поехме на обратно; върнахме се при фургоните по-рано от уговореното време.

Изминаването на следващите два километра ни отне две седмици; добрахме се до друго малко пасище, до което фургоните можеха да бъдат прекарани само един по един. Изгубихме още един ден, докато откараме фургоните на мястото на новата база. Някой бе успял да се добере и дотук: открих останки от счупено колело и взех със себе си металната шина и главината. Така продължавахме да се придвижваме ден след ден, бавно, но сигурно; най-сетне се промъкнахме през последния проход и започнахме да се спускаме надолу.

Но не ни стана по-лесно. От фотокартите, снети от космоса, знаех, че отпред ни очаква река, но тя бе още много далеч и трябваше да се спускаме, да се спускаме и пак да се спускаме до мястото, където клисурата преминава в долина, удобна за заселване. Взривявах скали, разчиствах пътя, понякога ми се налагаше дори да взривявам и дървета. Най-трудно се оказа спускането на фургоните по стръмните участъци. Бяхме минавали през подобни места и при изкачването, но впряг от дванайсет мулета може да изтегли един фургон по всякакъв наклон, стига да имат къде да застанат мулетата. Спускането обаче не беше толкова просто…

Естествено, фургоните имаха спирачки. Но при стръмен наклон фургонът би могъл да се подхлъзне и да се свлече надолу, като отнесе със себе си мулетата. Не можех да допусна подобно нещо да се случи дори веднъж. Естествено, бихме могли да изгубим един фургон и шест мулета и все пак да продължим пътя си. Но мен нямаше кой да ме смени. (Дора можеше да не е в същия фургон.) Ако фургонът, в който бях, пропаднеше, нямаше да имам кой знае какви шансове да оцелея. Така че, когато наклонът ми внушаваше съмнения, че спирачките не ще успеят да издържат, използвах здраво въже, омотано около някое дебело дърво и завързано за оста на колелото на фургона. Отпусках лекичко въжето, а най-здравите мулета, направлявани от Бак, бавно спускаха фургона. Понякога наоколо нямаше нито дървета, нито подходящи за целта скали… Веднъж се наложи дванайсетте мулета да удържат фургона; Дора ги успокояваше, Бак даваше нареждания, а аз се придвижвах заедно със задната ос.

В прерията често се бе случвало да изминаваме по трийсет километра на ден. Но тук, в Безнадеждния проход, докато подготвях пътя напред, понякога не се помръдвахме цяло денонощие. После, когато стръмните склонове, по които се спускахме с въжето, останаха зад гърба ни, скоростта ни се увеличи до десет километра дневно. Ръководех се от едно желязно правило: преди да потеглиш отново, трябва да си подсигурил пътя до следващата база.

Минерва, придвижвахме се толкова бавно, че когато свинята се опраси, все още бяхме в планината.

Не помня някога да ми се е налагало да вземам по-отговорно решение. Дора се чувстваше добре, но вече бе минала повече от половината й бременност. Да се върна ли назад, както някога си бях обещал, или да продължа напред, с надеждата да се доберем до равнината, преди да дойде времето, когато съпругата ми трябва да роди? Кое ще е по-лесното за нея?

Наложи се да се посъветвам с нея, но все пак щях да решавам аз. Отговорността си беше моя. Всъщност можех и изобщо да не разговарям с нея, тъй като предварително знаех, че ще каже: „Да продължим напред!“ Което си бе само отчаяна храброст, разбира се; Дора нямаше моя опит и не си даваше ясна сметка за възможните опасности.

Отново се заех да изучавам фотокартите, но те не ми казаха нищо ново. Някъде далеч напред клисурата преминаваше в широка речна долина. Но колко още път ни оставаше? Не знаех, понеже ми беше трудно да установя къде точно се намираме. Когато потегляхме, бях поставил ходометър на дясното задно колело на първия фургон. При входа в клисурата го нулирах, но приборът работи само ден или два, преди да се разбие от някакъв камък. Нямах никаква представа каква част от пътя сме преодолели и колко ни остава да се спускаме.

Животните бяха горе-долу добре. Загубихме само две мулета. Веднъж през нощта Красавица падна от ръба на една канара и си счупи крака. Единственото, което можех да направя, бе да я избавя от мъките. Не я заклах — имахме прясно месо, пък и нямаше как да го направя, без да ме видят останалите мулета. Джон Ечемичното зърно просто избяга и умря през една нощ; вероятно бе станал жертва на галопер, когато намерихме трупа му, от него бяха останали само костите.

Умряха три кокошки, не им провървя и на две прасенца, но свинята усърдно кърмеше останалите.

Разполагах вече само с две резервни колела. Твърде вероятно бе да се наложи да се откажа от единия фургон.

Именно колелата ми подсказаха какво решение да взема.

(Пропуснати са около 7000 думи, които описват трудностите при спускането по склона.)

Най-после излязохме на платото и пред нас се ширна долината.

Тя беше прекрасна, Минерва — просторна, зелена, омагьосваща… хиляди хектари идеални селскостопански земи. Напускайки клисурата, реката укротяваше буйния си нрав и лениво се виеше между ниските брегове. В далечината се извисяваше заснежен планински връх. На око прецених, че е висок около шест хиляди метра. Намирахме се в субтропиците, а в такова дълго и горещо лято само на планина с подобна височина можеше да се задържи толкова сняг.

Изпитах чувството, че вече съм виждал същата гледка. На родното ми място, на Старата Земя, имаше кажи-речи такава планина — наричаше се Худ. Но нито един човек не бе виждал досега тази долина и този увенчан от снегове връх.

Наредих на Бак да спре колоната.

— Пристигнахме у дома, прелестна моя. Погледни, ей там е нашият дом, в тази долина.

— Дом — повтори тя. — О, скъпи!

— Не подсмърчай!

— Не подсмърчам! — отговори тя и подсмръкна. — Но съм насъбрала толкова сълзи, че когато ми се отвори свободно време, ще се наплача до насита.

— Отлично, скъпа — съгласих се аз, — направи го, когато ни се отвори достатъчно свободно време. Хайде да кръстим планината. Нека се казва Дора.

Тя се замисли.

— Не, това име не й подхожда. Да я наречем Надежда. А всичко в подножието й нека се казва Щастливата долина.

— Прелестна моя Дора, ти си неизлечимо сантиментална.

— Продължавай да говориш! — Тя докосна големия си корем. — Долината ще е щастлива, защото точно тук смятам да родя чудесното гладно зверче, а планината ще се нарича Надежда, защото тя си е точно това.

Бак беше спрял при първия фургон и чакаше да му обяснят причината за спирането.

— Там ще е домът ни, Бак — казах аз и посочих към долината. — Пристигнахме, момче. Това ще е нашият дом. Фермата.

Бак огледа долината.

— О’хей.

… Докато е спял, Минерва. Не бяха галопери — върху тялото на Бак нямаше следи от ухапвания. Вероятно остра сърдечна недостатъчност, но не му направих аутопсия, за да проверя догадката си. Просто беше стар и уморен. Не исках да го взимам със себе си и направих опит да го оставя на пасището на Джон Меджи. Но Бак се възпротиви. Ние бяхме неговото семейство — Дора, Бюла и аз — и той искаше да ни придружи. Направих го предводител на мулетата и не съм го карал да работи, тоест никога не го яздех, нито съм го впрягал. Задълженията на Бак се изчерпваха с това да ръководи мулетата и до голяма степен именно благодарение на неговото търпение и мъдрост успяхме да стигнем до Щастливата долина. Без него не бихме се справили.

Ако беше останал тогава на пасището, може би щеше да живее още няколко години. Или да умре преждевременно от самота след отпътуването ни. Кой знае?

И през ум не ми мина да го разфасовам. Дора щеше да пометне, ако бях споделил с нея подобна идея. Глупаво е да се погребва муле, когато галоперите и лошото време скоро ще се погрижат за трупа му, но аз все пак го погребах.

За заравянето на едно муле е необходима огромна яма, а ние още не бяхме слезли в ниското, където почвата е рохкава. Тепърва ни предстоеше да се спуснем в дъното на долината.

Но първо ми се наложи да реша един кадрови проблем. След Бюла за водопой се нареждаше младокът Кен, яко и силно муле, което говореше съвсем прилично. От друга страна, Бюла беше помагала по време на целия път на Бак да командва… но нямах спомен да съм чул някога кобила да е ръководела стадо мулета.

Минерва, за хомо сапиенс това не е проблем, или поне не тук, на Секундус. Но когато става дума за животни, разликата е съществена. При слоновете командва самката. Обаче петелът винаги е над кокошката. В кучешката глутница могат да са начело и мъжкарят, и женската. Там, където всичко се определя от пола, е по-добре човекът да не се вре със своите обичаи.

Реших да видя дали ще се справи Бюла, затова й наредих да строи мулетата, за да ги впрегна; освен това трябваше да бъдат закарани по-надалеч, докато погребвам Бак… Те не можеха да си намерят място от нерви, всичките бяха страшно разстроени заради смъртта на своя предводител. Не знам как възприемат смъртта, но във всеки случай не са безразлични към нея.

Бюла веднага се залови за работа, а аз междувременно наблюдавах Кен — той безропотно зае обичайното си място до Дейзи. Когато ги впрегнах, само Бюла остана свободна. И така, вече бяхме загубили три мулета.

Аз обясних на Дора защо трябва да се закарат по-далеч животните. Попитах я дали ще се справи, ако Бюла командва мулетата. Или ще е по-добре аз да свърша тази работа? Тук изникна още един проблем: Дора искаше да присъства на погребението на Бак, нещо повече, тя заяви:

— Мога да ти помогна да копаеш, Удроу. Знаеш, че Бак ми беше приятел.

— Една бременна жена може да си позволи всичко, освен онова, което може да й навреди — възкликнах аз.

— Чувствам се прекрасно, скъпи, имам предвид физически, но ужасно се разстроих заради Бак и точно затова искам да ти помогна.

— И аз смятам, че си в добра форма, само че ще е по-добре да продължиш да бъдеш в такава форма. Най-много ще ми помогнеш, ако останеш във фургона. Тук нямаме условия за отглеждане на недоносени деца, пък и нямам желание да погреба и бебето заедно с Бак.

Очите на Дора се разшириха.

— Мислиш ли, че е възможно да се случи такова нещо?

— Не знам, любима. Виждал съм бременни, които са понасяли големи трудности, без да им се случи нещо. От друга страна, имам спомени за жени, пометнали от нищо. Единственото сигурно правило, което знам, е следното: не рискувай, без да си принуден. Точно сега не е необходимо да рискуваш.

Накратко — отново стигнахме до съгласие, но с цената на изгубен час. Откачих втория фургон, издигнах оградата, затворих в кошарата четирите кози и оставих Дора в този фургон. А после прекарах другия на триста-четиристотин метра, разпрегнах мулетата и заръчах на Бюла да ги наглежда да не се разпръснат надалеч. А на Кен наредих да й помага. Оставих им и Фриц за помощник, а Лейди Мак я взех със себе си, за да варди за галопери и да наблюдава околностите. Общо взето тук нямаше къде да се скрие човек; гола поляна с ниска трева и никакви храсти. Обаче щеше да ми се наложи да се спусна в ямата и нямах желание някой да се доближи незабелязано.

— Лейди Макбет! Пази! Горе!

Дора остана във фургона.

Посветих почти целия ден на стария приятел. Наложи ми се да направя прекъсване, за да обядвам, няколко пъти пих вода и се скривах в сянката на фургона за кратки почивки, редувайки се с Лейди Мак. Всеки път, когато се качвах горе, тя си отдъхваше долу. Веднъж ни попречиха… Преваляше пладне и почти бях изкопал ямата, когато Лейди Мак се разлая. Моментално изскочих навън с бластер в ръка, смятайки, че ще си имам работа с галопер. Но беше дракон…

Не се учудих особено, Минерва; някой беше опасъл тревата на ливадата почти до корен и това беше по-скоро работа на дракон, а не на прерийни кози. Общо взето драконите не са опасни и само случайно могат да те стъпчат. Те са мудни и глупави, ядат само растения. О, да, те са много уродливи и човек може да се изплаши, като ги види. Най-много приличат на шестокракия трицератопс. Но това е всичко. Галоперите не ги закачат, защото кожата им е толкова дебела, че опитите да бъде пробита със зъби си е чиста загуба на време. Скрих се при Дора във фургона.

— Виждала ли си някога такова чудо, любима?

— Не от толкова отблизо. Боже, колко е грамаден!

— Наистина е едричък. Но най-вероятно ще си тръгне. Не ми се ще да изразходвам без нужда цял заряд.

Но проклетото добиче не си тръгваше. Сигурно този дракон беше толкова тъп, Минерва, че беше сметнал фургона за дама от своята порода. При тях е трудно да различиш мъжкаря от женската. Но те със сигурност са двуполови; виждал съм дракон върху драконка — доста впечатляващо зрелище е.

Когато звярът се доближи на стотина метра, аз изскочих иззад оградата, като водех със себе си Лейди Мак, която вече се беше разтреперила от нетърпение. Едва ли беше виждала подобно чудовище; в областта около „Търкулнат долар“ им бяха видели сметката доста преди тя да се пръкне на бял свят. Лейди започна да го обикаля с предпазлив лай от разстояние.

Надявах се, че Лейди ще накара дракона да си тръгне, но този недодялан носорог не й обърна капка внимание. Той бавно се беше запътил право към фургона, затова реших да го накарам да ми обърне внимание с един изстрел от игления пистолет. Чудовището се спря — изглежда, от изненада — и широко отвори уста. Точно това очаквах: нямаше смисъл да изразходвам муниции, за да прогоря дебелата му кожа. Така… минимален разряд на бластера право в отворената паст — и един дракон по-малко.

Той постоя няколко секунди и бавно рухна. Аз викнах при себе си Лейди и поех назад, към оградата. Там ме очакваше Дора.

— Може ли да го видя?

Хвърлих поглед към слънцето.

— Имам намерение да приключа с погребението преди да е мръкнало, скъпа, после ще се наложи да върна мулетата и да се отдалечим оттук. Или би искала да пренощуваме между гроба на Бак и мъртвия дракон?

Дора се отказа да настоява и аз отново се заех за работа. След около час направих ямата по-дълбока и я разширих, после вързах Бак за задните крака и здраво хванах въжето.

Дора излезе и дойде при мен.

— Почакай малко, скъпи! — Тя лекичко потупа Бак по шията, после се наведе и го целуна по челото. — Е, добре, хайде тръгвай, Удроу.

Не беше лесна работа, но се справих. Заравянето на ямата, която бях копал почти цял ден, отне не повече от двайсет минути.

— Прибирай се във фургона, прелестна моя. Това беше всичко.

— Ще ми се да знам какво се казва в подобни случаи. Дали знаеш това, Лазарус?

Позамислих се. Чувал бях към хиляда погребални речи дотогава, но повечето от тях не ми допадаха. Затова съставих една кратка.

— Господи Боже, където и да си, моля те, погрижи се за това добро същество. То правеше всичко както трябва. Амин.

(Пропуснато)

… Даже тези първи години не бяха особено тежки за нас, защото в Щастливата долина растеше всичко и даваше по две, че и по три реколти годишно. Но трябваше да я кръстим „Долината на драконите“.

Досаждаха ни и галоперите, особено по-дребните екземпляри, които ловуваха на стада. Това беше нещо ново и непознато за нас. Обаче от проклетите дракони наистина ми беше дошло до гуша! Няма как да не ти писне, когато четири дни подред ти изпотъпкват все същата градина, засадена с картофи.

Галоперите можеха да бъдат тровени и аз се възползвах от този метод. За разнообразие от време на време ги ловях. Вършеше работа и примамката, близо до която залягах нощем, за да избивам с игления пистолет цялото стадо. Скоро и мулетата намериха начин да се справят с тях — нощем се разполагаха да спят близо едно до друго, като оставяха някого на пост. Всеки път, щом от лагера им се чуеше врява, незабавно се будех и хуквах, за да се присъединя към хайката за галопери, но мулетата рядко ми оставяха възможност и аз да се включа във веселбата. Те успяваха не само да сритат нападателите, но и с лекота изтребваха оцелелите от стадото, които правеха опити да се измъкнат. Три мулета и шест кози все пак станаха плячка на галоперите, които обаче постепенно ни оставиха на мира.

Но тези дракони! Прекалено грамадни за капаните, те не обръщаха внимание на отровата — интересуваше ги само онова, което расте. Дори Содом и Гомор бледнеят пред подвизите на един дракон, развихрил се нощем из царевичната нива. От лъкове и стрели нямаше полза, а игленият пистолет само ги гъделичкаше. Единствено бластерът, сложен на пълна мощност, пробиваше дебелата им кожа, но за да се икономиса заряд, трябваше да се накара жертвата да отвори устата си. За разлика от галоперите, драконите бяха прекалено тъпи и не се отказваха да ни досаждат, въпреки понесените от тях загуби.

През онова първо лято видях сметката на повече от сто екземпляра, докато бранех реколтата си, което за мен си беше поражение, а за тях — победа. Въздухът бе пропит от непоносима смрад — какво бих могъл да направя с тези планини от месо? — но още по-лошо бе, че зарядите привършваха, а редиците на драконовото племе май не оредяваха.

Нямах подходящ източник на енергия. Реката на Бак течеше прекалено бавно в този си отрязък и нямаше смисъл да си правя труда да монтирам водна мелница, за направата на която освен всичко друго щеше да се наложи и да пожертвам единия фургон. Преносимата вятърна мелница досега си стоеше разглобена на части, защото първо трябваше да издигна кулата и да измайсторя витлата. И докато не свършех тази работа, нямаше да мога да презареждам батерията на бластера.

Проблемът беше решен от Дора. По това време тъкмо започвахме да строим къщата си и още живеехме в походни условия: бяхме издигнали висока стена около фургоните, за да има къде да вкарваме козите за през нощта, докато ние двамата и бебето Зак спяхме в първия фургон и си готвехме на измайсторена от глина печка. Пушекът, миризмата на козите и на напишкалото се бебе, и вонята от ямата за нечистотии правеха недотам забележима смрадта на разлагаща се драконова плът.

Тъкмо приключвахме с вечерята, по случай която Дора, както винаги, се беше накичила с рубините. Небето бе обсипано със звезди, ясно се виждаха и дисковете на луните — това бе най-приятното време от денонощието. Аз, както обикновено, бях потънал в размисли откъде да намеря енергия и какво да направя с тия гнусни дракони. От време на време се откъсвах от тези мисли, за да изразя възхитата си от ненаситността, с която суче нашият първороден син или за да се порадвам на нощното небе.

Отхвърлил бях няколко прости начина за производство на електроенергия — щяха да са прости, ако се намирахме на цивилизована планета или поне в градче като Питсбърг с неговите въглища и зараждаща се металургична промишленост. В този момент, използвайки доста архаичен израз (вместо да говоря за мегавати или други подобни щуротии), аз отбелязах на глас, че са ми достатъчни и десет конски сили, стига да има откъде да ги взема.

Дора никога не беше виждала коне, но знаеше какво представляват.

— А мулетата няма ли да ти свършат работа, скъпи? — попита тя.

(Пропуснато.)

Вече седем години бяхме в нашата долина, когато пристигна първият фургон. Зак беше почти на седем годинки и вече бе започнал да ми помага… по-точно смяташе, че ми помага, а пък аз поощрявах тези негови опити. Анди бе на пет, а Хелън още не беше навършила четири. Скоро бяхме загубили Персефона и Дора настоя незабавно да се сдобием с поредното дете, без да отлагаме нито ден, нито час — и се оказа права. Веднага след като зачена, настроението ни се пооправи. Персефона ни липсваше, тя беше толкова мило момиченце. Но ние престанахме да тъгуваме и с надежда зачакахме бъдещото дете. Аз се надявах, че пак ще си имаме момиченце, но и момченце да беше — пак щях да се радвам.

И така, всичко бе наред, ние бяхме здрави, фермата процъфтяваше, семейството беше щастливо, имахме много добитък, в големия двор вече се издигаше къща, пристроена към далечната стена, вятърната мелница мелеше зърно и произвеждаше енергия за моя бластер.

Когато зърнах фургона, първата ми мисъл бе, че няма да е зле да се сдобием със съседи. И тутакси разбрах, че ще се гордея — и то много, — когато показвам страхотното си семейство и фермата на новодошлите.

Дора се качи на покрива и заедно с мен започна да наблюдава фургона. Той се намираше на около десет мили оттук и би трябвало да пристигне привечер. Прегърнах нежно жена си.

— Вълнуваш ли се, любов моя?

— Да. Всъщност никога не съм скучала тук — ти не ми позволяваше да изпитвам самота. Как мислиш, колко души ще гощаваме с вечеря?

— Хм… само един фургон, означава едно семейство. В най-добрия случай са двама без деца или с едно, най-много две дечурлига. Ще се учудя, ако са повече хора.

— И аз също, скъпи, но имаме достатъчно ядене.

— Трябва да облечем децата, за да не си помислят, че възпитаваме дивачета — как смяташ?

— Значи ще се наложи и аз да се облека, така ли? — попита Дора, но не личеше, да се е притеснила особено.

— Ама че проблем! Сама решавай, Дългокрака Лил. А кой се оплакваше от липса на повод да се нагласи празнично?

— А ти, Лазарус, ще сложиш ли шотландската си пола?

— Разбира се. Може дори да се изкъпя. Май дори ще се наложи, защото до вечерта ще трябва да почистя целия двор и къщата. И забрави за Лазарус, скъпа — сега отново съм Бил Смит.

— Няма да забравя… Бил. И аз ще се изкъпя, преди да пристигнат. Доста работа се отвори — ще трябва да сготвя, да подредя, да изкъпя децата и да се опитам да ги науча как се разговаря с непознати. Та те още не са виждали други хора, скъпи. Според мен те дори не подозират, че на света има и други хора освен нас.

— Ще се представят чудесно, ще видиш.

Не се и съмнявах в думите си. Ние с Дора се придържахме към общи възгледи за възпитанието на децата. Трябваше да ги хвалим, да не им се караме, да ги наказваме само при нужда, и то веднага, а после да забравяме всичко. А след като ги напляскаме, незабавно да им покажем цялото си дружелюбие, че и по-топлите си чувства. Налагаше се да ги попляскваме — Дора обикновено използваше пръчица, — защото всичките чеда, които бях създал през предишните няколко века, се оказваха истински лудетини, които на драго сърце се възползваха от всяка слабост на родителите си. Някои от съпругите ми имаха големи проблеми с тези малки чудовища, но Дора напълно споделяше възгледите ми и създаде най-цивилизованата порода мои потомци.

Когато фургонът наближи на по-малко от миля, аз се отправих да пресрещна гостите — и веднага бях обзет от изненада и разочарование. Това беше семейство, ако може да се смята за семейство един мъж с двама пораснали синове. Нямаше нито жени, нито деца. По-малкият от синовете още не беше чак толкова голям — брадата му беше още рядка, но въпреки това дори той ме превъзхождаше на ръст и килограми. Баща му и брат му яздеха, а той седеше на капрата и управляваше мулетата. Не личеше да имат други добичета, освен впрегнатите във фургона. Не направих опит да надникна вътре в него.

Никак не ми харесаха тия тримата — изобщо не се покриваха с представата ми за съседи. Дано се заселят по-далеч, рекох си. Ездачите имаха пистолети, окачени на коланите, както си е редно в страната на галоперите. И аз се бях окичил с иглен пистолет и кама. Разбира се, това не беше всичко, но според мен нямаше да е учтиво да демонстрирам целия си арсенал на гостите ни още при първата ни среща.

Когато се доближих, цялата група спря. Последвах примера им, когато Бюла се озова на десетина крачки от челната двойка мулета.

— Здравейте — казах аз. — Добре дошли в Щастливата долина. Аз съм Бил Смит.

Най-възрастният от тримата ме огледа от глава до пети. Трудно е да се каже какво изразяваше лицето на един толкова брадясал мъж, но доколкото успях да преценя, по него се четеше само умора. А аз бях гладко обръснат и пременен с чисти дрехи. Обръснал се бях, защото това се харесваше на Дора и ме подмладяваше. Придадох си най-дружелюбен вид, докато наум си казвах: „Давам ви десет секунди, за да ми отговорите, иначе не разчитайте на вкусен обяд.“

Възрастният едва успя да се вмести в срока. Вече бях отброил наум седем шимпанзета, когато от растителността, покрила физиономията му, се показа подобие на усмивка.

— Е, много си любезен, младежо.

— Аз съм Бил Смит — повторих. — Но май не чух как беше вашето име…

— Сигурно защото не си го казах — отвърна той. — Казвам се Монтгомъри. За приятелите си съм Монти, а врагове нямам, щото не живеят дълго. Нали, Дарби?

— Да, тате — съгласи се ездачът до него.

— Това е синът ми Дарби, а оня на капрата е Дан. Кажете му здрасти, момчета.

— Здрасти — повториха те.

— Здравей, Дарби, здравей, Дан! Монти, а мисис Монтгомъри с вас ли е? — Кимнах към фургона, без да се опитвам да надничам вътре, защото фургонът на човека е негова крепост, също като дома.

— Защо питаш?

— Защото — рекох аз, продължавайки да се правя на дружелюбен идиот, — трябва да уведомя мисис Смит за колко души да приготви вечеря.

— Добре! Чухте ли, момчета? Канят ни на вечеря. Много любезен човек. Нали, Дан?

— Да, тате.

— Ние ще приемем с благодарност поканата. Нали, Дарби?

— Да, тате.

Вече ми беше писнало от това ехо, но гледах да запазя учтивото изражение на лицето си.

— Още не сте ми казали колко сте, Монти.

— Ха! Само трима сме. Но ядем за шестима. — Той се плесна по коляното и се разкикоти на собствената си шега. — Нали, Дан?

— Да, тате.

— Затова дай зор на тия тъпанари, Дан, вече има защо да бързаме.

Аз възпрях готовото да се отрони ехо.

— По-кротко, Монти, няма защо да морите мулетата.

— Какво? Това са си мои мулета, синко.

— Те са си твои и прави с тях каквото си искаш, но аз ще ви изпреваря, за да успее мисис Смит да се подготви за срещата. Виждам, че имаш ръчен часовник. — Аз погледнах своя часовник. — Домакинята ви очаква след час. Или ще ви трябва повече време да пристигнете и да разпрегнете и напоите вашите мулета?

— Ще потраят, докато се навечеряме. А ако пристигнем по-рано, ще изчакаме.

— Не — твърдо казах аз, — след час, но не по-рано. Нали разбирате как се чувства домакинята, когато гостите подранят? Вие ще й пречите и тя като нищо ще развали гозбата. По-добре се заемете с мулетата си. Тук има едно местенце, където можете да ги напоите: на малкия плаж край реката, близко до къщата. Удобно е, защото човек може да се измие, преди да седне да вечеря с една дама. И не идвайте у дома, преди да изтече един час.

— Странна жена имаш… Толкова церемонии в тоя пущинак?

— Такава си е — отвърнах. — Прибираме се у дома, Бюла.

Бюла ускори ход и премина в галоп, но аз се почувствах спокоен чак след като се отдалечихме извън обсега на оръжията им. Във вселената съществува само един наистина опасен звяр. И понякога ти се налага да се преструваш, че смяташ коварното като кобра животно за ласкаво и невинно котенце.

Без да се спирам, за да сваля седлото на Бюла, побързах да тръгна към къщата. Дора, която бе чула стъпките ми, ме посрещна на прага.

— Какво има, скъпи? Нещо лошо ли е станало?

— Може би. Трима мъже са и не ми се нравят. Въпреки това ги поканих на вечеря. Децата ядоха ли? Кажи им да си лягат и им обясни, че ха са си показали носовете, ха съм ги съдрал от бой. Не съм казал на ония нито дума за децата и не трябва да споменаваме за тях изобщо. Сега ще огледам къщата, за да махна всичко, което би издало присъствието на дребосъците.

— Добре. Да, нахранила съм ги.

Точно след час Лазарус Лонг посрещаше гостите пред прага на дома си.

Те се доближиха откъм плажа. Лазарус реши, че животните са напоени, но с леко раздразнение забеляза, че не са разпрегнати, макар че със сигурност им предстоеше да чакат дълго стопаните си. Обаче с удоволствие установи, че тримата Монтгомъри се бяха постарали да се вкарат в ред. Може би щяха да се държат добре; шестото му чувство май прекалено се беше изострило след дългото време, прекарано из тия затънтени места.

Лазарус се беше издокарал с най-хубавата си шотландска пола и с риза от Нови Питсбърг, която донякъде разваляше впечатлението, защото бе избеляла, но пък наистина беше ефектна и той я слагаше само за рождените дни на децата. През останалите дни се задоволяваше с работния комбинезон или със собствената си кожа — в зависимост от времето и от работата, която имаше да върши. Монтгомъри спря добичето си и огледа домакина.

— Боже, колко сме модерни!

— Във ваша чест, господа. Пазя тия дрехи за специални случаи.

— Тъй ли? Много благородно е от твоя страна, Ред^[5]. Нали, Дан?

— Да, тате.

— Монти, аз се казвам Бил, а не Ред. Можете да оставите пистолетите си във фургона.

— Как не! Не си много любезен. Ние не се разделяме с оръжието си. Нали, Дарби?

— Да, тате. А щом тате казва, че си Ред, значи наистина се казваш така.

— Е, Дарби, не съм казвал това. Ако Ред иска да се нарича Том, Дик или Хари, това си е негова работа. А без пистолети ние се чувстваме като без дрехи. Такива ми ти работи, Ред… Бил. Аз даже спя въоръжен.

Лазарус стоеше пред отворената врата на дома си и дори не се помръдна, за да пусне гостите да влязат.

— Разумно е да си толкова предпазлив… когато си на път. Но джентълмените не носят оръжие, когато обядват с една дама. Оставете пистолетите тук или във фургона, ако предпочитате.

Лазарус усети как расте напрежението, видя въпросителните погледи, отправени от младежите към техния баща в очакване на заповедите му. И насочи цялото си внимание към Монтгомъри, като се опитваше да изглежда непринудено. Още сега ли? Дали тоя недодялан мечок ще отстъпи? Или ще възприеме думите му като предизвикателство?

Върху лицето на Монтгомъри грейна усмивка до ушите.

— Е, разбира се… щом толкова й се иска на съседката. И гащите ли да свалим?

— Ще се ограничим само с оръжието, сър.

(Той е десняк. Ако бях десняк и бях облечен като него, къде щях да скрия втория пистолет? Предполагам, там… В такъв случай пистолетът е от малките: или е иглен, или е от старовремските, с късата цев. Дали и синовете му боравят по-добре с дясната ръка?)

Монтгомърови оставиха коланите с пистолетите на седалката на фургона си и се върнаха. Лазарус се дръпна настрана и покани гостите да влязат, а после затвори и залости вратата. Дора, нагласена с най-хубавата си рокля, ги очакваше. За първи път не се беше накичила с рубините за вечеря.

— Скъпа, това са мистър Монтгомъри и синовете му, Дарби и Дан. Това е жена ми, мисис Смит.

Дора леко се поклони.

— Добре дошли, мистър Монтгомъри… Дарби и Дан.

— Наричайте ме Монти, мисис Смит… а вашето име как е? Приятно местенце… в тая пустош.

— Извинете, господа… имам да свърша още нещо и да сервирам вечерята. — Тя им обърна гръб и бързо тръгна към кухнята.

— Радвам се, че ти хареса тук, Монти — каза Лазарус. — Засега не успяхме да направим нещо по-добро, едва сме започнали да строим фермата.

В задната половина на къщата имаше четири стаи: килер, кухня, спалня и детска стая. Всички помещения имаха излаз към двора, но сега беше отворена само вратата към кухнята. Всички стаи бяха свързани помежду си с врати.

Зад вратата на кухнята се виждаше глинената печка, тук беше и огнището. Огнище, печка и бъчва с вода — това беше всичко, с което разполагаше Дора в кухнята… но й беше обещана и течаща вода: „Още преди да се сдобиеш с внуци, скъпа.“ Тя не му даваше зор, защото къщата се разрастваше и с всяка година ставаше все по-удобна.

Зад печката покрай стената бе разположена тоалетната, която представляваше две дървени корита от разрязана на две каца до бъчвата с вода. До тоалетната имаше купчина пръст със забита в нея лопата — ямата за нечистотии полека се запълваше.

— А вие добре сте се уредили — отбеляза Монтгомъри. — Обаче защо си направил клозета вътре?

— Отвън има още един — уведоми го Лазарус Лонг. — Този го използваме по-рядко и аз гледам да не мирише. Според мен една жена няма защо да излиза навън по тъмно особено когато там е пълно с галопери.

— Значи много галопери имате, а?

— Сега вече са по-малко. А не видяхте ли дракони по пътя насам?

— Много кокали видяхме. Сигурно ги е изтръшкала някаква болест.

— Нещо такова — съгласи се Лазарус. — Лейди, стой мирна!… Монти, я кажи на Дарби, че е опасно да рита кучето, може да му налети. Това е куче пазач. Охранява къщата и си знае работата.

— Чу ли какво каза този човек, Дарби? Остави кучето на мира.

— Няма какво да ме души! Не обичам кучетата. Изръмжа ми.

Лазарус направо му заяви:

— Изръмжа, защото я ритна, когато те подуши. А да те подуши влиза в задълженията й. И ако ме нямаше тук, досега да ти е прегризала гърлото. Остави я на мира, тогава и тя няма да те закача.

— Да я беше изгонил навън, Бил, докато ядем! — В молбата на Монтгомъри прозвучаха заповеднически нотки.

— Не.

— Вечерята е сервирана, господа.

— Хайде, Лейди, заставай на пост! — Кучката погледна Дарби и веднага се качи на покрива, като седна така, че едновременно да вижда какво става долу и зад оградата на двора.

Вечерята не стана светска: разговорът се поддържаше главно от двамата възрастни мъже, Дарби и Дан просто се хранеха. Дора отговаряше кратко на репликите на Монтгомъри и се стараеше да не чува онези, които спадаха към неприемливите. Синовете май се изненадаха, когато откриха оставените до чиниите прибори за хранене и клечки за зъби — те се обслужваха само с ножа и разчитаха на пръстите си, но баща им, макар и непохватно, използваше вилицата и лъжицата, като всеки път цапаше брадата си.

Дора беше сервирала печено пиле, студен нарязан свински бут, картофено пюре, залято с мазнината от пилето, горещи питки от царевично брашно и голяма пита от пшеничено брашно с бекон. Пред всеки беше сложена чаша козе мляко и салата от домати, поръсени с козе сирене, освен това имаше и варено цвекло, репички и ягоди с козе мляко. Семейство Монтгомъри спази обещанието си да яде за шестима и си личеше, че на Дора й е приятно. Най-сетне Монтгомъри се дръпна от масата заедно със стола и звучно се оригна.

— Ама че късмет извадихме! Сега ще ни готви мисис Смит! Нали, Дан?

— Да, тате!

— Радвам се, че ви хареса обяда, господа.

Дора стана и започна да почиства масата. Лазарус се залови да й помага.

— Седни, Бил — нареди му Монтгомъри. — Трябва да те питам нещо.

— Хайде питай — рече Лазарус и продължи да събира чиниите.

— Ти каза, че в долината няма никой друг.

— Така е.

— Смятам, че можем да останем тук. Мисис Смит готви много хубаво.

— Днес можете да пренощувате тук. А после си изберете място — надолу по течението на реката има чудни земи. А тук всичко е моя собственост.

— Точно за това исках да си поприказваме. Не е добре, когато един човек се шири на най-хубавите земи.

— Това изобщо не са най-хубавите земи, Монти, тук има хиляди хектари като тях. Единствената разлика е, че тези са обработени и изорани от мен.

— Няма да спорим, така или иначе правите сме ние — с мнозинство от гласовете. От четиримата с право на глас, де. А ние тримата гласуваме за едно и също. Нали, Дарби?

— Да, тате.

— Ние тук не гласуваме, Монти.

— Как ли пък не! Мнозинството винаги има право. Но няма да спорим. Нахранихме се, сега е време за веселба. Обичаш ли борбата?

— Не особено.

— Не ни разваляй удоволствието. Дали ще го тушираш, Дан?

— Разбира се, тате.

— Добре, Бил, първо ще се бориш с Дан, ето тук, в средата, а пък аз, значи, ще съм съдията, за да бъде всичко без грешка.

— Нямам намерение да се боря, Монти.

— Е, не! Мис Смит! Я ела тук, ти трябва да видиш всичко.

— Аз съм заета — откликна Дора, — ще дойда след малко.

— Побързай. А после ще се бориш с Дарби, Бил, пък с мен най-накрая.

— Никаква борба, Монти. Време е да си вървите във фургона.

— Но ти искаш да се бориш, младежо. Не ти казах за какво ще се борим. Победителят спи с мис Смит. — С тези думи Монти извади пистолет. — Преметнах те, а?

С изстрел от кухнята Дора изби пистолета от ръката на Монти, а в шията на Дан внезапно се заби нож. След като внимателно се прицели, Лазарус простреля крака на Монтгомъри, а после се прицели още по-внимателно и застреля Дарби. Лейди Макбет вече се беше наканила да впие зъби в гушата му. Цялата схватка продължи по-малко от две секунди.

— Отличен изстрел, прелестна моя. Браво, Лейди! — Смит потупа Лейди Макбет по гърба. — Добра Лейди, добро куче.

— Благодаря ти, скъпи. Да довърша ли Монти?

— Почакай малко — Лазарус се наведе над ранения. — Е, Монтгомъри, да имаш още нещо за казване?

— Ах, вие, кучи синове! Не ни дадохте дори шанс.

— Имахте сума ти шансове. Само дето не се възползвахте от тях. Дора! Ще го направиш ли? Правото е твое.

— Нещо не ми се иска много.

— Е, хубаво.

Лазарус вдигна от земята втория пистолет на Монтгомъри, бегло го погледна, като отбеляза, че става за музея, но е съвсем читав, и довърши с трофея собственика му.

Дора побърза да се съблече.

— Чакай малко, скъпи, не искам да си изцапам роклята с кръв.

Когато остана гола, си пролича, че е бременна, и се видя, че под дрехата си е носела колан с кобур.

Лазарус също се освободи от шотландската пола и от цялото останало великолепие.

— Няма нужда да ми помагаш, скъпа. Днес цял ден работи! Дай ми най-стария комбинезон.

— Искам да ти помогна. Какво смяташ да правиш с тях?

— Ще ги сложа във фургона и ще ги закарам по-надолу покрай реката, за да се погрижат галоперите за тях, а после ще се върна. — Той погледна към слънцето. — До залеза остава час и половина. Времето ще ми стигне.

— Не искам да ме оставяш сама, Лазарус! Не и сега.

— Разстрои ли се, храбра моя Дора?

— Малко. Не прекалено. Ах… Срам ме е да си призная, но ми се прииска. Това е извращение, нали?

— Ти се възбуждаш от всичко, Дългокрака Лил. Да, общо взето реакцията ти е извратена… но се среща учудващо често, когато човек за пръв път се сблъска със смъртта. Няма от какво да се срамуваш. Това е просто рефлекс. И е по-добре да хвърлиш комбинезона — кръвта се измива много по-лесно от кожата, отколкото от дрехите. — След тези думи той отвори портата.

— Аз съм срещала вече смъртта. Когато почина леля Хелън, бях много по-разстроена, обаче за никаква възбуда не можеше и дума да става.

— Исках да кажа, когато се сблъскаш за пръв път с насилствена смърт. Скъпа, ще ми се да измъкна телата навън, преди кръвта да попие в земята. А приказките можем да ги оставим за после.

— Няма да можеш да ги натовариш сам. И не искам да се разделяме сега, наистина!

Лазарус се спря и погледна жена си.

— Ти си се разстроила доста повече, отколкото го показваш. Това също се случва често: в подобни случаи човек действа решително, напълно автоматично; реакцията на случилото се идва по-късно. Така че се пребори със себе си. Не искам дълго да оставям децата сами вкъщи. А да ги качвам във фургона при тия гнусни туловища също не е за предпочитане. Ела само за да се увериш, че съм се отдалечил съвсем малко, само на някакви си триста метра, после се върни и сложи чайника на печката. Когато се прибера, ще ми се наложи да се измия, дори по мен да не е капнала и капка кръв.

— Да, сър.

— Не долавям в гласа ти радост, Дора.

— Ще постъпя така, както искаш. Но можеше да събудя Закър и да го помоля да постои при децата. Вече е свикнал.

— Е, добре, скъпа. Само нека първо ги натоварим. Но ако повърнеш, оставаш с децата, пък аз ще се оправя с всичко сам.

— Няма да повърна. Почти нищо не съм яла.

— Аз също — каза Лазарус, който продължаваше да се занимава с неприятната си работа. После добави: — А ти извади страхотна реакция, Дора.

— Забелязах знака ти. Имах достатъчно време да се подготвя.

— Тогава още не бях сигурен, че ще посмее да извади пистолет.

— Наистина ли, скъпи? Аз знаех, че те искат да те убият, за да ме изнасилят — разбрах го още преди да седнат на масата. Нима ти не го усети? Затова се погрижих да ги нахраня по-добре — исках да станат по-тромави.

— Дора, ти наистина ли долавяш чуждите емоции?

— Само погледни физиономията му, скъпи. И децата му са същите боклуци. Просто не бях сигурна, че ще се справиш с тях. И бях решила да се покоря на насилието, ако това би могло да ни спаси.

— Бих допуснал да те изнасилят, само ако нямаше друг начин да спася живота ти. Днес, слава Богу, всичко се размина. Тия тримата ми се видяха подозрителни още при вратата. Техните три пистолета бяха на коланите, докато моя стоеше под шотландската пола — можеше да възникнат проблеми. Грешката им беше, че не се опитаха да ме убият веднага. Три четвърти от успеха във всяка схватка се дължат на решителността, трябва само да се улови моментът. Затова толкова се гордея с теб.

— Но ти свърши всичко сам, Лазарус. Даде ми сигнал, остана прав, когато той ти нареди да седнеш, а после отиде на другия край на масата, като гледаше да си по-далеч, когато започна да стрелям. Благодаря ти. За мен остана само изстрелът, когато той извади пистолета.

— Разбира се, че внимавах да не ме гръмнеш, без да искаш, скъпа. Имал съм и други такива случаи. Но само твоята точна стрелба ме отърва от необходимостта да се занимавам с татето и ми даде време да се оправя с Дан. А Лейди се зае с Дарби. Ако не бяхте вие, момичета, щях да съм принуден да се разкъсам на три части. Винаги съм смятал, че това е трудна работа.

— Нали и двете сме обучени от теб.

— Хм, да. Но това не прави заслугата ти по-малка. Когато той се издаде, ти стреля, без да губиш и части от секундата. Сякаш си родена за стрелба с пистолет. Я заобиколи фургона и хвани юздата на мулетата — а аз ще отворя задната врата.

— Да, скъпи.

Още не беше се доближила до мулетата, когато Смит я повика:

— Ела бързо тук, Дора!

Тя се върна.

— Я виж това! — Смит извади от фургона плосък камък и го сложи долу при труповете. На него пишеше:

БАК

РОДЕН НА ЗЕМЯТА ПРЕЗ 3031 ГОДИНА СЛ. ХР.

ПОЧИНАЛ НА ТОВА МЯСТО

ОЩЕ НЕНАВЪРШИЛ 37 ГОДИНИ.

Той винаги правеше най-доброто, на което е способен.

— Но какво е това, Лазарус? Разбираемо е, че искаха да ме изнасилят: сигурно от седмици не бяха виждали жена. Дори желанието им да те убият е обяснимо, защото бяха готови на всичко, за да ме имат. Но защо им е изтрябвало да крадат камъка?

— Не си блъскай главата над това, скъпа. Хората, които не уважават чуждата собственост, са способни на всичко. Те ще откраднат каквото и да е, дори да е заковано с пирони. Дори да не им трябва. — Смит помълча и добави: — Ако знаех по-рано за това, нямаше да им дам шанс. Такива хора трябва да бъдат ликвидирани незабавно. Проблемът е само в това колко бързо можеш да ги разпознаеш.

Минерва, Дора беше единствената жена, която обичах до безумие. Знам, че няма да успея да ти обясня защо. Не я обичах по същия начин, когато се ожених за нея; дотогава тя не бе имала шанса да ми покаже каква може да бъде истинската любов. О, разбира се, аз я обикнах веднага, но това бе привързаността на баща към любимата му дъщеря или нещо подобно на чувствата, които изпитваме към домашните си животни.

Ожених се за нея не по любов, а защото възхитителното дете, подарило ми толкова радостни часове, искаше дете от мен. И имаше само един начин да й го даря и да запазя самоуважението си. Така че аз почти хладнокръвно прецених дали си струва цената, която трябваше да платя, и прецених, че всичко ще ми излезе толкова евтино, че спокойно мога да направя на Дора подобен подарък. Та тя беше ефимерна. Петдесет, шейсет, седемдесет, най-много осемдесет години — и тя щеше да умре. Можех да пожертвам това нищожно време, за да направя щастлив печално краткия живот на своята осиновена дъщеря — така разсъждавах тогава. Не беше кой знае какво, можех да направя такава жертва. И я направих.

Останалото просто следваше от факта, че аз не признавам половинчатите стъпки. Като се захванеш с нещо, го вършиш както трябва, или изобщо не се захващай. Разказах ти за някои от възможностите; мисля, че не ти споменах, че се чудех дали да не стана пак капитан на Анди Джей за времето, докато е жива Дора, и да предложа на Закър Бригс да се позанимава с бизнеса, който имахме на планетата, или да откупи своя дял, ако не е съгласен. Но ако за мен осемдесет години, прекарани в космически кораб, са дребна работа, за Дора това бе целият й живот и тя можеше и да не се съгласи. Освен това космическият кораб не е най-подходящото място за възпитание на деца. А какво щяхме да правим с тях по-късно, когато пораснат? Да ги оставим на първата ни попаднала планета? Не става.

И аз реших, че съпругът на една ефимерна трябва също да стане ефимерен, доколкото е възможно. Следствията от това решение ни отведоха в Щастливата долина.

В Щастливата долина изживях най-щастливите дни в живота си. И колкото повече живеех с Дора, толкова повече я обиквах. С любовта си към мен тя ме учеше и аз самият да обичам и аз се учех; бавно, наистина — не бях от най-прилежните ученици. Прекалено бях свикнал със своите навици и не притежавах нейния природен талант. Но все пак се учех. И разбрах, че най-голямото щастие се състои в това да дариш на друг човек сигурност, топлина и щастие и ти е провървяло, ако имаш подобна възможност.

Но колкото по-дълбоко опознавах любовта, докато живеех с Дора, и колкото по-щастлив ставах, толкова по-често ми се свиваше сърцето при мисълта, че това щастие е кратковременно и скоро ще свърши. А след като наистина свърши, аз не се ожених почти цял век. По-късно все пак го направих, защото Дора ме научи и да се примирявам със смъртта. Тя знаеше, че краткият й живот ще завърши със смърт, но ме научи да живея в своето настояще… И аз успях да преодолея болката си от познанието, че съм осъден на живот.

Страшно хубаво си прекарвахме с нея! Работехме до изнемога, тъй като работа винаги имаше предостатъчно, и се наслаждавахме на всяка минута. Никога не търсехме само удоволствията. Понякога, докато притичвах през кухнята, едва успявах да я плесна по задника и да я помилвам по гърдите, а тя само кратко се усмихваше в отговор; друг път по цял час безделничехме на покрива, наблюдавайки залеза, появата на луните и звездите, без да пренебрегваме и „ероса“ — и животът ни ставаше още по-прекрасен.

Сигурно си мислиш, че през всичките тези години сексът е бил единственото ни развлечение. Да, той винаги бе на първо място при нас, защото и на седемдесет Дора си остана не по-малко ентусиазирана, отколкото бе на седемнайсет. Обикновено бях прекалено уморен, за да играем шах, въпреки че бях направил дъска и фигури. Други игри нямахме, пък и не оставаше време за игра — постоянно бяхме страшно заети. Развличахме се по друг начин: често единият от нас четеше на глас, докато другият плетеше, готвеше или се занимаваше с нещо друго. Или пеехме в хор, докато в такт сеехме или наторявахме.

Работехме заедно винаги, когато беше възможно; разделение на труда имаше само когато беше неизбежно: аз не бих могъл да износя едно бебе и да го кърмя, въпреки че мога да правя всичко друго, което изискват грижите за едно дете. Дора не можеше да върши някои работи, защото просто нямаше достатъчно физическа сила, особено през последните месеци на бременността си. Тя готвеше по-добре от мен (аз бях усъвършенствал това умение няколко века, но така и не достигнах нейното майсторство), като за нея не бе проблем да готви, докато наглежда децата — тези, които все още бяха достатъчно малки, за да не могат да дойдат с мен на полето. Обаче и аз готвех, особено закуски, тъй като сутрин тя се занимаваше с децата, а тя на свой ред ми помагаше във фермата, особено в градината. Дора не знаеше нищо за фермерството, но се учеше прилежно.

Не знаеше нищо и за строителството, но и в тази област научи някои неща. Докато работех нависоко, тя правеше глинените тухли, като винаги слагаше точно необходимото количество пясък. Глината не беше особено подходящ материал за този климат, доста често валяха дъждове и нерядко стената се срутваше от дъжда, преди да съм успял да сложа покрива.

Но при строежите се налагаше да използвам подръчни материали. За щастие разполагахме с покривите на вагоните; с тях покривахме стените, докато не намерих начин да ги защитавам от водата. Дори и не си мечтаех за дървена къща — гората бе прекалено далече. Отне ми цял ден да отида до гората с две мулета и да донеса два дънера. Строителството при такива условия щеше да ми излезе твърде скъпо. Така че се научих да използвам по-дребните дървета, които растяха по бреговете на река Бак, а големите дънери употребявах само за греди.

Пък и не исках да строя къща, която може да изгори. Като малка Дора едва не бе загинала в огъня и не исках тя и децата ни отново да са заплашени от подобна опасност.

Но как да защитя покрива едновременно и от дъжда, и от пожар?

Минавах покрай отговора стотици пъти, преди да го забележа. След като вятърът, лошото време, гниенето, галоперите и насекомите се бяха разправили с мъртвия дракон, всичко, което беше останало от него, бе на практика неунищожимо. Открих това, когато се опитах да изгоря останките от чудовището, лежащи прекалено близо до къщата ни. Не знаех на какво се дължи това. Вероятно биохимията на драконите е изследвана през изминалите оттогава насам векове, но тогава аз нямах нито необходимото оборудване, нито време, нито пък особен интерес; бях прекалено зает с работата по къщата. Така че просто се зарадвах на откритието си. Превърнах кожата на корема във водонепромокаем и огнеупорен брезент, от плочките по гърба на чудовището се получиха превъзходни керемиди, а по-късно се научих да използвам по различни начини и костите.

И двамата преподавахме уроци на децата си — както в къщата, така и извън нея. Вероятно образованието, което получиха те, бе странно… Но момиче, способно да направи красиво седло от кожата на мъртво муле, да реши на ум квадратно уравнение, да стреля точно с пистолет или лък, да приготвя вкусен омлет, да рецитира Шекспир, да умее и да заколи, и да излекува една свиня, изобщо не можеше да бъде наречено невежо по стандартите на Нови начала. Всичките ни момчета и момичета можеха да вършат тези неща, както и много други. Трябва да призная, че те говореха много пищен английски, особено след като основаха театър „Нов Глобус“ и започнаха да поставят една след друга всичките пиеси на стария Бил. Естествено, представата им за културата и историята на Старата Земя не беше точна, но не мисля, че това им пречеше. Разполагахме с няколко подвързани книги — главно справочници — и дузина развлекателни книги, полуразпаднали се от четене.

Децата ни не виждаха нищо странно в това, че им се налага да се учат да четат по „Както ви се харесва“ на Шекспир; никой не им беше казвал, че пиесата е прекалено сложна за тях, и те я поглъщаха, откривайки „езиците в дърветата, книгите в бягащите ручеи, молитвите в камъните и доброто във всяко нещо“.

И на никого не му се струваше странно, че петгодишно момиченце говори в стихове, декламирайки сложен текст. Аз предпочитах това пред „Тичай, Петно, тичай! Гледай, Петно, гледай“ и други подобни глупости от времената след Бил.

Втори по популярност след книгите на Шекспир (и първи, когато коремът на Дора започнеше да се издува за пореден път) бяха моите медицински книги по анатомия, генекология и акушерство. Всяко раждане беше събитие, независимо дали е на котета, прасенца, муленца, кутрета или на козички; но поредното раждане на Дора бе суперсъбитие. И на илюстрацията, която изобразяваше разрез на майка с дете в утробата си, постоянно се появяваха нови отпечатъци от пръсти. В края на краищата ми се наложи да окача на стената тази картинка, както и някои други, показващи процеса на раждането. Откъсването на съответните страници бе единственият начин да се спаси книгата. После обявих, че желаещите могат да изучават картинките колкото си искат, но им забраних да ги докосват, като ги заплаших с наказание. Сетне, за да докажа, че заплахата ми е била сериозна, се принудих да напляскам Изолда — наказание, което бе много по-неприятно за мен, отколкото за дъщеричката ми. Впрочем тя ми помогна да запазя авторитета си пред останалите деца, защото всяко от слабите ми потупвания бе съпроводено с викове и сълзи.

Медицинските ми книги имаха странен ефект върху децата. Малките още от най-ранното си детство научиха английските термини, описващи анатомията и функциите на човешкия организъм. Хелън Мейбъри никога не бе използвала жаргон при разговорите си с малката Дора; Дора също разговаряше с децата си правилно. Но четенето на книгите ми доведе децата до интелектуален снобизъм; те бяха очаровани от сложните латински термини. Когато кажех „матка“, непременно някое от мъничетата ме уведомяваше, че в книгата пишело „утерус“. Или пък Андийн нахлуваше вкъщи, за да ни уведоми, че козелът Брадатко „копулира“ с Копринка. Дечурлигата веднага се втурваха да наблюдават процеса. Обикновено се отърваваха от тези глупости на четиринайсет или петнайсет годишна възраст и отново започваха да говорят на нормален английски като родителите си. Така или иначе не мисля, че латинският им вредеше.

Причината, поради която децата не се интересуваха от взаимоотношенията между мен и Дора по същия начин, беше в моите абсурдни, но неизкореними навици. Дора изобщо не се притесняваше от случаите, в които се нарушаваше уединението ни, за разлика от мен. Да оставаме насаме, ни се удаваше все по-рядко и по-рядко, докато дванайсет или тринайсет години след пристигането ни в долината най-сетне не построих по-голяма къща. Дългото строителство се дължеше на факта, че се занимавах с него само от време на време. Пренесохме се да живеем на новото място още преди завършването на строежа, тъй като вече изобщо не се побирахме в старата къща, а и поредното бебе (Джини) вече бе на път да се появи на бял свят.

Отсъствието на уединение не притесняваше Дора, защото за нея сладострастието й бе нещо напълно невинно. Но аз носех отпечатъка на културата, в която бях израснал — една култура, смахната във всяко отношение, особено пък на тази тема. Дора в много голяма степен ми помогна да се излекувам, но така и не успях да се доближа до нейната ангелска невинност.

Под невинност нямам предвид някакво детско невежество; говоря за истинската невинност на една умна, опитна и зряла жена, в която няма и капчица зло. Дора знаеше, че човек трябва да отговаря за постъпките си, вземаше трудните решения незабавно и поемаше цялата отговорност, ако се окаже, че е сгрешила. Не се притесняваше да се извини и на децата, и на мулетата. Но това не се случваше често, тъй като тя рядко грешеше. Когато обаче все пак се случеше такова нещо, тя не се самобичуваше, а гледаше да поправи грешките си и да се учи от тях.

Тези качества бяха вродени, а вероятно и Хелън Мейбъри бе добавила нещо от себе си при възпитанието на момичето. Хелън беше разумна и чувствителна жена. Ако се замисли човек, тези две качества се допълват взаимно. Чувствителният, но неразумен човек постоянно обърква нещата, при него вечно нещо не е наред. Разумният, но нечувствителен човек… всъщност аз още не съм срещал такива и дори се съмнявам, че изобщо съществуват.

Хелън Мейбъри бе родена на Земята, но с преместването на новото място беше успяла да се освободи от вредните навици и не възпита Дора по стандартите на умиращото земно общество. За взаимоотношенията между двете ми бе разказвала и Хелън, но повечето неща узнах от самата Дора, след като вече се бе превърнала в зряла жена. След като опознах добре непознатата, за която се бях оженил (а винаги при началото на съвместен живот мъжът и жената практически са непознати един на друг, колкото и да са сигурни в противното), разбрах, че Дора е знаела за отношенията, които някога съществуваха между Хелън Мейбъри и мен, включително за икономическата, социалната и физическата страна на въпроса.

Естествено, Дора не ме ревнуваше от „леля Хелън“; за Дора ревността беше само една дума, която не й говореше повече, отколкото думата „залез“ говори на земните червеи. Отношенията между мен и Хелън за нея бяха естествени, разумни и напълно благопристойни. По всичко изглеждаше, че примерът на Хелън се бе оказал решаващият фактор, накарал Дора да ме избере за съпруг, тъй като за красота и очарование у мен не може да става и дума. Хелън не бе учила Дора, че сексът е нещо свещено; чрез собствения си пример тя бе показала на момичето, че сексът е просто начин двама души да бъдат щастливи заедно.

Да вземем тези трима хищници, които ние убихме. Ако бяха добри и порядъчни хора — каквито са например Айра и Галахад — при създалото се положение, в което на четирима мъже се пада една жена и съотношението няма как да се промени, предполагам, че Дора би им влязла в положението и леко и естествено би преминала към полиандрия, като същевременно щеше да успее да ме убеди, че това е най-доброто решение за всички.

С допълнителните съпрузи тя не би нарушила брачния си обет; всъщност Дора не ми се бе клела във вечна вярност. Аз не позволявам на жените да ми дават подобни обещания, защото знам, че ще дойде ден, в който ще им се наложи да ги нарушат.

Така че Дора би могла да направи щастливи четирима порядъчни, честни мъже. Нищо не й пречеше да обича все повече и повече хора — Хелън се бе погрижила за това. А още древните гърци са знаели, че един-единствен мъж не може да загаси огъня в кратера на Везувий. Или така бяха казвали римляните? Няма значение кой го е казал, важното е, че е истина. Не е изключено подобен брак да бе направил Дора още по-щастлива. А ако тя бе по-щастлива, би следвало и аз да стана по-щастлив, макар че е трудно да си представя, че може да съществува по-голямо щастие. Наличието на допълнителна мъжка сила би ми улеснило живота — аз винаги имах страшно много работа. Приятно щеше да е да имаме и компания. Стига, разбира се, това да бяха мъже, подходящи за Дора. Що се отнася до самата Дора, щом имаше достатъчно любов за мен и всичките ни деца, трима мъже допълнително едва ли щяха да изтощят ресурсите й — тя бе неизчерпаем източник на любов.

Разбира се, всичко това са само хипотези. Тримата Монтгомъри толкова малко приличаха на Галахад и Айра, че трудно могат да се смятат за членове на същата раса. Тези твари си търсеха смъртта и я намериха. Не научих почти нищо за тях, след като разгледах фургона им. Минерва, те не бяха преселници; във фургона им нямаше никакви инструменти за обработване на земята. Нямаше нито рало, нито торби със семена. Освен това и седемте им мулета бяха скопени. Не знам какво са възнамерявали да правят. Може да ги е водело само любопитството и да са искали да се върнат към „цивилизацията“, когато се уморят от пътешествия? Или пък са разчитали да намерят някакви заселници, преодолели преди тях Безнадеждния проход, и със сила да ги принудят да им се подчиняват? Не знам — никога не съм се опитвал да разбера гангстерите; просто винаги съм знаел как трябва да постъпвам с тях.

Фаталната им грешка беше, че разсърдиха милата и добра Дора. Тя с изстрел изби пистолета от ръката на Монтгомъри, вместо да се цели в някоя по-лесна мишена: корема или гърдите. От значение ли бе това? От решаващо значение според мен. Бандитът ме беше взел на мушката си и ако Дора бе стреляла в него, а не в пистолета, дори да го бе уцелила, вероятно рефлексът му щеше да сработи, пръстите да се стиснат, а аз да получа куршум. От това можеха да произтекат около дузина последствия, кое от кое по-неприятни.

Щастлива случайност? Изключено. Дора вече се е била прицелила от тъмната кухня. И когато той измъкна пистолета, тя веднага се е ориентирала и стреля в оръжието. Това беше нейната първа и последна схватка. Но какъв боец се оказа само това момиче! Оправдаха се всичките усилия, които бяхме вложили в тренировките. Но всякакво майсторство би било безполезно без студеното точно разсъждение, което я е накарало да порази значително по-трудната цел. На това не съм я научил аз, с подобни неща човек се ражда. Очевидно и при нея бе по рождение — нали и баща й в последния миг от живота си бе взел правилното решение.

Бяха изминали седем години от тези събития, когато в Щастливата долина се появиха нови гости. Те пристигнаха с три фургона, три семейства с деца, истински заселници. Радвахме се да ги видим, а аз особено много се радвах на децата им. Защото ни трябваха яйца. Истински яйца. Човешки яйцеклетки.

Беше точно навреме. Защото най-големите ни деца вече бяха пораснали.

Минерва, ти знаеш за генетиката всичко, което е известно на човешката раса. Известно ти е, че Семействата Хауард са се появили в резултат на бракове между близки роднини, на основата на неголям генетичен фонд. Да, дефектните гени с течение на времето се изчиствали, но с цената на раждането на много увредени деца. Трябва да отбележа, че ние все още плащаме тази цена — навсякъде, където има Хауардовци, съществуват и домове за увредени деца. Краят на този процес не се вижда — новите неблагоприятни мутации ще остават незабелязани, докато не се усилят. Такава е цената, която всички живи същества плащат за еволюцията. Може би някога ще се намери и по-лесен път, но преди дванайсет века на Нови начала такъв не ни бе известен.

Младият Зак стана плещест юноша, гласът му се превърна в уверен баритон. Брат му Анди спря да пее сопраното в семейния ни хор, но гласът му все още бе дрезгав. Хелън нямаше да остане дете още много дълго; още не бе дошла първата й менструация, но това събитие можеше да се очаква съвсем скоро.

Двамата с Дора много мислехме как да постъпим, трябваше да вземем сериозно решение. Чудехме се — дали да не се натоварим на фургоните и да поемем обратно през Бастион? Можехме да оставим големите си деца при Меджи или при някой друг и да се върнем с по-малките. Или пък изобщо да не се връщаме. А можехме и шумно да похвалим Щастливата долина с нейната красота и изобилие и да се върнем заедно с група заселници, така че да избегнем подобна криза в бъдеще.

Бях проявил прекален оптимизъм, очаквайки, че след година, две или три ще ни последват и други преселници само защото бях оставил удобен за фургони път след себе си. Но аз не съм от тези, които се ядосват за разлятото мляко, когато са им откраднали коня. Нямаше смисъл да размишлявам какво е можело да стане и какво — не, при положение че трябваше да мисля как да постъпя с порасналите си деца.

Нямаше смисъл да им говоря глупости за „греха“, дори да бях способен на подобно лицемерие — а аз не бях, особено когато става въпрос за деца. Нито пък исках да им пудря мозъците. Може би трябваше да се предам и да позволя на природата да следва древния си път? Да се примиря, че дъщерите ни скоро — много скоро! — ще станат жени на собствените ни синове, и да се приготвя да платим цената? Да очаквам, че някое от десетината ни внучета ще се роди увредено? Нямах достатъчно данни, за да изчисля вероятността с точност, тъй като Дора не знаеше нищо за своя произход. Аз знаех някои неща, но те бяха крайно недостатъчно. Оставаше ни да разчитаме само на древните и абсолютно неточни емпирични правила.

Така че се опитвахме да печелим време.

Прибегнахме до едно друго древно емпирично правило: никога не прави днес това, което можеш да отложиш за утре, тъй като ситуацията може да се подобри.

И така, преместихме се в новата си къща, която още не беше напълно построена, но в която вече имаше спалня за момичетата, спалня за момчетата и стая за нас с Дора, свързана с детската стая.

Не се опитвахме да се самозалъгваме, че ще разрешим проблема лесно. Вместо това се постарахме големите ни деца да разберат в какво точно се състои този проблем, какви са рисковете и защо е по-мъдро да се въздържат. Не забранявахме и на по-малките да слушат обясненията ни, но просто не ги задължавахме да го правят, защото техническите въпроси надхвърляха техните скромни — заради възрастта им — познания.

Дора си спомни какво бе направила двайсет години по-рано за нея Хелън Мейбъри и съобщи, че денят, в който започне първата менструация на малката Хелън, ще бъде обявен за празник в чест на Хелън. Ще го наричаме „Ден на Хелън“ и ще го празнуваме всяка година. Така ще бъде и с Изолда, Андийн и така нататък. Всяко от момичетата ще има свой ден, свой празник.

Хелън нямаше търпение да дочака момента, в който от дете ще се превърне в девойка. Когато след няколко месеца събитието най-сетне настъпи, тя бе на върха на щастието си. Всичките бяхме събудени от викове:

— Майко! Татко! Вижте, случи се! Зак! Анди! Ставайте! Елате да видите!

Дори да я болеше, изобщо не спомена за това. Вероятно наистина не я болеше; нали и самата Дора не изпитваше болки по време на менструация и никой от нас не бе казвал на момичето, че може да очаква подобно нещо. За да не ставам многословен, ще се въздържа от коментари относно теорията, според която подобни болки се дължат на възпитанието. Не мисля, че имам право на собствено мнение по този въпрос; ако той те интересува, можеш да попиташ Ищар.

В резултат на дългоочакваното събитие пред мен се яви делегация от двама души — Зак и Анди. Зак бе говорителят.

— Виж, тате — започна той, — смятаме, че всичко това е великолепно и сестра ни Хелън заслужава нейният ден да бъде посрещнат с радост и веселие. Обаче, ако трябва да бъдем честни…

— Давай, не го усуквай.

— Добре, а при момчетата?

Дявол да го вземе, отново учредих рицарското звание!

Това не беше внезапно вдъхновение. Зак зададе сложен въпрос и аз трябваше доста да си понапрегна мозъка, преди да измисля разумен отговор. Разбира се, съществуват обреди, които отбелязват както превръщането на момичетата в жени, така и възмъжаването на момчетата; има ги във всяка култура, дори и в тези, които смятат, че са се освободили от подобни ритуали. По време на моето детство можеше да се смяташ за голям, когато ти разрешат да носиш дълги панталони. Обаче има култури, където възмъжаването е свързано с болка, с някакви жертвоприношения и така нататък.

Разбира се, подобни обреди не бяха подходящи за моите момчета. Някои обичаи не ми харесваха, други бяха неприложими — например обрязването. Аз самият съм се родил без крайна плът, благодарение на второстепенна мутация, и предавам този белег на всичките си потомци от мъжки пол. Децата знаеха за това, но аз започнах именно с въпросния пример и им разказах за безкрайното разнообразие от обичаи, с които се отбелязва възмъжаването на юношите. Междувременно се опитвах да намеря отговора на главния въпрос.

Най-накрая казах:

— Вижте какво, момчета, вие знаете много неща за размножаването и генетиката, на които съм ви учил. Знаете също какво означава Денят на Хелън. Нали? Анди?

Анди не отговори. Вместо него се обади по-големият му брат:

— Естествено, че знае, тате. Това означава, че Хелън сега може да има деца, също като мама. Знаеш ли това, Анди?

Анди кимна, ококорил очи. Зак продължи:

— Знаем всичко, тате, даже и по-малките го знаят. Само за Айвър не съм сигурен — той е много малък. Но Изолда и Андийн със сигурност са наясно. Хелън им каза, че възнамерява да догони мама и незабавно да се сдобие с първото си дете.

Почувствах, че целият настръхвам. Без да се впускам в подробности за последвалия разговор, ще ти кажа само, че не тръгнах да им обяснявам, че идеята не е много разумна; вместо това дълго време се опитвах да им набия в главите някои неща, които те вече знаеха, но дотогава не бяха обмисляли: че Хелън не може да има дете, освен ако някой от тях не го помести в нея; че Хелън е още твърде малка, за да се справи с възпитанието на детето; и че Денят на Хелън означава само, че сега тя е станала уязвима. Подчертах, че дори когато след няколко години Хелън стане достатъчно голяма, забременяването от някой от братята й ще доведе по-скоро до трагедия, отколкото до някое от прекрасните бебета, който мама ражда всеки път. Очите на Анди все повече и повече се ококорваха по време на разговора.

Бях подпомогнат от факта, че малката ни кобилка Танцьорка се превърна в самка в момент, в който още й беше рано за жребци. Наредих на Зак и Анди да я изведат от конюшнята, но тя се вмъкна обратно през дупка в оградата и получи това, което търсеше — Букаро я облада. Разбира се, жребецът беше прекалено голям за нея и се наложи да се намеся и да ги разделя, а след това и да я шия. На ветеринарните хирурзи често им се налага да вършат подобни неща, но кървавото зрелище много впечатли момчетата, които ми помагаха по време на операцията и удържаха кобилата.

Естествено, те не искаха подобно нещо да се случи на Хелън.

Минерва, аз малко изхитрувах. Не им казах, че Хелън е момиче, развито във всяко отношение, че няма никакъв проблем да роди първото си дете по-рано, отколкото Дора бе родила Закър, и че дете, родено от връзка между брат и сестра все пак има по-големи шансове да е здраво, отколкото увредено. Премълчах тези неща преднамерено.

Вместо това го ударих на лирика: какви възхитителни създания са тези момичета и какво чудо е, че могат да раждат деца; колко забележителни са и как мъжът трябва да се гордее с тях, да ги обича и да ги защитава, включително и от собственото си безразсъдство, защото Хелън от глупост и нетърпение може да започне да се държи като Танцьорка. Затова не я съблазнявайте, момчета, и стойте по-далеч от нея — както сега. Със сълзи на очи те ми обещаха точно това да правят.

В този момент ми дойде идеята: а защо „принцеса“ Хелън да не ги посвети в рицарство?

Тази идея страшно се хареса на момчетата; Разкази за двора на крал Артур бе една от книгите, които Дора беше взела със себе си, защото й бе подарък от Хелън Мейбъри. Така че вече имахме сър Закър Силния и сър Андрю Храбрия, а също и две дами-кандидатки, очакващи търпеливо своя ден. Изолда и Андийн знаеха, че когато дойде денят на първата им менструация, те също ще станат „принцеси“. Айвър беше назначен за паж, посвещението го очакваше чак когато гласът му мутира. Само Елф беше все още прекалено малък, за да играе подобни игри.

Бях достигнал целта си, поне засега. Струваше ми се, че „принцеса“ Хелън е по-защитена, отколкото й се искаше: нейните рицари й се кланяха, оказваха й почести и я наричаха „прекрасна принцесо“. Дори аз не се бях държал така със своите сестри.

Още преди следващото празнуване на Деня на Хелън от планините се спуснаха трите нови семейства и кризата приключи. Нямаше никакво съмнение, че „принцеса“ Хелън бе просната по гръб за пръв път не от някой от братята си, а от Сами Робъртс, тъй като тя веднага разказа всичко на майка си — още един пример за влиянието на Хелън Мейбъри. Дора я целуна и й каза, че е добро момиче. Иди при татко си да те прегледа. Така и направих. Няма нужда да казвам, че всичко бе наред. Дора контролираше ситуацията, както навремето Хелън бе следила как вървят нещата при Дора. Дъщеря ни забременя чак когато достигна възрастта, в която Дора се бе омъжила, като преди това хубаво се налудува. Взе я Оле Хансен. Свен Хансен, Дора, Ингрид и аз помогнахме на младоженците да обзаведат дома си. Хелън предполагаше, че детето е от Оле, и доколкото знаех, наистина бе така. Нямаше за какво да се безпокоя. Нямаше поводи за безпокойство и когато Зак се ожени за Хилда Хансен. В Щастливата долина новината за бременност беше равносилна на женитба; не помня някое от момичетата да се е омъжило, без предварително да представи подобно доказателство за своите способности. Във всеки случай нашите дъщери постъпваха именно така.

Чудесно е да си имаш съседи.

(Пропуснато.)

… Не само че беше пренесъл цигулката си през Бастион, но и можеше да свири на нея. Аз също бях свирил около петдесет години по-рано и си спомнях някои неща, така че се сменяхме един друг, защото Татенцето също обичаше да танцува. Съпровождаше движенията си с възгласи:

— Строявай ги! Поздравете дамите си! А сега тази отстрани. А сега тази отдясно! А сега — своята дама! Отведи я на мястото й! Всички да станат! Дръж я здраво! Давайте всички заедно!

Мойсей живял отдавна, преди векове.

Царят казал: „Да“, Мойсей отвърнал: „Не!“

— Хванете се за ръце, направете кръг!

Фараон се казвал царят,

бил жесток тиранин!

— Наляво! Достатъчно! Сега назад и обикаляйте!

… казал „да“, вълните се отдръпнали!

— Първата двойка — в Червено море! А сега момичето в ъгъла и мъжът до нея! Момчето в ъгъла и момичето вляво от него. Обикаляйте всички и продължавайте наляво и надясно!

На отсрещния бряг са всичките — щастливи!

Подредете се пак и се завъртете!

Фараонът плаче сам на египетския бряг.

Богоизбраният народ вече е свободен!

Целуни дамата си и шепни в ухото й.

После сядайте всички и взимайте бирите!

— Антракт!

О, как се веселяхме! Дора се научи да танцува, когато стана баба и още танцуваше, когато вече бе прапрабаба. В първите години купоните ставаха у нас, защото къщата ни бе най-голямата и достатъчно удобна за такива събирания. Започнахме да танцуваме с настъпването на вечерта и не се спирахме, докато още можехме да различаваме партньора си. После вечеряхме на свещи и на лунна светлина, пеехме известно време и отивахме да спим, кой където свари — по стаите, на покрива, в градината, във фургоните — и никога не чух да се говори, че някой е спал сам. Приказките, че някой си е позволил малко по-голяма свобода, не бяха никакъв повод за безпокойство.

На следващата сутрин най-често имаше двойно представление — една трагедия и една комедия — на театрална група „Таверна Морска русалка“, след което тези, които живееха по-далече, събираха децата си, впрягаха мулетата и си тръгваха, а по-близките съседи първо ни помагаха да подредим къщата, преди да се захванат със своите си работи.

Спомням си само за една неприятност: някакъв мъж беше поукрасил жена си със синина по окото — заради някаква дреболия; шестима мъже, намиращи се наблизо, го изхвърлили навън и заключили вратата. Той толкова се вбесил, че потеглил нагоре по Великата клисура към Безнадеждния проход. Този факт не бил забелязан веднага, защото жена му взела децата и се пренесла при сестра си, която живеела със съпруга си и многобройната им челяд. И двете сестри заживели с един мъж — случай, който съвсем не беше изолиран. При нас нямаше никакви закони, засягащи брака, нищо не беше забранено. Обаче синината под окото на жената бе предизвикала неодобрението на съседите, което бе равносилно на обществено порицание — на един заселник не би могло да му се случи по-лошо нещо, ако не броим линчуването.

Заселниците бяха сексуално освободени и не се притесняваха от това. Високият интелект винаги е придружен със силна сексуална предприемчивост, а заселниците в щастливата долина бяха преминали през двоен естествен отбор: първо — когато са решили да напуснат Земята, и втория път — когато са поели риска да преминат през Безнадеждния проход. Така че в Щастливата долина живееха наистина такива, които умееха да оцеляват: умни, услужливи, трудолюбиви, толерантни. Позволяваха си да се бият само по необходимост, а не заради дреболии. Сексът е нещо необикновено, но побоищата са глупава работа. Те единствено могат да демонстрират факта, че някой мъж още не е пораснал. Но подобно определение не прилягаше на нито един от заселниците — всички те бяха истински мъже. Те бяха уверени в себе си и нямаха нужда да се доказват. Сред нас нямаше страхливци, крадци, слабаци, грубияни. Разбира се, не броя тези, които се задържаха за малко в колонията; някои от тях умряха, като първите трима, други избягаха, като оня идиот, който се разсърди на съпругата си.

Тези изключително редки случаи на прочистване на колонията отминаваха бързо и без формалности — златно правило, от което се ръководехме дълги години.

В подобно общество безсмислените табута, свързани със секса, не биха могли да съществуват — те нямаше как да попаднат в нашата долина. Естествено, никой не одобряваше връзките между роднини — заселниците не бяха невежи по въпросите на генетиката и контрола на раждаемостта. Към всичко се отнасяха прагматично; никога не съм чувал някой да казва, че инцестът е безобидно нещо без никакви последствия. Е, имаше едно момиче, което се ожени за доведения си брат и роди няколко деца от него — нямам причина да мисля, че не са били негови. Хората си шушукаха, но никой не осъждаше брачната двойка. Бракът във всяка форма бе лична работа на сключилите го партньори и не се нуждаеше от одобрението на обществото. Спомням си, че две млади двойки решиха да обединят фермите си, после направиха пристройка към по-голямата къща, а другата превърнаха в хамбар. Никой не се интересуваше кой от тях с кого спи; всички решиха, че става въпрос за брак между четиримата и че това си е тяхна работа и не засяга никой друг.

За хората в селището брачният договор бе просто развлечение. Лишените от много неща общества на колонисти винаги измислят свои собствени начини на развлечение и сексът винаги е на първо място в списъка. Ние нямахме професионални артисти, нямахме театри, ако не смятаме любителските групи, които създаваха децата ни. Нямахме кабарета, да не говорим за игрални автомати, нямаше периодичен печат, дори книгите бяха страшно малко. И бе напълно естествено срещите в танцовия клуб на Щастливата долина да приключват с нещо подобно на оргия, след като станеше прекалено тъмно, за да може човек да танцува, а децата отдавна си бяха легнали. Какво лошо имаше? Всичко си беше напълно благопристойно; всяка семейна двойка можеше, ако желае, да си остане в собствения фургон, без да обръща внимание на веселието наоколо. Никой за нищо не би ги упрекнал… по дяволите, никой не бе длъжен да посещава тези танци!

Обаче никой не пренебрегваше тези ежеседмични събирания, стига да не беше болен. Особено добре се отразяваха те на младите, които получаваха шанс да се запознаят и да се ухажват помежду си. Предполагам, че много от първите деца на новосъздадените семейства в долината бяха заченати именно след тези танци. От друга страна, никой не би могъл да накара едно момиче да легне с него, ако тя не го желае — поне при нас беше така. Повечето от момичетата се омъжваха на петнайсет или шестнайсет годишна възраст, за малко по-големи от тях момчета. Да се ожениш за пръв път в по-зряла възраст е обичай на големите градове, чужд на културата на заселниците.

Дора и аз? Но, скъпа Минерва, нали вече ти разказах за нас?

(Пропуснато)

… Започнахме да превозваме стоки в същата година, в която се роди Гиби, а Зак беше, ъ… на осемнайсет, мисля… налага ми се постоянно да преобразувам датите на Нови начала в стандартни години. Зак беше по-висок от мен, почти два метра, и тежеше може би около осемдесет килограма, а Анди беше почти колкото него и по размери, и по сила. Реших, че не трябва да отлагам, защото Зак във всеки момент можеше да се ожени, а не бива да изпращам Анди сам с фургона. Айвър беше едва на девет — достатъчно голям, за да помага във фермата, но още малък за подобно пътешествие.

За съжаление не намерих желаещи извън нашето семейство. Тогава в долината живееха около дузина семейства, но те още не бяха живели толкова дълго тук, колкото нас, и засега не се нуждаеха от нищо.

Трябваха ми три нови фургона; не само защото моите се бяха поизносили, а и защото на Зак щеше да му трябва фургон след сватбата. След това щеше да се наложи да търся фургон и за Анди, Хелън и така нататък… Нуждаех се и от ново рало и някои други механични селскостопански инструменти. При целия си разцвет Щастливата долина не можеше да мине, без да купува метални предмети, но това положение не продължи дълго.

Отново съставих голям списък на нещата, които трябва да се купят…

(Пропуснато.)

… Веднъж на три месеца. Но хранителните продукти, които произвеждаха повече от петдесетте семейства, не струваха много на другия край на маршрута; фермерите там не си губеха времето да превеждат кервани от мулета през Бастион и прерията. Продължавах да поддържам връзка с цивилизацията и чрез Джон Меджи. Благодарение на него и на факта, че все още имах дял в Анди Джей, аз можех да докарвам в долината предмети, които нямаше откъде другаде да дойдат. Взех някои неща и за себе си. Дора получи водопровод след първото пътешествие на децата ни. Веднага след връщането им Хилда забременя от Зак, а дъщеричката им Ингрид-Дора се роди точно когато Дора вече разполагаше с вана — бях успял да изпълня обещанието си. С останалите вещи плащах на фермерите, които работеха за мен. Търговският ни баланс бе положителен благодарение най-вече на породата мулета, водеща началото си от Бак — те бяха силни, умни и говореха доста добре. След като насред прерията бяха изкопани два кладенеца, вече спокойно можех да разчитам, че един керван мулета може да стигне до Сепарация, без да намалее наполовина. Което означаваше, че в долината ще се появят лекарства, книги и много други вещи.

(Пропуснато.)

… Лазарус Лонг нямаше намерение да стряска собствената си съпруга — просто досега никога никой от тях не бе чукал на вратата на спалнята на другия. Когато видя, че вратата е затворена, той тихичко я открехна; все пак Дора можеше и да спи.

Жена му стоеше до прозореца, бе обърнала огледалото към светлината и старателно издърпваше от косата си дълги сребристи косми.

Лазарус беше шокиран. Но веднага дойде на себе си.

— Прелестна моя…

— Ох! — Тя се обърна. — Стресна ме. Не съм чула как си влязъл, скъпи.

— Извинявай. Моля те, дай ми това!

— Какво да ти дам, Удроу?

Той се приближи към нея и измъкна от пръстите й сребристия кичур.

— Ето това, любима. Всеки косъм на твоята глава ми е скъп. Позволи ми да ги запазя.

Дора не отговори. И Лазарус забеляза, че очите й са пълни със сълзи. Една сълзица се търкулна по бузата й.

— Дора, скъпа, защо плачеш?

— Извинявай, Лазарус. Не исках да ме виждаш как правя това.

— За какво е всичко това, прелестна моя? Аз имам много повече побелели косми от теб.

— Недей, любими. Беше ми обещал никога да не ме лъжеш.

— Защо, прелестна моя? Косата ми наистина е побеляла!

— Скъпи, знам, че не искаше да ме свариш неподготвена… Аз също не те шпионирах, когато почиствах в стаята ти и намерих козметичен комплект… Лазарус, това беше преди повече от година. Някаква боя, нали? С която правиш червените си коси да изглеждат посребрели. А аз правя обратното — избавям се от побелелите си коси…

— Ти започна да скубеш белите си косми, когато разбра, че се опитвам да изглеждам по-стар? О, скъпа моя…

— Не, Лазарус. Цяла вечност мина, откакто започнах да го правя. Даже повече. Господи, любими, аз съм вече прабаба. Виж ме как изглеждам! А това, с което се занимаваш ти — много предпазливо, за което съм ти благодарна — не те прави по-стар. Изглеждаш просто преждевременно посивял.

— Възможно е. Сега боядисвам косите си, прелестна моя, но не много дълго преди да се родиш ти, косата ми беше бяла като сняг. И за да стана отново млад, ми се наложи да предприема много по-драстични мерки, отколкото козметиката или скубането на косата. Но нямах причини да ти разказвам за това.

Лазарус се приближи до жена си, прегърна я през кръста, взе огледалото, хвърли го върху леглото, а после я обърна към прозореца.

— Дора, годините ти са нещо, с което трябва да се гордееш, а не да се опитваш да ги скриваш. Погледни навън. Виж колко ферми има наоколо, а тези, които не се виждат, са още повече. Колко жители на нашата Щастлива долина са произлезли от крехкото ти тяло?

— Никога не съм ги броила.

— А аз съм ги броил. Повече от половината са. Гордея се с теб. Тялото ти носи белезите на бебетата, които си раждала и кърмила — тези белези са доказателство за твоята чест и доблест, скъпа, и те правят още по-красива. Изправи гордо главата си, моя любов, забрави за среброто в косите си. Бъди каквато си — и това е всичко.

— Да, Лазарус. Изобщо не се притеснявам заради себе си, старая се заради теб.

— Прелестна моя, винаги си се стремила да ми угодиш. Искаш ли да престана да си боядисвам косите? Тук, в щастливата долина, мога да бъда Хауардовец; заобиколен съм от свои собствени наследници.

— Безразлично ми е, скъпи. Само не прави това заради мен. Ако така ти е по-лесно — все пак си първият заселник — и искаш да изглеждаш малко по-стар — прави го…

— Да, така ми е по-лесно да общувам с другите хора. А да се боядисвам не е трудно и аз дотолкова съм свикнал, че мога да го правя и насън, но… Дора, чуй ме, скъпа. В близките десет години Зак Бригс ще се появи в „Търкулнат долар“, ти видя писмото на Джон. Още не е късно да отидем на Секундус, където от теб отново ще направят младо момиче, ако искаш… И ще можеш да живееш още много години. Може би още петдесет или дори сто.

Дора се забави с отговора.

— Лазарус, държиш ли да направя това?

— Аз ти предлагам, но решението ще вземеш ти, скъпоценна моя. Животът си е твой.

Дора погледна през прозореца.

— Та казваш, повече от половината?

— Да, и процентът на потомците ни спрямо общия брой на жителите на селището непрекъснато се увеличава. Нашите деца се размножават като котки, техните наследници — също.

— Лазарус, ние се заселихме тук преди много, много години. Не искам да напускам нашата долина, не искам да ходя никъде, не искам да изоставям децата ни. И за какво ми е да се връщам вкъщи млада девойка? За да видя, как се раждат нашите праправнуци? Ти беше прав; аз съм си заслужила тези бели коси. И ще си ги нося!

— Именно за това момиче се ожених! Това е моята вечна Дора! — Лазарус вдигна ръка, докосна гърдата й и я погали по зърното. Дора се напрегна, но веднага се отпусна отново. — Знаех, че така ще отговориш, но бях длъжен да те попитам. Скъпа моя, ти не си подвластна на годините и винаги си толкова различна! Там, където другите жени засищат, ти само възбуждаш още по-голям глад. Дора се усмихна.

— Аз не съм Клеопатра, Удроу.

— Това е твоето мнение. Но знаеш ли какво мисля аз? Дългокрака Лил, аз съм срещал хиляди и хиляди жени. Много повече, отколкото ти си виждала. И ще ти кажа, че в сравнение с теб Клеопатра е обикновена домакиня.

— Ласкател — каза нежно тя. — Не се съмнявам само в едно: още не си срещал жена, която да ти е отказала.

— Вярно е, но само защото никога не съм поемал риска да ми бъде отказано. Винаги съм чакал да ми бъде направено предложение. Винаги.

— Значи очакваш предложение? Добре, аз ти правя предложение. А после ще започна да готвя вечерята.

— Не бързай, Лил. Първо възнамерявам да те поваля на това легло и да повдигна роклята ти. После ще проверя имаш ли посивели косми и на други места. Ако имаш, мога да ги махна вместо теб.

— Животно. Негодник. Развратен стар пръч! — Тя възхитено се усмихна. — Предполагам, че повече няма да се занимаваме с издърпване на побелели косми.

— Говорехме за главата ти, прабабо. Но на другото място ти си си млада, както и преди, затова съвсем грижливо ще махнем всичко посивяло сред прекрасните ти кестеняви къдрици.

— Сладък стар пръч! Ако намериш нещо посивяло — нямам нищо против. Но аз се грижа за това място още по-внимателно, отколкото за побелялата си коса. Помогни ми да сваля тази рокля.

— Почакай малко. Тази Дългокрака Лил, най-разгонената кучка в цялата Щастлива долина, вечно бърза! Събличай се, ако искаш, но аз трябва да отида да намеря Лъртън и да му кажа да оседлае Добряка и да отиде да вечеря и да преспи при сестрите си Мари и Лайл. После ще се върна да видя какво става с посивелите къдрици. Страхувам се, че ще закъснеем с вечерята.

— Това не ме притеснява, ако и за теб не е проблем, скъпи.

— Това е моята Лил! Скъпа, в долината няма мъж, по-голям от четиринайсет години, който да не е готов да те сграбчи и да огледа тази твоя долина и при най-малък намек от твоя страна. Синовете ти и зетьовете ти не правят изключение.

— Не е вярно! Пак ласкателства!

— Искаш ли да се обзаложим? Все пак няма нужда да си губим времето с дирене на посивели къдрици. Отивам да кажа на малкия ни син да изчезне за цялата нощ, а когато се върна, искам да носиш само рубините и усмивката си. Тъй като вечеря очевидно няма да има, ще хапнем някаква суха храна, ще вземем едно одеяло, ще се качим на покрива… и ще се наслаждаваме на залеза.

— Да, сър! О, скъпи, обичам те! Продължително или много пъти?

— Ще предоставя този избор на Дългокраката Лил.

(Пропуснати са около 39 000 думи.)

… Лазарус внимателно открехна вратата, надникна в спалнята и въпросително погледна дъщеря си Елф, изумително красива жена на средна възраст с леко посивели огненочервени къдрици.

— Влизай, татко — каза жената. — Мама не спи.

Тя стана, взе подноса с вечерята и тръгна към вратата. Лазарус хвърли поглед към подноса и се намръщи, защото съдържанието му си бе почти същото както по-рано вечерта, когато пред очите му го изнесоха от кухнята. Без да каже нищо, той се приближи до леглото и се усмихна на жена си. Дора също му се усмихна. Той се наведе над нея и я целуна, сетне седна на мястото, от което току-що бе станала Елф.

— Как се чувства моята любима?

— Добре, Удроу. Джини… не, Елф. Елф ми донесе вкусна вечеря. Страшно вкусно беше. Само че, преди да започне да ме храни, я помолих да сложи на шията ми рубините… Видя ли ги?

— Разбира се, красавице моя! Кога се е чуло и видяло Дългокраката Лил да вечеря без рубините си?

Дора мълчаливо затвори очи. Лазарус изглеждаше спокоен. Следеше дишането й и броеше пулса й, наблюдавайки пулсиращата вена на врата й.

— Чуваш ли ги, Лазарус? — Очите й отново се отвориха.

— Какво да чувам, прелестна моя?

— Дивите гъски. Трябва да прелитат точно над къщата ни.

— О, да, разбира се.

— Тази година нещо са подранили… — Дора уморено затвори очи. Лазарус чакаше. — Любими? Ще ми изпееш ли песента за Бак?

— Разбира се, прелестна Дора.

Лазарус се изкашля и запя:

Има училище

до заложната къща.

Там се учи Дора.

Има конюшня

до училището.

Там живее Бак, приятелят на Дора.

Дора отново затвори очи, така че той изпя останалите куплети много тихо. Но когато свърши, тя се усмихна.

— Благодаря ти, скъпи! Това беше прекрасно. Винаги е било прекрасно. Малко съм уморена… Ако поспя, нали ще останеш при мен?

— Винаги ще бъда тук, любима. Поспи.

Дора отново се усмихна и затвори очи. Дишането й ставаше все по-бавно. Накрая спря съвсем.

Лазарус стоя така дълго време, преди да повика Джини и Елф.

Бележки

[1] Pit (англ.) — шахта. — Бел.прев. ↑

[2] Слейтън Форд — герой от романа „Децата на Матусал“. — Бел.прев. ↑

[3] Брана — оръдие за повърхностна обработка на почвата (разбиване на буци, разрохкване) чрез дискове, шипове и пр. — Бел.прев. ↑

[4] Редосеялка — земеделска машина за сеене в редове. — Бел.прев. ↑

[5] Тук и на други места в текста към Лазарус се обръщат с „Ред“ заради червения цвят на косата му. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Хайнлайн Достатъчно време за любов (23)

Метаданни

Данни

Достатъчно време за любов

Информация

История

Сваляне / Връзки

Вариации на тема XIIРазказ за осиновената дъщеря (продължение)

Робърт Хайнлайн
Достатъчно време за любов (23)

Вариации на тема XII
Разказ за осиновената дъщеря (продължение)