Робърт Хайнлайн
Достатъчно време за любов (5)

Контрапункт^[1] I

 

Креслото внимателно прехвърли Лазарус на леглото, докато техниците мълчаливо го надзираваха. После по-ниският провери по показателите на уредите дишането, сърдечната дейност, мозъчната активност и другите параметри, а междувременно по-високият напъха документите — старото и новото завещание — в непромокаем пакет, запечати го, пломбира го, сложи отпечатък на палеца си и написа отгоре: „Предназначено само за Старейшината и/или Pro tem председателя“. Държа пакета в себе си докато не пристигна смяната им.

Техникът от следващата смяна изслуша доклада за прегледа и провери набързо параметрите, описващи състоянието на спящия пациент.

— Продължителността на съня е регулирана — отбеляза той.

— Трийсет и четири часа дълбок сън.

Новодошлият подсвирна с уста.

— Нова криза?

— Не толкова опасна, колкото предишната. Псевдоболка с ирационална раздразнителност. Физическите параметри са в нормата за съответната фаза.

— А какво има в пакета?

— Първо се разпиши за него и следвай инструкциите.

— Извинявам се за преразхода на кислород.

— Подписът ти, моля!

Техникът се подписа, сложи отпечатък на палеца си и пое пакета.

— Смяната приета — каза той грубо.

— Благодаря.

По-ниският техник чакаше до вратата. След известна пауза старшият техник каза:

— Нямаше нужда да ме чакаш. Понякога ми е необходимо три пъти повече време, за да сдам дежурството. Ти можеш да си тръгваш веднага щом пристигне младшият техник, твоята смяна.

— Да, старши техник. Но пациентът е много особен и си помислих, че може и да ви потрябвам, за да се справите с господин Във всяка манджа мерудия.

— Знам как да се оправя с него. Пациентът е доста особен, наистина… и говори много добре за теб, че агенцията по труда те препоръча, след като предшественикът ти реши да напусне.

— Благодаря ви.

— Не ми благодари, младши техник — Гласът, въпреки изкривяването от преминаването през шлема и филтъра, звучеше меко, въпреки че думите не бяха такива. — Това не беше комплимент, отбелязах факт. Ако не се беше справил добре с първото си дежурство, второ нямаше да има. Както се изрази, „пациентът е особен“. Ти се справи… като изключим нервността ти, която пациентът успя да усети, въпреки че не можеше да види лицето ти. Но ти я преодоля.

— Ъ… надявам се, че е така. Доста се изнервих.

— Предпочитам да имам нервен помощник пред такъв, който знае всичко и не е нащрек. Трябва да се прибереш у дома и да си починеш. Ела с мен, ще те откарам. Къде се преобличаш? В спомагателния салон? Винаги минавам покрай него.

— О, не се безпокойте за мен! Но мога да дойда с вас и после да върна колата обратно.

— Отпусни се! Щом дежурството свърши, няма никакви рангове сред отдалите се на професията. Не са ли те учили на това?

Преминаха през опашката за обществения транспорт и покрай колата на директорката и спряха на по-малката редица, предназначена за старшите служители.

— Да, но… никога преди не се е налагало да работя за някого от вашия ранг.

Тези думи накараха старшия техник да се усмихне.

— Още по-основателна причина да следваш въпросното правило по отношение на мен, тъй като колкото си по-високопоставен, толкова повече ти се иска да забравиш за това след края на дежурството. Ето свободна кола. Влизай и се настанявай!

Ниският техник се вмъкна вътре, но остана прав, докато старшият му колега не седна. Без да обръща внимание на това, по-висшестоящият подмладител настрои пулта за управление и се отпусна назад, докато колата потегляше.

— Усещам се като парцал. След всяко дежурство ми се струва, че съм на неговата възраст.

— Разбирам. Чудя се колко ли ще мога да издържа. Шефе? Защо не му позволяват да си види сметката? Изглежда толкова уморен.

Отговорът се забави и не беше по същество:

— Не ми викай „Шефе“. В извънработно време сме.

— Но аз не знам името ви.

— Нито пък има нужда да го знаеш. Хм… ситуацията не е толкова проста, колкото изглежда — пациентът вече се самоуби четири пъти.

— Какво?

— О, той не го помни. Ако си мислиш, че паметта му е лоша в момента, трябваше да го видиш преди три месеца. Всъщност всеки път, когато го правеше, работата ни се ускоряваше. Този бутон — когато още го имаше — беше менте. Когато го натискаше, пациентът губеше съзнание и ние можехме да преминем към следващия етап, като възстановявахме все по-голяма част от паметта му. Но трябваше да спрем игрите — и да премахнем бутона — преди няколко дни, защото Старейшината си спомни кой е.

— Но… Това е нарушение на законите! „Всеки човек има право на смърт.“

Старшият техник докосна спомагателния пулт за управление; колата продължи напред, намери свободно място за паркиране и спря.

— Не твърдя, че законът е спазен. Но не дежурните техници определят политиката.

— Когато приех работата, положих клетва… част от която беше, че ще дарявам живот на тези, които го желаят, и никога няма да откажа смъртта на стремящите се да умрат.

— А да не мислиш, че моята клетва не е била същата? Директорката беше толкова вбесена, че си взе отпуска… възможно е дори да си подаде оставката; не мога да гадая. Но pro tem председателят не е от нашата професия, не е обвързан от клетвата ни и девизът над входа на клиниката не означава нищо за него. Неговият девиз е — или поне така изглежда — „Всяко правило си има изключения.“ Виж, на мен ми е ясно, че трябва да си поговорим по въпроса и се надявам, че ще ми дадеш възможност преди следващото ни дежурство. Искам да те попитам — възнамеряваш ли да се откажеш? Няма да бъде отбелязано в досието ти — ще се погрижа за това. Не се безпокой за смяната си; Старейшината все още ще спи по време на следващото ми дежурство и всеки помощник ще се справи с работата… което ще даде време на агенцията по труда да ти избере заместник.

— Уф… Искам да му помогна. Това е огромна привилегия, за подобно нещо дори не се е случвало и да мечтая преди. Но сърцето ми се къса. Не мисля, че се отнасят честно с него. А кой заслужава почтено отношение повече от Старейшината?

— И мен ме измъчва същото. Бях в абсолютен шок, когато за пръв път осъзнах, че ми е наредено да запазя живота на човек, решил доброволно да го прекрати. И който е принуден да смята, че го прекратява. Но, скъпи колега, изборът не е наш. Работата трябва да се свърши, независимо какво мислим ние. Щом го осъзнах… добре де, аз не страдам от липса на увереност в способностите си… наречи го самонадеяност, ако искаш. Мисля, че съм с най-добра подготовка от всички старши техници. Реших, че ако Старейшината на Семействата трябва да премине през всичко това, нямам право да откажа и да позволя работата да бъде свършена от колеги, които не притежават моите умения. Премиите нямат нищо общо — ще ги даря на приют за умствено недоразвити.

— И аз мога да постъпя по същия начин, нали?

— Да, но ще е глупаво, ако го направиш — аз получавам доста повече от теб. Трябва да добавя обаче, че се надявам тялото ти да понася стимулантите леко, защото аз ръководя всички основни процедури и очаквам помощникът да ми съдейства, независимо дали ще е по време на редовното ни дежурство, или извън него.

— Не се нуждая от стимуланти; използвам самохипноза. Когато се наложи. Рядко. Той ще проспи следващото ни дежурство. Мм…

— Колега, искам отговора ти сега. Така че да уведомя агенцията по труда, ако е необходимо.

— О… Ще остана! Ще остана толкова дълго, колкото и вие.

— Чудесно. Знаех си, че ще останеш — Старшият техник отново докосна пулта за управление. — Към спомагателния салон?

— Момент само. Иска ми се да се опознаем по-добре.

— Колега, щом оставаш, ще ме опознаеш прекалено добре. Имам остър език.

— Имам предвид иначе, не в професионално отношение.

— Добре!

— Нали не се засегнахте? Възхищавам ви се и без да сме се зървали. Но сега искам да ви видя. Не се опитвам да ви се подмазвам.

— Вярвам ти. Повярвай ми и ти, че изучих психологическия ти профил, преди да приема избора на агенцията. Не, не се засегнах, напротив даже. Може би ще вечеряме заедно някой път?

— Разбира се. Дори имах предвид нещо повече. Какво ще кажете за „Седем часа екстаз“?

Последва многозначителна пауза. Старшият техник попита:

— Колега, какъв е вашият пол?

— Има ли значение?

— Предполагам, че не. Приемам. Сега ли?

— Ако нямате нищо против?

— Нямам. Имах намерение просто да се прибера в жилището си, да почета малко и да легна да спя. Дали да не отидем там?

— Смятах да ви заведа в „Елисейските полета“.

— Няма нужда. Екстазът трябва да е в сърцето. Благодаря все пак.

— Мога да си го позволя. Уф, не завися от заплатата си. Не е проблем да си позволя най-доброто, което „Елисейските полета“ могат да предложат.

— Може би друг път, скъпи колега. Но жилището ми в сградата на клиниката е съвсем удобно и е поне с час път по-близо, така че без да губим време, ще можем да махнем защитните костюми и да облечем нормални дрехи. Хайде да отиваме у нас, че нямам търпение. Боже, отдавна не ми се е случвало така да се забавлявам, прекалено отдавна!

Четири минути по-късно старшият техник въведе госта си в жилището — просторно, точно както бе обещано, приятно, пълно със свеж въздух, изобщо — апартамент-мечта. Огънят от имитацията на камина в ъгъла лумтеше радостно и мяташе танцуващи светлинки из всекидневната.

— Стаята за гости е зад тази врата, а след нея е банята. Вляво е сметопроводът, гардеробът за защитни костюми и шлемове е отдясно. Някаква нужда от помощ?

— Не, благодаря. Доста бързо схващам.

— Добре, извикай, ако ти трябва нещо. Ще се видим тук, пред камината, след десет минути, става ли?

— Става.

Младшият техник се появи след малко повече от десет минути, най-после без защитно облекло; изглеждаше дори още по-нисък на бос крак и без шлем. Старшият техник повдигна поглед от килимчето пред камината:

— О, ето те и теб! Ти си мъж! Изненадана съм. Но съм доволна.

— А ти си жена. И аз съм много доволен. Но не мога да повярвам, че си изненадана. Та ти си гледала досието ми.

— Не, скъпи — отвърна тя. — Не съм виждала личното ти досие, а само резюмето, което агенцията предоставя на вероятните работодатели. Полагат се най-внимателни грижи вътре в него да се избягват името, полът и друга неуместна информация — компютърна програма следи правилата да се спазват. Не знаех какъв е полът ти и предположението ми беше погрешно.

— Пък аз не се и опитвах да отгатна. Но съм зарадван, разбира се. Не знам защо, обаче винаги съм изпитвал особена симпатия към високите жени. Изправи се — нека да те огледам.

Тя мързеливо се изтегна.

— Какъв неразумен критерий. Всички жени са еднакво високи, когато са в хоризонтално положение. Ела и легни тук — много е удобно.

— Жено, когато кажа „Стани!“, очаквам да се действа.

Тя се изкикоти:

— Ти си отживелица. Но хубава… — Тя протегна дългата си ръка, улови го за глезена, дръпна го и той изгуби равновесие. Падна долу. — Така е по-добре. Сега сме еднакво високи.