Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (24)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time Enough For Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Kikaha (2019 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2020 г.)

Издание:

Автор: Робърт Хайнлайн

Заглавие: Достатъчно време за любов

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Квазар“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Валерия Полянова

Коректор: Ангелина Илиева

ISBN: 954-8826-33-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10507

История

  1. — Добавяне

Da capo III
Морийн

Мистър Тиъдър Бронсън, познат и като Удроу Уилсън Смит, а също и като Лазарус Лонг, излезе от апартамента си на булевард „Армор“ и пое с автомобила си, малък открит форд кабриолет, към ъгъла на 31-ва улица, където паркира колата под навеса зад заложната къща — някак не се искаше да я остави да пренощува на улицата. Не че Лазарус се притесняваше заради цената на автомобила: беше се сдобил с него благодарение на грешката на някакъв оптимист от Денвър, който бе решил, че двете аса плюс още един чифт са достатъчно силен аргумент срещу двете валета. Според него мистър „Дженкинс“ блъфираше. И това наистина беше така, защото мистър „Дженкинс“ бе скрил в ръкава си още едно вале.

Зимата беше доходоносна и Лазарус очакваше още по-голямо процъфтяване през пролетта. Предположенията му относно нуждите на военния пазар от определени стоки обикновено се оправдаваха, а вложените инвестициите бяха толкова големи, че единичните грешки не можеха да му навредят, тъй като всички останали предположения излизаха верни. Пък и нямаше начин да сбърка — нали бе предвидил началото на войната под вода, разбирайки, че тя ще въвлече страната му в европейската схватка.

Държеше под око пазара, като си оставяше време да се посвети и на други занимания: понякога играеше на борсата, понякога на карти. Борсата му носеше предимно удоволствие, а картите — пари. През цялата зима играеше ту тук, ту там; благодарение на наивната му добродушна физиономия с възможно най-глуповатото изражение всички го смятаха за лапнишаран по рождение. И той се грижеше да затвърди това впечатление, като гледаше да се облича като селско момче, дошло да става гражданин.

Обичайната обстановка в казиното не притесняваше Лазарус, той нямаше грижи с картаджиите „механици“ и „ясновидци“; съвсем хладнокръвно приемаше залозите, които му предлагаха, а после изведнъж се „плашеше“ и излизаше от играта, преди да успеят да го сгащят. Хитруването му носеше истинска наслада: по-лесно и по-приятно е да обереш крадеца, отколкото да печелиш пари за сметка на някой честен човек. Нищо не смущаваше сънищата му; Лазарус винаги излизаше пръв от играта, дори когато бе леко на минус. Нещо, което не му се случваше често.

Печалбите инвестираше на пазара.

Цялата зима живя под името Ред Дженкинс в Асоциацията на християнската младеж и бе повече от пестелив. Когато времето бе лошо, стоеше в стаята си и четеше. Вече бе позабравил колко сурова може да бъде зимата в Канзас Сити. Веднъж видя как впряг от яки коне се опита да замъкне тежка каруца от Гранд авеню на 10-та улица. Привпрегнатата кобила се подхлъзна на леда и счупи крак. Костта се спука със звук, наподобяващ топовен изстрел. На Лазарус му призля. Изпита желание да нашиба каруцаря с бича — защо този глупак не беше избрал заобиколния път?

В такива дни беше най-добре да си стои в стаята или в Главната обществена библиотека, която се намираше до сградата на асоциацията. В библиотеката се съхраняваха стотици хиляди истински книги — томове с хубави подвързии. Толкова приятно бе човек да ги държи в ръце. Лазарус изпитваше такова влечение към книгите, че беше готов да зареже дори финансовите си операции. През тази жестока зима той прекарваше всеки свободен час със старите си приятели: с Марк Твен и илюстрациите на Ден Бърд, с доктор Конан Дойл, с чудната страна Оз, с цветните картинки на Джон Р. Нейл, с Ръдиард Киплинг, с Хърбърт Джордж Уелс, с Жул Верн…

Лазарус си мислеше, че като нищо би могъл да прекара идните десет години в тази чудесна сграда. Но когато настъпи пролетта със своите променливи атмосферни условия, той започна да крои планове да се премести от търговската част и отново да смени своята самоличност. И в игралната зала, и на масата за покер вече не го брояха за балък; програмата му за инвестиране беше приключила и Лазарус бе успял да натрупа достатъчно пари в банката „Сигурни спестявания и доверие“. Благодарение на тези пари си позволи да зареже аскетизма на хилтъна на християнската младеж, да се премести да живее на по-добро място и да покаже на света една по-процъфтяваща фасада, което беше важно от гледна точка на по-нататъшното му пребиваване в този град, защото искаше да се срещне със семейството си, а до юли оставаше съвсем малко време.

Сдобиването със съвсем приличен автомобил му позволи да изгради плановете си по-детайлно. Изгуби един ден, за да се превърне в Тед Бронсън: прехвърли банковата си сметка в банката „Мисури“, която се намираше на съседната улица, изтегли необходимата сума, посети бръснаря, подстрига косата и мустаците си и се отправи към „Браунинг, Кинг и компания“, откъдето закупи подходящо за един млад консервативен бизнесмен облекло. Сетне се отправи в южна посока, към булевард „Линууд“, за да огледа обявите за даване под наем. Изискванията му бяха обикновени: търсеше мебелиран апартамент в добър квартал, сградата трябваше да бъде с внушаваща респект фасада, задължително бе в апартамента да има кухня и баня, освен това бе добре оттам да се стига пеша до игралния дом на 31-ва улица.

Нямаше намерение да играе там, но пък разчиташе да срещне в игралния дом един от членовете на родното си семейство.

Лазарус намери това, което търсеше, само че не на булевард „Линууд“, а на „Армор“, малко по-далеч от игралния дом, отколкото би му се искало. Затова му се наложи да наеме два гаража, което не беше лесна работа, защото шофьорите в Канзас Сити все още не бяха свикнали да държат автомобилите си под покрив. Но благодарение на двата долара месечно можеше да прибира колата си в хамбара, намиращ се близо до къщата, в която бе отседнал; а за три долара пред него отвори врати бараката зад заложната къща, до билярдната зала „Дай си час почивка“.

Лазарус си беше разпределил времето така: всяка вечер от осем до десет стоеше в игралния дом, редовно посещаваше църквата на булевард „Линууд“, където ходеше в миналото — тоест в настоящето — неговото семейство; сутрин отиваше в града с автобуса; според него в долната част на Канзас сити автомобилът би бил само една пречка, освен това му допадаше да пътува с обществения транспорт. Започнал бе да получава доход от инвестициите си, който обръщаше в златни двадесетдоларови монети и пазеше в сейфа на трета банка, наречена „Сдружение“, като разчиташе да събере достатъчно злато, за да изкара до 11 ноември 1918 година.

През свободното си време се грижеше за автомобила си, който винаги бе в отлично състояние, и го караше за удоволствие. Освен това лека-полека, грижливо и много внимателно зашиваше джобчета, побиращи по една двадесетдоларова пара, върху опаката страна на велурената жилетка на костюма. След като приключеше с това начинание, възнамеряваше да напълни джобчетата с жълтиците и да ги зашие. Жилетката със сигурност щеше да запарва, обаче бе невъзможно да се натъпче толкова злато в пояса. Той знаеше, че отвъд границата по време на войната ще вървят само парите, които звънтят, а не шумолящите. Освен това подплатената със злато жилетка като нищо щеше да се превърне в бронирана, а Латинска Америка е опасно място.

Всяка съботна утрин той взимаше уроци по разговорен испански език при живеещ наблизо преподавател от Уестпортския университет. Така хем се развличаше, хем реализираше плановете си.

 

 

В онази вечер, след като заключи колата в хамбара, Лазарус се отби в съседната бирария с надеждата да види дядо си, който наминаваше там да пийне някоя бира. През онази зима често го занимаваше въпросът как с лекота и непринуденост да уреди срещата с родното си семейство. Лазарус би искал да го приемат в родната му къща като приятел, но нямаше смелостта да се качи по парадната стълба, да позвъни и да се обяви за отдавна забравен братовчед… или за приятел на някой техен приятел от Падука. Нямаше на кого да се позове, а почнеше ли с хитруванията и увъртанията, дядо му сто на сто щеше да го разобличи.

Реши да действа в две насоки: ходеше в същата църква, която посещаваше семейството — с изключение на дядо му — и в кръчмата, където същият този дядо си отдъхваше от семейството на дъщеря си.

Що се отнася до църквата, Лазарус беше сигурен, че ще види там някого от своите хора. И предчувствията му се сбъднаха още в първия неделен ден; но видяното го разстрои много повече, отколкото преждевременното пристигане тук три години преди срока.

Той видя майка си и за миг я помисли за една от сестрите си близначки, но веднага схвана, че Морийн Джонсън Смит фактически беше не само негова, но и тяхна майка. Той беше потресен и за да се успокои, се престори, че слуша службата. Стараеше се да не поглежда към майка си, само крадешком се озърташе за братята и сестрите си.

Оттогава на два пъти бе срещал майка си и вече спокойно можеше да я гледа, дори виждаше, че външността на тази хубава млада жена съвпада с избледнелите му спомени. Но той едва ли би я познал, ако Лапис Лазули и Лорелай Ли не приличаха толкова на нея. Очаквал бе да види една възрастна жена, каквато бе майка му, когато Лазарус напусна дома си. Това, че посещаваха една и съща църква обаче не означаваше, че вече са близки познати, въпреки че пасторът бе представил новодошлия на енориашите. И Лазарус продължаваше да ходи до църквата с колата си, надявайки се, че ще дойде денят, когато ще може да закара майка си с децата й вкъщи, на шест пресечки оттук, до булевард „Бентън“ — през пролетта често вали.

Що се отнася до кръчмата, за нея не беше сигурен. Да, Дядката наистина ходеше там десет или дванайсет години по-късно, но не беше ясно дали е посещавал заведението, когато Уди Смит още не е бил навършил пет години.

Лазарус огледа „Германската бирария“, забеляза, че за броени дни е сменила наименованието си на „Швейцарска градина“, и се върна в игралния дом. Всички маси бяха заети; Лазарус отиде в другата зала, където стояха масата за игра на карти, билярдът и масите за шах или шашки. Играта на билярд вече беше започнала в негово отсъствие, но можеше да се пробва в някоя друга, преструвайки се, че нищо не разбира от нея.

Дядката! Дядо му се беше усамотил на една от масите за шах. Лазарус го позна веднага и се насочи към стойката с билярдните щеки. Когато се изравни с масата, на която седеше Айра Джонсън, се поспря. Онзи вдигна глава — и сякаш позна Лазарус, понечи да каже нещо, но размисли.

— Извинете — поде Лазарус, — не исках да ви преча.

— Няма страшно — бавно каза старецът. (На колко ли е години? На Лазарус му изглеждаше хем по-млад, хем по-стар, отколкото би трябвало. А и по-нисък. Кога ли беше роден? Десет години преди Гражданската война.) — Седя тук и се мъча с една шахматна задача.

— Мат в колко хода?

— Вие играете ли?

— Малко.

Лазарус помълча и добави:

— Дядо ми ме научи. Но не съм играл отдавна.

— Да изиграем ли една?

— Ако не ви притеснява, че ще си изгубите времето с един слаб играч…

Айра Джонсън взе по една черна и бяла пешка, скри ръце зад гърба си, а после ги изпружи напред със стиснати юмруци. На Лазарус се паднаха черните.

Дядо му започна да подрежа фигурите.

— Фамилията ми е Джонсън.

— А аз съм Тед Бронсън, сър.

Те си стиснаха ръцете. Айра Джонсън премести царската пешка на четвърто поле, Лазарус отвърна също с царската пешка.

Играха в мълчание. На шестия ход Лазарус заподозря, че дядо му играе една от партиите на Щайниц[1]; към деветия ход вече не се съмняваше в предположението си. Дали да се възползва от комбинацията, която беше открила Дора? Не, не е честно: разбира се, компютърът играе по-добре от хората. Лазарус се съсредоточи, опитвайки се, доколкото е възможно, да не прибягва до изтънчените разработки на Дора.

И беше матиран на двайсет и деветия ход, като при това му се стори, че партията точно повтаряше онази, която Вилхелм Щайниц беше спечелил срещу някакъв руснак. Как му беше името? Трябва да пита Дора.

Той махна на служителя и понечи да плати, но дядо му отмести неговата монета и каза, че плаща той, след което заръча на униформения младеж:

— Донеси ни две сарсапарили, синко. Нали не възразявате, мистър Бронсън? Или да пратим момчето да вземе бира от Ханс в съседното помещение?

— Сарсапарилата ще ми дойде добре, благодаря.

— Искате ли реванш?

— Трябва да си поема дъх. А вие сте силен играч, мистър Джонсън.

— Хм! А пък вие разправяхте, че не можете да играете.

— Дядо ми ме научи, когато бях съвсем мъничък, и после много години играеше с мен всеки ден.

— Можете да не ми разправяте, аз самият си имам внук, с който играя. Той още не ходи на училище и аз му давам кон аванс.

— Дали пък той не би играл с мен?

— Хм! Ако му дадете кон аванс, както правя аз. — Мистър Джонсън плати за пиенето и даде на момчето бакшиш от един никел. — А с какво се занимавате вие, господин Бронсън? Ако не е нахално да се поинтересувам.

— Разбира се, че не е. Имам свой собствен бизнес. Купувам и продавам. Дребни печалби, дребни загуби…

— Значи така било. И кога смятате да ми продадете Бруклинския мост?

— Извинявайте, сър, но аз го пласирах миналата седмица.

Мистър Джонсън се усмихна.

— Мистър Джонсън — каза Лазарус, — ако ви призная, че съм постоянен посетител на игралния дом, вие ще позволите ли да изиграя една партия шах с вашия внук?

— Може и да ви позволя. Е, какво, ще редим ли фигурите? Сега е ваш ред да играете с белите.

Този път Лазарус взе инициативата още от първия ход и бавно, но предпазливо усилваше позицията си. Старецът играеше също толкова внимателно, без да оголва отбраната си. Те не отстъпваха един на друг и на Лазарус му се наложи да изиграе четирийсет и един хода и доста да се поизпоти, докато превърне предимството на първия ход в мат.

— Нов реванш?

— Не съм способен на повече от две партии на вечер. Това е лимитът ми. Благодаря ви, сър, вие прекрасно играете шах… за един неопитен играч — Айра Джонсън отмести назад креслото си. — Време ми е да се прибирам.

— Навън вали.

— Видях. Ще постоя отстрани на пътя — може някой да ме хвърли до трийсет и първа.

— Аз съм с кола. За мен ще е чест да ви откарам до вкъщи.

— Не си струва. Общо взето живея на една пряка оттук, дори да се понамокря малко, няма страшно.

(Не на една, а на шест пресечки, така че ще си мокър до кости, Дядка!)

— Мистър Джонсън, аз също се канех да се прибирам. Мога да ви закарам където искате — обичам да шофирам. Накратко — след три минути ще съм при входа и ще ви дам сигнал с клаксона. Ако излезете — добре, ако не го сторите — значи предпочитате да не се возите при непознати, няма да ви се обидя.

— Това са излишни церемонии. Къде е автомобилът ви? Ще дойда с вас.

— Моля ви да останете тук. Защо и двамата да излизаме под дъжда? Аз ще изляза през страничната врата и ще съм до бордюра, преди вие да стигнете до изхода.

(Реших да проявя инат; обаче Дядката надушва мишките по-добре от всеки котарак. Сега ще започне да се чуди защо му е на Тед Бронсън да има гараж тук, щом като според неговите твърдения живее далеч. Лошо. Какво да правя? Ще се наложи да му наприказвам тонове приказки, иначе няма да ме пусне в дома си — в собствения ми дом! И няма да се срещна с членовете на собственото си семейство. А много заплетените лъжи са несигурни — Дядката сам ме е учил на това. И истината е безполезна, и мълчанието не върши работа. Как да реша проблема? Дядката е не по-малко подозрителен от мен и кажи-речи два пъти по-проницателен.)

Айра Джонсън се надигна от мястото си.

— Благодаря ви, мистър Бронсън; ще ви чакам при вратата.

Когато Лазарус потегли с форда си, вече беше успял да набележи тактическите ходове и дългосрочната политика: а) ще се наложи малко да се повози, за да се намокри колата; б) не бива повече да използва този хамбар — по-добре да откраднат бричката, отколкото в прикритието му да лъсне някоя пробойна; в) когато се отказва от хамбара, трябва да провери има ли „чичо“ Дателбаум комплект от шахматни фигури; г) трябва да внимава какво говори, за да не допуска противоречия; напразно се бе изпуснал кой го е учил да играе на шах; д) по възможност да казва истината, нищо, че от нея няма изгода… Дявол да го вземе, искаше да се представи като намерено дете, а сега се оказа, че има дядо. Можеше да направи и други подобни издънки.

 

 

Лазарус натисна клаксона, Айра Джонсън бързо се доближи до колата и се настани.

— Е, накъде сега? — попита Лазарус.

Дядо му обясни как се стига до къщата на дъщерята и допълни:

— Хубава кола, не можеш да я наречеш бричка.

— Изкарах нелоши пари… Бруклинският мост струва скъпо. На „Линууд“ ли да завием, или да карам напред?

— Както си знаете. Щом сте успели да пласирате моста, разкажете ми за други изгодни инвестиции?

Лазарус съсредоточено управляваше колата.

— Мистър Джонсън, така и не ви казах с какви пари се издържам.

— Това си е ваша работа.

— Спечелих ги от залагания.

— Казах ви — това си е ваша работа.

— И след това ви позволявам да ми плащате сметката. Не е хубаво.

— Голяма работа! Трийсет цента плюс никел за бакшиша. Минус пет цента, колкото щеше да ми струва автобусът. Общо ми дължите петнайсет цента. Ако това ви притеснява, хвърлете малко дребни в чашата на слепеца. А аз за същата сума съм се возил в дъждовна нощ на автомобил с шофьор. Пътуването ми излиза без пари, та това е кола, а не евтин автобус.

— Много добре, сър. Признавам, че ми хареса как играете и аз се надявам да играем пак.

— Удоволствието бе мое. Приятно е да играеш с човек, който те кара да си размърдаш мозъка.

— Благодаря ви, а сега ми позволете все пак да ви отговоря както трябва на въпроса ви. Наистина през миналата година ми се случваше да се занимавам със съмнителни сделки. Но сега върша друго: купувам по малко, продавам — не Бруклинския мост, разбира се; подвизавам се на пазара за недвижими имоти, пшеница и други подобни… Занимавам се с доставки. Но нямам намерение да ви предлагам каквото и да било, не съм брокер, нито пък съм продавач — напротив, аз самият действам чрез брокери. Да, между другото, не обичам да давам бакшиши. Давате на един човек добър бакшиш и като изгуби работата си, вие сте му виновен за това. Затова избягвам да давам.

— Мистър Бронсън, нямах намерение да ви разпитвам за вашия бизнес, от моя страна това би било натрапване. Просто най-приятелски се поинтересувах.

— Приятелският разговор си е разговор между приятели, затова реших да ви дам директен отговор.

— И все пак се държах като натрапник. Нямам нужда да знам миналото ви.

— Напълно сте прав, мистър Джонсън, аз нямам минало — аз съм играч в бизнеса.

— В това няма нищо лошо, това също си е игра като шаха, само дето е по-трудно да се хитрува.

— Ами… някои от нещата, които правя, биха могли да ви се сторят мошенически.

— Виж, синко, ако се нуждаеш от някое отче да се изповядаш, мога да ти кажа къде да го намериш. Аз не ставам за тази роля.

— Моля за извинение.

— Не искам да изглеждам твърде директен, но ти явно имаш нещо предвид.

— А, не, нищо особено. Аз наистина нямам минало. Никакво. Ходя на църква, за да се срещам там с хора… честни и почитани, с които един човек без потекло не би могъл да се срещне.

— Мистър Бронсън, всеки си има поне някакво минало.

Лазарус сви на булевард „Бентън“ и чак след това отговори:

— Само не и аз, сър. О, разбира се, аз съм роден някъде. Благодаря на онзи човек, че ми позволи да го наричам дядо, както и на жена му… имах хубаво детство. Но тези хора отдавна ги няма, а аз дори не знам защо се наричам Тед Бронсън.

— Излиза, че си сирак?

— Най-вероятно, да. Освен това съм незаконно дете. При тази къща ли да спра? — Лазарус нарочно спря по-рано.

— При следващата, със запалената лампа на портата. Лазарус подкара колата и спря след броени метри.

— Е, приятно ми беше да се запознаем, мистър Джонсън.

— Почакай малко. А онези хора, Бронсънови, дето са се погрижили за теб, къде живееха?

— Сам взех фамилията Бронсън. Просто реших, че тя звучи по-добре от Джоунс и Смит. Може би съм роден в южната част на щата. Но не мога дори това да докажа.

— Така ли? Навремето бях лекар. А в кое графство си роден?

(Знам, че си бил лекар, Дядка, затова трябва да внимавам.)

— В графство Грийн. Не мога да твърдя, че съм роден там, просто са ми казвали, че са ме взели за отглеждане от сиропиталището в Спрингфийлд.

— Е, тогава не аз съм ти помогнал да се появиш на бял свят — аз практикувах малко по на север. Хм. Не е изключено да се окажем роднини.

— Така ли? Тоест, исках да кажа, че не ви разбирам, доктор Джонсън.

— Не ме наричай доктор, Тед, аз се отказах от тази титла, когато престанах да акуширам при раждане. Външността ти веднага ме смая. Работата е там, че сте като две капки вода с брат ми Едуард, който беше инженер в Сент Луис и Сан Франциско, но веднъж въздушните му спирачки отказали и той приключил нищожния си живот. Знам, че е имал дами на сърцето във Форт Скот, Сент Луис, Уичита и Мемфис. Защо пък да е пренебрегнал Спрингфийлд? Така че е напълно възможно да си негов син.

Лазарус се подсмихна.

— Излиза, че мога да ви наричам чичо?

— Както искаш.

— Май ще е прибързано. Както и да е, все едно нищо не може да се докаже. Но да имаш семейство си е хубаво нещо.

— Синко, няма нужда непрекъснато да се измъчваш по този повод. Всеки селски доктор чудесно знае, че подобни нещастия се случват на хората доста по-често, отколкото предполагаме. Александър Хамилтън и Леонардо да Винчи са твои другари по нещастие. Сред великите хора, белязани от подобна участ, ще се огранича само с тези двамата. Така че се гордей и плюй на всички. Виждам, че в гостната още свети. Какво ще кажеш да пийнем по чаша кафе?

— О, не бих искал да притесня вас или семейството ви.

— С нищо няма да ни притесниш. Дъщеря ми винаги оставя кафеника на котлона. А ако изведнъж слезе долу, увита в чаршаф след къпането, моментално ще изхвърчи горе и след малко ще се появи на парадните стълби, но вече накипрена като за прием. Досущ като пожарникарски кон при първия звън на камбаната. Просто не знам как й се удава. Да вървим.

 

 

Айра Джонсън отключи входната врата и извика:

— Морийн! Имаме си гост!

— Ей сега идвам, татко.

Мисис Смит ги посрещна в хола. Тя беше облечена така, сякаш бе очаквала гости, и се усмихваше. Лазарус с мъка овладя вълнението си.

— Морийн, искам да ти представя мистър Тиъдър Бронсън. Това е дъщеря ми, Тед — мисис Брайън Смит.

Тя му протегна ръка.

— Добре дошли, мистър Бронсън. От все сърце ви казвам добре дошли. — Топлите богати тонове в гласа на мисис Смит напомниха на Лазарус за Тамара.

Още щом докосна ръката й, усети нещо като бодеж в пръстите и едва се стърпя да не целуне тази ръка. Ограничи се само с лек поклон.

— Това е голяма чест за мен, мисис Смит.

— Заповядайте вътре, седнете.

— Благодаря ви, но вече е късно. Аз само докарах баща ви дотук.

— Нима веднага ще ни напуснете? Аз просто кърпех чорапи и прелиствах едно женско списание за домакини. Нямам никакви по-специални ангажименти.

— Морийн, аз поканих мистър Бронсън на чаша кафе. Той ме докара у дома от шахматния клуб, като ми спести разходката под дъжда.

— Да, татко, добре. Вземи шапката му и го покани да седне.

Тя се усмихна и излезе.

Лазарус позволи на дядо си да го настани да седне в гостната, а после, възползвайки се от отсъствието на майка си, се успокои и се огледа наоколо. Стаята сякаш се беше смалила, но всичко останало си беше същото като в спомените му: голямото пиано, на което тя го учеше да свири; газовите лампи; рафтчето с огледалото над камината; остъклената секционна библиотека; тежките щори и дантелените завеси; сватбената снимка на родителите му, поставена в рамка заедно с брачното свидетелство; репродукция на картина на Миле и други, големи и малки картини; единия люлеещ се стол и другия с подпората за краката, столовете с прави облегалки, още едно кресло, маси, лампи.

Лазарус почувства, че е у дома си, дори тапетите му изглеждаха познати. С известно смущение осъзна, че са го настанили в креслото на баща му. Врата, закрита със завеса от маниста, водеше към другата стая, където беше тъмно. Лазарус се опита да си спомни какво представлява тя и реши, че и там също нищо не се е променило. В гостната беше подредено и чисто. Доколкото си спомняше, тя винаги беше такава, независимо че в къщата живееше голямо семейство. Децата спяха в съседната стая. В гостната можеха да стоят само възрастните или гостите. Колко ли деца има тук сега? Значи така: Нанси, после Керъл, Брайън-младши, Джордж, Мери… той самият… сега е началото на 1917 година — значи Дики е на около три, а Етел е още пеленаче. А какво е онова зад креслото на майка? Нима… разбира се, това е моето слонче! Уди, палавнико, знаеш, че е забранено да се играе тук, а когато си лягаш да спиш, всички играчки трябва да бъдат прибрани в сандъка! В тази къща има ред, който трябва да се спазва. Малката играчка, висока около 6 инча, беше напълнена с памук и майсторски изрисувана. Лазарус съжали, че това съкровище — което си беше негова собственост! — е поверено на едно бебе, а после се засмя. Май като нищо би откраднал тази играчка.

— Извинете, казахте ли нещо, мистър Джонсън?

— Казах, че временно замествам бащата — зетят ми е в Платсбърг…

Лазарус отново не успя да чуе края на фразата; шумолейки със сатенените си фусти, в стаята влезе с поднос в ръце мисис Смит. Лазарус стана и протегна ръце, за да го вземе — и тя с усмивка му позволи да стори това.

Боже, това беше същият хевилендски порцелан, до който му позволиха да се докосне чак когато за първи път бе надянал дълги панталони. И сервизът за кафе, предназначен за гости: тежкият сребърен кафеник, каничката за сметана, захарницата, щипците и лъжиците — сувенир от Колумбийската изложба. Раирани салфетки, фини резенчета пай, сребърно блюдо с ментови сладки… Как успя да направиш всичко това за три минути? Потомците, безспорно, могат да се гордеят с теб. Но не бъди глупак, Лазарус — всичко това го прави заради баща си, тя приема негов гост — а ти си просто един непознат за нея.

— Децата спят ли? — поинтересува се мистър Джонсън.

— Всички, освен Нанси — отвърна мисис Смит, която подреждаше масата. — Тя отиде с един младеж в „Изида“ и скоро ще се върне.

— Прожекцията е свършила преди половин час.

— Какво от това, че ще постоят някъде?

— След като се стъмни, едно младо момиче не трябва да излиза от дома си без роднините си.

— Татко, сега сме 1917-а, а не 1870 година. А той е добро момче… Едва ли са пропуснали дори един филм с Пърл Уайт. Последният бил много интересен; Нанси ми разказва всичко. Днес дават филм с Уилям С. Харт, аз също бих го гледала с удоволствие.

— Пистолетът ми все още си е у мен.

— Татко!

Вниманието на Лазарус беше приковано от пая: колкото и да се мъчеше, не се сещаше как е правилно да се яде с вилицата.

— Постоянно се опитва да ме ядоса — измърмори дядо му. — Но не успява.

— Едва ли на мистър Бронсън са интересни семейните ни проблеми — спокойно каза мисис Смит, — дори да ги имаше. Но такива няма. Да ви стопля ли кафето, мистър Бронсън?

— Благодаря ви, госпожо.

— Разбира се, че на Тед не му е интересно. Но отдавна е време да се разкаже всичко на Нанси. Погледни по-внимателно госта ни, Морийн. Никога ли не си го виждала?

След като хвърли внимателен поглед на Лазарус, майка му остави чашата и рече:

— Когато влязохте, изпитах някакво странно чувство, мистър Бронсън. Май сме се срещали вече… в църквата, нали така?

Лазарус си призна, че тя има право. Веждите на дядо му хвръкнаха нагоре.

— Какво? Значи трябва да предупредя свещеника. Но ако сте се запознали там…

— Не сме се запознавали в църквата, татко. С тая детска градина около себе си едва успявам да разменя някоя-друга приказка с преподобния и мисис Дрейпър. Но със сигурност видях там мистър Бронсън миналата неделя. Новото лице винаги изпъква сред познатите.

— Може и така да е, дъще, но аз питах за друго. На кого ти прилича Тед? Добре, не се мъчи. Погледни — не ти ли напомня за чичо ти Нед?

— Да, сходството е очевидно. Но най-много прилича на теб, татко.

— Не, нашият Тед е роден в Спрингфийлд, а аз вършех греховете си на север от този град.

— Татко!

— Спокойно, дъще, няма да разбуним никакви семейни призраци. Мога ли да разправя за вас, Тед?

— Разбира се, мистър Джонсън. Както казахте, няма от какво да се срамува човек — и аз не се срамувам.

— Морийн, Тед е сирак… подхвърлено дете. И ако сега Нед не сгряваше длани в пъкъла, щях да му задам няколко неудобни въпроса. Времето и мястото отговарят, така че Тед несъмнено е наш роднина.

— Предполагам, че караш госта ни да се притеснява, татко.

— Не е вярно. Няма нужда да се превземаш, млада госпожо. Ти си голяма жена, вече имаш деца, така че пред теб може да се говори без заобикалки.

— Мисис Смит, аз не се притеснявам. Които и да са родителите ми, аз се гордея с тях. Те са ми дали здраво, силно тяло и мозък, който съвсем добре си върши работата…

— Добре казано, млади човече.

— … всъщност с радост бих нарекъл баща ви чичо, а вас братовчедка, но уви, това не е така. И двамата ми родители са умрели по време на тифната епидемия; датите съвпадат.

Мистър Джонсън се намръщи.

— На колко години си, Тед?

След кратък размисъл Лазарус реши да се изкара връстник на майка си.

— На тридесет и пет:

— И аз съм на толкова.

— Наистина ли, мисис Смит? Ако не бяхте споменали току-що, че дъщеря ви вече ходи да гледа заедно с някакъв младеж движещите се картинки, бих си помислил, че сте на около осемнайсет.

— Но моля ви! Аз имам осем деца.

— Изключено!

— Морийн е по-голяма, отколкото изглежда — потвърди баща й. — И не се е променила, откакто беше булка. Сигурно е наследствено — майка й досега няма нито един бял косъм. (А къде ли е баба? Ах да, не бива да питам.) Обаче и на теб човек не може да ти даде толкова; бих казал, че още има време, докато станеш на трийсет.

— Не знам със сигурност на колко съм. Но няма начин да съм по-млад. Сигурно съм малко по-възрастен. (Съвсем малко, Дядка!) Единственото, което знам, е, че са ме оставили в приюта на 4 юли 1882 година.

— Но това е моят рожден ден!

(Да, мамо, знам.)

— Нима, мисис Смит? Нямах намерение да претендирам за вашия рожден ден. Мога да преместя моя няколко дни напред… да речем, към началото на юли. Така или иначе никой не знае кога точно съм роден.

— О, не правете това! Татко, задължително е да поканиш мистър Бронсън на обяд за нашия общ рожден ден.

— И ти мислиш, че това ще се хареса на Брайън?

— Разбира се! Аз ще му пиша. При всички случаи той ще си дойде много преди това. Нали знаеш каква приказка има Брайън: колкото повече хора, толкова по-весело! Ще ви чакаме, мистър Бронсън.

— Много ви благодаря за поканата, мисис Смит, но на 1 юли смятам да потегля на дълго бизнес пътуване.

— Значи татко ви е стреснал. Или ви плаши перспективата да обядвате в компанията на осем шумни дечурлига? Нищо, мъжът ми сам ще ви покани, тогава ще видим какво ще кажете.

— Добре, Морийн, недей да настояваш, той и без това е поласкан. Разрешете ми да проверя нещо. Застанете един до друг. Доближи се до нея, Тед, тя не хапе.

— Мисис Смит?

Тя сви рамене и се усмихна, на бузите й се появиха трапчинки. После се подпря на протегнатата ръка и стана от люлеещия се стол.

— Баща ми вечно иска „да провери нещо“.

Лазарус стоеше до нея с лице към дядо си и се опитваше да не обръща внимание на аромата на нейното тяло: през едва доловимото ухание на одеколон струеше лекият, топъл, чуден, вълшебен аромат на сладкото и здраво женско тяло. Лазарус се страхуваше дори да мисли за това и с всички сили потискаше чувствата си. Но този аромат го зашемети като удар с нещо тежко.

— Хм. А сега се доближете до камината и погледнете в огледалото. Тед, нито през осемдесет и втора, нито през осемдесет и трета година не е имало епидемия на тиф.

— Нима, сър? Разбира се, аз не бих могъл да си спомням.

(Трябваше да спестя тази подробност! Извинявай, Дядка. Но би ли повярвал, ако ти кажа истината? Може би да… всъщност, ако изобщо някой може да повярва, това ще си ти. Но няма да рискувам, нека забравим за това!)

— Нищо подобно не е имало. Разбира се, глупаците, които ги е мързяло да поставят тоалетната по-далеч от кладенеца, са умирали. Но родителите ти със сигурност не са били толкова тъпи. Не знам коя е била майка ти, но баща ти е загинал, според мен, опитвайки се да си върне контрола над самолета. Как мислиш, Морийн?

Мисис Смит погледна отражението си, сравнявайки го с облика на госта, и каза:

— Татко, ние с мистър Бронсън наистина толкова си приличаме, че спокойно бихме могли да минем за брат и сестра.

— За братовчеди. Уви, Нед не е между живите, така че няма как да се докаже. Предполагам…

Прекъсна го разнеслият се от стълбищната площадка крясък:

— Мамо! Дядка! Искам някой да ме закопчае!

— Уди, разбойнико, качвай се горе! — нареди Айра Джонсън.

Но детето заслиза надолу по стълбите и пред Лазарус се появи нисичко луничаво момче с червена коса, облечено с пижама, закопчаваща се отзад, която в момента явно бе разкопчана. То подозрително погледна Лазарус, който усети как го побиват тръпки и направи опит да отмести очи от детето.

— Кой е този?

— Моля да ме извините, мистър Бронсън — в скоропоговорка каза мисис Смит. — Ела тук, Удроу.

— Не се притеснявай, Морийн — рече Джонсън. — Аз ще го занеса горе и хубаво ще му загрея дупето, а после ще го закопчая.

— Ти и още шестима? — заяви дръзко детенцето.

— И сам ще се оправя, като взема бейзболната бухалка. Мисис Смит спокойно и бързо оправи пижамата на детето и побърза да го отпрати от стаята, като го подбутна към стълбите. После се върна и седна на мястото си.

— Това беше просто предлог, Морийн — рече баща й. — Уди умее да се закопчава сам, бебешките дрехи вече са му малки. Време е да започнеш да му слагаш нощница.

— Татко, хайде да си поговорим за това друг път.

Мистър Джонсън сви рамене.

— Отново съм победен. Тед, това беше шахматистът, за когото ти разправях. Чудесно момче е. Нарекоха го в чест на президента Уилсън, но виж — той „не е прекалено горд, за да воюва“. Просто е едно малко дяволче.

— Татко!

— Добре де, добре, но въпреки всичко съм прав. И именно затова харесвам Уди. Той ще стигне далеч.

— Моля да ни извините, господин Бронсън — каза мисис Смит. — Ние с баща ми понякога не сме на едно и също мнение относно възпитанието на малкия. Но не бива да ви досаждаме с нашите разногласия.

— Морийн, просто няма да ти позволя да направиш от Уди един малък лорд Фаунтлерой.

— Няма такава опасност, татко, защото той изцяло се е метнал на теб. Баща ми е участвал във войната от деветдесет и осма година, мистър Бронсън…

— И в Боксьорската революция.

— … и не може да забрави това.

— Разбира се. Когато зет ми отсъства от къщи, държа под възглавницата стария си армейски револвер тридесет и осми калибър.

— Аз също не искам той да забравя за това: гордея се с баща си, мистър Бронсън, и се надявам, че всичките ми синове ще пораснат, наследявайки неукротимия му дух. И в същото време ми се иска да ги науча да разговарят учтиво.

— Морийн, по-добре Уди да ми се качи на главата, отколкото да порасне срамежлив. Той и бездруго ще се научи да разговаря учтиво, за това ще се погрижат по-големите момчета. Когато урокът по добри обноски се затвърждава с помощта на синина под окото, материалът се запомня далеч по-добре. Знам го… от собствен опит.

Разговорът бе прекъснат от иззвъняването на камбанката.

— Сигурно е Нанси. — След тези думи мистър Джонсън се надигна, за да отиде да отвори вратата.

Лазарус чу, как Нанси си взе довиждане, после стана, за да поздрави по-голямата си сестра — и го стори, без да изпита никаква изненада, защото вече беше я видял в църквата и знаеше, че тя прилича на Лаз и Лор. След като проведе с него учтив разговор, тя моментално се възползва от разрешението да си тръгне и избяга нагоре по стълбите.

— Седнете, мистър Бронсън.

— Благодаря ви, мисис Смит, но вие казахте, че чакате да се върне дъщеря ви, за да си легнете. Тя си дойде, така че позволете ми да се оттегля.

— Не бързайте. Ние с татко сме нощни птици.

— Изключително съм ви благодарен за всичко. Много ми хареса кафето, паят, а особено вашата компания, но трябва да тръгвам. Бяхте твърде добри с мен.

— Е, добре, щом трябва да си вървите, сър… Ще ви видим ли идната неделя в църквата?

— Надявам се да съм там, госпожо.

 

 

Пътуваше към дома си, обзет от пълен смут; духът се рееше в незнайни посоки. След като влезе в апартамента и се заключи, Лазарус провери дали прозорците са затворени и щорите са дръпнати, съблече се чисто гол, отиде пред огледалото в банята и хвърли мрачен поглед на отражението си.

— Глупав задник — натъртено каза той. — Празноглав кучи син, нима наистина не си способен нищо да свършиш като хората?

Май точно така си беше, той не бе успял дори да се запознае както си му е редът с майка си. С дядо си нямаше никакви проблеми — старият пръч с нищо не бе го изненадал, може би само с това, че изглеждаше по-нисък и дребен, отколкото го помнеше Лазарус. Но той бе все така мърморещ, подозрителен, циничен, подчертано учтив, същевременно заядлив… с една дума, чаровен… същият, като навремето.

Имаше няколко тревожни момента, след като Лазарус „се бе оставил на милостта на съда“. Но гамбитът бе дал далеч по-добри резултати от онова, на което би могъл да се надява. Лазарус никога не се беше срещал с по-големия брат на Дядката (починал още преди да се роди Удроу Смит), той дори не помнеше за съществуването на Едуард Джонсън.

Дали чичо Нед фигурираше в списъците на членовете на Семействата? Трябваше да попита Джъстин… Всъщност нямаше значение. Майка му бе познала: Лазарус приличаше на дядо си. А пък майка му се беше метнала на баща си, по думите на същия. И как свърши всичко? С порицаване на Нед и на лекомислието му. Майка му не бе пожелала да слуша повече за него, дори след като се убеди, че гостът не се притеснява от това.

Да се притеснява? Приликата го беше превърнала от непознат в братовчед. Лазарус на драго сърце би разцелувал чичо Нед и би му благодарил за това, че е бил толкова лекомислен. Дядката бе повярвал в собствената си теория — как не, нали тя си беше негова, — а дъщерята с охота се примири с хипотезата му. Дадоха ти шанс да станеш член на семейството, Лазарус, а ти се оказа същински идиот.

Той пъхна ръка във водата, с която се пълнеше ваната — беше леденостудена. Затвори крана и извади запушалката. Примамливото обещание, че денонощно ще има топла вода, бе една от причините да наеме това леговище. Но домакинът изключваше бойлера, преди да си легне, така че само глупаците разчитаха да вземат вана след девет вечерта. Впрочем, може би студената вода би му подействала отрезвяващо, но той бе възнамерявал да прекара дълго време, отпуснат във ваната, за да се опомни и да поразмисли.

Той се беше влюбил в майка си.

Погледни истината в очите, Лазарус. Невъзможно, нелепо, но все пак… След две хиляди години, през които едно глупаво приключение се редува с друго, ти да се натресеш във възможно най-отвратителната ситуация.

О, да, един син е длъжен да обича майка си. Като Уди Смит той никога не се бе съмнявал в това. Винаги беше целувал майка си преди сън, винаги я беше прегръщал при среща (ако не бързаше) и дори понякога й беше казвал, че я обича.

Тя беше добра майка, защото никога не му крещеше… нито на него, нито на останалите, при нужда хващаше пръчката и с това се приключваха всички проблеми; никакви „ще видиш, когато си дойде баща ти“. Лазарус все още си спомняше какъв пердах е ял с тази пръчка.

Спомни си също така, че колкото по-голям ставаше, толкова повече се гордееше с майка си, която винаги бе толкова спретната, стройна и любезна с приятелите му, за разлика от майките на другите момчета. Да, разбира се, момчетата обичат майките си. А на Уди съдбата бе подарила една от най-добрите майки.

Но Лазарус изпитваше съвсем различни чувства към Морийн Джонсън Смит. Пред него стоеше една чаровна млада жена, на всичко отгоре почти негова връстница. Тази нощна визита бе пропита с някак изтънчена мъка — през всичките изживени животи още не му се беше случвало да изпитва толкова непреодолимо привличане, истинско еротично обсебване; с други думи, никога и никъде досега не бе срещал подобна жена. По време на краткото си посещение Лазарус беше принуден най-грижливо да прикрива влечението си: да не проявява излишна галантност, да се държи подчертано учтиво, да не се издава с нищо, което би могло да пробуди в душата на дядо му — който бе вечно нащрек — обичайната подозрителност. Не биваше да дава на Дядката повод да се досеща за бурята, която вилнееше в сърцето му.

Лазарус се втренчи в доказателството на своята страст, надигнало се в цялото си великолепие, след което го перна и каза:

— А ти пък какво искаш? Няма да ти се уреди въпросът. Та ние сме в Библейския пояс.

Така си беше! Дядо му нямаше вяра на Библията и не живееше по стандартите на Библейския пояс, но Лазарус не се и съмняваше, че ако наруши този кодекс, Дядката без жал ще му тегли куршума, за да защити честта на зет си.

Впрочем, може би старецът първо ще стреля във въздуха, за да му даде възможност да избяга. Във всеки случай Лазарус нямаше намерение да рискува живота си. Ами ако заради зет си Дядката реши да покаже класата си? Лазарус ли не знаеше колко добър стрелец беше Дядката…

Трябва да забрави, да забрави за всичко. Няма нужда да дава на дядо си и баща си поводи да го гръмнат, не му се щеше дори да ги разсърди с каквото и да било. (И ти забрави за всичко, змейо безочлив!) Спомни си, че баща му скоро ще се върне от пътуването си и дори се опита да си го представи, но образът му се размиваше, защото Лазарус винаги бе общувал повече с дядо си, отколкото с баща си — не само защото родителят му често пътуваше по работа; просто дядо му по-често си стоеше вкъщи през деня и на драго сърце прекарваше времето си с Уди.

Ами другите му дядо и баба? Те живееха някъде в Охайо… може би в Синсинати? Няма значение, той почти не ги помнеше, така че едва ли си заслужаваше да прави опити да се срещне с тях.

Свършил бе в Канзас Сити всичко набелязано и ако имаше поне капка здрав разум, трябваше да потегли веднага. Никакви посещения в църквата! Стой по-далеч от игралния дом, в понеделник трябва да продадеш останалото имущество — и на път! Качваш се във форда — не, трябва да го продадеш — хващаш влака за Сан Франциско, а там се прехвърляш на първия кораб, който поема на юг. На Дядката и на Морийн можеш да изпратиш от Денвър или Сан Франциско учтивите си извинения, като се позовеш на това, че ти се е наложило спешно да отпътуваш по работа и така нататък. Час по-скоро трябва да се махаш от града!

Още повече че Лазарус знаеше — привличането не беше едностранно; Дядката май за нищо не се беше досетил, но Морийн бе забелязала всичко и не се беше възмутила. Напротив, тя се бе зарадвала и беше поласкана. И двамата веднага се бяха настроили на една и съща честота, без думи, само с поглед и жест; достатъчно бе само едно докосване, за да му отговори нейният предавател. Тя пък веднага се бе възползвала от възможността да му отговори, като го покани на обяд. Дядката моментално се беше намесил и тя незабавно оттегли поканата — но в маниера, който се допускаше от тукашния морален кодекс. А после, когато той вече си тръгваше, тя пак му предложи да се срещнат, но в по-приемлива форма: те имаха право да се виждат в църквата.

Е, добре, какво лошо имаше в това една млада жена през 1917 година да се зарадва и поласкае от факта, че един мъж я желае? Защо пък не, ако има добре изрязани нокти и хубав дъх, ако е учтив и се държи с нужното уважение. Жената, родила осем деца, не е някоя невротична девственица; тя е свикнала да спи с мъж, да усеща прегръдките му, да го чувства в тялото си… Лазарус незабавно би се обзаложил на всичко, което има, до последния цент, че на Морийн това занимание страшно й харесва.

Никога по-рано през живота си Лазарус не бе имал причина да се усъмни във верността на Морийн Смит към съпруга й, продиктувана от старозаветните нрави на Библейския пояс. Лазарус нямаше основания да смята, че по-рано вечерта тя е флиртувала с него. Нищо в поведението й не го подсказваше и изобщо — едва ли подобен флирт бе възможен. И въпреки това Лазарус бе твърдо убеден, че и Морийн изпитва влечение, подобно на неговото, и че тя със сигурност знае как ще свърши всичко. Той подозираше, че тя е наясно — само евентуален свидетел би могъл да ги спре.

(Но когато си заобиколена от баща си и от осем деца, а в ума ти са запечатани всички морални догми на настоящето, които ясно определят какво може и какво не може да се прави… Едва ли и поясът на Лита би могъл да действа по-ефикасно.)

Така, нека измъкнем всичко скрито на видело и да поразсъждаваме. „Грях“, така ли? Това понятие трудно се поддава на определение, също като „любовта“. С какво разполагаме? Първо: нарушаване на табуто на племето. Разгарялата се у него страст безспорно беше греховна и неговото родно племе я причисляваше към инцест от първа степен.

Но за Морийн това не беше инцест.

А за него самия? В крайна сметка той реши, че инцестът е религиозна, а не научна концепция; последните двайсет години бяха отмили от паметта му и последните следи, оставени от това племенно табу. Остатъците можеше да се оприличат на онзи лек вкус на чесън, който има една хубава салата. Морийн ставаше още по-съблазнителна поради забраната (ако това бе възможно!), но това не го плашеше. Той не виждаше в Морийн своята майка, тъй като тя не съответстваше на спомените му нито от младостта, нито от зрелите години.

Вторият аспект на този т.нар. „грях“ по-лесно се поддаваше на определение, тъй като не беше завоалиран от мъгляви концепции и религиозни табута: постъпките, противоречащи на интересите на други хора, са греховни.

Да предположим, че той остане и по някакъв начин успее да вкара Морийн в леглото си без никакви възражения от нейна страна. Ще съжалява ли тя по-късно за стореното? Та това си е чиста изневяра. Отношението към която тук бе повече от сериозно.

Но Морийн беше Хауардовка — една от най-първите, а в основата на брака между Хауардовците винаги стоеше паричният договор, който и двамата партньори сключваха с отворени очи. Фондацията изплащаше парите за всяко дете, родено от подобен съюз. Така че Морийн изпълняваше своята част от условията: вече беше родила осем деца, получила бе дължимото и би следвало да е в състояние да се възпроизвежда още около петнайсет години. А ако за нея една изневяра е по-скоро „нарушаване на договора“, отколкото „грях“? Тогава какво?

Работата е там, момче, че теб може да те спре само едно нещо; и този път не можеш да се консултираш нито с Ищар, нито с друг генетик. Всъщност, като се има предвид какви пречки предстои да бъдат преодолени, шансовете за неблагоприятен изход са нищожни. Но въпреки всичко има риск, а Лазарус никога не поемаше подобен риск: той нямаше да допусне да се роди увредено дете.

Чакай малко! Тази развръзка е невъзможна, защото нищо подобно не се е случило. Той познаваше всичките си братя и сестри: и вече родените, и онези, които щяха да се раждат тепърва — сред тях нямаше увредени. Всички бяха читави.

Значи няма никаква опасност.

Обаче… Този извод се основаваше на предположението, че парадокси няма — което си е природен закон. Ти винаги си знаел, че теорията за липсата на парадокси сама по себе си е парадокс, но си си мълчал, за да не уплашиш Лаз, Лор и останалите членове на семейството ти (онова семейство, не това). Ако се замислиш, излиза, че свободната воля и предопределението са два аспекта на една и съща математическа истина и че разликата между тях е само лингвистична, а не семантична. Следователно собствената ти свободна воля не може да промени хода на събитията в това „тук и сега“, защото твоята свободна воля и действията ти „тук и сега“ вече са станали причина на онова, което се е формирало в по-късното „тук и сега“.

Получава се същият станал обичаен за теб солипсизъм, който си изповядвал, откакто се помниш. Паяжина, навред паяжина!

Ти дори не си наясно какви нещастия можеш да си докараш.

Затова спри! Махни се от града сега и не се връщай в Канзас Сити никога. В противен случай може и да ти се удаде да вкараш в леглото Морийн и после нека да става каквото реши Аллах… Но изходът може да се окаже трагичен и за нея, и за другите, включително и за теб, глупав жребецо, дето имаш само яйца, но нямаш и грам мозък! Ще вземат да ти подпалят задника с куршуми, както предсказваха близначките.

Но ако няма повече да се срещаш със семейството си, няма смисъл да изчакваш в Южна Америка края на войната. Вече си се нагледал до насита на този свят от обречените времена — така че помоли девойките незабавно да те приберат и да те върнат вкъщи.

Нима наистина гърдите й са толкова малки? Или тя ги е стегнала с корсет?

Глупости, няма значение какво тяло има. С нея е същото като с Тамара — подробностите, каквито и да са те, нямат значение.

Скъпи Лаз и Лор!

Скъпи мои, аз промених плановете си. Видях се с родното си семейство и повече нямам работа в тази ера. Няма нищо, заради което би си заслужавало да се спотайвам две години в блатото и да чакам войната да стигне до своя кървав и безполезен край. Затова ви моля да ме вземете сега при кратера. Забравете за Египет — до там няма как да стигна.

Под „сега“ имам предвид 3 март 1917 година по григорианския календар. Повтарям: трети ден от март хиляда деветстотин и седемнадесета година, григориански календар, при кратера в Аризона. Толкова неща ще ви разправя, като се видим. Междувременно…

 

С вечна обич,

Лазарус

Нейният глас ли бе това? Или ароматът на кожата й? Или нещо друго?

Бележки

[1] Вилхелм Щайниц — първият световен шампион по шахмат. — Бел.прев.