Робърт Хайнлайн
Достатъчно време за любов (17)

Вариации на тема VIII
На Лендфол

(Пропуснато.)

… Момичето, за което възнамерявах да се оженя, се бе омъжило отново и вече имаше ново бебе. Нищо чудно: бях прекарал две стандартни години извън Лендфол. Разбира се, нямаше нищо трагично: в края на краищата ние вече бяхме женени с нея около сто години по-рано. Стари приятелчета. Поговорих с нея и със съпруга й, после се ожених за една от внучките й, която, естествено, не произхождаше от мен. Разбира се и двете момичета бяха от Хауардови, и Лаура, и новата ми жена от семейство Фут^[1].

Ние си подхождахме чудесно, Минерва: Лаура беше на двайсет, а аз, скоро след подмладяване, изглеждах в началото на трийсетте. Имахме доста деца… девет, мисля. След повече от четирийсет години й омръзнах и реши да се ожени за моя пети/седми братовчед^[2] Роджър Спърлинг, което не ме натъжи особено: отдавна се бях отегчил от ролята си на селски земевладелец. Във всеки случай, когато жената иска да си ходи, най-добре е да я пуснеш. Накратко — присъствах на сватбата им.

Роджър беше изненадан, когато научи, че плантацията ми не е била съвместна собственост на мен и жена ми. Или вероятно просто не е предполагал, че с Лаура бяхме подписали брачен договор. Обаче аз не за пръв път бях богат и бях научил някои неща. Доста време загубих докато го накарам да проумее, че Лаура притежава само това, което е донесла в семейството, плюс някаква лихва, а не хилядите декари, които притежавах още преди сватбата ни. В много отношения е по-лесно да си беден.

След това събитие отново излетях в космоса.

Но да продължа историята за децата ми, които всъщност не бяха мои деца. Преди да се доберем до Лендфол, Джоузеф Аарон-Лонг вече приличаше по-скоро на ангелче, отколкото на маймунка, но все още бе достатъчно мъничък, че да се изпишка върху всеки, имал непредпазливостта да го вземе в ръцете си — нещо, което дядо му правеше по няколко пъти дневно. Обожавах го; той беше не само забавно бебе, но и моят най-голям триумф.

По време на приземяването ни баща му се бе превърнал в наистина добър готвач.

Минерва, аз успях да възпитам прекрасно тези деца; за мен това пътешествие бе едно от най-полезните, които съм имал. Но не можеш да превърнеш едни бивши роби в свободни и горди хора, като просто им осигуриш всичко. Другото, което направих, беше да им позволя да се измъкнат от опеката ми и да се поиздраскат. Ето как стана това…

Плащах им по половин ученическа стипендия за месеците на полета от Благословена до Валхала, тъй като половината от времето им бе заето от учебни занятия. Заплащането на Лита беше във валхалски крони, съобразено със средните заплати на Валхала. Накарах я да прибави към своите пари заплатата на Джо като помощник-готвач на Валхала и от сумата да извади парите, които той бе похарчил там. Сетне й наредих да запише на тяхно име част от стоката, превозвана с третия курс — от Валхала до Лендфол, на стойност получената сума. Така близо процент от стоката вече бе тяхно притежание.

Към получения резултат прибавихме заработеното от Джо като корабен готвач за курса Валхала — Лендфол, само че този път по лендфолските тарифи, освен това, без да обръщаме сумата в стока. Наложи ми се да обяснявам защо на този етап заплатата на Джо не може да бъде инвестирана в стоката, закупена на Валхала. Накрая успя да ме разбере: тя възприемаше инстинктивно всичко, свързано с предприемачеството, риска и печалбата. Не й платих за изчисленията: щеше да се наложи да смятам всичко след нея, пък и просто й давах урок.

Не платих на Лита нищо и за пътя до Лендфол: тя беше пътничка, която първоначално бе бременна, а после — заета с отглеждане на детенцето. Но не й взех и пари за пътуването — тя летеше безплатно.

Разбираш какво направих, нали? Нагласих нещата така, че след като продам стоката, те да получат свои пари. Всъщност работата им нямаше никаква стойност; дори аз се бях поохарчил заради тях, без изобщо да смятам парите за купуването им. От друга страна, щях да бъда възнаграден с чувство за удовлетворение, ако успееха да стъпят на краката си без моя помощ. Но не им дадох никакви обяснения — просто настоях Лита да изчислява заработката им по моя метод.

(Пропуснато.)

… Възлезе на около две хиляди, което не бе достатъчно, за да се изхранват дълго време. Но аз бях намислил нещо, чрез което двамата спокойно щяха да се издържат, стига да имаха желание да работят и цената да не се окажеше прекалено висока. Наредих им да започват да си търсят работа, защото възнамерявам да обявя Либи за продажба или за даване под наем. Та си дойдохме на думата — работиш или умираш. Те вече бяха наистина свободни — свободни да умрат от глад.

Лита не се нацупи, а със сериозен вид продължи да се занимава с малкия Джоузеф-Аарон. Джо изглеждаше изплашен. Скоро ги заварих, надвесени над вестника, който бях донесъл на кораба; преглеждаха раздела от обявите „Търсят се помощници“.

След като се посъветваха шепнешком, Лита ме попита с независим вид дали ще мога да гледам детето, докато двамата си търсят работа. Разбира се, ако съм бил зает, щяла да си го вземе със себе си.

Казах, че никъде не възнамерявам да ходя и се поинтересувах чели ли са рубриката „Бизнес възможности“, защото, подхвърлих небрежно, неквалифицираният труд не открива никакви перспективи.

Тя беше смаяна — и през ум не й бе минало подобно нещо. Обаче примамката се оказа достатъчна. Те отново се хванаха да четат, като си шепнеха от време на време. По някое време Лита донесе вестника при мен и ми показа моята собствена обява, която бях пуснал под друго име, естествено, и ме попита какво означава „разсрочено плащане за пет години“.

Намръщих се и й казах, че това е сигурен начин за бавно разоряване, особено ако тя продължава да харчи парите си за дрехи и че около онова заведение в обявата вероятно има нещо нередно, иначе собственикът му не би тръгнал да го продава.

Двамата доста се натъжиха. Лита каза, че останалите „Бизнес възможности“ изискват начална инвестиция от страшно много пари. Промърморих, че нищо няма да загубят, ако проверят каква е работата с тази обява, но им наредих да са внимателни и да си отварят очите на четири.

Върнаха се обратно пълни с ентусиазъм — бяха сигурни, че ще могат да купят заведението и да направят така, че да им носи печалба. Джо смяташе, че готви два пъти по-добре от готвача на ресторантчето; оня използвал твърде много масло, което при това прегаряло, кафето било ужасно, дори мястото не се поддържало чисто. Но което било най-хубавото, оказало се, че зад склада имало стая, където те можели да живеят, и…

Прекъснах го. А как стои въпросът с най-важните неща? Какви такси трябва да се плащат? Колко ще отидат за лицензите и инспекциите? Ще успяват ли те да намират хубави продукти? Не, аз няма да отида да огледам заведението; те трябва да използват собствените си мозъци и да не разчитат на мен, тъй като си нямам никакво понятие от ресторантьорския бизнес.

Излъгах ги за две неща, Минерва: аз държах ресторанти на пет планети тогава, а и не им казах защо не искам да огледам обекта. Причините бяха две… не, три: първо — преди да купя заведението, го бях огледал най-внимателно; второ — готвачът ме познаваше и щеше да се издаде; и трето — тъй като самият аз продавах ресторанта чрез подставено лице, не можех да уговарям децата да го купят. Минерва, ако продавам кон, няма нужда да обяснявам, че и четирите му крака са си на мястото; купувачът би трябвало сам да си ги преброи.

Независимо че „не разбирах“ от ресторантьорство, аз им изнесох лекция по темата. Лита започна да си води бележки, после ме попита дали може да направи запис на разговора. Така че аз се впуснах в подробни обяснения: защо стоте процента печалба над стойността на продукта не могат да се стопят напълно, въпреки цената му, амортизацията, обезценяването, данъците, застраховките, заплатите за себе си и за наемните работници и прочие. Къде се намира фермерският пазар и колко рано сутрин трябва да се отиде там. Защо Джо трябва да се научи да реже месото, а не да го купува на късове, и къде може да се научи на това. Как дългото меню може да ги разори. Какво да правят с плъховете, мишките, хлебарките и останалите гадости, с които е пълно на Лендфол, но слава на небесата — не и на Секундус. Защо…

(Пропуснато.)

… Прерязах лентата, Минерва. Не мисля, че те някога се досетиха, че са си имали работа с мен. Не ги измамих, но не им и помогнах; сумата, която получих, просто покриваше парите, които аз бях платил, плюс времето, което изгубих в пазарене за намаляване на цената, законните такси, заплащането на посредника, процента, който банката щеше да съдере от мен — с два порядъка по-малко, отколкото можеха да вземат. Обаче не проявих никаква благотворителност: нищо не спечелих, но и нищо не загубих, и цялата работа ми отне само ден.

Лита се оказа още по-упорита дори от времето на полета; мислех, че ще пропуснат плащането още първия месец — заради почистването и преоборудването. Но те не го пропуснаха и не закъсняха с нито ден за някое от следващите. Скъпа, те изплатиха дълга си за три години вместо за пет.

Което не беше чак толкова изненадващо. Е, някоя продължителна болест би могла да ги разори. Но те бяха млади, здрави и работеха седем дни седмично, докато не се разплатиха докрай. Джо готвеше, Лита седеше на касата, усмихваше се на посетителите и помагаше на бара, а малкият Джоузеф-Аарон обитаваше кошница на гърба на майка си, докато не поотрасна достатъчно, за да се научи да ходи.

Преди да се оженя за Лаура, да напусна Нова Канавера и да стана селски джентълмен, аз ги посещавах; не твърде често, разбира се, защото Лита не ми разрешаваше да си плащам, което всъщност си беше нормално за един горд и свободен човек — някога бяха яли от моята храна, сега ми даваха от тяхната. Така че, когато наминавах, обикновено се ограничавах с чаша кафе и наблюдавах как се развива кръщелникът ми. Често насочвах към тях нови клиенти. Джо беше станал превъзходен готвач и непрекъснато усъвършенстваше майсторството си и скоро започна да се говори, че ако искаш да похапнеш нещо вкусно, най-добре е да отидеш в „Кухнята на Естел“. Често слуховете са най-добрата реклама; хората обичат да намират нови местенца с вкусна храна.

Посетителите, в по-голямата си част мъже, изобщо не се смущаваха от факта, че самата Естрел, млада и красива, седеше на касата с бебе в ръцете си. А ако се случеше да кърми детенцето — което често ставаше — валяха щедри бакшиши.

Джоузеф-Аарон скоро се отказа от консумацията на мляко, но когато стана на две години, с тази дейност се зае сестричката му Либи Лонг. Този път не я израждах аз и нямам никакво отношение към червения цвят на косата й. Джо беше блондин, затова предполагам, че Лита е носела рецесивен ген; едва ли е кръшкала. Никой не можеше да устои на чара на Либи — предполагам, че тя бе една от причините родителите й да изплатят толкова бързо дълга си.

След няколко години „Кухнята на Естел“ се премести във финансовия квартал, разшири се и Лита нае сервитьорка — красива, естествено…

(Пропуснато.)

… „Мейсън Лонг“ беше помпозна сграда; на единия от ъглите й бе разположено кафене, наречено „Кухнята на Естел“, където самата Естрел се чувстваше като в трапезарията си. Тя винаги бе усмихната, облечена така, че да се подчертава хубавата й фигура, поздравяваше по име всички клиенти и научаваше и запомняше как се казват идващите за първи път. Джо бе назначил трима главни готвачи с множество помощници, които или отговаряха на високите му изисквания, или биваха изхвърляни.

Но преди да открият „Мейсън Лонг“ се случи нещо, доказващо, че децата бяха дори по-умни, отколкото бях предполагал. И че помнят всичко и могат да си правят изводи върху събития, които по-рано не са разбирали. Защото — помниш — когато ги купих, те никога не бяха докосвали пари.

Получих писмо от адвокат; вътре имаше банков превод за две пътувания: от Благословена до Валхала и от Валхала до Лендфол, като стойността на второто беше изчислена по тарифите на Междузвездната миграционна корпорация, Нова Канавера, а цената на първата част от маршрута бе приравнена с цената на втората част. Беше посочена някаква сума, част от стойността на превозваната стока. Споменаваше се и за пет хиляди благослева, превърнати във валутата на Лендфол по обменен курс, базиран на равната покупателна способност (виж приложението); върху получената сума бяха начислени лихви за тринайсет години и всичко това трябваше да ми бъде изплатено. Не си спомням вече за какви пари ставаше въпрос, Минерва, във всеки случай не бяха никак малко.

Не бяха споменати нито Джо, нито Лита, чекът беше подписан от адвоката. Обадих му се.

Той бе доста нелюбезен, което не ме впечатли особено, тъй като и аз съм бил адвокат на същата планета. Каза, че изпълнява волята на клиент, пожелал да остане анонимен, и благоволи да добави, че е упълномощен да предаде парите на някаква фондация, ако не ги приема. Обаче не пожела да ми обясни точно за каква фондация става въпрос.

Прекъснах разговора и се обадих в „Кухнята на Естел“. Отговори ми Лита; като разбра, че говори с мен, веднага включи изображението и се усмихна възможно най-ослепително.

„Аарон! От толкова отдавна не сме ви виждали!“

Съгласих се и добавих, че те изглежда са поизперкали, откакто съм ги оставил без надзор.

„Получих тук една глупост от някакъв адвокат, придружена от смешна сметка. Ако ми беше подръка, скъпа, щях да те напляскам. Я по-добре ми дай Джо.“

Тя щастливо се усмихна и каза, че с удоволствие ще ми разреши да я напляскам във всеки удобен за мен момент, но в момента няма да мога да разговарям с Джо, тъй като тъкмо затваря заведението. После усмивката й изчезна и тя изрече с достойнство:

„Аарон, наш стари и най-верни приятелю, онази сметка не е смешна. Има дългове, които не могат да се изплатят. Така ни учехте вие някога. Но паричната част от дълга може да бъде изчистена. Това и решихме да направим, въпреки че изчисленията ни може и да не са съвсем точни.“

„Дявол да го вземе, малко глупаво момиче! — възмутих се аз. И продължих с нещо, подобно на: — Вие, деца, не ми дължите нито едно шибано пени!“

Тя отвърна:

„Аарон, скъпи наш господарю…“

При думата „господар“ се стопиха всичките ми задръжки, Минерва. Използвах език, който би могъл да изгори гърбовете на шест заинатили се мулета. Тя ме изчака да изпусна парата, после тихо каза:

„Вие сте наш господар дотогава, докато не ни освободите — с приемането на тази сума… капитане.“

„Скъпа…“ — започнах аз и спрях, разколебан.

„Дори и тогава ще си останете господар за мен — добави тя. — Също и за Джо, сигурна съм. Въпреки че вече сме горди и свободни, както ни учехте. И нашите деца — тези, които имаме и ще имаме в бъдеще — никога няма да разберат, че някога сме били всичко друго, но не свободни… и горди.“

„Скъпа, караш ме да се просълзявам“ — обадих се аз.

„Не, не! — отвърна тя. — Капитаните никога не плачат.“

„Разбира ти главата от тези неща, момиче! — рекох аз. — Случва се и да плача. Но в каютата си, при затворени врати. Скъпа, няма да споря. Ако това ви е необходимо, за да се почувствате свободни, ще взема парите. Но без лихвата. От приятели не се взема лихва.“

„Ние сме ви повече от приятели, Капитане. Дълговете винаги се връщат с лихвите — така сте ни учили. И аз самата го знаех — още когато бях освободена от робство. Джо също го знаеше. Тогава аз се опитах да заплатя лихвите, сър. Но вие не ме пожелахте.“

Побързах да сменя темата на разговора: „Каква е тая фондация, на която сте решили да дадете парите, в случай че откажа да ги взема?“

Лита се поколеба: „Възнамерявахме да оставим избора на вас, Аарон. Мислехме си за сираците на загинали космонавти. Може би приюта «Хариман»?“

„Вие наистина сте се смахнали. Тази фондация и без това си има достатъчно пари, знам го. Добре, ако дойда в града утре, ще можете ли да затворите за ден капанчето?“

„Когато кажете и за колкото поискате, скъпи Аарон!“

Отвърнах, че ще се обадя пак.

Нуждаех се от време за размисъл, Минерва. Не очаквах да имам проблеми с Джо, както обикновено. Но Лита беше инат. Аз предложих компромис, но тя не мислеше да отстъпва нито милиметър. С прибавянето на лихвата се получаваше сума, чудовищна за тях — двамата упорити младежи, започнали с две хилядарки преди тринайсет години и грижещи се за три деца.

Сложната лихва е нещо убийствено. Сумата, която бяха решили, че ми дължат, надхвърляше изходната два и половина пъти, и изобщо не можех да си представя как са успели да я спестят. Ако Лита се съгласеше да оставят лихвата за себе си, двамата щяха да разполагат с доста приличен капитал. И ако бяха решили да пожертват малка сума за осиротели космонавти, сирачета на космонавти или възмутени котки — заради собствената си гордост, можех да ги разбера. Не ги ли бях учил самият аз да постъпват така? Веднъж бях похарчил десет пъти повече на карти, при това бе очевидно, че ме мамят, но бях принуден да избегна скандала, за да не преспя в гробищата същата вечер.

Зачудих се дали не се ръководи от нечистите помисли да си върне, задето преди четиринайсет години я бях изгонил от леглото си. И какво ли щеше да направи, ако бях взел основната сума и й бях предложил да се разплатим с лихвата по нейния начин? По дяволите, веднага щеше да легне по гръб, преди да успея да попитам какви предпазни средства използва.

И по този начин нищо нямаше да се реши.

Тъй като тя отхвърли предложения от мен компромис, ние се озовахме там, откъдето бяхме тръгнали. Тя възнамеряваше да плати цялата сума или да хвърли парите на вятъра, а аз не одобрявах нито един от вариантите. Аз също умея да се инатя.

Трябваше да има начин и двамата да останем доволни.

 

 

В края на същия ден, след като вечеряхме и прислужниците отсервираха, казах на Лаура, че трябва да отида в града по работа и я попитах не иска ли да дойде с мен. Да обиколи магазините, докато съм зает, после да похапнем където тя поиска, а след това — всякакви забавления. Лаура отново беше бременна и смятах, че пазаруването на дрехи може да я разведри.

Изобщо не възнамерявах да я каня на преговорите с Лита; официално Джоузеф и Естел Лонг, заедно с най-големия си син, бяха родени на Валхала и се бяхме сприятелили, след като бяха станали пътници на моя кораб. Измислих тази история и я набих в главите на децата по пътя към Лендфол, като ги накарах да изучат видео-звуковите записи от Торхейм. По този начин ги бях направил фалшиви валхалианци; за щастие по-късно не им се бе налагало да се доближават до истински жители на Валхала.

Подобно мошеничество беше излишно, тъй като на Лендфол се практикуваше политиката на отворените врати; имигрантите дори не бяха задължени да се регистрират. Те или потъваха, или изплуваха. Никакви такси за кацане на кораба, никакви данъци на глава от населението. Изобщо на Лендфол се плащаха малко такси, нямаше правителство, а Нова Канавера, третият по големина град на планетата, имаше само стотина хиляди души население… В онези дни Лендфол беше приятно място за живеене.

Аз исках Джо и Лита да се справят сами — заради самите себе си и заради децата си. Исках да забравят, че някога са били роби, никога да не говорят за това, да не допуснат децата да го разберат… и в същото време да погребат факта, че по някакъв странен начин всъщност са брат и сестра. Няма нищо срамно във факта, че си се родил роб (поне не и за самия роб!), нито пък има причини, поради които да не могат мъж и жена — диплоиден комплект — да встъпват в брак помежду си. Но по-добре да се забрави всичко и да се започне начисто. Джоузеф Лонг се е оженил за Стърни Свенсдатер (умалителното „Лита“ произхожда от английската форма на името „Естел“); сключили са брака, след като Джо е завършил обучението си за готвач и са емигрирали, след като се е родило първото им дете. Историята беше простичка, трудно някой би се усъмнил в нея — тя само украсяваше опитите ми да играя ролята на Пигмалион^[3]. Не виждах причини да съобщавам на новата си съпруга версия, различна от официалната. Лаура знаеше, че те са ми приятели; отначало беше любезна с тях заради мен, а по-късно и самата тя се привърза към тях.

Лаура беше готино момиче, Минерва, добра компания и в леглото, и извън него. Освен това притежаваше Хауардовата добродетел да не потиска съпруга си, изработена у нея още по време на първия й брак — повечето Хауардовци се нуждаят от повече от една женитба, за да се научат на това. Тя знаеше кой съм аз — че съм Старейшината — и бракът ми с нея и децата ни бяха регистрирани в архивите също така, както и бракът ми с баба й и потомците ми от него. Но тя не се отнасяше към мен като с човек, който е с хиляда години по-възрастен от нея, и никога не ме разпитваше за подробности относно предишните ми животи, а просто ме слушаше, ако имах желание да разкажа нещо.

Изобщо не я виня за раздялата ни, за всичко бе виновно онова алчно прасе Роджър Спърлинг.

„Ако нямаш нищо против, скъпи — каза ми Лаура, — ще си остана вкъщи. Ще се занимавам с пазаруване на дрехи, когато поотслабна. Що се отнася до хапването, няма ресторант в Нова Канавера, където да се намери по-хубава храна от тази, която готви нашият Томас. Е, може би само в «Кухнята на Естел», но това е закусвалня, а не ресторант. Ще наминеш ли да ги видиш? Естел и Джо имам предвид.“

„Възможно е.“

„Намери време, скъпи; те са прекрасни хора. Освен това искам да изпратя няколко дрънкулки на кръщелницата си. Аарон, ако искаш да ме отведеш в хубав ресторант, когато отидем в града, първо уговори Джо да го отвори. Той готви не по-зле от нашия Томас.“

(„По-добре от Томас — казах си. — И не се мръщи в отговор на учтиви молби.“)

Минерва, проблемът с прислужниците е, че в един момент ти започваш да служиш на тях.

„Ще намина, поне за да предам на Либи подаръците ти.“

„Целуни ги от мен. Даже ще взема да изпратя по нещо за всичките деца. И не забравяй да кажеш на Естел, че пак съм бременна, непременно се поинтересувай дали и тя не е, после ще разказваш… По кое време ще тръгнеш, скъпи? Трябва да проверя ризите ти.“

Лаура беше искрено убедена, че независимо от вековете жизнен опит, аз не съм в състояние да си подредя сака дори за цяла нощ. Способността й да вижда света такъв, какъвто й се иска, й позволи да живее с мен цели четирийсет години, независимо от всичките ми странности. Страшно я ценя. Любов? Несъмнено, Минерва. Лаура винаги се грижеше за мен, а аз — за нея, и ни беше хубаво заедно. Това е любов, но не точно от този вид, за който жадуваш ти.

На следващия ден се качих на джамп-бъгито си и литнах към Нова Канавера.

(Пропуснато.)

… Планираното посещение в „Мейсън Лонг“. Лита възнамеряваше да ме атакува внезапно. Аз съм сантиментален, тя знаеше това и се беше подготвила. Когато аз пристигнах, капаците на прозорците вече бяха сложени, предварително. Двете по-големи деца вече бяха сложени да спят, а бебето Лаура отдавна бе заспало. Джо ме пусна вътре и помоли да почакам; яденето след минута щяло да стане готово. Така че аз тръгнах към стаите им да търся Лита.

Намерих я облечена в саронга и сандалите, който й бях купил един час след като бях купил нея. Никаква козметика, косите й се спускаха свободно по раменете. Но сега пред мен не бе изплашена, невежа робиня, която не знае дори как да се изкъпе; тази красива млада дама беше чиста като стерилизиран скалпел, от нея се носеше ухание на парфюм „Полъх на пролет“ — впрочем по-правилното му име би било „Полъх на съблазън“ и би трябвало да се продава само по лекарско предписание.

Тя остана достатъчно дълго в същата поза, за да мога да оценя гледката, после се приближи и ме срази с целувка, придружена от засиления аромат на парфюма.

В момента, в който ме пусна, се появи Джо, облечен в сандали и къси панталони.

Но аз не се поддадох на сантименталности, не казах нищо за костюмите им и веднага се заловихме за работа. Веднага щом Лита разбра за какво става въпрос, тя се превърна от съблазнителна сирена в делова бизнес дама, и разговорът ни започна.

„Аарон — каза тя, — вие искахте да бъдем свободни и ние се опитахме да станем такива — затова и ви изпратихме тази сметка. Към нея дори може да се прибави още — ние ви дължим тези пари. Ние не искаме да притежаваме най-големия ресторант в Нова Канавера. Ние сме щастливи, децата са здрави, изкарваме достатъчно пари.“

„И работите прекалено много…“ — отбелязах аз.

„Изобщо не работим чак толкова много. Докато по-голям ресторант ще изисква наистина още повече работа. Но изглежда вие пак възнамерявате да ни купите. Ако е така, тогава всичко е наред — ние никога не сме признавали друг господар освен вас. Към това ли се стремите, сър? Ако е така, кажете ни. Бъдете откровен с нас.“

„Джо — казах, — би ли подържал малко тази девойка, защото искам да я напляскам — за използването на тази мръсна дума. Лита, те не си права в нито един пункт. По-големият ресторант означава по-малко работа. И аз изобщо не ви купувам — просто влагам парите си в бизнес, от който очаквам дивиденти. Аз вярвам в гениалните способности на Джо като готвач и в твоето умение да спестяваш пари, без от това да страда качеството. Ако не спечеля нищо, ще продам своя дял, ще си върна инвестицията, а вие можете отново да си отворите закусвалня. Ако не ви провърви, няма да ви помагам.“

„Братко?“ — обърна се тя към него по същия начин, както в детството. В този момент разбрах, че те наистина са разтърсени, защото внимаваха никога да не се наричат „брат“ и „сестра“ на който и да било език. Минерва, не си спомням дали на Лендфол имаше закони, забраняващи инцеста — там по принцип нямаше много закони — но във всеки случай съществуваше строго табу, за което постоянно им напомнях. Ако искаш да изучиш една култура, започни с нейните табута.

Джо се замисли.

„Аз мога да готвя. А ти ще се справиш ли, сестричке?“

„Предполагам. Естествено, ако вие желаете това, Аарон, ние ще опитаме. Но аз съвсем не съм сигурна, че ще се получи. И според мен работата ще е повече. Не че се оплаквам, Аарон, но ние и без това работим с всички сили.“

„Сигурен съм, че е така. И не разбирам как Джо е имал време да ти направи дете.“

Тя сви рамене.

„Това не изисква много време. А и има още доста време, преди да ми се наложи временно да спра да работя. Джоузеф-Аарон вече поотрасна достатъчно, за да се оправя с касата, когато отсъствам. Но няма да му е толкова лесно в голям разкошен ресторант.“

„Девойче — отвърнах аз, — ти мислиш на равнище закусвалня. А сега слушай и се учи как се правят пари като работиш по-малко и имаш повече свободно време.

Няма да можем да отворим «Мейсън Лонг», преди да родиш; тези работи не стават за една нощ. Закусвалнята трябва да я продадем или да я дадем под наем — значи трябва да се намери купувач, който би се справил добре с работата; да се върне предишното равнище, винаги е много трудно и скъпо.

Трябва да намерим подходящо място някъде наблизо, за да го купим или да го наемем с опция за по-късно закупуване. Мога да го купя аз, а после да го дам под наем на корпорацията, за да не погълне то прекалено бързо всичките капитали на корпорацията. Така че — намираме място, преустройваме го. Никакви пари за подкупи. И на теб, скъпа, няма да ти се наложи да седиш зад касата; ще наемем служители и аз ще ги наглеждам да не крадат. Ти ще се разхождаш из залата, ще се усмихваш на клиентите и ще даваш нареждания. Ще се налага да го правиш само по време на обяд и вечеря, не повече от шест часа дневно.“

Джо се сепна, а Лита не се сдържа:

„Но, Аарон! Винаги отваряме веднага щом се върнем от пазаруване и работим до късно — да не губим клиенти!“

„Сигурен съм, че сте работили усърдно — сметката, която ми изпратихте, го доказва. Ето защо мислиш, че забременяването не «отнема много време». Но всъщност трябва да «отнема много време», скъпа. Животът не е само работа; винаги трябва да остава достатъчно време за любов. Кажи ми — когато на «Либи» правехте Джоузеф-Аарон, бързахте ли? Или имахте време да се наслаждавате?“

„О, Боже! — Зърната на гърдите й веднага щръкнаха. — Това бяха прекрасни дни.“

„Ще имате и други такива дни. Късайте рози, защото времето лети. Или вече не ви е интересно?“

Лита се възмути:

„Капитане, мислех, че ме познавате по-добре!“

„А ти, Джо? Намалил ли си оборотите, синко?“

„Е… налага се да работим страшно много. Понякога съм доста уморен.“

„Нека да променим нещата. Дотук със закусвалнята; ще притежавате скъп изискан ресторант, какъвто още не е имало на планетата. Помните ли онова място, където ви водих да похапнем, преди да напуснем Валхала? Нещо подобно. Мека светлина, тиха музика, изискани скъпи ястия. Винарска изба, но без твърд алкохол; не е необходимо да притъпяваме вкусовите усещания на нашите гости.

Джо, ти ще продължиш да ходиш да пазаруваш всяка сутрин: не можеш да довериш на никого купуването на качествени продукти. Но ще взимаш със себе си не Лита, а Джоузеф-Аарон, ако иска да се учи на занаят.“

„Аз и без това го взимам понякога.“

„Чудесно. После ще се прибираш вкъщи и ще се връщаш в леглото, тъй като задълженията ти ще са свършили, докато не дойде време да сготвиш храната. Не обяда, а вечерята.“

„Какво?“

„Да, правилно ме чу. Обяда ще го готви твоят втори готвач, който после ще ти помага и за вечерята — ястието, от което ще идват основните ти печалби. Лита ще бъде домакиня на обяда и вечерята и ще наблюдава дали качеството на храната е добро, когато теб те няма в кухнята, Джо. Но тя не е длъжна да ходи на пазара, нека чака в леглото, докато се върнеш. Казах ли ви, че е задължително да живеете в непосредствена близост до ресторанта както сега? И двамата ще разполагате с два или три свободни часа следобед — точно за обедната почивка, с която бяхте свикнали на «Либи». По този начин ще имате време и за сън, и за щастливи игри…“

„Звучи превъзходно — отстъпи Лита, — стига да печелим достатъчно, за да можем да си позволим тези часове…“

„Ще печелите. И повече неща ще можете да си позволите. Но вместо да изкарваш парите си с пот на челото, Лита, ти ще можеш да предлагаш най-качествено обслужване, без да губиш пари и същевременно, без да забравяш, да се наслаждаваш на живота.“

„Ще се постараем. Аарон, любими наш… капитане и приятелю, щом не трябва да произнасям онази «мръсна» дума, ние се наслаждавахме на живота дори когато бяхме деца и аз трябваше да нося онзи отвратителен пояс на целомъдрието… защото беше толкова приятно да се гушкаме през онези дълги нощи. Когато вие ни купихте — и ни освободихте — и вече не бях принудена да нося онзи гадост, животът стана идеален. Не мисля, че би могъл да бъде по-добър, макар че сигурно ще е по-приятно, ако не се налага да избираме между съня и правенето на любов. Уф, вие може да не повярвате, понеже знаете какво похотливо момиче съм, но сънят е побеждавал доста пъти.“

„Вярвам ти. Така че нека да променим нещата.“

„Само че… изобщо ли няма да предлагаме закуска? Аарон, някои от клиентите ни идват да закусват при нас през цялото време, откакто сме на Лендфол.“

„А какъв приход ви носят те?“

„Ами… не много голям. Хората не плащат много за закуска, въпреки че продуктите понякога са доста скъпи. Но аз винаги съм била доволна и от скромните печалби на закуска. Те са реклама. Ще ми е неприятно да казвам на постоянните ни посетители, че вече не предлагаме закуска.“

„Това са подробности, скъпа. Може да се сложи закусвалня някъде на ъгъла на сградата, но главната зала е добре да не се отваря сутрин. И Джо няма защо да приготвя закуските, нито пък ти. По това време трябва да си в леглото заедно с Джо — за да има блясък в очите ти по време на обяда.“

„Джоузеф-Аарон знае какво се готви за закуска — вметна Джо. — Започнах да го уча.“

„Отново подробности. Може би ще сключим договор с кръщелника ми, за да започне самият той да изкарва пари, ако закусвалнята носи печалба…“

(Пропуснато.)

„… Цялата сума. Записвай, Лита. Съгласен съм да взема парите, ако вие двамата — особено ти, Лита — се съгласите, че оттук нататък вече няма да има никакви дългове помежду ни. «Мейсън Лонг» ще бъде корпорация, петдесет и един процента ще принадлежат на вас двамата, четирийсет и девет — на мен; ние тримата ставаме директорите на корпорацията. Можем да продаваме акциите си само един на друг, като аз си запазвам правото да превърна целия си дял или част от него в акции без право на глас, с които след това да се разпореждам.

Моята част от началния капитал ще се състои от парите от сметката, която ми изпратихте. Вие ще внесете сумата, която ще получим за закусвалнята…“

„Чакайте малко — усъмни се Лита, — ние едва ли ще вземем толкова пари.“

„Подробности, скъпа. Прибави параграф, според който можете да доплатите на корпорацията недостигащата част от сумата от получените приходи — когато се появят приходи; аз не се занимавам с бизнес, който не носи приходи, и винаги си избивам загубите. Добави и друг параграф, който ми позволява в случай на необходимост да инвестирам допълнителни капитали чрез покупката на акции без право на глас — може да ни се наложи да прибегнем до нещо подобно. Дори Джо да обучи някой главен готвач, няма нужда съвсем да се откъсва от работата. Изобщо — няма смисъл да бързаме, всичко трябва да се обмисли предварително. Вие двамата сте шефовете, аз съм мълчаливият ви партньор. Отделно ще си имате и заплати — те ще нарастват с увеличаването на приходите.

Аз няма да получавам заплата — само дивиденти. Но ние всички ще се трудим всеотдайно, за да върви бизнесът. Ако се наложи, ще изоставя и «Небесен рай» — в моето имение няма нещо, с което да не може да се справи управителят. Но щом веднъж нещата потръгнат, няма да си помръдна пръста повече; ще седна и ще наблюдавам как вие двамата ме правите богат. Обаче — чуйте ме внимателно — когато всичко потръгне, и вие трябва да престанете да се скъсвате от работа. Търкаляйте се повече време в леглото. Забавлявайте се повече. Няма да забогатеем кой знае колко, ако работите през обедните часове. Договорихме ли се?“

„Мисля, че да — съгласи се Джо. — Сестричке?“

„Да. Обаче аз не съм сигурна, че Нова Канавера може да си позволи да поддържа същия изискан ресторант като оня на Валхала… Във всеки случай ще опитаме! Все още мисля, че началните заплати за нас, които сте предвидили, са прекалено високи, но да почакаме, докато видя баланса за първото тримесечие — тогава ще си кажа окончателното мнение. Само още нещо, капитане…“

„Казвам се Аарон.“

„Капитан все пак не е мръсна дума. Съгласих се на всичко и ще работя като побъркана, за да стане така, както го описвате. Но ако смятате, че сте ме накарали да забравя онази нощ, когато ме изхвърлихте от леглото си и пльоснахте голия ми задник право върху твърдата стоманена палуба, помислете си отново! Защото нищо не съм забравила!“

Аз въздъхнах, Минерва, и се обърнах към съпруга й: „Джо, как излизаш на глава с нея?“

Той сви рамене и се ухили: „Не успявам. Но какво мога да направя? Освен това — аз прекрасно я разбирам. И на ваше място просто бих я взел в леглото си и бих я накарал да забрави за всичко.“

Поклатих глава: „Работата е там, че не си на мое място, Джо. Доста преди да се родиш, съм се убедил, че за свободната връзка се плаща най-високата цена. И което е още по-лошо — ние тримата сега сме бизнес партньори… и аз виждам шест възможни изхода, ако приема последното ви предложение. Нито един от тях не е добър за «Мейсън Лонг».“

(Пропуснато.)

… Точно както бях сигурен, че ще стане, Минерва. Никога по-късно не получих подобен приход от вложени от мен пари. Опитваха се да ни подражават, но никой не можеше да готви като Джо или да управлява като Лита. Бях създал идеалния колектив!