Робърт Хайнлайн
Достатъчно време за любов (36)

Da capo VI

Лагерът Фанстън, Канзас

 

Скъпи близнаци и семейство!

Изненада! Запознайте се с ефрейтор Тед Бронсън, изпълняващ задълженията на сержант, най-кроткия от майсторите на военната дресировка в цялата национална гвардия на Съединените щати. Не, няма нищо, съвсем наред съм си. Просто за малко забравих основния принцип на играта на криеница. Сещате ли се? Най-лесно е да се скрие иглата в игленика. Значи, за да бъдат избегнати ужасите на войната, е най-лесно да се постъпи в армията. Давам пояснения, защото никой от вас никога не е виждал война или армия.

От глупост смятах да се спасявам от войната в Южна Америка. Но там изобщо не бих могъл да мина за местен жител, дори с моя отличен испански. Освен това там гъмжи от германски шпиони, които, разбира се, щяха да ме сметнат за американски шпионин и като нищо щяха да ми спретнат някоя мизерия — и край на старото приятелче, Господ да благослови невинната му душа. Освен това тамошните девойки имат прекрасни, черни като въглен очи, подозрителни стари компаньонки… и бащи, които обожават без причина да стрелят по разните гринго. Нездравословен навик. Нездравословно място.

Но ако бях останал в Съединените щати и се бях опитал да изклинча от армията… Една непредпазлива стъпка — и се озовавах зад студен каменен зид, на хляб и вода. Освен това щяха да ме принудят да троша камъни. Неприятна перспектива.

Но във военно време за армията отива най-доброто — а на леката заплаха за здравето, произтичаща от стрелбата, може да не се обръща внимание. Тя може лесно да бъде избегната.

Как? Ерата на тотална война още не е настъпила и има много места, където един страхливец (тоест аз) може да избегне всякакви оскърбления от страна на непознати. В тези времена не всеки може да си изпроси куршума. Загиналите са още по-малко, но аз не смятам да допускам подобен риск. В настоящото „тук и сега“ военните действия се осъществяват в определени райони, освен това в армията има толкова длъжности, че може да се служи не само на предната линия, а и там, където униформеният е само едно привилегировано гражданско лице. Уредих се на такава служба и най-вероятно няма да я напусна до края на войната. Нали все някой трябва да обучава тези храбри и недодялани селски момци, да направи от тях подобие на войници. А добрият инструктор се цени в армията и офицерите не желаят да се разделят с него.

И така, когато бях обзет от пламенно желание да воювам, научих, че няма да ми се наложи да участвам в сраженията. Ще уча новобранците да маршируват, да стрелят, да боравят с оръжие, с щик, да се бият невъоръжени, ще ги обучавам на хигиена в полеви условия, на абсолютно всичко.

Смайващите ми познания по военните въпроси будят тук учудване, защото аз нямам натрупан опит (нали не мога да призная, че дядо ме е научил да стрелям пет години след приключването на тази война, а после, след още пет години, съм се учил да боравя с подобно оръжие като кадет и че през всички бъдещи векове постоянно ми се е налагало да се занимавам с това от време на време).

Тук вече се говори, че съм служил във Френския чуждестранен легион — този корпус на един от съюзниците ни се състои от главорези и крадци, от избягали престъпници, прочули се с побойническите си подвизи — а после съм дезертирал и съм се записал в американската армия под друго име. Налага ми се да възразявам; аз се мръщя, когато някой прекалява с намеците си, но понякога „по погрешка“ отдавам чест с длан, обърната напред, и заради тези френски маниери всички са убедени в приписвания ми произход. Познанията ми по френски в много отношения обусловиха възхода в кариерата ми от изпълняващ длъжността ефрейтор до чин ефрейтор, с последващо представяне за производство в сержантска длъжност. В лагера има френски и британски офицери и сержанти, които ни обучават на окопна война. Всички французи говорят английски, но канзаските и мисурийските селяндури ги разбират с мъка. И в този момент започва да им посредничи някой си Лазарус. Така че двамата с френския сержант правим общо един добър инструктор.

Щях да съм добър и без този французин — ако можех да уча на всичко, което знам. Но аз обучавам новобранците на онова, на което е редно. Методите на ръкопашния бой остават непроменени във всички времена, променя се само наименованието, но не и главното правило: започни да се биеш пръв, действай светкавично и по най-нечестния начин.

Да вземем боя с щикове. Щикът е нож, прикрепен към цевта на оръжието, и се предполага, че през 1917 година боравенето с щика е отработено до съвършенство. Да, ама не. Според тукашните устави щикът е предназначен за отбрана, а не за нападение. Обаче една светкавична контраатака с щикове може да втрещи противника, който дори не е чувал за нещо подобно. Съществуват и други похвати… През XXVI век по григорианския календар е избухнала — или ще избухне — война, в която боят с щик ще се превърне в изкуство… (Пряко волята си взех участие в нея.) Една сутрин на плаца спечелих облог, че съм способен да се справя първо със сержанта инструктор от редовната американска армия, после с един британец, а след него и с французин.

Дали получих разрешение да преподавам онова, което демонстрирах? Не. По-точно: не, не и не, по дяволите! Моето умение е неуставно и престараването насмалко не ми коства длъжността. Затова се върнах към занятията съгласно догмите на „свещените“ устави и нареждания. Впрочем книжлето, което се използва в Питсбърг, където служи моят баща и вашият прародител, не е никак лошо. Но няма да ми се даде възможност да науча моите момчета на други хватки. И не бих искал да видя как някой от тези розовобузести и храбри хлапаци се бие с някой наемник от XXVI век, чиято цел е да оцелее, дори с цената на противниковия живот.

Тези хлапетии са способни да спечелят войната, нещо повече — те ще го сторят и вече са го сторили, погледнато от онова време, в което се намирате вие. Но мнозина от тях ще загинат. И смъртта им ще е безсмислена.

Аз обичам тези момчета. Всички до един са млади, нахъсани и напират да влязат в бой, за да докажат, че един американец струва колкото шест германци. (Грешка. Добре би било един американец да надвие един германец. Защото германците са печени и не може и дума да става да проявят благородство в битката. И тези неопитни младоци ще бъдат принудени да се бият и да умират, докато германците не се предадат.) А те са толкова млади! Лаз и Лор, повечето от момчетата са по-млади от вас, а някои са доста по-млади. Не знам дали мнозина от тях са се изкарали на повече години, отколкото са в действителност, но има такива, които още дори не се бръснат. Понякога нощем се чува как някой плаче от мъка по майка си. Обаче на другия ден този същият някой ще прояви голям хъс и усърдие. Сред момчетата няма дезертьори — те просто изгарят от нетърпение да се сражават.

Опитвам се да забравя, че тази война е безполезна.

Това е въпрос на перспектива. Веднъж, когато Минерва още изпълняваше задълженията на компютър, тя ми доказа, че всичките „тук и сега“ са еквивалентни, а за истинско може да се смята само онова, в което се намираш в момента. Истинското ми „тук и сега“ (където щях да съм си и до ден-днешен, ако не бяха дивите гъски) — е вкъщи, на Терциус, а нещастните паленца от настоящото „тук и сега“ отдавна са загинали и са изядени от червеите; и тази война, и ужасяващият й изход са се превърнали в древна история, нямаща никакво отношение към мен.

Въпреки това обаче аз съм тук и всичко се случва тъкмо в настоящето, трудно ми е да се усъмня в ставащото. Сега ми е трудно да пиша и да изпращам писма. Джъстин, ти ме молеше за подробни отчети направо от мястото на събитията, за да знаеш всичко, което правя, за да добавиш по този начин нови истории към онзи сборник от измишльотини, който редактираш. Фоторедукцията и гравирането сега са ми недостъпни. Понякога ми позволяват за малко да напусна лагера, но денят ми стига само за да стигна до най-близкия голям град. Това е Топика (около сто и шейсет километра за отиване и връщане), но отпуската винаги се пада в неделя, когато нищо не работи, затова нямах възможност да се възползвам от услугите на лабораторията на Топика, даже тя да притежава нужното ми оборудване, нещо, в което дълбоко се съмнявам. Бих могъл да оставям писмата в абонаментната кутия, защото е без значение кога те ще попаднат сред забавената кореспонденция — но в неделя банките също са затворени. Ето защо мога да си позволя само писма, написани на ръка, но не и прекалено дълги и обемисти, защото е трудно и сдобиването с плик; оставам си само с надеждата, че хартията и мастилото няма да пострадат много за толкова векове.

Започнах да пиша дневник, където избягвам да споменавам за Терциус и за всичко останало (подобен ръкопис би могъл да ми осигури място в лудницата) — той представлява само изброяване на събитията. Когато го довърша, ще го изпратя на стария Айра Джонсън, който ще запази тетрадката, а когато войната свърши и аз се сдобия с нужното свободно време и възможността да се усамотявам, тогава ще напиша към него нещо като обстоен коментар, а освен това ще миниатюризирам и стабилизирам дългото послание. Странни проблеми измъчват един историограф, предприел пътешествие във времето. Само уелтъновото кубче би ми позволило да запиша всичко, което мога да кажа за цели десет години. Впрочем не бих могъл да го използвам, защото технологията още не е разработена.

Между другото… Ищар, ти наистина ли си сложила в корема ми записващо устройство? Много мило от твоя страна, скъпа, но понякога проявяваш прекомерна изобретателност… Наистина имам нещо в стомаха. Въпросният предмет не ме притеснява, но лекарят, който ме изследва на повиквателния пункт, го забеляза веднага. Той не си направи труда да проверява какво е, но на мен ми се наложи сам да се изследвам. Наистина напипах имплантант в стомаха си. Сигурно е един от изкуствените органи, за които вие, подмладителите, не обичате да разказвате на „дечицата“ си, и подозирам, че ще открия там само едно уелтъново кубче със закачено за него „ухо“ и десетгодишен енергиен запас. Размерите съвпадат.

Как така не ме попита, скъпа, преди да пъхнеш микрофона в тумбака ми? Изобщо не е вярно, че отговарям с „не“ на учтивите молби — тази лъжа се разпространява от Лаз и Лор. В краен случай Джъстин можеше да се обърне към мен чрез Тамара, защото на нея никой не може да й откаже. Ала Джъстин тепърва ще ми плати за това — ще му се наложи десет години да изслушва куркането на червата ми.

Обаче Атина ще филтрира всички странични шумове и ще му предостави датирана и индексирана разпечатка. Това е несправедливо, да не говорим, че по този начин се нарушава правото ми на усамотение. Нима с нещо съм те засегнал, Атина? Моля те, миличка, направи така, че Джъстин да си плати за този номер.

Откакто съм постъпил в армията, още не съм видял никого от родното ми семейство. Но веднага щом ми дадат отпуска, ще отскоча до Канзас Сити. Сегашният ми статут на герой ми предоставя някои привилегии, които не се полагат на един цивилен ерген: във военно време моралът отслабва и аз ще мога да прекарам известно време със семейството си. Те са много добри с мен: почти всеки ден получавам писмо, а всяка седмица — пай или бисквити. Колкото и да е жалко трябва да гощавам и останалите. А писмата ги чета и препрочитам.

Би ми се искало да получавам толкова лесно и писмата от семейството ми на Терциус. Повтарям основното съобщение: срещата е определена за 2 август 1926 година, 10 земни години след кацането. Последната цифра е 6, а не 9.

 

С обич,

ефрейтор Тед (старчето приятелче) Бронсън

Драги мистър Джонсън!

Поздрави на вас и на цялото ви семейство — Нанси, Керъл, Брайън, Джордж, Мери, Уди, Дики, мъничката Етел и мисис Смит. Нямам думи да опиша колко ме трогнахте с това, че приехте сирачето в семейство Смит, още повече че и капитан Смит е съгласен да го сторите. За мен вие станахте моето семейство от онази щастлива и тъжна нощ, когато ме изпратихте на война с цял куп подаръци, добри пожелания и практически съвети — тогава скрих от всички ви сълзите си. Мисис Смит ме уведоми, че нейният съпруг, капитан Смит, се е съгласил да ме приеме в семейството — какво пък, очите ми са насълзени отново, а един военен не бива да показва подобна слабост. Не съм навестявал капитан Смит. Схванах намека във вашето писмо, но нямам нужда да го правя: достатъчно дълго служа, за да съм наясно, че подобна постъпка не подхожда на един доброволец. Не се и съмнявам, че капитанът няма да ме търси по същата причина; на вас няма да ви обяснявам нищо, защото вие сте служили по-дълго от нас двамата с капитана. От страна на мисис Смит това е било крайно любезно, но вие можете да й обясните, че положението не ми позволява да се обръщам към капитана. И тя не е трябвало да моли съпруга си да общува с човек с по-низш чин.

Ако не успеете да я убедите в това (което е възможно, та нали армията е един особен свят), кажете й, че лагерът Фанстън е голям и няма никакъв транспорт, освен човек да се придвижва пеша. Не може да го обиколиш за един час, дори да свалиш ботушите; добавете и 55 минути за разговор с капитана, ако успея да го открия. Вие знаете, че животът тук е подчинен на строг ред — изпращам ви разписанието. Покажете й го, нека се убеди, че просто нямам време, защото по цял ден съм зает. Но аз ценя грижата й за мен. Моля ви, предайте на Керъл сърдечната ми благодарност за шоколадовите пасти. Също толкова вкусни са, като сладкишите на майка й — а това е най-високата похвала, която ми е известна. Те моментално изчезнаха, при това не само в моя празен стомах, защото другарите ми тук са страшни лакомници. Ако тя иска да се омъжи за ненаситно лаком канзаски момък, има тука един, който е готов да се ожени за нея само заради пастите. Сега вече не сме мексиканска пожарникарска бригада, както писах преди. Вместо кюнци за печки получихме истински окопни мортири, дървените оръжия изчезнаха и дори най-зелените новаци, едвам научили се да завиват наляво-надясно и да спират горе-долу едновременно, получават винтовки „Спрингфийлд“.

Но, както и преди, се налага да бъдат обучавани да боравят с винтовките „по книга“.

Новобранците обобщено ги деля на два типа: хлапаци, които нито веднъж в живота си не са стреляли с винтовка, и синковци, които твърдят, че татенцето им ги било пращало в гората с един-единствен патрон, за да осигурят „закуската“. Предпочитам първите, макар че тези момчета са страхливи и се налага да бъдат и превъзпитавани. Но те не са наизустили грешките и аз мога да ги науча на всичко, на което са ме учили инструкторите от редовната армия — трите нашивки на ръкава ми удостоверяват правата ми да бъда техен наставник.

Но един селски момък, който е убеден, че и така знае всичко — а понякога той наистина стреля много добре, — няма да ме слуша. И е почти невъзможно да го убедя, че не бива да прави всичко, както е свикнал, а както е редно в армията и че той трябва да се обучи наново.

Понякога тези всезнайковци така се палят, че са готови веднага да встъпят в бой — но не с някой Ханс, а с мен. Обикновено не са наясно, че съм инструктор и по ръкопашен бой. Наложи ми се да укротя двамина такива активисти зад нужника. Не се боксирах с тях, за да не излагам прекрасния си нос на опасността да пострада от юмруците на тези пикльовци. Вместо това предпочетох бой без никакви правила. Досега никой тук не е успявал да издържи повече от две секунди срещу мен, но аз се постарах да не им причинявам нищо лошо.

Обещах да ви разкажа къде и кога съм се учил на джиу-джицу.

Но това е дълга и от време на време недотам красива история, която не е за в писмо. По-добре изчакайте, всеки момент ще ми дадат отпуска и аз ще си дойда в Канзас Сити.

Вече три месеца няма желаещи да се бият с мен. Един от сержантите инструктори ми подшушна, че новобранците ме наричат „палач“. Не се възмутих, тъй като предприетите от мен мерки осигуряват мир и спокойствие.

В лагера ни има само две разновидности на времето: или жега и прахоляк, или кал и студ. Чувал съм, че така се случва и във Франция; томитата^[1] уверяват, че най-много от всичко на тази война се страхуват да не се нагълтат с френска кал. Намиращите се сред нас пуалюта^[2] не спорят с тях и само добавят, че когато вали дъжд, се стреля по-трудно.

Но колкото и да е лошо времето във Франция, всеки се стреми да попадне там и втората любима тема на нашите разговори се върти около въпроса — кога? (На един стар войник няма нужда да му се казва коя е първата.) Слуховете за качването на корабите се сменят непрекъснато и винаги се оказват лъжливи.

Но аз започвам да се чудя. Нима ще ми се наложи да стърча тук месеци наред, докато някъде се води война? Какво ще кажа на децата си? Къде беше по време на голямата война, татенце? Във Фанстън, Били. А в коя част на Франция се намира това, татенце? Близо до Топика, Били. Млъквай и яж овесената каша! Ще се наложи да си сменя фамилията.

Писва ти, нали ме разбирате, да обясняваш на поредната група как се поставя оръжието и се държи лопатата. Толкова окопи изровихме в тая прерия, колкото е пътят до Луната; аз знам четири начина за копаене на окопи: френски, британски и американски плюс този, който използва отрядът на новобранците, когато се рушат стените. После те задължително се интересуват защо им е изтрябвало това, след като веднага щом се озовем там, генерал Пършинг незабавно ще прекрати клечането в окопите и ще накара Ханс да търти да бяга. Може и да са прави. Но аз съм длъжен да ги науча на онова, което е заповядано. И ще ги уча, сигурно, докато не побелея. Радвам се да чуя, че служите в седми полк — знам колко е важно това за вас. Но моля ви не принизявайте вашия седми мисурийски, като го наричате домашна гвардия. Ако някой не свали Хинденбург, може би ще се нагледате до насита на войната.

Но честно казано се надявам, че вас ще ви подмине… Предполагам, че капитан Смит също ще се съгласи с аргументите ми. Някой трябва да наглежда къщата. Имам предвид къщата на булевард „Бентъни“. Брайън-младши още не е пораснал достатъчно, за да оглави семейството и безусловно капитан Смит би се безпокоил, ако вие не сте у дома.

Но аз напълно разбирам чувствата ви. Казвали са ми, че сержантът инструктор може да се отърве от своята работа само когато свали нашивките. Дали няма да ме осъдите, ако ми се наложи да проявя, да речем, разсеяност, за да стана отново ефрейтор, а после да се постарая да изгубя и шевроните? Предполагам, че по този начин по-бързо ще се озова във влака, пътуващ на изток.

Недейте да четете последния абзац на домочадието. Вие, почитаеми мистър Смит, безусловно ще съумеете да откриете подходящия начин.

Изпращам най-сърдечен поздрав на вас и на мисис Смит.

 

С любов към всички деца,

Тед Бронсън „Смит“

(С благодарност за осиновяването)

— Влезте!

— Капитан Смит, сержант Бронсън пристига по ваша заповед!

(Не те познах, татко. Впрочем, ти изглеждаш също като преди. Може би по-млад.)

— Свободно, сержант. Затворете вратата и сядайте.

— Да, сър.

Озадаченият Лазарус се подчини. Той не само не очакваше, че капитан Смит ще пожелае да го види, но гледаше и да не иска отпуска, за да не ходи до Канзас Сити по две причини: първо, през тази седмица там можеше да се засече с баща си, а второ, баща му можеше да не дойде за уикенда. Лазарус не знаеше коя ситуация е по-лошата, затова предпочиташе да избегне и двете. И когато дойдоха да го вземат с мотоциклет с кош, изпратен от капитан Смит, осъзна, че става дума за капитан Брайън Смит, едва когато се качи на возилото.

— Сержант, тъстът много ми е говорил за вас. И жена ми също.

Нямаше какво да се каже в отговор, затова Лазарус кротко мълчеше.

Капитан Смит продължи:

— Не се смущавайте, сержант. Хайде да си поговорим по мъжки. Семейството ми, така да се каже, ви е осиновило и аз от сърце одобрявам това. Работата е там, че нещо подобно предприемат и военните министерства чрез Червения кръст, Асоциацията на християнската младеж и църквата; тази програма си поставя за цел всеки човек с военна униформа задължително да получава писма от къщи. Нека за известно време те „осинови“ някое семейство. Пиши им, не забравяй да го правиш. И те също нека пишат писма на войника, нека му честитят рождения ден и му пращат малки подаръци. Какво мислите по въпроса?!

— Не звучи зле, сър. Това, което направи за мен семейството ви, капитане, чудесно се отразява на бойния ми дух.

— Радвам се да го чуя. А как бихте организирали подобна програма вие? Говорете, не се притеснявайте да изкажете собственото си мнение.

(Дай ми бюро — и аз незабавно ще направя кариера, татко!)

— Този проблем се разпада на две, не — на три части. Двете се отнасят към подготовката, а едната — към изпълнението. Първо, трябва да бъдат открити тези воини, второ, едновременно с това да се регистрират семействата, които желаят да им помагат. Трето, необходимо е да се уреди запознанството им. Първата задача може да бъде изпълнена от сержантите (това направо страшно ще им хареса — но нека бачкат).

Ще им се наложи да контролират дали ротният писар е проверявал кореспонденцията по регистъра на ротата. Процесът може да се ускори, но не си струва да се задържа пощата. Проверката не бива да се поверява на взводните; няма да им хареса тази задача, те ще се отнесат небрежно към нея. Всичко трябва да се направи там, където сортират пощата. — Лазарус се позамисли. — Но за да сработи всичко, нека капитанът ме прощава, командващият трябва да изиска чрез адютанта от всеки командир на рота, ескадрон или батарея отчет колко писма всеки от подчинените му е получил и написал през седмицата. (Ах, проклетата намеса в личния живот и умножаването на количеството хартии, в които тъне армията! Онези, които тъгуват за дома си, имат личен живот, но те и без това получават писма. Самотниците нямат нужда от писма, а от жени и уиски. А тая котешка пикня, дето в тоя „сух“ щат ни я пробутват за уиски, ме превърна в заклет почитател на чая.) Но всичко трябва да се изпълнява едновременно, капитане. Информацията трябва да влиза в отделна графа на седмичния отчет. Ротните командири и старшите сержанти ще си имат главоболия, ако цялата тая работа ще изисква прекалено много време — и командващият ще започне да получава отчети, съставени от ротните писари. Капитанът прекрасно го знае и без мен.

Бащата на Лазарус се подсмихна и заприлича на Теди Рузвелт.

— Сержант, вие току-що ме накарахте да се откажа от писмото, което бях подготвил за генерала. Аз се занимавам с планиране и обучение, така че никоя нова програма няма да увеличи канцеларската работа, ако това зависи само от мен. Вече се бях поизпотил, докато обмислях как да я сведа до минимум, и вие ми дадохте отличен съвет. Кажете, защо не откликнахте на предложението да се обучите за офицер? Впрочем, ако искате, недейте да казвате — това си е ваша работа.

(Каня се да излъжа, татко — нима мога да ти кажа без заобикалки, че на фронта взводният може да разчита да оцелее към двайсет минути, ако действа по устав, когато поеме командването на взвода. Войната е жестока!)

— Хайде да си представим, че аз ще се съглася, сър. Един месец ще мине, докато нещата бъдат утвърдени. Ще последват още три месеца в Бенинг, Ливънуърт или другаде, където ме пратят. Сетне връщане тук или изпращане някъде си: получавам новобранци. Прекарвам шест месеца с тях и поемаме с корабите. Там наново предстоят учения, доколкото знам. Общо всичко прави около година; войната свършва, а аз така и не съм воювал.

— Хмм… може и да сте прав. Вие искате да заминете за Франция, така ли?

— Да, сър! (Пази, Боже!)

— Миналата неделя в Канзас Сити тъстът ми каза, че точно така ще ми отговорите. Но сегашното ви положение, сержант, би могло да ви разочарова, ако не бяха нашивките ви. Ние имаме тук учебна база и наблюдаваме всеки инструктор. Неспособните ги изпращаме на фронта, но се вкопчваме с желязна хватка и не пускаме кадърните. Впрочем има и изключения… — Бащата на Лазарус се усмихна отново. — „Помолиха“ ни — това е учтивият еквивалент на заповедта — да излъчим няколко най-добри инструктори за бойната подготовка в тила на войските ни във Франция. Известна ми е вашата квалификация и откакто бях уведомен от тъста ми за вашето съществуване, винаги съм се интересувал какви са отзивите за вас в седмичните отчети. Проявили сте учудващ професионализъм за човек, който не е служил в армията. Не смятам за недостатък леката лична недисциплинираност. Абсолютно дисциплинираният войник е същото като казармения войник. Est-ce que vous parlez la lanque française?

— Oui, mon capitaine.

— Eh, bien! Dâut-être vous avez enrôlé autrefois en la Légion Etrangère, n’est-ce pas?

— Pardon, mon capitaine? Je ne comprends pas.^[3]

— Аз също ще престана да разбирам, ако кажем още три думи на френски. Но аз го уча, защото разчитам да се преместя във Франция от това забутано местенце, така че забравете за въпроса ми, Бронсън. Дали съществува вероятност френските власти да се заинтересуват от вас? Все ми е едно с какво сте се занимавали в миналото, на военното министерство — също. Но ние сме длъжни да защитаваме своите хора.

Лазарус леко се забави с отговора. (Татко недвусмислено намеква, че ме смята за дезертьор от Чуждестранния легион или за беглец от Дяволския остров, или за още някой от този род, така че възнамерява да ме брани от френските власти.)

— Няма такава вероятност, сър.

— Радвам се да го чуя. Тука приказваха за това и онова… Татенцето Джонсън нищо не можа да опровергае или да потвърди. Между другото… Изправете се за малко. А сега се обърнете наляво, моля. Интересува ме лицето ви. Сега съм напълно убеден, Бронсън. Не помня чичото на моята съпруга, но съм абсолютно сигурен, че сте роднина на моя тъст, и неговата теория безспорно е правдоподобна. Това ни прави до известна степен роднини. След като свърши войната, ние може би ще успеем да изясним всичко. Но чух, че децата ми ви наричат чичо Тед. Това ме устройва напълно — май и вас също ви устройва?

— Аз нямам възражения, сър. В моето положение е хубаво да имам семейство.

— Така си и мислех. Още нещо (ще забравите какво съм ви казал още щом излезете оттук): предполагам, че от нашивките ви ще има нужда в един от близките дни. Веднага щом ви дадат отпуската, за която не сте молил. И когато това се случи, гледайте да няма никакви истории. Разбрахте ли?

— Да, капитане.

— Бих искал да съм заедно с вас — би се харесало на стария Джонсън. Но не мога да разчитам на това. И моля ви помнете: аз нищо не съм ви казвал.

— Капитане, аз вече забравих за всичко. (Татенцето ми реши, че по този начин ми прави някаква услуга.) Благодаря ви, сър!

— Няма за какво. Свободен сте.