Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (24)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time Enough For Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Kikaha (2019 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2020 г.)

Издание:

Автор: Робърт Хайнлайн

Заглавие: Достатъчно време за любов

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Квазар“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Валерия Полянова

Коректор: Ангелина Илиева

ISBN: 954-8826-33-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10507

История

  1. — Добавяне

Вариации на тема IV
Любов

Лазарус се излегна в хамака си и почеса гърди.

— Хамадриад — изрече той, — този въпрос не е лесен. На седемнайсет години не се съмнявах, че обичам. Но това беше просто излишък на хормони и самоизмама. Едва хиляда години по-късно изпитах чувството наистина… но трябваше да минат още дълги години, докато го осъзная, тъй като отдавна бях забравил думата „любов“.

„Хубавата дъщеря“ на Айра Уедърал изглеждаше озадачена, докато Лазарус за пореден път си помисли, че Айра не е бил прав: Хамадриад беше не просто хубава, тя бе толкова изумително красива, че на някой търг на Фатима при наддаването за нея би се натрупала купчина от пари, а суровите агенти-посредници от Александрия щяха да се надкачват един друг, потривайки ръце при мисълта за колко ще я препродадат… Ако самият протектор на вярата не решеше да я откупи за себе си…

Изглежда Хамадриад не смяташе външността си за изключителна. Но Ищар беше на друго мнение. И в първите десет дни, през които дъщерята на Айра стана част от „семейството“ на Лазарус (така гледаше той на тях; достатъчно подходящ термин, тъй като Айра, Хамадриад, Ищар и Галахад бяха негови потомци и сега се ползваха от правото да му викат „дядо“, стига да не прекаляват с употребата на тази дума), Ищар детински се опитваше да стои между Хамадриад и Лазарус, а също и между Хамадриад и Галахад, въпреки че целта изискваше да се намира на две места едновременно.

Лазарус наблюдаваше този танц из двора и се забавляваше, като се чудеше дали самата Ищар забелязва какви ги върши. Реши, че вероятно не. Отговорничката по подмладяването му беше страшно заета, нямаше никакво чувство за хумор и щеше да бъде шокирана, ако разбереше, че се е върнала в девическите си години.

Но всичко приключи бързо. Беше невъзможно човек да не хареса Хамадриад, тъй като тя се държеше приятелски и дружелюбно, независимо от всичко. Лазарус се чудеше дали тя съзнателно е изработила у себе си този навик, за да се предпази от завистта на не дотам надарените си сестри, или просто такава беше природата й? Не се опита да си изясни този въпрос. Ищар вече се стремеше да сяда до Хамадриад или дори да й прави място между себе си и Галахад, позволяваше й да помага при сервирането на храната и de facto да изпълнява ролята на помощник-домакиня.

 

 

— Ако и аз трябва да чакам хиляда години, за да разбера тази дума — отвърна Хамадриад, — значи навярно така и няма да я проумея. Минерва казва, че тя не може да бъде дефинирана на галакта, а аз установих, че дори когато говоря на класически английски, мисля на галакта, което означава, че всъщност не разбирам добре английския. Тъй като думата „любов“ се среща толкова често в древната английска литература, реших, че именно неразбирането на тази дума ми пречи да мисля на английски.

— Добре, да преминем на галакта и да опитаме да хвърлим светлина върху въпроса. На първо място: на английски никога не се е мислело много; този език не е подходящ за логични разсъждения. Вместо това неговата емоционалност по прекрасен начин помага да се скриват грешките. Езикът е рационализиращ, но не и рационален. И повечето хора, говорещи английски, имат не по-добра представа за значението на думата „любов“ от теб, въпреки че постоянно я използват — изговори Лазарус. После добави: — Минерва! Правим нова дисекция на думата „любов“. Искаш ли да се присъединиш към нас? Ако да — премини на персонален режим.

— Благодаря ви, Лазарус. Здрасти, Айра-Ищар-Хамадриад-Галахад — отвърна безтелесният контраалт. — Бях и продължавам да съм в персонален режим, както обикновено, а сега с ваше разрешение и ще поговоря. Изглеждате прекрасно, Лазарус, от ден на ден ставате все по-млад.

— Аз и се чувствам по-млад. Но, скъпа, когато преминаваш на персонален режим, ще трябва да ни го съобщаваш.

— Съжалявам, дядо!

— Не ми се прави на толкова смирена. Просто кажи: „Здрасти, тук съм“ — ще е напълно достатъчно. И ако успееш поне веднъж да пратиш мен или Айра по дяволите, ще е прекрасно. Изчисти веригите си.

— Но аз не искам да казвам подобно нещо нито на вас, нито на него.

— Виж, това е лошо. Навъртай се около Дора, ще се научиш. Говорила ли си с нея днес?

— Говоря си с нея и в момента, Лазарус. Играем петизмерен шах и тя ме учи на песните, които е научила от вас. Първо ми изпява мелодията, после аз пея тенор, а тя — сопрано. Правим го в реално време — през колоните във вашата каюта, и се слушаме. Точно сега пеем историята за „Райли с едната топка“. Искате ли да ни послушате?

Лазарус се отдръпна.

— Не, само не и тази.

— Разучихме още няколко. „Дългокраката Лил“, „Балада за Джейк от Юкон“ и „Лепката Били“ — на нея Дора пее и сопраното, и баса. Или може би „Четири курви идват от Канада“ — тази е много забавна.

Не, Минерва. Извинявай, Айра; моят компютър развращава твоя. — Лазарус въздъхна. — Не си го представях така, просто се надявах Минерва да я поглези вместо мен. Поради липсата на други бавно развиващи се кораби в този сектор на Галактиката.

— Лазарус — с упрек произнесе Минерва, — не мисля, че е коректно да наричаш Дора бавно развиваща се. Според мен тя е доста интелигентна. И не разбирам защо казвате, че ме развращава.

Айра се печеше на слънцето, легнал върху тревата и покрил очите си с кърпа. Повдигна се на лакът и каза:

— И аз не го разбирам това, Лазарус. Тази последната ми се иска да я чуя. Май си спомням къде се намира… се е намирала Канада. На север от страната, където сте роден.

Лазарус поброи наум, после се обади:

— Айра, знам, че предразсъдъците ми са абсурдни за един цивилизован съвременен човек, какъвто си ти. Но нищо не мога да направя: пречи ми ранното ми детство, още нося отпечатъка му. Ако искаш да слушаш неприлични песнички от варварската ера, моля, нека бъде в апартаментите ти, а не тук горе. Минерва, Дора не разбира смисъла на тези песнички; за нея те са детски стихчета.

— Аз също не ги разбирам, сър, освен теоретично. Просто те са весели, а аз много се забавлявам, докато се уча да пея.

— Е, добре. А иначе как се държи Дора?

— Като добро момиче, дядо Лазарус, и мисля, че компанията ми й е приятна. Даже тя вчера малко се понацупи задето не получи приказката си за лека нощ, но аз й казах, че вече сте много уморен и спите, и сама й разказах приказка.

— Но… Ищар! Пропуснал ли съм ден?

— Да, сър.

— Хирургия? Не съм забелязал нови шевове.

Главният техник се поколеба.

— Дядо, ще обсъждам процедурите само ако настоявате. Но тези неща не е хубаво да се напомнят на пациента. Надявам се, че няма да настоявате. Много се надявам, сър.

— Хм. Добре, добре. Но когато следващия път решиш да ми откраднеш някой ден — или седмица, или колкото решиш, — предупреди ме. Че да мога да запиша файл с приказка за лека нощ и да го дам на Минерва. Не, по-добре недей да го правиш — ти не искаш да знам тези неща. Добре, аз ще запиша приказките и ще ги дам на Минерва, а ти предупреждавай нея.

— Така и ще направя, дядо. Винаги е от полза, когато пациентът сътрудничи, особено ако не проявява любопитство към нещата, които правим. — Ищар леко се усмихна. — Най-ужасните пациенти са колегите подмладители. Досаждат на всички и даже се опитват да командват.

— Нищо чудно. Знам, скъпа, че и аз притежавам ужасния навик винаги да се опитвам да командвам. Единственият начин да се боря срещу него е да не влизам в командната каюта. Така че ако прекалено започна да си навирам носа в твоите дела, просто ми кажи да млъкна. Но все пак как вървят нещата? Колко още има до края?

Ищар отново се поколеба.

— Може би точно сега е моментът да ви кажа… да млъкнете.

— Така те искам! Но по-уверено, скъпа! „Марш от командната ми каюта, яйцеглав глупако, и стой отвън!“ Дай му да разбере, че ако не изскочи веднага, ще го напъхаш в ареста. А сега опитай отново.

Ищар се усмихна широко.

— Дядо, вие сте стар мошеник.

— Отдавна го подозирах. Но се надявах, че не си личи. Добре, темата сега е „любов“. Минерва, Хамадрагата твърди, че си й казала, че думата не може да се дефинира на галакта. Имаш ли нещо да добавиш?

— Засега не, Лазарус. Може ли да запазя отговора си за след изказванията на останалите?

— Както искаш. Галахад, ти говориш най-малко и слушаш най-много от членовете на семейството. Искаш ли да се пробваш?

— Да, сър. Аз не осъзнавах, че в думата „любов“ може да се крие някаква тайна, докато не чух въпроса на Хамадриад. Но аз все още изучавам английския. По същия естествен начин, по който децата учат майчиния си език. Без граматика, без синтаксис, без речници — просто слушам, говоря и чета. Досещам се за смисъла на новите думи по контекста. Благодарение на този метод стигнах до извода, че „любов“ означава споделен екстаз, постигнат чрез секс. Прав ли съм?

— Синко, не ми се иска да го казвам — макар че, ако си чел много на английски, ми е ясно как си стигнал до този извод, — но ти стопроцентово грешиш.

Ищар изглеждаше смаяна. Галахад се замисли.

— Тогава ще трябва да прочета книгите пак.

— Не си струва, Галахад. Повечето от писателите, чиито книги си чел, не употребяват думата както трябва. Дявол да го вземе, и аз самият толкова години я употребявах неправилно; ето ти красноречив пример за това колко е хлъзгав английският език. Но каквото и да е любовта, тя не е секс. Не че съм против секса. И да има по-важна цел в живота от тази двама души да се съберат и да създадат дете, всичките философи в историята не са успели да я открият. Тази цел поддържа интереса ни към живота и прави търпим факта, че за да се отгледа едно дете, е необходима дяволски много работа. Но това не е любов. Любовта е нещо такова, което съществува дори когато няма сексуална възбуда. Кой иска да продължи в духа на тази формулировка? Айра, ти какво мислиш? Знаеш английския по-добре от останалите, почти колкото мен.

— Говоря го по-добре от вас, дядка; аз го говоря граматически правилно, а вие — не.

— Не ми се отваряй, момче, да не си получиш заслуженото. Шекспир и аз никога не сме позволявали на граматиката да ни пречи да се изразяваме. Та той ми каза веднъж…

— О, престанете! Той е умрял три века преди да се родите!

— Да е умрял? Как ли пък не! Отвориха гробницата му по-късно и не намериха нищо в нея. Всъщност той беше доведен брат на кралица Елизабет — за да не го познаят, си боядисвал косата. Славата толкова му била омръзнала, че решил да излезе от играта. Самият аз съм умирал няколко пъти по този начин. Айра, в неговото завещание пише, че оставя „второто си по хубост жилище“ на жена си. Провери на кого е оставил най-хубавото си жилище и ще разбереш какво се е случило всъщност. Искаш ли да опиташ да дадеш определение на думата „любов“?

— Не. Вие отново искате да смените правилата. Всичко, което сте направили досега, е да разделите областта на преживяването, наречено „любов“, на същите категории, на които го раздели и Минерва преди няколко седмици, когато й зададохте същия въпрос — „ерос“ и „агапия“. Но вие избягвате да използвате тези два термина и заявихте, че единият от тях не е „любов“, следователно остава другият, т.е. вие дефинирахте, че „любов“ е равносилно на „агапия“. Но отново не произнесохте думата. Това не е работа, Лазарус. Съгласно вашата метафора вие разбърквате картите.

Лазарус възхитено поклати глава.

— Сече ти пипето, момче; добре постъпих, че те накарах да се замислиш. Някой път, като имаме свободно време, трябва да се позанимаваме със солипсизъм.

— Хайде стига, Лазарус. Мен не можете да ме изкарате от равновесие, както постъпихте с Галахад. Подкатегориите са „ерос“ и „агапия“. „Агапия“ се среща рядко, а „ерос“ — толкова често, че не е изненада заблуждението на Галахад за припокриването на понятията „ерос“ и „любов“. А вие по нечестен начин го накарахте да се обърка, тъй като той ви смята за безспорен авторитет в областта на английския език.

Лазарус се усмихна.

— Айра, момчето ми, тези термини ги измислят кабинетни учени от типа на теолозите. Ползата от такива определения е същата като от ръководство по секс, написано от монахини. Синко, винаги съм избягвал употребата на измислени категории, тъй като те са безполезни, неточни и водят към заблуди. Съществува и секс без любов, и любов без секс… и още безкрайно множество междинни ситуации, на които не може да се даде определение. Но думата „любов“ може да се дефинира и точното определение не съдържа думата „секс“, нито пък понятията „ерос“ и „агапия“.

— Ами дайте го това определение — каза Айра. — Обещавам да не се смея.

— Още не. Трудността при дефинирането на толкова важна дума като „любов“ е, че определението няма да бъде разбрано от човек, който не е изпитвал това чувство. Има такава древна приказка: как да обясниш на слепия по рождение какво е дъгата? Да, Ищар, аз знам, че ти просто би могла да присадиш на такъв човек клонирани очи, но в дните на моята младост проблемът все още бе неразрешим. Тогава само можеше да се обясни на несретника теорията за електромагнитния спектър, да се назоват честотите, които възприема човешкото око, чрез тях да се дефинират цветовете; да се разкаже подробно за теорията за пречупването и отразяването на светлината, за механизмите, които създават дъгата, за видовете дъги и последователността, по която се разполагат цветовете в тях… Или с други думи — всичко, което знае науката за дъгите… Но нямаше да успееш да накараш слепеца да усети възторга, изпълващ човешкото сърце при вида на една дъга. Минерва е много по-богата от такъв човек, защото тя може да вижда. Минерва, скъпа, ти някога виждала ли си дъга?

— Винаги, когато е било възможно, Лазарус. Винаги, когато е имало дъга в обсега на някой от сензорите ми. Очарователна гледка!

— Това е. Минерва може да види дъгата, слепецът — не. Електромагнитната теория е едно, преживяването — съвсем друго.

— Лазарус — добави Минерва, — вероятно виждам дъгите така, както не може да ги види нито едно същество от плът и кръв. Визуалният ми диапазон обхваща три октави, от хиляда и петстотин до дванайсет хиляди ангстрьома.

Лазарус подсвирна.

— А моят е по-малко от октава. Кажи, момиче, а различаваш ли оттенъците?

— О, разбира се!

— Хм! Не се опитвай да ми ги описваш; ще се наложи да се примиря, че съм полусляп. — Лазарус направи пауза. — Спомних си за един слепец, мой познат. На Марс, когато се разпореждах в този… в дома за отдих. Той…

— Дядка — уморено го прекъсна pro tem председателят, — не се дръжте с нас като с деца. Разбира се, вие сте най-старият от всички живи хора… но и най-младата личност тук — дъщеря ми, която ви е зяпнала и се разтапя — вече е по-възрастна, отколкото е бил дядката Джонсън, когато сте го видели за последен път. Догодина тя ще навърши осемдесет. Хам, скъпа, колко любовници си имала досега?

— Боже, Айра, кой би могъл да ги преброи?

— Взимала ли си от тях пари?

— Не е твоя работа, татко. Или искаш да ми предложиш някаква сума?

— Не бъди безочлива, скъпа; аз все още съм ти баща. Лазарус, да не смятате, че можете да шокирате Хамадриад с откровен разговор? Проституцията не процъфтява при нас; щяха да се намерят прекалено много любителки, желаещи да се занимават с тази професия. Въпреки това в Нови Рим работят няколко бордея, регистрирани в Търговската палата. Препоръчвам ви обаче да посетите най-хубавия дом за почивка, който имаме — „Елисейските полета“. След като се възстановите напълно.

— Добра идея — въодушеви се Галахад. — Ще го отпразнуваме там. Веднага щом Ищар направи последния ви преглед. Каня ви да сте мой гост там, дядо; ще бъде чест за мен. Там има всичко — като се почне от масаж и създаване на настроение чрез хипноза, и се стигне до невероятно вкусни ястия и най-изискани зрелища. Каквото си поискате.

— Чакай малко — възрази Хамадриад. — Галахад, не бъди егоист. Ще отидем четиримата. Нали, Ищар?

— Естествено, скъпа. Ще е забавно.

— Или шестима, но Айра трябва да си намери спътница. Татко?

— Да присъствам на тържеството по случай рождения ден на Лазарус, скъпа, е съблазнително за мен, въпреки че обикновено избягвам обществените места. Колко подмладявания сте имали, Лазарус? Отчитаме ги при празнуването на рождените дни от този вид.

— Не си пъхай носа където не ти е работа. Както каза дъщеря ти: „Кой би могъл да ги преброи?“ Нямам нищо против да ми направите торта за рождения ден, такива, каквито се правеха, когато бях дете. Но една свещ в средата ще е достатъчна.

— Фалически символ — забеляза Галахад. — Древен символ на плодородието — подходящ е за подмладяването. А пламъчето е не по-малко древен символ на живота. Но свещта трябва да е истинска, а не имитация. Ако успеем да намерим такава.

Ищар се зарадва:

— Разбира се, че ще намерим! Все някъде има майстори на свещи. Ако няма, ще проуча как се изработват и сама ще направя. Мога да я стилизирам даже. Впрочем, дядо, мога да направя ваше изображение: аз съм скулптор-любител, научих се когато започнах да се занимавам с козметична хирургия.

— Чакай малко! — запротестира Лазарус. — Всичко, което искам, е восъчна свещ, за да си намисля желание и да я духна. Благодаря ти, Ищар, но не се безпокой. Благодаря и на теб, Галахад, но предпочитам някоя кръчма. А можем и да си направим празненството тук, за да не се чувства Айра като патица в стрелбище. Деца мои, виждал съм всеки вид домове за развлечение и удоволствие, който можете да си представите. Щастието не е в тези неща, а в сърцето.

— Лазарус, не виждате ли, че децата искат да ви развлекат? Те ви харесват — само господ знае защо…

— Но…

— Може и да минем без кръчма. Мисля, че започвам да си припомням нещо от списъка, приложен към завещанието ви. Минерва, кой притежава „Елисейските полета“?

— Дъщерна компания на „Сървиз ентърпрайз лимитид“, която от своя страна принадлежи на асоциацията „Шефилд-Либи“. Или с други думи — на Лазарус.

— Дявол да го вземе! Кой е инвестирал парите ми в това? Анди Либи, да е благословена благата му добра душа, трябва да се е обърнал в гроба си… всъщност аз го погребах на орбита около последната планета, която открихме заедно — на нея го убиха.

— Лазарус, този факт го няма в мемоарите ви.

— Айра, още веднъж ти казвам — в мемоарите ми ги няма много неща. Горкият Либи беше изпаднал в едно от състоянията си на дълбок размисъл и не беше нащрек. Оставих го в орбита, защото му бях обещал, когато умре, да го върна обратно в родния му Озаркс. Потърсих Либи след около сто години, но не го намерих. Маякът беше излязъл от строя, предполагам. Добре, деца, празненството ще е в щастливия ми дом. Докъде бяхме стигнали? Айра, ти щеше да дефинираш „любов“.

— Не, вие щяхте да разправяте за онзи слепец, който сте срещнали на Марс, когато сте управлявали публичния дом.

— Айра, груб си като Дядката Джонсън. Викахме на слепеца Веселяка — не си спомням истинското му име, ако е имал такова. Веселяка беше един от хората, подобни на тебе — които работят, без да ги караш. В онези дни един слепец можеше да живее от милостиня и никой не би го упрекнал — тогава слепотата още не можеше да се лекува.

Но Веселяка не искаше да живее на гърба на другите хора и правеше каквото може. Свиреше на акордеон и пееше. Имаше тогава един такъв инструмент с клавиши, издаваше много приятен звук. Все още се срещаха и механични инструменти, наред с електронните.

Веселяка пристигна една нощ, измъкна се от скафандъра и започна да пее и да свири, преди да се усетя.

Имах такова правило: „Купуваш и се наслаждаваш или пътуваш“, въпреки че нашето заведение винаги можеше да почерпи с бира стар редовен клиент, закъсал временно с парите. Но Веселяка не ни беше клиент — той бе скитник, изглеждаше и миришеше като скитник и аз вече бях решил да се отнеса с него като със скитник, когато видях превръзката около очите му и се спрях.

Никой не изхвърля навън слепци, нито пък им създава неприятности. Реших да го наглеждам, но го оставих на мира. Той дори не седна. Само свиреше на очукания си акордеон и пееше — нито едно от двете не му се удаваше особено, но аз наредих пианото да не свири, за да не му пречи. Едно от момичетата мина през публиката с шапката му.

Когато той се приближи до моята маса, го черпих бира и му предложих да седне; от него направо вонеше! Благодари ми и ми заразказва за себе си. Главно лъжи.

— Като вашите, дядка?

— Благодаря, Айра. Каза, че преди нещастния случай е бил главен инженер на един от най-големите лайнери на компанията „Хариман“. Може би наистина е бил космонавт — знаеше добре жаргона. Но аз не се и опитвах да го хвана в противоречие. Ако ще и да искаше да бъде смятан за наследник на Свещената римска империя — нямах нищо против. Може да е бил някакъв механик, докер или нещо подобно. Най-вероятно е бил миньор, който не е внимавал с барута.

При обхода на заведението след затварянето го намерих да спи в кухнята. Това беше недопустимо, все пак трябваше да се поддържа чистота. Отведох го в една свободна стая и го сложих да спи, като възнамерявах сутринта да му дам закуска и по живо по здраво да го пратя да си върви по пътя — все пак това не бе приют за бедняци.

Мога да ти разказвам дълго за него. Следващия път го видях на закуска и едва го познах. Две от момичетата го изкъпали, сресали косата му, избръснали го и го облекли в чисти дрехи — мои, естествено — изхвърлили мръсния парцал, с който той покриваше очите си и го заменили с чиста бяла превръзка.

Аз, скъпи роднини, никога не плюя срещу вятъра. На момичетата не им беше забранено да си отглеждат домашни любимци. Знаех защо идват клиентите — не за да ме слушат как свиря на пиано. И макар че този домашен любимец ходеше на два крака, а не на четири, и ядеше повече дори от самия мен — не спорих. „Хормон-Хол“ стана дом за Веселяка — докато момичетата нямаха нищо против.

Трябваше ми известно време, за да осъзная, че Веселяка е не само паразит, който ни използва заради спането, храната и това, което успее да изкара от нашите гости — не, той също беше хванал едно от веслата на лодката. С други думи, на края на месеца забелязах, че приходите са нараснали.

— Как е станало това, Лазарус? При положение че той е събирал от клиентите ви и подаяния?

— Айра, нима трябва да мисля и вместо теб? Впрочем не, с това се занимава Минерва. Вероятно не си се замислял кое носи печалбата в подобен род заведения. Източниците на приходи са три: барът, кухнята и момичетата. Никаква дрога — тя само пречи на трите основни източника на печалба. Ако някой от клиентите имаше дрога и аз разберях това — например когато запали цигара, веднага го изкарвах и го пращах да си върви по пътя — към китайския квартал.

Кухнята обслужваше момичетата — по стаите и в столовата, по желание. Освен това работеше цяла нощ за посетителите и носеше доход — основно поради поръчките, които даваха девойките. Барът също работеше на печалба, след като уволних един барман „с три ръце“. Момичетата плащаха определена сума за всеки клиент — ако той останеше през нощта, сумата се утрояваше, а всичко отгоре оставяха за себе си. Понякога те надуваха цената, но аз си затварях очите — бях им дал пълна свобода, само ако някоя започнеше да прекалява, разговарях с нея. Никакви особени проблеми нямах — те бяха истински дами, пък и за да ги контролирам напълно, трябваше да имам очи и на тила.

Имаше и оплаквания за откраднати от клиентите пари, но само за един от случаите установих, че е виновно момиче — просто прекъснах договора й и я пуснах да си ходи. Обикновено клиентите бяха съжалили, че са дали твърде много пари, и се опитваха да си ги върнат. Но аз предвидливо бях сложил микрофони в стаите и ако се наложеше, се притичвах на помощ. Подобни типове моментално изхвърчаха навън.

— Дядо, а не попадаше ли на прекалено едри, за да бъдат изхвърлени?

— Ни най-малко, Галахад. В една битка размерите нямат никакво значение… пък и аз винаги бях въоръжен — за всеки случай. Ако ми се наложеше да се справя с някого, аз се справях, независимо от средствата, които се налагаше да прилагам. Ако ритнеш някого по чатала без предупреждение, спокойно ще можеш да го изхвърлиш, независимо кой е той.

Недей да правиш такава физиономия, Хамадрага, баща ти ме уверяваше, че трудно мога да те шокирам. Но аз ви разказвах за Веселяка и за това как той заработваше пари за нас, без да пренебрегва и себе си.

В такъв тип заведения по границата обикновеният посетител влиза, взима си напитка, разглежда момичетата, поръчва напитка на тази, която си е харесал, отиват в стаята й, вършат си работата, после той си тръгва. Обикновено това става за трийсет минути, печалбата за заведението е минимална.

Така беше преди да се появи Веселяка. А след пристигането му събитията протичаха по следния начин: купува посетителят напитка за себе си и за момичето и отиват в стаята. Когато се върнат, слепецът пее „Франки и Джони“ или „Когато работникът с вагонетката срещна братовчедката“[1] — усмихва се и реди куплет след куплет. Посетителят сяда, изслушва песента до края, после пита Веселяка дали не знае „Черни очи“. Той, естествено, я знае, но не си казва, а моли клиента да му даде текста и да изтананика мелодията и обещава, че ще види какво може да направи по въпроса.

Ако клиентът има пари, той остава с часове — поръчва вечеря и на себе си, и на някое от момичетата, и Веселяка нахранва, а по някое време вече е готов да повтори преживяването със същото или с друго момиче. Ако парите му са достатъчно, остава цялата нощ и ги разпределя между Веселяка, момичетата, кухнята и бара. Ако ги похарчи, но се е държал прилично и не се е стискал, му давам легло и закуска на кредит и го каня пак да дойде. Ако е жив на следващата заплата — непременно идва. Ако не — заведението е вкарано само с една закуска, което е нищо в сравнение със сумата, която гостът е похарчил. Евтина реклама.

Само след месец и заведението, и момичетата печелеха доста повече, като не бяха започнали да работят повече, понеже сега прекарваха голяма част от времето с клиента и с напитка — оцветена вода, заплащането на която се разпределяше наполовина между тях и заведението — като му правеха компания в слушането на носталгичните песни на Веселяка. Дявол да го вземе, момичетата не изгаряха от желание да се скъсват от бачкане, въпреки че си обичаха работата. А да седят и да слушат песните на Веселяка, никога не им омръзна.

Престанах да свиря на пианото, освен по времето, когато Веселяка се хранеше. Технически аз бях по-добрият музикант — но той умееше да пее така, че да разплаква или разсмива хората. Знаеше хиляди песни. Едната от тях се наричаше „Неудачник по рождение“. Мелодията не беше нищо особено, просто:

Тахтах пум пум!

Тахтах пум пум!

Тах та-тах тах тах пум пум!

Разказваше се за един тип, дето с нищо не се справя:

Има бирария

до казиното,

за да убиеш приятно няколко часа.

 

Има дом за отдих

над казиното —

там живее сестра ми.

 

Тя е добро момиче —

мога да издрънкам

пет долара или поне един —

 

когато няма авоари

или съм заложил на коне,

надбягвали се твърде бавно.

И още много куплети, подобни на тези.

— Лазарус — обади се Айра, — вие си тананикате тази песничка всеки ден, откакто сте тук. Има дванайсет куплета или повече.

— Наистина ли, Айра? Обичам да си тананикам, знам, но аз самият не се усещам. Като мъркането на котка е — знак, че функционирам нормално, всички светлинки на пулта светят в зелено, пътуването продължава. Следователно се чувствам уверен, отпочинал и щастлив, и като се замисля — така си е.

Но в „Неудачник по рождение“ има повече от дванайсет куплета — стотици са. Помня само откъслеци от нещата, които пееше Веселяка. Той винаги си играеше с песните, променяше ги, добавяше свои неща. А песничката за типа, който обикновено си държи балтона в заложната къща, си я спомням още от времето, когато бях много млад и създавах първото си семейство на Земята.

Но въпреки това песента си е на Веселяка — той беше успял, образно казано, да изпили серийните й номера и да промени облика й. Чух я отново — трябва да е било двайсет-двайсет и пет години по-късно, в едно кабаре в Луна-Сити. От Веселяка. Всичко беше променил ритъмът беше отработен, стиховете — римувани, мелодията — усъвършенствана. Но си личеше старата песен — минорни тонове, тъга — текстът все още си беше за нещастника, чийто балтон си е все в заложната къща и който живее на гърба на сестра си.

Веселяка също се бе променил — нов, блестящ инструмент, космонавтска униформа от фин плат, прошарена коса при слепоочията, маниери на звезда. Помолих сервитьора да му предаде, че сред публиката е Щастливия Шемет — тогава си имах друго име, но Веселяка знаеше само това. При първата пауза той дойде на масата ми, позволи ми да го почерпя напитка, понадлъгвахме се малко и после си припомнихме за щастливите времена в стария „Хормон-Хол“.

Не напомних на Веселяка, че ни е изоставил без предупреждение и че това доста е разстроило момичетата, които се бяха притеснили, че се е озовал в някоя от канавките край пътя. За щастие се оказа, че е жив. Но когато ми се бе наложило да обяснявам изчезването му, персоналът ми беше толкова деморализиран, че мястото бе заприличало на морга — абсолютно неуместно за подобно заведение. Успях да си изясня, че се е качил на борда на „Исландски сокол“, който се готвел да излети към Луна-Сити, и така и не слязъл от него. Казах на момичетата, че на Веселяка му се е отворила внезапна възможност да се върне у дома и е помолил началника на космодрума да изпрати прощален поздрав до всяка от тях. Това ги поуспокои. Веселяка продължаваше да им липсва, но те разбираха, че възможността да се прибереш у дома не бива да се пренебрегва, и бяха доволни, че не е забравил за тях.

Оказа се, че той помни всяка от тях — изреди имената им. Минерва, скъпа, има голяма разлика между ослепял човек и такъв, който си е сляп по рождение. Веселяка бе виждал дъга и можеше да си я представи във всеки момент. И никога не бе преставал да „вижда“, но след ослепяването „виждаше“ само прекрасното. Разбрах го още там, на Марс, когато — не се смейте — той ми заяви, че съм красив като теб, Галахад. Каза ми, че може да си представи как изглеждам по гласа ми, и направи съответното описание. Имах благоприличието да му кажа, че ме ласкае, но си премълчах, когато ме зауверява, че съм твърде скромен — въпреки че никога не съм бил красив, а скромността никога не е била сред пороците ми.

Веселяка смяташе, че и всичките момичета са красавици — за една от тях това твърдение беше истина, а за още няколко се доближаваше до истината.

Той ме попита какво става с Олга и добави:

— Боже, каква малка красавица беше!

Но Олга, скъпи роднини, не беше красива, а грозна. Лице като буца кал, фигура като чувал… само на такава дупка като Марс вървеше. Но гласът й беше мек и топъл и беше една такава нежна… Новите клиенти я избираха само в претоварени вечери, когато всички останали момичета бяха заети, но след като прекараха веднъж с нея, започваха да я търсят всеки следващ път. Запомнете го от мен, скъпи мои: ако жената разчита само на красота, може да вкара в леглото мъж само веднъж; втори път няма да се получи, освен ако мъжът не е прекалено млад или прекалено глупав.

— Какво е необходимо за втори път, дядо? — попита Хамадриад. — Техника? Контрол над мускулите?

— Някакви оплаквания ли имаш, скъпа?

— Ами… не.

— Значи ти самата знаеш отговора и се майтапиш с мен. Нито едно от двете. Способността да се направи един мъж щастлив е качество по-скоро духовно, отколкото физическо. Олга го притежаваше.

Казах на Веселяка, че Олга се е омъжила веднага след заминаването му, щастлива е и доколкото съм чул, има три деца… Което си беше лъжа, защото тя загина при нещастен случай. Момичетата много плакаха, аз също се чувствах зле и затворихме заведението за четири дни. Но аз не можех да разкажа на Веселяка тези неща. Именно Олга беше една от тези, които първи му се притекли на помощ, които са го измили, обръснали и са му дали мои дрехи, докато съм спял.

Всъщност всички се грижеха майчински за него и никога не се караха помежду си по този повод. С историята за Веселяка изобщо не съм се отклонил от темата, продължаваме да си говорим за любовта. Някой иска ли сега да вземе думата?

— Значи той е обичал всички тях? — обади се Галахад. — Това ли искате да кажете?

— Не, синко, той не обичаше нито една от тях. Харесваше ги, да, но ги изостави без никакво колебание.

— Значи искате да кажете, че те са обичали него?

— Именно. И ако схванете разликата между неговите чувства към тях и техните към него, ще загреете за какво става въпрос.

— Майчинска любов — изрече Айра, и добави недоволно: — Лазарус, вие се опитвате да ни намекнете, че освен „майчинската любов“ други видове любов няма. Човече, да не сте откачили?

— Възможно е. Но не чак дотам. Казах само, че са се грижили майчински за него. Изобщо не съм споменавал за „майчинска любов“.

— Уф… да не е спал с всички тях?

— Не се учудвай, Айра. Никога не се опитах да го разбера. Във всеки случай — не е съществено.

— Айра — обърна се Хамадриад към баща си, — „майчинската любов“ няма нищо общо тук; често тя е просто чувство за дълг. Изкушавала съм се от мисълта дали да не удавя двама от моите пикльовци — не можеш да си представиш какви малки демони бяха.

— Дъще, всичките ти отрочета бяха очарователни деца.

— Как ли пък не! Майките са длъжни при всички случаи да се грижат за децата си, за да не израснат от тях чудовища. Какво мислиш за сина ми Гордън като малък?

— Възхитително дете!

— Наистина ли? Ще му кажа, ако наистина имам син на име Гордън. Извинявай, уважаеми, не трябваше да ти слагам капани. Лазарус, Айра е идеалният дядо, който никога не забравя за рождените дни на внуците си. Но аз винаги съм подозирала, че Минерва се грижи за тези неща, и сега вече съм сигурна. Така ли е, Минерва?

Минерва не отговори.

— Тя не работи за теб, Хамадриад — обади се Лазарус.

— Естествено, че Минерва следи тези неща вместо мен — изрече остро Айра. — Минерва, колко внуци имам?

— Сто двайсет и седем, Айра, ако броим момчето, което се роди миналата седмица.

— А правнуците колко са? И на кого се е родило момче?

— Четиристотин и три, сър. Родила е Мариан, настоящата жена на сина ви Гордън.

— Дръж ме в течение. Бебето, за което си мислех, госпожо Умнице, беше Гордън, синът на Гордън от… май беше Евелин Хедрик… Лазарус, аз ви излъгах. Истината е, че искам да емигрирам, защото потомците ми вече са запълнили цялата планета.

— Наистина ли възнамеряваш да офейкаш, татко? Значи не е само слух?

— Пазя тази страшна тайна за традиционното събиране на настоятелството, което се извършва на всеки десет години. Истина е. Искаш ли да дойдеш с мен? Галахад и Ищар вече се съгласиха. Ще си отворят подмладителен магазин за колонията. Имаш между пет и десет години да научиш нещо полезно.

— Дядо, вие ще дойдете ли?

— Едва ли, скъпа. Виждал съм много колонии.

— Може да промените мнението си. — Хамадриад се изправи и се обърна към Лазарус: — В присъствието на трима свидетели ви предлагам… не, на четирима; Минерва е най-добрият възможен свидетел… предлагам ви да сключим договор за съвместен живот и създаване на потомство, срокът ще бъде определен от вас.

Ищар изглеждаше смаяна, но успя да се овладее. Останалите мълчаха.

— Скъпа ми внучке — отговори Лазарус, — ако не бях толкова стар и уморен, щях да те напляскам.

— Лазарус, аз съм ваша внучка само от учтивост. В мен има по-малко от осем процента ваша кръв. А делът ви в доминантните гени е още по-малък, така че рискът за нежелателни мутации е минимален, всичките отрицателни рецесивни фактори са отстранени. Ще ви пратя генетичната си структура за анализ.

— Нямах предвид това, скъпа.

— Лазарус, сигурна съм, че в миналото сте се женили за свои потомки; или имате нещо именно против мен? Само кажете, може и да успея да се поправя. Трябва да добавя, че ако решите да емигрирате, ще ви освободя от договора — каза Хамадриад. — Ще се примиря и с раждането на ваш потомък, макар че ще бъда горда и щастлива, ако ми разрешите да живея с вас.

Защо, Хамадриад?

Тя се поколеба.

— Не знам как да ви отговоря, сър. Мислех, че мога да ви кажа: „Защото ви обичам!“, но очевидно не знам какво означава тази дума. Явно в нито един език няма дума, с която да опиша чувството си… така че ще минем без обяснение.

— И аз те обичам, скъпа… — изрече нежно Лазарус.

Лицето на Хамадриад просветна.

— … и именно поради тази причина трябва да ти откажа — продължи Лазарус и ги огледа. — Обичам ви всичките. Ищар, Галахад… даже твоя грозен, начумерен баща, скъпа, който седи тук и явно е обезпокоен. А сега се усмихни, скъпа, сигурен съм, че има безброй млади самци, горящи от желание да се оженят за теб. Усмихни се и ти, Ищар… но ти не, Айра, ще ти се набръчка лицето. Ищар, кой ще ви смени двамата с Галахад? Всъщност няма значение. Може ли да остана сам през останалата част от деня?

Ищар се поколеба.

— Дядо, не може ли поне да оставя хора, които да ви наблюдават?

— Ти така или иначе ще го направиш. Но нека те си стоят при своите монитори и датчици, или каквото там използвате. Не искам да виждам или чувам никого. Минерва и без това ще ви съобщи, ако се чувствам зле — сигурен съм.

— Няма да видите или чуете никого, сър. — Ищар се изправи. — Да вървим, Галахад. Хамадриад?

— Момент само, Иш. Нали не съм ви обидила, Лазарус?

— Какво? Не, ни най-малко, скъпа.

— А аз си помислих, че сте ми се разсърдили заради предложението ми.

— Глупости. Хамадриад, такова предложение не би обидило никого; не може да има по-добър комплимент от него. Но то ме смути. А сега се усмихни и ме целуни за лека нощ и утре ела пак, ако искаш. Целунете ме всички, деца, на никого не се сърдя. Айра, можеш да поостанеш малко, ако искаш.

Покорни като деца, тримата излязоха от колибата на Лазарус и тръгнаха надолу с асансьора.

— Напитка, Айра? — предложи Лазарус.

— Само ако и вие си сипете.

— Тогава ще минем и без пиене. Айра, ти ли я подучи?

— Коя?

— Много добре знаеш коя. Хамадриад. Първо Ищар, сега и Хамадриад. Ти ги забъркваш тези неща зад гърба ми още от момента, в който ме измъкна от приюта, където умирах мирно и тихо. Пак ли се опитваш да ме включиш в някой свой план, като караш тези красавици да поклащат задници под носа ми? Няма да се получи, приятелче.

Pro tem председателят отговори спокойно:

— Мога да отрека — и за стотен път ще ме наречете лъжец. Нека да попитаме Минерва.

— Съмнявам се, че ще има някаква полза. Минерва?

— Да, Лазарус?

— Айра ли нагласи номера? И с двете момичета?

— Не мога да знам, Лазарус.

— Това измъкване от отговора ли е, скъпа?

— Лазарус, не мога да ви излъжа.

— Добре… Все пак смятам, че би могла, ако Айра пожелае, но няма смисъл да се задълбочаваме по темата. Остави ни насаме за известно време, само записвай.

— Да, Лазарус.

— Айра — продължи Старейшината, — искаше ми се да отговориш просто „да“. Защото другото обяснение изобщо не ми харесва. Аз не съм красавец и маниерите ми изобщо не са привлекателни за жените… И така — какво остава? Фактът, че съм по-възрастен от всички живи хора. Жените се продават поради странни причини — не винаги за пари. Айра, не искам да играя ролята на расов кон за възпроизводство; на тези красиви създания им трябвам само за престиж — те искат да имат дете от: кавички, Старейшината, затварям кавичките. Прав ли съм?

— Лазарус, вие сте несправедлив към двете жени. И неочаквано тъп.

— Защо?

— Наблюдавах ги внимателно. Мисля, че и двете ви обичат. И не ми обяснявайте какво значи тази дума — аз не съм Галахад.

— Но… това е безумие!

— Няма да споря — вие сте най-големия експерт в Галактиката по безумията. Жените невинаги се продават, случва се и да се влюбят… по най-странни причини. Ако е уместно да се използва думата „причини“. Да, вие сте грозен, егоистичен, егоцентричен, груб…

— Знам!

— … за мен. Но жените не ги интересува как изглежда мъжът, а вие се държите удивително нежно с тях. Забелязах го. Вие казахте, че всичките малки курви на Марс са обичали слепеца.

— Някои от тях не бяха толкова малки. Голямата Ан беше по-едра и по-тежка от мен.

— Не се опитвайте да се измъкнете от темата. А защо са го обичали? Не се мъчете да отговаряте — защо жената обича един мъж или обратното може да бъде разбрано само ако се преживее, но обяснението във всички случаи ще бъде незадоволително. Лазарус, когато вие приключите с подмладяването и дойде краят на нашия облог „Шехерезада“ — независимо от това кой ще го спечели, — отново ли ще заминете някъде далеч?

Лазарус се замисли и отвърна:

— Предполагам, че да. Айра, тази вила и градината, и поточето, които ти ми предостави, са прекрасни; когато ми се случи да се спусна до града, съм истински щастлив да се върна. Но това е само място за почивка; няма да остана тук. Когато дивите гъски ме призоват, ще потегля. — Лазарус беше тъжен. — Но не знам накъде — не искам да поемам по пътища, по които вече съм вървял. Надявам се, че Минерва ще ми подскаже нещо ново, когато дойде време да си вървя.

Айра се изправи.

— Лазарус, ако не бяхте толкова глупаво подозрителен, можехте да доставите малко радост на двете жени и да им оставите по един наследник за спомен. Нямаше да ви коства много усилия.

— Никакви деца! Аз не изоставям деца, нито пък бременни жени.

— Моля да ме извините. Аз ще осиновя всяко дете, заченато от вас, докато е още в утробата. Да наредя ли Минерва да документира твърдението ми?

— Аз сам мога да издържам децата си! Винаги!

— Минерва, документирай тези думи!

— Изпълнено е, Айра.

— Благодаря ти, най-прекрасна Малка заядливке. По същото време утре, Лазарус?

— Предполагам, че да. Ще предадеш ли на Хамадриад също да дойде? Кажи й, че съм помолил. Не искам детето да го боли.

— Разбира се, дядка.

Бележки

[1] Тук става ясно, че Веселяка всъщност е Рислинг, слепият певец на космическите друмища. За тази песен се споменава в разказа „Зелените хълмове на Земята“ — тя е една от непубликуваните неприлични песнички на Рислинг. — Бел.прев.