Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (24)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time Enough For Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Kikaha (2019 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2020 г.)

Издание:

Автор: Робърт Хайнлайн

Заглавие: Достатъчно време за любов

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Квазар“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Валерия Полянова

Коректор: Ангелина Илиева

ISBN: 954-8826-33-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10507

История

  1. — Добавяне

Зелените хълмове

Звездната яхта „Дора“ увисна на два метра над пасището и диафрагмата на долния люк се отвори. Лазарус прегърна за сбогом Лази и Лори, скочи на земята, падна, стана и на бегом се отдалечи от обсега на двигателите. Махна с ръка, корабът излетя и скоро се превърна в черно петънце на фона на звездното небе. Сетне изчезна.

Лазарус бързо се огледа наоколо. Голямата Мечка… Полярната звезда… добре, ей там е оградата, зад нея — пътят, и — заклевам се в духа на Цезар! — един бик!

Лазарус прескочи оградата на няколко фута от муцуната на добичето и търти да бяга.

Когато изскочи насред калния път, обграден с канавки, той се спря и си помисли, че не изглежда по най-добрия начин след този крос. После опипа джобовете си, най-вече резервния, който бе скрит под нагръдника на комбинезона, и установи, че всичко си е на мястото. Липсваше му само бластерът, който сега не опираше в бедрото му, но всяко оръжие от този тип в това време и на това място би изглеждало, меко казано, неуместно. Затова Лазарус се бе ограничил само с един нож.

Къде ли е шапката? Дали не остана в канавката? Не… тя се търкаляше на десетина фута от стобора, пред все така изпитателно втренчения поглед на бика. Същото щеше да е, ако беше на десетина мили… Е, не е задължително човек да носи шапка, ако пък някой я намери и се усъмни в нещо, по никакъв начин не би могъл да я свърже с бившия й притежател. Забравяме за шапката и толкоз.

Къде ли е Полярната звезда? Градчето би трябвало да се намира на около пет мили от пътя, там, накъдето отлетя птичето. И Лазарус пое нататък.

 

 

Лазарус се спря пред сградата на печатницата на списвания в графство Дейд вестник „Демократ“ и се зае да разглежда изложените на витрината броеве. Ала той не четеше, мислите му бяха заети с друго. Първо трябваше да се успокои и да реши какво ще прави по-нататък. Мернал бе във вестника датата и сега се мъчеше да се сети с какво е свързана. Първи август 1916 година. Хиляда деветстотин и шестнадесета, така ли?

Забеляза в стъклото отражението на задаващ се по тротоара шишкав мъжага на солидна възраст, препасан с едвам закопчаващ се на шкембето колан, чиито гърди бяха окичени отляво със звезда; ако не се броеше тя и мъдрещият се на дясното му бедро револвер, можеше да се каже, че той бе облечен също като Лазарус.

Лазарус се зае да разглежда първата страница на „Канзас Сити Джърнъл“.

— Д’броутро.

Лазарус се извърна.

— Добро утро… шефе.

— Аз съм само полицай, синко. На гости ли си тъдява?

Да.

— Пътьом ли се отби? Или си отседнал при някого?

— Отбих се. Търся си работа.

— Отговорът си го бива. И с какво се занимаваш?

— Израснал съм в една ферма. А сега съм механик. Мога да поправя всичко, което си поискаш, само за долар.

— Ами да ти кажа, сега тукашните фермери нямат нужда от работна ръка. А пък за другото — през лятото работите стават бавно. Мм… да, а ти… да не си от тия, от интернационалистите, де?

— Интер… какво?

— Не четеш ли вестници, синко? Ние сме хубави хора, винаги с радост посрещаме гости. Ама не и такива.

Представителят на местната власт вдигна ръка, за да обърше потта от челото си и стори опознавателния знак на ложата. Лазарус знаеше как да отвърне, но се въздържа. Това оставаше — да му се лепне с въпроса към коя ложа принадлежи. Няма смисъл да се насажда сам на пачи яйца.

Полицаят отново взе думата:

— Е, какво пък, щом не си от тях, радвам се да те поздравя с добре дошъл в нашия край. Може някой да проима нужда от помощ. — Той погледна заглавната страница, която Лазарус уж четеше. — Ужасна работа са тия подводници, нали?

Лазарус кимна.

— И все пак — каза офицерът, — ако хората си стояха по къщите и всеки си гледаше работата, нищо нямаше да стане. Живей и не пречи на останалите да живеят, това винаги съм го казвал. Каква вяра изповядваш?

— Ами, роднините ми са презвитерианци.

— Така ли? Значи, не се отбиваш често в храма. Какво пък, и аз понякога пропускам да ходя на църква, когато рибата кълве добре. Виждаш ли ей онази църква, дето е малко по-далеч? Камбанарията зад брястовете. Като си намериш работа — ела там някоя неделя, към десет сутринта. Ние сме методисти, ама разликата не е кой знае колко голяма. Толерантни сме към всички.

— Благодаря ви, сър, на всяка цена ще се отбия.

— Добре. Много сме толерантни. Предимно методисти и баптисти сме. Обаче на фермите понякога се срещат и мормони. Добри съседи са те — винаги си плащат сметките. Има няколко католици и никой няма нищо против тях. Имаме си даже евреин.

— Изглежда, градчето ви хич не е лошо.

— Така е, всички сме свои хора, живеем честно и почтено. И още нещо. На половин миля отвъд църквата е турен знак, който показва границите на града. Ако не си намериш работа и подслон, да си го загърбил още преди залез-слънце.

— Разбрах.

— Инак сам ще те пръждосам от града. Без да действам грубо — просто такъв ни е редът. Никакви скитници и чернилки след залез-слънце, това е. Не съм аз тоя, дето е създал правилата — аз просто ги изпълнявам. Скитниците не ги изтрайва Марстелър, нашият съдия. Щото някои от почитаемите ни госпожи се оплакват, че им крадели прането от въжетата и други подобни. Тогава плащаш десет долара или отиваш в кафеза за десет дни. Няма да ти е хич зле — дранголникът е у нас, в дома ми. Не разчитай на деликатеси, защото за всеки затворник ми дават по четирийсет цента на ден. По желание можеш да добавиш петдесет цента — и ще ядеш така, както ядем ние. Разбери, ние нямаме нищо против скитниците. Просто съдията и кметът казват, че градчето ни е кротко и всичките му жители трябва да почитат законите.

— Разбирам. И не се засягам, но мисля, че няма да ви дам шанс да ме окошарите.

— Радвам се да го чуя, синко. Кажи, мога ли с нещо да ти бъда от полза?

— Благодаря, може да сте ми от полза, и то веднага. Имате ли обществена тоалетна? Или да си търся подходящи храсти в покрайнините на града?

Върху лицето на полицая грейна усмивка.

— В състояние сме до се погрижим за гостите си. В съда има истинска градска тоалетна с казанче… обаче то не работи. Дай да помисля. В оня край живее ковачът; той понякога пуска при себе си преминаващите по пътя автомобилисти. Ще те съпроводя дотам.

— Много любезно от ваша страна.

— Хубаво. По-добре ми кажи как се казваш.

— Тед Бронсън.

 

 

Сварихме ковача да подковава едно скопено конче. Той вдигна очи.

— Здрасти, Дикън.

— Привет, Том. Това е младият ми приятел Тед Бронсън, той в момента танцува канзаски куикстеп. Ще го пуснеш ли да се усамоти в онова твое кътче?

Ковачът огледа Лазарус от глава до пети.

— Върви, Тед. Само да не продъниш стената на обора.

— Благодаря, сър.

Лазарус пое по пътечката, която водеше зад ковачницата, и с радост установи, че вратата на тоалетната се затваря с кукичка отвътре, значи тук беше на сигурно място. Бръкна в скришния джоб на нагръдника на комбинезона и извади от тукашните пари.

Хартиените банкноти бяха изпипани до най-малката подробност, тъй като при пресъздаването се бяха възползвали от оригиналите в музея по история на древността в Нови Рим. Всъщност парите си бяха чист фалшификат, но толкова добре изпипан, че Лазарус, без да му мигне окото, би ги пласирал във всяка банка. Все пак първо трябваше да види от коя година са.

Бързо разпредели парите на две пачки: на банкноти с датировка преди и след 1916 година. Без да брои парите в първата пачка, я пъхна в джоба си, сетне откъсна една страница от каталога „Монтгомъри“ в кутийката за тоалетна хартия, опакова безполезната втора пачка и я метна в дупката. После провери откога датират монетите, които извади от същия таен джоб.

Повечето също не вършеха работа и споделиха съдбата на хартиените пари. Лазарус посвети цяла секунда на никеловата паричка с изсечения на нея бизон — красотата на изработката бе достойна за възхита — и прекара в размисъл поне две секунди над двайсетдоларовата монета от масивно злато. Златото си е злато и цената му няма да спадне, ако разтопи монетата или първо зачука датата и после я пресова. Ами ако не успее да го стори навреме и поредното ченге се окаже още по-заядливо? В крайна сметка и жълтицата полетя в ямата.

Олекна му. Тук разпространението на фалшифицирани пари се смяташе за сериозно престъпление и можеше да му струва доста години затвор. А недостигът на средства не беше нещо непоправимо. Първоначално Лазарус дори се беше отказал да взима със себе си каквито и да било пари, но после реши да се запаси с малка сума — за да изкара първите няколко дни, докато се поогледа и ориентира в обстановката, свикне с местните обичаи и започне по някакъв начин да изкарва прехраната си. Изключено бе да се осигури финансово за десет години, така че дори не помисли върху подобна възможност.

Сегашното пътуване във времето бе проста работа, направо развлечение. Чудесна практика преди истинското пътешествие — до Англия от времето на Елизабет — това беше истинската му цел.

Лазарус преброи парите… три долара и осемдесет и седем цента. Не е зле.

 

 

— Пък аз вече те броях за удавник — рече ковачът. — Какво, олекна ли ти?

— Да, много. Благодаря.

— Няма за какво. Дикън Еймс разправя, че си бил механик.

— Умея да боравя с инструментите.

— А в ковачница работил ли си?

— Да.

— Я си покажи ръцете.

Лазарус обърна длани.

— Ти си градски — каза ковачът.

Лазарус си замълча.

— Или тия ръце са се изнежили, докато си бил на топло, а?

— Може и така да се каже. Още веднъж благодаря за всичко.

— Чакай малко. Плащам трийсет цента на час. И ще правиш, каквото ти наредя, инак ще те уволня още след първия час.

— Става.

— Разбираш ли от коли?

— Малко.

— Я виж дали ще се справиш с Ламаринената Лизи — ковачът кимна към далечния ъгъл на работилницата.

Лазарус огледа малкото фордче, което бе забелязал още одеве. Задната облегалка беше махната и с помощта на поставения на нейното място дървен сандък колата беше превърната в пикап. По колелата личаха следи от пътна кал, но инак бяха в чудесно състояние. Лазарус вдигна предната седалка, провери колко е бензинът с мерната летва, която откри пак там — оказа се, че резервоарът е наполовина пълен. Провери и запасите от вода и ги допълни с помощта на намерената в работилницата помпа.

Отвори капака и се зае да разглежда мотора. Жицата от намотката беше разкачена. Лазарус я свърза.

След като пробва ръчната спирачка и сметна, че не е съвсем наред, Лазарус блокира колелата и чак след това се зае да запали мотора и даде газ.

Предпазливо завъртя манивелата, завъртя я пак… после още веднъж.

Моторът изрева: малката кола се разтресе. Лазарус се метна на шофьорската седалка, измести регулатора на запалването с три деления и отпусна газта.

Ковачът го погледна.

— Е, добре, гаси и ми покажи как се оправяш с чука.

По време на почивката, която си даде Том Хейнмец, за да хапне, Лазарус отиде до магазина, намиращ се на две пресечки от работилницата, купи за 5 цента четвърт литър мляко първо качество, като остави и 3 цента залог за бутилката. Хлябът, който струваше един никел[1], му се видя малък, така че брои един дайм за по-големия самун, защото днес не беше закусвал. После се върна в ковачницата и с истинска наслада се зае да обядва, като междувременно бе принуден да изслуша лекция за възгледите на господин Хейнмец.

Оказа се, че той е прогресивен републиканец, принуден обаче да изневери на предпочитанията си, тъй като господин Уилсън не беше допуснал страната да се намеси във войната.

— Съмнявам се, че би успял да направи още нещо добро; такава скъпотия не сме имали досега… освен това симпатизира на Британия. Виж оня глупак Хюз със сигурност щеше да ни забърка във войната в Европа. Няма от кого да избираш. Виж аз бих гласувал за Ла Фолет. Но на тях не им стигна акълът да го предложат. Германия ще победи, той го знае, а ние като глупаци вадим кестените от огъня за англичаните.

Лазарус тъжно кимаше с глава в знак на съгласие.

Хейнмец заръча на „Тед“ да дойде в седем сутринта. Но още преди залез-слънце забогателият с три долара Лазарус, с натъпкания си с кренвирши, кашкавал и крекери стомах, се беше озовал извън града и пое по пътя, който водеше на запад. Градчето си го биваше, в ковачницата също не беше зле, но Лазарус не беше тръгнал да пътешества, за да клечи десетина години в някаква дупка и да печели по трийсет цента на час. Искаше му се да постранства, да долови аромата на времето.

Освен това Хейнмец беше голям досадник. На Лазарус не му хареса, че ковачът бе огледал дланите му, за да разбере колко отдавна е излязъл от затвора, нито пък оная история с прекъснатата жичка. Освен това Хейнмец не бе спрял да го разпитва през цялото време; за акцента Лазарус се бе отървал с помощта на общи фрази, но ковачът не миряса и продължи да пита: къде е преминало детството на Лазарус, кога точно родителите му са пристигнали тук от Канада, и така нататък.

В по-големите градове си е друго, хората не се интересуват чак толкова от теб, освен това е лесно да намериш начин да печелиш повече от трийсет цента на час, без да ти се налага да крадеш.

 

 

Вървял бе повече от час, когато зърна някакъв странен автомобилист — очевидно това бе селският доктор, мъж на възраст, който се сражаваше със спуканата гума на своя „Максуел“. Лазарус запали фенера и го връчи на доктора с молба да му свети, сетне залепи гумата и я напомпа, а накрая категорично отказа да вземе пари за услугата.

— А тебе бива ли те да управляваш тази бензинова каруца, Ред? — попита доктор Чедок.

Лазарус си призна, че го бива.

— Щом и без това отиваш на запад, синко, ще склониш ли да ме закараш в Ламар? После ще се наспиш на кушетката в моята гостна, а след закуска ще се сдобиеш с половин долар за притеснението.

— Добре, Док. Само че няма нужда да ми плащате — аз не съм просяк.

— Това са подробности. Ще си поговорим за всичко сутринта. Днеска съм капнал от умора, защото станах още преди да се съмне. Преди просто щях да вържа юздите за камшика и да си дремя, докато кобилата ме закара у дома. Но тези машинарии са страшно глупави.

След закуската от пържени яйца с бекон, пържени картофки, пирожки и домашно краве масло, конфитюр от диня, сладко от ягоди, филии, дебело намазани със сметана и конски дози кафе сестрата на доктора — стара мома, която се грижеше за домакинството му — продължи да го тъпче под предлог, че изяденото от него не би стигнало и на една птичка, за да пърха до края на деня. В крайна сметка той отново пое по пътя си, забогатял с един долар, чист и спретнат, с лъснати обувки. Госпожица Нети го накара да вземе един кат стари дрехи. „Вземете ги, Родерик, все едно щяхме да ги дадем на Армията на спасението. Ето ви и тази вратовръзка, Док вече не я носи. Винаги съм твърдяла, че хората, които търсят работа, трябва да са по-спретнати. Бъдете сигурен, че дори няма да отворя вратата на един мъж, ако е без вратовръзка.“

Лазарус прие да вземе нещата, защото беше наясно, че тя беше права и че наистина беше й спестил големи притеснения, осуетявайки замръкването на доктор Чедок, който би прекарал една неприятна нощ в колата си насред пътя. Госпожица Нети грижливо сгъна старите му дрехи и направи малък вързоп, а Лазарус й благодари и обеща да им изпрати картичка от Канзас Сити, след което запокити без капка жал вързопа зад първия крайпътен храсталак, защото макар и износени, „новите“ дрехи му стояха като излети, пък и явно нямаха скъсване. За сметка на това кройката им беше малко демоде, но той не възнамеряваше да ги носи по-дълго от необходимото.

Когато стигна до железопътната линия, Лазарус не си направи труда да търси гарата. Излезе в северните покрайнини на града и зачака. Първо на юг замина пътнически влак, после товарен, който пое в същата посока, накрая около 10 часа сутринта към север потегли още един товарен. Докато композицията бавно набираше скорост, Лазарус се метна в един от вагоните. Не си направи труда да се крие и бутна на кондуктора един долар — от дубликатите, защото истинските долари бяха скрити на сигурно място под превръзката на лявото му бедро.

Кондукторът го предупреди, че на близката спирка може да се качи контрольор, на когото не бива да се дава повече от долар, а на гарата в Канзас Сити гъмжи от детективи, така че ако е тръгнал за града… не бива да се показва на перона, защото не само ще му вземат парите, ами ще отнесе боя. Лазарус му благодари и понечи да попита закъде пътува влакът, но се отказа, защото реши, че това няма значение, важното бе, че отива на север, достатъчно далеч, за да му свърши работа.

След дългия горещ ден, прекаран наполовина върху товарната платформа, наполовина в закрития товарен вагон, където беше малко по-поносимо, Лазарус скочи в движение от влака в момента на преминаването му през Суоуп Парк. Капнал от умора, мръсен, той почти съжали, че не се е бръкнал за билет. Ала моментално отхвърли тези мисли, защото знаеше, че над скитниците, дръзнали да влязат в града, тегне заплахата или да платят трийсет долара глоба, или да лежат толкова дни в затвора, за разлика от по-човешките тарифи на малките градчета.

А той имаше само шест долара; вярно, повечето бяха „истински“. За своя изненада отбеляза, че въпреки изминалите векове Суоуп Парк му изглежда познат. Побърза да го прекоси и се озова на тролейбусна спирка. Докато чакаше да бъде обслужен от нередовния в почивните дни градски транспорт, той си купи за пет цента сладолед с три топки и с удоволствие го изяде, усещайки как в душата му се възцарява мир. После изхарчи още един петак за билет и след дългото пътуване с едно прехвърляне се озова в търговската част на Канзас Сити. Лазарус изпитваше наслада от всеки миг и копнееше това да трае колкото може по-дълго. Градът бе толкова тих, чист и сенчест! Същинска идилия!

В паметта му изплува едно друго време — когато той се бе отбил отново в родния си град, — само че през кой век бе това? Май в самото начало на Диаспората, когато дръзналите да се гмурнат в мръсните каньони на улиците надяваха стоманени каски, наподобяващи перуки, бронирани жилетки и гащи, защитни очила, ръкавици, подплатени с метален бокс, и носеха скришом със себе си други забранени оръжия, като въпреки това избягваха да се движат по улиците, защото бе много по-благоразумно да киснат по спирките и да не напускат охраняваните от полицията зони, особено след падането на мрака.

Но тук и сега нямаше забрана да се носи оръжие, и въпреки това никой не ходеше въоръжен.

Лазарус слезе от автобуса в Мак Джи и намери Асоциацията на християнската младеж. Там за долар и половина се сдоби с ключ от малка като клетка стаичка, кърпа и сапун.

 

 

Лазарус взе един душ и на връщане от банята видя на една маса в коридора телефонни апарати на Бел и Хоум с оставена до тях табелка, на която пишеше: „Градски разговори: 5 цента. Плащане при администратора.“ Лазарус помоли да му дадат справочника на абонатите на Бел, където откри телефона на „Чепман, Боулз и Финеган, адвокати и юристи“, чиято кантора се намираше в Р. А. Лонг Билдинг. Да, точно това му трябваше. След още малко ровене намери и адреса на Артър Дж. Чепман, адвокат, живеещ в Пасео.

Дали да не изчака до утре? Не си заслужава, нали Джъстин му беше казал паролата. Лазарус подаде никеловата монета на администратора и протегна ръка към апарата на Бел.

— Дайте номера, моля!

— Центъра, Атуотър-едно-две-две-четири.

 

 

— Ало! Господин Артър Джей Чепман ли е на телефона?

— Слушам ви.

— Мистър Айра Хауард ми каза, че мога да се обърна към вас, господин съветник.

— Интересно. Кой сте вие?

— Животът е кратък…

— Но годините са дълги — отговори адвокатът.

— Докато не настъпят лошите дни.

— Много добре. Какво мога да направя за вас, сър? Някакви проблеми ли имате?

— Не, сър. Не бихте ли могли да вземете от мен един плик и да го предадете на секретаря на фондацията?

— Разбира се. Можете ли да го донесете в офиса ми?

— Утре сутринта, сър?

— Към девет и половина. В девет трябва да съм в съда.

— Благодаря, сър, ще дойда. Лека нощ.

— Ще се радвам да ви видя. Лека нощ.

 

 

На една крачка разстояние стоеше бюро, а върху него се мъдреше поредният призив да се ползват услугите на администратора; над него бе закачена табелка с надпис, в който се четеше явен упрек: „А ти писа ли тази седмица на майка си?“. Лазарус помоли за лист хартия и плик, като честно си призна, че смята да пише писмо на близките си. Администраторът му подаде един лист.

— Приятно е човек да чуе това, мистър Дженкинс. Сигурен ли сте, че тази хартия ще ви стигне?

— Ако не ми стигне, ще си поискам още. Благодаря.

След като закуси (кафе и понички, пет цента), Лазарус намери на Гранд Авеню магазин, където изхарчи петнайсет цента за пет плика, после се върна в асоциацията и подготви посланието. Пликът бе връчен лично на мистър Чепман, въпреки явното недоволство на секретарката му. Отгоре пишеше: „До секретаря на фондацията Айра Хауард“.

Вътре бе сложен друг плик с надпис: „До секретаря на фондацията на Семействата Хауард през 2100 година след Рождество Христово“.

Върху третия плик се четеше: „Моля да се пази в архивите на Семействата хиляда години. Препоръчително в инертна атмосфера“.

На четвъртия: „Да се отвори от главния архивар през 4291 година по григорианския календар.“

И на последния имаше надпис: „Да се връчи по молба на Лазарус Лонг или на който и да било член от Семейството му, обитаващо колонията на Терциус“. В този плик Лазарус беше сложил плика, даден му в Асоциацията на християнската младеж, в който пък беше поставена бележката, написана от Лазарус миналата нощ. Там се изброяваха имената на всички членове на Семейството, които живееха в Буундок. Начело в списъка стояха имената на Лапис Лазули и Лорелай Ли.

4 август 1916 година григ.

 

Скъпи мои!

Направих грешка: пристигнах преди два дни — и с три години по-рано! Но както и преди, искам да ме вземете от кратера точно десет години след кацането ми, а именно на 2 август 1926 година по григорианския календар.

И моля ви, убедете Дора, че тя няма никаква вина. Грешката е моя или на Анди, а може би инструментите, с които разполагахме, се оказаха недостатъчно точни. Ако Дора иска да се пренастрои (а не е задължително да го прави, защото до срещата остават точно десет земни години), кажете й да разбере от Атина датите на слънчевото затъмнение. Засега нямах възможност да ги уточня, защото току-що пристигам в Канзас Сити.

Всичко е абсолютно наред. Здрав съм, имам достатъчно пари и се намирам в пълна безопасност. Ще ви пиша още много пъти и писмата ще са по-дълги, а и по-добре залепени, но засега нямам време да спазвам всички изисквания на Джъстин относно кореспонденцията.

Целувам всички ви. Това е всичко засега.

 

С вечна обич,

Вашето старче приятелче

 

П. С. Надявам се, че ще си имаме момче и момиче. Колко весело!

Бележки

[1] Никел — американска монета от 5 цента. — Бел.прев.