Робърт Хайнлайн
Достатъчно време за любов (32)

Da capo II
Краят на ерата

25 септември 1916 година григ.

 

Скъпи Лаз и Лор!

Това е второто писмо, което се опитвам да изпратя с помощта на забавената кореспонденция, предложена от Джъстин. Ползвам услугите на три юридически кантори и на Национална банка „Чейс“. Времевата капсула ще бъде насочена с инструкции за доктор Гордън Харди през абонаментната кутия на У. У. Смит (този Смит е тип, на който не може да се разчита, той със сигурност ще отвори пакета и така ще предизвика унищожаването му). Ако това писмо попадне в архивите, то ще ви бъде връчено през 4291 година в съответствие с разработената от нас схема.

Вероятно ще получите няколко десетки писма наведнъж. Те ще съдържат моя отчет за изживените десет години. Възможно е в последователността на събитията да има пропуски (някои от писмата може да се изгубят). В такъв случай аз (след като ме вземете оттук) ще издиктувам липсващото на Атина и по такъв начин ще задоволя исканията на Джъстин и Галахад за пълнота на отчета. Но бих се радвал, ако до вас стигне поне едно от писмата ми. Кажете на Атина да поработи над времевата капсула, за да може да се получава забавената кореспонденция от различни епохи; трябва да има някакъв начин получаването й да стане сигурно.

Ще използвам много адреси плюс онзи, който сам измислих. Ще изпращам писмата, поставени в няколко плика, до административния компютър на Секундус през 2000 година на Диаспората. Те ще бъдат отворени и прочетени от компютър, като не бива да бъдат докосвани от човешки ръце; вече програмата ще нареди съобщението да бъде запазено и предадено на ръководителя на колонията на Терциус на следващия ден след нашето отлитане.

Аз не вярвам в парадоксите. Или Минерва е получила това послание още преди вашето раждане и го е оставила в архива, който е предала впоследствие на Атина, а след като то е било получено от Айра, той вече го е предал и на двете ви, или всичко това изобщо не се е случило. Никакви аномалии, никакви парадокси — или пълен успех, или пълен провал. Почерпих тази идея от факта, че административният компютър има възможност да отваря, прочита и пише отговорите на безбройните писма и съобщения, без да предава тяхното съдържание на pro tem председателя или на някой друг.

Най-важното (написах това съобщение в първото си писмо и ще го повтарям във всяко следващо): Объркал съм настройките и пристигнах три години преди набелязания срок. Дора не е виновна. Обяснете й това на всяка цена, много ви моля. Повдигнете духа й. Въпреки хлапашката й грубост, тя е много чувствителна и ранима. Ако бях успял да й дам по-точни данни, тя щеше да ме докара тук с точност до секунда, в това няма никакво съмнение.

Денят и мястото на срещата си остават същите: точно 10 земни години след кацането ни; кратера в Аризона. Като се има предвид грешката ми, григорианската дата на срещата ни става 2 август 1926 година — до нея остават 10 земни години, както беше планирано.

Дора, разбира се, ще иска да открие грешката в данните, които й бях дал. Посочвам времевите параметри, на които може да се опре: датите (по григорианския календар) на пълните слънчеви затъмнения, наблюдавани на Земята между 2 август 1916 година и 2 август 1926 година:

 

8 юни 1918 година

29 май 1919 година

21 септември 1922 година

10 септември 1923 година

24 януари 1925 година

14 януари 1926 година

 

Ако Дора поиска да е още по-прецизна, може да вземе от Атина всички необходими данни за Слънчевата система в древността; Голямата библиотека на Нови Рим е пълна с подобни материали. Но Дора притежава всичко, което е необходимо в действителност.

 

 

Напомням:

1. Вземете ме 10 земни години след кацането ни.

2. Озовах се тук три години по-рано по собствена вина, а не поради грешка, допусната от Дора.

3. Чувствам се прекрасно, здрав съм, в пълна безопасност, справям се чудесно с всичко, липсват ми моите скъпи същества и изпращам поздрави на всички.

А сега за кошмарните и тайнствени приключения на пътешественика във времето. Ще започнем с това, че те не могат да се нарекат кошмарни и тайнствени. Постарах се да не привличам ничие внимание, тоест държах се като мишка сред котки. Ако туземците изрисуват пъповете си със синя глина, и аз наклепвам корема си със същото. И се съгласявам с мнението на всеки, който разговаря с мен; посещавам неговата църква, като смирено си признавам, че напоследък пропускам службите; слушам го какво ми говори, наместо аз да приказвам (със сигурност не ви е лесно да го повярвате); никога не възразявам, когато се опитват да ме ограбят, дори не се опитвам да убия крадеца или поне да счупя ръката му, а без да кажа нито дума, му давам всичко, което имам. На всяка цена трябва да се озова на ръба на онзи кратер в Аризона след 10 години и не бива да позволя нещо да ми попречи. Дойдох тук не за да променям света; просто ми се прииска отново да посетя собственото си детство.

Всичко се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Първоначално имах някои притеснения заради акцента си. Но аз внимателно се вслушвах и отново се научих да разговарям грубо, както подобава на един човек, роден в царевичния пояс. Учудващо е колко бързо се връща паметта. От собствен опит мога да потвърдя, че е вярна теорията, според която спомените от детството се запечатват завинаги, макар че понякога се „забравят“, докато нещо не ги извика отново. Напуснах този град, когато бях по-млад от вас двете, и оттогава съм посетил над двеста планети. И повечето от тях съм забравил.

Но този град го помня чудесно.

Някои неща са се променили, но в срещуположна посока на оста на ентропията; виждам родния си град такъв, какъвто е бил, когато съм бил на четири годинки. И в същото време аз съм четиригодишно хлапе и живея някъде наблизо. Гледам да стоя по-далеч от познатите ми места и нито веднъж не се опитах да видя родното ми семейство. Мисълта за тези хора леко ме притеснява. О, разбира се, че ще се отбия при тях, преди да тръгна да обикалям страната; изобщо не се притеснявам, че ще ме познаят. Това е невъзможно! Изглеждам млад и сигурно приличам на себе си на младини. Но тук още не знаят как ще изглежда това четиригодишно момченце, когато порасне. Неприятности могат да ме сполетят единствено ако се опитам да разкажа на някого истината. Разбира се, дори да разкажа всичко, никой няма да ми повярва — тук никой не вярва дори, че са възможни космически пътешествия, какво остава за пътуванията във времето — обаче като нищо ще ме вземат за луд — терминът не е научен, с него се обозначават личностите, възприемащи света по начин, различен от общоприетия.

Канзас Сити, 1916 година… Вие ме оставихте на една поляна, аз се прехвърлих през оградата и пеша стигнах до съседното градче. Никой не ни е забелязал. (Кажете на Дора, че си е свършила работата със сръчността на джебчия.) Градчето се оказа симпатично, хората са дружелюбни. Прекарах там един ден, за да се ориентирам, а после се преместих в един по-голям град, където се занимавах със същите неща, намерих си други дрехи и вече не приличам на гражданин, а на фермер.

Скъпи мои, вие не носите дрехи, когато нямате нужда от тях, и просто няма да ми повярвате доколко в настоящото „тук и сега“ общественият статут зависи от облеклото. В много по-голяма степен, отколкото в Нови Рим! Тук само един поглед е достатъчен, за да определиш по облеклото възрастта, пола, общественото и материалното положение, професията, нивото на образование, както и много други неща. Тези хора се къпят с дрехи! Не се шегувам, попитайте Атина. Скъпи мои, те дори спят облечени!

Качих се на влака и се преместих в Канзас Сити. Помолете Атина да ви покаже снимките, които са се запазили от онези времена. Тукашното общество е прототехническо — то тъкмо започва прехода от използването на мускулната сила на човека към генерираната енергия. Тук тя се получава чрез изгарянето на естествено гориво или чрез използването на силата на вятъра, или на падащата вода. Известна част от енергията подхранва примитивни електрически машини. А влакът, с който пътувах, се придвижваше чрез разширяваща се пара, за сметка на изгарянето на въглища.

Атомната енергия е неизвестна дори теоретично — ако не броим хрумванията на някои мечтатели. Тук се отнасят сериозно дори към Санта Клаус. Що се отнася до начина, по който се придвижва Дора, тук никой няма и капка представа, че е възможно движение чрез оттласкване от тъканта на време-пространството.

(Тук може и да бъркам. Многобройните разкази за НЛО и за странните пришълци от небето са съществували на Земята във всички векове, така че аз със сигурност не съм първият, а може би съм хилядният или даже милионният пътешественик във времето, но останалите гости не по-малко от мен са се страхували да притеснят тукашните диваци, сред които съм и аз, между другото.)

Когато пристигнах в Канзас Сити, аз се заселих в религиозен хилтън. Ако сте получили първото ми писмо, на хартията има емблема на това заведение. (Дано тази бележка е последната, която ми се налага да поверя на хартията и мастилото. Изгубих сума ти време, за да я намаля фотографски и да я гравирам. В настоящото „тук и сега“ технологията и материалите вече са достъпни, но са твърде примитивни и аз се опитвам да прилагам други методи.)

Като временен пристан този религиозен хилтън ме устройва напълно. Той е евтин, а аз още не съм успял да се сдобия с достатъчно количество местни пари. Тук е по-чисто и по-спокойно в сравнение с обикновените хилтъни, а цената е същата. Хилтънът е разположен до търговската част на града. И ми предлага само това, от което имам нужда, и нищо повече; тук живея, така да се каже, като монах.

Да, точно така, като монах. Не се учудвайте, любими мои. Възнамерявам да водя монашески живот през всичките десет години, отдаден на мечти за моите скъпи, които са толкова далеч от мен.

Защо ли? Местните нрави забраняват всяко съвкупление между мъжа и жената, осенен в разрешения от държавата моногамен брак, който води до безчет правни, икономически и социални последици.

Законите са създадени, за да бъдат нарушавани. И точно това става. Три пресечки след монашеския хилтън започва улицата на червените фенери — мястото, където упражняват незаконния си занаят проститутките. Те не взимат скъпо. Не, твърде съм мързелив, за да се мъкна толкова далеч; просто успях да си поприказвам с някои от жените, защото денем те обикалят улиците, за да предлагат услугите си на мъжете. Скъпи мои, тук тези жени не се смятат за артистки и не се гордеят с великото си призвание! О, не, скъпи мои! Затънели и жалки, те се срамуват от своята професия и се намират в самите низини на социалната пирамида; много от тях — би могло да се каже, повечето — са поробени от мъжете, които им отнемат и малкото, което са припечелили.

Не мисля, че в Канзас Сити би могла да живее Тамара или поне някоя псевдо-Тамара. Извън улицата на червените фенери се срещат красиви млади жени, които взимат по-добри пари, но и техният статут не е висок. Тук няма щастливи и горди жрици на изкуството. Местните представителки на професията не могат да изкушат човек; трудно е дори да си представите с какво отвращение се отнасят към тях тукашните закони и обичаи.

(Наложи ми се да платя на дамите за това, че съм разговарял с тях; за тях времето е пари.)

Но има и жени, които не упражняват тази професия.

От ранните си години знам, че и много от самотните и омъжените жени (този тип дихотомия се проявява тук далеч по-рязко, отколкото на Терциус или дори на Секундус) са склонни с желание да се впуснат в непозволено сношение за развлечение, в търсене на приключения и даже по любов или по други причини. По такъв начин тук са достъпни — макар и не постоянно — много жени и дори някои мъже, въпреки че последните са подложени на особено преследване.

Казах вече, че не одобрявам местния „морал“, но и на такива жени бих отговорил с „Не!“ Защо ли?

Първата причина е, че тук като нищо могат да ти надупчат задника с куршуми!

Не се шегувам, скъпи мои. В това „тук и сега“ всяка жена е изключителна собственост на някой мъж. На съпруг, баща, любовник, годеник — на когото и да било. И ако те хване, той е в правото си да те убие и общественото мнение ще е на негова страна; най-вероятно дори няма да бъде наказан за стореното. Но ако ти убиеш него… тогава ти връзват примката на врата и те оставят да висиш, докато умреш!

Явно цената е прекалено висока и аз нямам никакво намерение да рискувам.

Впрочем има малко, но все пак достатъчно на брой жени, които не са „собственост“ на някой самец. Какво те спира пък сега, Лазарус?

На първо място — разноските. (Не казвайте това на Галахад, че ще му разбиете сърцето.) Кандърдисването и преговорите обикновено се проточват, не са проста работа и изискват доста разходи. При „успех“ жената смята устната ви уговорка за нещо като еквивалент на брачен договор.

Освен това е напълно възможно тя да забременее. Трябваше да помоля Ищар да ме стерилизира за времето на пътешествието. (Ужасно се радвам, че не я помолих за това. Тук е моментът да кажа, че копнея да си дойда при вас, скъпи мои, мое второ и трето „аз“, и съм ви безкрайно благодарен, че ми сторихте това добро. Нали не можех да проявя сам инициативата, колкото и да ми се искаше!)

Ако можете, повярвайте ми, Лаз и Лор: тукашните зрели жени не знаят кога могат да забременеят. Те разчитат или на късмета, или на противозачатъчните, които тук или не са сигурни, или нищо не струват. Не могат да научат евентуалната дата на зачеването дори от докторите си, защото онези още не умеят да я определят. Генетиката изобщо не съществува, така че няма и генетици. През 1916 година медицината е твърде примитивна. Лекарите полагат всички усилия, но тяхното изкуство все още доста мяза на шаманство. Хирургията е примитивна, също като шепата лекарства, които, доколкото знам, са безполезни, дори вредни. Що се отнася до контрацепцията — дръжте се да не паднете! — тя е забранена със закон.

Ето още един закон, който е създаден, за да бъде нарушаван… и тук правят точно това. Но законът и обичаите спъват прогреса в тази област. Понастоящем (през 1916 година) най-разпространеният начин за предпазване от забременяване е поставянето на плътно прилепнала гумена кесийка върху мъжкия полов орган… с други думи, те се сношават, без да се докосват. Никакви писъци, моля, вас никой и никога няма да ви принуди да използвате този начин. Разбира се, че човек го е гнус дори да слуша за това.

Но най-интересното съм го запазил за края. Скъпи мои, аз съм безнадеждно покварен. През 1916 година е прието човек да се къпе не по-често от веднъж седмично, като мнозина смятат, че това е напълно достатъчно, а пък според останалите няма нужда от толкова често къпане. Други времена, други нрави. Ако нещо е невъзможно да бъде избегнато, просто трябва да не му се обръща внимание. Прекрасно разбирам, че сега и аз воня като стар пръч. Но навремето съм се наслаждавал на компанията на шестте най-изискани създания в Галактиката, така че мога и да потърпя. По дяволите, само някакви си десет години — нищо работа.

 

 

Ако сте получили поне едно от писмата ми, които ще ви бъдат изпратени от мен през идните десет години, вие сигурно ще се втурнете да уточнявате събитията, случили се през 1916–1919 година по григорианския календар. Избрах периода от 1919 година до 1929 година, защото това беше последният щастлив период в историята на Старата Земя. И още — искаше ми се по този начин да избегна първата от общопланетните войни. Същата, която отначало са наричали Европейска, а после Световна, още по-късно Първа световна война: а в най-късните хроники тя е „Първата фаза на Първата планетарна война.“

Не се съмнявайте в моите намерения да огледам всичко. Планът на пътешествието ми претърпя промени, но те не засягат срещата през 1926 година. Имам някои спомени за войната, макар че тогава бях твърде малък; по-скоро помня написаното в училищните учебници. Страната ни влезе във войната през 1917 година, бойните действия приключиха след една година — точно помня датата, защото всичко се случи на моя шести рожден ден и тогава ми се струваше, че целият шум и ликуване са в моя чест.

Но не мога да се сетя за точната дата на началото на бойните действия. Сигурно, когато съм планирал начинанието си, не съм й обърнал внимание, защото съм смятал да пристигна там вече след 11 ноември 1918 година — в деня, в който войната свърши. Разчитах да се озова в едно напълно благополучно десетилетие и исках да огранича в тези рамки пребиваването си в родината, защото следващите десет години — от 1929 до 1939 година — трудно могат да бъдат наречени щастливи, понеже в края на този период започва Втората фаза от Първата планетна война.

Изобщо не мога да си спомня тази дата — но в паметта ми се е врязала фразата „августовските оръдия“. Тези думи по някакъв начин са свързани с войната… всичко съвпада, помня, че беше топло, навън беше лято — тук август е летен месец — когато Дядката, така наричах дядо ми по майчина линия (чиито потомки сте вие, милички), ми обясняваше в задния двор какво е войната и защо ние трябва да победим.

Едва ли е успял да ми обясни нещо, но аз съм запомнил сериозното му лице, помня какво беше времето (жега) и кога стана това (точно преди вечеря).

И така, аз очаквам, че през идния август страната ще обяви война. Тогава още през юли ще се спотая, защото не изпитвам интерес към войната. Аз знам коя от страните ще победи (подкрепяната от моята държава), знам също, че „войната, сложила край на всички войни“ — така я наричаха — ще завърши с ужасяващо поражение и на победителите, и на победените; тя ще доведе до Великия колапс и ще ме принуди да напусна тази планета. Аз не мога да направя нищо, за да променя това. Парадоксите не съществуват.

Значи ще ми се наложи да се свра в миша дупка. Тогава почти всяка нация на Земята е заела нечия страна. Но малцина са били онези, които са воювали. Бойните действия не са се разпрострели нашироко, и изобщо не са достигнали до страните, разположени на юг оттук, в Централна и Южна Америка. Вероятно ще отида точно там.

Дотогава ми остава почти година. Тук е лесно да бъдеш онзи, за когото се представяш. Никакви идентификационни карти, никакви компютърни кодове, пръстови отпечатъци, номера на сметки за плащане на данъците. Имайте предвид, че на тази планета в това „сега“ живеят почти толкова хора, колкото във вашето „настояще“ живеят на Секундус, и въпреки това на по-голяма част от територията на страната ражданията не се регистрират. Да вземем мен, например — бях регистриран само в архивите на Семействата… Тук човекът е винаги онзи, за когото се представя, и може да напусне страната без никакви формалности. Това е донякъде по-трудно, отколкото да влезеш в страната, но аз разполагам с още доста време, за да обмисля как да свърша тази работа.

От съображения за сигурност съм длъжен да се укривам през цялото време, докато трае войната. Защо? Ще има мобилизация. По дяволите, дори няма да си направя труда да обяснявам този термин на девойки, които едва ли са наясно какво представлява войната. Май трябваше да помоля Ищар да ме направи поне два пъти по-възрастен на външен вид, отколкото изглеждам сега. Ако прекалено дълго се задържа тук, рискувам да стана неволно герой във войната, завършила дълго време преди да порасна и да тръгна на училище.

Забавна ситуация.

Затова ще се постарая да понатрупам пари, които да ми стигнат поне за две години, ще ги превърна в злато (ще ми трябват към осем кила, няма да ми натежат кой знае колко), а после, в началото на следващия юли, ще потегля на юг. Има само един малък проблем — в момента страната води малка гранична война с южния си съсед. (На север не може да се тръгне: там страната вече е встъпила в голяма война.) На изток океанът гъмжи от военни подводници; те нападат всичко, което плава. Но на запад океанът е чист от подобно зло. Ако се кача на кораб на западния бряг, ще успея да остана извън зоната на бойните действия. Междувременно ще трябва да наблегна на ученето на испанския — той прилича на галакта, но е по-приятен. Ще си намеря учителка… не, Лаз, не учителка за в леглото. Не можеш ли поне веднъж да си помислиш за нещо друго?

(Всъщност, мисли си, миличка, за какво друго да мислиш? За пари ли?)

Между другото, за парите. В момента тъкмо с това смятам да се заема. Страната се готви за избори и единствено аз на цялата Земя знам кой ще спечели. Защо това се е врязало в паметта ми? Я погледнете под какво име съм регистриран в архива на Семействата.^[1]

Въпросът е само как да спечеля пари от залагане за резултата от изборите. С печалбата знам какво ще направя — ще играя на борсата, за мен няма да има риск, тъй като икономиката на страната вече е преминала във военно положение и аз знам, че няма да настъпят промени.

Но би ми се искало да приемам залозите, а не да ги правя, защото последният вариант е свързан с големи рискове за кожата ми, тъй като нямам нужните политически връзки.

Нали разбирате… не, по-добре е за начало да обясня как е устроен местният живот.

Канзас Сити е приятно местенце. Тук има сенчести улици, покрайнините му са чаровни, а булевардите и парковете са известни кажи-речи на цялата планета. С чудесни павирани пътища, само за автомобилите, които стават все по-популярни. Преобладаващото мнозинство от населението на тази държава все още трамбова калта по черните пътища, а из чудесните павирани улици на Канзас Сити е по-лесно да срещнеш автомобил, отколкото теглена от кон каруца.

Градът процъфтява, той се е превърнал във втори по големина пазарен и транспортен център на най-производителния селскостопански район на Земята. Тук има и зърно, и телешко, и свинско. Недотам привлекателните отпадни продукти на тази търговия биват поглъщани от водите на реката, а гражданите се заселват на прекрасните залесени хълмове. Когато времето е влажно, се случва да лъха на смрад, когато вятърът духа откъм оборите: през останалите дни въздухът е чист, прозрачен и свеж.

Градът е тих. Няма голямо движение: само потропването на копитата по паважа или предупредителният сигнал на градската железопътна машина нарушават тишината; дори крясъците на играещите деца звучат по-силно.

Галахад много се интересува от начините, по които това общество прекарва свободното си време, а не от икономиката. И аз също, макар че работя каквото ми падне, за да се издържам. Но не играя. Като говоря за игра, нямам предвид секса. Сексът не може да отнема прекалено много време на един възрастен човек (с изключение на няколко странни личности, подобни на Казанова и, разбира се, на Галахад.)

През 1916 година (нищо от онова, за което ви разказвам, няма да оцелее след десет години, а още повече след век; тези години сложиха край на ерата) типичният канзаски гражданин се занимава с обичайните игри: прекарва времето си в църквата, с роднините по кръв и брак, обядва, устройва излети, играе на различни игри, но не и хазартни, просто ходи на гости, на сладки приказки. В крайна сметка това не му коства нищо, освен че му се налага да отделя достатъчно много време на църквата, която тук изпълнява не само ролята на клуб, но и на храм.

Главното платено увеселение са така наречените „движещи се картинки“, когато едно драматично представление се демонстрира върху бяла стена с помощта на черно-бели рисунки. Развлечението е нова мода, ползва се с изключителна популярност и е много евтино — цената му е грош, така се казва дребната монета, която плащат за вход. Тези театри се намират кажи-речи на всяка крачка. Подобните форми на развлечение и техните технологични производни са допринесли — или по-точно ще допринесат — за разрушаването на тази система в не по-малка степен, отколкото автомобилите (нека Галахад изкаже мнението си по въпроса), но през 1916 година още нищо не се е случило и засега си имам работа с едно стабилно и съвсем утопично общество.

Анемията още е в скрита форма: нормите са стабилни, обичаите са задължаващи и никой в това „тук и сега“ дори не предполага, че живее в една агонизираща култура. Грамотността е достигнала най-високото равнище, което е било писано да достигне този свят. Скъпи мои, хората през 1916 година просто няма да повярват, ако им бъде разказано каква ще е 2016 година, те няма да повярват дори, че всеки момент ще влязат в първата от последните войни; ето защо човекът, на чието име съм бил кръстен, ще бъде преизбран. „Ние сме неутрални!“,

„Ние сме прекалено горди, за да воюваме!“, „Той ни опази от войната!“ Под тези лозунги те маршируват към ръба на пропастта, без да знаят още, че тя е някъде близо.

(Стана ми тъжно, като си спомних какво се е случило… тоест какво ще се случи…)

А сега да погледнем опаката страна на този чаровен град.

Смята се, че е управляван демократично. Обаче на практика — нищо подобно; всичко се ръководи от един политик, който не заема изборна длъжност. Изборите са придружени от тържествен ритуал, но този човек сам предрешава техния изход. Улиците са павирани прекрасно, защото средствата, отпуснати от бюджета, са платени на неговата компания… заради собствената му изгода. Училищата са превъзходни, но обучението е наистина добро, защото това е по угодата на монарха: той е благороден прагматик и не е прекалено алчен. „Престъпленията“ (с това понятие се обозначава нещо незаконно, в него влизат и проституцията, и хазартът) се изкореняват от неговите помощници, докато той самият не си мръдва и пръста за нищо.

Повечето от така наречените „престъпления“ се извършват от организацията, наричана понякога „Черната ръка“, но през 1916 година тя още не е получила това си име и не е заявила за съществуването си. Но именно тя е причината да ме е страх да приемам облози за изборите; за да не посегна върху монопола на някои от помощниците на този политик — подобна постъпка може да ми се отрази крайно нездравословно.

Значи ще се обзалагам по местните правила и ще си трая.

Заможните граждани, които притежават красиви къщи, градини и имат щастливи деца, не виждат — и според мен дори не подозират — какво точно става, а още по-малко разсъждават за всичко, което се случва. Градът е разделен на зони с ясно очертани, но с нищо незабележими граници. Потомците на някогашните роби живеят в зоната между приличната част на града и района, заселен от отритнатите от обществото, които практикуват занимания, подобни на хазарта и проституцията. Нощем тези зони се смесват — само с мълчаливото съгласие на боса. През деня нищо не може да бъде забелязано. Босът поддържа желязна дисциплина и я осигурява с прости мерки. Чух, че имал само три железни правила: улиците трябва да са добре павирани, училищата не бива да се закачат, никакви убийства на хора, южно от съответната улица.

През 1916 година всичко това върши чудесна работа — но то няма да продължи дълго.

Трябва да спирам, защото имам уговорка с фотостудиото на Канзас Сити и искам да се възползвам от лабораторията като частно лице. А после ще се върна към бизнеса си, за да отървавам по напълно законен начин хората от излишните им долари.

 

С вечна любов, в очакване на нова среща:

Л.

 

П.С. Само да можехте да ме видите с бомбето ми!