Робърт Хайнлайн
Достатъчно време за любов (22)

Вариации на тема XI
Разказ за осиновената дъщеря

Когато небето потъмнее, застани до мен на древната планета на хората и се обърни на север, прекарай поглед по дължината на Голямата мечка и се спри малко по-нататък, вляво… Е, какво, виждаш ли? Усещаш ли? Няма нищо, освен студ и мрак? Опитай отново, затвори очи, вгледай се пак, вече с вътрешния си поглед, вслушай се в крясъците на дивите патици, които отекват в безкрайното пространство…

Ето го сиянието! Задръж видението и насочи кораба си нататък, през изкривеното пространство. Леко, леко, внимавай да не подминеш целта. Девствена планета. Нови начала…

Удроу Смит, човек с много лица и имена, преживял какво ли не, кацна с отряда си на Нови начала — планета, чиста и ведра като утро. „Пристигнахме“ — уведоми той спътниците си. Безброй мили девствена прерия, безкрайни гори, недокоснати от брадва, криволичещи реки, високи планини — навред богатства и навсякъде дебнеща опасност. Тук ще живееш, тук ще умреш; единственият грях е да престанеш да се бориш. Хващай лопатата, изкопай основите, вземи брадвата, построй си колиба; догодина ще стане по-голяма, догодина ще я укрепиш, догодина браздата ще е по-дълга.

Учи се да отглеждаш растения, учи се да ги ядеш. Тук не можеш да купиш нищо, учи се да правиш всичко със собствените си ръце! Как можеш да научиш нещо, без да си го пробвал? Сбъркаш ли — опитвай пак и пак…

 

 

Ърнест Гибънс, същият този Удроу Смит, известен и под името Лазарус Лонг и така нататък, президент на Търговската банка на Нови начала, излезе от столовата „Уолдорф“. Застана на верандата и зачопли с клечка зъбите си, докато делово оглеждаше улицата. Към половин дузина оседлани мулета и един галопер с намордник бяха вързани на коневръза до нозете му. Вдясно, под навеса на търговска къща „Търкулнат долар“, собственост на Е. Гибънс, се разтоварваха керван мулета. В прахта насред улицата се търкаляше куче, грижливо заобикаляно от многобройните ездачи. Вляво, на отсрещната страна на улицата орляк от десетина деца шумно играеха в двора на началното училище на мисис Мейбъри.

Без да се помръдне от мястото си, той успя да изброи трийсет и седем души. Какви големи промени за осемнайсет години! „Търкулнат долар“ вече не беше единственото селище и дори не бе най-голямото. Нови Питсбърг бе далеч по-голям (и по-мръсен), Сепарация и Единство също можеха да се смятат за градове. И всичко това само след два заселнически курса и след като колонията насмалко не загина от глад през първата зима.

Той не обичаше да си спомня за тази зима. Онова семейство… канибализмът така и не беше доказан… но все пак бе добре, че те вече не бяха между живите.

Но всичко това бе минало. Слабите измряха, лошите починаха или бяха убити; както винаги оцеляха силните, умните и благородните. Нови начала бе планета, с която можеше да се гордее, и щеше да става все по-хубава и по-хубава с годините.

Обаче двайсет години на едно и също място е предостатъчно, време му бе пак да потегля на път. В много отношения беше далеч по-забавно, когато те с Анди — успокой, Господи, кротката му и невинна душа — заедно се шляеха от звезда на звезда, прокарваха нови пътища и никога не се спираха на едно място по-дълго, отколкото бе необходимо, за да преценят перспективите. Зачуди се дали синът му Закър ще се върне навреме заедно с третата партида заселници.

Повдигна шотландската поличка и се почеса над дясното коляно; по-точно провери дали бластерът е на мястото си. Затегна колана си, за да се докосне до игления пистолет; почеса се по тила и се убеди, че втората кама е там, където трябва да бъде. Вече бе готов да се присъедини към обществото, но се подвоуми дали да се върне на бюрото си в банката, или ще е по-добре да отиде право в търговската къща, за да провери доставките. Нито едното, нито другото го блазнеше.

Едно от вързаните мулета му кимна. Гибънс погледна добичето и рече:

— Здрасти, Бак. Как си, момче? Къде ти е шефът?

Бак сви устни и шумно изпръхтя:

— Панк!

„Ясно — помисли си Гибънс, — щом Клайд Лиймър е вързал мулето си тук, а не пред банката, значи е решил да мине през страничния вход, за да поиска поредния заем. Е, да видим как ще ме намери.“

Нямаше смисъл да ходи в търговската къща — не само защото Клайд щеше да се отбие и в нея; Гибънс просто не искаше да нервира Рик, като се появи там, преди оня да успее да свие обичайния си дял. Трудно се намира добър склададжия, а Рик винаги е бил честен — ограничаваше се в рамките на петте процента, нито повече, нито по-малко.

Гибънс се порови в джоба на якето си, намери бонбона, сложи го върху дланта си и го подаде на Бак. Мулето внимателно взе лакомството и кимна в знак на благодарност. Гибънс си помисли, че след изобретяването на Двигателя на Либи тези мулета-мутанти бяха оказали огромна помощ на колонизацията на различни планети. Те понасяха леко междузвездните пътувания, потопени в студен сън, докато, ако си поръчваш свине, обикновено получаваш половината стадо във вид на свинско. Освен това мулетата умееха да се защитават; обикновено мулето можеше да умъртви с къчове див галопер.

— Доскоро, Бак — каза Гибънс. — Ще ида да се поразходя. Разходка. Кажи го на шефа си.

— Шкорро! — отвърна мулето. — Шао!

Гибънс зави наляво и излезе от града, като междувременно размишляваше каква сума може да даде на Клайд Лиймър срещу Бак за залог. Добродушното и умно жребче беше ценно, а Клайд нямаше вече какво друго да заложи. Гибънс не се съмняваше, че след като заложи Бак, Клайд ще успее да се изправи отново на крака — но само до момента, в който заемът трябва да се върне. Обаче място за жалост нямаше. Човек, който не е способен да се изхрани на Нови начала, не струва нищо, няма смисъл да му се помага.

Да, нямаше полза да дава на Клайд на заем дори един долар! По-добре просто да му предложи да купи мулето му за цена, десет процента по-висока от реалната. Не се полага на един мързелив безделник да притежава толкова работливо добиче. Гибънс нямаше нужда от ездитно муле… но не беше зле да отделя по час на ден за езда. На бюрото в банката телесата ти започват да се отпускат.

Дали пък да не се ожени пак и да подари Бак на булката като сватбен подарък? Интересна идея, но малкото Хауардовци на планетата вече се бяха изпоженили и още нямаха дъщери на подходяща възраст — всички чакаха планетата да се засели дотолкова, че Семействата да могат да си направят клиника тук. Така е по-безопасно. Когато веднъж си се опарил, винаги след това внимаваш. Гибънс избягваше Хауардовците; по принцип всички те се избягваха един-друг в присъствието на ефимерни. А не би било зле да се ожени пак. Например в семейство Меджи — всъщност Барстоу — растат две или три девойки. Дали да не се отбие там някой път?

Гибънс се чувстваше доволен и сит; стомахът му беше пълен с пържени яйца, а умът му — с коварни планове. Размишляваше къде би могъл да намери жена, способна да сподели неговия ентусиазъм и да го допълни със собствения си. Ърни познаваше няколко дами, които можеха да го разберат, но в това време на деня те бяха недостъпни и от кавалерийски атаки не би имало полза. А той не планираше нищо сериозно. Не беше честно да обещава нещо на една ефимерна, колкото и мила да е тя; особено пък ако наистина е мила.

Банкерът Гибънс беше стигнал до покрайнините на градчето и вече се канеше да се връща, когато забеляза, че над някаква къща в далечината се издига дим. Домът на семейство Харпър. По-точно бившият им дом, поправи се той, тъй като се бяха махнали, а на тяхно място се бяха настанили Бад Брендън и съпругата му Мари, прекрасна млада двойка от втория кораб. Едно дете ли имаха? Май да.

Да запалят огън в огнището в такъв ден? Сигурно горят боклука…

Обаче пушекът не излизаше от комина!

Гибънс хукна към къщата.

 

 

Когато стигна до къщата на семейство Харпър, вече бе лумнал целият покрив. Гибънс се спря и се опита да прецени ситуацията. Както и повечето стари къщи, и тази на Харпърови нямаше прозорци на първия етаж, единствената врата се отваряше навън и бе масивна — така се строеше навремето, когато на всички тук им досаждаха галоперите и драконите.

Отварянето на вратата означаваше да се усили още повече бушуващият огън.

Отказа се от тази идея: вратата трябваше да си остане затворена. Докато тичешком обикаляше къщата, той се вглеждаше в прозорците на втория етаж, като преценяваше как би могъл да се покатери горе с помощта на стълба или на нещо друго. Дали имаше някой в къщата? Нима Брендънови нямаха поне въже с възли против евентуални пожари? Сигурно не: хубавите въжета се докарваха от Земята, струваха по деветдесет долара на метър и семейство Харпър едва ли биха забравили тук нещо толкова ценно.

Ето един отворен прозорец, нагоре се вият струи дим…

Гибънс изкрещя с цяло гърло:

— Хей! Има ли някой в къщата?

До прозореца се появи някой и му хвърли нещо.

Той механично подложи ръце, за да го хване — и още докато нещото беше във въздуха, разбра какво са му хвърлили. Падна на земята, в опит да смекчи удара. В ръцете му се бе озовало малко дете.

Гибънс погледна нагоре и забеляза ръката, провесена от перваза… Но в този момент покривът рухна и ръката изчезна.

Гибънс бързо стана, държейки в ръце мъничкото момче — не, беше момиченце — и бързо закрачи, отдалечавайки се от мястото на трагедията. Едва ли някой би оцелял сред бушуващия огън, оставаше само да се надява, че домакините бързо са се простили с живота и да се опита да не мисли повече за това. Люшна детето в ръцете си.

— Добре ли си, миличко?

— Мисля, че да — отвърна момиченцето със сериозен тон, — но на мама й е страшно зле.

— С мама вече всичко е наред, скъпа — нежно каза Гибънс, — и с тате също.

— Сигурен ли си? — Детето се извърна в ръцете му и се опита да погледне горящата къща.

Той надигна рамото си.

— Сигурен съм. — Хвана я още по-здраво и пое към града.

По средата на пътя ги срещна Клайд Лиймър, който яздеше Бак. Клайд спря мулето.

— Ето къде сте били! Бих искал да поговоря с вас.

— После, Клайд.

— А? Вие не разбирате. Трябват ми пари. Цяло лято не ми върви — губя всичко, до което се докосвам…

— Затваряй си устата, Клайд!

— Какво? — Лиймър май едва сега забеляза какво носи банкерът. — Ей! Това не е ли детето на Брендънови?

— Да.

— Така си и помислих. А ще ми отпуснете ли заем?

— Казах да млъкваш! Банката няма да ти заеме нито един долар.

— Но поне ме изслушайте! Според мен обществото е длъжно да помага на фермерите, ако не им върви. Ако не сме ние, фермерите…

— Ти ме изслушай! Ако работеше така, както ти мели езикът, нямаше да се оплакваш от липса на късмет. Дори в конюшнята ти е мръсно. Мм… колко искаш за добичето си?

— За Бак ли? Нямам намерение да продавам Бак. Но ето какво, имам предложение към вас, господин банкер. Вие сте добър човек, макар и грубиянин, и аз знам, че не искате децата ми да умрат от глад. Бак е ценно имущество и сигурно може да бъде заложен за… да речем… е, вие кажете за колко…

— Клайд, ако ти наистина желаеш доброто на децата си, прережи си гърлото. Тогава хората ще ги осиновят. Никакви заеми, Клайд — нито долар, нито дайм. Но съм готов да купя Бак още сега. Казвай цената.

Лиймър преглътна и след кратка пауза рече:

— Двайсет и пет хиляди.

Гибънс тръгна към града.

— Двайсет хиляди! — побърза да каже Лиймър.

Гибънс не отговори. Лиймър изпревари банкера и се спря пред него.

— Вие ме изнудвате. Осемнайсет хиляди — и смятайте, че сте ме обрали.

— Лиймър, аз не те обирам. Ако искаш, предложи го на търг, а аз ще участвам, ако пожелая. Според теб колко ще ти предложат?

— Хм… около петнайсет хиляди.

— Така ли смяташ? А аз — не. Ще ти кажа на колко години е без да гледам зъбите му и колко си платил за него при кораба. Знам какво могат да си позволят тукашните хора и колко могат да платят. Е, решавай, нали той е твой? Само че имай предвид, че колкото и да поискаш, все едно ще трябва да дадеш десет процента на онзи, който води търга, дори мулето да не бъде продадено. Но това си е твоя работа, Клайд. А сега се махай от пътя ми — искам по-бързо да занеса момиченцето в града и да го сложа да спи, доста неща са му минали през главата.

— Ъ… а вие колко давате?

— Дванайсет хиляди.

— Е, знаете ли, това си е грабеж!

— Можеш да не се съгласяваш. Да предположим, че на търга ти дадат петнайсет хиляди, тогава за тебе ще останат тринайсет хиляди и петстотин. Но ако на търга оценката е само десет хиляди — а според мен това е по-вероятно — ти ще получиш само девет хиляди. Довиждане, Крайд, бързам.

— Добре де… тринайсет хиляди.

— Вече ти казах моята цена, Клайд. Често си имал вземане-даване с мен и знаеш, че като кажа нещо — край, няма смисъл да се пазариш. Но ако добавиш седлото, юздите и ми отговориш на един въпрос, ще те утеша с още пет стотачки.

— Какъв въпрос?

— Защо ти трябваше да емигрираш?

Лиймър, изглежда, се учуди, после тъжно се усмихна.

— Защото откачих, ако искате да научите истината.

— Всички сме такива донякъде. Това не е отговор, Клайд.

— Какво пък… Баща ми беше банкер и също толкова печен като вас. Всичко си ми беше наред: уважаваха ме, преподавах в колеж. Но не ми плащаха много добре, а старецът винаги ми се присмиваше, когато останех без пари; пъхаше си носа където не трябва, подиграваше ми се. Накрая така ми писна, че го попитах дали не би искал да даде на двама ни с Ивона нашия дял, като ни плати билетите за Анди Джей? Ние заминаваме, а той се отървава от нас.

За мое учудване той се съгласи. Но аз не се отказах. Смятах, че човек с моето добро образование може да стане преуспяващ навсякъде… Нали не заминавахме за някоя дива планета, все пак дойдохме с втората вълна — може би си спомняте?

Но не се озовахме там, закъдето се бяхме запътили, а в най-затънтено място и ми се наложи да се занимавам с неподобаващи за един джентълмен неща. Но само изчакайте, господине, децата растат и ще имат нужда от по-сериозно образование от онези елементарни неща, които преподава мисис Мейбъри в така нареченото си училище. И тогава ще имате нужда от мен — и вие тепърва ще разговаряте учтиво с господин професора, така ще ми викате тогава. Ще видите!

— Пожелавам ти късмет. Та приемаш ли предложението ми? Дванайсет хиляди и петстотин, заедно със седлото и юздите.

— Уф… нали казах „да“, не беше ли така?

— Нищо не си казал.

— Добре, съгласен съм.

Сериозното момиченце спокойно слушаше разговора.

— Ще можеш ли да постоиш за момент права, скъпа? — попита Гибънс.

— Да.

Той я остави на земята, момиченцето се разтрепери и се вкопчи в шотландската му пола. Гибънс бръкна в кожената си чанта, а после използва широката задница на Бак за маса и попълни чека и акта за продажба, след което връчи документите на Лиймър.

— Занеси това на Хилда, тя е в банката. А акта за продажбата го подпиши и ми го дай.

Лиймър мълчаливо се подписа, погледна чека, сложи го в джоба си и върна на Гибънс акта за продажбата.

— Е, благодаря на банкера скръндза. Къде да доставя мулето?

— Вече си го доставил. Слизай!

— Какво? А как ще стигна до банката? И как ще се прибера у нас?

— Пеша.

— Какво? А, без такива номера. Ще получите мулето, когато получа парите. В банката.

— Лиймър, платих ти повече, защото мулето ми трябва сега, но виждам, че не сме се разбрали. Добре, дай ми чека и си вземи разписката.

Лиймър трепна.

— О, не, недейте! Сделката е сключена.

— Тогава моментално слизай от мулето ми! — Гибънс многозначително сложи длан върху дръжката на ножа, без който мъжете не излизаха от домовете си. — И тичай в града, за да успееш, преди Хилда да затвори. Размърдай се! — Очите му, студени и невъзмутими, гледаха право в Лиймър.

— Не разбирате ли от шега? — измърмори Лиймър, слизайки от мулето. И хукна към града.

— Ей, Клайд!

Лиймър се спря.

— Какво искате пък сега?

— Ако видиш, че насам идва доброволният пожарникарски отряд, кажи им, че са закъснели: къщата на Харпърови изгоря. Но нека Маккарти да изпрати там двама-трима души да огледат пожара.

— Добре!

— А какво си преподавал, Клайд?

— Аз ли? Творческо писане. Нали ви казах, че съм с добро образование.

— Така е, каза ми. Побързай, докато Хилда не е затворила. Тръгва си по-рано, за да вземе децата си от училището на мисис Мейбъри.

Без да обръща повече внимание на Лиймър, Гибънс вдигна момиченцето и каза:

— Кротко, Бак. Мирувай, старче! — И внимателно сложи детето да седне на врата на мулето. — Дръж се за гривата! — После пъхна крака си в лявото стреме, качи се на седлото зад момиченцето и го придърпа по-близо до себе си. — Е, а сега се дръж за ей това нещо с двете ръце, скъпа. Удобно ли ти е?

— Забавно е!

— Даже много, мъниче. Бак! Чуваш ли ме, момче?

Мулето кимна.

— Тръгвай към града! Върви бавно! Внимавай да не се спънеш, ясно ли е? Нямам намерение да дърпам юздите.

— Паввно… тттка?

— Така, Бак.

Гибънс хвърли юздата на врата на Бак и стисна хълбоците му с колене. Бак пое към града.

След няколко минути малкото момиченце тъжно попита:

— А какво ще стане с мама и тате?

— С мама и тате всичко е наред. Те знаят, че се грижа за теб. Как се казваш, миличка?

— Дора.

— Хубаво име. Дора. Много мило. А искаш ли да научиш моето?

— Този чичо ти викаше „банкер“.

— Това не ми е името, Дора, а нещо, което работя понякога. Казвам се… чичо Гиби. Можеш ли да го повториш?

— Чичо Гиби. Забавно име.

— Така е, Дора. А пък ние яздим Бак. Той ми е приятел и ще стане и твой приятел, така че се поздрави с него.

— Здрасти, Бак.

— Здрратти… орра!

— Я, той говори по-разбираемо от повечето мулета! Нали?

— Бак е най-доброто муле на Нови начала. Той е най-умният, а когато се отървем от тази юзда — Бак няма нужда от нея, — той ще говори още по-разбираемо… Ще можеш да го научиш на нови думи. Съгласна ли си?

— О, да! — отвърна Дора. — Ако мама позволи.

— Ще позволи, бъди сигурна. А ти обичаш ли да пееш, Дора?

— О, разбира се. Знам една песничка за пляскане с ръчички. Но сега не може да пляскаме. Или може?

— Точно сега смятам, че трябва да се държиш по-здраво. — Гибънс бързо попрехвърли в ума си всички весели песни, които знаеше. Около дузина не ставаха за нежните уши на млади създания и незабавно бяха отхвърлени. — А тази как ти се струва?

Има заложна къща

зад ъгъла —

там обикновено си държа балтона.

— Можеш ли да изпееш това, Дора?

— О, това е лесно! — И момиченцето запя с тъничко гласче, толкова звънко, че Гибънс си спомни за чуруликането на земните канарчета. — А това всичко ли е, чичо Гиби? И какво е „заложна къща“?

— Това е мястото, където си държиш балтона, ако можеш да минеш без него. Има още доста куплети, Дора. Хиляди са.

— Хиляди? А това много ли е? Сигурно почти колкото сто?

— Почти, Дора. Ето ти още един куплет:

Има лавка

до заложната къща —

там сестра ми продава бонбони.

— Обичаш ли бонбони, Дора?

— О, да! Но мама казва, че са скъпи.

— Догодина няма да са толкова скъпи, Дора. Засадили са повече захарно цвекло. А сега отвори уста, затвори очи и ще видиш какво ще получиш. — Гибънс се порови в джоба на якето си. — Извинявай, Дора, изненадата се отлага: Бак получи последния бонбон. Той също обича бонбони.

— Наистина ли?

— Да, и аз ще те науча как да му даваш, така че да не останеш случайно без някой пръст. Но бонбоните не са много полезни за него и Бак ги получава само понякога, като специална награда. Защото се е държал добре. Нали, Бак?

— О’хей!… Жеффе!

 

 

Училището на мисис Мейбъри беше пред затваряне, когато Гибънс спря Бак пред вратата. Когато свали Дора на земята, стана ясно, че момиченцето е много изморено и той го вдигна на ръце.

— Почакай тук, Бак.

Любопитните ученици се отдръпнаха, за да сторят път на гостите.

— Добър вечер, мисис Мейбъри.

Гибънс дойде тук почти по инстинкт. Собственичката на училището беше белокоса вдовица на около петдесет, ако не и на повече години. Тя бе надживяла двамина съпрузи и сега мечтаеше за трети, но предпочиташе да се осланя само на себе си, вместо да живее с някоя от своите дъщери, снахи или доведени дъщери. Тя беше от хората, които споделяха ентусиазма на Гибънс относно удоволствията от живота, но бе не по-малко предпазлива от него. Гибънс я смяташе за разумна във всяко отношение и би видял в нея превъзходен обект за женитба, ако не беше неприятният факт, че времето на двамата се измерваше по различни часовници.

Разбира се, той не й позволяваше да се досети за това. И двамата бяха пристигнали с първия кораб. Той не спомена, че е Хауардовец и че наскоро се е подмладил на Секундус. Преди да се върне на Земята след подмладяването си и да организира миграцията, Гибънс беше решил да изглежда като трийсет и пет годишен. И оттогава грижливо се правеше, че остарява с всяка изминала година. Минаваше за връстник на Хелън Мейбъри, тя го даряваше с приятелството си и понякога споделяше с него общото удоволствие, без да се опитва да го обсеби. Той много я уважаваше.

— Добър вечер, мистър Гибънс. Та това е Дора! Къде беше, скъпа? Какво се е случило? И… нима това е синина? — Когато я огледа по-внимателно, тя забеляза, че детето е изцапано от глава до пети в сажди. Изправи се. — Май е просто кал. Радвам се, че я виждам. Притесних се днес сутринта, когато Дора не дойде както обикновено с децата на Паркинсънови. На Мари Брендън вече й наближава терминът… сигурно го знаеше?

— Чувал бях нещо по въпроса. Къде мога да оставя Дора за няколко минути? Трябва да си поговорим насаме.

Очите на мисис Мейбъри леко се разшириха.

— На дивана… не, остави я на моето легло.

Тя заведе гостите в стаята си и не каза нито дума за това, че покривката на леглото може да се изцапа. След като Гибънс обеща на Дора, че излизат само за секунди, възрастните се върнаха в класната стая.

Гибънс обясни какво се е случило.

— Дора не знае, че родителите й са загинали. Хелън… според мен не бива да й се казва това.

Мисис Мейбъри се замисли.

— А ти сигурен ли си, че и двамата са загинали, Ърнест? Бад е можел да забележи пожара, ако е работил на собствената си нива, но понякога той работи при мистър Паркинсън.

— Хелън, ръката, която видях, не беше женска. Освен ако от вътрешната страна китката на Мари Брендън не е била обрасла с гъсти черни косми.

— Не, това със сигурност е бил Бад. — Тя въздъхна. — Значи момиченцето е осиротяло. Горката малка Дора! Такова добро дете. Толкова е схватлива.

— Ще можеш ли да се грижиш за нея няколко дни, Хелън?

— Как можа да го кажеш, Ърнест! Това си е почти обида. Ще се грижа за Дора колкото е необходимо.

— Извинявай, не исках да те засегна. Според мен няма да мине много време и някой ще я осинови. А ти междувременно записвай разходите, после ще сметнем колко ще струва издръжката й.

— Няма да има разходи, Ърнест. Освен за храна, но тя яде колкото едно пиленце. Аз мога да похарча толкова за трохичките на детенцето на Мари Брендън.

— Така ли? Пък аз ще се опитам да й намеря семейство. Да кажем, Лиймър или някой друг.

— Ърнест!

— Недей да се ежиш, Хелън. Последното, което направи баща й преди смъртта си, бе да ми даде детето си. И не ставай глупачка, нали знам до последното пени колко си спестила, като се има предвид, че за преподаването ти плащат по-често с храна, отколкото с пари. Целият въпрос е в парите в брой. Семейство Лиймър с радост ще я вземат, ще се намерят още неколцина желаещи. Обаче няма да оставя тук Дора, освен ако не ти дойде мозъкът в главата.

Мисис Мейбъри заприлича на черен облак, после изведнъж се усмихна и се подмлади с няколко години.

— Ти си грубиян, Ърнест. И кучи син. И още някои неща, които мога да ти ги кажа само в леглото. Е, добре, нека в издръжката влизат престоят и храната.

— И обучението. Плюс всички останали разходи. Да кажем, сметките за доктор.

— Три пъти кучи син. Винаги плащаш за всичко, така ли? Аз ли не те познавам? — Тя погледна към отворените прозорци. — Хайде, дръпни се настрана и да приключим сделката с целувка. Кучи син.

Те се дръпнаха в ъгъла, където никой не можеше да ги види, и тя подари на Ърнест сочна целувка, която със сигурност би смаяла съседите.

— Хелън…

Тя докосна с устни неговите.

— Днес ще ви отговоря с отказ, мистър Гибънс. Ще трябва да се заема с малката.

— Исках само да те помоля да не я къпеш, докато не доведа доктор Краусмайер, за да я прегледа. Изглежда си съвсем наред, но всичко е възможно — от счупени ребра до мозъчно сътресение. О, разбира се, можеш да я съблечеш и да я разтриеш с гъба, от това няма нищо да й стане, пък и на доктора ще му е по-лесно да я прегледа.

— Да, скъпи. Само престани да ме опипваш по задника, мръснико, за да мога да се заловя за работа. И така, ти отиваш за доктор.

— На секундата, мисис Мейбъри.

— До скоро, мистър Гибънс. Оревоар.

Гибънс нареди на Бак да го изчака и се отправи към „Уолдорф“, където, както и беше очаквал, откри доктор Краусмайер. В бара. Лекарят с мъка откъсна поглед от чашата си.

— Ърнест! Какво е това, дето го чувам за къщата на Харпърови?

— Ти ми кажи какво е това, дето си го чул. Остави тая чаша и взимай чантата. Бързо!

— Хайде бе! Още не съм се сблъсквал с толкова спешни случаи, че човек да не може да си допие питието. Тук се отби Клайд Лиймър и ни черпи всичките, включително и мен, а ти сега искаш да зарежа авантата? Той каза, че къщата на Харпърови е изгоряла и че цялото семейство Брендън е загинало. Разправя, че се опитал да ги спаси, но не успял.

Гибънс си помисли, че не би било зле още нощес Клайд Лиймър и доктор Краусмайер да претърпят смъртоносна злополука. Но ако Клайд нямаше да е голяма загуба, то при евентуална смърт на доктора щеше да се наложи самият Гибънс да поеме работата, а в дипломите му фигурираше съвсем друго име. Освен това, когато беше трезвен, докторът беше един много добър лекар.

„Ти самият си виновен за това, човече — каза си Гибънс. — Преди двайсет години ти беше този, който разговаря с него и му даде субсидия. Тогава видя в него бляскав млад лекар и не забеляза пияницата.“

— Щом вече спомена за това, докторе, аз видях как Клайд бързаше към къщата на Харпърови. И ако е казал, че не е успял да ги спаси, то аз ще потвърдя думите му. Но не загина цялото семейство: малката им дъщеричка Дора оцеля.

— Да, разбира се, и Клайд разправяше същото нещо. Той каза, че не е успял да спаси само родителите й.

— Точно така. Затова искам сега да прегледаш това малко момиченце. Има много синини и драскотини по тялото, възможно е да има счупвания и вътрешни увреждания, както и да се е натровила с дим и безспорно е налице силен емоционален шок. Нещо твърде сериозно за нейната крехка възраст. Сега е при мисис Мейбъри. — Гибънс помълча и тихо добави: — Предполагам, че наистина трябва да побързаш, докторе. Не мислиш ли?

Доктор Краусмайер погледна нещастно питието си, а после се изправи и каза:

— Любезни домакине, ще бъдете ли така добър да скриете тази чаша под тезгяха? По-късно ще се върна. — И след тези думи взе чантата си.

Прегледът не показа нищо обезпокоително, но за всеки случай доктор Краусмайер даде на момиченцето успокоително. Гибънс изчака Дора да заспи, а после отиде да търси временно жилище за новото си ездитно животно. Отиде при братята Джоунс („Породисти мулета. Купуваме, продаваме, даваме под наем, провеждаме търгове.“), тъй като техният бизнес беше заложен в неговата банка.

Минерва, това не беше планирано, всичко се случи от само себе си. Чаках да осиновят Дора няколко дни, после няколко седмици и така нататък. Откривателите на нови земи се отнасят към децата по-различно от гражданите. Онези, които не обичат децата, не стават първооткриватели. Още щом децата им излязат от бебешка възраст, те започват да носят приходи. В земите, които се заселват тепърва, децата са помощници.

Разбира се, не смятах да се заемам с възпитанието на една ефимерна, и през ум не ми минаваше, че ще ми се наложи да върша подобно нещо. Защо ли? Нямаше никаква нужда да го правя. Вече бях започнал да вкарвам в ред работите си и смятах да напусна планетата в най-скоро време, веднага щом се появи синът ми Закър.

Тогава бяхме партньори със Зак; отношенията ни се базираха на взаимно доверие. Той беше млад — само на век и половина — съобразителен и упорит. Беше ми син от Филис Бригс-Спърлинг — предпоследната ми по онова време съпруга. Тази Филис беше прекрасна жена и чудесен математик. Направихме с нея седем деца и всяко от тях ме превъзхождаше по ум. Аз й бях четвъртият мъж^[1]. И доколкото си спомням, тя е първата жена, получила възпоменателен медал „Айра Хауард“ за около стоте си чеда, регистрирани в аналите на Семействата. Удаде й се да го постигне за по-малко от два века. Впрочем, Филис беше обикновено момиче, което претендираше само за молив, хартия и време, през което да се занимава с геометрия.

Но аз се отвлякох от темата. За да се извлече печалба от преселничеството, са необходими поне подходящ кораб и двама партньори, които умеят да го пилотират. Те трябва да могат да агитират хората за заселници и да бъдат техни водачи, а не да зарежат на произвола на съдбата кораба, натъпкан с хора, както се случваше често в началото на Диаспората.

Ние със Зак правехме всичко както трябва и се редувахме в изпълняването на ролите капитан в космоса и лидер на новата планета. Партньорът, който останеше на планетата след поредното отлитане на кораба, трябваше наистина да бъде пионер, защото в тая работа няма начин да изхитруваш и да се отървеш само с даване на указания. Не е задължително да си политически лидер на колонията — лично аз предпочитах да избягвам това бреме, за да губя по-малко време в празни приказки. Важното е да се наредиш след оцелелите, да се окажеш човек, способен да накара планетата да го изхранва, и със собствения си пример да покажеш на останалите как се постига това, а чак накрая да раздаваш съвети, ако няма как да се мине без тях.

Първата вълна не носи печалба. Капитанът стоварва пътниците и поема обратно за нови емигранти; обикновено няма какво да се вземе от планетата. Разходите се заплащат от емигрантите, а печалба може да има, ако останалият на планетата партньор разпродаде докарания от кораба товар: мулетата, оборудването, свинете, яйцата. Отначало на кредит. Веднага става ясно, че този партньор трябва добре да си отваря очите и ушите, защото обикновено бедстващите заселници моментално разбират причината за процъфтяването на този тип, поради което изпитват нужда да го линчуват.

Шест пъти съм оглавявал колонисти, Минерва, и никога не съм орал нивата си, без да имам оръжие подръка; налагаше ми се да се опасявам повече от собствената си порода, отколкото от кръвожадните зверове.

Но тогава, на Нови начала, тези неволи бяха останали вече в миналото. Първите колонисти си бяха свършили работата, макар че по чудо бяха преживели онази първа зима… Хелън Мейбъри не беше първата вдовица, която си търсеше вдовец… Уви, ние с Анди Либи не бяхме предвидили всички особености на климатичния цикъл. Наричахме звездата както обикновено „Слънце“ — но ако искаш, провери в каталога, поразрови се в собствената си памет. Оказа се, че слънцето на Нови начала спада към променливите, слабички звезди, подобни на Стария Сол, но с достатъчно енергия, за да правят номера с климата; когато пристигнахме, улучихме точно лошото време.

Обаче онези, които оцеляха през онази зима, можеха да понесат всичко. На заселниците от втората вълна вече им беше доста по-лесно.

Аз продадох фермата си на емигрантите от втората вълна и се посветих изцяло на банкерството и търговията. Исках да подсигуря стока за Анди Джей, която да бъде закарана в обратната посока, след като пристигне Зак с третата вълна от заселници. Аз също исках да си тръгна. Някъде… където и да е. Подробностите щяхме да уточним на срещата със Зак.

Междувременно скучаех и си мечтаех как най-после ще зарежа тази планета. В това сираче намерих интересен обект, който да ме развлича.

Имам предвид, че тя беше възхитителна. Дора беше дете, което по рождение си бе възрастен човек. Разбира се, тя беше наивна, както подобава на едно невръстно дете, но в същото време бе твърде разумна и възторжено ученолюбива. У нея нямаше и следа от посредственост, Минерва, и нейните простодушни приказки ми изглеждаха далеч по-интересни от думите на възрастните, които винаги бяха тривиални и рядко казваха нещо ново.

Хелън Мейбъри също се заинтересува от Дора и ние двамата най-неочаквано за себе си се озовахме в ролята на родители.

След като обсъдихме въпроса, ние решихме да не водим момиченцето на погребението. Не мислехме, че ще й е от полза да се сбогува с овъглените кости, сред които бяха и останките на още нероденото малко човече. Не я отведохме и на панихидата. След няколко седмици, когато Дора сякаш се посъвзе, а аз бях намерил време да сложа надгробния камък и да издълбая върху него надписа, аз я заведох на гроба — да го види. Тя умееше да чете; прочете имената и датите, отмерващи живота на родителите й, и единствената дата за младенеца.

Погледна ме със скръб в очите, а после попита:

— Значи мама и татко никога няма да се върнат. Нали?

— Да, Дора.

— Излиза, че децата в училище казваха истината. А аз не бях сигурна.

— Знам, скъпа. Леля Хелън ми каза. И аз си помислих, че е по-добре да видиш всичко с очите си.

Тя погледна надгробния камък и сериозно каза:

— Видях… разбрах всичко. Благодаря ти, чичо Гиби.

Тя не плачеше, затова нямах причини да я вземам на ръце и да я утешавам. Не можах да измисля нищо друго, освен да кажа:

— Е, какво, ще тръгваме ли, скъпа?

— Да.

Ние бяхме дошли с Бак и аз го оставих в подножието на хълма: имаше неписано правило, което забраняваше да се яздят мулета и опитомени галопери сред гробовете. Попитах Дора дали не иска да я нося на ръце или на гръб. Тя реши да върви сама. Когато преполовихме склона, тя се спря:

— Чичо Гиби?

— Да, Дора.

— Хайде да не казваме на Бак за това.

— Добре, Дора.

— Че той ще плаче.

— Няма да му кажем, Дора.

Тя не обели нито дума повече, докато не се върнахме в училището на мисис Мейбъри. А после почти две седмици си мълча и не отвори пред мен приказка за родителите си. Мисля, че не го направи и пред никой друг. Тя никога не помоли да отидем пак на гробището, макар че яздехме почти всеки ден и често минавахме близо до онзи хълм.

 

 

След около две земни години пристигна Анди Джей и капитан Зак, синът ми от Филис, долетя с корабната лодка, за да се споразумеем относно идването на третата вълна емигранти. Пийнахме си, аз му казах, че оставам за още една партида и обясних защо. Той ме гледаше с широко отворени очи.

— Ти си откачил, Лазарус.

— Не ми викай „Лазарус“ — тихо помолих аз. — Това име е прекалено известно.

— Е, добре. Въпреки че тук няма никой, освен нашата домакиня, мисис Мейбъри — така я нарече, нали? Но тя излезе до кухнята. Виждаш ли, ъ… Гибънс, аз се питам дали да не направя два курса до Секундус. Изгодно е. Като се вземе предвид сегашното положение на нещата, по-сигурно е да се инвестира капитал в Секундус, отколкото в Земята.

Съгласих се, че той безспорно е прав.

— Да — рече той, — но в такъв случай аз ще се върна тук след не по-малко от десет стандартни години, а нищо чудно пътешествието да ми отнеме и повечко време. Разбира се, ще стане както ти искаш — нали ти си по-старшият партньор. Но ти ще харчиш залудо моите, пък и твоите си пари. Виждаш ли, Лаз… Ърнест, ако смяташ, че трябва да се погрижиш за детето — макар и да не виждам никакви основания за това, — хайде да заминем заедно! Момиченцето може да бъде записано на училище на Земята, ако дадем гаранция, че след това ще напусне планетата. Може би тя ще поиска да се засели на Секундус — всъщност не съм наясно какви са им сегашните правила за имигрантите, вече отдавна не съм стъпвал там.

Аз поклатих глава.

— Какво са десет години? Искам да видя как ще порасне това дете, Зак, как ще стъпи на краката си. Надявам се да я видя омъжена, но това вече си е нейна работа. Не искам да я лишавам от корените й: детето вече е преживяло едно подобно премеждие, няма нужда да го подлагам на ново.

— Е, както искаш. Значи да се върна след десет години, така ли? Ще ти стигне ли времето?

— Горе-долу, да, но недей да бързаш. На първо място се погрижи за печалбите ни. Ако посветиш повече време на това занимание, следващия път ще натовариш оттук нещо по-добро от продукти и текстил.

— Сега е най-изгодно да се карат на Земята хранителни продукти. Но скоро ще се наложи да прекъснем връзките си със Земята и да продължим да търгуваме само с останалите колонии.

— Нима работите са толкова зле?

— Страшно зле. Но те изобщо не си дават сметка за това. А какви неприятности имаш с банката? Дали да не направим демонстрация на сила, докато Анди Джей се върти горе?

Аз поклатих отрицателно глава.

— Благодаря, капитане, но така няма да стане нищо, най-много да ми се наложи да замина заедно с теб. Към сила се прибягва само когато няма друг изход. А аз смятам да остана.

 

 

Ърнест Гибънс не се притесняваше за банката си. Той никога не позволяваше да го тревожат въпроси, по-маловажни от живота и смъртта; всички останали проблеми биваха решавани от него по реда на възникването им, докато той самият се наслаждаваше на живота.

Особено удоволствие му доставяше възпитанието на Дора. Веднага след като се сдоби с Бак — дали пък Бак не се бе сдобил с него? — той изхвърли дивашките приспособления, използвани от Лиймър, като запази металните части и поръча на седларя на братята Джоунс да направи нови юзди. Поръча и седло, като сам го проектира и обеща да плати повече, ако работата бъде свършена бързо. Седларят поклати глава, докато разглеждаше чертежа, но все пак изпълни точно поръчката.

От този момент нататък Гибънс и момиченцето яздеха Бак на седло за двамина; това всъщност бе система от две седла, по-голямото от които се намираше на обичайното място, а отпред, точно при дъгата на по-голямото, бе разположено още едно, мъничко, с миниатюрни стремена. В предната му част имаше обшита с кожа дъговидна дръжка, за която можеше да се държи детето. Освен това Гибънс беше предвидил за усъвършенстваното си седло два колана, които опасваха търбуха на мулето — така беше по-удобно за него и по-спокойно за ездачите при изкачването по стръмното.

Яздиха по този начин няколко сезона, като обикновено разходката след училище траеше час-час и нещо. Тримата водеха дълги разговори или пееха; Бак го правеше високо и фалшиво, но копитата му винаги вярно отмерваха ритъма. Гибънс изпълняваше соловите партии, а Дора му пригласяше. Често пееха за заложната къща — Дора смяташе тази песничка за своя и лека-полека добавяше към нея нови куплети, включително и за конюшнята на Бак, която се намираше до училището.

Дора растеше и се превръщаше във високо, стройно момиче. Малкото предно седло й омаля. След няколко неуспешни опита Гибънс успя да купи кобила; първата беше отхвърлена от Бак, защото му се беше видяла глуповата или „луповата“, както се изрази той, а втората се оказа неподходяща, защото се опита да избяга.

Гибънс позволи на Бак да избере третата. Дора даваше съвети, а Гибънс си мълчеше. Така Бак се сдоби с приятелка, а на Гибънс му се наложи да разширява конюшнята. Бак продължаваше да живее в платена обществена конюшня, но бе щастлив от мисълта, че вкъщи го очаква Бюла. Тя не се научи да пее и не беше от приказливите. Гибънс подозираше, че кобилата просто се бои да отвори уста в присъствието на Бак, защото инак винаги с охота разговаряше или поне отговаряше на господаря си, когато той яздеше сам. За негово учудване, на него му се падна да язди Бюла, а Дора яздеше Бак и се наложи да се скъсят стремената на голямото седло.

Но скоро стана нужда те пак да се удължават, защото Дора растеше и се превръщаше в млада жена. Бюла роди жребче и Гибънс остави кобилката за себе си. Дора я кръсти Бети и постоянно се занимаваше с нея. Отначало кобилката ги сподиряше с празно седло, после Дора я научи да носи ездач. Дойде време, когато на ежедневните разходки бяха шестима — мисис Мейбъри яздеше Бак, най-издръжливия, а Дора, като най-лека, яздеше Бети. Гибънс обикновено се качваше на Бюла. Това лято бе едно от най-щастливите за Гибънс. Двамата с Хелън се движеха редом, яхнали възрастните мулета, а нетърпеливата кобилка на Дора припкаше отпред, като от време на време се връщаше при тях, а дългите коси на момичето се развяваха на вятъра.

Веднъж Гибънс попита:

— Хелън, а момчетата май вече се навъртат около нея?

— За нищо друго ли не можеш да мислиш, дърт жребецо!

— Хайде стига, миличка, просто питам.

— Разбира се, че момчетата й обръщат внимание, Ърнест. А и тя на тях. Но засега притесненията ти са излишни. Тя си знае цената и няма да избере нещо второкачествено.

През идното лято тези щастливи семейни разходки се прекратиха: мисис Мейбъри изведнъж усети бремето на годините и сега можеше да се качи на муле или да слезе от него само с чужда помощ.

 

 

Гибънс имаше достатъчно време да се подготви, преди да тръгнат слуховете за монопола му в банкерството. Търговската банка на Нови начала беше временно учреждение — те двамата със Закър винаги правеха подобна банка в заселваната от тях колония. За да се разраства, колонията имаше нужда от пари; използването на бартер беше неудобно.

Гибънс не се учуди, когато го поканиха на среща с делегатите на градската управа, които искаха да обсъдят с него точно този въпрос; нещо подобно рано или късно се беше случвало навсякъде. Същата вечер, докато сресваше косите си и вандайковската си брадичка и вплиташе в тях бели кичури, той се подготвяше за сблъсъка и освежаваше в паметта си вече чутите в миналото предложения: да накара водата да потече нагоре по склона, да спре движението на слънцето върху небето, едно яйце да бъде броено за две. С какво ли щяха да го зарадват днес, дали пък няма да измислят нещо ново? Надяваше се, че да, но не разчиташе особено на това.

Гибънс изскубна няколко кичура, за да поразреди уж оголващата челото му коса — по дяволите, с всяка година остаряването ставаше все по-трудно! — а после сложи шотландската си пола. Дрехата не само правеше впечатление, но и позволяваше по-добре да се скрие оръжието и бързо да се извади. Той почти не се съмняваше, че не е успял да дотегне никому толкова, че засегнатият да се хване за оръжието, но навремето — само веднъж — бе проявил неоправдан оптимизъм и оттогава бе решил да се придържа към безпогрешния песимистичен подход.

Скри някои нещица, заключи други, монтира част от устройствата, които бяха доставени от Закър с последния рейс, но не се продаваха в търговска къща „Търкулнат долар“, сетне отвори вратата, заключи я отвън и пое по обичайния си маршрут — през бара, където уведоми бармана, че се връща след няколко минути.

Три часа по-късно Гибънс бе наясно с едно: никой от събралите се не бе успял да измисли нов начин да понижи курса на валутата, всичките им предложения ги беше чувал поне преди петстотин години, ако не и преди хиляда, като корените на всяка от офертите се губеха нейде в дълбокото историческо минало. В самото начало на събранието той помоли председателя да нареди на писаря да записва всеки въпрос. Гибънс предпочиташе да отговори на всички накуп, тъй като обичаше да разглежда проблемите в тяхната цялост. Молбата му беше удовлетворена.

Накрая председателстващият събранието Джим Херцога Уоруик рече:

— Та така, Ърни. Ние искаме да национализираме — мисля, че това е правилната дума — Търговската банка на Нови начала. Ти не си член на градската управа, но ние всички разбираме, че си заинтересована страна, така че искаме да чуем мнението ти. Имаш ли възражения против нашето предложение?

— Не, Джим, давай по-нататък.

— Ъ? Страхувам се, че не те разбрах.

— Нямам никакви възражения срещу национализацията на банката. Ако това беше всичко, да се разотиваме и да си лягаме да спим.

Някой от събралите се извика:

— Хей, аз зададох въпрос и искам да ми бъде отговорено: какво ще стане с парите от Нови Питсбърг?

— А аз питах за лихвите! Лихвите са зло — така е казано в Библията!

— Как така, Ърни? Нали обеща да отговориш на въпросите.

— Да, обещах. Но щом ще национализирате банката ми, по-добре е да питате за всичко вашия държавен ковчежник — или както сте решили да го наречете там. Новия шеф на банката. Между другото, кой е той? Не би ли трябвало да излезе тук, на трибуната?

Уоруик удари с чукчето и каза:

— Още не сме стигнали толкова далеч, Ърни. Първо съветът на градската управа трябва да формира финансов комитет, който да продължи да се занимава с тази работа.

— Какво пък, продължавайте, аз млъквам.

— Какво имаш предвид?

— Точно това, което казах: аз съм вън от играта. На никого не му е приятно съседите му да не го понасят. Тукашните хора не харесват онова, което правя, в противен случай никога не би се състояло подобно събрание. Така че аз съм дотук. Банката е затворена и утре няма да бъде отваряна. Нито пък когато и да било, или поне не с мен за неин президент. Затова ви попитах кой ще ви е ковчежникът? Както и всички останали и аз се интересувам какво ще става занапред с парите и каква ще е стойността им.

Настана гробна тишина. Но скоро на председателя му се наложи здравата да развърти чукчето, пък и сержантът не стоя без работа — залата избухна в крясъци: „Какво ще стане с кредита ми за семена?“, „Ти ми дължиш пари!“, „Продадох на Ханк Бродски муле срещу разписка, какво ще получа сега?“, „Не можеш да постъпваш така с нас!“

Гибънс седеше спокойно и гледаше никой да не забележи колко е напрегнат в действителност. Накрая Уоруик успя да принуди всички да мирясат. А после рече, бършейки потта от челото си:

— Ърни, смятам, че трябва да дадеш някакво обяснение.

— Разбира се, господин председателю. Ликвидацията ще бъде извършена в съответствие с вашите нареждания. Вноските ще бъдат изплатени със същите банкноти, в каквито са били внесени. А що се отнася до дълговете към банката… не знам, всичко ще зависи от политиката, към която ще реши да се придържа съветът. Да, между другото — аз май съм фалирал. Но не мога да съм сигурен, преди да ми обясните какво имате предвид, когато казвате, че банката ми ще бъде „национализирана“.

Принуден съм обаче да прибегна до следната мярка: търговска къща „Търкулнат долар“ повече няма да приема банкноти, защото има опасност те да се обезценят и да се превърнат в обикновени хартийки. Всяка сделка ще е бартерна. Но ще купуваме както и преди — срещу банкноти. Впрочем, аз свалих ценоразписа, преди да тръгна за насам — стоката ми понастоящем е единственото средство за обезпечаване на тези банкноти. А следователно аз мога да кача цените. Всичко ще зависи от едно нещо — дали вашата „национализация“ не е просто замаскирано конфискуване.

 

 

През следващите няколко дни на Гибънс му се наложи да обяснява търпеливо и остроумно на Уоруик елементарните принципи на банковите и валутните операции. Изборът бе паднал върху Уоруик случайно, защото останалите членове на комитета изведнъж бяха открили, че са прекалено заети със своите ферми или с бизнеса си и не могат да поемат отговорност. Впрочем намери се един кандидат за длъжността национален банкер или държавен ковчежник (още не се бяха споразумели за наименованието) — фермер на име Лиймър. Обаче самономинацията му, подкрепена с твърдения за наследен банков опит и за притежаване на научна степен, бе отхвърлена.

Първият шок за Уоруик дойде, когато описваха заедно с Гибънс съдържанието на сейфа (почти единственият сейф на Нови начала и със сигурност единственият, произведен на Земята).

— А парите къде са, Ърни?

— Какви пари, Херцог?

— И питаш какви пари? Ако се съди по счетоводните книжа, ти имаш хиляди долари. Оборотът на собствената ти търговска къща е почти милион долара. Освен това знам, че получаваш плащания по заемите от три или четири дузини ферми и за година не си отпуснал нито един заем. Ето ти една от основните причини за оплакванията, Ърни. Затова бяха предприети всички действия: парите се стичат в банката, а оттук нищо не излиза. Навсякъде има недостиг на пари. И така, казвай: къде си ги дянал?

— Изгорих ги — невъзмутимо отвърна Гибънс.

— Какво?

— Просто ги изгорих. Купчината растеше, ставаше прекалено голяма и макар че тук нямаме много крадци, аз не смеех да държа парите извън сейфа. Можеха като нищо да ги отмъкнат. Затова през последните три години, щом в банката постъпеха пари, аз ги изгарях, за да се чувствам спокоен.

— Боже милостиви!

— Какъв е проблемът, Херцог? Това са просто хартийки.

— „Хартийки“? Това са пари.

— А какво са парите, Херцог? Ти имаш ли в себе си някоя банкнота? Да речем, от десет долара?

Потресеният Уоруик подаде на Гибънс една хартийка.

— Я прочети какво пише тук! — нареди Гибънс. — Работата не е в красивите рисунки, нито в хартията, която няма как да бъде произведена тук… Прочети де, хайде.

— На нея пише, че това са десет долара.

— Точно така. Но най-важното е, че банката ще приеме банкнотата ти по номиналната стойност при погасяване на дълга. — Гибънс извади от чантата си една хилядарка и я запали, а после избърса пръстите си от бюрото. Уоруик с ужас наблюдаваше ставащото. — Това е празна хартийка, Херцог, докато я държа в ръцете си. Но ако я пусна в оборот, тя се превръща в полица, която съм длъжен да пазя. Почакай да запиша номера на серията, защото водя отчетност на изгорените банкноти, за да знам колко още остават в обращение. Достатъчно много, но бих могъл да ти кажа с точност до долар колко са. А ти ще приемаш ли моите полици? Между другото, какво ще кажеш за дълговете към банката? Кой ще ги получава — ти или аз?

Уоруик изглеждаше озадачен.

— Не знам, Ърни. По дяволите, та аз съм механик по професия. Но нали ги чу какво говореха на събранието?

— Аха, чух ги. Хората, дори най-съобразителните, винаги очакват чудеса от правителството. Хайде да затворим тази железария и да отидем в „Уолдорф“, за да пийнем по бира и да си поприказваме.

 

 

… Или трябва да бъде, драги Херцог, обикновена служба за отчетност и кредитиране, в която средствата за обмяна са стабилни. Иначе ще започнеш да разоряваш хората: ще ограбваш Питър, за да платиш на Пол.

С всички сили се опитвах да поддържам стабилността на долара, Херцог, като задържах на постоянно ниво основните цени, в частност на пшеницата за посев. Двайсет години „Търкулнат долар“ плащаше една и съща цена за първокачественото зърно за посев, а после го продаваше за същите пари, понякога дори на загуба за себе си. Зърното за посев не е много добро за обезпечаване на парите, запасите му могат да се изчерпат. Но засега ние нямаме нито злато, нито уран, а паричното обращение се нуждае от някаква основа.

А сега виж, Херцог. Когато отвориш съкровищницата си или правителствената централна банка, или както я наречеш там, върху тебе ще започнат да оказват натиск. Намалявай лихвата. Увеличавай паричния запас. Гарантирай на фермера високи цени за онова, което ще ти продаде, и ниски — за онова, което ще закупи. Но въпреки всичко ще те наричат с още по-лоши думи от мен, независимо какво правиш.

— Ърни, не ми остава нищо друго, освен да назнача теб на тази работа, тъй като само ти знаеш как да се справяш с нея.

Гибънс се разсмя от сърце.

— Ти си откачил. От двайсет години не спира да ме боли главата от тази работа. Сега е твой ред. Щом си се докопал до чувала с парите, дръж го. Ако отново сложа главата в торбата, ще постигнем само едно: да ни линчуват и двамата.

 

 

Настъпиха промени. Хелън Мейбъри се омъжи за вдовеца Паркинсън и заживя с него в малката му нова къща на фермата, където сега работеха двамата му синове. Дора Брендън стана директорка на началното училище на мястото на мисис Мейбъри. Ърнест Гибънс, след като се оттегли от банкерството, стана номинален съдружник без право на глас в главния склад на Рик, докато собствените му хамбари пращяха от стока, чакаща пристигането на Анди Джей. Искаше му се корабът да не закъснява, защото парите, сложени настрана за търговия, отиваха за изплащане на новите данъци, а инфлацията изяждаше покупателната им способност. Побързай, Зак, докато не сме се разорили!

Най-накрая в небето над Нови начала се появи корабът и капитан Закър Бригс слезе от него с първата партида от четвъртата вълна заселници. Почти всички се оказаха хора на възраст. Но Гибънс се въздържа от коментари, докато двамата не останаха насаме.

— Зак, откъде ги намери тези ходещи трупове?

— Наречи го благотворителност, Ърнест. Макар че не описва точно събитията, които се случиха.

— А какво се е случило в действителност?

— Ако пожелаете още веднъж да изпратите своя кораб на Земята, капитан Шефилд, имайте добрината сам да свършите тая работа. Аз повече не стъпвам там. Земянинът, достигнал седемдесет и пет години, официално се смята за мъртъв. Отнемат му купоните за храна, всеки има право да го убие — просто за собствено удоволствие. Тези пътници не съм ги взел от Земята — това са бежанците, които се намираха в Луна Сити. Взех колкото можах. Отказвах на тези, които искаха да прекарат пътуването в каютите на кораба — или студен сън, или нищо. Настоявах да ми платят с оборудване и лекарства, но студеният сън ми позволи да намаля цените. Май нищо не губим. А ако не е така, тогава са ни останали инвестициите на Секундус, защото успях да опазя парите ни. Поне така мисля.

— Прекалено много се вълнуваш, Зак. Ще направим пари, ще изгубим пари — какво толкова? Важно е да се насладим на процеса. Кажи накъде потегляме сега — и аз ще започна да сортирам стоката, защото тя е почти два пъти повече, отколкото можем да поберем на борда. Докато ти товариш, аз ще продам това, което няма да можем да вземем, и ще вложа получените пари. Тоест ще ги оставя на Хауардовците. — Гибънс се замисли. — Предполагам, че тази нова ситуация изключва появата на клиника тук в близко бъдеще?

— Мисля, че е така, Ърнест. И за Хауардовците, които имат нужда от подмладяване, е по-добре да тръгнат с нас. Ще се доберем до Секундус с шест прехода, независимо от маршрута, който изберем. Ти идваш ли? Какво стана с проблемите ти? А с онова момиченце, ефимерната?

Гибънс се усмихна.

— Не се надявай, синко, няма да ти позволя дори да я зърнеш, чудесно те познавам.

 

 

Пристигането на капитан Бригс принуди Гибънс за три дни да прекъсне всекидневните разходки с Дора Брендън. На четвъртия ден, след приключване на учебните занятия, той отиде в училището. Бригс бе отлетял до кораба за два-три дни.

— Имаш ли време за яздене днес?

Дора се усмихна.

— Знаеш, че да. Изчакай малко да се преоблека.

Те излязоха от града. Гибънс както обикновено бе възседнал Бюла, а Дора — Бети. Бак беше оседлан, за да не се засегне, но седлото му си стоеше празно. Сега го яздеха рядко, само в специални случаи — той бе достигнал съвсем преклонна за едно муле възраст.

Ездачите подминаха озарено от слънцето хълмче, което се намираше далеч извън града.

— Защо така си се умълчала, малка Дора? — попита Гибънс. — Дори Бак говори повече от теб.

Тя се извърна на седлото и го погледна.

— Колко разходки ни останаха още? Или тази е последната?

— Защо реши така, Дора? Разбира се, че още неведнъж ще яздим заедно.

— Чудя се. Лазарус, аз…

— Как ме нарече?

— Нарекох те с истинското ти име — Лазарус.

Той замислено я погледна.

— Дора, предполага се, че няма откъде да знаеш това име. Аз съм твоят чичо Гиби.

— „Чичо Гиби“ го няма вече, както и твоята „малка Дора“. На ръст почти те догоних, а кой си ти, знам вече от две години, макар че се досещах още преди това, че си един от Матусалците^[2]. Но не съм го казвала на никого. И няма да го кажа.

— Недей да обещаваш, Дора, няма нужда. Бях решил да не те обременявам с тези неща. Как съм се издал? Смятах, че се държа много предпазливо.

— Наистина много внимаваше. Но ти си бил пред очите ми през почти всеки един ден от съзнателния ми живот. Виждах дреболиите. Нещата, които никой друг не би забелязал. Освен ако не те вижда всеки ден, имам предвид наистина да те вижда.

— Ясно. Трябваше да взема някакви мерки, но не очаквах, че ще се задържа тук толкова дълго. Хелън знаеше ли?

— Според мен — да. Никога не сме говорили за това. Но ми се струва, че се е досетила — по същия начин, по който и аз. Възможно е дори да е изчислила точно кой от Матусалците си…

— Не ме наричай така, миличка. Същото е като да наречеш евреина чифутин. Аз съм член на Семействата Хауард. Хауардовец.

— Извинявай. Не знаех, че това прозвище е обидно.

— Е… всъщност не е. Просто ми напомня за времената, когато ни преследваха. Страшно отдавна беше… Извинявай, Дора; ти май искаше да ми разправиш как си разбрала, че се казвам Лазарус. Това е едно от многото ми имена, както и Ърнест Гибънс.

— Да… чичо Гиби. Видях името в една книга. Имаше и снимка. Стара микрокнига, която прочетох в градската библиотека. Погледнах снимката и изключих апарата, после пак го включих, за да я разгледам по-внимателно. На снимката ти беше без мустаци и косата ти беше по-дълга, но колкото повече разглеждах портрета, толкова повече той ми напомняше за теб. Не бях сигурна, но не посмях да попитам.

— Но защо, Дора? Щях да ти кажа истината.

— Ако искаше да я знам, щеше сам да ми я кажеш. Ти винаги си имал причини за всичко, което правиш и казваш. Разбрах го още когато бях толкова мъничка, че яздех до теб на седлото… и затова си мълчах. До днес. Когато научих, че заминаваш.

— Нима съм ти казал, че заминавам?

— Моля те, недей! Веднъж, когато бях съвсем малка, ти ми разказа как като дете си чул крясъците на дивите патици в небето и после, когато си пораснал, си поискал да разбереш накъде са отлетели. Не знаех какво е това диви патици и ти се наложи да ми обясняваш. Знам, че ти винаги тръгваш след дивите патици: щом чуеш техните крясъци, значи е време да потеглиш на път. Този зов отеква в ушите ти вече три или четири години — разбрах това, защото, когато ги чуваш ти, аз също ги чувам.

— Дора, Дора!

— Моля те, недей. Не искам да те задържам тук, дори няма да се опитвам. Но преди да отлетиш, ще те помоля за едно нещо.

— Какво искаш, Дора? Не исках да ти го казвам, но аз оставям нещичко на теб и на Джон Меджи. То стига, за да…

— Не, недей! Сега съм голяма и мога да се изхранвам сама. Онова, което искам, няма да ти струва нищо. — Тя го погледна в очите. — Искам да имам дете от теб, Лазарус.

Лазарус Лонг въздъхна дълбоко и се опита да успокои сърцебиенето си.

— Дора, Дора, скъпа моя, самата ти си почти дете, рано ти е още да говориш за деца. Нали не искаш да се омъжваш за мен…

— Не те моля да се ожениш за мен.

— Исках да кажа, че след година, две или три, или пък след четири, ти ще поискаш да се омъжиш. И тогава ще се радваш, че нямаш дете от мен.

— Значи ми отказваш?

— Просто казвам, че не бива да се поддаваш на чувствата и да вземаш прибързани решения.

Тя се изправи в седлото, изпъна рамене.

— Това не е прибързано решение, сър. Взето е много отдавна… доста преди да се досетя, че си Хауардовец. Разказах всичко на леля Хелън, а тя ми каза, че съм глупаво момиче и трябва да забравя за това. Но аз нищо не съм забравила и ако преди бях глупавичка, сега съм пораснала и знам какво правя. Не те моля за нищо друго, Лазарус. Може да стане с помощта на инжекции или нещо от този род, доктор Краусмайер ще помогне. Или… — тя отново го погледна право в очите — бихме могли да го направим по обичайния начин. — Тя сведе очи, после отново го погледна със смирена усмивка и каза: — Но при всички случаи всичко трябва да стане бързо. Не знам кога ще отпътува корабът, но добре познавам собственото си разписание.

Около половин секунда Гибънс превърташе в главата си всичко чуто до момента.

— Дора…

— Да… Ърнест?

— Аз не съм Ърнест, нито пък съм Лазарус. В действителност се казвам Удроу Уилсън Смит. За теб вече не съм чичо Гиби. Права си, чичо Гиби го няма и никога вече няма да се върне, така че можеш да ме наричаш Удроу.

— Да, Удроу.

— Искаш ли да знаеш защо ми се налага да сменям името си?

— Не, Удроу.

— Така. А не искаш ли да разбереш на колко години съм в действителност?

— Не, Удроу.

— И въпреки това искаш да имаш дете от мен?

— Да, Удроу.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Очите й леко се разшириха, но тя отговори на мига:

— Не, Удроу.

 

 

И тогава аз и Дора се скарахме за пръв и за последен път, Минерва. Това мило и крехко дете се беше превърнало в мила и страшно симпатична млада жена. Но тя не беше по-малък инат от мен, а с такива хора не се спори — те не изслушват никакви аргументи. И аз напълно допускам, че тя наистина бе премислила всичко до най-дребните подробности и бе решила твърдо да има дете от мене, стига да се съглася да й го дам, без да се женя за нея.

Аз от своя страна я помолих да се омъжи за мен не защото се подчинявах на порива. Изведнъж проумях накъде бяха вървели нещата години наред. Отдавна бях изгубил интерес към колонията, още в мига, в който престанаха да възникват реални проблеми. Исках да ми се случи нещо различно. Мислех, че чакам с нетърпение завръщането на Зак, но когато най-сетне, със закъснение от две години, Анди Джей се появи в орбита, аз разбрах, че съм очаквал не неговото пристигане.

И едва когато Дора се обърна към мен с тази смайваща молба, аз осъзнах какво точно съм очаквал.

Разбира се, направих опит да я разубедя — но играех ролята на адвокат на дявола. Всъщност вече бях решил какво да правя. Разбира се, женитбата с жена от кратко живеещите си имаше своите недостатъци, но аз не можех дори да допусна, че ще зарежа една бременна жена… По дяволите, скъпа, и за наносекунда не съм си помислял, че мога да постъпя така.

 

 

— Но защо не си съгласна, Дора?

— Вече ти казах. Ти отлиташ, а не искам да те задържам.

— Няма нужда да ме задържаш. Това още никому не се е удало. Но ако няма женитба — няма да има и дете.

Тя се замисли.

— А защо ти е сватбената церемония, Удроу? За да може детето ни да носи твоето име? Не искам да съм небесна вдовица, но щом имаш нужда от това, хайде да отидем в града и да намерим председателя. Защото всичко трябва да стане днес, ако в книгите не лъжат относно изчисляването на датите, в които може да се зачене.

— Жено, ти прекалено много говориш. — Тя не отвърна и той продължи: — Изобщо не ми пука за брачната церемония.

Тя помълча, после каза:

— Разреши ми да ти призная, че нищо не разбирам.

— Нима? Ами, да, разбира се. Дора, не съм съгласен да имаме само едно дете. Ще имаме половин дузина, а може и повече. Какво ще кажеш за една дузина, имаш ли нещо против?

— Да, Удроу, тоест не, нямам нищо против. Да, аз ще ти родя една дузина деца, а ако поискаш, и повече.

— Но за една дузина деца ще трябва време, Дора. Колко често да се отбивам? На всеки две години?

— Както искаш, Удроу. Връщай се, когато пожелаеш. И всеки път ще ми правиш ново дете, но тогава те моля незабавно да пристъпим към първото.

— Малката ми глупачка, наистина ли би го направила?

— Не само че бих го направила, но и ще го направя, стига и ти да го искаш.

— Виж какво, ще постъпим другояче. — Той я хвана за ръката. — Дора, а ти ще ме последваш ли навсякъде, накъдето се запътя? Ще живееш ли с мен?

Тя се изненада.

— Да, Удроу, ако ти наистина го желаеш.

— Хайде без всякакви условия. Ще ме последваш ли, или не?

— Да.

— Ако се стигне до конфликт между нас, ще постъпиш ли така, както ти казвам? Ще минем ли без всичките глупави спорове?

— Да, Удроу.

— Ще раждаш ли моите деца, ще бъдеш ли моя съпруга, докато смъртта ни раздели?

— Да.

— Дора, аз те вземам за съпруга, за да те обичам, да те защитавам и да се грижа за теб, и никога няма да те изоставя, докато двамата с теб сме живи… Не се смей, ами се наведи напред и ме целуни. Ние се оженихме.

— Не съм се смяла! Ама наистина ли сме женени вече?

— Да, можем да устроим всякаква церемония, каквато поискаш. Но това ще стане после, а сега замълчи и ме целуни. — Тя се подчини. След малко той каза: — Ей, да не паднеш от седлото! Спокойно, Бети! Кротко, Бюла! Прелестна Дора, кой те научи да се целуваш толкова хубаво?

— Не си ме наричал така, откакто започнах да ставам голяма^[3]. Толкова отдавна беше.

— Пак оттогава не съм те целувал. И не е било без причина. Но ти не отговори на въпроса ми.

— А нима съм обещала да го сторя? Който и да ме е учил да се целувам, това е било, преди да стана омъжена жена.

— Мм… възможно е да си права. Добре, аз те взимам със себе си, а той нека пише писма. Освен това не е изключено да не става дума за опит, а за вродена дарба. Знаеш ли, Дора, нека направим така: аз забравям за твоето, а ти за моето греховно минало. Разбрахме ли се?

— Да, разбира се… защото моето минало е твърде греховно.

— Дребна работа, скъпа, ти просто си нямала време да натрупаш грехове. Е, освен че си откраднала шепата бонбони, които бях скрил за Бак… Голям грях, няма що.

— Нищо подобно не съм правила! Но съм вършила много по-лоши неща.

— Сто на сто. Подари ми още една от тези майсторски целувки… Я! Значи онова не беше случайност. Дора, смятам, че се ожених за теб тъкмо навреме.

— Ти настоя на това… съпруже, идеята не беше моя.

— Съгласен съм. Любима, ти все още ли настояваш незабавно да се заемем с правенето на детето? Никъде няма да замина без теб.

— Не настоявам. Но толкова ми се… иска. Да, иска ми се — точно това е думата. Но не настоявам.

— Иска ми се — точно така се казва. И на мен ми се иска. Но аз бих казал, че настоявам да си взема своето. Кой знае, може да се окаже, че притежаваш и други вродени дарби.

— А ако не е така, Удроу, не се съмнявам, че ти ще ме научиш на всичко. Искам да се уча, просто горя от желание.

— Тогава хайде да се върнем в града. При мен или при теб?

— Където искаш, Удроу. Между другото виждаш ли онази малка горичка? Тя е доста по-близо.

 

 

Стигнаха в града вече по тъмно, на връщане не караха мулетата да ускоряват крачка. Когато подминаха къщата на семейство Маркхам, построена на мястото на Харпъровата, Удроу Уилсън Смит каза:

— Прелестна Дора…

— Да, съпруже?

— Искаш ли да се венчаем пред всички?

— Само ако ти настояваш, Удроу. Аз чувствам, че съм се омъжила. Аз съм омъжена жена.

— Безусловно. А не ти ли се иска да избягаш с някой по-млад?

— Риторичен въпрос. Нито сега, нито занапред.

— Този младеж е от емигрантите и ще напусне кораба последен или сред последните: почти с моя ръст е, има тъмна коса и е по-мургав от мен. Не мога да кажа на колко е години, но изглежда два пъти по-млад от мен. Гладко е избръснат. Приятелите му го наричат Бил. Вярно, случва се да му казват и Уди. Капитан Бригс твърди, че Бил много си пада по младите даскалици и просто умира да се запознава с тях.

Дора се замисли.

— Ако го целуна със затворени очи, дали ще го позная, как мислиш?

— Може би, прелестна моя. Почти съм сигурен. Но тук едва ли ще го познаят. Във всеки случай се надявам това да не се случи.

— Не знам какви са ти плановете, Удроу. Но ако аз позная този Бил, има ли нужда да го убеждавам, че съм същата даскалица? Тази, на която ти си пял „Дългокраката Лил“?

— Предполагам, че ще успееш да го убедиш в това, скъпа моя. Може да стане и друго: нека временно се върне чичо Гиби. На Ърнест Гибънс ще му трябват три-четири дни, за да приключи с всичките си дела тук, а после той ще се сбогува с всички, включително и с доведената си племенница, старата мома, даскалицата Дора Брендън. А още след два дни с последната партида стока от кораба ще довтаса Бил Смит. Ще трябва да си събереш багажа и да се подготвиш, защото на път за Нови Питсбърг Бил ще мине покрай твоето училище точно преди разсъмване.

— Нови Питсбърг. Ще съм готова.

— Там ще прекараме с теб ден или два. А после ще продължим пътя си, покрай Сепарация — право отвъд хоризонта. Ще преминем през Безнадеждния проход, скъпа. Как ти се струва?

— Ще те последвам навсякъде.

— А не те ли е страх? Там ще можеш да си бъбриш само с мен. Докато бързичко не си направим някого и не го научим да говори. Съседите ще са ни галоперите, драконите и Бог знае кой още… Във всеки случай няма да можеш да ходиш на гости.

— Ще готвя, ще ти помагам във фермата и ще раждам деца. А когато те станат три, ще открия „Началното училище на мисис Смит“. Или да го наречем „Началното училище на Дългокраката Лил“?

— По-скоро последното. Това ще е училище за калпазани. Децата ми винаги са такива, Дора. Могат да бъдат учени само с пръчка в ръката.

— Свикнала съм, Удроу. Вече съм имала подобни ученици; двама от тях тежат повече от мен, но съм ги пошляпвала, когато ми се наложи.

— Може и да не ходим до Безнадеждния проход, Дора. Ще се качим на Анди Джей и ще отидем на Секундус. Бригс казва, че сега там живеели над двайсет милиона души. Ще имаш хубава къща с вътрешна тоалетна. Няма да ти се наложи да превиваш гръб на фермата. Ще има и хубава болница, където истински лекари ще ти помогнат при раждането. Сигурност и удобства.

— Секундус? Там, където са се преместили всички Хауардовци? Нали така?

— Около две трети от тях. Има такива, които живеят и тук, както споменах. Но ние не афишираме присъствието си, защото е неудобно и опасно да бъдеш Хауардовец, когато наоколо е пълно с ефимерни. Няма да ти се наложи да вземаш решение за три или четири дни, Дора. Корабът ще остане в орбита, докато не му разреша да отлети. Искаш ли седмица време? Или месец? Колкото ти потрябва, само кажи.

— Боже! И ти можеш да си позволиш разходите, необходими, за да държиш капитан Бригс с кораба на орбита? Само за да ми дадеш време да помисля?

— Не искам да ти давам зор. И работата не е в парите, Дора. Впрочем, престоят на орбита не струва скъпо. Ох… толкова дълго ми се е налагало да разчитам само на себе си, че съм забравил какво е да си женен и че можеш да доверяваш на жената тайните си. Анди Джей е моя собственост, Зак Бригс е мой младши партньор. Той ми е син. Твой приемен син, ако щеш. — Тя не отговори. — Какво има, Дора? Шокирах ли те?

— Не, Удроу, просто свиквам с новите идеи. Разбира се, щом си Хауардовец, не се жениш за пръв път. Просто никога не съм се сещала, че може да имаш синове и дъщери.

— Да, станал съм несъобразителен поради егоизма си. Накарах те да бързаш, а нямаше нужда от това. Ако останем на Нови начала, искам Ърнест Гибънс да изчезне, да се качи на Анди Джей, защото е прекалено стар; вече ми е трудно да продължа да поддържам външността си в съответствие с възрастта му. Затова трябва да го смени Бил Смит — възрастовата ви разлика е много по-малка, освен това той е далеч по-хубав, пък и никой тук няма да заподозре, че съм Хауардовец.

Неведнъж съм прибягвал до този номер и знам какво да направя, за да може всичко да е наред. Смятам да се отърва час по-скоро от Ърнест Гибънс. Та той ти е доведен чичо и е три пъти по-възрастен от теб, така че не може и да си помисли за шляпване по задничето ти, пък и на теб няма как да ти хрумне да поощряваш подобни негови действия. Така смятат всички. Пък аз искам системно да те галя по сладкото задниче, прелестна моя.

— Аз също искам да го правиш. — Дора смушка мулето да намали ход. Вече се приближаваха към къщите. — И не само това. Удроу, ти каза, че не можем веднага да заживеем заедно, защото ще предизвикаме неодобрението на съседите. А кой ме учеше да не се съобразявам с хорското мнение? Ти самият.

— Наистина е така, но понякога е по-изгодно да накараш съседите да си мислят точно това, което ти искаш, за да повлияеш на техните думи и дела — а сега моментът е точно такъв. Същевременно искам да те науча на търпение, скъпа.

— Ще постъпя както кажеш, Удроу. Но на едно нещо ще настоявам: съпругът ми трябва да спи в моето легло!

— И аз искам същото.

— Тогава има ли значение какво ще си помислят хората, ако се сбогувам с чичо Гиби в леглото? Нали все едно ще замина оттук с новия заселник. Ти не ме упрекна нито с една дума, Удроу, когато узна, че не съм девствена. Не смяташ ли, че трябва да има и други тук, които го знаят? Може би целият град. Преди това не ме е притеснявало. Защо тогава да ни безпокои именно сега?

— Дора.

— Да, Удроу?

— Бъди сигурна, че ще прекарвам всяка нощ в леглото ти.

— Благодаря ти, Удроу.

— Удоволствието е мое, мадам. Или поне половината от него; изглежда, и на теб ти хареса…

— О, разбира се! Ти сам знаеш, че е така. Естествено.

— А щом е така, хайде да преминем към останалите въпроси… Ще кажа само, че бих се притеснил, ако на тази възраст ти все още беше девственица. Щях да заподозра, че влиянието на Хелън не е било толкова ползотворно, колкото съм предполагал. Добра жена беше, Господ да я благослови! Всички тези приказки за добрия стар чичко Гиби, който никога няма да се докосне до малката Дора, бяха предназначени само за спазването на приличието. Но тъй като теб то не те притеснява, да оставим тези приказки. Бях започнал да ти обяснявам, че трябва да решим дали да останем тук, или да потеглим за Секундус. Дора, на Секундус освен удобни тоалетни има и клиника за подмладяване.

— О, значи скоро ще имаш нужда от нея, Удроу?

— Не, не! Ти ще имаш нужда, скъпа.

Тя не отговори веднага.

— Но аз няма да стана Хауардовка.

— Разбира се, не. Но това помага. Подмладителната терапия не дава вечен живот и на Хауардовците. На някои хора им е от полза, на други не. Между другото, знаеш ли колко време са живели твоите дядо и баба?

— Откъде бих могла, Удроу? Едва помня родителите си, а на бабите и дядовците си дори не им знам имената.

— Можем да ги открием. За всеки емигрант, пристигнал тук с кораба, се пазят материали на борда. Ще кажа на Зак… на капитан Бригс да потърси досието на семейството ти. После…

— Не, Удроу.

— Защо не, скъпа?

— Тези неща не са ми необходими, не искам да знам нищо за тях. Много отдавна, поне преди три-четири години, скоро след като разбрах, че си Хауардовец, аз успях да науча, че в действителност Хауардовците не живеят по-дълго от нас, от обикновените хора.

— Как така?

— Ами така: всички ние имаме минало, настояще и бъдеще. Миналото е спомен и аз не мога да си спомня онова време, когато ме е нямало. А ти можеш ли?

— Не.

— Излиза, че в това отношение сме равни. Сигурно имаш повече спомени, нали си по-възрастен. Но всички те са минало. А бъдещето? То още не е настъпило и никой не знае какво ще бъде. Може да ме надживееш, но е възможно и аз да те надживея. Или да загинем заедно. Ние не знаем какво ще стане и аз изобщо не искам да узнавам. Но и двамата имаме настояще; то е общо и аз съм щастлива. Хайде да приберем мулетата в конюшнята и да се наслаждаваме на настоящето.

— Чудесно — той се усмихна. — Как предпочиташ да се наслаждаваме — продължително или често?

— И двете!

— Ето това е моята Дора! Всичко, което си заслужава да се направи, трябва да бъде повтаряно.

— И да се прави отново и отново. Но почакай, скъпи, ти каза, че капитан Бригс ти е син, значи излиза, че той ми е доведен син. Предполагам, че е точно така, макар да не си го представям в тази роля. Но… можеш да не ми отговаряш, защото се споразумяхме да не се интересуваме от миналото си…

— Хайде, питай. Ако реша, може и да ти отговоря.

— Е, добре… Коя е майката на капитан Бригс? Тоест бившата ти жена?

— Казваше се Филис. Филис Бригс-Спърлинг. Защо се интересуваш, скъпа? Много добро момиче. Друго не мога да ти кажа.

— Май си пъхам носа където не трябва.

— Може би. На мен ми е все едно. И на Филис също, предполагам. Скъпа, оттогава са минали два века, забрави го.

— О! Починала ли е?

— Не знам. Вероятно Зак е по-наясно: наскоро е бил на Секундус. Всъщност щеше да ми каже, ако беше умряла. Не сме общували с нея, откакто тя се разведе с мен.

— Да се разведе с теб? Тази жена няма вкус!

— Не може да се каже, че няма вкус, Дора! Тя е много добро момиче. Обядвах с нея и нейния съпруг, когато за последен път ходих на Секундус, тоест не бях сам, а заедно със Зак. Двамата се бяха погрижили да съберат общите ни деца, или поне онези, които бяха по онова време на планетата; поканили бяха и някои от останалите ми роднини. Накратко, организираха семейно парти в моя чест. Проявиха уважение. Между другото, тя също е даскалица.

— Нима?

— Аха. Професор по математика в университета „Хауард“ в Нови Рим на Секундус. Ако отидем там, може да се отбием у тях — тогава сама ще прецениш що за човек е.

Дора не отговори. Тя стисна с колене хълбоците на Бети, която ускори крачка. Бюла я последва.

— Дремме… фечерря! — рече Бак и бързо се устреми напред.

— Лазарус…

— Внимавай с това име, скъпа.

— Никой не може да ме чуе. Лазарус, дано да не настояваш… Не желая да живея на Секундус.