Стив Бери
Гробницата на императора (81)

78

Малоун приближаваше манастира с изострено внимание. След последния завой на пътеката се появиха високи, боядисани в червено стени, оформени като затворен правоъгълник, в който се виждаше един-единствен вход.

Спря пред него и огледа златистия плочник. Над масивния портал, боядисан с червен лак, беше окачена табела с няколко символа:

Символите му бяха познати от копринената карта в резиденцията на Пау Уън, а също така и от картата на китайския премиер. Афан. Така се наричаше дворецът на Цин Шъхуан. А също и Залата за съхранение на хармонията.

Двете крила на портала бяха открехнати и сякаш го подканяха да влезе. След кратко колебание той пое по покритата с каменни плочи пътека, способна да побере редица от шестима мъже. Други три портала със сложни инкрустации водеха към вътрешния двор, ограден от многоетажни сгради с просторни веранди. Подрязаните дървета, старателно оформените храсти и лехите с цветя, сред които бълбукаше изкуствено поточе, създаваха илюзията за тишина и спокойствие.

Но той си даваше сметка, че на това място съвсем не цари покой.

Пред очите му се появи многоръка фигура на божество с няколко лица. На третия етаж на сградата в дъното се виждаше отворена врата, зад която струеше светлина. От двете й страни стърчаха огромни слонски бивни. Все още не се виждаха хора.

Малоун държеше пистолета ниско до тялото си, с пръст на спусъка. Опитваше се да успокои пулса си и чувството за леко замайване, причинено от разредения въздух. После долови някакви звуци. Смях. На дете, което говори на руски.

Очите му обиколиха двора и бързо откриха източника. Вдясно от него, на първия етаж, зад един отворен прозорец. Соколов и синът му? Скоро щеше да разбере това.

* * *

Касиопея се катереше по пътеката. Наближаваше крайната цел на пътуването им. Щяха да бъдат заедно с Малоун, ако не ги бяха атакували на въжения мост. Дървета с оголени като гигантски нокти корени предлага опора встрани от пътеката. Физическите усилия я стоплиха. Виктор крачеше напред, но от време на време се обръщаше да я погледне, продължавайки да играе ролята на охрана. Сред реката я беше прегърнал. Достатъчно силно, за да почувства емоциите му. Тя знаеше какво изпитва, но и той като нея и Малоун предпочиташе да задържа всичко в себе си. Явно беше разстроен от убийството на китайския пилот. Нещо необичайно за него. Мъжете като Виктор рядко анализираха действията си, а още по-рядко съжаляваха за тях. Работата си е работа, моралът да върви по дяволите. До този момент възгледите на Виктор бяха именно такива. Тя вярваше на думите му за Соколов. Стефани действително би желала да запази живота на руснака. Но Иван беше друга работа. Той също не би убил Соколов, но нямаше да се поколебае да го направи, ако това беше единственият начин да му затвори устата.

Дрехите й натежаха от водата. Беше изпуснала пистолета си по време на падането, а Виктор беше въоръжен само с нож. Приближаваха се към неизвестното практически обезоръжени.

Подминаха последния завой и се плъзнаха покрай каменен олтар, зад който се виждаха скални рисунки. После пред очите им изплува пурпурната грамада на манастира, кацнал на върха на стръмна скала.

До ушите им долетя мелодичният звън на гонг.

* * *

Ни незабележимо се приближи до витрина, зад която бяха изложени бронзови мечове. Плоските им части мътно проблясваха на слабата светлина, върховете им бяха остри. Трябваше да направи нещо. Дори и да бъде погрешно.

Пау се извърна към Тан и Ни моментално се възползва от ситуацията. Издърпа един от мечовете, сграбчи стареца и опря острието в гърлото му. Засега с плоската част.

— Това лесно ще ти пререже гърлото — прошепна в ухото му той.

Тан реагира, като извика пазачите, които чакаха пред вратата. Те се втурнаха в залата и насочиха арбалетите си.

— Кажи им да оставят оръжието и да излязат! — изсъска Ни в ухото на Пау. — Нищо не ми коства да ти източа кръвта!

Пау остана неподвижен.

— Кажи им! — повиши тон Ни и завъртя меча на деветдесет градуса.

— Направете каквото ви казва — изграчи Пау.

Братята оставиха арбалетите си на пода и напуснаха залата.

* * *

Малоун се насочи към една от страничните сгради и изкачи стълбите до първия етаж. Пред очите му се разкри широк коридор, който на няколко метра по-нататък се пресичаше с друг, значително по-тесен. Промъкна се до ъгъла и предпазливо надникна. Млад мъж с вълнена роба стоеше на пост пред една затворена врата. Той светкавично изчисли, че стаята зад нея гледа към вътрешния двор и отвореният прозорец, който беше забелязал по-рано, най-вероятно беше част от нея. Разстоянието между него и на пръв поглед невъоръжения пазач беше около седем-осем метра. Реши да действа, тикна пистолета в задния си джоб и напълни дробовете си с въздух.

Едно. Две. Котън изскочи иззад ъгъла и се втурна напред. Събитията се развиха така, както предполагаше. Изненадан от появата му, пазачът забави реакцията си за част от секундата, но това беше достатъчно. Юмрукът на Малоун се стовари върху челюстта му, тилът му се блъсна в каменната стена. Без да издаде нито звук, човекът се строполи на пода. Малоун се наведе и го претърси за всеки случай. Наистина нямаше оръжие. Странно. Може би тези хора се смятаха напълно защитени от високите стени на манастира. Отново извади пистолета си, огледа се за пореден път и предпазливо отвори вратата.

* * *

Тан беше озадачен, защото не разбираше какво е намислил Ни.

— Няма къде да се скриеш — подхвърли той.

— Но мога да убия господаря ти.

— Аз не се страхувам от смъртта — промълви Пау.

— Аз също. Вече не. По-добре да умра, отколкото да живея в държава, управлявана от вас двамата.

Тан вътрешно се поздрави за проявената предпазливост. Сега трябваше само да подмами Ни обратно в голямата зала. Там лесно щеше да приключи с него.

* * *

Малоун забеляза облекчението, изписано върху лицето на Соколов. Забеляза и момченцето, което се гушеше в скута му.

— Вече се чудех какво ти се е случило — промълви Соколов.

Малоун прекоси празната спалня и хвърли бърз поглед през прозореца. Вътрешният двор беше все така пуст.

— Колко души живеят тук? — обърна се той.

— Не са много — отвърна Соколов. — Аз видях само двама-трима. Но Тан също е тук.

— Къде е Ни?

— Разделиха ни преди половин час.

Момчето го гледаше с широко отворени очи.

— Добре ли е? — попита Малоун.

— Изглежда наред.

— Искам да дойдеш с мен, но детето не бива да вдига шум.

Соколов прошепна няколко думи на руски и момченцето кимна. Малоун му направи знак и излезе пръв. Огледа се във всички посоки и поведе Соколов обратно по стълбите към приземния етаж. За да стигнат до отворения портал, трябваше да прекосят доста голямо открито пространство.

Малоун вдигна глава към горните етажи, но не забеляза нищо подозрително. Направи знак на руснака и двамата тръгнаха напред. Прекосиха някаква тясна галерия и се озоваха пред едно от извитите мостчета над изкуствения поток. След няколко бързи скока стигнаха до прикритието на галерията от другата страна на двора.

Дотук добре.

* * *

Ни си даваше сметка, че колкото по-бързо се измъкне от тясното пространство, толкова по-малък ще бъде рискът. Нямаше представа колко братя чакат отвън. Със сигурност бяха повече, отколкото би могъл да неутрализира. Това обаче не го разколеба. Трябваше да действа.

— Махни се от пътя ми! — извика на Тан той.

— Внимавай, министре — обади се тихо Пау. — По всичко личи, че той иска да излезеш от тук.

— Млъквай!

Но старецът имаше право. В очите на Тан проблесна именно подобно желание. Обаче не можеше да остане тук. Просто не можеше. Какво беше казал премиерът? Животът може да бъде по-тежък от планината Тай и по-лек от гъше перо. Какъв ще бъде твоят?

— Мърдай! — заповяда на Пау той.

Двамата бавно се насочиха към погребалната зала. Ни подозрително оглеждаше галериите, търсейки скрита заплаха. Едновременно внимателно наблюдаваше тримата мъже, които бяха само на няколко крачки от тях. Тук имаше твърде много места за криене. А той беше уязвим от всички страни. От смъртта го делеше само един немощен старец.

— Няма къде да отидеш — кротко рече Тан.

— Заповядай да се покажат всички, които се крият в тези галерии! — извика Ни.

Притисна острието до гърлото на Пау и лицето на стареца се разкриви. Много добре. Беше крайно време и той да изпита страх.

— Ти им заповядай! — отвърна Тан.

— Покажете се! — извика с дрезгав глас Ни. — От това зависи животът на господаря ви!

* * *

Малоун чу някакъв вик. Чу го и Соколов, който здраво притискаше лицето на момченцето към рамото си.

— Това май беше Ни — прошепна Соколов. — Каза на някой да се покаже или господарят им ще умре — преведе руснакът.

Малоун се замисли. На няколко метра от тях се виждаше отворена врата. Той хвана ръката на Соколов и го поведе натам. Озоваха се в дълъг коридор с врати от двете страни. Той се промъкна към една от тях и бавно натисна бравата. Стаичката нямаше прозорци и беше малка, най-много седем квадратни метра, запълнена с големи глинени съдове, най-вероятно прибрани от двора.

— Чакайте тук — прошепна на Соколов той.

Руснакът кимна. По очите му личеше какво иска да каже: прав си, не можем да го оставим.

— Скрийте се зад тези неща и пазете тишина. Скоро ще се върна и всичко ще бъде наред.

Той затвори вратата, излезе от сградата и се насочи към отворения портал в противоположния край на двора, откъдето долитаха гласове.

* * *

Тан се наслаждаваше на ситуацията.

Ни Юн беше в капан. В манастира живееха само деветима братя. Двама от тях бяха тук, трети охраняваше Лев Соколов. Останалите бяха разпръснати из комплекса и чакаха заповедите му.

* * *

Малоун влезе. Зад отворения портал имаше просторно преддверие, от което се влизаше във внушителна заседателна зала. Таванът й беше покрит с блестящи жълти плочки. Шест големи медни съда излъчваха мека светлина, която се отразяваше от ярко изписаните стени. Оръжия и ризници бяха изложени във високи стъклени витрини. В дъното се виждаха фигурите на петима мъже.

Пау, Тан, Ни и още двама. Ни беше опрял острието на меч в гърлото на Пау. Стояха между високи, изпълнени с ръкописи лавици. Бяха хиляди, издигащи се на височина от петнайсетина метра. Малоун остана в сянката. Беше сигурен, че никой не забеляза присъствието му. Залата беше заобиколена от многобройни стаи и павилиони. През високо разположените между масивните колони прозорци струеше разсеяна светлина. Отвън отново прозвуча мелодичният звън на гонг.

Скрит зад витрина с брони и оръжия, Малоун огледа горните галерии. Стори му се, че долови някакво движение, но не беше сигурен.

Трябваше да помогне на Ни. Жаравата в един от медните съдове тлееше на няколко крачки по-нататък, пред входа на галерията, в която беше намерил укритие. Приближи се предпазливо до него и се скри зад медния съд, който излъчваше силна топлина. Огледа се на всички страни, но не забеляза нищо.

— Министър Ни, аз съм Котън Малоун! — извика той. — Покривам те с оръжието си!

 

 

В първия момент Ни не повярва на късмета си.

— Приятно е да чуя гласа ти! — извика в отговор той.

Малоун се показа. В ръката си държеше пистолет.

— Сега вече мога да ти прережа гърлото и да сложа край на лъжите ти! — прошепна Ни в ухото на Пау.

— Нима събра кураж да отнемеш човешки живот?

— Твоят не е проблем.

— Избирай умно, министре. Залогът е голям.

Острието остана притиснато в гърлото на стареца.

Едно съвсем леко движение щеше да бъде достатъчно. Очите на Ни не се отделяха от лицето на Карл Тан. Искаше му се той да бъде на мястото на Пау.

Решението щеше да бъде лесно.

После забеляза нещо в очите на Тан.

— Той иска да го направиш — прошепна Пау.