Стив Бери
Гробницата на императора (32)

29

Ни и Пау Уън прекосиха градината на музея и потърсиха укритие в сянката на сградите през улицата и покрития с дребен чакъл паркинг. Стрелбата спря. Ни очакваше всеки момент да чуе вой на сирени. Все някой беше повикал полиция.

— Не е ли по-добре да изчезваме от тук? — попита той.

— Трябва да разберем какво ще се случи.

На третия етаж на музея се появиха ярки пламъци.

— Пожар!

Пламъците бързо се разрастваха.

— Проблемът става сериозен — промълви Пау, заковал поглед в насрещната сграда.

Тонът му никак не се хареса на Ни.

— Ще ми обясниш ли? — нервно преглътна той.

— Да се надяваме, че моят човек ще успее, и то бързо.

* * *

Касиопея отскочи от внезапно появилите се пламъци. Мускулите й се стегнаха, очите я заболяха от ярката светлина. Безброй ярки точици й пречеха да види какво става на няколко крачки от нея. Коридорът гореше. Малоун беше някъде в другия край, зад Китайския будоар. Вече нямаше смисъл да се крие.

— Котън! — извика тя.

Не получи отговор. Тишината й се стори непоносима. Вляво се виждаше площадката на главното стълбище. Вековният буков паркет пламтеше с пълна сила и огънят всеки момент щеше да обхване и стенната облицовка. Трябваше да се маха от тук. Но не без Малоун.

Можеше да се спусне надолу по задното стълбище, което беше използвала на влизане. Огънят й препречваше пътя. Продължаваше да държи в ръце лампата и пистолета. Беше време да провери дали Котън си е пробил път през помещенията от другата страна на коридора. От тримата нападатели нямаше следа. Тя забеляза причината за пожара — две преобърнати железни туби на пода, обхванати от ярките пламъци.

Насочи се към дъното на коридора, откъдето се излизаше на главното стълбище. Зад площадката се виждаше сива каменна стена. Тя предпазливо надникна надолу, но не видя никого. Зад гърба й нещо пропука, после таванът на коридора изведнъж пропадна. Старата сграда бързо се предаваше на огнената стихия. Може би онези тримата бяха избягали? На практика нямаха работа тук, тъй като вече знаеха, че лампата е у нея. По-вероятно беше да я дебнат отвън.

Касиопея си пое дъх и се втурна към стълбището, което започваше пет метра по-нататък. Прекоси площадката и в същия миг нещо тежко се стовари върху прасците й. Здрави ръце се увиха около нея и тя падна напред, с лице към мраморната стена. Някакъв мъж я беше нападнал в гръб.

Касиопея успя да се извърти и ръкохватката на пистолета й потъна в черепа на нападателя. Той се оказа силен и жилав, но тя все пак успя да се изтръгне от хватката му и се плъзна напред. Лампата и пистолетът отлетяха встрани. Силен ритник изпрати оръжието й към парапета. Тя скочи на крака. Нападателят беше облечен в черно, а лицето му бе скрито под вълнена маска. Беше поне с петнайсет килограма по-тежък от нея. Без да губи нито секунда, тя се стрелна напред и заби рамо в гърдите му. Тялото му изгуби стабилност и се блъсна в стената.

* * *

Малоун предпочете да не се обажда, въпреки че съвсем ясно чу как Касиопея го вика по име. Вече беше засякъл трите тъмни фигури, които тичаха към главното стълбище. Успя да се промъкне през няколко зали и безшумно зае позиция близо до стълбите. Димът бързо се увеличаваше. Видимостта намаля, ставаше трудно да се диша. Той чу шум от борба и видя някакъв предмет, който се плъзна по горящия паркет. Изтича към рамката на вратата и го видя. Малък предмет, дълъг не повече от двайсет и пет сантиметра и наполовина висок.

Крилат тигър с глава на дракон. Лампата ли беше това?

Той посегна да го измъкне от огъня, но бързо отдръпна пръстите си. Бронзовата повърхност беше много гореща. Използва обувката си, за да го отстрани от пламтящите дъски и да го придърпа към себе си. И трите стени на стаята, в която се намираше, бяха обхванати от пламъци. Беше време да изчезва от тук. Надникна в коридора. На горната площадка видя Касиопея, която се беше вкопчила в мъж, облечен в черно.

* * *

Ни не отделяше поглед от горящата сграда на музея „Дрис ван Егмонд“. Пожарът беше обхванал горните два етажа, от покрива излитаха ярки пламъци. Прозорците се пръскаха от горещината, ситни късчета стъкло падаха в градината.

— Китайците са били най-добрите производители на стъкло — обади се Пау. — Качеството му е било далеч по-високо от онова, което се е произвеждало в Европа.

Ни учудено го погледна. Моментът никак не беше подходящ за уроци по история.

— Знаеш ли, че оръжието на теракотените воини, открити при големите разкопки в началото на миналия век, е било недокоснато? — продължи Пау. — Сабите и ножовете им са били остри и блестящи, без нито едно петънце. По-късно стана ясно, че са били изработени от неръждаем материал. В крайна сметка успяхме да установим химическия му състав — сплав от мед и стомана и още единайсет други метала, между които кобалт, никел, хром и магнезий. Представяш ли си? Още преди две хиляди години нашите предци са знаели как да предпазят металните изделия от ръжда!

— За да се убиваме с тях — горчиво отвърна Ни.

Погледът на Пау остана прикован в пожара.

— Ти не обичаш насилието, нали? — подхвърли той.

— То никога не помага за постигането на дългосрочни цели.

— Добре действащата държава налага седем наказания срещу три награди. Слабата държава налага пет наказания и пет награди. Това е доказан факт.

— Но когато човешкият живот не струва нищо, обществото също няма стойност. Нима е възможно да се мисли другояче?

— В дълбоката си същност всички империи са репресивни.

— Нима не се тревожиш, че в този пожар могат да загинат хора? Включително и онзи, когото ти лично изпрати там.

— Той е длъжен да се грижи за себе си.

— А ти не носиш отговорност, така ли?

— Напротив. Нося бремето на неговия провал.

Ни не можеше и не искаше да си позволи подобно пренебрежение към живота на другите. Изпращането им на сигурна смърт никога не биваше да се прави с лека ръка. Самият той не познаваше човека вътре, но се тревожеше за сигурността му. Всеки лидер трябва да мисли по този начин.

— Ти си странен човек — подхвърли на Пау Уън той.

— Такъв съм. А ти имаш голям късмет, че си с мен.