Стив Бери
Гробницата на императора (10)

7

Антверпен

Ядосан от факта, че беше подценил възрастния си опонент, Ни го гледаше втренчено и мълчеше.

— Огледайте се наоколо — продължи Пау. — Тук са събрани доказателства за величието на Китай за период от шест хиляди години. Още преди зараждането на западната цивилизация в Китай се е леел метал, армията се е сражавала с арбалети, а земята е била картографирана.

Търпението на Ни най-сетне свърши.

— Какъв е смисълът на този разговор? — попита той.

— Нима не си давате сметка, че още през четвърти век преди Христа земеделието в Китай е било по-развито от това на Европа през осемнайсети век? Дедите ни са познавали редосеялката, организираната сеитба и железния плуг далеч преди останалите култури по света. Но какво се случва в днешно време, министре? Къде изчезна превъзходството ни?

Отговорът беше очевиден, но Ни нямаше желание да го изрича на глас. Не беше сигурен, че в помещението няма записващи устройства.

— Преди доста години един английски учен изследвал този феномен и стигнал до заключението, че над половината от откритията и изобретенията, върху които се крепи съвременният свят, са дошли от Китай. Но кой го знае? Самите китайци са в неведение. Според един доказан исторически факт, когато йезуитските мисионери показали механичния часовник, изобретен от тях през дванайсети век, китайците останали смаяни от това малко чудо, без дори да подозират, че този механизъм е съществувал по техните земи цели хиляда години по-рано.

— Всичко това е без значение — сухо отвърна Ни, продължавайки да мисли за скритите микрофони.

Пау посочи писалището от червено дърво в дъното. На него имаше лаптоп, около който акуратно бяха подредени инструменти за калиграфия — мастило, плоски камъни, четчици и хартия.

Приближиха се към него и Пау натисна няколко клавиша. Екранът оживя.

Мъжът стоеше изправен. Беше под четирийсет, по-скоро с монголски, отколкото с китайски черти, и разрошена черна коса. Носеше бял халат с широки ръкави и бледозелени орнаменти на яката. Беше заобиколен от други трима мъже, облечени с черни панталони и дълги сиви ризи под къси сетрета в тъмен цвят.

Мъжът смъкна халата си и остана гол. Имаше стегнато мускулесто тяло със светла кожа. Двама от пазачите му започнаха да увиват бели бинтове около корема и бедрата му. Когато приключиха, третият се приближи и започна да мие пениса му и слабините около него.

Почистващата операция се повтори три пъти.

После мъжът седна полулегнал на близкия стол и разтвори крака. Двамата го хванаха здраво, а третият пристъпи към близката лакирана масичка и вдигна извит и назъбен нож с напукана кокалена дръжка.

Обърна се, пристъпи към бинтования мъж и попита с отчетлив глас:

Хоу хюеи пу хоу хюеи?

Мъжът остана в същата поза, докато обмисляше отговора си. Въпросът беше прост: ще съжаляваш ли за това или не. Той поклати глава в знак на отрицание, без да показва страх или нерешителност.

Човекът пред него кимна, после отряза половите му органи с две бързи и точни движения. Острието се плъзна плътно до тялото, без да пропусне нищо.

Жертвата не издаде нито звук.

Двамата помощници здраво натискаха треперещите му крака.

Кръвта се лееше, но операторът сръчно обработи раната, без да обръща внимание на болките, които изпитваше жертвата. Мъжът не издаваше нито звук, въпреки че лицето му беше разкривено от болка.

Раната беше покрита с нещо, което приличаше на няколко пласта намокрена хартия. Кръвотечението спря.

После помогнаха на жертвата да се изправи. Мъжът видимо трепереше, но върху лицето му се беше изписало повече вълнение, отколкото страх.

— През следващите два часа го карали да се разхожда из стаята, а чак след това му позволили да легне — уточни Пау.

— Какво… Какво беше това? — смотолеви Ни, без да крие смайването и погнусата си.

— Обичайна церемония, повтаряла се стотици хиляди пъти във времето — отвърна Пау и след едва забележимо колебание добави: — Така се създавали евнусите.

Ни знаеше доста неща за евнусите и важната им роля в Китай в продължение на 2500 години. Императорите имали особената и малко мистична привилегия, наречена „небесен мандат“, която практически узаконявала безграничната им власт. Но за да се запази свещената им аура, личният им живот трябвало да бъде пазен в пълна тайна, далеч от очите на простосмъртните. Единствено женствените евнуси, които живеели по милостта на господарите си, имали достъп до интимните им тайни.

Системата се оказала толкова успешна, че се превърнала в неразделна част от живота на богоизбраните. В същото време евнусите нямало как да не се възползват от шансовете, които им предлагало интимното общуване с тях. Очакванията били, че лишени от възможността да имат наследници, те няма да се стремят към власт и пари, но нещата не се развили точно по този начин.

Мнозина от тях се превърнали в любимци на своите императори и постепенно се сдобили с власт, която била далеч по-голяма от тази на висшите държавни администратори. Повечето императори изобщо не познавали своите министри и контактували с тях с посредничеството на евнусите. Никой не знаел кой всъщност издавал свещените заповеди и декрети, с които се управлявала империята. Само най-съвестните и съзнателни императори избягвали влиянието на евнусите, но те били малко на брой. Системата била окончателно изоставена чак в началото на XX век, когато последният император бил принуден да се откаже от властта.

— Евнусите отдавна не съществуват — обяви той.

— Защо мислите така?

Всякакви мисли за подслушване бяха забравени.

— Кой сте вие? — рязко попита Ни.

— Човек, който цени историческото наследство на страната си. Човек, който е станал свидетел на разрухата на всичко свято, което сме съхранявали в продължение на хилядолетия. Истински китаец.

Ни знаеше, че Пау е роден в северната провинция Ляонин и е получил образованието си във Франция през един кратък период от време, през който разрешавали на младите китайци да учат в чужбина. Начетен, автор на шест исторически трактата, той беше успял да оцелее по време на чистките на Мао, което съвсем не бе лесно. В един момент му бяха разрешили да напусне страната заедно с цялото си богатство. Истинско чудо на чудесата. И все пак…

— Говорите като предател! — остро рече той.

— Говоря истината, министре — поклати глава Пау. — Подозирам, че и вие мислите като мен.

— Грешите — отвърна Ни.

— Защо тогава все още сте тук? Защо продължавате да ме слушате?

— А вие защо ми пуснахте видеото?

— Изправен пред смъртта, онзи, който е готов да умре, ще оцелее. Докато онзи, който иска да живее, ще умре… Тази мисъл е била изразявана и по друг начин. Шан ву чоу ти.

Ни беше чувал тази фраза.

Бутни стълбата, след като той се изкачи по нея.

— Най-често срещаната интерпретация съветва да подмамим врага в капан, а после да го лишим от възможността за бягство — продължи Пау. — Но различните противници се подмамват по различен начин. Алчните са заслепени от обещанието за печалба. Арогантните се заблуждават от демонстрация на слабост, а неподатливите се побеждават с хитрост. Вие от кои сте, министре?

— Кой ме подмамва?

— Карл Тан.

— На мен ми се струва, че това сте вие. Но не отговорихте на въпроса: защо ми пуснахте видеото?

— За да ви докажа, че не знаете какво се случва около вас. Вашата комисия си губи времето, като разследва корумпирани чиновници и нечестни партийни членове. Преследвате призраци, въпреки че истинската заплаха е пред очите ви. Вие сте обкръжен отвсякъде, включително и в свещеното си качество на партийна съвест. Евнусите все още съществуват, министре.

— Откъде знаете?

— Знам, защото съм един от тях.