Стив Бери
Гробницата на императора (17)

14

Касиопея бързо оцени информацията на Виктор за изчезналото дете на Лев Соколов.

— За кого работиш? — отново попита тя.

— След като напуснах Централноазиатската федерация, поех на изток и се озовах в Китай. Оказа се, че там има работа за хора като мен.

— Най-вече за лъжливите и двулични мръсници, а?

— Не мога да повярвам на ушите си — поклати глава той. — В Централна Азия просто си вършех работата. И я свърших добре. Всички задачи бяха изпълнени.

— Като междувременно за малко не бях убита, и то два пъти.

— Сама изрече важните думи — за малко. Пак повтарям: просто си вършех работата.

Виктор отново избегна отговор на въпроса, който му беше поставила.

— За кого работиш?

— Ще бъда откровен. Работя за Карл Тан.

— Това не е ли крачка назад в кариерата ти? От президента на Централноазиатската федерация преминаваш на втория човек в Китай.

— Той плаща добре. Имам здравна осигуровка, включително и за зъболекарски услуги, плюс три седмици платен годишен отпуск. Догодина ще ме включи в специална схема за пенсиониране.

— Ти ли изпрати онези двамата по петите ми?

Виктор кимна.

— Не биваше да ти позволим да напуснеш Белгия с лампата.

— Защо? Тан я иска.

— Тан няма намерение да върне детето на Соколов. Затова реши да се сдобие с лампата тук.

— Тогава защо не е отишъл в къщата на Пау Уън? Защо не е изпратил теб? Защо чакахте мен?

— Честно казано, не знам.

— Честно? — попита тя, без да отмества пистолета. — Това е нова дума в речника ти! — Очите й гневно се присвиха. — Ти ме подложи на изтезания!

— Направих каквото трябва, за да не бъдеш изтезавана.

— Не и от моята гледна точка!

Чертите му внезапно омекнаха.

— Нима предпочиташ да те изтезава някой, който наистина е решен да стигне докрай с водната дъска?

Беше се променил за годината, през която не бяха се виждали. Все така нисък и набит, но вечно разрошената неподдържана коса я нямаше, заменена от къса подстрижка. Широкият нос и дълбоко хлътналите очи си бяха все същите — част от славянската му кръв, но кожата му беше по-загоряла. Надхвърлил трийсет, той се беше отказал от широките дрехи, криещи добре тренираните му мускули, и ги бе заменил с по-стилно и по-добре скроено облекло — в случая скъп панталон и маркова риза.

— Къде е момчето? — попита тя.

— Някога Соколов въртеше номера на руснаците, а сега прави същото и с китайците. Човек не бива да прави такива неща с тези хора. Особено с китайците. Те убиват, без да им мигне окото.

— Ние не сме в Китай.

— Но Соколов е там и Тан го издирва. Предполагам, че ти си го скрила някъде, но те рано или късно ще го открият. Тан разполага с десетки хиляди шпиони, всеки от които изгаря от желание да достави удоволствие на първия вицепремиер, който има всички шансове да стане следващият министър-председател на страната. Ние с теб изобщо не се вписваме в общата схема.

Касиопея съвсем не беше убедена, че е така.

— Какви задачи изпълняваш за него? — попита тя.

— Тан ме нае миналата есен. Трябваше му оперативен агент чужденец, а аз бях приключил с предишните си ангажименти. Той нямаше намерение да ме включи в сегашната операция, докато не изскочи твоето име. Изпрати ме тук едва след като му разказах за връзките си с теб — разбира се, със съответните модификации.

Тя свали пистолета, но емоциите продължаваха да бушуват в гърдите й.

— Имаш ли представа на какво ме подложи?

— Нямах избор. Такава беше заповедта на Тан. Още вчера ти дадох шанс да избягаш. Донесох храната лично, но ти спеше. Днес изпратих сънародника си с надеждата, че най-сетне ще се раздвижиш. Седях тук и те чаках. — Той посочи телефона. — Разговорът беше фалшив.

— А защо реши, че няма просто да си тръгна?

— Защото си ядосана.

Този човек наистина я познаваше добре.

— Имаш ли други хора наоколо?

— Не, само онзи, който лежи в килията ти. Лошо ли го нарани?

— Е, може би ще му остане някой белег.

— Карл Тан иска лампата, Касиопея. Не можеш ли просто да му я дадеш и нещата да приключат?

— Ами детето? Сам призна, че лампата е единственият ми коз за преговори. Освен това знаеш къде е детето. Искам да ми кажеш.

— Не е толкова лесно. Без моята помощ изобщо няма да припариш до него.

— Аз работя сама.

— Затова ли забърка Малоун? Бях убеден, че лъжеш, но Тан ме накара да осъществя контакт.

— Какво стана в Копенхаген?

— Не съм се чул с двамата, които бяха изпратени да свършат работата. Но с Малоун положително им се е случило нещо лошо.

Тя искаше да позвъни в Дания и да обясни действията си. Но не оттук.

— Къде е ключът на колата отвън?

— На таблото — отвърна Виктор и се изправи. — Нека дойда с теб. Не мога да остана. Каквото и да кажа, Тан ще ми потърси отговорност за бягството ти. Край на службата ми за него. Но разполагам с предостатъчно информация за операцията и мога да ти бъда полезен.

Тя се замисли. Предложението беше разумно. Независимо от мнението й за Виктор Томас той беше човек с идеи. Миналата година бе успял да се сближи с президента на Централноазиатската република, а сега беше близък на Тан, от когото зависеше освобождаването на сина на Соколов. Самата тя без съмнение бе създала голяма бъркотия. Трябваше да вземе лампата, а после да сключи сделка. Защо да не се възползва от услугите на човек, който поддържа директен контакт с Тан? И който знае къде държат детето.

— Добре — кимна тя. — Да вървим.

Отстъпи встрани и пропусна Виктор.

Той прибра телефона в джоба си и тръгна към вратата. Касиопея изчака да я подмине, вдигна пистолета и стовари ръкохватката върху тила му. От устата му излетя дрезгав стон, ръката му се протегна напред. Твърдата стомана потъна в слепоочието му.

Той се строполи на пода.

— Да не си мислиш, че съм ти повярвала! — процеди тя.