Стив Бери
Гробницата на императора (19)

16

Ни не пропусна да обърне внимание на думата, използвана от Пау Уън. Гордост.

— Били сме най-великият народ на света — промълви по-възрастният мъж. — С огромно превъзходство над всички останали. По време на династията Тан чужденците, женени за китайки, нямали право да напускат страната. Извеждането им извън границите на истинската цивилизация се считало за недопустимо.

— И какво от това? Тези неща са отдавна забравени. — Раздразнението на Ни беше очевидно. — Вие си стоите тук, в Белгия, докато ние се борим в Китай. Говорите за миналото така, сякаш то може да се повтори. Но моята задача е много по-трудна, отколкото можете да си представите.

— Задачата ви не се различава по нищо от онези, с които са били натоварени много хора преди вас, министре. По мое време нямаше спасение от Мао. Неговите статуи и бюстове бяха навсякъде. Портретите му — също. Имаше ги на кибритените кутийки, на календарите, в такситата, автобусите и самолетите. Пожарните и локомотивите се движеха с големи негови портрети отпред, оградени от червени знамена. Но и тогава всичко беше лъжа, както днес. Гладкото розово лице на Мао, пращящо от здраве? Глупости! То нямаше нищо общо с действителността. Човекът беше стар и болен, с почернели зъби. Грозен и немощен. — Пау посочи аквариума с рибките. — И тогава, и сега Китай е като риба върху дърво. Тотално изгубен, не на място, без надежда за оцеляване.

Ни съжали за избухването си, но в главата му цареше хаос. Конкретният план за действие след завръщането му в Китай изглеждаше невалиден. Много хора бяха готови да подкрепят неговия поход към властта. Да стартират процеса, да привлекат нови поддръжници. Новата заплаха поставяше всичко това под съмнение.

Очите му огледаха спретнатия вътрешен двор, в главата му изплуваха съветите на дядо му, свързани с фън шуй.

Най-важен е изборът на мястото за живеене. Мястото и разположението на къщата. Лицето й трябва да бъде обърнато на юг. При правилен избор всичко ще дойде на мястото си — околните хълмове, водата, слънцето. Дядо му беше мъдрец. Покоят се ражда в хаоса. И тогава човек може да гледа на света с широко отворени очи.

Ни направи опит да извлече поука от тази мъдрост и да събере мислите си. Да се овладее.

— Карл Тан отлично разбира, че Китай е объркан — продължи Пау. — И знае цената на националната гордост. Тя е най-важното, министре. Дори в процес на промени никой не трябва да губи достойнството си, още по-малко пък партията като цяло.

— А тази лампа е част от плана, така ли?

Пау кимна.

— Тан е на доста крачки пред вас.

— Защо ми казвате всичко това?

— Обясненията ще ми отнемат твърде много време. Просто приемете, че съм искрен с вас. — Мазолестата му длан докосна рамото на министъра. — Трябва да промените мисленето си. Хубаво е, че дойдохте тук, след като сте разбрали за интересите на Тан, но заплахата за Китай е далеч по-голяма, отколкото си представяте.

— Какво трябва да направя според вас?

Ни се мразеше, че поиска съвет от крадеца срещу себе си.

— Вие сте уважаван човек. Ползвате се с голямо доверие. На това трябва да се опрете.

Ласкателствата не вършат работа, въздъхна мислено Ни. Трябваше му истината.

— Няколко часа след като си тръгна от тук, Касиопея Вит е била отвлечена от Тан. Преди това тя все пак е успяла да скрие лампата, а аз знам къде. Мислех да си я прибера обратно, но сега тази работа ще трябва да свършите вие.

Едва сега Ни започна да си дава сметка за мащабите на замисъла. През цялото време Пау си играеше с него. Не му харесваше, но нямаше друг избор.

— С какво е толкова важна тази лампа? — отново попита той.

— Фактът, че нямате отговор на този въпрос, доказва колко сте изостанали от Карл Тан.

Наистина беше така.

— А как да съкратя дистанцията?

— Вземете лампата, върнете се в Китай и открийте човек на име Лев Соколов. Служител на Министерството за геологически проучвания, но в момента се крие в Ланджоу. Тан е отвлякъл детето му и го притиска да му сътрудничи. Казаха ми, че именно Соколов може да даде обяснение за значението на лампата.

— Сътрудничество за какво?

— Сам трябва да разберете.

Пау Уън очевидно знаеше за какво става въпрос.

— Разполагам с широка мрежа от информатори, особено по отношение на Тан. Дойдох тук веднага след като разбрах, че проявява интерес към лампата. Но нищо от това, което ми казахте дотук, не успя да привлече вниманието ми.

— Което означава, че трябва да проверите сътрудниците си. Може би сред тях има шпионин. Скоро ще се сдобиете с лампата. Веднага след това се приберете в Китай и открийте Соколов.

— А какво да правя с евнусите, с които съм заобиколен според вас? Нали споменахте, че трябва да се страхувам от тях?

— Те сами ще се покажат.

— И Тан ли е под тяхната заплаха?

— Очевидно не.

— А как да разбера кои са те?

Пау се усмихна.

— Преди години ние се различавахме по промяната в гласа, който се превръщаше в неприятен фалцет. А също така по липсата на окосмяване, тлъстините и липсата на сила. С течение на времето отслабвахме, тлъстините се стопяваха, а лицата ни се сбръчкваха. Липсата на тестостерон се изразяваше в рязка промяна в настроението — лесно се гневяхме и плачехме. Но днес отдавна вече не е така. Съвременните хранителни добавки отстраняват всички странични ефекти, особено ако човек е кастриран в по-късна възраст, както са повечето от нас. Без визуална инспекция е невъзможно да се установи дали някой е евнух, или не.

— Тан издирва ли Соколов?

— О, да — кимна Пау. — С всички налични ресурси.

Преди да отстъпи, Ни искаше да провери всичко, което беше чул в тази къща.

— Къде е скрита лампата?

— В музея „Дрис ван Егмонд“ в Антверпен. Там е изложена частна колекция мебели и произведения на изкуството от седемнайсети и осемнайсети век. Касиопея Вит е пъхнала лампата в будоар, мебелиран в китайски стил, съдържащ порцеланови сервизи от епохата Мин, които не са нищо особено. Лично ходих да проверя. Очевидно тя се е надявала, че лампата ще остане незабелязана поне няколко дни. А в случай че бъде открита, музейните работници ще се погрижат за нея. Нелошо решение предвид ограничения й избор.

Това признание беше доказателство, че старецът най-сетне е решил да бъде откровен.

— Трябва да вървя.

— Искам да ви покажа още нещо, преди да си тръгнете — рече Пау и го поведе по дълъг коридор към черна врата от лакирано дърво. Зад нея започваше вито стълбище, което водеше нагоре, към правоъгълната кула. Вратата на стаята беше отворена. Вътрешността й беше залята от ярка слънчева светлина, проникваща през остъклените стени.

— Ще останем тук, до вратата — каза Пау. — Така никой не може да ни види отвън.

Ни остана озадачен от предпазливостта му.

— Ако надникнете зад ъгъла, пред вас ще се открие хубава гледка към алеята пред къщата — добави Пау. — На улицата отвъд нея е спрял един автомобил, на около петстотин метра от главния вход.

Ни се подчини, присви очи срещу слънцето и успя да зърне колата, паркирана под дебелите дървета.

— Онези там работят за Тан — обади се зад гърба му Пау. — Наблюдават къщата. Идват и си отиват. Но през последните два дни неотстъпно са тук.

— Затова ли допускате, че Тан ще дойде за лампата?

— Логично е — кимна Пау.

В далечината се появи още една кола, която намали ход и спря до предишната. От нея изскочиха двама мъже с автомати в ръце. По гърба на Ни полазиха тръпки. Мъжете се насочиха към отворения портал между високите стени.

— Това е нещо неочаквано — спокойно промълви Пау.

Към нас идват въоръжени хора, а той казва, че това било нещо неочаквано!

Ни беше силно разтревожен. Страхът му нарастваше.