Стив Бери
Гробницата на императора (46)

43

Заливът Халонг

Малоун поклати глава при вида на двумоторния самолет амфибия „Туин Бий“, който се поклащаше в спокойните води на залива. Приличаше на крилат танк, изработен от тежък метал. Корпусът му беше боядисан в червено и бяло.

— Той ще ви превози до Китай — обяви Иван.

— Не говориш сериозно — обади се Касиопея. — Нали веднага ще ни свалят?

— Досега не се е случвало — поклати глава руснакът, измъкна някаква карта и я разгъна върху дървения парапет. Мръсните му нокти легнаха върху контурите на залива Халонг, а после тръгнаха на северозапад, прекосявайки Северен Виетнам и границата с Китай, за да спрат на град Кунмин в провинция Юнан, на около осемстотин километра от мястото, на което се намираха. — Имате разрешение за полет до границата — добави той.

— Май си доста близък с твоите виетнамски другарчета — язвително подхвърли Малоун.

— Те нямат друг избор — сви рамене руснакът.

Малоун се усмихна.

— Южно от Кунмин има много езера — невъзмутимо продължи Иван. — Най-подходящо е Диен Чъ, дълго четирийсет километра. Можете да кацнете където пожелаете.

— А после?

— Ще вземем влака на север, към Сиан — обади се Пау. — Няколко часа път. А от там ще се прехвърлим на автобус, който ще ни отведе до разкопките с теракотените воини.

Малоун не беше впечатлен.

— Това не ви е някаква екскурзия из Европа — поклати глава той. — Става въпрос за неразрешен осемстотинкилометров полет над една затворена страна, която разполага със силни и добре подготвени военновъздушни сили. Някой лесно ще стигне до погрешно заключение.

— Ще ви осигуря пилот, който знае как да се справи с контрола на въздушното пространство — обеща Иван.

— И аз мога да управлявам тоя грозен сандък — възрази Малоун. — Но искам да бъда жив, за да го приземя.

— Провинция Юнан е дружелюбна — размаха ръце Иван.

— Вярно е — кимна Пау Уън. — Хората, които я управляват, са смятани за ренегати. Затънтено място, недружелюбни терени, смесено население. Дом на около една трета от малцинствата в Китай.

— Имаме приятели, които ще помогнат — добави Иван. — Пътят ще бъде чист. Вземи картата, на нея е маркиран целият маршрут. Нали разбираш от навигация?

— Аз ще се заема с това — обади се Касиопея и издърпа картата от ръцете му.

— Надявам се, че е зареден с гориво — каза Малоун, имайки предвид хидроплана.

— Ще ти стигне — отвърна руснакът. — Не забравяй, че полетът все пак ще бъде еднопосочен.

* * *

Ни едва ли би позволил негативните оценки на собствената му личност да станат обект на обсъждане и затова се върна на първия си въпрос:

— Разкажете ми за Пау Уън.

— Аз не мога да бъда разпитван, защото няма как да бъда обект на твоите разследвания.

— А може би трябва да бъдете.

— Заради Пау Уън? Отделяш му твърде голямо внимание.

— В Белгия хората на Карл Тан се опитаха да ме убият, но Пау Уън успя да им попречи. А после ми разказа някои неща за вас и Карл Тан, спомена и за разговорите, които е водил с вас. По време на един от тях сте разговаряли дори за мен. Искам да знам повече за тези разговори.

Спряха пред входа на криптата.

Саркофагът с тялото на Мао лежеше в центъра на помещението.

— Заповядах да го извадят от камерата — каза премиерът. — Исках да го видя в целия му блясък.

Тялото на Мао бе извадено от бетонния противоземетръсен бункер, изкопан дълбоко в земята. То лежеше в прозрачен пашкул, пълен с чист азот, осветено от златистата светлина на халогенните прожектори.

— Нима мислиш, че съм направил конспирация с Пау и Тан? — попита най-сетне премиерът.

— Не знам какво да мисля. Просто зададох един въпрос. Кажете ми за какво разговаряхте с Пау Уън.

— Помня точния час на кончината на Мао — промълви възрастният мъж и посочи саркофага. — Малко след полунощ на девети септември хиляда деветстотин седемдесет и шеста година. В страната беше обявен десетдневен траур. По радиото звучеше траурна музика, а вестниците го обявиха за най-великия марксист на нашето време и твърдяха, че делото му вечно ще осветява пътя към благоденствието на китайския народ. На споменатата дата животът в цялата страна замря в продължение на три минути. — Старецът замълча, сякаш за да си припомни спектакъла. — Но защо беше всичко това, министре? Защо?

Ни усети, че го игнорират, и побърза да отговори:

— Аз не съм бил там, вие сте били. Какво се надявахте да постигнете с канонизирането му?

Премиерът извърна лице към него.

— Знаеш ли какво се случи след смъртта му?

Ни поклати глава.

— Мао искаше да бъде кремиран и го обяви публично. Той смяташе, че хората не бива да заемат пространство, след като умрат, и затова трябва да бъдат изгаряни. На всеослушание заяви, че ще даде личен пример за това с изгарянето на тленните си останки и използването им за тор. Но ние знаехме, че това е само пропаганда. Той мечтаеше да бъде обожествен. Проблемът беше там, че никой не знаеше нищо за балсамирането. То няма връзка с нашите културни традиции. Докторите изровиха някаква руска книга по въпроса в народната библиотека, която използваха за наръчник. Но прекалиха с инжектирането на формалдехид. Лицето се изду като балон, ушите щръкнаха под прав ъгъл. Можеш да си представиш на какво заприлича. Кожата на Мао се омазни от химикалите, които бликаха от всяка пора. Аз бях там и го видях с очите си.

Ни никога не беше чувал тази история.

— Тъй като не успяха да отстранят излишните количества, те опитаха с масаж с кърпи и памучни топчета да разнесат течността надолу по тялото. Но един от тях натисна прекалено силно и дясната му буза се разцепи. После се наложи да разрежат сакото и панталона, за да могат да облекат тялото.

Ни се запита защо той му разказва всичко това.

— Докторите все пак не бяха толкова глупави, министре. Преди да инжектират формалдехид, те се погрижиха да направят восъчна отливка на цялото тяло. — Костеливите пръсти на стареца се насочиха към саркофага. — Ето я там.

— Значи това не е Мао?

— Мао отдавна го няма — поклати глава премиерът. — Това, което виждаш, е само една илюзия.

* * *

Малоун последва Пау Уън и Касиопея към далечния край на кея. Стефани се изравни с него.

— Нали разбираш, че това е лудост? — тихо попита той.

— Иван твърди, че го правят постоянно. Най-често от крайбрежната ивица на север. Единствената разлика в нашия случай ще бъде, че през половината време ще летим над виетнамска територия.

— И това трябва да ме успокои, така ли?

— Ще се справиш — усмихна се тя.

— Фактът, че го взехме с нас, е още една лудост — промърмори той и посочи Пау.

— Той ще те води.

— Нямаме нищо общо с неговите цели и намерения. Съмнявам се, че ще ни бъде от помощ.

— След като го знаеш, значи си готов.

— Защо не си останах при книгите? — горчиво въздъхна Малоун.

— Как е кракът ти?

— Боли.

Касиопея стигна до края на кея и се обърна.

— Трябва да се свържа, преди да излетим — подвикна тя, а после обясни, че един от съседите на Лев Соколов приел да играе ролята на посредник. За целта й трябваха лаптоп и сателитна връзка, осигурени съответно от Стефани и Иван.

Тя постави компютъра на дебелите дървени перила, а Малоун го хвана с две ръце. Очите му проследиха как пръстите й сръчно набират някакъв имейл адрес, а после и самото послание:

ЧЕТА МИСЛИТЕ НА МАО, НО НЕ МОГА ДА ОТКРИЯ КАКВО Е КАЗАЛ ЗА ХАРМОНИЯТА И РАЗБИРАТЕЛСТВОТО. ЩЕ МИ ПОМОГНЕШ ЛИ?

— Умно — одобрително кимна той.

Китайските власти отдавна цензурираха интернет, ограничавайки достъпа до търсачки, блогове, чатове и сайтове, които позволяваха свободни разговори онлайн. Освен това използваха и електронни филтри, с които проверяваха всички входящи и изходящи от страната имейли, които им се струваха подозрителни. В момента работеха върху изграждането на интранет за собствени нужди, който щяха да контролират много по-лесно. Малоун беше чел за този проект, отличаващ се с космически разходи и преодоляването на безброй технически трудности.

— Намерих си копие от „Малката червена книжка“ и съставих код — поясни Касиопея. — Словото на Мао едва ли ще предизвика подозрения. Съседът обеща да бъде непрекъснато в мрежата, очаквайки послание от мен.

Въпросната червена книжка, която на Запад наричаха „Цитати от председателя Мао Дзъдун“, беше най-разпространеното печатно издание в Китай. Тиражът й наближаваше седем милиарда копия. Преди време всеки гражданин на страната беше длъжен да разполага с екземпляр от нея. Днес голяма част от тези екземпляри се бяха превърнали в антикварни вещи с висока стойност. Преди няколко месеца Малоун беше купил един за свой клиент от ежемесечния търг на стари книги в Роскилде.

Лаптопът издаде мелодичен звуков сигнал за прието съобщение.

ДЪЛГ НА ПАРТИЙНИТЕ ЧЛЕНОВЕ Е ДА СЛУЖАТ НА НАРОДА. АКО НЕ ВЗЕМАТ ПРИСЪРЦЕ ИНТЕРЕСИТЕ НА ХОРАТА, ТЯХНАТА РАБОТА Е БЕЗПОЛЕЗНА.

— Това е погрешният отговор — вдигна глава да го погледне тя. — Нещо се е случило.

— Не могат ли да бъдат по-конкретни? — попита Стефани.

— Не и без да се изложат на опасност — поклати глава Касиопея.

— Това е вярно — намеси се Пау Уън. — Аз също използвам подобни кодове, когато се свързвам с приятели в Китай. Държавата стриктно следи киберпространството.

Малоун затвори лаптопа и го подаде на Стефани.

— Трябва да тръгваме, но преди това искам да свърша една работа — каза той.

Отдръпнал се в далечния край на кея, Иван оживено разговаряше по телефона. Малоун се приближи, изчака го да приключи разговора и попита:

— Имаш ли нещо да ни кажеш?

— Ти май не ме харесваш, а? — продължително го изгледа руснакът.

— Не знам. Може би нещата ще се променят, ако опиташ нова стойка, други дрехи, някаква диета и промяна в отношението…

— Върша си работата.

— Аз също. Но ти ми пречиш.

— С какво? Предоставих ви самолет и маршрут за проникване.

— Къде е Виктор? Липсва ми.

— И той си върши работата.

— Ще те попитам нещо, но искам честен отговор.

Иван мълчаливо го изгледа.

— Задачата на Виктор включва ли отстраняването на Тан?

— Не е изключено, но само при подходящи условия.

— А Соколов? И той ли е в списъка?

— Не. Него искаме да си го приберем обратно.

— Толкова много ли знае? Може би нещо, което не ви е известно?

Иван само го изгледа.

— Ясно. Така си и помислих. Я ми кажи нещо друго: какви са заповедите на Виктор, в случай че не успее да прибере Соколов или, не дай боже, ние първи стигнем до него?

Руснакът не отговори.

— Май и тук познах — въздъхна Малоун. — За всички ще бъде най-добре, ако запазя тези неща за себе си. — Той посочи другия край на кея. — Но тя няма да позволи да се случи нещо със Соколов.

— Тя няма да има думата — поклати глава Иван. — Всичко зависи от избора на Виктор.

— Значи трябва да му помогнем да направи правилния избор.

Малоун се обърна и тръгна към групичката. Касиопея вече се качваше в кабината на хидроплана, следвана от Пау.

— Пъргав старец — прошепна на Стефани той.

— Не го изпускай от очи, Котън.

— А ти не изпускай него — промърмори той и кимна към Иван.

Качи се в кабината. Касиопея вече беше заела едно от двете кожени кресла отпред. Пау се беше настанил на общата задна седалка. Арматурното табло не стигаше до мястото на пътника, което осигуряваше на Касиопея отлична видимост през предното стъкло. Малоун затегна колана си и започна да оглежда приборите. Направи му впечатление, че скоростта беше ограничена до 200 километра в час. Резервоарът за гориво под кабината побираше 320 литра. Допълнителният, монтиран в опашката, съдържаше още 60. Което означаваше обхват от около 1500 километра, пресметна той. Предостатъчно за еднопосочен полет, както беше отбелязал Иван. Дано думите му нямат и друг смисъл.

— Предполагам, че знаеш какво правиш — обади се тя.

— Никога не е късно да се науча.

В погледа й се появи някаква настойчивост.

— Какво? — изгледа я той.

— Наистина ли можеш да летиш с това нещо?

В гласа й се долови открито съмнение. Той нагласи оборотите на двигателите, подавайки правилната горивна смес, после погледна надолу, за да се увери в изправността на плавниците. Натисна бутона за запалването и двата турбовитлови двигателя забоботиха. Изгуби няколко секунди, за да нагласи горивната смес за правилното действие на витлата, а после натисна лостовете за управление.

— Всичко е наред.

Касиопея очевидно не споделяше увереността му.

Хидропланът се плъзна на една страна и Малоун хвана руля, насочвайки го към изхода на залива. Там обърна на юг, оставяйки зад гърба си лекия ветрец, чиято посока беше определил още на брега. Подаде газ, двигателите бавно увеличиха оборотите си. „Туин Бий“ се плъзна напред и той здраво стисна руля. Предстоеше му първото излитане от вода и в душата му трепна нетърпение.

Оказа се, че за него са достатъчни по-малко от двеста метра. Самолетът се отлепи от водата и започна да набира височина. Бавно, като асансьор, той се насочи към откритото море извън залива. Малоун предприе плавен ляв завой и пое курс на северозапад към сушата. Контролните уреди бяха тежки, но реагираха добре. Това не е нито Р-3, нито „Чесна“ или „Бийчкрафт“, напомни си той. Този танк беше пригоден за полети на къси разстояния над водни повърхности.

— Хвърли едно око на картата — подхвърли на Касиопея той.

Тя покорно я разтвори в скута си.

— Трябва ни план на полета — добави той.

— Стига тази карта да отговаря на действителността — каза тя.

— Не се безпокой — прошепна в дясното му ухо Пау. — Аз познавам много добре тази част на Виетнам и Китай. Мога да ви преведа и без карта.

* * *

Втренчил се в лицето на премиера, Ни се опитваше да разбере дали този човек е приятел, или враг. Но лицето му не издаваше нищо.

— Това, което виждаш, е само едно восъчно копие на Председателя, направено, преди тялото му да бъде балсамирано. Самото тяло отдавна е изгнило и превърнато в прах съгласно волята му.

— В такъв случай защо изобщо поддържате мавзолея?

— Отличен въпрос. Самият аз често си го задавам. Отговорът е прост: народът го иска.

— Според мен отдавна вече не е така — възрази Ни.

— Може и да си прав — кимна премиерът. — Какъв тъжен исторически факт, нали? Ние нямаме стабилно културно наследство, а поредица от династии, всяка от които руши културата на предишната и създава своя. Народът я посреща с големи очаквания, но те никога не се оправдават. Управниците затъват в корупцията на своите предшественици. Защо нашето бъдеще трябва да е различно?

— Говорите като Пау.

— Вече споменах, че преди години бяхме много близки. Но после настъпи времето на раздялата. Той пое в една посока, а аз — в друга.

Ни беше обзет от неприятно чувство. Обикновено той държеше положението под контрол, тъй като знаеше въпросите и отговорите. Но не и тук. Тук другите имаха огромно предимство пред него. Затова пожела да узнае най-главното.

— Защо ще загубя битката с Карл Тан?

— Защото не подозираш за опасностите, които те дебнат.

— И Пау Уън каза същото.

— Искам да ми отговориш на един въпрос. Но ако усетя, че лъжеш или просто казваш онова, което искам да чуя, този разговор ще бъде последният.

Не му харесваше да го третират като ученик на изпит, но съзнаваше, че човекът срещу него не се беше издигнал до върха благодарение на глупостта си. Затова реши да отговори искрено.

— Какво ще направиш с Китай, ако получиш поста ми?

Предишния ден Пау му бе задал същия въпрос и оттогава насам Ни непрекъснато обмисляше отговора си.

— На първо място ще отделя комунистическата партия от държавата, защото именно там се корени корупцията — твърдо отговори той. — След това ще направя коренна реорганизация на административната система. Държавните чиновници трябва да се издигат благодарение на качествата си, а не на връзките си. Трябва да се издигне нивото на Националния народен конгрес и на другите регионални конгреси. Гласът на народа трябва да бъде чут. И накрая трябва да се възстанови върховенството на закона, което означава създаването на независима и ефективна съдебна система. От четирийсет и девета година насам в страната са приети пет конституции, но нито една от тях не е била спазвана.

— Имаш право — кимна премиерът. — Авторитетът на партията се подкопава от ирационалната политика, корупцията и липсата на визия. Страхувам се, че към настоящия момент армията е единствената сила, която може да управлява страната, ако ние се провалим. Знам, че ти си военен, но нашата нация няма да просъществува дълго в ролята на марионетка.

— В това няма никакво съмнение. Три милиона действащи военнослужещи под командването на седем регионални главнокомандващи (между които преди време бях и аз) не могат да управляват. Трябва да търсим и насърчаваме техническата компетентност, мениджърските и деловите умения на народа. Бавното вземане на решения причинява огромни щети.

— Искаш демокрация, така ли?

Въпросът беше зададен тихо, почти шепнешком.

— Тя е неизбежна. Под някаква форма. Не като на Запад, но основните й елементи няма как да бъдат избегнати. Роди се нова средна класа, съставена от умни хора. Те слушат не само правителството, но и себеподобните си. Засега са кротки, но това скоро ще се промени. Цюанси трябва да се отмени, защото в него се корени корупцията.

Принципът „не е важно какво знаеш, а кого познаваш“ беше принцип на безчестието. Цюанси се основаваше на връзките, принуждаващи предприемачите да търсят връзки с държавните чиновници и партийните членове, за да получат одобрение на своите проекти и други услуги. Тази система беше толкова дълбоко внедрена в държавната администрация, че се беше превърнала в част от нея. Тя свободно разпределяше властта и парите без намесата на някакви морални съображения.

— Да, Цюанси трябва да се изкорени — кимна премиерът. — Аз не мога да го направя, но ти набираш сила и власт. Индивидът влиза в правата си, а философията на Мао е мъртва. — Последва кратка пауза. — И слава богу…

— В епохата на модерните комуникации, интернет и мобилните телефони дори една дребна проява на корупция може да предизвика бунт — каза Ни. — Лично аз многократно съм ставал свидетел на това. Търпението на народа по отношение на корупцията се изчерпва.

— Времената на сляпото подчинение отминаха — кимна премиерът. — Все още помня една случка от младостта си. Всички горяхме от желание да демонстрираме любовта си към Мао. Бяха ни разказали как Вождът е преплувал Яндзъ и искахме да сторим същото. Хиляди младежи наскачаха в реката. Бяха толкова много, че нямаше място за плуване. Реката гъмжеше от хора. — Старецът замълча за момент, после тихо добави: — Стотици се удавиха в онзи ден. И съпругата ми беше сред тях.

Ни не знаеше какво да каже. Отдавна беше забелязал, че много хора от по-старото поколение избягват да говорят за периода между революцията на Мао от четирийсет и девета година и смъртта му. Сякаш твърде съкрушени от случилото се тогава, за да обсъждат болката и отвращението от него, те го споменаваха бегло — все едно че говореха за времето. Или шепнешком, за да не ги чуят.

Самият той имаше горчиви спомени от него. Пау Уън му беше напомнил за събитията на площад „Тянанмън“ от 4 юни 1989 г. — може би защото знаеше, че е бил там.

Често си спомняше за деня, който промени живота му.

 

 

— Къде е синът ми? — попита жената.

Ни нямаше представа. Той охраняваше един точно определен сегмент от огромния площад, получил заповед хората му да не допускат никого там.

Прочистването беше започнало предишния ден. Повечето от протестиращите вече ги нямаше, но въздухът продължаваше да вони от техните изпражнения и смърт. Бяха започнали да се събират още през април, броят им ежедневно нарастваше. Накрая станаха близо милион. Бунта започнаха студентите, но към тях се присъединиха и хиляди безработни, които скандираха лозунги срещу корупцията и високата инфлация. Ни беше вече цяла седмица тук, получил заповед да следи за провокатори. Но неволно правеше много повече.

— Трябва да си вървите — промълви той.

— Синът ми беше тук. Трябва да го намеря.

Беше на средна възраст, поне с двайсет години по-стара от него. От очите й се излъчваше тъга, която единствено майките можеха да разберат. Собствената му майка би рискувала всичко за него. Родителите му не признаваха държавната политика за едно дете в семейство и бяха създали четири въпреки огромните трудности, свързани с тяхното отглеждане. Той беше третото от тях, едно голямо разочарование. Мразеше училището, представяше се зле и непрекъснато създаваше проблеми. Бъдещето му стана ясно веднага след като се провали на приемните изпити за университета.

Армията. Там той намери дом и идеал — да защитава Мао и да служи на родината. Беше убеден, че най-сетне е открил смисъла на живота. Допреди два дни.

Стана свидетел на начина, по който докараните от вътрешната част на страната 27-а и 28-а дивизия разпръснаха тълпата с мирни средства. Разгънати във верига, невъоръжените войници изтласкваха хората от площада, използвайки сълзотворен газ. Голяма част от демонстрантите се разпръснаха. Но една групичка от около 5000 души остана. Тя атакува войниците с тухли и камъни, като използваха прикритието на опожарените автобуси. Протестиращите не се спряха дори пред танковете, които бяха повикани на площада. Атакуваха и тях. Един беше подпален, двама души от екипажа загинаха.

След което всичко се промени.

Снощи армията се завърна. Войниците бяха въоръжени с пушки и щикове, появиха се още танкове. Стрелбата продължи няколко часа. Загинаха много демонстранти и войници. Той остана на мястото си, охранявайки външните граници на периметъра, докато пехотинците от 27-а и 28-а дивизия подеха кървавата си вендета.

Заповедта да не се стреля беше забравена. Появиха се водачи на рикши и велосипедисти, които прибираха ранените с желанието да ги транспортират до болниците. Но армията вече не можеше да бъде спряна. Хората бяха пребивани, мушкани с щикове и разстрелвани. Танковете мачкаха наред. Убитите бяха твърде много, за да бъдат преброени. Майките и бащите се появиха преди няколко часа, пробивайки охраната на вече опразнения площад. Предупредени да напуснат, повечето от тях се изтеглиха. Но неколцина, включително жената насреща му, бяха отказали.

— Трябва да напуснете района — каза й меко Ни.

Тя огледа униформата му.

— Синът ми е горе-долу на вашата възраст, капитане. Беше тук още от самото начало. Когато разбрах какво става, аз веднага хукнах насам. Със сигурност ме разбирате. Моля, оставете ме да го потърся.

— Площадът е празен — рече Ни. — Той със сигурност не е тук.

— Но има трупове — възрази с треперещ глас тя.

И наистина имаше. Струпани на купчина като дърва за огрев, на не повече от стотина метра по-нататък. Една от задачите на неговата рота беше да не допуска никой близо до тях. Привечер щяха да ги изнесат и да ги заровят в общ гроб, където никой нямаше да може да ги преброи и идентифицира.

— Трябва да си вървите! — настоя той.

Жената го блъсна настрани и навлезе в охранявания периметър. Много приличаше на собствената му майка, която го беше учила да плува, да кара летни кънки и да управлява камион. Любяща душа, която мислеше единствено за отглеждането на четирите си деца. Преди да успее да реагира, друг офицер — капитан като него, вдигна пушката си и стреля. Куршумът се заби в гърба на жената. Тялото й политна напред и падна по очи на паважа.

Обзет от внезапен гняв, Ни насочи пушката си към непознатия капитан.

— Ти я предупреди! — извика онзи. — Чух те! Но тя не се подчини на заповедта!

Капитанът гледаше насоченото към гърдите му дуло спокойно, без капчица страх.

— Ние не убиваме беззащитни жени — бавно и отчетливо рече Ни.

— Правим каквото трябва! — отсече униформеният насреща му.

 

 

Капитанът беше прав.

Народноосвободителната армия направи каквото трябва, включително изби невъоръжени жени и мъже. И до ден-днешен никой не знаеше колко са убитите на площад „Тянанмън“. Няколкостотин? Няколко хиляди? Или няколко десетки хиляди? Смъртта на онази жена беше единственото, в което беше сигурен Ни.

Една майка.

— Колко сме били глупави — промълви премиерът. — Какви безумия извършихме в името на Мао.