Стив Бери
Гробницата на императора (38)

35

Малоун разтърка китки, за да възстанови кръвообращението си. Ченгетата го бяха стегнали прекалено здраво. Може би бяха ядосани заради пожара в музея, а може би го бяха взели за един от извършителите. Но те грешаха. Виновникът стоеше на няколко крачки от него редом с новия си господар.

— Нали каза, че работиш за Карл Тан и китайците? — обърна се Касиопея към Виктор.

— Наистина е така. Но съм там заради руснаците.

— Пак същата работа като в Централна Азия — поклати глава Малоун. — Работеше за нас, за тях, после отново за нас. Чудя се как не объркваш нещата.

— Аз съм талантлив човек — усмихна се Виктор и махна с ръка към Стефани. — Дори за нея съм работил.

— Използвах го за една-две частни задачи — обясни с леко свиване на рамене Стефани. — Мисли каквото щеш, но той работи наистина добре.

— Последния път за малко не ни видяха сметката заради него — напомни й Малоун. — Отидох там слепешката, вярвайки, че е на наша страна.

— Бях — кимна Виктор.

— Той е добър агент — намеси се Иван. — Стои близо до Карл Тан — точно където го искаме.

Това обясняваше откъде е информацията на руснака за положението на Касиопея. Но Малоун беше длъжен да зададе още един въпрос:

— За какво се обърна към нас?

— Тан те забърка — отвърна Виктор. — Казах му да не те закача, но той не ме послуша.

— Аз не съм карал Стефани да се бърка в моя бизнес — запелтечи Иван. — Идеята беше нейна, не моя. Аз наех Виктор да свърши работа. И той я свърши добре.

— Важно е момчето на Соколов — намеси се Касиопея. — Заради него съм тук и нямам време за губене.

— Я се огледай! — хвана я за ръката Стефани. — Един музей е изгорен до основи, трима души са мъртви. Между другото кой от вас ги уби?

— Аз гръмнах един — вдигна ръка Малоун. — Но бях любезен.

— Искаш да кажеш, че го гръмна, след като го подпали? — присви очи Стефани.

— Наречи ме луд, но днес е Коледа — сви рамене Малоун.

— Останалите двама ги уби Виктор — добави Касиопея.

Малоун долови благодарността в гласа й и започна да се тревожи.

— А какво стана с онази лампа? — попита Иван и се обърна към Касиопея. — Взе ли я?

— Аз я открих, но после ми я отмъкнаха — обясни Малоун.

С няколко думи разказа какво се беше случило в градината. Иван беше видимо ядосан. Явно нещата не се развиваха според плановете му.

— Лампата ми трябва — обяви руснакът. — Трябва да знаем кой е бил онзи човек в градината.

— Това не е толкова трудно — въздъхна Касиопея. — Стрелецът с лъка и крадецът в градината са хора на Пау Уън. А лампата отново е у него.

— Откъде знаеш? — изгледа я Стефани.

Касиопея повтори думите на онзи с лъка. Иван се завъртя към Малоун и рязко попита:

— Лампата останала ли е здрава?

— Нищо й нямаше. Беше цялата от бронз. Но аз използвах течността в нея, за да видя сметката на онзи…

— Горивото го няма? — сбърчи вежди руснакът.

— Да — кимна Малоун. — Изгоря.

— Значи всички сме в беда — обяви Иван. — Карл Тан не искаше лампата, а искаше горивото в нея.

* * *

Тан наблюдаваше зората на изток. Първите лъчи на слънцето обагриха небето. Отначало във виолетово, после в розово и накрая в синьо. Хеликоптерът набираше височина в свежия утринен въздух. Целта на пътуването им беше Ланджоу, който се намираше на четиристотин километра в западна посока, но все още в рамките на провинция Гансу.

Чувстваше се бодър и оживен.

Разговорът с Пау Уън бе преминал добре. Още едно парче от мозайката беше легнало на мястото си. Сега оставаше да се разправи с Лев Соколов.

Онова, което знаеше Соколов, може би щеше да промени съдбата на всички.

* * *

— Грешката си е твоя — обяви Малоун, спрял тежък поглед върху лицето на Иван. — Ако беше казал истината, това нямаше да се случи.

— С какво е толкова важно това гориво? — попита с нескрит интерес Стефани.

— Важно е и толкова — тръсна глава Иван. — За Тан, за Соколов, за всички нас.

— Но защо?

Месестите бузи на руснака се разтеглиха в широка усмивка.

— Петролът е много стар. Над две хиляди години е лежал в гробницата, скрит в резервоара на лампата. До тази вечер.

— Откъде знаеш? — попита Малоун.

— Знаем онова, което ни е казал Тан — намеси се Виктор. — На мен каза, че лампата е била открита от Пау Уън по време на някакви разкопки през седемдесетте години и от тогава до днес е била на негово разположение. Устата на дракона е била запечатана с пчелен восък.

— До пожара — кимна Малоун. — Предизвикан от твоите хора.

— Против волята ми — поясни Виктор.

— Но когато се появихте тук, ти им каза друго — да вземат тубите с бензин за всеки случай.

— Да си чувал, че понякога хората играят и роли? — изгледа го Виктор. — Тан заповяда да приберем лампата и да заличим всички следи. Това нямаше да се наложи, ако бяхме влезли и излезли без инциденти. Но аз нямах представа, че отново ще се срещнем, и то точно на това място.

Малоун забеляза отчаянието, което се изписа на лицето на Касиопея.

— Синът на Соколов изчезна — прошепна тя. — А сега нямаме нито петрол, нито лампа.

— Плюс факта, че Пау Уън не иска да чуе за никаква Касиопея — кимна той. — Но нещата не се връзват.

— Трябва да отидем на гости на Пау — тръсна глава тя.

— Съгласен съм, но ни трябва и малко почивка. Ти всеки момент ще рухнеш, а и аз се чувствам уморен.

— Съдбата на детето зависи от мен.

В очите й се появи отчаяна решителност.

— Аз ще осъществя контакт с Пау — обади се Иван.

— Лоша идея — поклати глава Малоун. — Какво ще успееш да научиш? Касиопея вече е била там, длъжница му е. Имаме достатъчно причини да се появим.

— Не харесвам този план. Нали видя какво стана последния път, когато ти се доверих?

— Този се прави на умник — въздъхна Касиопея. — Но някой от зяпачите на улицата със сигурност работи за Пау и вече му е докладвал, че съм жива.

Малоун ясно долови неизказаното в тези думи.

И че един от хората му не е.

— Искам да знам всичко за Пау Уън — обърна се към Стефани Малоун. — Още сега, преди да тръгнем. Ще можеш ли да ни осигуриш бърза справка?

Стефани кимна.

Той се втренчи в Иван.

— Ще открием всичко, което трябва да знаем.

— Добре, опитайте — кимна широкоплещестият руснак.

— Аз трябва да тръгвам — обади се Виктор.

— Гледай вратата да не те блъсне в задника, докато излизаш — подхвърли Малоун.

— Няма да мръднеш от тук, преди да ми кажеш къде крият детето на Соколов! — препречи му пътя Касиопея.

— Наистина нямам представа — спокойно каза Виктор и се извърна към Иван. — Тан очаква да се чуе с мен. За съжаление хората му са мъртви, а лампата изчезна. Никак няма да е щастлив.

— Върни се при него и направи каквото трябва — кимна Иван.

— Тоест излъжи го — не се стърпя Малоун.

— Бъди спокоен, аз мога да се оправя с Тан — изгледа го Виктор. — Но има още нещо, което трябва да знаете.

Малоун го гледаше в очакване.

— Тан заповяда удар срещу Пау Уън. Което означава, че старецът може и да не е жив.

— Защо го споменаваш едва сега? — присви очи Малоун.

— Знаеш защо, Малоун. Няколко минути в твоята компания са ми напълно достатъчни.

— Чувствай се свободен да направиш каквото трябва.

— Ще се разберете по-късно — намеси се Стефани. — В момента аз се безпокоя за съдбата на Пау Уън. Вземи Касиопея и идете да го проверите, Котън. Аз ще поискам онова, което ни трябва, а после в компанията на Иван ще ви чакам да се обадите. А ти, Виктор, направи каквото трябва.

— Кой е умрял, за да го заместиш? — сбърчи вежди Иван.

— Стига. Нямаме време за спорове.

Руснакът очевидно беше съгласен с тази констатация.

Малоун проследи с поглед Виктор, който изчезна сред струпаните наоколо автомобили.

— Можеше да бъдеш по-мек с него — обади се Касиопея. — Той преживява труден момент.

— Изобщо не ме е грижа — небрежно отвърна Малоун. — Нали не е спасил моя живот, при това два пъти?