Стив Бери
Гробницата на императора (44)

41

Заливът Халонг, Виетнам

Четвъртък, 17 май, 7:00 ч.

Гледката беше великолепна.

Малоун помнеше легендата: преди много години Великият дракон се спуснал към брега, дълбаейки с могъщата си опашка долини и дълбоки пропасти. А когато тялото му тежко се стоварило в морето, водата плиснала и запълнила низините. Над тях останали да стърчат само назъбените скали, наподобяващи недовършени скулптури. Изправен на кея и неспособен да отдели поглед от възхитителната панорама на залива Халонг, чието име означаваше „Мястото, където драконът се е спуснал в морето“, той беше готов да повярва на легендата. Спокойните изумрудени води се простираха на площ от хиляда и петстотин квадратни километра и плавно се вливаха в Тонкинския залив. Сред тях стърчаха над три хиляди острова, повечето от тях голи късове сив варовик, а зелените храсти и дръвчета влизаха в странен, почти сюрреалистичен контраст с общата панорама.

Малоун, Пау Уън, Стефани и Иван пристигнаха в Ханой на борда на американски военен самолет ЕС-37 — модифициран модел на „Гълфстрийм“, който измина разстоянието от Белгия за малко повече от десет часа благодарение на осигуреното от Иван разрешение да прелети над руското въздушно пространство. От там се придвижиха с хеликоптер на изток, към провинция Цюен Нин. Руснаците очевидно поддържаха много приятелски отношения с виетнамските власти, които ги посрещнаха без никакви въпроси и им предложиха пълно сътрудничество. Когато Малоун не се сдържа и попита на какво се дължи тази взаимна обич, Иван само се усмихна.

— Бил ли си тук и преди? — попита Касиопея Малоун.

Стояха близо до няколко къщички, оформени като плаващо село. Край кея се поклащаха туристически корабчета с двойни палуби, заобиколени от многобройни джонки с увиснали от безветрието платна. Пред очите им се появи малка рибарска лодка. Човекът в нея усърдно натискаше кръстосаните пред гърдите си весла. В един момент спря да гребе, потърси опора за краката си и с широк замах хвърли мрежата, която се разгърна като цвете в изумрудените води на залива.

— Веднъж — отговори на въпроса Малоун. — От тук проникнах в Китай. Такава ми беше задачата.

— Днес пак ще го направиш — промърмори Иван, внимателно оглеждайки небето. — Границата се намира на около двеста километра на север, но ние няма да тръгнем натам.

— Имам чувството, че и друг път си го правил — подхвърли Стефани.

— Случвало се е — кимна руснакът.

Пау Уън беше мълчал по време на целия полет, дремейки като всички останали в опит да се нагоди към часовата разлика. Сега просто гледаше спокойното море, изпитвайки странното чувство, че го е виждал и преди. Изгряващото слънце изглеждаше размазано на фона на изпаренията, които се издигаха от водата. По синьото небе плуваха седефени облачета.

— През хиляда двеста осемдесет и осма година тук е станала решителната битка между великия виетнамски пълководец Тран Хунг Дао и армията на Кублай хан — промълви той. — Дао запълнил устията на реките с истинска гора от остри бамбукови пръти, очаквайки, че китайските лодки ще се опитат да проникнат на сушата заедно с прилива. Така и станало. Лодките били надупчени и започнали да потъват, а воините на Дао избили войниците в тях.

Малоун знаеше останалата част на историята.

— Но китайците се върнали, разбили армията на Дао и завладели тези земи — добави той. — Владичеството им продължило цели хиляда години.

— Това обяснява враждата между Китай и Виетнам — обади се Иван. — Лошите спомени.

По време на полета Малоун беше изчел всичко, което Стефани беше успяла да събере за Пау Уън. Оказа се, че в миналото е бил учен, който се е занимавал с история, антропология и археология, но едновременно с това бе следил отблизо политическото положение в страната. Това обясняваше близостта му както с Мао Дзъдун, така и с Дън Сяопин — две коренно противоположни личности, с които бе имал отлични отношения.

— Чичо ми беше рибар — промълви Пау. — Като момче много обичах да излизам в морето с джонката му.

В залива се поклащаха над петдесет от споменатите плавателни съдове.

— Платната са памучни, натопени в сока на растение, което прилича на ям. Това им придава типичния ръждивочервеникав цвят, като едновременно с това ги предпазва от гниене. Аз отговарях за тях, когато бях момче. — В гласа му се долови носталгия, която той не се опитваше да скрие. — Много обичах морето. И до днес помня как шиех платната с голяма игла.

— Какво целите? — попита го Малоун.

— А вие винаги ли сте толкова прям?

— Май никога не отговаряте на конкретно поставени въпроси, а?

— Само когато пожелая — усмихна се Пау.

Касиопея се наведе и вдигна трите торби от дъските на кея. Малко по-рано беше изразила желание да намери храна и вода, а Иван й бе подал няколко банкноти от местната валута — виетнамски донги.

— Хляб и безалкохолни — поясни тя. — Само това успях да намеря толкова рано. След един час ще отворят кафенето в другия край на пристанището.

Малкото селце се гушеше на метри от брега — няколко ниски къщички с плоски покриви, струпани плътно една до друга. От комините им се виеха тънки струйки дим.

Малоун прие бутилка пепси и се обърна към Иван.

— Да видим дали ти си готов да отговориш на един директен въпрос. Какво точно ще направим?

— Като му дойде времето, ще се промъкнем в Китай. Те разполагат с радари по цялото крайбрежие, но там има достатъчно скали и непристъпни планини, които предлагат добро прикритие.

— С джонка ли ще стигнем до там?

— Няма да стане днес — поклати глава Иван.

Малоун беше поискал и получил от Стефани още три сведения. Едното беше за Карл Тан — вицепремиер и първи заместник-председател на Китайската комунистическа партия. Започнал кариерата си като обикновен геолог, днес този човек се намираше на крачка от най-високия пост в страната. Това се дължеше на политическата система, която позволяваше на комунистическата партия да участва пряко във властта. В резултат всички ключови управленски постове се заемаха от партийни членове, което обясняваше защо президентът изпълняваше и функциите на председател на партията. Никой в историята на страната не бе избиран на отговорен пост без подкрепата на партията, а това означаваше, че Карл Тан разполага с изключителна власт. Но въпреки това той искаше да се сдобие с някаква древна петролна лампа толкова силно, че бе прибегнал до отвличане на едно четиригодишно момче?

Ни Юн изглеждаше пълна противоположност на Тан. Той беше израснал в затънтено селце в провинция Съчуан, където почти всички се казваха Ни. Бе служил в армията в продължение на двайсет години и се бе издигнал до висок чин. През юни 1989 г. бил на площад „Тянанмън“, когато се появили танковете. На Запад бе приеман за умерен и дори либерален политик, но с известни резерви, защото от опит знаеха, че висшите китайски бюрократи често говорят едно, а вършат съвсем друго. Начинът, по който Ни управляваше своята Централна комисия за дисциплинарна инспекция, се смяташе за пример на свежа промяна, особено когато го сравняваха с обичайната практика на Пекин. Съществуваха сериозни надежди, че именно той щеше да бъде източен лидер от нов тип.

Последната информация беше за Виктор Томас. Малоун го познаваше само от краткия контакт помежду им в Централна Азия. Знаеше, че някога бе работил в хърватските сили за сигурност, а после бе станал агент на американското разузнаване, за да не бъде съден за военни престъпления. Миналата година, когато стана известно, че Виктор бе успял да се превърне в дясна ръка на президента на Централноазиатската федерация, американците го бяха притиснали за по-тясно сътрудничество.

— Той босненец ли е? — попита Малоун по време на полета, докато всички останали спяха.

— Баща му е американец — поклати глава Стефани. — Израснал е в Босна, а после в Калифорния.

Това обясняваше липсата на европейски акцент в английския му, а също и свободното боравене с американския жаргон.

— Той ни помага, Котън.

— Но работи на свободна практика като проститутка. Къде се намира сега?

— В Китай, при Тан.

— Каква роля изпълнява? За руснаците ли работи, или за китайците? Какви са задачите му?

Тя не отговори.

— Не ми харесва, че отново залагаме на него — допълни Малоун.

Стефани продължаваше да мълчи, а това означаваше много.

Той мислеше за казаното от нея за агентите на свободна практика. Те обикновено бяха безразсъдни и без капчица лоялност. Знаеше това не само от Виктор, но и от мнозина други, с които беше контактувал като агент на отряда „Магелан“. За тях мисията нямаше значение, резултатите — също. Важното беше да оцелеят и да си приберат парите.

Извърна глава към Иван, който продължаваше да оглежда залива Халонг. Утринните изпарения бяха изчезнали, слънцето вече започваше да напича.

— Цялата тази зона се намира под закрилата на ЮНЕСКО — подхвърли Стефани.

Малоун успя да улови закачливия блясък в очите й и се усмихна.

— Вероятно се питаш колко щети мога да нанеса на този красив залив, а?

— Сигурна съм, че ще намериш начин.

— Ето ги! — възкликна Иван. — Най-после!

Малоун бързо откри какво е привлякло вниманието на руснака. От небето се спускаше самолет, който зае хоризонтално положение ниско над водата и се насочи към тях.