Стив Бери
Гробницата на императора (52)

49

Готов за бой, Малоун ловко отскочи встрани и нанесе нов удар в корема на Виктор, който светкавично се изправи и се хвърли срещу него. Малоун нямаше как да не отбележи, че коремът на Виктор беше твърд като стомана.

— Пак ни предаде, а? — процеди Малоун.

Виктор внезапно свали юмруци.

— Как може да си толкова глупав? — поклати глава той. — Карл Тан не дава пет пари за теб, но иска да убие него. — Той посочи Пау. — Аз се намесих просто за да ти спася задника, което за съжаление ще ми коства моя…

— Нима очакваш да ти повярваме? — присви очи Малоун.

— Тан те иска мъртъв — не му обърна внимание Виктор, обръщайки се към китаеца. — А аз те спасих, защото исках да отърва кожата на тези двамата.

Пау кимна и се обърна към Малоун.

— Трябва да тръгнем на север. Дългата ръка на Тан стига навсякъде и със сигурност ще ни открие, ако се забавим тук.

— Мога да ви закарам където пожелаете — обади се Виктор.

— А защо трябва да ти се доверим? — изгледа го Касиопея.

— Току-що свалих един военен пилот. Нима това не е достатъчно, за да покажа на чия страна съм?

Малоун долови промяната в гласа му. По-мек, по-спокоен и по-убедителен. Специално заради нея. Но въпреки това беше длъжен да изясни нещата.

— А защо Карл Тан ще ни остави да се реем над територията на Китай, при това на борда на хеликоптер от собствената му армия? — попита той. — Нима имаме свободата да вършим каквото пожелаем?

— Ако побързаме, няма да му оставим време да реагира. Задачата ми беше да се уверя, че изтребителят е обстрелвал езерото и не е дал възможност на никого да се добере до брега. Аз промених заповедта. Имах достатъчно време да разбера, че за разлика от теб или мен китайците не са импровизатори. Няма официална заповед за настоящата операция, което означава, че в момента някой военен командир в околността се опитва да реши какво да прави.

Малоун приглади мократа си коса и прецени възможностите им. Те не бяха много. Огледа повърхността на езерото. Направи му впечатление, че нито една от джонките не направи опит да се приближи нито до останките във водата, нито до брега. Обърна се с намерението да зададе следващия си въпрос, но в същия миг получи силен удар в челюстта. Зашеметен, той се стовари на земята. Ярката слънчева светлина се превърна в мрак.

— Не смей да ми посягаш никога повече! — изсъска приведеният над него Виктор.

Малоун бавно дойде на себе си. След кратко колебание реши да не отвръща на удара. Очите му изпитателно пробягаха по лицето на Виктор. Този човек току-що им беше спасил живота и очевидно харесваше Касиопея. Два факта, които го тревожеха.

— Приключихте ли вие двамата? — попита остро Касиопея.

— Аз да — отвърна Малоун, изправи се и впи очи в лицето на Виктор.

— Не съм ви враг — заяви Виктор.

Малоун разтърка брадичката си и кимна.

— Нямаме друг избор, освен да ти повярваме — неохотно призна той. — А сега ни закарай на север.

— Къде по-точно?

— В Сиан — обади се Пау Уън. — При гробницата на Цин Шъхуан.

* * *

Ни напрегна слух, за да долови тихия глас на премиера в слушалката.

— Времената преди и след смъртта на Мао бяха изключително хаотични. Политиката се люшкаше между маоизма и нещо съвсем различно от него. Никой нямаше представа какви ще бъдат новите насоки. Мао се опита да балансира противоположните гледища, но вече беше твърде стар и болен, за да ги държи под контрол.

Макар и млад по онова време, Ни си спомняше годините в началото на 70-те, когато Бандата на четиримата изяви претенциите си към властта. Тя беше съставена от радикални маоисти начело със съпругата на Мао, които избраха тактиката на класовата борба, антиинтелектуализма, егалитаризма и ксенофобията. Противниците им проповядваха икономически растеж, стабилност, образование и прагматизъм.

— През двете последни години от живота на Мао конфликтът между двете враждуващи групировки ескалираше — продължи все така тихо премиерът. — Вътрешни борби, чистки, дори убийства. В крайна сметка властта попадна в ръцете на Дън Сяопин, но след дълга и изтощителна борба, оставила дълбоки белези в обществото. Ние с Пау Уън бяхме участници във всички битки.

— На чия страна?

— Това няма значение. Но дори днес помним грешките, които допуснахме тогава. Затова не искам борбата за власт между теб и Тан да се превърне в публичен спектакъл. Няма да позволя да повторите нашите грешки.

Премиерът говореше като истински конфуцианец.

— В много отношения Дън Сяопин беше по-лош от Мао — продължи възрастният човек. — Той приемаше всички реформи, стига те да не засягат партията, правителството и марксистките идеи. Неговата максима беше подобряването на жизнения стандарт на всяка цена, без да се мисли за последиците. И всички видяхме какво се случи — пълна разруха на страната.

Ни беше съгласен с това заключение. Следите на неограниченото и нерегулирано икономическо развитие личаха навсякъде. Нито едно кътче от страната не беше пощадено.

— Изглеждахме обречени — добави премиерът. — Преди появата на португалците бяхме една тотално изолирана страна, а само двеста години по-късно рухнахме от собствената си корупция. Пристанищата ни бяха контролирани от западни войници с техните бойни кораби, сякаш бяхме тяхна колония. Пораженческата атмосфера беше отлична среда за възхода на Мао, който говореше на хората точно онова, което искаха да чуят. Но комунизмът се оказа далеч по-лош от всичко, което имахме преди него. Мао ни постави в нова изолация. Дън се опита да ни измъкне от нея, но подходи твърде прибързано и стигна много далеч. Все още не бяхме готови. Тогава удари часът на Пау Уън. Безпогрешно усетил благоприятната възможност, той постави членове на „Ба“ навсякъде — най-вече в правителството и в армията — с единствената задача да се издигат и да правят кариера. Никой не знаеше кой пръв ще стигне до върха. Едва напоследък стана ясно, че това ще бъде Карл Тан.

— А той има и други последователи, не само членове на „Ба“.

— Да, при това много. Аргументите му са убедителни, също като тези на Мао и Дън. Голяма част от членовете на Централния комитет и Общокитайското събрание на народните представители са готови да подкрепят неговия легализъм.

Съветниците на Ни го бяха предупредили за тази опасност.

— Историята е девица, която можеш да облечеш с каквото пожелаеш — каза премиерът. — Десет години след смъртта на Мао правителството беше коренно променено и реорганизирано. Назначени бяха хиляди нови хора, а предишните просто бяха изхвърлени. Пау Уън извлече поуки от хаоса. През последните трийсет години той насочваше членовете на „Ба“, включително Карл Тан, в една и съща посока. Правеше го внимателно и умно. Напусна страната само защото това му даваше по-големи възможности да действа спокойно.

Ни си спомни за записа на телефонния разговор, за който беше докладвал на премиера, помълча известно време и поклати глава.

— Ясно е, че пътищата на Пау и Тан са се разделили.

— Бъди внимателен, министре. На евнусите не може да се вярва.

Нервите му се опънаха до скъсване. Изчака събеседникът му да добави още нещо, но той мълчеше. Така изтекоха няколко безкрайно дълги секунди.

— Току-що ми докладваха, че хеликоптер с четирима души на борда е напуснал района на езерото Диен — най-после промълви премиерът. — Трима от тях, включително Пау Уън, са успели да изплуват на брега.

— Заповядайте да го прехванат.

— Какво ще спечелим от това?

Той знаеше отговора. Нищо.

— Слава богу, аз знам накъде се е насочил хеликоптерът — добави премиерът.

Ни наостри уши.

— Към Сиан. Трябва незабавно да тръгнеш натам. Но преди това искам да чуеш нещо, за което дори Пау Уън не подозира.

* * *

Тан чакаше на летището в покрайнините на Ланджоу. Терминалът представляваше правоъгълник от сив бетон с червени кадифени завеси на високите прозорци. Той не можеше да тръгне, преди да разбере какво точно се беше случило на езерото Диен. Ако всичко вървеше по план, тримата пътници би трябвало вече да са на борда на хеликоптера. Виктор Томас щеше да бъде лишен от възможността да докладва устно, но можеше да изпрати кратко, предварително договорено кодирано съобщение.

Беше се доверил на този чужденец, който до този момент се представяше отлично. Вчера бе изслушал разказа му за миналите приключения на Котън Малоун и Касиопея Вит и бе оценил високо идеята тези двамата да бъдат хитро използвани. Беше одобрил решението на Виктор да се лепне за тях и да се опита да разбере плановете на руснаците и американците.

Затова одобри и свалянето на изтребителя.

Сега вече със сигурност щеше да разкрие плановете на враговете си.

Съмненията му щяха да се стопят в момента, в който станеше премиер и поеме ръководството на партията и държавата с пълната подкрепа на Централния комитет и армията. Но дотогава щеше да бъде уязвим. Което означаваше, че рискът трябва да бъде сведен до минимум.

Телефонът му изписука с поредния есемес. Той го извади и погледна дисплея.

ВРЕМЕТО В ОКРЪГ ЛИНТУН Е ПОДХОДЯЩО.

Беше заповядал пълен контрол над цифровата информация, изпращана или получавана от бордовата електроника на хеликоптера. Виктор предупреди, че ако не успее да изпрати съобщение по радиото, ще поиска сведения за метеорологическата обстановка за района, към който са се насочили.

Линтун се намираше в провинция Шанси, северно от Сиан.

Съвсем близо до гробницата на Цин Шъхуан и теракотената армия.

Отговори на своите сътрудници с точна и недвусмислена заповед:

РАЗЧИСТЕТЕ ПЪТЯ ИМ, БЕЗ ДА СЕ НАМЕСВАТЕ!